Линда Хауърд
Между любов и вярност (10)

Глава десета

Ако знаеше какво я очаква, когато влезе в кабинета си три дни по-късно, тя никога нямаше да отиде. Берил вече беше там и приготвяше кафе.

— Добро утро, Берил. Тук ли е вече господин Блекстоун?

— Не, не още. Искаш ли чаша кафе сега?

Сюзан се усмихна на младата жена.

— Аз ще си налея. Май точно сега си имаш достатъчно работа — пошегува се тя и кимна към купчината листове, пръснати по бюрото на Берил.

— Така е. Господин Блекстоун трябва да е работил до среднощ вчера — унило отвърна секретарката. — Остави всичко това и достатъчно ленти на диктофона, ще има да пиша през целия уикенд.

— Наистина? Не знаех, че е имал намерение да се върне в офиса снощи. Тръгна си, когато и аз си тръгнах, и не мога да се сетя за нищо, което може да е било толкова неотложно.

Наля си кафе и внимателно крепеше чашата, докато влизаше в кабинета си, без да откъсва поглед от плискащата се течност. Остави чашата на бюрото и дръпна завесите, за да пусне бляскавата утринна светлина в стаята. Денят вече беше горещ, душен и тилът й се беше овлажнил от потенето още преди да излезе от къщата си тази сутрин. Мислеше да си вземе отпуска, да намери усамотен плаж и да не прави нищо по-напрегнато от това да лежи на слънцето. Потенето на слънце не й изглеждаше толкова изнурително, както потенето на работа.

След като погали цветовете на любимото си мушкато, отиде към бюрото си и седна. Едва тогава зърна дебелия кафяв плик, който лежеше там с името й, изписано с едри печатни букви. Тя се намръщи и извади свитък документи. Най-отгоре имаше някакъв правен документ, тя го разгъна и прочете.

Изведнъж мъртвешки пребледня, нямаше нужда да продължи да чете след първата страница, за да разбере за какво става дума. Корд беше купил пореден заем и настояваше да му бъде изплатен.

Боже мой, щеше да го направи. Нямаше да се справят. Не можеха да платят и шоковите вълни, които той щеше да предизвика, щяха да раздрусат цялата корпорация, както и банките, с които те бяха свързани. Репутацията им щеше да се компрометира. Те чисто и просто не можеха да се разплатят и да продължат да функционират.

Къде ли беше Престън? Искаше да изтича при него, да го чуе да казва, че ще може да направи някаква магия или да намери парите, от които се нуждаят. Реши, че е егоистично от нейна страна и бързо потисна импулса. Той трябваше да узнае, да, но нека му даде още няколко часа спокойствие, преди да узнае.

Как е попаднал пликът на бюрото й? Офисът винаги се затваря, когато си тръгват, а и Престън беше работил до късно предишната вечер…

И тогава се сети. Направо й призля. Престън вече знаеше за заема и именно той беше оставил плика на бюрото й. Прегледа правния документ, зад него намери писмо до нея с почерка на Престън. Обичайният му елегантен стил се беше превърнал в драскулки, сякаш писмото е било написано в състояние на възбуда, но почеркът безспорно беше негов. Тя внимателно прочете писмото. Като свърши, го пусна на земята, сълзи опариха очите й.

Ако Корд искаше само да срази Престън, беше спечелил. Престън си беше отишъл. Писмото му говореше както за поражение, така и за отчаяние. Беше направил всичко, каквото е могъл, но не можел повече да се бори с Корд. Може би, ако си тръгне, той ще отстъпи. Братът на покойния й съпруг се надяваше, че ако напусне сцената, Корд може да се откаже да отмъщава.

Корд се беше погрижил правната документация да бъде доставена в дома на Престън от специален пратеник, акт, който смрази Сюзан с премерената му жестокост. Тогава Престън се е върнал в офиса, методично е довършил цялата текуща работа на бюрото си, оставил е писмото на Сюзан и е изчезнал.

Не можеше да вини Престън, задето си е тръгнал. Тя знаеше, че той е направил последно усилие да спаси корпорацията, да попречи на Корд да я разори. Надявал се е, че когато Корд установи, че Сюзан управлява корпорацията, няма да настоява заемът да бъде изплатен, тъй като главната му прицел е избягала, и сега ще атакува само жена, към която преди е проявявал голям интерес.

Сякаш това щеше да го спре! Помисли си Сюзан отчаяно. След това настръхна. Сякаш сега щеше да изтича разплакана при него и да го помоли да има милост към нея!

Беше го молила заради Престън, заради всички, и той й беше отговорил със студенина. Сега нямаше да го моли за себе си.

Сюзан не осъзна жестокия гняв, който я обзе, но тя нямаше току-така да се предаде. Ако трябваше да се бори с него, докато не останеше без стотинка, това щеше да прави.

Взе телефона и бързо набра номер. Не се изненада, когато й отговори самата Имоджийн.

— Имоджийн, знаеш ли къде е Престън? — попита тя направо, без да губи време за любезни поздрави.

— Не. Каза само, че си отива.

Гласът на Имоджийн звучеше изморено и малко надебелено, сякаш е плакала.

— Знаеш ли защо си е тръгнал?

— Да, опитах се да го разубедя, но не искаше и да чуе.

Тя въздъхна.

— Мислеше, че това е единственият начин да накара Корд да спре. Какво… какво ще правиш? Ще се видиш ли с Корд?

— Не! — отговори Сюзан разпалено.

Тя бързо си пое въздух, опитвайки се да се овладее, и успя.

— Нищо няма да му кажа. Ще се боря с него с всичко, което имам, и се нуждая от помощта ти.

— Помощ? — обади се Имоджийн глухо. Какво мога да направя?

— От години си свързана с тази корпорация. Имаш много контакти и знаеш всичко, което става, макар и да не идваш в офиса. Всеки ден ще трябва да се справям с толкова много неща и същевременно да се боря с Корд. Ще дойдеш ли? Искаш ли да се бориш с него?

В другия край на телефона настъпи дълго мълчание. Сюзан зачака напрегнато със затворени очи. Тя наистина се нуждаеше от помощта на Имоджийн. Не се лъжеше, че ще може сама да издържи дълго. Бремето щеше да я смаже. Но Имоджийн не беше на себе си и тя не беше сигурна какво ще направи свекърва й.

Накрая Имоджийн тихо проговори.

— Не искам да се боря с него. Безумието продължи достатъчно дълго. Ако мислех, че това ще го спре, бих приписала всичко, което имам, на него, още в този миг просто за да има мир в семейството ни. Трябва да споделя отговорността за тази каша и не се гордея с това. Не трябваше да се настървявам срещу него. Той е от семейството и бях забравила това. Толкова съжалявам, но съжаленията по никакъв начин не помагат.

Сърцето на Сюзан се сви.

— Няма да помогнеш?

— Не казах това. Ще бъда там веднага щом бъда готова и мога да шофирам. Но не за да се боря с него, скъпа. А за да ти помогна и за да направя каквото мога, за да спасим корпорацията от банкрут. Сега това е единственото важно нещо и когато това свърши, ще изпълзя на ръце и крака до Корд, ако това го задоволи и той спре тази война.

При мисълта, че Имоджийн е готова така да се унижи Сюзан отново трябваше да се бори със сълзи.

— Ще те чакам — промълви тя.

Затвори телефона, преди да се сконфузи, като се разридае в него.

Ако преди беше работила, това не беше нищо в сравнение със сегашното й усърдие. Пристигаше в офиса малко след зазоряване и често оставаше до девет или десет вечерта. Външно изглеждаше, че няма да може да задоволи исканията на Корд, но не се предаваше. Имоджийн непрекъснато беше на телефона, молеше за услуги, опитваше се да уреди заем, който да ги задържи на крака. Но дори стари приятели изведнъж започнаха да се отнасят предпазливо с Блекстоун Корпорейшън, защото бизнес клюкарската мрежа беше забележително чувствителна и вече се носеше слух, че финансовата почва под краката им се клати. Обикновените им акции бързо сменяха собствениците си и в отчаянието си Сюзан предложи за продажба някои от личните си акции. Престън и Имоджийн вече бяха продали част от своите, за да върнат парите, с които бяха злоупотребили спрямо Корд, надявайки се да купят повече, когато се подобри паричният им поток. Но Корд ги притискаше до стената и изобщо не отпускаше хватката. Поне цената на акциите се задържаше добра поради оживената търговия. Но Сюзан знаеше, че ще трябва да вземе още отчаяни мерки.

Тя имаше акции и в други компании, имаше инвестиции в акции във водещи компании и най-безмилостно ги превръщаше в пари в брой. Пазеше го в тайна от Имоджийн, знаейки, че Имоджийн ще се ужаси от идеята, така, както се ужаси Престън. Имоджийн се държеше великолепно, с растящо настървение атакуваше работата и след като навлезе в нея, започна дори да важничи. Сюзан не искаше да направи нищо, за да върне по-старата жена в леката депресия, в която изпадаше напоследък. Тя знаеше, че Имоджийн се тревожи за Престън и се измъчва от отсъствието на единствения си жив син, което беше достатъчно бреме.

Всяка сутрин, като се погледнеше в огледалото, Сюзан отново и отново установяваше, че изтощава нервите си и понякога се чудеше още колко дълго ще може да издържи. Сенките под очите й вече изобщо не изчезваха и тя внимателно ги замаскирваше с грим. Сега винаги напускаше къщата, преди да е пристигнала Емили, и беше твърде напрегната, за да си приготвя сама закуска и да яде. Ядене винаги я чакаше, когато се прибираше вечер, трябваше само да се претопли, но в повечето случаи Сюзан беше твърде изтощена, за да яде. Оцеляваше с чаши кафе и набързо поглъщани сандвичи, сандвичи, които рядко биваха изяждани докрай, вместо това стояха и се вкисваха, докато тя работеше.

Задушното време допълнително изсмукваше силите й, горещината и влагата я обгръщаха като задушаващо одеяло. Нощем не можеше да спи дори при включен климатик и тя лежеше, загледана в светкавиците, надявайки се, че светлинните взривове носеха гръмотевични бури или дъжд, но облаците никога не идваха и всеки ден се събуждаше по-горещ от предишния.

Докато лежеше в леглото си в задушните, влажни нощи, с леката завивка изритана долу в краката на леглото, защото дори чаршафът беше твърде притеснителен, тя мислеше за Корд. През деня успяваше да го отблъсне, да го мрази, да се бори с него, но спуснеше ли се нощта, тя повече не можеше да отблъсква спомените, прегръщаше възглавницата и почти беззвучно изливаше мъката си в нея. Той е бил в това легло с нея, тъмната му глава на другата възглавница. Беше увивал елегантните й крака около себе си, привързвал я е към себе си със синджир от плът, докато навлизаше дълбоко в тялото и сърцето й. Толкова много го желаеше, че цялото тяло я болеше, гърдите й туптяха, бедрата и слабините й тежаха от копнеж. Искаше просто да го види, да наблюдава как красиво оформената му уста трепва в една от онези унищожително лукави усмивки. Задремеше ли, сънуваше него и стресната се събуждаше, когато се присягаше към него. Понякога желанието да отиде при него беше толкова силно, че не можеше да се пренебрегне, и в горещите душни нощи тя страдаше сама.

От клюкарската мрежа, която винаги бълваше невероятно количество информация, тя научи, че Корд пак е заминал, и този път нямаше да се учуди, ако изобщо не се върнеше. Сега се чудеше какво ли ново оръжие подготвя да използва срещу нея. Не, не срещу нея лично, а срещу тях изобщо. Макар че не можа да установи точната дата на заминаването му, разбра, че е по същото време, когато Престън напусна. Имаше възможност той да не знае, че Престън си е тръгнал и е стоварил корпорацията на нейните плещи. Що се отнасяше до всичките им интересуващи се познати, Престън беше в командировка. Тази история тя и Имоджийн решиха да пуснат в обръщение, вместо да предизвикат поток от клюки, който би се разширявал и нараствал при всеки завой.

Въпреки всичко, когато клюкарската мрежа я информира, че Корд се е върнал, тя не изпита ужас, който би я сломил. В кратък, но сладък момент на безумие, тя се зарадва, че се е върнал, защото отново бяха близо, ако не емоционално, то географски. Някак си чувстваше, че ако той поне беше в Мисисипи, не всичко е свършено. Когато всичко приключи, той ще си тръгне завинаги.

Ако не беше толкова изморена, толкова отчаяна, толкова обезумяла, никога нямаше да се замисли над тази идея. Но късно един следобед тя пак се сети за хребетите. Предишната нощ изобщо не спа, мислите се въртяха в главата й като бясна катеричка в клетка, докато накрая не почувства, че черепът й е пострадал от ударите отвътре. Климатикът не се справяше с горещината и влагата и лекият й светлокафяв костюм прилепваше към влажната й кожа. Беше захвърлила сакото, защото вече и всички си бяха разотишли, но дори тънката памучна блуза, която носеше с костюма, я притесняваше. Далечен гръмотевичен тътен възроди надеждата, че ще завали дъжд над напуканата земя, но Сюзан беше престанала да вярва в обещанията на гръмотевиците. Напоследък твърде често те се оказаха измамни.

Беше направила всичко, за което може да се сети, но все още не беше успяла да събере достатъчно пари, за да изплати заема. Ликвидира голяма част от участието си в Блекстоун корпорейшън, всичките си акции във всичко друго, продаде цялото имущество, натрупано от Ванс за нея… всичко, освен земята, на която стоеше къщата, и хребетите.

Хребетите. Мисълта за тях подейства като токов удар, тя се изправи на ствола. Хребетите! С обещанието за петрол и природен газ те бяха златна мина и през цялото време бяха под носа й. Парите, които би могла да вземе, като ги арендува, вероятно ще стигнат, за да покрие докрай заема. В изтощението си тя си помисли, че е подходящо парите от хребетите да бъдат използвани, за да срази Корд. В края на краищата нали преди всичко именно хребетите го бяха върнали в Мисисипи.

Подсъзнателно тя намираше за странно, че Корд не настоя тя да подпише арендата, но тя просто не можеше да следи начина му на мислене. Тя го обичаше, но дори след седмици мъчително главоблъскане не можа да го разбере.

При мисълта за хребетите почувства прилив на сила, нещо като последното отчаяно засилване на маратонеца пред финала. Ще отиде в колибата и ще предложи аренда на Корд и той трябва да я приеме веднага или да се откаже. Ако не приеме, ще даде земята на първата петролна компания, която прояви интерес, но първо на него ще даде шанс. Знаеше, че извинението й е прозрачно, но изведнъж реши, че трябва да го види. Въпреки че той сега беше враг, тя трябваше да го види.

Без да си дава време да премисля, тя заключи офиса и напусна сградата. Ако размисли, ще започне да се терзае и съмненията ще я накарат да промени решението си. Ръцете й трепереха, когато подкара аудито извън Байлъкси. Разсеян поглед към индикатора за гориво й подсказа, че трябва да спре за бензин. Но дори това малко прекъсване в пътуването беше твърде много, за да може да го понесе. Реши, че има достатъчно бензин, за да се прибере, а в момента само това я вълнуваше. За връщането си на работа ще се тревожи по-късно.

Радиото едва се чуваше, но дори и този фонов шум стържеше по нервите й и с рязко, раздразнено движение тя изключи радиото. Беше толкова горещо, а и тя се чувстваше толкова слаба! Миг на зашеметяване я разтревожи и тя нагласи клапите на климатика така, че студеният въздух да духа право в лицето й. След миг се почувства по-добре и подкара аудито по-бързо.

Блейзърът беше паркиран под един от гигантските дъбове, които пазеха предната част на вилата от жестокото слънце. Входната врата беше отворена. Сюзан закара и паркира аудито пред покритата веранда и когато отвори вратата, за да излезе, Корд бавно излезе от хижата и се облегна на един от стълбовете, които крепяха покрива на верандата. Беше с ботуши и с джинси, толкова стари, че един от джобовете липсваше, и това беше всичко. Тя вдигна поглед към него и сърцето й замря за момент. Отново беше пуснал брада и с наболите от няколко дни бакенбарди по челюстта лицето му изглеждаше като разбойник от уестърн. Якото му, мускулесто тяло беше силно почерняло, косата му по-дълга и, ако не друго, то бледите му очи бяха още по-неустоими, отколкото тя изобщо си спомняше. Устата й пресъхна, краката й омекнаха, докато се изкачваше по стълбата, с цялата си тежест се облягаше на грубия парапет.

Опита се да си представи какви ще бъдат първите му думи, въображението й предложи редица грубости, които биха я наранили. Тя се подготви за тях, докато той с присвити очи я огледа от главата до петите.

— Ела и пийни чаша чай с лед — покани я той. Хвана я за лакътя с грубата си мазолеста ръка и я вкара вътре в хижата. — Изглеждаш сякаш ще се стопиш.

Това ли беше? Тя трябваше да преглътне почти истеричен смях. След цялата й паника той спокойно я канеше вътре на чай с лед.

Някак се оказа седнала на масата му, докато той се въртеше из кухнята.

— Точно се канех да ям — каза той спокойно. — Нищо горещо в това време, просто сандвич с шунка и салата, но има достатъчно за двама.

Тя се стресна. Той искаше тя да яде?

— О, не, благодаря…

Той прекъсна отказа й, като хързулна чиния пред нея. Тя се загледа надолу в сандвича с шунка, чудеше се дали ще може дори една хапка да преглътне. Ръката му отново навлезе в полезрението й, този път постави охладена купа със салата до чинията. Салфетка и прибори за хранене се появиха до ръката й и голяма чаша с красив кехлибарен чай с лед беше завършекът на бързата вечеря. Когато вдигна стъписания си поглед, видя, че той е сервирал същото и за себе си и настани високата си фигура в стола срещу нея.

— Яж — каза той любезно. — След това ще се почувстваш по-добре.

Кога за последен път беше яла истински? Дните се бяха слели в дълъг жарък кошмар и тя не можа да си спомни последното си сядане на маса. Наполовин изядени сандвичи, кафе и от време на време шоколадов десерт съставляваха диетата й, откакто Престън си тръгна. Започна да яде бавно и хрупкавият свеж вкус на салатата, само леко подправена с кисел сос, изведнъж се оказа най-прекрасното нещо, което можеше да си представи. Тя се наслади на всяка хапка, а студеният чай очевидно я разхлади отвътре. Тъй като напоследък ядеше много малко, не можа да изяде целия сандвич, но Корд не направи забележка за останалата половинка в чинията й. Вместо това набързо прибра масата, остави чиниите в мивката, върна се и отново й напълни чашата с чай.

— Сега — каза той, като пак се отпусна на стола, — не изглеждаш сякаш ще припаднеш в краката ми и мога да изслушам това, което си дошла да ми кажеш.

Сюзан хвана ледената чаша с двете си ръце, усещаше освежаващия хлад по горещите си длани.

— Искам да говоря с теб за хребетите — каза тя. Мисълта й не отговаряше на думите. Тя го гледаше, очите й се движеха по линиите на лицето му, сякаш ги гравираше в паметта си.

— Хайде казвай. Какво за тях?

Той скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад, вдигна обутите си в ботуши крака и ги постави на стола до себе си.

— Наистина ли искаш да ги арендуваш?

Клепачите му се спуснаха и прихлупиха очите му.

— На въпроса, Сюзан.

Нервно тя отпи от чая, след това за миг се заигра с чашата, върна я точно на същото място, където беше преди това.

— Ако ги искаш, ще ги дам сега. Реших да не чакам доклада за изследването. Ако вече не ги искаш, ще ги предложа на друга компания.

Той тихо отговори.

— О, още ги искам. Но сега няма да ти дам никакви пари за тях. Отиде чак до Байлъкси, за да дадеш пари на Престън, и проклет да бъда, ако ти дам и стотинка, преди всичко да свърши. Парите от хребетите са за теб, за да живееш така, както си свикнала, след като на Престън не му остане и стотинка.

На лицето му се изписа цинична усмивка, изразяваща горчивина и насмешка към самия него.

— Ще те облека в копринено бельо, скъпа.

Сюзан се задъха и скочи на крака, бузите й поруменяха.

— Тогава ще ги дам на някого другиго!

— Не мисля така — каза той провлачено.

Пусна дългите си крака на пода и се изправи, елегантно се придвижи и застана между нея и вратата.

— Ако мислиш, че вече съм използвал всичките си козове срещу Престън, грешиш. Дадеш ли земята на някого другиго, ще го смажа и можеш да заложиш сладкия си животец за това.

Сюзан се отдръпна от него, леко залитна, докато се опитваше да заобиколи масата, без да му обръща гръб. Изтощението й я забави и тя се оказа в пълна невъзможност да реагира, когато той внезапно се раздвижи и й пресече пътя. Ръцете му се скопчиха около нежната й талия и с пръстите си той усети колко е слаба. Черните му вежди се събраха в мрачна бръчка.

— Колко килограма си отслабнала? — попита той кратко, загледан надолу към нея.

Въпреки че цялата трепереше отвътре, Сюзан се крепеше здраво.

— Не е твоя работа.

Пръстите й се забиха в бицепсите му, когато тя се опита да го отблъсне, но той остана неподвижен като скала.

Той я задържа с една ръка, а другата прокара по тялото й, изследва новите й крехки форми. Плъзна ръката си по хълбоците и ханша й, по стройните й бедра, след това нагоре, нежно ги прокара по гърдите й, при което тя извика и се изви в отчаян опит да се измъкне. Той лесно я задържа, очите му потъмнели от гняв.

— Какво по дяволите ти е направил?

Силна болка като нож с много остриета я прониза и тя внезапно се огъна, задъхан вик се изтръгна от устата й. Тя успя да разкъса прегръдката му и да се отскубне от него, лицето й бледо, косата й се изнизваше от доскоро елегантната фльонга. Толкова много я болеше и беше толкова отчаяна, че се разкрещя срещу него.

— Той нищо не ми е направил! Ти го направи, ти направи всичко! Ти не смазваш него. Смазваш мен! Той си тръгна…

Ужасена от това, което казва, тя пъхна ръка в устата си, за да не допусне хаотичният порой от думи да се излее, очите й огромни и толкова тъмни, че изглеждаха почти черни, докато тя втренчено го гледаше.

Ако преди това беше гневен, сега направо експлодира. С юмрук заудря по масата със сила, която преобърна чашата с чай. Той изрева:

— Какво искаш да кажеш с „Той си тръгна“? Проклетият лалугер!

— Той не е лалугер!

Тя беше предизвикана твърде много, за да се съобразява с настроението му, дори да се замисли доколко е благоразумно да защити Престън пред Корд.

— Той си тръгна не защото се надяваше, че ти ще се спреш, когато разбереш, че вече не го нараняваш! Той се опитва да спаси корпорацията, да спаси хиляди работни места…

— Искаш да кажеш, помислил си е, че ти ще изтичаш при мен с информацията, нещо, което и без това сама си се опитвала да направиш, и че аз ще отстъпя. По дяволите, Сюзан, защо просто не направи това? Защо се доведе до това окаяно положение?

— Защото мисля, че грешиш! Престън не ме използва като жертвено агне; ако престанеш да го мразиш достатъчно дълго, навярно ще разбереш, че той вече не е същият човек, какъвто е бил преди години. Можеш да се опиташ да облекчиш собствената си вина, като го накараш да плати, но грешиш, като го правиш!

— Затова ли сега си ни жива, ни умряла, за да ми покажеш колко греша?

Той никога нямаше да се вразуми. Осъзнаването на този факт й подейства като плесница и тя се олюля от силата й. Тя заговори шепнешком:

— Не. Ни жива, ни умряла съм, защото се опитвах да запазя корпорацията. Не спя, защото цяла нощ лежа будна и се опитвам да намеря начин да събера пари, и не ям, защото нямам време за губене.

Сега тя беше напълно пребледняла, очите й искряха срещу нещо.

— Продадох всичко, което имам, без къщата ми и хребетите, опитвам се да се задържа на повърхността. Искаш ли и тях? Или може би ключовете от колата ми? Или какво ще кажеш за колекцията ми от дискове? Имам някои наистина златни стари парчета…

— Млъкни! — изрева той и се присегна да я улови.

Тя се отдръпна, неспособна да понесе докосването му.

— Остави ме на мира — каза тя грубо, почти изтича навън от къщата и се стовари в аудито. Тръшна вратата и яростно завъртя ключа в стартера, двигателят веднага запали, но когато включи на скорост, колата нервно подскочи и замря.

— Не ми прави това — процеди тя през зъби. Отново завъртя ключа. Двигателят се завъртя, но не тръгна. Ужасена, тя погледна към индикатора за горивото, където стрелката биеше ниско вляво.

— По дяволите! — изкрещя тя на колата. — Не ми прави това! — Заудря по кормилото с два юмрука, крещейки: — По дяволите! По дяволите! По дяволите!

При всеки удар очите й се пълнеха със сълзи.

— Сюзан!

Вратата рязко се отвори и Корд я хвана за китките, изтегли я навън от колата.

— Сюзан, спри! Успокой се, скъпа, просто се успокой. Не вилней по този начин. Нека видя дали аз мога да запаля колата.

— Не можеш — избръщолеви тя. Освободи ръцете си, зарови лице в тях и неконтролируемо заплака. Дойде й твърде много. Тя, която винаги овладяваше сълзите си, колкото и да я болеше, се разхлипа, защото беше останала без бензин. — Резервоарът е празен.

Той се промъкна на шофьорското място, оставяйки един дълъг крак навън от колата, завъртя ключа и сам провери. С въздишка излезе от колата и затвори вратата.

— Ще те закарам до вкъщи.

— Не искам да ме закараш вкъщи!

Тя се обърна и тръгна надолу по склона, той я сграбчи и я издърпа обратно точно когато мощен гръм разтърси земята. Тя подскочи, стресна се, погледна към страховития черен облак, който внезапно беше завладял небето. Духаше хладен вятър, но до този момент тя не беше обърнала внимание. Точно, когато поглеждаха нагоре, първите огромни дъждовни капки се разбиха в лицето им с хапеща сила и Корд я прегърна, избута я на верандата точно преди небето да се разцепи и да се излее такъв буен и гръмък порой, че те трябваше да си крещят, за да се чуят.

— Не можеш да си тръгнеш в такова време — извика той. Наведе се, за да доближи устата си до ухото й. — Ще изчакаме, докато попрестане. След това ще те заведа вкъщи.

Отчаяна, Сюзан се загледа в сивата завеса от дъжд. Той вече беше превърнал района около къщата в плитка река, водата се стичаше надолу по склона, забързана към рекичката. Знаеше, че ще плиска до глезените й и се съгласи с мнението му, че не може да се прибере пеш. Но не можеше и да остане тук, толкова близо до него, във вилата, където се любиха за първи път. Нервите й бяха на ръба на срива. Тя почти се провикна към него.

— Искам да се прибера! Няма да остана тук! Просто не мога!

Диво нетърпение изкриви лицето му, след това той се овладя благодарение на силата на волята си. Хвана я за ръка и я вкара вътре, тръшна вратата да се затвори, опитвайки се да заглуши рева на дъжда.

— Добре, добре! Ще се намокрим до кости просто докато се доберем до блейзъра, знаеш го.

— Не ме интересува.

Тя прикова поглед в него и той отвърна на погледа й, объркан и разгневен, но очевидно видя нещо в лицето й, което го накара да се поколебае. Тя нямаше представа колко крехка изглежда или колко дълбоки бяха сенките от изтощение под очите й. Той прокара ръка през твърде дългата си коса и фини косъмчета се провесиха над челото му.

— На масата пред камината има вестник. Сложи го на главата си и изтичай. Но те предупреждавам, че няма да помогне много в този порой.

Той отиде към скрина и извади пластмасова торба за боклук, след това изчезна в спалнята. Сюзан остана, където стоеше, усещаше как студът препуска през тялото й, твърде унила, за да се чуди какво прави той. След миг той излезе, облечен с една от онези невзрачни тениски, които така прекрасно обгръщаха великолепното му тяло. Сгъна торбата за боклук и я пъхна в подмишницата си, на главата си беше нахлупил смачкана бейзболна шапка в цвят каки. Изглеждаше така буреносен и разгневен като облака навън.

Без да й проговори, излезе на верандата и тя го последва. Той изобщо не си даде труд да използва стъпалата. Стигна до края на верандата, възможно най-близо до блейзъра и за миг се спря, за да впери отвратен поглед към изливащия се дъжд. След това скочи от края на верандата и в момента, в който краката му докоснаха земята, направо летеше напред. Колкото и депресирана да беше, Сюзан се загледа в него с възхищение, възхищаваше се на бързината и грацията на уверените му крачки. Той изглеждаше като защитник на крайната линия, който пази подаващия пас противник.

Мълния, ослепително бяла, се заби в земята близо до рекичката и оглушителен трясък накара Сюзан да извика и да отскочи назад, след като цялата земя се разтресе. Фините косъмчета отзад на тила й се изправиха, докато електричеството свистеше във въздуха, и тя изведнъж си даде сметка колко мощна беше бурята, колко опасно беше да си навън. Клоните на гигантските дъбове се люлееха напред-назад, дърветата се огънаха от удара. Искаше да извика Корд обратно, но той вече беше в колата. Чу ръмженето на задвижващия се двигател и предните фарове светнаха. Препъвайки се тя се върна във вилата, за да вземе вестника, както й беше казано, но установи, че бурята беше напълно затъмнила спусналия се здрач и вътре беше толкова тъмно, че трябваше да запали лампа, за да намери вестника.

Пръстите й трепереха, когато изгаси лампата. Корд докара блейзъра близо до верандата, вмъкна го между нейната кола и стълбата, фаровете хвърлиха два светлинни лъча през вратата и осветиха мокрия под, където поривистият вятър беше навял дъжд през верандата и вътре в къщата. Тя докосна косата си и установи, че е мокра, дрехите й също бяха мокри. Не беше обърнала внимание, че цялата се мокри.

Той натисна клаксона и тя подскочи. Защо стоеше там в мрака? Бързо прекоси стаята и с мъка излезе на верандата, вятърът мощно се насилваше да я изтика обратно вътре. Трябваше й цялата сила, за да затвори вратата, и вестникът, който държеше на главата си, отхвръкна на една страна. Тя го грабна с две ръце и го задържа. Без да си дава време да помисли, тя се спусна надолу по стълбите, плискайки ледена вода, която стигаше до над глезените й. На момента се намокри до кости и се задъха от ледения дъжд. Корд се наведе, за да отвори вратата пред нея, но когато тя пусна вестника с едната си ръка, за да хване протегнатата му ръка, вестникът на момента излетя и пороят я удари по незащитената й глава. Блейзърът беше толкова висок на огромните си колела, че тя не можа да скочи в него, затова се хвана за ръба на седалката, опитвайки се да се издърпа нагоре. Корд изруга, думата се удави в плющящия дъжд, и се наведе, за да я хване под мишниците. Вдигна тялото й вътре и се наведе пред нея, за да затвори вратата.

— В торбата за боклук има няколко пешкира — информира я той кратко, наведе се под кормилото и включи возилото на скорост.

Тя издърпа един от пешкирите и го постави над голите си ръце и рамене, след това попи капещата си коса. Това беше най-доброто, което можеше да направи. Смутено се вторачи в прогизналите седалки и пода на блейзъра.

— Съжалявам — задъха се тя.

Даде си сметка, че е трябвало да останат в къщата, докато премине бурята.

Дъждът все още блестеше на твърдите му като камък бузи, капки като течни диаманти се стичаха по черната коприна на брадата му. Той издърпа прогизналата шапка от главата си и я пусна на седалката помежду ми. Мълчаливо тя му предложи пешкира и мълчаливо той го взе, прокара го по лицето и главата си с една ръка, докато се спускаше надолу по алеята. Когато пресичаха по малкия мост, фаровете уловиха калните, въртящи се води на Джубилий Крийк и тя се уплаши като видя колко високо се е издигнала реката за краткото време, откакто валеше. Корд мрачно изгледа водата.

— Надявам се, че ще мога да се върна — въздъхна той. Трябваше да държи и двете си ръце на кормилото, за да задържа блейзъра стабилен срещу поривите на вятъра, който биеше в него. Един особено силен пристъп ги отблъсна толкова далеч, че двете леви гуми напуснаха пътя и се забиха в меката земя встрани. Корд с мъка ги върна обратно на грубо павирания второкласен път, но те можеха само да продължат да пълзят. Фаровете изобщо не помагаха пред заслепяващата дъждовна завеса, а чистачките, макар и пуснати на максимална скорост, не можеха да запазят предното стъкло чисто.

Той внезапно взе решение, стрелна я с поглед и изтегли блейзъра настрани от пътя, изгаси двигателя. След като двигателят замлъкна, ревът на дъжда, който биеше по металния покрив, се чуваше още по-силно. Той изгаси фаровете, но остави светлините на таблото и в сумрака тя обърна изплашен поглед към него. Той обясни:

— Не виждам, за да мога да карам. Ще чакаме, докато бурята премине.

Тя кимна и скръсти здраво ръце на скута си, загледана навън през стъклото. Не виждаше нищо, мракът беше пълен, дъждът ги беше откъснал от всичко друго, беше ги изолирал в малкото убежище на блейзъра.

Секундите отминаваха и станаха минути. Но дъждът само се засилваше. Корд включи радиото, но статичното електричество беше толкова силно, че те не можаха да разберат какво казва говорителят, и той пак го изключи. С ъгълчето на очите си той я видя как трепери, присегна се, за да докосне изстиналата й ръка.

— Трябваше да кажеш — смъмри я той.

Запали двигателя и нагласи бутона за отоплението на най-високата степен.

Струята топъл въздух тя почувства приятно на краката си, извади вледенените си крака от прогизналите обувки и приближи пръстите си до клапата.

Тишината натежа и раздразни нервите й.

— Отдавна не съм виждала такъв дъжд — осмели се тя да наруши тишината.

Той забарабани с пръсти по кормилото. Тя успя да овладее една тръпка.

— Защо отново започна да си пускаш брада?

— Защото не искам да се бръсна.

Краткото изречение я стъписа и тя потрепери. Толкова за разговора. Обгърна се с ръце и за първи се сети за сакото, което остави в колата, както и чантата си. Беше се държала като дивачка, толкова притеснена да се измъкне, че не се сети за нищо друго.

Метален звук достигна до ушите й, едва доловим при тропотенето на дъжда. Тя се изправи на седалката и хвърли озадачен поглед към Корд, установи, че и той се е заслушал.

— Какво е това?

— Лапавица.

Думите едва бяха напуснали устата му, когато звукът на лапавицата започна да се засилва. Той изключи двигателя, погледът му стана тревожен и нащрек.

— Гръмотевиците и светкавиците се отдалечават — каза Сюзан обнадеждена.

До този момент не си беше признала, че е малко изплашена.

— Шшшшт — смъмри я той.

Леко беше извъртял главата си, за да чува по-добре. Той се присегна и я хвана за ръката, яките му пръсти здраво обхванаха нейните. Сюзан си пое дъх и също се заслуша, ставаше все по-неспокойна, след като разбра в какво се вслушват. Лапавицата спря и дъждът изведнъж спря, оставяйки след себе си тишина, която се нарушаваше само от стичащата се вода от очуканите листа на дърветата.

Именно тишината, абсолютната тишина беше толкова обезпокоителна. Във въздуха се долавяше напрегнато, мъчително очакване, от което дишането се затрудняваше, или може би тя беше твърде изплашена, за да си поеме дълбоко въздух. Тя така се беше вкопчила в ръката му, че ноктите й се бяха забили в плътта му.

— Сега можеш да караш — каза тя нервно.

Той се хлъзна по седалката и се притисна топло в нея, телесната му топлина сякаш се надсмиваше над прогизналите му дрехи. Той я прегърна успокояващо през рамо и леко притисна устни в слепоочието й. Тихо каза:

— Ще изчакаме малко. Няма да го чуем, че идва, ако двигателят работи.

Сюзан потрепери и затвори очи.

— Знам.

Всичките й мускули бяха напрегнати, сърцето й биеше бързо. Затишието пред буря не беше просто клише, беше реалност. Като родена в топлия южен климат, където топлият Залив къпеше региона с топла влага, предизвикваше диви и великолепни бури винаги, когато по-хладен фронт от запад навлизаше в него и се сблъскваше с топлия, влажен въздушен слой, Сюзан много добре знаеше смъртоносната сила на вихрените торнада, които се раждаха от величествените буреносни облаци. Знаеше всички признаци, всички предупреждения и като дете в училище я бяха научили как най-добре да оцелее при торнадо. Правило номер едно: не допускай да попаднеш в него.

Корд тихо я инструктира:

— Ако решим, че чуваме нещо, излизай от колата колкото можеш по-бързо. Отляво на пътя има канавка, вероятно е пълна с вода, но така или иначе трябва да отидем там.

— Окей.

Гласът й беше напрегнат, но спокоен, и тя леко свали прозореца, за да може по-добре да чува. Само стичането на водата, която се разплискваше по ниската растителност, стигаше до ушите й.

Първото зърно град удари предното стъкло на блейзъра с такава сила, че и двамата подскочиха, а Сюзан прехапа устни, за да потисне писък. Корд изрече кратка, силна ругатня, след което всичко, което може би е казал, се удави, тъй като град с размерите на топка за голф започна да бие по блейзъра, разкъсваше листата на дърветата, направо събаряше малките фиданки. Грохотът беше невероятен. Сюзан се чувстваше като във вътрешността на огромен барабан, по който диво бие някакъв маниак. Тя изтръгна ръката си от хватката на Корд и притисна ръце в ушите си.

След това отмина, продължи нанякъде, земята остана покрита с блещукащи ледени топки, последва мощен тътен.

С бързо, уверено движение Корд се присегна към нея и отвори вратата, след това с тялото си я изблъска навън. Хвана я през кръста, задържа я да не падне, тъй като краката й улучиха леда, и се промъкна под нея. Тя беше боса, само по чорапи, а ледът беше непоносимо студен, драскаше меките й крака, но тя знаеше, че така или иначе без обувките си е по-подвижна. Високите токове биха били повече от безполезни, биха били опасни, несигурни, биха й пречили да се движи по пътя, покрит с ледени топки. Без да обръща внимание на болката, тя изтича, чуваше приближаването на тътена, чувстваше как земята започва да трепери под тях.

Те пльоснаха в канавката, от ледената вода дъхът й спря. Небето беше оцветено в зловещ жълтеникав цвят, абсурдно осветление на нощно небе, и тя виждаше напрегнатите черти в изражението на Корд. С една ръка на рамото й той я принуди да легне ниско в канавката и буйният воден поток я шибна по лицето, устата й се напълни с вкус на кал. Тя я изплю и вдигна поглед към него, очите й горяха. След това той я покри, притискаше я надолу все по-дълбоко в мръсната вода, постави тялото си между нея и яростта на бурята, която настъпваше към тях.

Някак всичко това не изглеждаше напълно реално. Вътрешно тя беше ужасена, но външно беше не само спокойна, но и странно откъсната. Чувстваше как вятърът бие по телата им, толкова ожесточен и силен, че изливащата се вода се издухваше навън от канавката и разплискваше по полето едновременно с поройния дъжд, който се изливаше като из ведро от изведнъж притъмнялото небе. И преди валеше силно, но беше нищо в сравнение с това, което ставаше сега. Водата, която се издухваше от канавката, на момента се заместваше от пороя. Кожата й беше наранена и я смъдеше на хиляда места, тъй като камъни и отломки хвърчаха из въздуха, и тя не чуваше нищо, освен рева на огромното, гърмящо чудовище, което разкъсваше земята. Тя се притисна в Корд, тънките й ръце обвиха главата му, за да му осигури колкото може повече закрила, и в ужаса си тя се оказа толкова силна, че той не можа да отмести ръцете й, за да я притисне по-сигурно под себе си.

Дълбок гърлен разрушителен рев я удари и тя извика, но звукът, който тя издаде, се изгуби в по-силния рев на бурята. Отгоре Корд я притискаше още по-здраво и накрая тя си помисли, че ребрата й ще се натрошат от силата на притискането, но той продължаваше да я натиска все повече, все по-дълбоко в канавката. Тя се опита да се пребори за въздух, но не можа да вкара кислород в гърдите си, защото чудовището изсмукваше целия въздух във въртящото си извиващо се гърло. Единствената й мисъл беше: доволна съм, че съм с него.

Сигурно е изгубила съзнание, но изобщо не можеше да бъде сигурна. Безспорно е била приспана от бурята, сетивата й бяха разнебитени. В един миг се задушаваше, чувстваше се сякаш всеки момент торнадото ще се спусне върху тях, а в следващия светът стана странно нормален, дори спокоен. Продължаваше да вали, но беше нормален дъжд, сякаш ожесточението само преди миг е принадлежало на друг свят. Нямаше светкавици, нямаше гръмотевици, нямаше град… и нямаше вятър. Корд продължаваше да лежи тежко върху нея, гърдите му се издуваха, тъй като той всмукваше толкова необходимия му кислород, ръцете му бяха разперени, а пръстите забити в калта, сякаш искаше физически да закотви и двамата в земята със собственото си тяло. Останаха така няколко минути, лежаха в канавката, а дъждът продължаваше косо да вали върху тях, докато те се опитваха да асимилират факта, че бяха не само живи, но и относително невредими.

Сюзан се размърда под него, обърна лицето си към вдлъбнатината на шията му и прокара пръсти по косата му.

Той се изтърколи от нея и приседна, с ръка зад нея й помогна да седне.

— Добре ли си? — попита той пресипнало.

— Да — каза тя.

Изненада се, като установи, че гърлото я болеше, а гласът й беше толкова пресипнал, че едва успя да произнесе думата.

Те с мъка се изправиха на крака, притиснати един в друг и Сюзан чу как Корд тихо изруга, когато се вгледа в мрака и дъжда, търсейки блейзъра.

— Проклет да съм — измърмори той. — Напълно се е извъртял, изтикан от другата страна на пътя.

Сюзан постави ръка над очите си, за да ги предпази от дъжда и накрая успя да различи черното тяло на блейзъра, вече по-далеч от мястото, където го оставиха, когато скочиха от него толкова отдавна, или може би само преди няколко минути? Корд сигурно има очи като орел, реши тя, защото тя можа да каже само къде е блейзърът, но не и посоката, в която е обърнат.

— За малко не ни е улучило — изведнъж каза той тържествуващо. — Виж къде е паднало насред пътя.

Като проследи сочещата му ръка, тя различи огъната, натрошена маса, някога очевидно огромно дърво, която лежеше на пътя. Изведнъж блесна странна светлина, толкова ярка и синьо-бяла, че почти причини болка на очите, като погледнаха в нея. Падащите дървета бяха повлекли със себе си електрически проводници и сега един жив проводник проблясваше точно над земята и пръскаше искри точно като на тържество по случай Четвърти юли. Торнадото беше вилняло ниско до земята и взривило всичко по пътя си, беше ги отминало на не повече от около пет метра.

Като я видя как си подбира пътя, накуцвайки, през зърната от град, Корд се обърна към нея и я вдигна до гърдите си. Сюзан се почувства сякаш е използвала и последните си резерви от сила и просто с удоволствие го остави да я носи; изморено, тя отпусна глава на рамото му и ръцете му на момента се стегнаха около нея. Отнесе я до блейзъра, положи я вътре, заобиколи, наведе се и се настани на седалката зад кормилото. Завъртя ключа в стартера и за нейно учудване двигателят веднага запали. Той й се усмихна. След последния час беше приятно да има нещо, което работи. Смени скоростите и задвижи блейзъра, големите гуми застъргаха в калта и накрая стъпиха на хлъзгавата повърхност на пътя.

— Връщаме се във вилата — каза той.

Пусна камиона на бавен ход, за да не се хлъзга по леда.

— Няма да мога да те прибера у вас до сутринта, когато ще мога да подбирам пътя си между тези дървета и кабели по земята.

Сюзан не каза нищо, просто се сви в края на седалката. Беше сигурна, че в хижата няма да има ток, но той можеше да накладе огън и мисълта, че ще й бъде топло и ще бъде суха, изглеждаше като самия рай. Мускулите й все още бяха напрегнати, установи, че не може да се отпусне, закова поглед в пронизващите лъчи на фаровете, които опипваха пътя през сивата дъждовна завеса.

Стигнаха билото на лекия наклон, водещ надолу към рекичката, и Корд спря блейзъра.

— Отивам да огледам моста — каза той.

Излезе от камиона, преди тя да успее да му извика, че иска да отиде с него. Някак не искаше да го изгуби от поглед дори за миг.

Върна се само след няколко минути, лицето му сурово на ослепителния блясък на фаровете. Влезе в блейзъра.

— Водата е заляла моста. Не можем да рискуваме да го прекосим. Ще трябва да прекараме нощта в камиона.