Шърл Хенке
Завръщане към рая (14)

Глава 13

Санто Доминго

Риго стоеше на палубата и гледаше как земята от детството му приближава. Никога през живота си не се бе чувствал по-самотен. Мириам сякаш го стопляше по време на пътуването, дори бе благодарна за помощта, докато боледуваше. След като се възстанови от морската болест обаче, тя отново се скри зад ледената учтивост, която той не посмя да наруши. Не можеше да си позволи отново да бъде отхвърлен. Беше преживял достатъчно разочарования.

Огледа крайбрежието. Очите му неволно търсеха хора на тайно, макар от писмата на Бартоломео да знаеше, че не им разрешават да ловят риба и да изграждат ферми до бреговете. Бяха принудени да работят в мините и полетата на испанските плантатори. Бенхамин твърдеше, че са пълноценна раса и че Риго е наследник на богато семейство. Скоро ще научи истината за това и за много други неща. Отхвърли мислите за Аарон Торес.

Земята беше красива и екзотична. Мамеше очите му, привикнали със суровата иберска природа и с ледените алпийски планини. Пое дълбоко въздух и усети силен аромат, сякаш от парфюма на жена.

Капитанът на кораба забеляза възхитения му поглед и каза:

— Какъв аромат! Ухае на цветя и дървета. Това е едно от най-красивите кътчета на света.

— Какви са тези странни птици? — Риго посочи няколко яркорозови птици с дълги шии и странни крака като стъбла. — Ако изключим екзотичния им цвят, приличат на странен вид щъркели.

— Това са огнените птици фламинго. Изобилстват на тези острови — отвърна по-старият мъж, като се чудеше на странния вид на индианеца, облечен в дрехи на бял човек, който не беше виждал земята на своите предци.

Очите на Риго се преместиха от птиците към устието на реката, където високи палми и други, отрупани с листа дървета образуваха плътен покрив, през който слънчевата светлина не можеше да проникне. Лози и ярки цветя се стелеха под този клонест заслон. Различни видове птици, толкова непознати за Риго, колкото и дърветата, подвикваха и свиреха от вътрешността на джунглата. Гледката беше наситена с цветове — тъмнозелен, яркожълт и огненочервен — под ослепително синьото небе. Назъбените виолетови планини ставаха светлосиви и розови, когато се погледнеше далеч във вътрешността на острова.

Капитанът на кораба му беше казал, че наближават устието на река Озама, а преди да падне нощта, ще достигнат основния град Санто Доминго. Приближиха се достатъчно близо до брега, за да се насладят на красотата и суровия вид на този странен рай.

— Колко е красиво! — каза Мириам застанала до него при перилата.

— Бенхамин разказвал ли ти е за това? — веднага съжали, че зададе въпроса.

Лицето й издаваше малко чувства, а ясните й сиви очи нервно огледаха отдалечаващата се брегова линия. Корабът навлезе в по-дълбоки води.

— Бенхамин винаги се опитваше да ме завладее с разказите си за Еспаньола. Явно не е преувеличавал красотата на тази земя — замълча, после изведнъж смени темата: — Не познаваме никого в Санто Доминго. Баща ти живее далеч във вътрешността. Как ще му съобщим за пристигането си?

Риго забеляза странното изражение в очите й.

— Ще отидем в доминиканския манастир, където завареният ми брат е живял през последните три години. Оттам ще изпратим вест на Аарон Торес.

Мириам почувства студенината, с която той произнесе името на баща си. Дали щеше само да я остави при своето еврейско семейство и да потегли за злато и слава в Мексико?

Риго присви очи, когато се загледа в далечните планини. Там живееше семейството му.

— Не зная. Дори Бенхамин да е бил прав, когато настояваше да се върна, сега всичко може да се промени, когато баща ми разбере, че съм те отнел от брат си.

— Никога не съм имала намерение да заставам между теб и Бенхамин или да те отчуждавам от семейството ти — каза тя със свито гърло.

За пръв път, откакто се поправи от морската болест, той постави ръка на рамото й, но бързо я свали, преди тя да може да реагира.

— Не ти, а аз съм виновен. Но това съвсем не значи, че се чувствам добре. Господарят и неговата съпруга могат да решат, че не желаят да си спомнят за непредпазливите си действия от млади години.

— Знаеш, че Аарон и Магдалена не могат да постъпят по този начин. Ти си Наваро и винаги са желали твоето завръщане. Още първия път, когато се видях с Бенхамин, той ми разказа за теб. А родителите му не са престанали да те търсят.

— Е, тогава ще трябва да приемат мен и жена ми, нали така?

Погледът му излъчваше студена синя светлина. Мириам не отговори, а се вгледа в хоризонта.

 

 

Пристанището беше задръстено с кораби. Малки каравели и бригантини, които извършваха крайбрежна търговия, бяха закотвени до големи галеони, натоварени със златото на ацтеките и готови да отпътуват за Севиля. Риго наблюдаваше каменните зидове на Санто Доминго.

— Укрепен е като всеки кастилски град в Андалусия, а зад него има странни дървета и планини.

Новият град, разположен на западния бряг на река Озама, бе застроен с внушителни каменни сгради, подредени около голям площад. Точно срещу пристанището се издигаше Кулата на милосърдието, която изпълняваше функцията на военно укрепление и на затвор. От малките кулички струеше сивота, независимо дали се къпеха в слънчеви лъчи. Риго бързо научи как да намерят доминиканския манастир и уреди багажът им да бъде качен на едни от талигите, теглени от волове. Тук това беше основното превозно средство.

След като Пелигро стъпи на твърда земя, бързо се успокои. Риго настани Мириам пред себе си и тръгнаха да търсят Бартоломео де ла Казас.

Коларят очевидно беше мелез и огледа Риго с разбиращи, но учудени очи. Докато яздеха до бавните волове, Хуан описваше околността и отговаряше на въпросите им.

Мириам забрави за момент мъката си. Когато стъпи на твърда земя и пое аромата на пресни плодове и цветя, душата й си отдъхна. Топлото слънце приятно сгряваше кожата й, а ръцете на Риго я държаха здраво, докато пришпорваше Пелигро през тесните улички.

Градът беше оживен и преуспяващ, доста по-малък от Марсилия, но красив и чист. Устата й се напълни със слюнка при вида на екзотичните храни, които предлагаха местните продавачи на сергиите около площада. Видя хляб касава, сладки картофи, кокосови орехи, месо от див глиган и различни видове риба.

— Гладна ли си? Нека спрем да купим малко храна — предложи Риго.

— Не, първо да намерим твоя доминиканец — стегнатото й тяло под ръката му се отпусна, когато той се засмя.

— Мислиш за Бартоломео като за инквизитор? А той е по-мил от жертвено агънце и не би навредил дори и на мравка. Не забравяй, жено: в тази страна ти си християнка — говореше тихо, макар Хуан да не можеше да ги чуе.

В манастира ги посрещна възрастен монах и ги покани в двора. Настани ги на груба дървена пейка под сянката на клонести борове. Едно младо кюре отиде да потърси брат Бартоломео.

— Риго, ти ли си?

Нисък, слаб мъж, облечен в проста бяла дреха и черно наметало, бързо приближаваше по чакълестата пътека с протегнати ръце. Риго се извърна по посока на звука и прегърна слабичкия стар човек. Бартоломео де ла Казас беше на петдесет и пет години. Строгите черти на лицето му говореха повече за неговата личност, отколкото деликатната физика и плешивата му глава, порозовяла от горещото карибско слънце.

— Аз съм, Бартоломео. Промених се от многото нови белези от рани, а ти си останал без коса.

Ла Казас се усмихна.

— Загубата не е голяма. И без това ме подстригаха веднага, след като станах монах — проницателните му кафяви очи се преместиха от елегантните дрехи на Риго върху жената, изправена до него. — Мисля, малки братко, че са ти се случили много неща, които трябва да обясниш. Но първо, госпожо, не се ли измори от дългото пътуване? — той се обърна към Мириам и направи кралски поклон.

Риго почувства как лицето му пламва. Беше доволен, че тъмната кожа донякъде скриваше притеснението му, докато запознаваше Мириам със заварения си брат.

Бартоломео забеляза напрежението между Риго и красивата му жена французойка. Реши, че по-късно ще разбере причината затова. Въведе ги в стаята за посетители на манастира и нареди на един монах да донесе храна.

— И двамата сте далеч от дома си, Риго. Ти се кълнеше, че няма да стъпиш в земите на майка си? Какво се промени?

Мислите на Риго бяха объркани. Помогна на Мириам да седне. Изпитателният поглед на Бартоломео не го изпускаше.

— Не. Отношението ми към твоите индианци е същото, както преди — започна мрачно да обяснява той, — но бях ранен по време на обсадата на Марсилия. Спаси ме от смърт един млад лекар, които се оказа мой брат.

Риго накратко описа събитията, станали през последните месеци. Премълча само за разваления годеж между Мириам и Бенхамин. Не спомена и че френската му съпруга е еврейка.

Когато спря да говори, Бартоломео де ла Казас се почеса по наболата брада.

— Аарон Торес ще види изгубения си син.

— Чувал ли си нещо за това дете? — запита Риго с тревога.

— Още когато за пръв път пристигнах в Санто Доминго през 1502 г., с губернатора Овандо. Никога не бях се срещал с маршала, но за него и за сина му съм чул много истории от господарката. Бебето, което баща ми донесе от Ксарагуа, трябва да е същото момче — беше разтревожен.

— Но аз не вярвам като брат си, че Аарон Торес иска да се върна при него. Какво мислиш ти, Бартоломео?

— Бях тук за кратко време, след което заминах за Куба, а оттам — за Рим. Така че мога да ти предам само слуховете от далечното минало. Казваха, че те е търсил и е предложил голяма награда на този, който би те отвел при него.

— И все пак това са само слухове от далечното минало, както сам каза.

— Тогава защо Бенхамин вярва на тази история и защо въобще му е разказано за Наваро? — прекъсна го Мириам.

— Твоята съпруга много точно забеляза, Риго — поклони се Ла Казас на Мириам, като й поднесе чаша разредено вино, плодове и малко сирене, донесени от младия монах.

— Скоро ще науча истината. Тъй като всички ме убеждаваха, че правото ми на наследство трябва да се възстанови, доведох Мириам, за да й осигуря живот на съпруга на висш офицер наемник — той захапа сочен резен от някаква странна диня и зачака отговора на Бартоломео.

— По всичко личи, че Аарон Торес е заможен мъж. Семейството му живее в плодовита долина на север от тук, където отглежда говеда и породисти коне. Моряците му превозват кожи и восък, както и злато за Севиля. Човекът, който управлява колонията на Диего Колон, е търговски представител в Санто Доминго. Семейство Торес и Колон винаги са били приятели. Дон Аарон продава храна и коне на пътешествениците, отправили се за Мексико и за Брега на перлите. Той може да ти предложи много неща и съм сигурен, че ще го направи.

— Защо? Женен е за кастилска благородничка и е близък с аристократичното семейство Колон. Знаеш много добре как подобни хора се отнасят към индианците! — Риго отпи глътка вино и зачака отговора на Бартоломео.

— Торес се е сприятелил с хората на тайно.

Риго изсумтя презрително.

— Да, като спи с жените им!

Очите на Бартоломео бързо зашариха по ужасеното лице на Мириам.

— Мъката често се отразява върху настроението на Риго и той обижда околните, без да иска — каза той тихо се обърна рязко към по-младия мъж: — Селището на Торес е дом на няколкостотин тайняни от кралството на Мариен. Техния крал е Гуачанагари и той управлява селището. Но това не е диктат, Риго, а партньорство между равни.

— Този величествен Гуачанагари е брат на майка ми. Бенхамин ми разказа за него.

— Не е необходимо да вярваш на друг. Иди и провери сам!

— Колко е пътят до селището на Торес? — полюбопитства Мириам.

Бартоломео изглеждаше натъжен, когато видя бледността й и разбра, че е бременна, макар че Риго съзнателно не заговори за детето и не изрази някакви чувства.

— Няколко дни път с кон. Няма пътища, по които да мине талига. Ще изпратя вест на губернаторката. Сигурен съм, че ще предложи гостоприемството си на сина на Аарон Торес и на съпругата му. Докато си починете, нейните слуги ще известят семейството ти за вашето пристигане.

Мириам разбра, че монахът е разтревожен и озадачен от сватбата на Риго. Нервно облиза устни, набра кураж и каза:

— Ти си чул много разкази за маршала и пътешествията му. Какво знаеш за семейството на Аарон Торес?

Дребният мъж седна на грубия дървен стол до нея и взе ръката й. Лицето му се озари от приятна усмивка и го разкраси.

— Чул съм, че е от новите християни и че родителите му са избити несправедливо от светите служби. Знам също, че неговият чичо Исаак Торес, съветник на цар Фернандо, избягал във Франция, защото не пожелал да смени вярата си — усети как ръката й започва да трепери и я погали успокоително. — Не беше ли Марсилия мястото, където той отседна? Не се плаши, детето ми. Доминиканците от океанските острови имат прекалено много работа, за да успеят да спасят душите на невинните тайно. Не могат да си губят времето да търсят евреите.

Риго мрачно се усмихна.

— Казах ти, че не е инквизитор.

Мириам почувства, че бузите й порозовяват, но погледна стареца в очите и отвърна:

— В Марсилия бях еврейка, но сега съм християнка. Ожени ни свещеник.

— А това значи, че нямаш друго семейство, освен Торес — отвърна Бартоломео с разбиране. — Те ще те приветстват с добре дошла. Не се бои, Мириам — тя го възнагради с лъчезарна усмивка. Бартоломео изпрати един млад монах в къщата на втория адмирал. После отново се обърна към нея: — Ще ви приеме и дона Мария Колон и ще ви представи на седемте си деца.

 

 

Пищният палат на вицекраля, от който Мириам се бе възхитила при пътуването си през Санто Доминго, беше пълна противоположност на строгия манастир. Минаха под внушителна арка и един прислужник ги въведе в залата. Съобщи им, че господарката ще дойде всеки момент.

— Не очаквах да видя такава красота на островите. Бенхамин описа имението на родителите си като уютно, но това…

Тя се вгледа в гоблените от Генуа, изработени върху кадифе, и в испанските кожени прегради. Шкафове от орехово дърво с изящна дърворезба бяха подредени в стаята. В центъра на залата имаше масивна маса също от орех, със златни инкрустации.

Огромно стенно огледало от излъскана стомана отрази образа й. Тя се спря, за да поправи къдрица, паднала на челото й. Видя и отражението на Риго, застанал зад нея. Беше много красив, с вълнени панталони и черна кадифена жилетка.

— Хиляди извинения, че ви оставих да чакате, но най-малкият ми син трябваше да бъде нахранен. Той е на една година и е цял тиранин — в стаята тържествено влезе дона Мария Колон. Полите на роклята й грациозно се полюшваха като голяма роза. Вдигна ръка и поздрави Риго.

Черната й коса беше изкусно прошарена със сребърна боя и красиво закрепена с гребени от кехлибар. Имаше дълъг и прав нос, високи и изваяни скули. Шоколадовите й проницателни очи ги гледаха приветливо. Беше красива и силна жена. Не красавица в общоприетия смисъл, но би привлякла вниманието на всеки мъж.

— Значи вие сте синът на героя на моя съпруг, смелия Аарон Торес? — тя се вгледа в лицето му. — Приликата е явна. Добре дошли, Наваро — после се обърна към Мириам и стисна ръката й. Не пропусна да забележи налятата й фигура. — Надявам се да станем добри приятели.

— И аз, ваше превъзходство — отвърна Мириам.

— Наричай ме Мария. Това губернаторството виси като воденичен камък на шията ми, особено сега, когато моят Диего е далеч в Испания.

— Дона Мария, бих ли могъл да ви помоля да ме наричате Родриго?

Дамата го изгледа изпитателно: явно умееше да скрива чувствата си, точно като Аарон.

— Няма проблем, Родриго, ако и ти избягваш официалностите и вместо „дона“ ме наричаш Мария.

Заведе ги в просторна стая на втория етаж на палата и ги посъветва да починат добре преди вечерята. Щеше да им прати гореща вода и всичко, от което имат нужда.

Когато останаха сами в пищната стая, Мириам приближи нервно до балкона и погледна през кръглия прозорец към гъмжилото на пристанището.

— Господарката е много любезна. Мислиш ли, че знае чий наследник си?

— Тя е проницателна, но съпругът й идеализира Аарон Торес. Вторият адмирал едва ли би разказал на някого съдбата на семейството на своя герой. Мириам, ти си в безопасност. Като че ли всички на този остров се възхищават на Аарон Торес.

— Щом завареният ти брат говори така добре за него, тогава…

— Бартоломео не го е виждал — рече остро той. Тихо почукване на вратата ги прекъсна. Двама едри африканци изнесоха тежък меден леген и уведомиха Мириам, че само трябва да позвъни и горещата вода ще бъде донесена. Когато излязоха, Риго предложи: — Почини си. Болките от това дълго и трудно пътуване ще намалеят. Не искам да се преуморяваш.

— Риго, аз съм бременна, не болна. Моля те, престани да се отнасяш с мен като с инвалид.

Той пристъпи зад нея и внимателно разхлаби връзките на пижамата, за да бъде по-удобно на наедрялата й гръд.

— Ти си докторът. Ако наистина се чувстваш здрава, би могла да ме поканиш в голямото легло тази нощ.

Широкото, закрито със завеси легло, беше основната мебел в голямата стая. Тя не го беше видяла.

— Ти си мой съпруг. Имаш право да спиш при мен, когато поискаш — отвърна тя с нисък тон.

— Не желая да те превръщам в мъченица, Мириам. Ако си добре, защо през последните седмици беше така хладна към мен?

— Вече съм дебела и грозна, нали не искаш да…

— Казах ти, че тялото ти ми харесва и така, но държанието ти…

— Ти си същият, както винаги — отсече тя, отскубна се от него и се обърна.

— Ако не ме лъже паметта, още първия ден, в който се видяхме, не се харесвахме. Но това не попречи на страстта, която се разгоря помежду ни — обърна се рязко, излезе от стаята и тръшна вратата след себе си.

След като остави Мириам да почива, Риго се метна на Пелигро, за да огледа града. И човекът, и конят бързаха да изразходват насъбралата се у тях енергия. Той подмина огромната катедрала, чийто строеж бе започнал преди две години. Масивните каменни основи бяха положени, но беше явно, че ще минат години, преди сградата да бъде завършена. Докато яздеше по тесните улички, Риго разглеждаше оживения град, застроен главно с каменни постройки. Старинният мост над реката беше разрушен от силна буря, описана от Бенхамин.

Когато стигна до площада, спря пред малка сергия, където индианка продаваше дрънкулки. Макар че бяха евтини, те представляваха прекрасни образци на изкуството — огърлици и обеци. Стъклена огърлица с наситен червеникавооранжев цвят привлече погледа му и си я представи около врата на Мириам. Чувствайки се малко глупаво, посочи изделието и попита за цената. Оказа се доста скромна. След като внимателно пъхна украшението в чантата на седлото на Пелигро, продължи. Чудеше се дали жена, привикнала да носи скъпоценни камъни, ще приеме селска огърлица.

Докато яздеше по оживените улици и се спираше на площада да направи покупки, почувства, че някои го следи. Когато се огледа обаче, не забеляза нищо нередно. Спомни си за убиеца на кораба. Не беше изключено друг неприятел да се крие някъде в Санто Доминго.

С годините си беше спечелил врагове. При неговата професия това беше неизбежно. Но кой ще дойде чак до островите? Риго си припомни имената на много измамени съпрузи, обидени любовници, дори колеги войници, пренебрегнати в борбата за звания. Разбра, че е безполезно да напряга мозъка си, и започна отново да оглежда гъмжащия град.

На сергиите и на строителните обекти работеха много африканци под надзора на испанци. Имаше съвсем малки индианци. Познаваха се по дългите прави коси и по безформените дрехи.

И тях, и африканците ги ползваха като роби, макар че Короната не разрешаваше това, освен ако са кръвожадни канибали. Риго погледна бедните създания, които работеха под топлото февруарско слънце, и се усмихна при мисълта, че може да са човекоядци.

Пищната природа зад стените на града го мамеше. Дали това е зов на кръвта му? Мина през портите, излезе на откритата поляна до реката и пришпори коня надолу по пътя. Насочи се към горичката от памукови дървета с копринени цветове.

Огледа се наоколо. Обработените полета ставаха все по малко, колкото приближаваше. А тя го привличаше с тъмната си копринена сянка. Отхвърли романтичните си увлечения и започна да изучава засетите култури. Захарната тръстика и оризът бяха важни износни стоки на земите на запад от Санто Доминго, но на тези полета се отглеждаха маниока и царевица. Бенхамин му бе описал местните хлебни растения.

Мисълта да стане плантатор и притежател на стока пробягна през съзнанието му. Имението на Торес се славеше като доста обширно и проспериращо. Питаше се как тайно, които работят на своите полета, биха се отнесли към човек от тяхната кръв, какъвто беше и господарят им.

— Май прекалено много се надценявам. Твърде вероятно е отново да се озова в Мексико, за да продължа стария си занаят.

Когато навлязоха в джунглата, почувства, че конят е неспокоен. Прошепна му няколко успокоително думи и продължи. Всичко наоколо беше невероятно красиво — цветята, величествените дървета.

— Сякаш съм пред катедрала, украсена за голям празник.

Излязоха на малка поляна. Няколко индианци ровеха рохкавата земя. Малък поток мързеливо се виеше около огромно чепато дърво. Риго слезе от Пелигро и му позволи да пие. Хората на тайно в близкото поле спряха работа и започнаха да си шепнат, сочейки високия конник. Риго тръгна към тях, като приветливо им махна с ръка.

— Говорите ли кастилски? — попита той.

Единият от индианците, очевидно по-смел от приятелите си, пристъпи напред и се поклони. Правата му мастиленочерна коса бе по-груба от тази на Риго и стигаше до кръста му. Като я отметна назад, младежът отговори:

— Да. Наричат ме Геона. А как да наричам ваша светлост?

Двамата възрастни мъже кимнаха. Другите трима завистливо огледаха новите му дрехи.

— Аз съм Риго. Искам, само вода за коня и за себе си.

Единият от по-старите мъже бързо потопи една кратуна в потока, извади вода и я подаде. Риго я пое с благодарност, пи и продължи:

— Наричат ме Родриго де ла Казас. Но тук името на моя баща е по-популярно. Казвам се Наваро Торес и съм наполовина тайно.

Тримата мъже си размениха недоверчиви погледи и започнаха да говорят на странен език. Сетне се хвърлиха на земята, сякаш беше мавърско божество.