Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (24)

Глава 24

Острият непрестанен звън прониза тъпанчетата й като стрели с множество шипове. Мира грабна слушалката.

„Ще се справя с теб…“

Излезе рязко от съня, сърцето й препускаше. Беше звънецът на вратата. Реалният свят. Цифровият часовник показваше три сутринта. Надин? Не и в този час. Малко вероятно бе някой, който иска да й навреди, да звъни на вратата, но убиецът на Стийл точно това бе направил. Спусна се към стенния гардероб за пистолета на Том.

Той го беше купил, след като получи заплашителна бележка от някакъв недоволен клиент. По онова време тази мярка й се бе сторила прекалена, оръжието бе толкова мощно, че дори един психопат не би спорил пред дулото му. Сега се чувстваше благодарна, че не е някое мъничко пистолетче и че се научи да борави с него.

Приближи се безшумно до вратата, където душеха котките, и надникна през шпионката. Въпреки сумрака навън разпозна посетителя и отключи. Шепард имаше вид на човек, който се завръща след четириседмично пиянство. Беше бос, с мокри и мръсни дрехи. Цялото му тяло беше в синини и драскотини.

— Изглеждаш ужасно, Шеп.

— Добре казано. — Посочи към пистолета. — Силно се надявам, че знаеш как се стреля.

— Знам.

— Мислех, че не си заключваш вратата.

— Не го правех, преди да те срещна. Хайде, влизай.

Той залитна и едва сега младата жена разбра, че е ранен. Хвана го за ръката, помогна му да влезе. Той не отдели лявата ръка от тялото си дори когато се отпусна върху дивана.

— Честно казано, Шеп, страхувам се да попитам.

— Таксито е отвън. Изгубих си портфейла. Би ли ми дала пари, за да платя на шофьора? Утре ще ти ги върна.

— Колко?

— Шейсет и осем и дребни.

— Боже мили, откъде идваш?

— Бойнтън Бийч.

Намираше се на доста голямо разстояние нагоре по крайбрежната ивица.

— Отивам да му платя.

— Аз ще взема пистолета — заяви Уейн.

Пистолетът. Беше забравила за него. Подаде му го и той се отпусна назад. Мира влезе забързано в спалнята, облече се и преброи парите в портфейла си — бяха 52,76. Напъха банкнотите в джоба си и влезе в стаята на Ани, за да набави остатъка.

В тенекиената кутия на полицата с куклите бяха парите, които дъщеря й събираше, за да си купи компактдиск с играта „Кристалният череп“. Мира изпита вина, когато измъкна оставащите банкноти и няколко монети. Навън бе спряло да вали, бе студено, от дърветата и растенията се стичаше вода. Таксито стоеше безмълвно на ъгъла, с включени мотор и фарове, младият шофьор от кубински произход се бе подпрял на вратата и пушеше. Зачака търпеливо, докато тя преброи парите в дланта му.

Беше ядосана на Шепард, че я бе поставил в подобна ситуация. А също и на себе си, че му бе позволила. Познаваше го от по-малко от седмица и той вече вземаше пари на заем от нея, и то в безбожни часове.

Каза на шофьора да задържи рестото, равностойно на десет долара бакшиш.

— И измисли някакъв друг адрес.

За всеки случай, ако Флечър направеше проверка в таксиметровите компании.

— No problema. Gracias, senorita.

Върна се в къщата, пусна резето, запали една лампа. Шепард бе отпуснал глава върху облегалката на дивана. Очите му бяха затворени, а ръката — все така притисната към тялото. Мира не видя кръв, но почувства болката му.

— Шеп, имаш ли нужда от лекар?

— Не. — Очите му се отвориха. — Бинт. Май съм си прецакал две-три ребра.

Младата жена се затвори на енергийно равнище, за да не усеща болката му.

— Никога не съм вземал пари на заем от жена, Мира. Съжалявам, че точно ти трябваше да си първата.

Имаше нужда да чуе тези думи, но те не намалиха недоволството й.

— Аз също.

— Ще се разплатя утре.

— Не става въпрос за това, Шеп.

— Да — промълви той. — Знам.

— Идвам след минутка.

Когато се върна с превързочни материали и ножица, той държеше диктофон и касета. Поигра си първо с едното, а после — с другото.

— Касетофонът е свършил. Но може би касетата все още не се е скапала.

— Сешоарът за коса би могъл да свърши работа.

Мира се отправи отново към банята, взе сешоара от шкафа, върна се в дневната и го остави в скута му.

— Още от началото ти казах, че не желая да се замесвам в това, Шепард. Но ти непрекъснато ме завличаш все по-дълбоко и по-дълбоко и…

— Абсолютно си права. Аз съм пълен егоист и неудачник.

Веднага забрави всичко, което възнамеряваше да му каже. Отпусна се на колене и притисна лице в гърдите му. Той започна да гали косите й и заговори. За човека, наречен Вик, за скачането от колата на моста, за „Делфи“, Флечър и името на убиеца на нейния съпруг.

Хал Бенет. Мира повтори името, раздели го на срички, размести буквите, за да образува други думи, събра ги отново.

Хал, чийто приятел Вик го бе издал, заедно с другия приятел на име Ед. Може би същият Ед, който бе дошъл предишната вечер да му гледа на карти? Всичко това не звучеше ли прекалено налудничаво? Шепард включи сешоара и го насочи към касетата.

— Помниш ли онзи Ед, който дойде да му гледам на карти миналата вечер и за когото ти казах?

Уейн изключи сешоара, остави касетата и кимна.

— Разбира се. Мислиш, че той…

— Да, мисля. — Посочи към касетата. — Суха ли е вече лентата?

— Ще бъде утре. Надявам се все още да се е запазило нещо от записа. — Бръкна в джоба на ризата си, измъкна подгизнал тефтер, пусна го на дивана и продължи да изпразва джобовете си. — Ед имаше ли някакви белези или татуировки?

— Струва ми се, че не.

— Ще можеш ли да го познаеш по снимка?

— Разбира се.

— Добре. Ще се опитам да се снабдя със снимката му от досието. Междувременно най-добре би било двете с Ани да отидете някъде другаде.

— Да отидем? Имаш предвид да напуснем града?

Шепард кимна.

Това й напомни за предупреждението на Бен, тя премести тежестта на тялото си върху петите.

— Хайде, Шеп, магазинът ми ме чака, а карнавалът започва утре. Всъщност днес. Не мога току-така да оставя всичко.

— Този Ед вече знае къде работиш, а Бенет ти се е обаждал вкъщи. Не мога да ти кажа как да подреждаш живота си, но знам, че ако Ани беше мое дете, щях да я заведа на някое по-безопасно място, докато тази история приключи.

— Плашиш ме — промълви Мира.

Отдалечи се от дивана и спря пред плъзгащите се стъклени врати. Взря се в мрака навън, черна дупка, ужасяваща като Хал Бенет загадка. Най-сетне рече:

— Мога да заведа Ани при родителите или при един от братята на Том.

— Можеш ли да го направиш днес?

— Сутринта.

— Вече е сутрин.

— Когато слънцето изгрее, ще се обадя на майката на Том.

— Използвай клетъчния си телефон. Домашният ти телефон може би се подслушва. Аз например съм сигурен, че служебният ми се подслушва. Само така онзи, който следваше колата на Вик, е имал възможност да разбере къде и кога се срещаме.

Реалността на случилото започваше да прониква в нея като токсичен газ. Внезапно се почувства толкова уморена; вече не бе в състояние да мисли нормално.

— Имам нужда от сън. Ти ще трябва да спиш на дивана, Шеп. След като Ани е тук, не мисля, че е…

— Разбирам.

— Ще сложа чаршафи на дивана и ще ти дам някои дрехи на Том. Ти си по-висок от него, но все нещо ще ти стане.

Усещаше, че говори прекалено много, но не бе в състояние да се спре. Беше успял да я изплаши и единственото й желание в момента бе да поспи достатъчно, за да бъде в състояние да разсъждава ясно. Взе пистолета и го занесе в спалнята. Постави го в дамската си чанта заедно с една кутия амуниции, сложи чантата до леглото и взе чаршафи, завивки и хавлия.

Държеше някои от нещата на Том в едно от долните чекмеджета на скрина — дрехи и лични вещи, с които не можеше да се раздели. Прерови ги, търсеше риза и дънки, които да станат на Шепард. Всичко, което докоснеше, бе свързано с някакъв спомен и тези спомени сега я подсетиха за съня, явил й се преди няколко нощи. Том стоеше пак на хълма и й каза, че харесва Шепард. Мира зарови лице в една от ризите на мъртвия си съпруг и в душата й зейна дупка.

Нямаше представа колко време е стояла пред чекмеджето, притиснала лице в дрехата. Не чу стъпките на Шепард, не разбра, че е до нея. Той я прегърна и я придърпа към себе си. Тя се вкопчи в него, сякаш се давеше, а той просто я притискаше силно към гърдите си, като я полюляваше лекичко, докато риданията й престанаха.

 

 

Сънят на Уейн бе изпълнен с предсказания и мрачни видения, почти кошмари. Събуди се изтощен, с болка в ребрата, схванат. Бавно се надигна и седна. Сеус стъпи внимателно върху одеялото и се намести в скута му.

— Само ти и аз, така ли, момчето ми?

Погали котката. Тишината го оглушаваше. Стана, за да се раздвижи. Едва не извика от болка, когато се изправи и се запъти към кухнята да направи кафе.

После развърза бинта от ребрата си. Кожата бе придобила грозен пурпурен цвят, а след като си взе душ, придоби още по-страховит вид. Едва не изгуби съзнание, докато си увие новия бинт.

Не му беше приятно да носи дрехи, принадлежали на мъртвия съпруг на Мира. Чувстваше се като самозванец, като негодник, който се е появил в града и е обърнал живота на вдовицата като мръсен чорап. Ризата му беше тясна, а дънките му бяха с цели десет сантиметра по-къси и му стискаха на слабините. Пъхна своите дрехи в пералнята и се върна в кухнята само по долни гащи и с ризата на Том Моралес.

Там го чакаха три чаши силно кафе и бележка от Мира, закрепена с магнитче на хладилника. „Ако имаш нужда някой да те закара до твоята кола, повикай Надин, тя ще го направи с желание. Аз се връщам по някое време днес следобед. Ани искаше да те събуди, за да говорите за онези розови делфини. Оставих ти клетъчния телефон, ако ти трябва. М.“

Усмихна се, като прочете за делфините, понечи да сгъне бележчицата, за да я запази, но в последния момент промени намерението си, накъса я на парченца и я пусна в тоалетната. Обади се първо на Гери Янг, намери го в дома му.

— Янг на телефона.

— Шеп е.

— Боже всемогъщи! Оставих хиляди съобщения на проклетия ти телефонен секретар. По дяволите, откъде се обаждаш?

Младият мъж му преразказа накратко случилото се предишната нощ. Реакцията на Гери бе пълно мълчание, определено това не беше добър знак.

— Мамицата им — рече най-сетне.

— Аз лично бих употребил нещо, което им подхожда повече.

— Мамицата им — повтори той. — Ще направя справка в полицейското управление на окръг Палм Бийч. Междувременно нека отидем във Флорида Бийч, за да огледаме онази кръчма. Дай координатите.

— Добре. И имам нужда от достъп до специалните компютри.

Янг изреди няколко цифри и кода. Щом приключиха разговора, Шепард отиде в кабинета на Мира, за да използва компютъра й. Пентиум, екипиран добре с CD-ROM драйв, скенер и монитор с голям екран. Очевидно не беше задлъжняла, за да си купи компютъра, автомобила или каквото и да било друго. Беше абсолютно сигурен, че счетоводството й е напълно балансирано и тя ще се ужаси, ако научи в какво състояние са неговите финанси.

Но тъй като беше ясновидка, може би вече знаеше.

Свърза клетъчния й телефон с компютъра и набра едно от дадените му от Гери числа. Чрез него получи достъп до специалния компютър, а кодът го отведе в сърцето на системата.

От петдесетте щата сега само в затворите на Ню Йорк, Калифорния и Тексас имаше повече затворници, отколкото във Флорида. Но положението не беше такова през осемдесетте години, когато Флорида бе заемала ту второто, ту третото място, до голяма степен благодарение на търговията с наркотици и прилива на кубинци. Трябваше да направи справка за много имена.

Нямаше представа дали Бенет се пише с две или с едно „н“ и „т“, затова започна голямо издирване за всички възможни варианти на писане. Стесни периода до десет години (от 1979 до 1989) и откри почти сто човека на име Бенет, изписано по различните начини, но първото име на нито един от тях не беше Хал. Направи справка за Бенетовците, лежали през този период в затвора в Манатий и това ограничи списъка до шестима.

Уейн нямаше представа нито защо е бил осъден Хал, нито на колко време. Единственият начин да стесни списъка още, бе, като влезе във файла на всеки един от тях. Затова започна с първото от имената, отвори неговия файл и се зачете.

Веднага стана ясно, че няма да се наложи да изчете планини от информация, за да елиминира дадено име. Този Бенет например бе влязъл в системата само на четиринайсет години и следователно сега трябваше да е на по-малко от трийсет. От разказа на Вик бе останал с впечатлението, че Вик и Хал са горе-долу на една възраст, тоест над четирийсет.

Двайсет минути по-късно разполагаше с една-единствена възможност просто защото въпросната личност попадаше в нужната възрастова група. Щом отвори файла, разбра, че го е открил. Ричард Холбърт Бенет бе осъден на седем години заради измамите, които бе извършвал в работата си като екстрасенс.

Уейн презаписа целия файл и поиска снимката от досието. Остана изненадан, щом го видя. Вече си бе създал известна представа как би трябвало да изглежда Хал Бенет, но тя се беше оказала погрешна. Този човек можеше да мине за брокер, адвокат, лекар. Изглеждаше благословен с пословичната сребърна лъжичка. Лицето му се стори някак си познато, но не можеше да се досети защо.

Докато зареждаше снимката в компютъра на Мира, за да я разпечата на принтера след това, изведнъж си спомни къде е виждал това лице — в груповата снимка, направена преди години в Манатий, един от затворниците, наобиколили Рей Стийл. В нейния албум.

Отпечата снимката и се взря в нея, сякаш можеше да му каже къде е отвел Рей. Но тя му се надсмя, припомни му, че подобно на мъртвия си съпруг, Рей Стийл водеше потаен живот. Докато Андрю Стийл бе общувал с ясновидците, неговата жена се бе усамотявала в онази малка къща и се бе чукала до забрава с друг мъж.

Дали този факт имаше нещо общо с разследването? Щеше ли да даде някакви насоки за това къде я бе отвел Бенет? Шепард нямаше представа и тъй като му се гадеше от въпроси, на които не беше в състояние да отговори, той насочи вниманието си към Вик и Ед.

Не разполагаше с фамилните им имена и щеше да му бъде наистина трудно да ги открие. Дори с ограничаващия десетгодишен параметър се оказа, че трябва да се справи с триста Едуардовци и Викторовци. Щяха да му бъдат нужни дни, за да изчете толкова файлове. Засега ги заряза и прекъсна връзката с модема. Направи три копия на файловете, постави две от тях в отделни пликове и ги адресира единия до своя дом, а другия — до дома на Янг.

Обади се на „Информация“ във Фламинго, градче във Флоридския залив, важен пункт в края на единствения път, който минаваше през Националния парк „Евърглейдс“. Посредством поредица от електронни менюта намери координатите на кръчмата.

Най-накрая се обади на Надин, за да й съобщи, че не се нуждае от помощта й и да й благодари за предложението. Желанието му бе да проведе кратък и любезен разговор, но възрастната жена имаше други намерения.

— Искам да знаеш, че виня теб за отсъствието на Ани.

— Опитвам се да предотвратя един проблем, Надин.

— Ако беше така, нямаше да намесваш повече Мира в разследванията си.

Тя затвори, преди да успее да й отговори. Изпълнен с непреодолимото желание да се защити, набра номера й. „Работата е там обаче — помисли си той, — че тя е права.“ Не се опита да не намесва Мира в цялата тази каша. Нещо повече, въвличаше я все по-дълбоко и все по-дълбоко. Буквално я застави да се опита да извлече информация от дома на Стийл, помоли я да направи същото с тайното леговище на Рей, а снощи дойде при нея, когато трябваше да отиде при Янг или да се прибере в дома си.

Използва отново сешоара, за да подсуши касетата, пъхна я в диктофона на бюрото на Мира и го включи. Гласовете звучаха така, сякаш излизаха от страдащи от ларингит гърла, но бяха достатъчно ясни. През цялото време, докато чакаше пристигането на капитана, слуша записа, без да откъсва очи от образа на Хал Бенет.

 

 

Флечър забеляза белия ван на Худ, паркиран недалеч от жилището на Шепард, под сянката на гигантско дърво. Ленора отби встрани и Худ показа глава през прозореца. По ъгълчетата на устата му имаше трохи от лепкавия сладкиш, който държеше в едната си ръка.

— Все още нито знак от него — заяви той. — А тук съм от четири сутринта. Колата му също я няма.

— Аз влизам вътре. Ако видиш колата му, използвай радиостанцията. Моята ще бъде включена.

Той кимна, напъха остатъка от сладкиша в устата си и вдигна отново стъклото на прозореца.

Жилищният комплекс бе заобиколен от висока два метра и половина стена, като някой малък Йерихон. Пазачът в къщичката очевидно бе минал най-добрите си години толкова отдавна, че вече не си ги спомняше.

Флечър спря пред портала и свали стъклото на прозореца си, като изчака старецът да се приближи до колата.

— Добро утро — поздрави тя.

— Добро утро. Кого ще посещавате?

— Всъщност не посещавам никого. — Показа служебната си карта. — Ще поговоря с няколко от живеещите тук хора. Ще съм ви благодарна, ако не споменавате за това.

Очите му светнаха, сякаш това бе най-вълнуващото нещо, което му се бе случило през последните петдесет години.

— Разбира се, госпожо. Минавайте.

Вдигна бариерата и тя влезе в комплекса. Паркира от другата страна на басейна, откъдето пазачът не можеше да вижда автомобила й. Измъкна радиостанцията си от чантата, настрои я на канала, който използваха с Худ, и каза:

— Правя проба, Джим. Чуваш ли? Край.

— Съвсем ясно. Край.

Ленора извади от жабката малка торбичка с инструменти и гумени ръкавици. Сложи ги в дамската си чанта.

Дворът в центъра на четириетажната сграда бе пълен с тропически растения. Те я криеха от прозорците на отсрещната страна на двора, но не и от апартаментите от свързващия коридор. Това можеше да създаде проблеми.

Флечър тръгна към тази страна от сградата, където всяко жилище имаше малък балкон. Гъсти живи плетове от фикуси разделяха апартаментите един от друг и създаваха уединение от всяка страна. Пред няколко от входните веранди, включително и тази на Шепард, имаше много високи живи плетове. Щеше да бъде невидима зад тази зелена стена.

Приближи се до жилището на полицая, махна резето от вратата и влезе. Плъзгаща се стъклена врата, прозорец от всяка страна. Реши, че ще се справи най-лесно с входната врата. Ключалките на тези глупаци обикновено не представляваха никакво предизвикателство. Постави ръкавиците, извади инструментите, избра малко елегантно острие, което й бе направил един ключар от Вирджиния.

„Ако те хванат, Ленора, не знам как ще се оправяш.“

А ако Шепард се добереше пръв до Хал, тогава щеше да й бъде още по-трудно да се справи.

„Какво ти каза Индрио, Шепард?“

Боже, о, Боже!

Бяха й необходими петнайсет секунди, за да се справи с ключалката, и още трийсет — за стоманеното резе. Влезе в апартамента.

Светлинната на телефонния секретар примигваше упорито, светещата цифра бе 13. Ако не друго, щеше да се ориентира откога полицаят не се е прибирал. Натисна бутона за прослушване. Електронният глас обявяваше датата и часа на всяко обаждане. Първите четири, при които никой не бе оставил никакво послание, бяха направени между седем и полунощ предишната нощ. Но после ставаше по-интересно.

В 0:37 капитан Янг бе оставил кратко, многозначително съобщение: „Очаквам новини, Шеп. Обади се веднага щом се прибереш.“ Беше се обаждал отново в два, в три, в пет и в шест и половина тази сутрин. Ако Шепард не си е бил вкъщи по време на първите четири безмълвни обаждания, това означаваше, че не се е прибирал поне от седем предишната вечер.

Флечър увеличи силата на звука на телефонния секретар, за да може да чува, докато претърсва апартамента. Полиците в коридора бяха пълни с глинени и керамични фигурки. Приличаха на стари, крехки, автентични творения на изкуството от предколумбово време. „Съкровищата на Шепард“ — помисли си тя и стовари юмрук под горната полица. Фигурките изпопадаха на пода и се разбиха.

„Ау, много лошо.“

Същата съдба сполетя втора полица. След нея — трета. Скоро всички тези прекрасни творения станаха на парчета. „Голям гадняр е този Шепард.“

Грабна една метла от килера и се запъти към спалнята. Първо компютъра. Не откри нито един файл за Стийл, но това не я изненада. Полицаят й се бе сторил от хората, които или пазят всичко в главата си, или го записват в бележник.

Провери имейла: нищо. Дали бе записал някои файлове? Влезе в директорията и провери какво пространство заема всеки един от файловете. ASCII файловете обикновено заемаха много място, но не видя такива. Това я ядоса. Мразеше местните глупави ченгета.

Хвана метлата за долния край на дръжката, отстъпи от бюрото и замахна към екрана на монитора с устрема на дете. Стъклото се спука с подобен на камбанки звън, парчетата полетяха към пода и този звук я изпълни със задоволство. Почувства се толкова добре, че се завъртя из стаята с метлата в ръка и изпочупи всичко, до което се добра.

Попадна в някакъв хипнотизиращ я ритъм — завъртане, удар, трясък, завъртане, удар, трясък. Всяко завъртане я връщаше към деня, в който Хал си бе тръгнал, в който бе напуснал къщата и живота й, бе отишъл някъде. През същия ден бе употребила ножа, подарен от баща й за двайсетия й рожден ден. Беше накълцала дрехите му, рисунките, пастелите, ръката й се бе вдигала и падала, духът й бе затворен в ритъма на унищожението.

Мушкай, разрежи, убий. Треската й нарастваше. Стаята започна да кърви. Кръвта се процеждаше от ъглите по тавана, просмукваше се от паркета, появяваше се във вид на капки по стените. Усещаше миризмата й и тя подсилваше треската. Мушкай, разрежи, убий. Още, пак, да…

Телефонът иззвъня, Флечър вдигна ножа и преряза жицата. Ръката й увисна във въздуха, подобно на спряла точно в полунощ стрелка на часовник. Не можеше да се сети какво прави, защо ръката й бе вдигната. Объркана се огледа наоколо. Беше в къщата, в която бе живяла с Хал. И Хал си беше отишъл. Беше си отишъл от нея. Това беше, нали?

Държеше бележката в ръката си. „Не мога да издържам, скъпа. Сбогом.“ Но когато погледна дланта си, видя, че стиска дръжката на нож. Обзе я паника, завъртя се и хукна из коридора, из руините, за да търси чантата си.

Щом се озова в спалнята, започна да рови из отломките и най-сетне я намери сред бъркотията, която бе създала. Пъхна ножа вътре и спря да тича едва когато стигна до колата си.

Влезе вътре, заключи се и започна да трепери. По гърба й премина бавно смразяваща тръпка. Трябваше да се маха оттук.

„Ключ, стартер, престанете да треперите, ръце, престанете да треперите. Колата вече се движи, намали скоростта, махни на стареца…“

Когато излезе на улицата и видя белия ван, нещо в главата й сякаш се отмести и тя се почувства по-добре.

Махна на Худ, когато мина покрай него.