Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мира Моралес (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hanged Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Т. Дж. Макгрегър. В съня си виждам

ИК „Бард“, София, 2001

ISBN: 954–585–208–9

История

  1. — Добавяне

I.
Убийството

„Можем да бъдем сигурни, че тайните на психиката и тяхното приложение ще бъдат на разположение на онзи, който вложи нужните средства за разкриването им.“

Ричард С. Бротън

„Парапсихология — спорната наука“

Глава 1

Шумът я обгръщаше, обвиваше я, подобен на преминаващ през листата на дърветата шепот на вятъра. Но отвън мракът бе потънал в абсолютно мълчание, в изпълнена с очакване неподвижност, сякаш природата бе притаила дъх.

Мира се надигна на лакти, примигна няколко пъти, за да прогони мрака, но той остана, черен като туш. Напрегна се, за да чуе отново шума. Ето. В началото й се стори далечен, слаб, след това започна да се усилва, напрегнат шепот, прекъсван от ядно стакато. Някъде в къщата спореха двама мъже.

В нейната къща.

Веднага си помисли за Ани, която спеше от другата страна на коридора. Безшумно се измъкна от леглото. Кръвта бучеше в ушите й. Къде беше оставила пистолета на Том? В бюрото ли? Или на нощното шкафче? Не, не, в стенния гардероб, върху високата полица най-отзад, където дъщеря й не можеше да го достигне.

Гласовете ставаха все по-силни и неприятни, докато се движеше опипом в тъмнината. Спъна се в една от котките, свила се на килима, която не се смущаваше от неканените посетители. Едва тогава Мира си даде сметка, че гласовете всъщност идваха от главата й, по-силни от ехо, по-ясни от спомени.

— По-полека. Внимавай с това нещо.

— Млъквай. Давай назад, кротко и бавно.

— Виж, аз…

— Мърдай!

Младата жена се обърна рязко, опипа повърхността на нощното шкафче за нещо за писане. Отпусна се върху ръба на матрака и затворила очи се заслуша съсредоточено.

Външни звуци: жаби, щурци, плясък в езерото зад къщата. Още по-надалеч като жужене се долавяше шумът от уличното движение. Мира се концентрира върху светлото петънце в главата си и го накара с волята си да се разрасне, да се отвори. Светлината стана по-ярка и се стопи като масло отвъд вътрешния й взор.

Сега вече ги виждаше… не лицата, само краката им на слабата светлина в стаята. Двама мъже. Единият от тях носеше маратонки със светлозелени връзки, другият беше бос, а мускулестите му крака бяха обрасли с много тъмни косми.

Младата жена вече не ги чуваше, но знаеше, че продължават да спорят. Записа трескаво това, което виждаше. Не беше достатъчно, имаше нужда от повече подробности.

В полезрението се появи дете. Беше три-четиригодишно момченце с черна коса. Надникна иззад вратата, като стискаше пухено мече в ръката си. Беше сигурна, че мъжете не го виждат. Внезапно звукът се появи отново, чу съскането на климатичната инсталация. Не можеше да каже дали идваше от нейната стая или от помещението, в което се разиграваше ужасната сцена пред вътрешния й взор.

Остра, рязка болка прониза гърдите й, останала без въздух, тя се преви на две, а бележникът и химикалката паднаха на пода. Един от мъжете бе прострелян. Тя бе свързана с него, бе част от него. Кръв рукна от тялото му, от нейното. Той се строполи на пода и дробовете й останаха без въздух.

От гърлото му се разнесе хриптене, от нейното — също. Тя виждаше през неговите очи. Чу това, което чу и той — тих смях и глас: „Лош късмет, Шерлок.“

Връзката се прекъсна.

Младата жена се отпусна безсилно на пода. Силната, пареща болка в гърдите започна да отслабва. Тя мъчително си пое въздух и потърка болезненото място, което се намираше непосредствено под гръдната кост. От там бе проникнал първият куршум. Не напипа нито кръв, нито дупка.

Спусна се към лампата, запали я и трескаво заоглежда тениската си, убедена, че ще види кръв, разкъсани мускули и тъкани, зееща дупка. Обаче нямаше нито кръв, нито дупка.

По кожата й нямаше никакви следи.

Сега вече бе обхваната от ужасна безчувственост, сякаш й бяха инжектирали новокаин. „Човекът — помисли си тя — очевидно познаваше своя убиец и умря под звуците на неговия смях.“

— Que haces en el piso, Mami?[1]

Мира отвори очи и се вторачи в Ани, която беше коленичила пред нея и се взираше в лицето й.

— Паднах от леглото.

— Каква глупост.

Младата жена се засмя:

— Определено.

Изправи се на крака, приседна на края на матрака. „По-добре — помисли си тя. — Много по-добре.“

— Сигурна ли си, че си добре, мамо? — попита детето. Намръщи се леко, поставило длани върху кръстчето си, четирийсетгодишна жена в тялото на осемгодишно момиченце. — Изглеждаш странно.

В този момент я порази сладкото съвършенство на чертите на дъщеря й, плавното преливане на гените. Ани имаше тъмните, загадъчни очи на баща си, типични за кубинския му произход, високото му чело, безсрамната чувственост на устните. Останалото бе от Мира: закръглената брадичка, орловия нос, високите скули, къдравите тъмни коси.

— Имах неприятен сън.

Младата жена вдигна бележника и химикалката и започна да нахвърля припряно останалите си впечатления.

— Ти и лошите си сънища ли записваш? — попита Ани.

— Ако ми се струват важни. — Добави датата — четвъртък, 23 октомври — погледна към часовника и записа и часа. 5:22. Остави нещата за писане в едно чекмедже и се изправи. — Защо си станала толкова рано?

— Сеус ме събуди.

Черно-белият котарак, който Мира за малко не бе настъпила, бе роден преди шест месеца от една улична котка в техния квартал. Двете с Ани бяха спасили малките от мазето на къща, чиито собственици очевидно мразеха котешкия род и вероятно щяха да издавят цялото котило. Ани и приятелчетата й опитомиха малките само за трийсетина минути и дъщеря й бе избрала Сеус за себе си. Сега той се плъзна между краката на детето, като молеше за внимание, за храна, за всичко, което можеше да му даде.

— Мамо, не изглеждаш добре.

— Добре съм. Наистина. Хайде, да си измием зъбите и да закусваме.

Но препускащото й сърце говореше красноречиво, че не е добре.

Ани я хвана здраво за ръката; по този начин тя се уверяваше, че майка й се е върнала оттам, където бе ходила. Разбираше, че понякога Мира вижда образи и чува гласове в главата си. Но не знаеше какво точно означава това.

Преди няколко години момиченцето бе споделило притесненията си с една учителка в детската градина и тя бе предала разговора им на Мира. Слава Богу, учителката не поставяше знак за равенство между свръхсетивните възможности и почитателите на дявола, дори я бе помолила да й гледа на карти и впоследствие двете се бяха сприятелили.

Но Ани, която вече бе по-голяма и по-любопитна, бе започнала да задава въпроси. „Какви образи виждаш, мамо? Какви звуци чуваш? На мечтаене ли прилича? Струва ми се, че предпочитам само да гледаш на карти.“

Младата жена също предпочиташе картите Таро. Тя контролираше тях, не те нея. Ако искаше, можеше да гледа или да не гледа с тях. Те не нахлуваха в съзнанието й така, както свръхсетивните възприятия.

От всичко обаче най-много я измъчваше въпросът за времето. Дали събитията се бяха случили в мига, в който ги бе видяла? Или миналата година? Или пък щяха да станат през идната седмица? Какво бе времевото съотношение в нейните видения и проявата им във физическия свят? И, по дяволите, какво общо имаха те с нея?

 

 

Монотонният шум от утринните анимационни филмчета се носеше из къщата и действаше успокояващо на Мира, тъй като й бе добре познат. Тя избърса парата от огледалото в банята и се взря в размазаното си изображение. Още не беше сложила контактните си лещи, но нямаше нужда от тях, за да се вторачи вдясно и над своя образ. Понякога там успяваше да види повторение на онова, към което вече се беше включила в предишния момент.

Чувстваше, че някаква подробност от преживяването й бе убягнала. Случваше се понякога — скрито петънце в психиката, миниатюрна черна дупчица във вътрешния й взор. Усещаше формата на този детайл, неговата реалност, но не можеше да го долови точно. Виждаше все така само себе си, мократа си черна коса, тревожния поглед на тъмните си очи.

„Вгледай се по-упорито — казваше винаги баба й. — Ако не видиш нищо веднага, продължавай да гледаш, докато се появи. Точно това означава и твоето име. Гледам.“

Младата жена се доближи още повече до огледалото, но нищо не се промени.

„Да върви по дяволите“ — помисли си тя и взе бурканчето с крем за лице, който й бе подарен от баба й за Коледа. Той премахваше мъртвите клетки от кожата и по този начин заличаваше донякъде бръчките. Крем за подмладяване, бе заявила Надин. Тя самата го използваше открай време и наистина никой не би й дал осемдесет години.

Надин винаги бе изглеждала по-млада, отколкото е. Бе започнала да бяга всеки ден дълго преди това да стане модерно, практикуваше йога и медитация от двайсетгодишната си възраст, а от осемнайсетия си рожден ден не бе хапвала месо. Бе надживяла двама съпрузи и две от петте си деца. Счупването на бедрената кост миналата година обаче бе намалило темпото й на живот, а лошото падане я бе изплашило дотолкова, че да я накара да продаде дома си и да се пресели в апартамента над книжарницата на Мира.

Мира потупваше с пръсти лицето си, за да подпомогне попиването на крема в кожата. Интересно как ли щеше да изглежда, ако Надин не й беше баба. Та нали именно тя я бе насърчила да стане вегетарианка преди двайсет години, когато Мира бе на седемнайсет, беше я научила на йога, беше я водила по пътя навътре в себе си и после — навън след смъртта на Том.

Надин от пръв поглед хареса Том. Младата жена нямаше нужда от одобрението й, тя самата го обикна от самото начало. Едва по-късно разбра, че семейството му представлява всичко онова, което тя самата не беше. Те ядяха месо, майка му бе безкомпромисна католичка, а баща му беше практикуващ santero и принасяше в жертва животни. Том не беше като тях, но беше техен син.

„Ние избираме това, което представлява предизвикателство за нас.“ Девизът на Надин.

Дали не означаваше нещо фактът, че се сещаше за всичко точно сега, когато се опитваше да си припомни изплъзващия се детайл от своето видение? Беше сигурна, че не познава никого от участниците в сцената, на която бе станала неволен свидетел. И тя нямаше нищо общо с нея самата или с Ани. Обаче силата на преживяването показваше, че случилото се е свързано по някакъв начин с нея. Но как?

Когато Мира и дъщеря й приключиха със закуската, слънцето бе започнало да се издига в небето. Кварталните патици се бяха събрали в задния двор в очакване да бъдат нахранени. Вече наброяваха петдесетина и бяха превърнали малкото безметежно езеро в предградията на Форт Лодърдейл в свой дом. Всички ги хранеха, но двете с Ани превръщаха това в ритуал.

Тръгнаха към езерото с буркан, пълен с храна за птици, изсипаха съдържанието му в хранилката под банановото дърво. Патиците се спуснаха към него. Ани лазеше сред тях, галеше една, говореше на друга, хранеше направо от ръката си трета. Тъмната й коса блестеше на слънцето, а хладният октомврийски ветрец я рошеше. Беше навършила осем години на 15 септември, на петата годишнина от смъртта на баща си.

Детето се затича към майка си, като викаше, че не иска да закъснява за училище. И изведнъж дърветата, езерото и патиците се разтвориха във въздуха. Мира виждаше през нечии други очи неясния образ на висока трева и синьо небе. Това очевидно бяха очите на жена, легнала по гръб.

Мира затвори клепачи и се отдаде на усещанията. Не виждаше вече нищо, но чу странен стържещ звук, подобен на търкането на метла по метал, и подуши вода. Кану. Висока трева. След това всичко се разтопи. Не можеше да каже дали видението имаше връзка с предишното. Струваше й се нереално, плашещо.

— Ще тръгваме ли или ще стоим тук? — попита Ани, като нетърпеливо я дръпна за ръката.

Младата жена отвори очи; изпита облекчение, че светът отново се е стабилизирал.

— Тръгваме — отвърна с усмивка тя и двете се спуснаха към входа.

 

 

Мира седеше в канцеларията на своята книжарница и се взираше в телефона. Знаеше, че ще съжалява, ако не се обади в полицията. Видението щеше да я преследва. Щеше да се чуди какво би могло да се случи, ако се бе обадила.

Ограниченият й опит с ченгетата бе, меко казано, неприятен. Трите ченгета, с които бе работила върху шест-седем случая, все едно че живееха в миналото, някъде през петдесетте. Те причисляваха екстрасенсите към вещиците и вампирите.

Нито едно от ченгетата не я бе уведомило нито веднъж, дали дадената от нея информация е била точна. От тях можеха да станат чудесни свещеници от епохата на Инквизицията, които наказват гледането на карти с изгаряне на клада.

„Забрави за това“ — рече си тя. Чакаше я работа и нямаше време за подобни неща. Защо да се намесва? Защо да си усложнява живота? Точно сега трябваше да съсредоточи цялата си енергия върху панаира на психическите възможности, предвиден за Хелоуин, до който оставаха само девет дена. А имаше да се погрижи за още хиляди подробности.

Град Форт Лодърдейл съвместно с местните бизнесмени всяка година организираше шествие из улиците. Оркестри, сергии на изкуствата, лакомства, клоуни и жонгльори, състезание на костюми. Тази година щеше да има изложение на „алтернативите“ — алтернативни начини на живот, алтернативно бъдеще, алтернативно какво ли не. Нейната задача бе да записва за участие желаещите — екстрасенси, гледачи на карти, поддръжници на здравословните храни и витамините, изобщо всичко, свързано с алтернативния живот.

Шествието щеше да се проведе на булевард „Лас Олас“, най-малко претенциозното подобие на Уърт Авеню в Палм Бийч. Градската управа очакваше да бъде посетено от двеста хиляди души. Мира пък се надяваше, че събитието ще увеличи популярността на нейната книжарница, ще доведе нови клиенти и ще увеличи печалбите, които тази година бяха доста скромни.

Отмести телефона, завъртя стола си и се изуми при вида на купчините хартия върху бюрото си. Поръчки за книги, специални поръчки, десетина свързани с празника папки, с прикрепени към тях жълти бележници, пликове. Съобщения да се обади на този или на онзи. Да потвърди това или онова. Да получи пари оттук и оттам.

През задния прозорец можеше да наблюдава заниманията по йога, които се провеждаха в градината под сянката на две големи индийски смокини. Надин водеше повечето от часовете, тялото й бе гъвкаво като на дете въпреки осемдесетте години и счупената преди дванайсет месеца бедрена кост.

„Книги и предмети от единния свят“ не бе просто книжарница в стил Ню ейдж[2]. От самото й създаване младата жена виждаше в нея място, където хората можеха да намерят алтернативни отговори на своите духовни, емоционални и физически нужди. В резултат сега книжарницата предлагаше най-различни услуги — от прозаични до езотерични.

Преди девет години Надин и Том бяха финансирали крайбрежната собственост, която дори тогава бе страшно скъпа. Те обаче я бяха получили само за част от реалната й стойност, обявена поради просрочена ипотека. Със земята вървеше и двуетажна къща от рушащ се варовик, осеяна с черупки от миди и рапани, ДНК на полуострова.

Построена през 1942 година от богат цитрусов барон за частично парализираната му майка, сградата имаше множество удобства за инвалиди. С Том бяха запазили някои от тях: стария асансьор, който свързваше двата етажа, кухненския асансьор, стенния гардероб с врати от двете страни, така че да се ползва от две стаи, специално приспособеното за инвалидна количка стълбище. Но къщата се нуждаеше от основен ремонт, затова Том бе взел цяло лято отпуск от юридическата фирма, в която работеше, и двамата се бяха заели с нейното преустройване.

По онова време Мира бе бременна, лека бременност за двайсет и седем годишна жена, ако не се смятаха резките промени в настроението и ужасните сънища.

Не, не беше точно така. Сънят бе само един — сапунена опера от подсъзнателния свят, която се разгръщаше с подробности всеки път, когато я навестеше: Привечер. Том отбива автомобила от шосето, а след това влиза в някакъв магазин, където го застрелват. Така и не му беше казала за съня си.

В реалния живот това се случи три години по-късно. Мира и Ани отидоха заедно с него до магазина за хранителни стоки. Изморено от тържеството по случай рождения му ден, детето заспа на задната седалка, затова Мира остана в колата, а Том влезе сам в магазина. Подробностите от инцидента се различаваха значително от съня и в началото тя не направи връзката.

А когато непознатият изскочи от магазина и младата жена си даде сметка какво става, бедата бе сторена. Том лежеше на пода в локва кръв, една от двете простреляни от маскирания нападател жертви. Мръсникът се измъкна с двеста долара, така и не го откриха.

Това бе първата й среща с ченге, стареещ циник, който вярваше само в онова, което му кажат петте сетива. Така и не бе успяла да го убеди в противното. Многобройните й опити да научи нещо за убиеца останаха безуспешни и тя започна да се съмнява в своите способности. Сега вече знаеше, че е била обвързана със случая, за да отдели мъката си от впечатленията.

Но тази ситуация бе по-различна, не трябваше да го забравя. Сега не познаваше двамата мъже, които бе видяла, не беше замесена. Какво щеше да й струва просто да даде информация на полицията?

Посегна към телефона, преди да е променила решението си. Попита за номера на полицейското управление на окръг Брауард и го набра веднага. Зачака, като нервно почукваше с химикалката по бюрото.

— Полицейско управление, окръг Брауард. С кого желаете да ви свържа?

— С отдел „Убийства“.

— Момент, ако обичате.

Изщракване и после настана тишина. „Затвори, докато е време. Само ще си навлечеш неприятности.“ В съзнанието й се появиха картини на това, което бе видяла — двамата мъже, маратонките със светлозелени връзки, изстрел, детето. Внезапно й стана трудно да диша, усети, че се изпотява, стомахът й се сви на топка.

„Не мога да го направя“ — помисли си младата жена и понечи да затвори телефона. В същия момент се чу дрезгав мъжки глас:

— „Убийства“, детектив Еймс.

Опита да се успокои и да говори нормално:

— Казвам се Мира Моралес. Разполагам с, ъъъ… информация за едно убийство.

— Каква информация, госпожо Моралес?

Друго от нещата, които не харесваше у ченгетата, бе, че наричаха всички жени „госпожа“.

— Получена по свръхсетивен път.

Мълчание. Струваше й се, че вижда подигравателната му усмивчица, отегченото завъртане на очите към тавана.

— И каква е информацията? — попита той.

— Бял мъж. Прострелян в гърдите от друг мъж. Има един свидетел, момченце на около четири години. По-късно видях лодка, може би кану, да се плъзга сред висока трева. Видях ги рано тази сутрин, но не съм сигурна какво е реалното време.

Сега, когато изговаряше всичко това, то й се струваше и на нея самата глупаво, налудничаво. Ченгето не се засмя, но и не й изглеждаше особено впечатлено. Стори й се всъщност отегчен.

— Имаше ли нещо друго?

— Не, това е всичко.

— Благодаря, че се обадихте, госпожо Моралес. Ако се наложи да говорим с вас, как бихме могли да се свържем?

Усещаше, че вече я бе отрекъл, като й бе лепнал етикета на ексцентрична жена. Въпреки това му даде адреса и телефонния си номер.

— В „Книги на единия свят“ ли работите, госпожо?

— Аз съм собственичка на магазина.

„Не съм ексцентричка, както виждаш, пуяк такъв.“

— Много добре, мадам. Благодаря, че се обадихте.

Връзката се прекъсна.

Бележки

[1] Какво правиш на пода, мамо? (исп.) — Б.пр.

[2] Нова епоха — движение, което се характеризира с алтернативните си подходи към традиционната западна култура, интерес към духовното, мистицизма, холистичните идеи, опазването на околната среда и т.н. — Б.пр.