Барбара Картланд
Мисия в Монте Карло (6)

Пета глава

След като тръгнаха от театъра, Крейг и приятелите му се отбиха в казиното и влязоха в зала „Тоазе“. Той се надяваше да види графинята. Както обикновено, залата беше препълнена и преди да види тази, която търсеше, Крейг поговори с княза и някои други свои познати.

Графинята и този път изглеждаше фантастично с роклята си в синьо, която правеше кожата и косата й да изглеждат ослепително. Отново нямаше никакви бижута, освен един голям аквамарин, окачен на тънка верижка на шията й. Ефектът беше поразителен и дори в залата, пълна с красиви жени, графинята се открояваше като самотна ярка звезда на небето.

Седеше на една маса сама с лорд Нисдън и както можеше да се очаква, той говореше, а тя слушаше.

Крейг реши, че е по-разумно да не отива веднага при тях, и затова се отби до най-близката рулетка. Започна да наблюдава, като от време на време залагаше.

Все още се чудеше кое беше уплашило толкова графинята, но след като видя барона, до голяма степен успя да си обясни страха й. Тя беше толкова нежна и крехка, толкова неземна, че му беше трудно да си представи, как би могла да сътрудничи на звяр като барон Строгалов. Но нямаше никакво съмнение — тя шпионираше за руснаците.

Ако баронът беше отвлякъл Рандъл Сеър, то беше ясно, че той стои в дъното на всичко. Като някакъв голям паяк той плетеше мрежи, в които улавяше жертвите си подобно на мухи — да се измъкнат оттам беше много трудно.

Както беше потънал в мислите си, изведнъж осъзна, че деветката, предпочитано от него число, на която беше заложил, е спечелила за втори път. Крупието го гледаше въпросително в очакване да си вземе печалбата или да я остави за следващото завъртане. Сякаш за да потърси предзнаменование от съдбата дали ще спечели другата, много по-сложна игра, той направи знак парите да останат на мястото си.

Крупието взе малкото топче, пусна го да се върти и каза с безизразен глас:

— Mesdames et monsieurs. Rien ne va plus^[1].

Няколко алчни ръце се протегнаха в последния момент с надеждата щастието този път да им се усмихне. След това се чу попадането на топчето в гнездото и безизразният глас на крупието:

— Neuf, noir et impair^[2]:

Крейг почувства, че ще успее и в по-голямата игра.

Той взе спечеленото и съпроводен от завистливите погледи на околните, се запъти към касата, за да обмени жетоните в златни монети и банкноти.

След като ги прибра в джоба на фрака си, той бавно и небрежно, сякаш притеглян от магнит, се запъти към масата на графинята, без да е сигурен дали да я заговори, и ако я заговори, какво точно да каже.

Спря от другата страна на същата рулетка и забеляза, че сега лорд Нисдън е приведен напред и без съмнение говори по-оживено от обикновено.

Едно от нещата, които Крейг беше научил във връзка с предишната си работа за маркиза, беше да разбира говор по движението на устните.

Беше го обучавал един опитен учител в Ню Йорк, защото това би могло да се окаже полезно, макар че за момента не се налагаше. Беше почти забравил, че в края на курса се оказа един от най-добрите.

Почти без да си дава сметка за това, на него му стана ясно, че може да разбира какво говори лорд Нисдън, и мина малко по-напред, за да може да вижда лицето му по-добре.

— Престанете да си играете с мен, Алоя! Търпението ми е изчерпано и повече няма да приемам обещания за утре, което никога няма да настъпи!

Графинята заговори и макар че вероятно лордът едва я чуваше, Крейг беше сигурен, че му казва следното:

— Не знам какво да кажа… Моля ви… Не можете ли да дойдете в стаята ми… за да поговорим?

— Да говорим!? Не желая да говоря повече! Искам вас, Алоя, влудявате ме! Сама казахте, че сме създадени един за друг. Вие трябва да станете моя!

— Надявах се… — каза графинята с треперещи устни, — че ще сте мил с мен…

— Мил? — отговори лорд Нисдън. — Разбира се, че желая да съм мил, но освен това, като мъж желая вас. Играх вашата игра достатъчно дълго. Или ми позволете да ви любя тази вечер, или ще приема, че ме правите на глупак и ще напусна Монте Карло още утре.

Графинята извика едва чуто и Крейг знаеше, че е от страх.

— О, не! Не бива да правите това! Искам да останете… Трябва да останете!

На лицето на лорда се появи доволна усмивка:

— Тогава за какво спорим, мила? Ще ви направя много щастлива. Още утре ще отидем до „Картие“ и ще ви купя нещо красиво, за да отбележим началото на нашата, убеден съм, дълга и щастлива връзка.

Начинът, по който говореше, изражението на лицето му и погледът в очите му накараха кръвта в слепоочията на Крейг да запулсира от гняв.

Единствено умението му да се владее напълно, придобито през годините, не му позволи да отиде до масата и да удари лорд Нисдън.

И тогава, изненадан от силата на чувствата си, той разбра, че е влюбен така, както никога преди!

Беше толкова изумително, че не би могъл да е сигурен дали не си въобразява.

Искаше да защити графинята не само от лорд Нисдън, но и от всичко, което я заплашваше и я караше да трепери.

Никога досега при целия си дълъг опит с жените, които го бяха преследвали, не се беше чувствал както сега.

И най-изумителното от всичко беше, че изпитваше тези чувства към жена, която би трябвало да презира като шпионин на руснаците и която представляваше опасност за всичко, за което досега се беше борил и беше рискувал живота си.

„Обичам я!“ — каза си той с изумление и беше убеден, че това е истина.

Не можеше да направи нищо, докато не си изяснеше ситуацията напълно. И преди да може да измъкне графинята от лапите на барона, трябваше да попречи на лорд Нисдън да осъществи намеренията си за тази вечер.

Сякаш някой му казваше какво да прави. Крейг знаеше как да постигне първото.

Той се приближи до масата и каза с престорено небрежен тон:

— Помислих си, че може и да сте тук, но трябваше да сте край рулетката, за да видите как щастливото ми число се падна три пъти поред.

Докато говореше усмихнат, забеляза, че в красивите очи на графинята се появява някакво облекчение. Очевидно за лорд Нисдън беше трудно да не издаде раздразнението си от прекъсването на разговора.

— Бих искал да отпразнувам печалбата си както подобава — каза Крейг. — Ще изпиете ли по чаша шампанско с мен?

— Но ние вече сме поръчали шампанско — каза лорд Нисдън намръщено.

— О, да, не обърнах внимание — възкликна Крейг и погледна бутилката, поставена в лед до масата. — Може би е по-добре да намеря домакина ни от предишната вечер, за да му благодаря за чудесното прекарване.

— И аз трябва да направя това — каза лорд Нисдън.

Крейг понечи да тръгне, но се спря и вметна:

— Между другото, графиньо, надявам се тази вечер да не ви безпокоят.

— Да ме безпокоят? — заговори тя колебливо за първи път, откакто Крейг беше дошъл до масата им.

— Чух, че раджата на Будакота тази вечер ще устройва прием в апартамента си в Хотел дьо Пари. Не зная на кой етаж сте, но гостите на раджата обикновено са много шумни.

— Аз съм… на третия етаж.

— Имам чувството — каза Крейг, — макар че се надявам да греша, че и раджата е на третия етаж.

Той замълча за миг и продължи с престорен гняв:

— Не мога да разбера защо хората приемат гости в хотела, в който са отседнали. Изобщо не се съобразяват с другите гости. Ако бъда обезпокоен, смятам утре сутринта да протестирам остро пред управителя. Надявам се, че и вие ще направите същото.

— Да, да, разбира се… Ако ме обезпокоят…

— Предполагам, че Негово височество няма да наеме оркестър, но не се съмнявам, че по коридорите ще минават хора почти през цялата нощ и ще разговарят силно, сякаш никой друг не съществува.

— Би било много неприятно — каза графинята тихо.

— Да. Наистина — отговори Крейг мрачно. — Уверявам ви, че ще е така. Но за жалост, боя се, че не можем да направим нищо, докато не се случи.

— Не, не можем.

Той се обърна към англичанина:

— Имате късмет, лорд Нисдън, че сте в Ермитаж. Следващия път, когато дойда в Монте Карло, смятам да го опитам. Лошото на Хотел дьо Пари е, че е прекалено известен.

Крейг не изчака отговора на лорд Нисдън, а се поклони на графинята и каза:

— Желая ви лека нощ, но се боя, че това е прекалено оптимистично пожелание.

Той се засмя сякаш на собствената си шега и тръгна през залата към Зи Зи и княза, който пушеше пура.

Можеше само да се надява, че след това, което каза, лорд Нисдън ще се притесни и ще предпочете да не ходи в стаята на графинята тази вечер.

Поговори с княза и Зи Зи известно време, като умишлено седна с гръб към графинята и Нисдън.

След това почувства нужда от свеж въздух и излезе на терасата с надеждата вечерният бриз да охлади както тялото му, така и ума му. Отиде до каменния парапет и погледна надолу към пристанището.

Светлините на руските яхти се виждаха много ясно, също и тези на „Сирена“ малко по-нататък.

Луната беше осветила носа с двореца, а морето блещукаше нататък чак до хоризонта. Обхвана го някакво вълнение, сякаш музика изпълни сърцето му.

Усети аромата на мимозите, а звездите блестяха, както му се стори, като очите на графинята.

Красотата им беше като чувството в сърцето му, в което все още не беше уверен, защото беше толкова невероятно и непредсказуемо.

Но беше сигурен, че това, което изпитва, е любов и защото това чувство не приличаше на нищо, което беше изживявал досега, инстинктът му го разпозна, и той не можеше да го отрече.

„Тя е красива и привлекателна жена, това е всичко“ — мъчеше се да убеди сам себе си, но знаеше, че се самозаблуждава.

Чувствата, надигащи се у него, бяха така реални и истински, както и силата, на която знаеше, че може да се облегне в случай на нужда, и която го водеше още откакто беше осъзнал съществуването й преди много време в Индия.

Беше същата сила, в която вярваше и Рандъл Сеър и той почти несъзнателно насочи мислите си към пленника, намиращ се на една от яхтите в пристанището.

Както беше казал на графинята, предаването на мисли на разстояние беше умение, в което вярваха всички индийци и в което обучаваха техните гуру.

Беше уверен, че след като знае къде е Сеър, ще успее да му вдъхне надежда, да го подкрепи и, ако се случи чудо, да го спаси.

„Помогни ми — молеше се мислено той. — Ти имаш повече опит от мен, можеш да ми кажеш какво да правя.“

Беше уверен, че думите, които трескаво изпращаше в нощта, идват направо от живителната сила у него и че със сигурност ще получи отговор.

След това зачака. После, сякаш беше чул глас от небесата, изведнъж научи отговора. Сякаш някой му беше казал какво да прави, отговорът се появи в мислите му. Оставаше само да осъществи на практика напътствията.

За миг му се строи, че въздухът наоколо е изпълнен с невидими криле, които, макар и да не можеше да види или чуе, усещаше с всички свои сетива. След това се опита да осъзнае какво чувства и крилете изчезнаха, но планът остана, а това беше най-важното.

Беше изпитвал това чувство и друг път, когато се е намирал в тежко положение, и един път дори заплашен от смърт, но нито толкова силно, нито толкова пълно, както сега, когато се беше свързал с Рандъл Сеър, чийто отговор беше получил.

Остана на терасата още дълго време, докато тялото му не усети острия вечерен хлад, и се прибра в топлата игрална зала.

Когато влезе, забеляза, че масата, на която седяха графинята и лорд Нисдън, сега беше празна и отново го обзе тревога. Помисли си, че лордът би могъл да се опитва да й се натрапи и юмруците му инстинктивно се свиха.

Стори му се невъзможно да остане повече в казиното и бавно тръгна към изхода, като се спираше при различните маси, за да видят, че разговаря с познати и не бърза. След малко излезе, без никой да обърне внимание на това.

Прекоси площада и се изкачи по стъпалата към ярко осветения вход на хотела.

Стигна на етажа си и видя, че е тихо. Не се виждаше никой. Надяваше се графинята да не е позволила на лорд Нисдън да я изпрати до апартамента й, защото в такъв случай той щеше да разбере, че на този етаж няма никакъв прием.

Крейг влезе в апартамента си. Прислужникът му го очакваше и той се съблече, както винаги с негова помощ. Сложи си тъмен халат и се разположи удобно в едно кресло с вечерните вестници в ръка. Наред с другите новини, в тях се съобщаваше за всички новопристигнали и за това, къде са отседнали.

Докато прелистваше страниците, прислужникът му каза:

— Пише, че са пристигнали много нови хора, сър.

Крейг изсумтя с раздразнение.

— И без това има твърде много — каза той. — Предполагам, че на борда на „Сирена“ ще се чувстваме много по-добре. Със сигурност ще е по-спокойно.

Прислужникът доби потиснат вид и Крейг си даде сметка, че и двамата прислужници, които беше взел със себе си, предпочитат господарят им да остане на брега и смятат непредсказуемостта на морето за нещо несъвместимо със задълженията си.

Когато прислужникът започна да разтребва стаята, Крейг добави:

— Опаковай багажа ми още рано сутринта. Може да реша да пообиколим крайбрежието за ден-два. Ако се откажа, винаги можем да го разопаковаме пак.

— Разбира се, сър — отговори прислужникът, но в гласа му нямаше никаква радост.

Крейг изчака докато остане сам, остави вестника, заключи вратата, която водеше към вътрешността на апартамента, и влезе в свободната стая в съседство с апартамента на графинята.

Когато посегна, за да отвори вратата от своята страна, усети, че стаява дъх, за да се ослуша за гласа на лорд Нисдън. След това се присмя на себе си. В миналото не само че никога не беше ревнувал жена, но и се смееше на мъжете, които страдат от ревност.

И въпреки това беше сигурен, че ако чуеше гласа на лорда от апартамента на графинята, без да мисли за последствията, щеше насилствено да го изхвърли от стаята й и да я спаси, защото беше сигурен, че тя желаеше това.

Отвори вратата, но не чу нищо. После сърцето му подскочи, защото на пода видя нещо бяло. Наведе се и видя бележка, написана на ръка. Знаеше, че почеркът отразява характера на човека.

„Трябва да говоря с вас. Моля Ви.“

Когато прочете тези думи, той почувства не само облекчение, но и неописуемо щастие, защото тя желаеше присъствието му и се нуждаеше от него.

Бързо и умело отключи и другата врата с инструмента, който беше мушнал в джоба на халата си, и почука тихо.

Веднага разбра, че тя го е очаквала. Графинята отвори и застана пред него.

В стаята й светеше само една лампа и силуетът й, очертан срещу нея, му заприлича на някакво видение, което винаги беше носил във въображението си и без да го съзнава, някъде дълбоко в сърцето си.

Тя беше с бял пеньоар, който падаше свободно около тялото й, косата й беше разпусната и падаше надолу, сякаш беше част от лунната светлина, по раменете, почти до кръста й.

За миг останаха неподвижни сякаш бяха прекосили вечността, за да се срещнат след много, много време.

Тогава — по-късно Крейг не можеше да си спомни как точно се случи, дали той, или тя помръдна — ръцете му се оказаха обвити около раменете й, а лицето й — скрито в рамото му.

Усещаше, че трепери и докато я прегръщаше, разбра, че това е най-хубавото нещо, което му се беше случвало досега, нещо, което беше търсил, но не бе успял да намери.

Нямаше нужда от думи, защото близостта им беше достатъчна. Разбираха, че единственото, от което имат нужда, е да са заедно.

След това графинята прошепна едва чуто:

— Помогнете ми… Моля ви… Помогнете ми! Не зная какво да правя… Толкова се страхувам!

Той почувства как страхът се надига у нея и тялото й започва да трепери почти неудържимо.

Той стегна мускулите на ръцете си, защото знаеше, че тя има нужда от силата им и отговори много тихо:

— Аз съм тук. Няма защо да се страхувате — той чу как графинята си поема дъх и добави: — Мисля, че ще се почувствате по-добре и по-спокойна, че никой няма да чуе това, което искате да ми кажете, ако дойдете в моята стая.

Тогава, тя вдигна глава и го погледна, а на него му се стори, че през живота си не е виждал по-уплашени женски очи. Вече знаеше, че дори и да му струва собствения му живот, той би направил всичко възможно, за да я спаси, както го беше помолила.

Тя не каза нищо и Крейг я дръпна в апартамента си, като затвори вратата, която току-що беше отворил.

Преведе я през свободната стая във всекидневната си, където имаше цветя и мека светлина, а вещите му бяха разпръснати наоколо и вдъхваха сигурност.

Не я пусна, а я притегли към удобното канапе. Преди да седнат, я погледна и си помисли колко хубава е тя и колко млада изглежда с разпуснатата си върху раменете коса — почти като малко момиче.

Тя също го погледна. Крейг разбра, че се пита дали има право да бъде толкова близо до него, но и че не е в състояние да се отдръпне.

— Казах ви да ми се доверите — каза той нежно. — Сега вече има много сериозна причина да го направите.

Той не изчака да го попита каква е тя, а продължи:

— Обичам ви! Разбрах го преди малко, когато видях какво стана в казиното. И понеже ви обичам, мога да ви обещая, че никога повече няма да се страхувате, както се страхувате сега.

Тя въздъхна и очите й се напълниха със сълзи. Крейг наведе бавно глава и много нежно устните му намериха нейните.

Целуна я, защото не можеше да не го направи. Обичаше я, но не я желаеше със страст, а с душата си, защото тя беше част от онова, което беше почувствал на терасата пред казиното, част от силата, която беше събудил у себе си заради нея и заради Рандъл Сеър.

След това, когато почувства трепета на устните й, когато разбра, че са невинни, неопитни, когато усети мекотата им, целувката му стана по-настойчива и по-силна. Той я притегли по-близо до себе си.

Разбра, че тази целувка е по-различна от всички целувки, които беше давал или получавал през живота си.

Не можеше да го обясни, просто знаеше, че тя е влязла в сърцето му, че вече е част от него и че отсега нататък ще е завинаги негова.

Едва когато Крейг почувства, че са станали едно цяло със звездите и луната и в същото време ги обгръща някакво щастие, непринадлежащо на този свят, тя вдигна глава и прошепна едва чуто:

— Обичам ви… Не знаех… Обичам ви… Мислех за вас още от първия миг, в който ви видях…

— За мен? Как така? — попита Крейг с дълбок глас.

— Знаех… че сте единственият човек, на когото мога да се доверя… когато всичко останало беше ужасно… зло!

— А сега сте сигурна, че това, което чувствате, е любов?

— Обичам ви! Не би трябвало да ви въвличам в това… В това злокобно положение… Много е опасно… Но няма към кого другиго да се обърна!

— Трябва да ми разкажете всичко, скъпа — каза Крейг. — Но първо трябва да ви целуна отново! Ние се обичаме и съм сигурен, че ще намерим разрешение! Сигурен съм!

Той продължи да я целува, докато долови, че е забравила страха си и че чувства нещо съвсем различно. Тялото й започна да трепери в прегръдките му и той разбра, че това е сладостта на любовта, че никога досега тя не е чувствала подобно нещо.

След това я придърпа на канапето и попита:

— Преди всичко друго, трябва да знам едно нещо. Наистина ли сте омъжена?

— Не, не. Това беше част от легендата…

Почувства огромно облекчение. Като че ли стаята изведнъж бе залята от небесна светлина. Сякаш не вярваше на ушите си, затова попита:

— И никой не ви е целувал?

— Само вие!

— Мила моя! Бях сигурен в това още когато се докоснах до устните ви! Сега разбирам защо не можете да дадете на Нисдън това, което иска.

Графинята простена:

— Тази вечер вие ме спасихте! Той… се боеше да дойде, защото казахте, че ще има прием на етажа, но… утре те много ще се ядосат, защото ми казаха…

Тя млъкна. Сякаш се боеше да продължи. Скри лице в рамото му.

— Какво казаха те? Зная за кого говорите! За руснаците!

Тя потрепери и това потвърди думите му. След малко каза:

— Ако не позволя на лорд Нисдън да стане… мой любовник… те ще отведат татко в Русия… и никога повече няма да го видя!

Крейг изтръпна.

— Баща ви — попита той след малко. — Нима Рандъл Сеър е ваш баща?

Когато каза това, си помисли, че би трябвало да се досети по-рано.

Алоя вдигна глава.

— Познавате ли татко?

— Разбира се, че го познавам! Но едва сега научих, че руснаците са го отвлекли на яхтата на барона.

Тя го погледна въпросително и попита:

— Как сте научили това? Как може да го знаете, след като никой в Монте Карло не го знае?

Крейг я притисна по-силно и отговори:

— Имаме да си обясняваме много неща, но първо искам да чуя всичко, което ви се е случило. След това ще ви кажа защо съм тук.

— Заради татко ли?

— Да.

Тя извика изненадано.

— Сега знам защо бях толкова сигурна, че ще ми помогнете… У вас имаше нещо… което ви отличаваше от всички други… Татко винаги ми е казвал да се доверявам на интуицията си — добави тя с блеснали очи. — И е бил прав!

— Разбира се, че е бил прав — съгласи се Крейг. — Затова и почувствах, че не сте тази, за която се представяте.

Тя въздъхна, а той добави:

— Нямам думи да изразя радостта си, че не сте графиня Алоя Зладимир.

— Дадоха ми това име — каза Алоя, — защото им звучеше впечатляващо и мислеха, че лорд Нисдън би се решил по-лесно да има връзка с омъжена жена, отколкото с младо момиче. Разбира се, ако ме бяха представили като момиче, трябваше да имам и придружител както е прието.

— Разбирам замисъла им, макар че си давам сметка, че в основата му стои баронът.

— Да, да. Баронът! Той е самият… порочен дявол! Ако сатаната беше човек, това щеше да е баронът! — каза Алоя разпалено.

— Бяхте ли с баща си, когато го заловиха?

Тя знаеше, че трябва да му каже всичко, и притисна глава към рамото му. Той я притегли още по-близо до себе си и я целуна по челото, защото не можа да се сдържи. След това я подкани:

— Започнете от самото начало. Нямах представа, а и никой в Англия не знае, че Рандъл Сеър е женен.

— Пазеше го в тайна, защото се страхуваше, че тези, които му имат доверие, ще престанат да му се доверяват. Биха я помислили за рускиня.

Крейг я помоли да обясни и тя каза:

— Майка ми всъщност е от Грузия и моят дядо, княз Волверши, беше много високопоставен, преди руснаците да анексират страната.

Крейг знаеше много добре как е станало това, но не я прекъсна, и Алоя продължи:

— Майка ми се влюбила в татко, когато той отишъл в Грузия на път за Афганистан, закъдето трябвало да замине, за да разбере какво се планира, за да се надигнат местните племена срещу англичаните.

Тя се усмихна и добави:

— Той се влюбил в майка ми още като я видял. И двамата разбрали, че са родени един за друг.

— Това е, което чувствам към теб.

— Така те обичам и аз — каза Алоя. — Винаги съм се молила да срещна мъж, на когото да мога да принадлежа. Още като видяла баща ми, майка ми била сигурна, че винаги е мечтала за човек като него.

Крейг отново я целуна по челото, но знаеше, че трябва да я остави да продължи докрай, и тя продължи:

— Въпреки съпротивата на дядо ми, те се оженили съвсем тайно, защото тези, за които баща ми работел, както обясни той, нямало да бъдат убедени, че националността на жена му няма да попречи на работата му.

Тя направи малък жест с ръка и добави:

— Никой грузинец не се смята за руснак. Макар че избягваме да говорим за това пред тях.

— Зная.

— Понеже майка ми нямала желание да разруши живота на баща ми, никога не му е пречила. След като съм се родила в Грузия, сме ходили при него винаги, когато е било възможно. Понякога и на далечни и непознати места — равнините на Индия, в подножието на Хималаите, където с дни, а понякога и със седмици, не сме виждали жив човек.

Крейг разбра къде е изчезвал Рандъл Сеър с дни и месеци, без никой да знае къде е.

— След това татко получаваше нова задача и ни изпращаше у дома или отивахме да живеем в някой от големите градове, Бомбай или Калкута, където никой дори и не подозираше за съществуването ни.

— Странен живот — забеляза Крейг.

— За щастие имахме достатъчно пари и татко винаги настояваше да получа добро образование и да имам най-добрите учители. Когато беше при нас, татко ме учеше на неговите собствени възгледи и това е единствената причина, че не се притеснявам още повече за него… но времето лети.

— Какво искате да кажете?

— Вие ще разберете това, което повечето хора не биха могли — отговори Алоя. — Когато руснаците ни заловиха тук в Монте Карло…

— Почакайте малко — прекъсна я Крейг. — Много бързате. Най-напред, защо се върнахте в Европа? Рандъл ми каза, че никога няма да се върне в Англия.

— О, разбира се… Забравих да ви кажа… Майка ми почина. Известно време боледуваше… Но успях да се свържа с татко и той дойде навреме, за да се прости с нея.

Гласът й отново затрепери. След това тя пак заговори развълнувано:

— Майка ми сякаш искаше да го дочака, иначе би умряла по-рано… И го дочака.

Крейг почувства, че тя плаче.

— Тя… остана й време колкото да каже на татко колко го обича и колко щастлива е била с него… след това духът й я напусна… остана само тялото…

Крейг притисна Алоя силно и каза:

— Да, това се е случило, но не може тя да не е някъде близо до вас, за да ви каже, че можете да ми се доверите.

— Разбира се, че е! И близо до татко! Макар че той няма нищо против да умре, аз не бих могла да го загубя!

— Смъртта му би била загуба за целия свят — каза Крейг. — Но кажете ми, защо искаше да се върне в Англия?

— Защото… защото не можеше да ме остави сама в Индия. Молих го да не го прави, но той реши да ме доведе тук и да ме остави при сестра си. Винаги е поддържал връзка с нея. Надяваше се тя не само да се грижи за мен, но и да ме въведе в английското общество.

Алоя замълча за малко и продължи:

— Смяташе, че всичко ще бъде наред, докато не разбра, че руснаците са решени или да го заловят, или да го убият. Защото се връща от Тибет.

— Нима бяхте в Тибет с него? — попита Крейг удивен.

— Стигнахме само до Гангце. Там имахме къща и живеехме в нея, докато баща ми обикаляше манастирите и, разбира се, за да научава това, което искаха англичаните. Когато майка ми умря в Гангце, баща ми не можеше да направи нищо, освен да се върне в Англия.

— Това решение, разбира се, е правилно. Заради вас.

— Не мисля така, но винаги правя каквото поиска татко.

— Не мога да разбера защо сте слезли от кораба и сте дошли тук.

— Пътувахме маскирани. Татко беше преоблечен като турчин и никой не се усъмни и за миг в самоличността му.

— А вие?

— Аз бях негова жена. Бях с фередже. То скрива всичко, както знаете. Може да си всякаква, красива, грозна, но никой няма да разбере.

— Това е било умно, защото сте много красива, скъпа.

— Радвам се, че мислите така.

— Ще ви кажа точно какво мисля, когато свършите разказа си. Защо слязохте в Южна Франция?

— Мислехме, че никой няма да познае татко както беше преоблечен, но в Неапол корабът спря, за да се качат нови пътници и сред тях имаше двама души, които той познаваше. Помисли си, че и те са го познали.

Крейг долови страха в гласа й.

— Но чак в Ница татко се убеди напълно, че възнамеряват да го убият. Измъкнахме се от кораба веднага щом спря на кея и оставихме в него всичките си вещи, за да не събуждаме подозрение, докато корабът е в пристанището. Татко не знаеше къде бихме могли да се скрием в Ница, но имаше предвид едно място в Монте Карло, така че дойдохме тук.

Тя въздъхна и продължи:

— Беше доста мръсно и неуютно. Ходех да пазарувам, за да се храним и въпреки че не виждах нищо подозрително, инстинктът на баща ми му подсказваше, да не поема никакви рискове.

Крейг предположи, че са се крили на мястото, за което спомена отец Августин.

— Защо се махнахте оттам? — попита той.

— За нещастие при нас дойде още един човек, който искаше да се скрие. Баща ми го познаваше като човек, готов да направи всичко за пари. Можеше да ни издаде.

— Така че напуснахте онова място и това се оказа фатално.

— Откъде знаете? — попита Алоя. — Тръгнахме оттам, където наистина бяхме в безопасност, и баща ми ми каза да вървя на отсрещната страна на улицата.

Крейг предположи, че именно тогава са го забелязали английските агенти.

— Той зави по една улица — продължи Алоя и там го чакаха двама души, които го заловиха. Не успя да се измъкне.

— А какво направихте вие?

— Какво можех да направя? — отговори тя. — Нямах време да разсъждавам. Хукнах при татко, за да съм близо до него, каквото и да се случи. Крейг беше развълнуван.

Разбирам. И отведоха двама ви при барона, така ли?

— Беше ужасно! — отвърна тя. — Започнаха да разпитват татко и когато той отказа да им каже каквото и да било, заплашиха, че ще го откарат в Русия и ще го изтезават, докато не проговори.

По начина, по който тя говореше, Крейг разбра колко ужасно е било всичко това.

— После татко им каза, че ще им разкрие някои неща, ако ме пуснат да си вървя.

Тя въздъхна дълбоко.

— Това беше голяма грешка. Баронът ме погледна сякаш ме виждаше за първи път, и разбрах, че е намислил нещо.

— Значи идеята да прелъстите лорд Нисдън и да научите тайните му е на барона?

— Каза ми, че лордът е много отговорен служител във Форин Офис и би трябвало да знае какво смятат да предприемат англичаните, ако руснаците нахлуят в Тибет.

— Значи те ви обличаха толкова елегантно?

— Казваха ми точно какво да правя — отговори Алоя и потрепери.

— А дрехите ви?

— Докараха на яхтата някакъв френски моделиер, когото изглежда държаха в ръцете си, и го накараха да ми ушие дрехи, с които да е невъзможно лорд Нисдън да не ме забележи.

— Но предполагам, че не са очаквали да ви заговори още щом ви види? — попита Крейг, имайки предвид високото самочувствие на Нисдън.

— О, не — отвърна Алоя. — Бяха твърде умни, за да направят подобно нещо. Бяха научили всичко за него. Майка му, към която той е много привързан, щеше да заминава за Америка на следващия ден след неговото пристигане тук и по някакъв начин са се сдобили с писмо, писано от нея.

Тя замълча за миг и продължи:

— Мисля, че беше до някаква нейна приятелка тук в Монте Карло. Фалшифицираха почерка й и написаха от нейно име писмо до лорд Нисдън с молба да се погрижи за дъщерята на някой си, на когото била много задължена.

— И това сте били вие, предполагам.

— Разбира се. И понеже му го изпратиха много бързо, лордът ми се обади само няколко часа след пристигането си.

— И очевидно е бил поразен от красотата ви.

— Трябваше да му кажа колко много ме е впечатлил и за колко чудесен го смятам — обясни Алоя с помръкнал глас. — И през цялото време докато разговарях с него, знаех, че прислужницата, която естествено е техен човек, подслушва на вратата, за да не кажа нещо, което не трябва. За да не събудя у него каквито и да било подозрения. Та как бих могла! — каза тя с отчаяние. — Как бих посмяла, след като ми казаха, че ако не направя точно каквото ми наредят… ще убият татко веднага щом научат каквото им трябва!

— С това ли се занимаваха междувременно? — попита Крейг загрижено.

— Не. Татко е по-умен от тях — отвърна Алоя. — Най-напред, докато се занимаваха с дрехите и бижутата ми, а те естествено бяха на барона, баща ми се стремеше да печели време. След това, когато започнаха да го разпитват сериозно, изпадна в транс.

— В транс? — възкликна Крейг.

— Научи се да го прави в Индия. Може да изпадне в пълно безсъзнание и никой не е в състояние да го събуди. Но това състояние продължава само определено време.

— Колко? — попита Крейг и си даде сметка, че това е от жизнена важност.

— Освен ако не умре от липса на вода и храна — каза Алоя с треперещ глас, — трябва да дойде на себе си… утре!

Крейг разбра защо е имал чувството, че няма време и че трябва бързо да направи нещо.

Безпокоеше се не само за Алоя, но и по някакъв начин Рандъл Сеър го беше известил, че няма много време.

— Но руснаците не знаят това — каза Крейг. — Тогава защо са казали, че искат лорд Нисдън да стане ваш любовник тази вечер?

— Чакат татко да дойде в съзнание, а от мен искат резултати колкото се може по-бързо. След това смятат да ни отведат някъде и ако нямам какво да им кажа, мисля, че смятат… да ме измъчват пред баща ми, за да го накарат да говори.

Крейг реши, че това е много вероятно и каза ядосано:

— Скъпа, кълна се, че това няма да се случи, докато съм жив!

— Можете ли… да спасите татко… и мен?

— Кълна се, че ще го направя — отвърна той. — И знам, че ще ми повярвате, а едва ли някой друг би повярвал, че когато тази вечер стоях на терасата пред казиното или баща ви, или някаква друга сила ми каза точно какво трябва да направя.

Алоя го погледна и по очите й позна, че не само му вярва, но и че ще успее.

Тогава, сякаш нямаше какво повече да си кажат, устните му намериха нейните и той я целуна умело, жадно, страстно, сякаш тя не беше свенливо младо момиче, а жена, която обичаше повече от всичко на света.