Деби Макомбър
Целувки в дъжда (7)

Седма глава

Рецептата за приготвяне на шоколадови бисквити беше скрита на сигурно място в едно чекмедже.

В понеделник сутринта, когато отново отиде на работа, Сузана осъзна колко близо е била до безумието. Беше на една крачка от повишението. Бе работила твърде дълго и упорито, за да изпусне такъв шанс, само защото колената й леко се подкосяват, когато я целува Нейт Таунсънд. Да се очаква нещо повече от добро приятелство между тях беше все едно да се ампутира ръка, заради забита в показалеца треска. Тя се държеше малко неестествено, но това беше обяснимо, тъй като никога досега не бе изпитвала силно влечение към мъж.

— Търсят ви по телефона — каза госпожа Брукс. — Мисля, че е онзи приятен младеж, който ви посети миналата седмица.

Нейт! Сузана изправи рамене, събра кураж и взе слушалката:

— Сузана Симънс е на телефона!

— Добро утро, красавице!

— Здравей, Нейт, какво мога да направя за теб?

— Ти едва ли би искала да разбереш.

— Нейт, моля те! Имам работа. Какво искаш?

— Освен тялото ти ли?

— Мисля, че ще е най-добре да прекратим този разговор… — страните й пламнаха.

— Добре, добре. Извинявай! Току-що се събудих и докато лежах, си мислех, че ще бъде прекрасно, ако днес заминем някъде. Какво ще кажеш да се разходим с колата до океана. Ще събираме миди, ще си построим пясъчен замък, а после може да си запалим огън и да пеем.

— Ако искаш да знаеш, аз съм станала преди няколко часа. Изглежда забравяш, че ходя на работа! Това е важно — поне за мен. Така че казвай за какво се обаждаш!

— Каня те на обяд.

— Не мога днес. Имам среща.

— Добре — въздъхна разочаровано той. — Какво ще кажеш за вечеря? Само аз и ти!

— Ще работя до късно и мисля да си поръчам нещо по телефона.

— Сузана — започваше да губи търпение Нейт, — пак ли ще говорим за това? Би трябвало вече да си разбрала, че като ме отбягваш няма да промениш нищо.

„Може би, помисли си тя, а може и да променя.“

— Слушай, Нейт, наистина съм много заета. Нека продължим този разговор друг път!

— Догодина? Познавам те, Сузана. Ти би стояла със заровена в пясъка глава и петнайсет години, ако не дойда да те измъкна! Кълна се, никога не съм виждал по-упорита жена!

— Дочуване, Нейт!

— Сузана — настоя той, — какво стана с вечерята? Хайде, ще дойдеш ли? Трябва да си поговорим.

— Не. Имам работа. Не мога да изляза днес. Нито довечера.

— Ох! — извика той. — Направо ме заболя!

— Да не те ударих по слабото място?

— Възможно. Но преди да затворим, искам да ми кажеш кога ще се видим.

Сузана взе тефтерчето, в което записваше срещите си и започна да го прелиства. Търсеше празна страничка.

— Какво ще кажеш за четвъртък на обяд?

— Добре. Ще се видим в четвъртък.

Ръката й остана върху слушалката дълго, след като бяха затворили. Колкото и налудничаво да изглеждаше идеята за разходка по плажа, на нея й се стори много привлекателна.

Начинът, по който той я караше да се чувства, беше почти страшен. Нейт застрашаваше кариерата й. Трябваше да се направи нещо. Но какво?

След около час госпожа Брукс почука тихо и влезе. Носеше огромен букет червени рози.

— Току-що пристигнаха.

— За мен ли са?

Сигурно имаше някаква грешка. Никой, никога не й бе изпращал цветя. Никога не беше имало повод. Повод нямаше и сега.

— На картичката пише вашето име — секретарката извади малкото пликче и го подаде на Сузана.

Още щом излезе госпожа Брукс, Сузана прочете бележката. Букетът беше от Нейт. Пишеше, че се извинява за безпокойството, че е била права, сега не е време за разходки. Беше подписано: „С любов“.

Сузана затвори очи, притисна бележката до сърцето си, като се бореше с надигналата се в нея вълна от емоции. Поне да не беше толкова чудесен! Тогава всичко щеше да е много лесно.

Случи се така, че Сузана свърши работата си сравнително рано и към седем часа си беше вкъщи. Апартаментът й се стори мрачен и празен. Но той беше такъв всяка вечер и тя не можеше да разбере защо си помисли това точно сега.

Само след миг тя вече чукаше на вратата на Нейт. Изведнъж си даде сметка колко спонтанно се държи, откакто го срещна. Правеше всичко, за да го избягва, а в същото време не можеше без него.

— Сузана! Каква приятна изненада — каза той.

— Аз… Просто исках да ти кажа, че розите много ми харесаха… Много мило от твоя страна!

— Влизай — покани я той. — Ще направя кафе.

— Не, благодаря. Само исках да ти благодаря за цветята и да ти се извиня, ако съм ти се сторила зла по телефона. В понеделник сутрин винаги съм нервна.

— Всъщност аз трябва да ти се извиня — той се усмихна, скръсти ръце и се облегна. — Не трябваше изобщо да ти се обаждам. Беше много необмислено и егоистично от моя страна. Ти имаш важна работа и тези дни са напрегнати за теб. Нали ми каза, до седмица-две ще разбереш дали ще те повишат? — тя кимна. — Нямам намерение да правя нищо, което да пречи на работата ти. Ти си всеотдайна и трудолюбива и наистина заслужаваш да станеш вицепрезидент на „Ейч енд Джей Лима“.

Вярата му в нейните способности й вдъхваше увереност, но в същото време я смущаваше. От собствени наблюдения беше разбрала, че работата и удовлетворението от нея са последното нещо, което го интересува.

— Ако ме повишат, всичко между нас ще се промени. Няма да имам нито минутка свободно време…

— Това означава ли, че няма да можем да излизаме и да се забавляваме? — изимитира я той и чувствено се усмихна.

— Точно така!

— Мога да се примиря с това. Само че…

— Какво?

Нейт гледаше намръщено, а това не беше в негов стил. Ведрата му усмивка и бейзболната шапка бяха част от него.

— Кажи ми! — настоя Сузана.

— Искам да направиш всичко възможно да постигнеш целите си, но трябва да внимаваш, защото пътят, по който вървиш, е осеян с клопки.

Сузана на свой ред се намръщи. Не беше сигурна, че е разбрала думите му.

— Искам да кажа — продължи той, — че не трябва да забравяш коя си, само защото този висок пост означава толкова много за теб. Трябва добре да прецениш нещата! — той пристъпи към нея, погледна я в очите и нежно я целуна. Сузана се поколеба за момент и се притисна към него. Чак когато невероятният копнеж, който Нейт винаги предизвикваше у нея, я напусна, мислите й се проясниха и тя се замисли сериозно върху неговите думи.

Сузана се събуди около полунощ, обърна се на другата страна и оправи възглавницата. Погледна към светещите в тъмнината цифри на радиобудилника и разбра, че е спала само няколко часа. Чудеше се какво й става, какво бе прекъснало дълбокия й сън. Твърдо решена да заспи, тя зави рамото си с одеялото и затвори очи. Представи си как ще я повишат. Естествено, във вечерния вестник ще излезе някоя хубава статия за нея. В бизнес списанието също ще напишат няколко реда. Сети се за думите на Нейт. Той й беше напомнил да не забравя коя е. Коя всъщност е тя? Този въпрос криеше различни отговори. Беше Сузана Симънс, евентуалният вицепрезидент по маркетинг на най-голямата компания за спортни стоки в страната. Беше дъщеря, сестра, леля… В този момент разбра най-важното — беше жена! Това се опитваше да й каже Нейт. Това искаше да й втълпи и Емили. Сузана се бе посветила на кариерата, беше се отрекла от всичко женско. Но сега трябваше да помисли сериозно по въпроса.

На следващата вечер Сузана се прибра рано. Наведена над кухненския плот, тя се мъчеше да извади миксера от картонената кутия. Според нейните изчисления, от рецептата на Емили щяха да излязат около три дузини шоколадови бисквити. Напазарува в супермаркета, мина през магазина за домашни потреби и купи миксер, мензури и фолио за бисквитите. След всичко това една бисквита й струваше четири долара и седемдесет и два цента. По дяволите цената! Беше решила да докаже нещо много важно, макар да не знаеше точно какво. Би предпочела да не превръща теорията на сестра си за връзката между бисквитите и любовта в своя житейска философия. Изобщо не вярваше на тези измислици, но бе решила да опита. Може би искаше да докаже нещо на самата себе си? Вече не знаеше какво точно иска. Просто бе обзета от невероятното желание да направи шоколадови бисквити.

Тя запретна ръкави и пусна радиото. Автоматичният миксер равномерно бъркаше яйцата и захарта. Доволна от себе си, Сузана чупеше яйцата на ръба на купата с майсторство, на което би завидял всеки готвач.

— По дяволите! — извика тя, когато изпусна една черупка между перките на миксера, които за миг я натрошиха на хиляди малки парченца. Нищо, каза си, малко повече протеин или калций няма да навреди на никого. Изключи миксера, сипа брашното и шоколадовите пръчици. Фурната беше гореща, точно както пишеше в рецептата. Сузана пъхна вътре новата лъскава тавичка. Затвори врата с коляно и нагласи часовника на дванайсет минути. Облиза единия си пръст, тестото й се стори страшно вкусно. По-вкусно даже от бисквитите на Емили. Но реши да не казва на никого, че тайната на нейния успех се дължи на смляна черупка от яйце. Доволна, че всичко стана толкова лесно, тя седна на масата да прегледа вечерния вестник. След няколко минути й се стори, че е задимено. Помириса подозрително въздуха и остави вестника. Не е възможно да са бисквитите — тя ги сложи преди по-малко от пет минути. За да се увери, отвори вратата на фурната. Пушекът връхлетяха върху нея. Тя закрещя ужасена:

— Пожар! Пожар!

Алармата започна да звъни. Никога не беше чувала такива пронизителни звуци. Изтича като обезумяла към вратата и я остави отворена, за да излиза пушека.

— Сузана! — Нейт нахълта запъхтян.

— Запали се! — изкрещя тя, опитвайки се да надвика оглушителния звън на алармата. Гласът й беше дрезгав.

— Кое се запали? — Нейт обикаляше бясно из кухнята и търсеше причината за нейната паника.

— Фурната! — застанала настрана, тя закри с ръце лицето си.

След малко Нейт я прегърна. Почернялата тавичка, пълна с овъглени курабийки, беше в мивката.

— Добре ли си? Да не си се изгорила?

Имаше само едно мехурче на пръста, Нейт нежно махна косата от лицето й. Той пое дълбоко въздух и го издиша бавно и продължително — явно за да се успокои.

— Как се запали?

— Не знам. Аз… Направих всичко… Точно по рецептата. Но като ги сложих във фурната, те се запалиха! — гласът й вибрираше като небалансирана перална машина.

— Не са се запалили бисквитите — поясни той. — Причината е във фолиото. Изглежда е било ново, а ти си забравила да отлепиш хартията от долната му страна.

— О! — изхлипа Сузана. Цялата трепереше. Опита се да спре, но затрепери още по-силно.

— Сузана, няма защо да плачеш. Всеки прави грешки. Ето, седни тук — той внимателно я сложи на един стол, коленичи пред нея и разтри ръцете й. — Не е станало нищо страшно.

— Знам — изплака тя. Още не можеше да се съвземе. — Ти не разбираш! Това беше нещо като изпит…

— Изпит?

— Емили твърди, че мъжете обичат бисквити и аз реших да ти направя!

Емили беше казала и друго — мъжете обичат жените, които умеят да правят бисквити.

— Не мога да готвя! Щях да направя пожар! Изпуснах една черупка в тестото! Нямаше да кажа на никого…

Изглежда нейните думи го шокираха, защото той се изправи и излезе.

Сузана се мъчеше с всички сили да се успокои и до известна степен бе успяла, когато Нейт пристигна с пакетче салфетки в ръка. Вдигна я без никакво усилие, седна на стола и я настани удобно в скута си.

— И така, нека готвачката обясни как стана всичко.

Тя избърса лицето си с една салфетка. Усещаше, че се държи доста глупаво. Какво толкова е станало? Изгорила една тава с бисквити.

— Какво да ти обяснявам?

— Това за мъжете и бисквитите.

— Всъщност всичко стана заради Емили.

— Ти каза, че си ги направила за мен!

— Да. Вчера спомена, че не трябва да забравям коя съм и да открия себе си и… Мисля, че този спонтанен порив да готвя беше нещо като разрешение на нещата. Но след днешния случай няма никога вече да помисля за готвене.

— Не си спомням да съм ти казал „открий себе си чрез готвене“ — каза смутено Нейт.

— Всъщност идеята беше на Емили — призна Сузана. — Тя ми даде рецептата. Според нея, една жена, която може да прави шоколадови бисквити, може да накара всеки мъж да продаде душата си.

— А ти искаш да вземеш душата ми?

— Разбира се, че не. Не ставай смешен!

Той се поколеба за момент — изглежда обмисляше думите й.

— Ще се учудиш ли много, ако ти кажа, че аз искам твоята?

Сузана почти не го слушаше. Не беше в настроение да говори за „вземане на душата“. Току-що бе доказала на себе си, че не я бива за домакиня. Пропуските, които имаше в тази област, не я бяха притеснявали до сега. Направи опит, но се провали. Отгоре на всичко, Нейт бе свидетел на нейния неуспех, а това чувствително нарани гордостта й. Сигурно ми липсва някой ген, помисли си тя, ето, не мога нито да готвя, нито да шия, не различавам краищата на иглите за плетене… Не мога да правя нищо, което нормалните хора наричат „женска работа“!

— Сузана, чу ли какво ти казах?

Тя кимна. Всичко й беше ясно. Някои жени го имат, а други — не. За нещастие, тя бе от вторите.

— Говорех ти за нещо много важно, но ти ме принуждаваш да ти го кажа без думи — той хвана лицето й и я целуна.

Но това не беше обикновена целувка. С върха на езика си той премина по чувствителните извивки на нейните устни. Тя потрепери. Мрачните мисли се стопиха и изчезнаха. Не мислеше, не дишаше, само трепереше в ръцете му. Огънят от фурната не беше нищо в сравнение с този, който Нейт запали в нея. Замаяна, Сузана обви ръце около шията му, впи устни в неговите и се отдаде на силните усещания. Разтвори се пред него, бе готова да му даде всичко от себе си. Езикът му намери нейния и Сузана измърка от удоволствие. Реакцията й беше невинна и пламенна.

— Страхотно — прошепна той, опрял чело в нейното. Гласът му трепереше. Тази дума доказваше всичко.

Сузана бавно отвори очи. Пое дълбоко дъх. Искаше й се да повтаря името му, да го попита защо прави това, и после да го помоли да не спира. Той прекара пръсти през косите й и така я целуна, че тя се вкопчи в него, сякаш беше спасителен сал в бурно море. Възбудена, галеше шията му, раменете, ръцете. Изглежда му беше хубаво, защото изстена и започна да я целува още по-страстно.

— За съжаление, мисля, че ти още не си готова да го разбереш — каза той.

— Какво да разбера?

— Това, което ти казах.

— Какво ми каза? — тя навъси вежди.

— Забрави за тези бисквити! Всеки мъж би се радвал да има жена като теб.

Тя премигна недоумяващо. Господи! Не можеше да разбере самата себе си!

— Не съм искал да те карам да се самоизпитваш. Просто ти казах, че не трябва да губиш представа за себе си. Да преследваш целите си е хубаво нещо, даже необходимо, но трябва да умееш да преценяваш нещата.

— О! — разумът й все още беше твърде замъглен, за да възприеме точния смисъл на думите му.

— Ще се оправиш, нали? — попита той и докосна леко бузата й. После целуна клепачите й.

 

 

— Джон Хамър желае веднага да ви види — докладва госпожа Брукс, когато Сузана влезе в кабинета си в четвъртък сутринта.

Сърцето й се разтуптя, качи се в гърлото и остана там. Това е! Денят, който бе чакала пет дълги години.

— Каза ли какво иска? — попита тя, стараейки се да изглежда спокойна.

— Не — отговори госпожа Брукс, — просто ме помоли да ви кажа, че иска да говори с вас, когато ви е удобно.

Сузана се отпусна върху мекия стол в кабинета си. Подпря лакти на бюрото, закри лицето си с длани и се опита да подреди обърканите си мисли.

— Когато ми е удобно? — повтори тя нервно. — Не са ме повишили. Сигурна съм!

— Сузана! — каза строго секретарката. Досега никога не се бе обръщала към нея с малкото й име. — Правите прибързани заключения.

— Ако беше решил да ме назначи за вицепрезидент — ядоса се младата жена, — щеше да ме повика в кабинета си следобед. Така прави винаги. След това щеше да тегли една дълга реч за това колко съвестно работя, колко много знача за компанията и още куп глупости. А това, че иска да говори с мен сега, означава, че… Знаете какво означава.

— Не съм много сигурна — каза педантично госпожа Брукс. — Предлагам ви да отидете в кабинета на господин Хамър, преди да е променил решението си.

Сузана стана. Струваше й се, че стомахът й е пълен с горещ мед, и въпреки че полагаше огромни усилия, продължаваше да трепери.

— Ще чакам да се върнете — каза й на излизане госпожа Брукс. После й се усмихна окуражаващо. — Побързайте!

— Отивам, пък да става каквото ще!

Имаше чувството, че ако не я повишат, ще се пръсне на парчета. Опита се да бъде спокойна. Реши да не се притеснява, преди да е разбрала със сигурност.

Джон Хамър се изправи, когато съобщиха за нея. Сузана влезе в кабинета. Първото, което й направи впечатление, бе, че другите двама претенденти не бяха повикани. Президентът на компанията се усмихна любезно и й подаде стол. Сузана седна на ръба, като се опитваше да прикрива притеснението си.

— Добро утро, Сузана — усмивка озари лицето на президента…

 

 

— Е? — Секретарката я чакаше, както бе обещала. Сузана бавно влезе в кабинета. Елинър Брукс я последва.

— Какво стана? — попита отново тя. — Разказвайте!

Сузана бавно отмести поглед от телефона и погледна секретарката. Изведнъж започна да се смее. Смехът излизаше дълбоко от гърдите й. Закри устата си с длан. Когато се успокои изтри сълзите от крайчетата на очите си и каза:

— Първо ме попита дали искам да се преместя в друг кабинет, докато ремонтират моя.

— Какво?

Сузана помисли, че госпожа Брукс я гледа така, както тя бе погледнала господин Хамър, когато й зададе този въпрос.

— И аз реагирах по същия начин! — възкликна Сузана. — Не го разбрах. Тогава ми каза, че има намерение да ремонтира моя кабинет, защото, според него, е редно вицепрезидентът по маркетинга да има приличен кабинет.

— Получила си поста? — Елинър Брукс възторжено плесна с ръце, после притисна пръсти към устните си.

— Успях! — въздъхна Сузана и притвори очи. — Наистина успях!

— Моите поздравления!

— Благодаря! Благодаря!

Вече беше вдигнала телефонната слушалка. Трябваше да съобщи на Нейт! Само преди два дни той й беше казал да преследва своите цели и ето, сега всичко си идваше на мястото.

Никой не вдигна телефона и тя унило остави слушалката. Трябваше да говори, с него! Звънеше му през половин час. Вече мислеше, че ще полудее.

По обяд влезе секретарката и съобщи, че човекът, с когото Сузана трябва да се срещне на обяд, е пристигнал.

— Нека влезе — автоматично каза Сузана, ядосана, че й пречат да се концентрира.

Съвсем неочаквано в кабинета влезе Нейт и седна на стола срещу нея.

— Нейт! — извика тя и скочи. — Цяла сутрин те търся по телефона! Какво правиш тук?

— Отиваме на обяд, не помниш ли?