Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (14)

Глава 14

Шепард се чувстваше като герой в екзистенциална пиеса, който знае, че няма да намери изход, но въпреки това продължава да го търси.

Помогна на Мира да се изправи и я заразвежда из дома на Стийл. Краката й се движеха, очите й бяха отворени, беше в съзнание, но като че ли не бе тук. Настани я на верандата с изглед към океана и отиде в кухнята за чаша вода. Когато се върна, забеляза по страните й яркорозови петна, а вътрешността на лявата й китка изглеждаше така, сякаш бе протрита от въже или метал. Беше виждал подобни следи у осъдени, премествани с белезници на ръцете от един затвор в друг.

— Изпий водата — рече й той.

Пръстите й стиснаха чашата. Младата жена отпи, направи пауза, отпи отново.

— Това не се е случвало отдавна.

Макар да имаше ясна представа за станалото — физическите събития, бързото й придвижване навън от къщата — той знаеше, че тя има предвид пълното си потопяване в получените впечатления.

— Рей Стийл е отвлечена от убиеца на своя съпруг. Мисля, че двамата със Стийл са се скарали, тя е излязла и е била хваната преди убийството. Било е тъмно, когато се е случило. Той е сложил на лицето й кърпа, напоена с хлороформ или нещо от този род, но тя се е съпротивлявала и дори за малко да успее да се измъкне. Той е побягнал след нея и я е хванал. Сега тя е заобиколена от вода.

Искаше му се да отрече впечатленията й. Но описаното от нея събитие бе напълно възможна версия на случилото се. Не можеше да не го вземе под внимание, тъй като имаше доста прилики с онова, което им бе казал Карл Стийл.

Не направи никакъв коментар, когато тя свърши. Очевидно тя изтълкува мълчанието му като недоверие.

— По дяволите, ето защо мразя да работя с ченгета. Говорим на различни езици.

— Тогава ме научи на твоя език, Мира.

— Добре. — Прокара пръсти през косата си, придърпа колене към гърдите си, извърна поглед от лицето му. — Спести ми изпълнението в духа на господин Искреност, а? Така правеше Гай Хочкис: „Кажете ми какво виждате, госпожице Моралес. Опишете ми го, госпожице Моралес.“

— Хочкис е говедо.

— Е, поне за едно нещо сме единодушни.

Сега чертите на лицето й не изглеждаха толкова остри, очите — не така черни, изражението й се бе смекчило. Шепард се надяваше, че тя няма да избере точно този миг, за да надникне в главата му, тъй като първото, което щеше да открие там, щяха да бъдат зелените връзки за обувки. Хвана лявата й китка и я обърна, за да огледа червенината.

— Какво е това?

Младата жена плъзна пръсти по кожата си.

— Той й слага белезници, които нараняват китките й.

— Но защо твоите китки приличат на кълцано месо?

Тя потри очи с опакото на дланта си, Уейн усети, че е обяснявала това и преди на други хора.

— Ако емоциите са достатъчно силни, аз усещам онова, което чувстват другите, и понякога дори при мен се проявяват физическите им симптоми. Вече се справям по-добре от преди, но все още не мога да се дисасоциирам напълно.

— Като стигмата^[1].

Макар и отклонил се от правия път католик, все пак бе в състояние поне да сравни това със стигмата, дори да не го разбираше.

— Нещо такова. Само дето при мен няма нищо религиозно. — Мира приглади с длани дънките си. — Когато съпругът ми умря, под едното си око имаше обрив. Мисля, че бе резултат от стрес. Така или иначе обривът се появи на моето лице един ден преди да го убият. — Направи нова пауза. — Дори не знам защо ти казвам тези неща.

Както се бе надвесил над нея, присъствието й го изваждаше от равновесие. Уханието й се носеше към него, парфюмът не бе същият като вчера — лек, но еротичен. Той подразни спящия звяр на либидото му, подложен от прекалено дълго време на лишения. Изпита непреодолимо желание да прокара длани по краката й и да притисне лице в скута й. Изправи се припряно, пъхна ръце в джобовете и се приближи към огромния прозорец, от който се откриваше прекрасна панорамна гледка. Океан. Бряг. Слънце. Зен, за Бога! От това зависеше дали ще остане на работа.

Когато се успокои достатъчно, за да бъде сигурен, че няма да извърши нещо глупаво и недопустимо, младият мъж се обърна:

— Любопитно ми е как действа тази ти способност. Ако Стийл или съпругата му бяха дошли да им гледаш, щеше ли да доловиш убийството?

— Най-малкото можех да видя насилствена смърт като някаква вероятност. Но нищо не е издълбано в камък. Душата има избор във всеки момент.

„И избира своите родители, братя, сестри и смърт? Как не!“ Както и предстоящата загуба на работата, просрочените кредитни карти и останалите депресиращи неща в живота му сега. Точно така.

Очевидно част от чувствата му се бяха изписали на лицето, тъй като Мира попита:

— Мислиш, че всичко идва отвън, така ли, Шеп?

— Някои неща.

— Например?

Той посочи към очертания с тебешир силует на Стийл върху пода.

— Например убийството на Стийл. То е външно събитие, нещо наложено му от външни сили, които не е в състояние да контролира.

— Аз пък твърдя, че именно най-дълбоките му вярвания са привлекли този опит и на определено ниво той сам е избрал да умре по този начин. Нашите същностни вярвания създават нашата действителност. Всичко започва отвътре.

Уейн поклати глава, като вървеше покрай прозореца.

— Не мога да го приема. Значи нещастникът, който живее в някакъв кашон под моста, е избрал да бъде бездомен?

— На определено ниво, да, точно това е избрал.

Младият мъж спря и я погледна. Физическото привличане, което усещаше към нея, очевидно пречеше на трезвостта на преценката му, тя беше напълно побъркана.

— Хайде, де. Никой не би избрал подобно нещо.

— Ти не би го избрал, нито пък аз бих го избрала. Но не можем да говорим от името на другите. Бездомникът, пребитата съпруга, жертвата на убийство: техните същностни вярвания привличат подобни преживявания. Но на всяка стъпка от пътя ние имаме свободната воля да избираме, да променяме тези вярвания и по този начин да променяме реалността.

Шепард сви рамене, отпуснал ръце с обърнати нагоре длани.

— Мнозина не биха се съгласили с тези мисли.

Мира се разсмя.

— Повечето.

— А как би обяснила ужаси като Холокоста?

— Предполагам, че е резултат от колективно решение да се участва в подобен опит.

— Защо?

— За да се научат определени уроци, да се научат другите хора на нещо. Това е било масово събитие и то извежда на преден план в съзнанието темата за човешките права. Независимо дали подсъдимият е виновен или не, делото и присъдата привличат вниманието към расовите взаимоотношения, малтретирането на брачния партньор, корупцията.

— А как би обяснила случилото се със съпруга ти?

Този път отговорът й не дойде така бързо.

— Все още разсъждавам върху това. Нека се придържаме към по-простите неща. Ти какво би желал най-много да правиш?

— Да притежавам магазин за вносни стоки.

— Ясно и точно.

„Бившата ми съпруга никога не е използвала това съчетание“ — помисли си той.

— Как си представяш магазина?

Младият мъж й го описа: гватемалски huipiles^[2], издялани на ръка гребла от Амазонка, различни фигурки на богове и богини, почитани от древните, по-съвременни неща, изработени от нефрит и лапис.

— Колко голям ще бъде магазинът?

Никога не беше мислил за физическите характеристики на магазина, а само за това какво щеше да има в него.

— Не знам.

— Мисля, че тайната към проявлението на всяко нещо е в това да се визуализира желанието, да се вижда с подробности резултатът. Успееш ли да го направиш с очакване и много емоция, то ще се превърне в действителност.

„Отсенки от деветте прозрения в «Селестинското пророчество»“ — помисли си той. Беше чел книгата само защото действието уж се развиваше в Перу. Но още от самото начало му стана ясно, че авторът не бе стъпвал там. Не беше описал, дори не беше споменал някое от характерните растения или дървета, представите му за латиноамериканските страсти не бяха достойни дори за един турист и беше объркал напълно индианците. Руините в Перу бяха от инките, а не от маите.

Всички тези несъответствия бяха отвлекли вниманието на Шепард от прозренията, бяха им придали неправдоподобността, характерна за описания от автора Перу. Много лошо. Намираше се в такъв момент от своя живот, когато малко вълшебство нямаше да му бъде излишно.

— Според теб всичко това са глупости — промълви Мира.

— Може би не всичко.

Внезапно си представи как двамата с нея се любят. Черните й коси са разпилени по белия чаршаф, кожата й е нежна и гладка. В този миг картината представяше онова, което искаше най-силно. Зен на желанието, резултат от възбудата и достойния за съжаление сексуален живот.

Образът обаче му се стори толкова ясен и истински: почувства силна горещина, която започна от слабините му, надигна се нагоре по гръбнака и излетя от него в пространството помежду им. Младата жена я усети, видя го в очите й, във внезапното напрежение в тялото й. Тогава тръгна към нея, желанието му гореше като слънце в центъра на гърдите. Но преди да стигне до стола й, на вратата се позвъни.

Това го стресна и той спря на място, докато ехото звучеше в притихналите стаи, а погледите им се сляха. Второто позвъняване го върна към реалността. За малко да се изложи.

— Пица „Хът“ — пошегува се Шепард. — Връщам се веднага.

Забърза по коридора към входа, беше благодарен за позвъняването. Какво, по дяволите, си мислеше, че ще направи? Може би щеше да падне на колене пред стола й? И щеше я прегърне? Точно така.

Жената на главния вход беше с прекалено елегантни обувки, за да има вид на човек, който ходи да предлага разни стоки от врата на врата. Носеше черен панталон и червен блейзър, който подчертаваше белотата на кожата й. Малко хора имаха толкова бяла кожа. Светлорусата й коса, права и гъста, се полюляваше с впечатляваща грация при всяко нейно движение. Слънчевите очила, дизайнерска изработка, струваха вероятно триста долара. Знаеше го, тъй като бившата му съпруга имаше такива. Цялата й екипировка — слънчевите очила, обувките и черната кожена чанта — струваше вероятно хиляда долара.

Богата птица. Може би приятелка на семейство Стийл? Само една богата жена, наближаваща петдесетте, можеше да има тяло на трийсетгодишна.

— Да? — рече той.

— Ъъъ, здравейте. — Непознатата се усмихна, вдигна очилата и ги намести върху главата си. Очите й, хипнотизираща смесица от зелено и синьо, го изгледаха така, както се гледа досадно насекомо. — Кой сте вие?

— А вие коя сте? — попита в отговор Шепард.

— Ленора Флечър, ФБР.

Името го зашлеви като мокър пешкир през лицето. Флечър? Легендата от Куантико? Единствената жена в историята на бюрото, ръководила тренировъчния център в Куантико? Тук? Но защо?

Новодошлата измъкна служебната си карта от джоба на блейзъра, показа му я за секунда, а после мина покрай него и влезе в къщата. Прекрасните й очи огледаха помещението и се впериха в него.

— И така, да започнем от начало. Кой сте вие?

— Уейн Шепард, полицейско управление на окръг Брауард.

— И сте натоварен с убийството на Стийл, господин Шепард?

Нямаше да бъде трудно да се изпълни с антипатия към тази жена.

— Точно така. Защо се интересува от този случай ФБР.

— Нямам право да говоря за това.

Тръгна по коридора, токчетата на кожените й обувки зачаткаха по мрамора.

Младият мъж я догони и й препречи пътя.

— Нужна ви е заповед за обиск, за да претърсите къщата, госпожице Флечър.

Тя се усмихна прекалено мило и разкри пълната си с неестествено бели зъби уста.

— Имам такава заповед. — Тя се появи също от джоба на блейзъра, подписана и подпечатана от един от федералните съдии в Маями. — А сега, ако обичате, да ме извините.

— Ще трябва да проверя номера на служебната ви книжка, преди да приема заповедта.

Новодошлата се изсмя.

— Така ли? Е, проверявайте. — Извади отново служебната си карта и той записа номера й. — Къде бихте желали да чакам, докато ми губите времето?

— В дневната.

Токчетата й зачаткаха по коридора. Тя кимна на Мира, която измънка:

— Здравейте.

А след това попита Шепард къде се намира банята.

Той посочи вдясно.

— Оттук.

Мира излезе, Флечър намести финото си задниче на края на кушетката от палмово дърво, а младият мъж отиде в колата, за да вземе клетъчния телефон на Габи. Макар разрешителното й за обиск да бе издадено от Маями, той подозираше, че жената идва от Вашингтон, а там познаваше един човек, на когото можеше да се обажда, когато търсеше отговори.

Телефонът на Патрик О’Малей иззвъня два пъти, преди да прогърми гласът му:

— О’Малей.

— Обажда се Шеп.

— Шегуваш се. — Изсмя се и на Уейн му се стори, че вижда луничавото му лице и пламтящата червена коса, започнала да се прошарва по слепоочията. — От толкова време си общуваме чрез имейла, че ми се струва невероятно да чуя гласа ти, човече. В града ли си?

— Къде ти такъв късмет. Имам нужда от една услуга. Би ли проверил номера на една книжка на бюрото?

— Казвай.

Шепард погледна към Флечър, докато изговаряше номера, изписан върху книжката й. Тя изглеждаше едновременно развеселена и отегчена, сякаш всеки момент щеше да извади пиличката за нокти и да започне да си прави маникюра.

О’Малей изсвири тихичко.

— Божичко, човече. Флечър? Самата Ленора Флечър? Какво става?

— Добър въпрос.

— Не можеш да говориш.

— Точно така.

— Тя наблизо ли е?

— Ъхъ.

— Исусе Христе. Слушай ме хубавичко, Шеп. Последният, който й се опъна, се озова в Аляска за две години. Чу ли ме какво ти казах?

— Съвсем ясно.

— Тя е дясната ръка на Кракет и се говори, че в петък вечерта той съобщил неофициално, че след пенсионирането му ще заеме неговото място. Следователно ако тя е там, значи работата е сериозна.

Но какво общо имаше тя със Стийл, дяволите да го вземат? Не можеше да пита сега, след като Флечър бе в стаята.

— Благодаря, приятелче, това изяснява положението.

— Бих могъл да ти дам повече информация, ако поговорим по-късно пак, Шеп. Или, още по-добре, провери си имейла.

— Ще го направя. Отново ти благодаря.

Затвори телефона и Флечър се изправи.

— Доволен ли сте вече, господин Шепард?

— Засега.

— Колко дълго сте работили в бюрото?

— Достатъчно, за да намирам отговорите, които са ми нужни.

Ленора се усмихна вежливо и завъртя със завидна сръчност слънчевите си очила.

— В такъв случай сте били достатъчно дълго, за да разберете, че някои отговори могат да бъдат пагубни за онзи, който ги получи, господин Шепард.

А той, човекът, който в края на седмицата можеше да остане без работа, само се усмихна.

— Аляска би била очарователна.

Очите на Флечър се разшириха почти незабележимо. Тя понечи да каже нещо, но в този момент се върна Мира, преметнала чантата си през рамо. Явно се готвеше да тръгва.

— Не разбрах какво е името ви — каза Флечър, като я погледна остро.

— Джейн Доу^[3] — Погледна към Уейн. — Ще бъда отвън.

И с тези думи се насочи към вратата.

— Можете да останете, докато аз върша моето разследване — обяви Ленора.

— Не мисля така — отвърна Шепард и тръгна по коридора, като усещаше, че погледът на Флечър гори дупки в гърба му.

 

 

От мястото си Хал виждаше Рей, която се печеше, изтегната върху хавлия, тялото й беше като прекрасен сън, който той започваше да си припомня.

След като бе изгледал филма на видеото, бе приготвил късен обяд, а тя бе излязла на платформата. Сякаш беше задрямала, възможно бе обаче да е номер, все още не можеше да й вярва. Затова затвори очи и „се свърза“, като прехвърли част от своето съзнание в нея.

Тя се намираше на прага на съня и в главата й пробягваха картини с изумителна скорост. Благодарение на Стийл Хал знаеше, че това са видения в полусънно състояние, умствени картини, които се появяват тогава, когато човек преминава към първия стадий на съня. Морски бряг. Рей хвърля топка към сина си. Двамата се плискат във вълните. Носталгия.

Младият мъж се облегна назад, отвори очи. Все още не беше разрешил проблема със сина. Отделянето на Рей от сина й и тъгата й по детето щяха да я разделят и от Хал. Но за съжаление, той наистина нямаше представа къде е било момчето, когато застреля баща му. Не можеше да разбере как не е догледал една толкова важна подробност, особено като се имаше предвид, че бе наблюдавал майката в продължение на цяла година, бе я следил, бе научил навиците й. Ами ако детето бе забелязало нещо? Ами ако бе видяло достатъчно, за да опише Хал на ченгетата? Трябваше да научи какво става там, в света извън чикито.

Огледа се, за да види дали тя не би могла да използва някакво оръжие, после влезе в кабинета си и затвори вратата.

През нощите, когато самотата го обгръщаше като древно проклятие, беше достатъчно да включи телевизора, да насочи сателитната чиния, и готово, вече имаше мишени. Не знаеше защо, но се „свързваше“ по-лесно, когато виждаше пред себе си образа на човека или мястото — снимка, видеозапис, рисунка, почти всичко вършеше работа.

Включи телевизора, настрои бутона за сателитната чиния, пъхна празна касета във видеото и включи и него. Избра една от местните новинарски станции, там имаше най-голям шанс да види това, което търсеше.

След десетината минути, посветени на прогнозата за времето, на екрана се появи снимка на Стийл. Хал побърза да увеличи звука.

— Разследването на убийството на видния криминалист Андрю Стийл продължава. Тялото му беше открито в петък сутринта от семейната икономка в дома му във Форт Лодърдейл. Малкият му син бе откаран спешно в болницата в кома, а съпругата му, Рей Стийл, гимназиална учителка, все още не е открита.

Болница ли? Това потвърждаваше впечатленията, които бе получил за момчето.

— Уейн Шепард, детектив към полицейския участък на окръг Брауард…

Снимката на Стийл изчезна. На нейно място се появи образът на висок, слаб мъж с дънки и памучна риза, който зачете предварително подготвеното си изявление.

„Засега няма заподозрени… повече подробности по-късно…“ Дрън-дрън. Хал се приведе напред, за да огледа внимателно лицето на Шепард. Да го запечата в паметта си. Направеше ли го веднъж, можеше да се „свързва“ без помощта на снимка, и то да се „свързва“ също така дълбоко.

Лицето на говорителя се появи отново.

— Все още не е известно как е пострадал синът на Стийл, нито какво е състоянието му. Полицията моли всеки, който е видял Рей Стийл, да се обади в полицейското управление на окръг Брауард.

Сега на екрана се появи нейната снимка, тя определено не изглеждаше на нея толкова добре.

Младият мъж превъртя лентата във видеото и я пусна оттам, откъдето започваше да говори полицаят. Включи на „пауза“ и се взря в очите му. „Дай ми това, което знаеш, гадняр.“ „Свърза“ се грубо, като използва до крайност способностите си.

В началото чу само силен, дразнещ статичен шум, неспирното бъбрене на вътрешния свят на Шепард. Продължи да навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко, докато достигна мястото, което имаше значение. Във всяко човешко същество съществуваше такова място, нежно, беззащитно, от което можеха да се извлекат богатства. И сега, след като откри въпросното място на полицая, той продължи още по-силово напред.

Образите пробягваха скоростно през Хал. Откри безполезен боклук за колата на Шепард, за дома му, за липсата на пари, за липсите в живота му. Но намери два скъпоценни камъка, които го изумиха: образите на картите Таро, които бе изпратил на Рей, и лицето на привлекателна млада жена, на която бе занесъл картите.

Ясновидката.

Проникна още по-дълбоко, за да открие името й, но не намери друго, освен „едно“ и „огледало“^[4]… или дума, която звучеше по подобен начин. Изходна точка. Извади касетата, постави я в чекмеджето, където имаше и други, изключи телевизора.

Отвори вратата, за да види какво прави Рей. Тя не беше мръднала от хавлията. Приближи се до нея, застана край краката й. Проследи с поглед нежната извивка на хълбоците, ъгъла, под който бяха отпуснати ръцете край тялото й. Божичко, беше достатъчно да я погледне, за да се възбуди. Желанието му да я има беше толкова силно, че усещаше вкуса му.

Но първият път трябваше да бъде идеално. Никакво насилие. Той не беше изнасилван като Манакас.

Върна се в кабинета, като остави вратата леко открехната, за да я чуе, когато се събуди, след което се намести в люлеещия се стол. „Свързването“ в „реално време“ беше проста работа. Поставени върху пода боси стъпала. Отпуснати на бедрата длани. Затворени очи. Представяне на лицето. Лицето на Шепард. Следваха подробностите — червеникавия цвят на косите му, стиснатите челюсти, мустаците. „Сега се «свържи» отвъд видеообраза, чикито, Евърглейдс, отвъд реката от трева.“ И „свързването“ го отнесе.