Барбара Картланд
Мисия в Монте Карло (3)

Втора глава

Крейг се върна в Хотел дьо Пари и попита на рецепцията дали има някакви писма за него.

Докато администраторът проверяваше, той хвърли един поглед на регистъра, който стоеше отворен на плота пред него.

Беше се научил да чете наопаки доста добре и сред списъка от знаменитости забеляза името, което го интересуваше.

Беше доволен, че е под един покрив с графинята. Когато администраторът се върна с няколко писма, облепени с американски пощенски марки, Крейг каза небрежно:

— Апартаментът ми харесва, но се надявам да не сте настанили на моя етаж шумни хора както преди две години.

— Господин Вандервелт, сигурен съм, че тишината на етажа ще ви удовлетвори.

— Дано сте прав — отговори Крейг с нотка на съмнение в гласа.

Администраторът погледна ключовете зад себе си.

— Един от гостите до вас е дукът на Норфолк, който винаги си ляга рано. До вас е и великият дук на Лихтенщайн.

Крейг кимна одобрително, а администраторът, изпълнен с желание, да му угоди, добави:

— До вас е и графиня Алоя Зладимир. Досега не е идвала в Хотел дьо Пари.

— Не мисля, че съм чувал за нея — отговори Крейг с безразличие и се отдалечи.

Беше разбрал това, което го интересуваше и когато след малко келнерът му донесе минерална вода, му зададе същия въпрос. Научи, че апартаментът на графинята е непосредствено до свободната стая, която беше наел до своя.

Това означаваше, че балконът на нейната всекидневна гледа в същата посока — към великолепната панорама на морето, пристанището и двореца, разположен високо на носа.

Крейг вече беше получил покана за обяд и когато слезе долу, завари приятелите си да пият в барчето на ресторанта. Зачуди се дали ще види графинята и дали ще успее да я разпознае.

Познаваше няколко рускини, които бяха удивително красиви. У тях имаше нещо, някаква възвишеност, която напълно отговаряше на романтичните представи, които останалият свят имаше за сънародниците им.

Това можеше и да е истина за аристократите, но никой не знаеше по-добре от Крейг колко жестоки и брутални бяха руските войници в Афганистан и другите страни, намиращи се под техен контрол.

В препълнения ресторант с прясно боядисани стени, тежки полилеи и златни орнаменти имаше много хора, които познаваше и които го поздравиха повече или по-малко усмихнати, но според него нямаше жена, която би могла да е графинята.

Забеляза и лорд Нисдън заедно с двама джентълмени горе-долу на неговата възраст, но при тях нямаше представителка на нежния пол.

Когато приключиха с обяда, Крейг се освободи с известни усилия от приятелите си и под предлог, че иска да се поразходи, излезе от хотела и слезе надолу по хълма към пристанището.

Знаеше, че яхтата му вече е пристигнала, но преди това трябваше да свърши нещо друго. Доста изненадващо той се озова в малката църквичка под железопътния мост, в която посетителите на казиното се отбиваха много рядко.

Църквата Св. Девоте беше построена на дъното на дълбока падина, така че през цветните стъкла на прозорците проникваше малко светлина и вътре беше съвсем тъмно, ако не се броят няколкото свещи, мъждукащи пред една статуя.

Когато Крейг влезе, в църквата имаше само две възрастни жени с шалове на главите, които се молеха коленичили. Той премина тихо по страничния проход и влезе в една кабинка за изповед. От другата страна на решетката седеше свещеник.

Не можеха да се видят един друг, но свещеникът очевидно усети присъствието му, защото каза на латински:

— In nomine Patris et Filii, et Spiritus Sancti, Amen^[1].

Крейг коленичи близо до решетката и заговори тихо, така че да не може да го чуе никой, освен свещеника.

— Ти ли си, отче Августин? Аз съм Крейг.

Отецът не отговори веднага, явно беше изненадан.

След това каза:

— Не бях чул, синко, че си пристигнал.

— Пристигнах едва преди няколко часа.

— Радвам се, че отново си при нас.

— Аз също се радвам, отче, но имам нужда от помощта ти.

— Би трябвало да се досетя каква е причината за това неочаквано посещение.

В гласа на свещеника звучеше изненада.

— Търся един човек, отче — каза Крейг. — Имам основания да смятам, че животът му е в опасност.

— И смяташ, че го познавам?

— Няма друг начин да вляза във връзка с него, отче, а в миналото и друг път си ми помагал да спася човешки живот, който е дар Божи.

— Как се казва човекът, когото търсиш?

— Рандъл Сеър.

— И защо мислиш, че го познавам?

— Не е изключено. Баща му, Конрад Сеър, беше голям учен ориенталист. Всички, които се интересуват от Изтока, четат книгите му. Сигурен съм, че трудът му върху будизма се пази в повечето манастирски библиотеки.

Свещеникът възкликна тихо:

— Зная за кого говориш! И търсиш сина му?

— Знам със сигурност, че преди няколко седмици е бил в Монте Карло, но сега се крие от тези, които го преследват.

— Откъде е пристигнал?

Крейг се поколеба за миг. След това реши, че може да се довери на свещеника:

— От Тибет.

Знаеше, че няма нужда да говори повече. Отец Августин беше много интелигентен и както Крейг се беше убедил в миналото — много добре информиран.

След кратка пауза свещеникът каза:

— Ще направя каквото мога.

— Моля те, отче — настоя Крейг. — Ще съм ти много благодарен. Сигурен съм, че се грижиш за много бедни, които имат нужда от средства.

— Не ми благодари, преди да съм свършил работата — каза свещеникът. — Намини утре.

— Ще намина. Все пак благодаря, отче. Искам да ти кажа, че последният човек, на когото помогна, сега живее край Ню Йорк и е много доволен, защото е американски гражданин.

— Благодаря на Бога, че ми помогна да го спася — отговори свещеникът тихо.

Крейг се изправи.

— Довиждане, отче. Трудно ми е да изразя благодарността си с думи.

Свещеникът каза силно:

— Misereatur vestri omnipoteus Deus et dimissis peccatis vestris perducat vos ad vitam aeternam^[2].

Крейг излезе от изповедалнята и видя, че отвън чака реда си само една възрастна жена, която дори не вдигна поглед към него.

Крейг знаеше, че трябва да бъде предпазлив, и когато стигна до статуята на Жана д’Арк, запали свещ и пусна шумно няколко монети в кутията пред нея.

След това излезе навън, обзет от чувството, че е прехвърлил част от товара си върху други, по-силни от неговите рамене.

Никой от познатите му не би допуснал, че има приятел католически свещеник, и се надяваше да не са го забелязали да влиза в църквата. Тази вероятност не беше голяма, защото повечето от посетителите на Монте Карло или спяха след изобилния обяд, или ръцете започваха да ги сърбят за картите в изисканата зала „Тоазе“.

Казиното, към което наскоро беше пристроена тази зала, по това време би трябвало да е пълно с местни хора, опиянени от въртенето на рулетките, и Крейг беше доволен, че няма причина да се присъедини към тях.

Стигна до пристанището и намери яхтата си. Беше завързана за кея и трапът беше спуснат.

Качи се и поздрави капитана и помощника му, които видимо бяха доволни, че след зимата, прекарана в пристанището на Марсилия, отново са на път.

— Къде смятате да отидем, мистър Вандервелт? — попита капитанът, който се надяваше да не остане много дълго в пристанището.

— В момента не знам точно — отвърна Крейг, — но може да се наложи да тръгнем съвсем неочаквано. Бъдете готови. Знаете колко нервен ставам, когато се задържа на едно място прекалено дълго.

— Това се надявах да чуя, сър. Гръцките острови по това време на годината са много привлекателни.

— Зная това — съгласи се Крейг и попита делово. — Монтирани ли са всички приспособления, които поръчах?

— Да, сър. Можете да ги видите.

Крейг започна от мостика, видя някои от изобретенията си в действие, след това огледа останалата част от яхтата, видя новите картини, окачени по стените, приспособлението, което трябваше да държи мебелите неподвижни по време на буря, и по-широкото легло, което беше купил за каютата си, защото старото беше тясно и неудобно.

После се качи на палубата и каза:

— Видях, че в пристанището са хвърлили котва две руски яхти. Можете ли да разберете чии са?

— Вече се поинтересувах, сър, но не можах да получа отговор. Видях, че тук е луксозната яхта на дука на Уестминстър, а и мистър Пайърпонт Морган е със своята. Пристигнал е миналата седмица, доколкото разбрах.

Крейг го изслуша и забеляза, че между едната руска яхта и тази на дука на Уестминстър има свободно място. След малко каза:

— Искам да видя дали руските яхти са толкова добри, колкото нашите. Ще излезем в морето и когато се върнем примерно след час, ще пристанем до тях.

— Мисля, че ще може да се уреди, сър — отговори капитанът. — Ще отида да поговоря с коменданта на пристанището.

Капитанът слезе на кея, а Крейг продължи да оглежда лодката си.

Казваше се „Сирена“ и докато я строяха, той беше следил завинтването едва ли не на всеки винт. Би бил недоволен, ако се окажеше, че някоя от другите скъпи яхти в пристанището е по-добра или по-удобна от неговата.

Капитанът скоро се върна и още преди да заговори, Крейг разбра, че молбата му не е удовлетворена.

— Съжалявам, мистър Вандервелт — обясни капитанът, — но руснаците са резервирали и платили онова свободно място.

Крейг повдигна вежди, но не каза нищо, а капитанът продължи:

— Струва ми се странно и доста разточително. Комендантът каза, че всички хубави места на кея вече са заети и че тази сутрин се е наложило да върне няколко яхти и да им предложи да хвърлят котва по-далеч от кея.

Крейг знаеше, че това е доста неприятно, защото всеки път, когато искаш да слезеш на брега, трябва да ползваш лодка с гребла.

— Е — каза той, — трябва да сме благодарни, че сте проявили достатъчно предвидливост да запазите място предварително. А сега ми покажете каква скорост може да развие яхтата с новия двигател.

Два часа по-късно Крейг слезе от яхтата и се запъти по възвишението към казиното.

В Монте Карло той разполагаше с кола, макар че все още не я беше потърсил. Знаеше, че шофьорът му гори от нетърпение да го види и се интересува дали ще участват в тазгодишния конкурс по елегантност — началото му беше поставено преди две години и се ползваше с голяма популярност.

Това наведе Крейг на една мисъл. Тези, които се представяха с колите си, трябваше да имат на разположение и красива дама.

Предната година той беше участвал в конкурса и си спомни, че колите се бяха подредили на терасата под казиното, където журито трябваше да ги оцени.

В три часа следобед се бяха подредили пред трибуната, където се връчваха наградите. След още една обиколка на градината се връчиха и наградите за най-елегантно облечена жена.

Миналата година Крейг беше спечелил Голямата награда. Въпреки че други награди по принцип не се присъждаха, говорителите обявяваха имената не само на спечелилите Голямата награда, но и на тези след тях в класацията, като се споменаваха не само дамите, но и техните шивачи и шапкари.

Това пораждаше остра конкуренция не само между жените, но и между тези, които ги обличаха.

Крейг си спомни с усмивка, как омайната красавица, спечелила наградата заедно с него, му беше обяснила, че до края на годината шивачът й ще й шие безплатно или на половин цена.

Търсеше един човек и беше сигурен, че ще го познае още щом го зърне. Влезе в казиното, премина през обикновените игрални зали и влезе в „Тоазе“.

Край почти всички маси имаше елегантни и красиви жени, чиито погледи бяха приковани към картите или рулетките, поради което не обръщаха внимание на обикалящите наоколо в търсене на забавления хора.

Най-накрая Крейг видя великия княз Борис, който пушеше пура, и Зи Зи, чието внимание изцяло беше погълнато от залаганията. Тя смяташе числата, върху които поставяше златните монети, дадени й от княза за „щастливи“.

Крейг много добре знаеше колко суеверна е Зи Зи, но това не беше нещо необичайно, защото почти всеки играч носеше със себе си някакъв талисман за късмет.

Той познаваше жени, които носеха в чантите си кожа от отровна змия, орлов нокът, заешко краче и дори парченце въже от бесилка.

Познаваше и мъже, които слагаха в джобовете на вечерните си сака лъжичка сол, за да накарат картите да работят за тях.

Винаги беше считал подобни неща за нелепи, защото единственото, от което според него човек имаше нужда, беше малко интуиция, която да го предупреди за наближаващата опасност.

Но не би казал това на великия княз Борис, който, подобно на повечето свои сънародници смяташе, че жените носят късмет, поради което винаги им угаждаше и за най-малкия каприз.

— Как сте, Крейг? — поздрави го князът весело.

— Радвам се да ви видя, сър — отвърна Крейг. — Забавлявате ли се?

— В момента цари доста голяма скука. И тъкмо затова смятам да устроя увеселение в чест на пристигането ви. Какво ще кажете за утре вечер?

— За мен ще бъде чест — отговори Крейг.

— Ще помоля Зи Зи да покани всички ваши приятели. Но не и враговете, ако изобщо имате такива.

— Надявам се, че не са много.

— Прав сте, Крейг. Вие сте много популярен човек и понеже разбрах, че сте сам, би трябвало да ви намерим някоя хубавица, която да ви задържи тук поне за известно време.

Князът замълча и след малко добави:

— Видях яхтата ви в пристанището. С нея ще можете да се измъкнете, без изобщо да успеем да ви попречим.

Крейг се засмя.

— Имам намерение да остана известно време. Ню Йорк е скучен, а по това време на годината нямам никакво желание да оставам в Лондон.

— Предполагам, че сега там вали.

— Аз съм сигурен в това — засмя се Крейг. Отидоха до свободна маса край един отворен прозорец и седнаха.

Веднага до княза застана келнер. Поръчаха шампанско.

— Тук има една удивително красива жена, която не бях виждал досега — каза князът, сякаш отгатнал мислите на Крейг. — Движи се с един от сънародниците ви, лорд Нисдън. Познавате го, предполагам?

— Не, не го познавам — отговори Крейг. — Що за човек е?

— Надут. Струва ми се странно красавица като графиня Алоя Зладимир да го намира интересен.

Крейг се замисли за миг и попита:

— Предполагам, че е ваша сънародничка? С това име…

— Предполагам, че е така — отговори князът. — Но никога не съм срещал човек от техния род. Това, разбира се, не означава, че такъв род няма.

Крейг се засмя.

— Не е възможно човек да познава всички в страна с размерите на вашата.

— Освен това графинята е и твърде млада — продължи князът замислено — и не мога да определя дали е почтена или с леко поведение.

— Това не би трябвало да е трудно за човек с опита на Ваше княжеско височество.

— Имам чувството, че ме ласкаете — отговори князът, — но трябва да призная, че тази жена ме озадачава. Запознаха ме с нея и ако щете вярвайте, тя съвсем ясно показа, че не се интересува от мен!

Князът говореше с искрено удивление, което едва не накара Крейг да се разсмее.

Той добре знаеше, че княз Борис — хубав, богат и изумително щедър човек, който беше добре известен в светските кръгове на Монте Карло — е желана цел за всяка жена, независимо дали тя е почтена или не.

Крейг беше сигурен, че ако князът казваше истината, това е първият път, когато той проявява интерес към някоя жена, без тя да се отзове с готовност.

Това явно го дразнеше, защото продължи с удивление:

— Мислех си, че след като е дошла сама за първи път в, Монте Карло, би трябвало да се радва на всяка възможност да се запознае с нови хора. Но не! Движи се или с Нисдън, или сама.

— Възможно е да е влюбена в него.

— Не мога да повярвам! — възкликна князът. — Той може да е много добър дипломат, но съм сигурен, че в леглото е също толкова скучен, колкото и на масата в ресторанта.

Крейг се засмя отново.

— Това е много тежка присъда, особено когато е произнесена от експерт като вас, сър.

Князът също се засмя.

— Може би вдигам шум за нищо, Крейг — каза той. — Но много се ядосах. Все пак не казвайте нищо на Зи Зи. Разбира се тя не знае, че съм се опитвал да се запозная с онази жена.

— Думите ви ще си останат между нас — отговори Крейг.

— Е, ще се опитам да я поканя утре вечер и може би ще имате възможност да я видите — каза князът и отпи от току-що налятото му шампанско. — Но се съмнявам, че ще дойде.

— Поканете Нисдън и му предложете да я доведе.

Князът се засмя.

— Знаех си, че ще предложите решение на проблема! Разбира се! Това е начинът! И Нисдън, предполагам, ще бъде очарован от поканата ми. Досега никога не съм го канил на моите увеселения.

— Сигурен съм, че ще приеме с радост. Но поканата трябва да е за двама.

— Разбира се! — възкликна князът. Поговориха малко за конкурса, князът получи покана да посети „Сирена“ и Крейг си тръгна.

Запъти се към хотела и си помисли, че е свършил добра работа, макар и все още да не се беше срещнал с тези, с които трябваше да се срещне.

Когато вървеше по коридора към апартамента си, пред себе си видя елегантна фигура.

Първото му впечатление беше, че жената има удивително красива походка и че е много стройна.

Той спря пред вратата на апартамента си и отключи, а жената влезе в една стая в края на коридора. Крейг разбра, че е видял гърба на графиня Алоя Зладимир.

Той влезе в апартамента си и още веднъж си помисли какво щастливо съвпадение е, че графинята живее в апартамента до неговия и че стаята в съседство е свободна.

— Късметът не ми изневерява — каза си Крейг. — И нямам нужда от змийски кожи, въжета и черни котки!

Докато стана време да се преоблече за вечеря, прегледа вестниците. Сложи си елегантния, идеално скроен фрак, който, както и останалите му дрехи беше шит в Лондон и слезе в ресторанта, за да намери компанията, с която щеше да вечеря. Бяха стари приятели, на които попадна сутринта. Те настояха да се присъедини към тях и той го направи с готовност.

Вече знаеше с кои хора ще поднови познанството си и кои ще отбягва.

Негови домакини тази вечер бяха принцът и принцесата на Браганца — тя беше очарователна жена.

Бяха общо десет души и седяха на най-хубавата маса край прозорците, гледащи навън към градината пред казиното, осветена от хиляди светлинки.

В дърветата също имаше светлинки и заедно със звездите и луната, осветяваща купола на казиното, те придаваха на гледката някакъв омагьосан вид.

Гостите на ресторанта също изглеждаха като омагьосани и Крейг си помисли, че едва ли има друго място под слънцето, където човек може да срещне по-красиви жени и по-хубави, аристократични мъже — най-добрите представители на нациите си.

Разговорите започнаха още със сядането им на масата и Крейг скоро започна да прави остроумни забележки на различни езици.

Всички се смееха и когато шумотевицата в ресторанта достигна връхната си точка, изведнъж гласовете около входа стихнаха, след което постепенно стихна и целият ресторант.

Крейг погледна, видя причината и не се изненада.

В ресторанта беше влязла най-красивата и необикновена жена, която някога бе виждал и понеже позна придружителя й, разбра коя е. Един от мъжете на масата промърмори:

— Боже мили! Ето нещо, което си заслужава да се види.

Крейг би могъл да каже същото. Тя, както беше забелязал в коридора, беше много стройна. Беше и по-висока от повечето жени наоколо и ако с облеклото си бе имала намерение да предизвика сензация, безспорно беше успяла. Всички други жени носеха пролетни цветове — зелено, синьо, розово, жълто.

Графиня Алоя Зладимир беше в черно. Роклята й беше строга, пристегната и очертаваше меките извивки на гърдите й и тънката талия.

Широката долна част беше без украшения и най-необикновеното нещо, което се забелязваше още от пръв поглед, беше, че не беше отрупана с бижута.

Като познавач на жените Крейг знаеше, че тя не се нуждае от такива, защото белотата на кожата й сама по себе си беше украшение, а косата й — мека и руса, почти сребърна в светлината на полилеите, блестеше и без помощта на диаманти.

Едва когато се приближи до една маса недалеч от тяхната, Крейг забеляза, че на гърдите й е закопчана брошка с голям камък с цвета на косата й. Беше жълт диамант.

Но не само облеклото на графинята беше удивително — самата тя беше невероятно красива. Очите й бяха огромни, леко наклонени, а миглите й бяха дълги и много черни.

Макар и да не можеше да види цвета на очите й, Крейг подозираше, че са зелени като на повечето нейни сънароднички.

Ако не беше косата й, тя лесно би могла да мине за жена от някаква друга националност, но за момента Крейг не можеше да определи каква.

С театрални движения управителят настани новодошлите на масата до компанията на Крейг.

Графинята седна с лице към него и той забеляза удивителната симетрия на малкия й правилен нос и меките извити устни, които, странно, придаваха на изражението й някаква несигурност и безпокойство. Но разбира се, това беше нелепо.

Крейг си каза, че си въобразява и въпреки това си даваше сметка, че тази жена е необикновена, толкова различна от всички останали, че му беше трудно да намери думи, за да я опише, дори и в мислите си.

За миг всички разговори на масата спряха. Първа наруши тишината принцесата:

— Трябва да призная, че съм изненадана! Снощи беше с ослепително бяла рокля като гръцка туника и единственото й бижу беше един пръстен с перла, голяма колкото гълъбово яйце.

— Запознахте ли се с нея? — попита я Крейг.

Принцесата се усмихна и поклати глава:

— Мъжът ми все още не е решил дали е уместно да го направим.

Крейг се засмя.

— Княз Борис също не може да реши — каза той. — Изглежда тази дама наистина е загадка.

— Да, така е — съгласи се принцесата, — но мога да ви уверя, че всички мъже се опитват да разгадаят тайната, а всички жени, включително и аз, се надяват мъжете да не го направят прекалено бързо.

Крейг отново се засмя.

Разговорите отново се върнаха към нормалното, но той разбра, че му е трудно да отдели поглед от жената, седнала срещу него.

Макар и да не чуваше какво си казват, Крейг беше сигурен, че монотонните приказки на лорд Нисдън са много отегчителни.

Въпреки това му се стори, че жената го слуша внимателно и го окуражава.

В същото време му се стори, че тя не кокетничи с кавалера си и че не се мъчи да го очарова с мили погледи и провокиращи свивания на устни, както правеха почти всички жени в ресторанта. Крейг се огледа и забеляза Ла Бел Отеро — една от най-известните парижки куртизантки, — която караше мъжете на масата й да седят като омагьосани и да я слушат занемели. Те непрекъснато вдигаха чаши за нейно здраве и без съмнение бяха готови да увеличат безценната й колекция от бижута.

Когато я видя за първи път, Крейг реши, че никоя жена не може да бъде по-привлекателна, и той не се изненада, когато научи, че куполите в ъглите на хотел „Карлтън“ в Кан са направени така, че да наподобяват гърдите й.

На друга маса седяха Ла Жуниори, чието легло имаше форма на раковина, и Габи Делис, която Крейг беше срещнал по-рано през деня, и която беше окичена с перлени огърлици, коя от коя по-хубави и скъпи.

Но всички тези жени бледнееха пред красотата на графиня Алоя Зладимир. Крейг се зачуди кое й придаваше тази неповторимост.

След известно време реши, че това не е само заради чертите на лицето й, заради необикновените й очи или заради косата й, елегантно пригладена назад.

Имаше нещо по-дълбоко, някакво излъчване, което я обвиваше като ореол.

Струваше му се, че наистина е обвита от кълбо светлина.

„Изглежда — помисли той с насмешка, — думите на маркиза са ме впечатлили прекалено много“. И въпреки това, през цялото време му беше много трудно да свали поглед от нея.

Знаеше, че трябва на всяка цена да се запознае с тази жена и си помисли, че не би могъл да чака до следващата вечер, за да разбере дали лорд Нисдън е лапнал спуснатата му от княза въдица и дали ще я доведе във вилата му.

Но колкото и да се опитваше, когато след това всички отидоха в казиното, не можа да открие никой, който да го представи на графинята.

Помисли си дали да не отиде при лорд Нисдън и да му каже, че маркизът му е говорил за него, но реши, че няма желание да постъпи така.

Само че не виждаше никакъв друг начин да заговори лорда и дамата му.

Бяха в зала „Тоазе“, но нито той, нито тя залагаха.

Седяха на една маса, разговаряха и пиеха шампанско. Лордът изглежда имаше да каже много неща, но говореше бавно и обстоятелствено, така че двамата не изглеждаха особено оживени и весели.

Крейг продължи да обикаля из залата, да разговаря с познати и да се прави, че го интересуват излезлите на рулетката числа, но трябваше да признае, че никога не се беше чувствал толкова безпомощен и объркан.

До този момент не бе имал подобни проблеми. Винаги, когато му се беше искало да се запознае с някоя жена, това ставаше почти на минутата.

На няколко пъти мина много близо до графинята, но тя нито веднъж не вдигна поглед към него или към другите хора наоколо.

Изглежда слушаше лорда много внимателно. Понякога сама казваше по няколко думи и правеше жестове с лявата си ръка.

„Какво да правя?“ — чудеше се Крейг и му се дощя да изругае, когато половин час след полунощ видя, че графинята и лордът стават от масата си.

Очевидно лорд Нисдън я убеждаваше да не си тръгва толкова рано, но тя се насочи към вратата с непоколебима крачка и Крейг я последва незабелязано.

Тя получи от гардероба черната си пелерина, метна я на раменете си и тръгна към изхода.

Крейг не можа да се сдържи и я последва. Когато излезе навън на огрените от луната стъпала, графинята вдигна очи към небето.

Той видя дългата линия на бялата й шия и реши, че си пожелава нещо от звездите, както правят жените от незапомнени времена.

Лорд Нисдън продължи да мърмори нещо, но тя се отправи бързо към хотела и изчезна във входа му.

Крейг, без дори да се замисли, че е редно да се сбогува с домакините си, тръгна след графинята.

Когато стигна етажа си не се изненада, макар да му се стори странно, че я вижда сама, както по-рано през деня.

Когато влезе в апартамента си, чу как нейната врата решително се затваря.

Тогава реши, че каквато и да е връзката й с лорд Нисдън, той не й е любовник и че е малко вероятно той да отиде при нея по-късно през нощта.

Крейг се убеди напълно в това, след като изпрати прислужника си до рецепцията, за да попита дали лордът е отседнал в същия хотел.

Но не беше. Лордът беше в „Ермитаж“ — втория по големина хотел в града.

Крейг се замисли.

Тогава, сякаш подтикван от инстинкта си, той прекоси всекидневната, влезе в спалнята и оттам в другата стая, непосредствено до апартамента на графинята. Знаеше, че двойната врата, свързваща двата апартамента, е заключена и че могат да я отворят, само ако и двамата го пожелаят.

Отново подтикнат от инстинкта си той отвори прозореца, след това капаците и излезе на балкона.

Пролетният ветрец беше хладен, а гледката долу — със светлинките на яхтите в пристанището — беше удивително красива.

Звездите се отразяваха в повърхността на водата, а бялата лунна светлина сякаш покриваше всичко наоколо със сребро. Накара го да си спомни косата на графинята.

Докато мислеше за тази удивителна жена, чу как тя излиза на балкона си.

Очевидно не го беше забелязала. Беше свалила пелерината си и луната правеше шията и лицето й още по-бели.

Застана до каменния парапет и се вгледа в небето, а Крейг отново почувства, че тя се моли.

Графинята остана така известно време, след което Крейг заговори:

— Винаги съм смятал, че тази гледка е една от най-красивите на света.

Жената се стресна от гласа му, обърна се за миг към него и после отново погледна напред.

Той не каза нищо повече, но сякаш присъствието му я накара да отговори.

— Н-не знаех… че… сте тук — каза тя с треперещ глас.

— Пристигнах едва днес.

Двамата замълчаха и след малко Крейг каза:

— Винаги съм имал чувството, че тези яхти се мъчат, че се стремят да се откъснат от въжетата си и да тръгнат да търсят приключения отвъд хоризонта.

Говореше с глас, с който би разказвал приказка на малко дете. Тя отговори сякаш също беше обзета от магията:

— Това бих желала да направя и аз! Да отплавам и никога повече да не се върна!

— На този свят или в Монте Карло? — попита Крейг.

— В Монте Карло…

Гласът й беше различен отпреди и той остана с впечатлението, че отговорът й е импулсивен и дълбоко личен.

След това тя сякаш съжали за думите си и добави:

— Трябва да се прибирам. Казаха ми, че нощите тук са много коварни.

— Така е — отговори Крейг, — но днес температурите бяха високи и освен ако не сте настинали, не мисля, че може да ви се случи нещо лошо.

— Дано да е така.

Крейг отново остана с впечатлението, че жената не мисли за себе си, а я тревожи нещо друго. Сякаш някой го накара да каже:

— Разбира се, в този променлив климат винаги е разумно да се внимава с по-възрастните хора. Вечер трябва да се увиват добре и да не забравят, че вятърът от Алпите може да бъде много опасен.

Тогава графинята пое бързо дъх и каза, сякаш на себе си:

— Ако това е вярно, човек, който идва от по-топъл климат, трябва да е много внимателен.

— Разбира се — съгласи се Крейг. — Помня, че веднъж като се върнах от Индия в Монте Карло, трябваше да остана на легло в продължение на няколко дни единствено заради непредпазливостта си.

— Били сте в Индия?

— Няколко пъти — отвърна той. — С тази страна ме свързват дълбоки чувства.

— Сигурна съм… че ако човек я види веднъж, никога не може да… да я забрави.

— Така е — съгласи се Крейг. — И като говорим за Индия, мисля си колко сме глупави, че не обръщаме внимание на нещата, които можем да научим от тази страна.

Тя се обърна към него и той долови, че за миг в очите й се появява изненада. Графинята отново се обърна напред и добави:

— Тук… на запад… всичко е толкова различно!

— Да, но това не означава, че знаем повече, или че сме по-добри.

Отново настъпи тишина и тя попита, сякаш не можеше да се сдържи:

— Къде сте били в Индия?

Крейг се усмихна:

— По-лесно ще ми е да обясня къде не съм бил. Красотата на тази страна не може да се забрави. Тя е като магия. Още със стъпването си на индийска земя човек започва да се учи и се учи непрекъснато след това.

— Защо сте толкова сигурен? Защо мислите така?

— Бих могъл да ви задам същия въпрос — отговори Крейг. — Позволете ми да кажа, след като Индия ни запозна, че бих могъл да ви говоря за нея с часове.

Графинята направи жест, който Крейг изтълкува като нетърпение. След това тя изведнъж погледна надолу към пристанището и каза с треперещ глас:

— Трябва… трябва да си лягам. Лека нощ, господине.

Без да изчака отговора му, тя влезе в стаята и затвори прозореца след себе си.

Крейг остана още малко. Беше учуден от бързината, с която графинята си отиде и от странното треперене на гласа й. Чу, че в стаята си тя разговаря с някого.

За миг му се стори, че е мъж.

След това се вслуша, без да е сигурен. Някой отвори прозореца, спусна капаците и ги залости. Беше прислужница. Той разбра, че е чул нейния глас. Говореха на руски.