Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Камфийлд (161)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mission to Monte Carlo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Картланд. Мисия в Монте Карло

ИК „Абагар холдинг“ ООД, София, 1993

Редактор: Елиана Владимирова

ISBN: 954–8004–85–2

История

  1. — Добавяне

Първа глава

1900

Екипажът спря пред сградата на Форин Офис. От него слезе висок мъж и влезе през високата врата с колони.

Още с появата му, преди служителят на входа да успее да отвори уста, един млад човек с фрак излезе бързо напред.

— Мистър Вандервелт?

Новодошлият кимна.

— Държавният секретар на външните работи ви очаква, сър.

— Благодаря — отговори Крейг Вандервелт.

Преминаха през високите, доста мрачни коридори и придружителят му го въведе в обширен, внушителен кабинет.

Зад бюрото до прозореца, който гледаше към малката градина в задния двор, седеше маркиз Лансдаун.

Той изглеждаше много добре, беше започнал леко да посивява. Изправи се, щом чу името на посетителя си и протегна ръка.

— Едва вчера научих, че сте в Лондон, Крейг — каза маркизът. — Радвам се да ви видя.

— Как сте, милорд? — отвърна Крейг. — Отбих се на път за Монте Карло.

Говореше сякаш искаше да се оправдае за краткия си престой в Англия.

Държавният секретар сякаш долови това и каза:

— Седнете. Имам да ви казвам много неща.

Крейг Вандервелт се засмя:

— Точно от това се боях.

Все пак той седна в удобния фотьойл, кръстоса крака и се отпусна непринудено.

Маркизът се настани срещу него и си помисли, подобно на толкова много жени преди това, че едва ли някъде по света може да се намери по-хубав и привлекателен млад мъж.

И това не беше изненадващо. Бащата на Крейг Вандервелт беше от Тексас и с упоритост и ум беше успял да превърне нещастието на семейството си в едно от най-големите богатства на Америка.

Майка му, дъщеря на дука на Нюкасъл, беше една от най-красивите жени сред своето поколение. Ето защо не беше чудно, че синът й не само има привлекателна външност и огромен чар, но и умът му, макар че малко хора си даваха сметка за това, бе не по-лош от този на баща му.

Тъй като нямаше намерение да увеличава богатствата, натрупани от баща му, Крейг Вандервелт се беше превърнал в „плейбой“.

Пътуваше много, не само в големите столици на света, които привличаха младите мъже, но и по неизвестните, непопулярни кътчета на света, където човек трябваше да доказва мъжеството си и не можеше да разчита изцяло на чековата си книжка.

— Преди няколко дни си мислех за вас — каза маркизът. — И тогава, сякаш Бог чу молбата ми, и аз научих, че сте в Лондон. Чудех се как да се свържа с вас.

— Отседнах при братовчед си в Парк Лейн.

— Да, научих. Но преди да го разбера, прекарах няколко неспокойни часа.

— Карате ме да се чувствам като лисица, която се мъчи да се скрие, милорд — възпротиви се Крейг. — Казах ви, тръгнал съм за Монте Карло.

— Не съм изненадан — каза маркизът с усмивка. — Чух, че сезонът там сега е по-блестящ от всякога и че красавиците на света, окичени с искрящи бижута и щраусови пера, са главозамайващи.

Крейг се засмя.

— В гласа ви долавям нотка на завист, милорд. Защо не дойдете с мен до Монте Карло?

— Би било огромно удоволствие за мен — отвърна маркизът. — За нещастие обаче в момента се налага да остана тук. Все пак не се съмнявам, че край зелените маси ще срещнете Уелския принц, а и други кралски особи.

Крейг се усмихна сякаш ни най-малко не се съмняваше в думите му, а маркизът продължи:

— Дори и да не отивахте в Монте Карло, щях да ви помоля да отидете именно там и да изоставите всякакви други планове.

Последва тишина. След това Крейг попита с променен глас:

— Говорите сякаш става дума за нещо неотложно.

— Наистина. Не търпи отлагане — каза маркизът тихо. — И мисля, че само вие можете да ми помогнете.

Крейг не отговори.

Знаеше, че маркизът не би говорил така, освен ако не ставаше дума за нещо от голямо външнополитическо значение.

Всъщност маркизът, още преди да стане Държавен секретар на външните работи, беше използвал помощта на Крейг в дела, които, ако бяха станали известни, биха изумили хората, смятащи американския милионер за непоправим търсач на удоволствия.

Маркизът беше доловил, че Крейг започва да се отегчава от начина си на живот и става все по-циничен по отношение на успеха си сред жените, които се трупаха около него като пчели около медена пита.

Поради това реши да го натовари с малка, но важна мисия, свързана с немските амбиции за върховенство в Европа.

Крейг се беше справил блестящо, за което получи благодарности не само от министър-председателя, но и лично от кралицата.

След това маркизът беше ползвал услугите на Крейг многократно.

Поради секретната същност на дейността си и поради факта, че тя се различаваше твърде много от всичко познато, Крейг беше заинтригуван и доволен да се занимава с това, въпреки че понякога да не беше безопасно.

На два пъти се беше отървал на косъм от куршуми, а веднъж само добрият рефлекс му помогна да избегне острието на ножа.

Вълнението и възбудата от това, което смяташе за „хазарт със смъртта“, бяха станали част от живота му и знаеше, че каквото и да иска от него маркизът, той няма да откаже.

Маркизът изглежда не полагаше големи усилия да подбира думите, с които да обясни задачата.

Сякаш си даваше сметка, че Крейг я очаква с нетърпение.

— Простете ми, ако ви се струва, че се колебая — каза той. — Не е защото се мъча да скрия нещо от вас. Просто ми е трудно да обясня, колко малко мога да ви кажа от това, което би трябвало да съм подготвил като сведения, преди да дойдете.

— Най-напред — каза Крейг с учудена усмивка — трябва да ми кажете името на врага.

Това според него беше много важно, защото веднъж докато изпълняваше задача на маркиза, се беше случило да не е наясно кой точно стои срещу него.

Единствено интуицията и шестото му чувство му бяха помогнали да избегне капан, от който нямаше измъкване.

— Проблемът е — отговори маркизът, — че все още не разполагам с факти, които да оправдават убеждението ми, че присъствието ви в Монте Карло сега е крайно наложително. Само подозрения.

— Тогава ми кажете подозренията си — предложи Крейг. — Убеден съм, че подозренията ви ще се потвърдят, милорд. И когато дойде времето, сигурно ще се окаже, че става дума за нещо много по-смъртоносно от обикновен лък и стрела.

Маркизът се засмя на шегата, но без радост.

— Крейг, бедата е в това, че съм силно обезпокоен, защото не знам в какво ви въвличам. Сега-засега нашите агенти в Монте Карло не са научили нищо съществено, а и да си призная, те нямат възможност да се движат в кръговете, в които ми се струва, че би трябвало.

— Поне това не би било проблем — отбеляза Крейг сухо.

Никой не знаеше по-добре от него, че заради богатството му, навсякъде беше добре дошъл.

И все пак, на двадесет и деветгодишна възраст за него беше жалко, че винаги трябва да се чуди, дали, когато крале и кралици му стискаха ръката, го правят заради него самия или заради неизчерпаемата му банкова сметка.

Маркизът сякаш се досети какво мисли и каза:

— Крейг, познават ви навсякъде. Това, според мен е голямото ви преимущество — той понижи глас инстинктивно и продължи: — Надявам се и вярвам, че никой извън тази стая не знае, че връзката ми с вас не е само роднинска. И всички смятат, че пътувате толкова много единствено, за да търсите удоволствия.

— Предполагам, че е така, милорд — отвърна Крейг. — Ако не беше така, в миналото едва ли бих се измъкнал толкова лесно от някои положения.

Маркизът се намръщи.

— Крейг, може би греша като искам толкова много от вас, но едва ли има нужда да казвам колко полезен сте ни бил досега и колко сме благодарни за помощта ви. Никой друг — продължи той тихо, — абсолютно никой друг не би могъл да ни осигури информацията, която ни осигурихте вие. Без нея щяхме да се окажем въвлечени в обстоятелства, които биха могли да имат много тежки последствия за световния мир.

— Благодаря — отговори Крейг тихо. — Сега ще ми кажете ли точно за какво става дума този път?

— Ще ми се и аз самият да знаех. Но ще ви кажа в общи линии.

Маркизът започна да обяснява, а Крейг наостри слух.

— Както би трябвало да ви е известно, нашите позиции в Индия са заплашени от амбициите на Русия в Централна Азия.

Крейг кимна и маркизът продължи.

— Тъй като Русия разпростира суверенитета си към Афганистан, ние преместваме границите на Индия на запад и северозапад.

Крейг знаеше това толкова добре, че сметна за излишно дори да кимне в знак на съгласие.

— Тибет, някогашно владение на Китай, все още е независима страна и не се отнася враждебно към чужденците, но въпреки това се тревожим.

Крейг се наведе напред.

— Защо?

Маркизът заговори още по-тихо, сякаш се боеше, че някой може да подслушва:

— Получихме шифровано писмо от вицекраля. Според него Русия и Китай са сключили таен договор, съгласно който Русия получава специални права в Тибет.

— Това ми се струва невъзможно.

— Съгласен съм — отговори маркизът, — но лорд Кързън е убеден, че Русия изпраща оръжие в Тибет и подозира, че съвсем скоро на индийско-тибетската граница ще има инциденти, подклаждани от Русия.

Маркизът замълча и след малко Крейг попита:

— Мислех, че искате да замина за Монте Карло.

— Точно така — съгласи се маркизът. — Научих, че там е пристигнал Рандъл Сеър. Без ние да знаем това.

Крейг го погледна с изненада.

— Рандъл Сеър? Не мога да повярвам! Мислех, че никога няма да се прибере в Европа. Когато го видях за последен път в Индия, ми каза, че смята да прекара остатъка от живота си в Тибет.

— Последния път ми казахте това — отговори маркизът. — Очевидно е променил решението си и тъй като е пристигнал в Монте Карло, без да се свърже по какъвто и да било начин с нас, не мога да не мисля, че се крие, защото знае нещо важно.

— Но защо в Монте Карло? — попита Крейг. — Защо не се е върнал направо в Англия?

— Не зная това — отговори маркизът. — Наистина е странно, че се е отбил там. И през ум не ми е минавало, че Сеър може да е пристрастен към хазарта.

— Не, това е невероятно — съгласи се Крейг. Той се облегна назад и челото му се сбърчи.

— Единственото, което ми идва наум е — каза той след малко, — че поради някаква причина е слязъл от кораба във Вилафранка и след това е продължил към Монте Карло.

— Не знам какво е направил — каза маркизът — и именно затова ви моля да заминете за Монте Карло колкото се може по-бързо. Трябва да откриете Рандъл Сеър на всяка цена.

— Искате да кажете, че вашите хора не са се свързали с него?

— Не са. Видели са го на улицата и са го изпуснали, преди да успеят да установят контакт с него.

— Струва ми се невероятно — каза Крейг. — И много непрофесионално от тяхна страна.

— Не бива да съдите хората ни много строго — възрази маркизът. — Те са инструктирани никога да не се приближават до човек от ранга на Рандъл Сеър, без да са сигурни, че не ги наблюдават, и без да имат съгласието му.

— Това мога да разбера — отговори Крейг. — Но, ако, както предполагате, той притежава такава важна информация, напълно възможно е да се крие, докато се отърве от преследвачите си.

— Тази мисъл мина през ума ми — отговори маркизът. — Това може да обясни и защо е слязъл от кораба.

Той замълча замислено и добави:

— Морето е много удобен начин да се отървеш от нежелани особи.

— Съгласен съм — каза Крейг, — но не мога да повярвам, че Рандъл Сеър е още в Монте Карло. Видели са го преди три седмици, нали?

— Казах, че е пристигнал преди три седмици — поправи го маркизът. — Видели са го седмица по-късно. Тогава един от агентите ни се върна тук, за да ми съобщи за това, а други двама са останали, за да продължат „преследването“, така да се каже. Може би вече са го открили, но ако не са, моля се на Бога вие да се справите с това.

В гласа на Крейг се появи доста голяма доза цинизъм:

— Боя се, че сте прекален оптимист. Познавам Сеър и знам, че местата, които би избрал, за да се скрие, не са тези, които е нормално да посещавам, докато съм в Монте Карло.

— Знам това — отговори маркизът — и то ме кара да премина към втората част от мисията ви.

— И тя е?

— Този, който се върна, за да ми съобщи за Сеър, каза, че е обезпокоен заради лорд Нисдън.

— Виждал ли съм го? — попита Крейг.

— Не мисля, че сте се срещали. Той е сравнително нов във Форин Офис и реших, че би било голяма грешка да научи, че ние двамата сме нещо повече от далечни роднини.

— Разбира се — съгласи се Крейг.

— Той е доста приятен човек, около десет години по-възрастен от вас и за да достигне до положението, което заема сега, е работил известно време в дипломатическите служби. Предшественикът ми го харесваше много и затова го назначи тук на постоянна длъжност, преди още да е прослужил необходимото време в посолствата.

— Разбирам.

— Нисдън е ерген и не е нужно да казвам, че е имал множество приключения с най-различни красавици.

Маркизът замълча за момент и тъй като Крейг не попита нищо, продължи:

— Доколкото съм осведомен, сега в живота му се е появила нова жена и тя може да се окаже опасна.

— Коя е тя? — поинтересува се Крейг.

— Името й — отвърна маркизът — е графиня Алоя Зладимир.

— Рускиня, предполагам?

— Така изглежда, макар че никой от руснаците, пред които съм споменавал това име, не е чувал за нея.

— Доколкото знам — каза Крейг, — в Русия има повече от два милиона графове и графини. Невъзможно е някой да познава всичките!

Маркизът се намръщи.

— Това прави задачата ви още по-трудна.

— Значи няма да търся само Сеър, но и графиня Алоя Зладимир?

— Точно така — потвърди маркизът. — Съзнавам, че в интереса на Нисдън към нея може да няма нищо особено, но от друга страна, руските шпиони са много хитри и са твърдо решени да научат много неща, които не бихме желали да узнаят. Особено за Тибет.

— Мислите ли, че между Сеър и графинята има някаква връзка?

— Не ми е известно да има такава, но все пак вие ще трябва да разберете това със сигурност — отвърна маркизът. — Мисля, че не би трябвало да ви представям на Нисдън официално. Това би направило впечатление.

— Мисля, че няма да представлява никакъв проблем и сам да се запозная с него — отговори Крейг.

— В Монте Карло той има много приятели, които съм сигурен, че са и ваши. Молбата ми е, ако разберете, че Нисдън проявява каквато и да било недискретност, да се намесите и да го спрете.

Крейг вдигна вежди. Очите му заблестяха и той попита с иронично извити устни:

— Наистина ли смятате, че трябва да…

— Просто подчертавам — каза маркизът, — че ако една жена има избор, тя със сигурност би предпочела младия американски милионер пред скучноватия, не много богат английски благородник.

Крейг се засмя.

— Този път, милорд, наистина ме поставяте в мелодраматична ситуация, която повече подхожда за някой театър, отколкото за казиното в Монте Карло.

— Не съм много сигурен в това — отговори маркизът. — И да си призная, Крейг, чувствам се много разтревожен.

— Защо?

— Преди два дни научих, че един от моите подчинени от криворазбрано усърдие е информирал лорд Нисдън за интересите ни в Тибет и му е съобщил, че имаме тайни агенти, които ни държат в течение относно руските намерения в тази далечна и слабо позната страна. Струва ми се, че това не е нищо повече от една най-обикновена любовна история, но ако руснаците следят Рандъл Сеър и ако Нисдън случайно изпусне пред тази прелестна тяхна сънародничка нещо от информацията, с която разполагаме, последствията биха могли да бъдат ужасни. Може да провали цялата ни дългогодишна работа в района и може да изложи на изключително голяма опасност живота на немалко хора.

— Ясно — отговори Крейг със светнал поглед. — И разбира се, за мен ще бъде удоволствие да се запозная с тази графиня.

— Казват, че е много красива — усмихна се леко маркизът.

— Това поне ще направи задачата ми по-приятна. Има ли още нещо?

Маркизът се изправи.

— Тук са написани имената на нашите хора в Монте Карло, но както знаете, би било много неразумно да се опитвате да се свържете с тях. Освен, разбира се, ако не е много наложително. Те не трябва да знаят, че имате някаква връзка с нас. Надявам се никой в Монте Карло да не знае за това.

— Предпочитам да е така — каза Крейг. — Ако мразя нещо, то е да работя с други хора.

— Знам и може би тъкмо затова се справяте толкова добре. Но все пак, бъдете внимателен.

Крейг пое листа от маркиза и повдигна вежди.

— Не помня друг път да сте ми казвали това.

— Този път го казвам. Приемам руската заплаха много, много сериозно. Убеден съм, че те няма да се спрат пред нищо, за да постигнат целите си.

— Имате предвид Индия.

— Да. Вече ни показаха колко безмилостни могат да бъдат в Афганистан. Няма никакво съмнение, че парите, оръжията и насъскването на племената срещу англичаните идват от Санкт Петербург.

— Задачата ми този път наистина е интригуваща и необикновена. Надявам се да се справя.

— Досега винаги сте се справяли — каза маркизът. — Поради положението ви в обществото в този момент просто няма друг, който би могъл да ми помогне по-добре от вас. Ако се наложи да ми съобщите нещо, направете го по обичайния начин. Убеден съм, че шифърът, който използвахме последния път, все още не е разкрит.

— Надявам се да е така.

Крейг прибра листа в джоба си и протегна ръка.

— Благодаря ви — каза той. — Наистина! Точно това ми трябваше сега. Ню Йорк ми беше омръзнал, а в Лондон не ми се ще да остана продължително време.

— Искате да кажете, че в момента сърцето ви е свободно. Точно това се надявах.

Крейг се засмя.

— Дори не съм убеден, че имам сърце — каза той.

— Но мога да кажа, че очите ми намират пейзажа прекалено монотонен и една смяна на ловните полета ще ми се отрази добре.

Маркизът разбра без повече обяснения, че сърцето на Крейг е свободно и че той все още не е открил жената на своя живот.

Също така беше чувал твърде много представителки на нежния пол да наричат Вандервелт жесток, безмилостен и безсърдечен и знаеше, че винаги той се отегчава пръв, а жената, ангажирала вниманието му, най-често оставаше да страда сама и изоставена.

Тъй като любовните приключения на Крейг винаги бяха с омъжени красавици и дума не можеше да става някой ядосан баща да го накара насила да застане пред олтара, макар че понякога се случваше ревниви съпрузи да заплашват, че ще го „повикат навън“, за да си разчистят сметките.

Въпреки всичко той някак си успяваше да избягва откритите скандали, макар и да не можеше да попречи на мълвата за неговите достойнства, която се носеше из всички будоари.

Маркизът стисна ръката на посетителя си и отиде до вратата, изпълнен със съжаление, че не е на неговата възраст, а и за многото пропуснати навремето възможности.

След това си каза, че тези мисли не са подходящи за един почтен семеен човек.

Но беше сигурен, че по света има много мъже като него, които завиждаха на Крейг не само заради милионите му.

Вратата на кабинета се отвори и Крейг, който си даваше сметка колко е важно да не се разбере истинската цел на посещението му, каза силно, така че гласът му да се чуе по коридора:

— Е, довиждане, милорд. Предайте много поздрави на роднините ми и им кажете колко съжалявам, че този път няма да мога да ги видя. Може би ще се отбия пак на връщане за Ню Йорк.

— Да, разбира се — отговори маркизът. — Приятно прекарване в Монте Карло. Желая ви успех на игралните маси.

— Съмнявам се в това. Но все пак, освен с картите, човек може да се забавлява и с други неща.

Намекът беше съвсем ясен и тези, които бяха достатъчно близо, за да чуят, не можаха да сдържат усмивките си.

След това Крейг тръгна енергично надолу по коридора, към улицата, където го чакаше екипажът.

 

 

На следващия ден Крейг Вандервелт отпътува за Дувър от гара Виктория.

Придружаваха го един куриер, двама прислужници и секретарят му — за тях беше запазен цял вагон.

На кораба през Ламанша за него и антуража му бяха запазени две каюти, а след това в средиземноморския експрес отново разполагаха с вагон.

Както обикновено секретарят му го снабдяваше с всички новоизлезли вестници, а освен това имаше на разположение и кошница с любимите му напитки и блюда, приготвени от готвача на братовчед му.

Крейг се замисли за това, което му каза маркизът, и реши, че го чакат интригуващи и интересни преживявания.

От последния път, когато беше изпълнявал задача по молба на маркиза, бе минала близо година и макар и да си даваше сметка, че би било голяма грешка да се впусне в подобна дейност прекалено рано и че е добре в съответните кръгове първо да забравят за съществуването му, еднообразието беше започнало да го измъчва.

Отношението му към обществото, което го приветстваше еднакво сърдечно както в Лондон, така и в Париж и Ню Йорк, ставаше все по-цинично и по-цинично.

Знаеше, че има достъп до висшето общество във всяка столица на света заради капиталите на баща си, а космополитното му възпитание беше причина винаги да го посрещат с отворени обятия.

Дори и най-високомерните френски аристократи му предлагаха гостоприемството си. Би могло да се твърди, че това е така поради факта, че прадядо му е бил дук, но дори и това да беше причината, французите скоро научаваха, че чарът му, почти перфектното му познаване на езика им и умението, с което упражняваше любимите им спортове, го правеха истински приятел.

Канеха го не само на балове и приеми в Париж, на които по правило присъстваха само французи, но и на лов, на излети с яхти и на много други развлечения, до които младите френски аристократи рядко допускаха чужденци.

Що се отнася до жените, французойките не се отличаваха особено от англичанките и американките. Беше достатъчно да зърнат Крейг, за да тръгнат след него, сякаш беше някакъв вълшебен свирач, след чиято музика щеш-не щеш трябва да вървиш.

Понякога си казваше, че това се дължи преди всичко на златните монети, но би бил прекалено глупав, ако не си дадеше сметка, че също така го намираха очарователен като мъж и удивителен като любовник.

— Je t’adore[1]! — повтаряха французойките в ухото му и той беше свикнал да чува тези думи на почти всички езици от Северния до Южния полюс.

Но това бяха думи, които сам Крейг никога не беше казвал на жена.

Не можеше да си спомни кога за първи път се беше зарекъл да не казва думите, за които всяка жена копнее, докато не е сигурен, че ги казва не само с устни, но и със сърце или, може би защото не беше сигурен, че има сърце — с душа.

Именно майка му — тя беше толкова красива и той я обичаше повече от всичко на света — беше събудила у него идеалите на рицарството и убеждението, че любовта между един мъж и една жена, когато е истинска, е нещо свято.

Лейди Елизабет, най-голямата дъщеря на дука на Нюкасъл, се бе влюбила в баща му, Корнелиус Вандервелт, когато той се беше появил в Англия — млад, амбициозен, симпатичен и агресивен американец, изпълнен с решителност да стане милионер.

За европейските разбирания той вече беше доста богат, но според него самия се намираше едва в началото на стълбата, по която имаше намерение да се изкачи, без някой да е в състояние да го спре.

Беше срещнал лейди Елизабет на някакъв прием и също се бе влюбил в нея до полуда.

Решителен и амбициозен, както във всичко останало, той я беше убедил да се омъжи за него.

Това не беше лесно, защото баща й, дукът, се беше противопоставил на този брак с всички сили, но любовта на Елизабет също не беше нещо, което можеше да се пренебрегне.

Бракът им беше щастлив до самата смърт на Елизабет, когато Крейг беше едва шестнадесетгодишен.

Но тя беше успяла да възпита у него преклонение към нейните идеали, да му вдъхне собствения си стремеж към съвършенство и той знаеше, че никога няма да се влюби, докато не срещне жена също толкова красива, мила и с благороден характер, колкото майка му.

Именно тази негова сдържаност влудяваше жените, защото не можеха да достигнат висотата, която той очакваше.

Беше достатъчно да го срещнат, за да се влюбят в него и да се хвърлят в краката му.

И Крейг не би бил човек, ако се откажеше от благоволенията, които непрекъснато му оказваха, още откакто бе възмъжал.

В същото време той ставаше все по-придирчив и по-придирчив и вече бе свикнал да го питат:

— Какво ти е, Крейг? В какво те разочаровах? Какво повече очакваш да ти дам?

Беше му невъзможно да обясни, да изкаже с думи разочарованието си.

Понякога, когато някое удивително красиво създание протегнеше ръце към него и го погледнеше със светнали очи, му се струваше, че е намерил тази, която търси.

Но винаги следваха разочарованието и отрезвяването, и той продължаваше нататък. Струваше му се, че мечтата му е някъде съвсем близо, но никога не можеше да я достигне.

Разбира се, Крейг не си даваше съвсем ясно сметка за тези неща, но понякога му се струваше, че животът му е нещо като пътуване към някакво свято място, където трябваше да отиде на поклонение, но му се струваше, че няма да стигне до него до самата си смърт.

По пътя към Монте Карло не мислеше толкова за графиня Алоя Зладимир, колкото за Рандъл Сеър.

Никой не знаеше по-добре от него колко важни за британското правителство са проучванията на Сеър в Тибет.

Син на изследовател, специалист по страните на Изтока, Сеър беше отраснал в Непал и Индия, беше завършил училище в Англия и след това Оксфордския университет.

Беше завършил с отличие и се беше върнал в земите, където бе прекарал детството си и които, обичаше, за да стане незаменим за англичаните в това, което наричаха „Голямата игра“.

В цяла Индия действаше тайна шпионска организация, в която участваха обучени, свикнали да работят при тежки условия хора, които разчитаха на собствените си сили и бяха готови да защитават целостта на Индия и мира в целия източен свят.

„Голямата игра“ имаше мрежа в цялата страна и в нея участваха не само европейци, но и индийци.

В един сейф се пазеше папка с личните номера на много тайни агенти, които често осуетяваха плановете на руснаците и другите врагове на страната точно когато те най-малко очакваха.

Рандъл Сеър се беше превърнал в анонимен номер от „Голямата игра“ и за тези, които познаваха тайните на организацията, той беше един от най-важните хора в нея благодарение на ума и познанията си.

За Крейг беше странно, че Сеър се е върнал от Тибет, без никой във Форин Офис да научи това и че е останал в Монте Карло, без да се свърже с никой от агентите там, които би трябвало да познава.

Започна да подозира, че, както беше споменал маркизът, има много сериозни причини да се крие и че може би животът му е в опасност.

Крейг не само се възхищаваше от Сеър, но го харесваше и като човек, и затова се надяваше да го открие колкото се може по-бързо.

Не подценяваше опасността на положението и ясно си даваше сметка, че ако сгреши, би могъл да изложи на риск не само живота на Сеър, но и своя собствен живот.

Едва след като мисли дълго време за човека, който познаваше Тибет повече от всеки друг, и чиито тайни биха били безценни за руснаците, ако попаднеха в ръцете им, Крейг си спомни и за другата част от мисията си — графиня Алоя Зладимир.

Опасенията на маркиза му се струваха основателни — тя не би преследвала лорд Нисдън, ако нямаше сериозни причини за това. От друга страна, Крейг не можеше да повярва, че лордът може да е толкова глупав, че да не разбира колко внимателен трябва да е човек в неговото положение, когато подбира компанията си.

„Руснаците! Вечно руснаците!“ — мислеше Крейг и в същото време не можеше да забрави, че в Монте Карло сред тях имаше и някои приятели.

За князете, които бяха невероятно богати и повечето от тях симпатични, Монте Карло се бе превърнал в нещо като убежище, където отиваха, когато ги обземеше отегчението от разкоша в собствената им страна и когато искаха да избягат за известно време от все по-големите проблеми в царството.

Веднъж годишно те се струпваха в Монте Карло подобно на мигриращи птици, където си бяха построили великолепни вили, преследваха красавиците, които окичваха с перли и диаманти, и залагаха астрономически суми в казиното за огромна радост на властите.

Едва ли можеше да има по-екстравагантни, по-весели и в същото време по-привлекателни хора от тях.

Крейг очакваше с нетърпение да се срещне отново с великите князе Борис и Михаил, а освен това беше сигурен, че в обкръжението им както винаги ще завари най-привлекателните и екзотични жени, които могат да се срещнат в цяла Европа.

Чудеше се дали графиня Алоя Зладимир ще е сред тях, но без да знае точно защо, нещо му подсказваше, че това няма да е така.

 

 

Когато рано сутринта влакът изпухтя на гарата в Ница, Крейг се подвоуми дали да не слезе от него, за да потърси яхтата си, която според нареждането му трябваше да тръгне от Марсилия към Монте Карло.

Беше сигурен, че ще успее да стигне до Вилафранка навреме, за да я завари, и че би било по-приятно да стигне до целта си по море вместо с влак.

След това размисли и реши, че няма време за губене — с влака щеше да пристигне само след около час.

Остана във влака и нареди на секретаря си да му донесе всички сутрешни френски вестници, които прегледа, докато пристигнаха на гарата в Монте Карло.

Слезе от вагона и се запъти към откритата карета, която го очакваше, оставяйки прислугата да се погрижи за багажа му.

Тръгна сам и свали шапката си, за да се наслади на морския бриз и утринното слънце след горещината и задухът във влака.

Видя множеството яхти в пристанището — големи и малки, с развените флагове на държавите, от които идваха. Погледът му се плъзна по множеството френски и английски флагове и стигна до две мачти, на които се вееше руският императорски орел.

Реши, че трябва да разбере чии са колкото се може по-скоро.

Когато, конете започнаха да се изкачват по възвишението към златния купол на казиното, Крейг отново се извърна назад — сякаш руските яхти привличаха погледа му като магнит, сякаш те криеха загадката, която трябваше да разреши.

Крейг беше ерген и предпочиташе да не наема голяма вила, което лесно би могъл да направи, а да отсяда в Хотел дьо Пари и яхтата му да е на негово разположение в пристанището.

Това му осигуряваше възможност да напусне хотела веднага щом му хрумне и ако желаеше да остане сам или да се усамоти с някоя прекрасна сирена, да се качи на яхтата и да прекара няколко дни край бреговете на Италия.

В Хотел дьо Пари го посрещнаха почтително и лично управителят го придружи до апартамента му.

Апартаментът беше великолепен — най-добрият в хотела, — но въпреки това Крейг обикновено ангажираше по една-две стаи от двете му страни, защото обичаше тишината и усамотението.

Всекидневната беше пълна с цветя — необичайно за мъж, но той харесваше аромата им и ненавиждаше мъртвешкия вид на хотелските стаи.

В спалнята му също имаше цветя и когато погледна през прозореца, видя, че яхтата му вече навлиза в пристанището.

Яхтата му беше не само красива на външен вид, но беше и обзаведена с всички удобства, които човек можеше да си представи на плавателен съд.

Умът на Крейг Вандервелт никога не мързелуваше и той беше измислил множество приспособления, някои от които вече бяха възприети от други собственици на яхти, а други бяха толкова нови, че още никой не знаеше за тях.

Помисли си със задоволство, че през следващите няколко дни ще може да изпробва някои от тези приспособления, но засега най-важното беше да се ориентира в обстановката и да започне да издирва Рандъл Сеър.

Никой от тези, които го видяха да се шляе на слънце половин час по-късно, не можеше да допусне, че Крейг Вандервелт мисли за нещо друго, освен за удоволствията, на които би се отдал в малкото кралство Монако.

Въпреки че беше рано, много от посетителите вече се разхождаха навън из терасовидната градина зад казиното или се бяха запътили към масите на „Кафе дьо ла Пе“ на отсрещния край на площада, където обикновено седяха клюкарките, пиеха аперитиви и се обсъждаха една друга.

Едва направил няколко крачки, Крейг срещна познати.

— Крейг! Бях сигурна, че ще си тук! — възкликна една дама увита в коприна и окичена с бижута, с които би могъл да се откупи пленен крал.

Габи Делис — най-коментираната и нашумяла парижка актриса, с шапка, покрита с щраусови пера, го целуна и по двете бузи:

— Крейг! Мили мой! Колко се радвам, че те виждам!

Крейг се поклони, целуна нежните й ръце и продължи по пътя си — от група на група, от маса на маса.

Беше сигурен, че навсякъде ще е добре дошъл, че в искрящите очи на жените ще има покана и че отново ще види предизвикателно присвитите им устни.

Най-накрая той седна до Зи Зи де ла Тур — известна с любовта си към клюките, поръча си малък аперитив и попита:

— Кажи ми, Зи Зи, кой е в Монте Карло?

— Ако питаш мен, мили мой, тук си само ти!

Крейг присви устни.

— А какво ще каже великият княз?

Тя сви рамене типично по френски и отговори:

— Ще започне да ревнува, разбира се. Което ще му се отрази добре.

Крейг се засмя:

— Нямам намерение да прекъсвам щастливото време, което Негово височество прекарва с теб.

— Което ще рече — отговори Зи Зи, — че в тигана си пържиш друга риба, както казват англичаните.

Крейг отново се засмя.

Зи Зи беше непредсказуема и въпреки че пламенната връзка, която бяха имали, беше приключила преди пет години, те бяха останали приятели и той никога не би отишъл в Париж, без да й се обади.

Крейг се огледа.

— Виждам много малко нови физиономии. Повечето от останалите намирам доста остарели.

— Колко неучтиво от твоя страна, Крейг! А какви хубави неща говореше някога!

— Това не се отнася за теб — възрази Крейг. — Много добре знаеш, че ти си вечно млада и с всяка изминала година ставаш все по-хубава и по-хубава.

— Така е по-добре — съгласи се Зи Зи. — Ще ми се да беше истина. Е, въпреки всичко Борис ме харесва.

— Радвам се. Той е приятен човек и както виждам, подарил ти е някои доста хубави дрънкулки.

Крейг погледна подигравателно голямата огърлица около шията на Зи Зи и камъка на пръстена й, голям почти колкото монета. Тя го погледна предизвикателно изпод дългите си мигли и каза:

— А знаеш ли, кое от бижутата си ценя най-много?

— Нямам представа.

— Малкият Свети Кристофър, който ти ми подари. Винаги го нося в чантата си, повярвай ми. Той ми е талисман. Носи ми щастие в казиното.

— Радвам се — усмихна се Крейг в отговор. — А сега отговори на въпроса ми. Кой е тук и с кого бих могъл да се забавлявам, тъй като ти определено си заета?

— Чакай да помисля… Доколкото разбрах, не би желал да вариш зеленчуците си в една и съща тенджера два пъти, както казват англичаните?

— Разбира се, че не.

Зи Зи сви устни.

— Но тук почти няма нови физиономии!

Тя замълча и след секунда добави:

— Има една, но нямам никаква представа откъде се взе.

— Коя е тя? — попита Крейг с безразличие и продължи да оглежда хората наоколо.

— Казва, че се нарича — отговори Зи Зи — графиня Алоя Зладимир, но Борис никога не е чувал за нея.

Бележки

[1] Обожавам те — фр. — Б.пр.