Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (7)

Глава 7

Ленгли, Вирджиния

Клейтън Кейстън изглеждаше замислен, когато се върна в офиса си без прозорци. По-скоро потънал в мисли, реши Ейдриън Чои. Изглеждаше, сякаш е впил кукичката си в нещо. Вероятно нещо, което беше свързано с много дълга разпечатка, мрачно си помисли Ейдриън.

При Кейстън сякаш всичко опираше до разпечатки. Не че Ейдриън си въобразяваше, че е разгадал личността му. Самата му посредственост беше мистична. Беше му трудно да си представи, че този човек е със същата професия като, да речем, Дерек Сейнт Джон, неудържимият и безстрашен герой от романите на Клийв Маккарти, които Ейдриън така ценеше. Кейстън щеше да го насоли, ако знаеше, че Ейдриън даже носи последната книга от поредицата в раницата си и че беше прочел почти цяла глава на закуска. Този път ставаше дума за ядрена бойна глава, скрита в останките на британския лайнер „Лузитания“. Ейдриън прекъсна четенето на най-интересното: Дерек Сейнт Джон, който се беше гмурнал в останките на кораба, току-що беше избегнал на косъм граната харпун, изстреляна от вражески агент. Ейдриън ще се опита тайничко да прочете още една-две глави по време на обедната си почивка. Кейстън вероятно ще преглежда последния брой на „Журнал за счетоводство, одит и финанси“.

Може би това заслужаваше — да бъде разпределен към най-скучния човек в цялото Централно разузнавателно управление. Ейдриън съзнаваше, че се е престарал с ентусиазма на интервюто. Това без съмнение беше нечия представа за майтап; вероятно в момента някой от „Човешки ресурси“ си мислеше за него и се подхилкваше.

И сега Ейдриън беше потърпевшият. Всеки божи ден човекът, за когото работеше, се появяваше в еднаква бяла риза, с почти еднаква вратовръзка и каталожен костюм, който варираше в оттенъка си от вълнуващо средно сиво, до диво и лудешко графитно сиво. Ейдриън знаеше, че шефът му не работи за Генералния щаб, но въпреки това не отвеждаше ли рутината малко по-далеч от необходимото? Кейстън не само изглеждаше скучен, той ядеше скучно — неизменният му обяд се състоеше от рохко сварено яйце, леко препечен хляб, чаша доматен сок и разтворимо хапче против киселини. За всеки случай. Веднъж, когато бе изпратил асистента си да му вземе обяд, Ейдриън му донесе смесен зеленчуков сок вместо чист доматен и Кейстън го прие като предателство. Хей, живей опасно поне от време на време, за малко да му каже Ейдриън. Човекът изглеждаше така, сякаш не беше използвал по-опасно оръжие от подострен молив.

И все пак имаше моменти, когато Ейдриън се питаше дали всъщност това беше цялостната му личност, дали този мъж нямаше и друга страна.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — обърна се Ейдриън към Кейстън, вечно изпълнен с надежда.

— Да — отвърна Кейстън. — Всъщност има. Когато отправихме заявка до „Консулски операции“ за предоставяне на досието на специалния агент Таркин, ни бяха подхвърлени само огризки. Нужно ми е всичко, което могат да ни дадат. Ниво на достъп — ДЦР. Кажи им да уточнят условията за достъп с офиса на директора на централното разузнаване и да ускорят процеса. — В гласа на Кейстън се усещаше съвсем слаба следа от бруклински акцент — на Ейдриън му трябваше известно време, преди да я долови — и употребяваше технически термини и жаргонни думи с еднаква лекота.

— Чакай малко — каза Ейдриън. — Ти имаш достъп до ниво Директор на централното разузнаване?

— Това право на достъп се дава според разработвания проект. Но като цяло, да, имам.

Ейдриън се опита да прикрие изненадата си. Беше чувал, че едва десетина души в цялото управление имат достъп до такова ниво. Нима Кейстън наистина беше един от тях?

Но ако Кейстън имаше подобен достъп, тогава Ейдриън, в качеството си на помощник на Кейстън, е бил проучен доста обстойно. Ейдриън поруменя. Беше чувал да се говори, че новите хора, ползващи секретна информация от високо ниво, биват подлагани на автоматично наблюдение. Вероятно подслушваха апартамента му? Преди назначението си Ейдриън беше подписал безброй документи; без съмнение се беше отказал писмено от всякакви права на уединение, каквито имаше като обикновен гражданин. Но беше ли възможно да е предмет на оперативно наблюдение? Ейдриън прехвърли вероятността в главата си. Намери я за… е, ако трябваше да бъде честен със себе си, намери я за прекрасна.

— Освен това ми трябва още от остров Париш — каза Кейстън. Той примигна няколко пъти. — Искам личните досиета на всички, които са работили в отделение 4-З през последните дванадесет месеца — лекари, сестри, надзиратели, пазачи, всички.

— Ако документите са дигитални, ще могат да ги изпратят по електронната поща — каза Ейдриън. — Сигурно е автоматично.

— Като се има предвид колко са кръпките по ръчно съшитото одеяло на щатския правителствен комплекс от оперативни платформи, нищо автоматично не е наистина автоматично. Всички, ФБР, Службата по имиграция и натурализация, дори проклетото Министерство на земеделието, имат собствени защитени системи. Неефективността е стъписваща.

— Освен това някои неща може да са само на хартия. Ще отнеме доста време.

— Времето е жизненоважно. Трябва да се увериш, че всички са наясно с това.

Ейдриън замълча за момент.

— Разрешете да говоря свободно, сър. Кейстън завъртя очи.

— Ейдриън, ако искаш да ти се даде разрешение да говориш свободно, трябваше да се присъединиш към армията. Тук си в ЦРУ. Ние не задаваме подобни въпроси.

— Това означава ли, че винаги мога да говоря свободно?

Бързо поклащане на глава.

— Ти май ни бъркаш с Кулинарния институт на Америка. Случва се.

Понякога Ейдриън беше убеден, че Кейстън е лишен от чувство за хумор; друг път решаваше, че то просто е изключително сухо — почти колкото Долината на смъртта.

— Ами добре, имам чувството, че в „Консулски операции“ си влачат краката нарочно — каза Ейдриън. — Не изглеждаха особено доволни от заявката.

— Разбира се. В противен случай ще се наложи да признаят, че Централното разузнавателно управление всъщност е централното разузнавателно управление на тази страна. Това засяга гордостта им. Но днес не мога да разреша цялата организационна бъркотия. Остава налице фактът, че се нуждая от съдействието им. Което означава, че ти трябва да ги накараш да съдействат. Всъщност разчитам на това.

Ейдриън тържествено кимна и изпита чувството, че приятно настръхват косъмчетата по врата му. Разчитам на това. Прозвуча почти като Разчитам на теб.

Час по-късно от системата на остров Париш пристигна голям, компресиран дигитален файл. След като го декомпресираха и разкодираха, главният компонент се оказа някакъв аудиофайл.

— Знаеш ли как работи това чудо? — изсумтя Кейстън. Ейдриън знаеше.

— Това лошо момче е 24-битов файл с данни, форматиран според професионалната интегрирана аудио записваща система. Струва ми се, че е аудиоклип с продължителност пет минути. — Ейдриън сви рамене, скромно отричайки похвала, която така и не получи. — Бях председател на аудио-визуалния клуб в гимназията. Истински спец съм в тези неща. Ако някога решиш да си водещ на собствено телевизионно шоу, аз съм твоят човек.

— Ще се опитам да го запомня.

След като направи някакви настройки на софтуера, Ейдриън пусна файла на компютъра на Кейстън. Ставаше ясно, че е бил записан по време на психиатрична сесия с пациент № 5312 и представя тогавашното му психическо състояние.

За пациент № 5312 се знаеше, че е обучен правителствен агент. Работеше под прикритие от две десетилетия, което означаваше, че притежава две десетилетия на оперативни тайни — процедури, шифри, източници, информатори, ресурси, мрежи.

Освен това беше — не оставяше съмнение записът — абсолютно луд.

— Имам лошо предчувствие за този човек — осмели се да отбележи Ейдриън.

Кейстън се намръщи.

— Колко пъти трябва да ти повтарям? Ако искаш да ми кажеш нещо за логика, информация, доказателства, целият съм в слух. Когато направиш обмислена преценка, моля те да ми съобщиш. Степени на убеждение, това е стоката в нашата търговия. Но не ми говори за чувства. Радвам се, че имаш чувства. Възможно е и аз да ги имам, макар че се съмнявам. Но просто мястото им не е в офиса. Вече сме го обсъждали.

— Съжалявам — каза Ейдриън. — Но с човек като този, бродещ на свобода…

— Не за дълго — каза Кейстън най-вече на себе си. Сетне го повтори още по-тихо: — Не за дълго.

Пекин, Китай

Като началник на Второ бюро на Министерството на държавната сигурност — бюрото, занимаващо се с чуждестранни операции — Чао Тан посещаваше Джуннанхай редовно. Въпреки това сърцето му неизменно забързваше ход всеки път, когато пристигнеше тук. Толкова история беше концентрирана на това място, толкова надежди и толкова разочарования, толкова постижения и толкова провали. Това беше история, която Чао познаваше добре, и тя сякаш хвърляше сянка над всяка негова стъпка.

Джуннанхай, понякога известен като Морските палати, беше столица в столицата. Огромният, строго охраняван комплекс, където живееха и властваха най-висшите ръководители на Китай, беше символ на империята, откакто монголските завоеватели го бяха издигнали по времето на династията Юан през четиринадесети век. Следващите династии дострояваха района през вековете, сривайки и издигайки могъщи здания, някои отдадени на стремежа към власт, други на стремежа към удоволствия. Всички сгради бяха пръснати сред големи изкуствени езера и пасторалния разкош на създадена от човека природа. През 1949 г., годината, в която Мао придоби абсолютен контрол над страната, комплексът, вече доста западнал, беше изграден отново. За кратко време новите водачи на страната се сдобиха с нов дом.

Някогашната старателно поддържана имитация на природа трябваше да отстъпи пред практичните изисквания на паважа и паркингите; бившето екстравагантно изящество отстъпи пред мрачния и груб декор в стила на Източния блок. Но това бяха само козметични промени, революционерите се доказаха като лоялни на по-старите и дълбоки традиции на потайността и уединението. Въпросът според Чао беше дали влиянието на тези традиции ще отстъпи пред човека, поставил си за цел да ги преобърне — младия президент на Китай, Лю Ан.

Чао си спомняше, че президентът сам беше пожелал да отседне тук. Непосредственият му предшественик не беше живял в самия Джуннанхай, а в близко, добре охранявано имение. Но Лю Ан имаше своите причини да живее в същия комплекс като останалите от висшето ръководство. Той вярваше в собствените си умения лично да убеждава, влагаше много в способността си да печели над съпротивлението чрез неофициални посещения, разходки из прелестни градини, неуговорени срещи на чаша чай.

Срещата тази вечер обаче не беше нито неофициална, нито неуговорена. Всъщност тя беше наложена на Ан, и то не от опонентите му, а от поддръжниците му. Защото на карта беше поставено собственото оцеляване на Ан и бъдещето на най-многобройната нация на света.

Страх сковаваше петима от шестимата мъже, събрали се около черната лакирана маса на втория етаж в резиденцията на Ан. Самият президент отказваше да приеме заплахите на сериозно. Чао можеше да чете в ясния поглед на Лю Ан като в отворена книга: изплашени старци, за такива ги вземаше той. Тук, в сянката на гранитния палат, на Лю Ан му беше трудно да възприеме изключителната си уязвимост. Трябваше да го накарат да я възприеме.

Разузнавателните доклади бяха сенчести и все още неясни; но когато докладите на колегите на Чао от първото бюро, които бяха специализирани в национално разузнаване, се комбинираха с онези от собственото бюро на Чао, сенките се задълбочаваха в нещо наистина тъмно.

Един любезен мъж с тесни рамене, седнал отдясно на Лю Ан, се спогледа с другаря Чао и се обърна към президента.

— Простете ми, че ще говоря откровено, но каква полза от всичките ви планове за реформа, ако не сте жив да ги изпълните! — каза мъжът. Той беше съветник на Ан по въпросите на сигурността и подобно на Чао беше работил в тайните служби, макар и в националното бюро. — Човек трябва да извади хищните костенурки от езерото, ако се надява да плува на спокойствие. Човек трябва да изгребе нападалата мръсотия в езерото, ако иска да изчисти водата. Човек трябва да изкорени отровния бръшлян от градината, ако пожелае да си набере цветя. Човек трябва…

— Човек трябва да окоси храсталаците на метафората, ако иска да пожъне зърното на здравия разум — прекъсна го Ан с лека усмивка. — Но разбирам какво имаш предвид. Вече си повдигал въпроса. А моят отговор си остава същият. — Тонът му стана решителен. — Отказвам да се парализирам от страх. И отказвам да предприема действия срещу хора въз основа само на подозрения, а не на доказателства. Ако го сторя, по нищо няма да се различавам от враговете си.

— Вашите врагове ще ви унищожат, докато седите и ораторствате за високите си идеали! — намеси се Чао. — И тогава наистина ще ви различават добре от тях — те ще са победители, а вие няма да съществувате. — Говореше откровено и разпалено. Ан винаги настояваше за откровеност, а разпалеността вървеше с нея.

— Някои от хората, които ми се противопоставят, са мъже и жени с принципи — каза Лю Ан, без да повишава тон. — Мъже и жени, които ценят стабилността и гледат на мен като на заплаха. Когато осъзнаят, че грешат, съпротивата им ще угасне. — Тук, често настояваше той, времето беше на негова страна. Щеше да спечели спора за бързината на реформите, като продължеше с плановете си и покажеше, че това няма да доведе до социален хаос.

— Вие бъркате боя с ножове с размяна на полемика! — противопостави се Чао. — Има могъщи хора, дори във вътрешния съвет на държавата, за които истинският враг е промяната, всяка промяна. — Нямаше нужда да обяснява с подробности. Всички знаеха за хардлайнерите, поддръжниците на твърда политика, които опонираха на всеки стремеж към прозрачност, честност и ефективност и процъфтяваха благодарение на тяхната липса. Особено опасни бяха хардлайнерите в правителствения комитет — добре представени в Народната армия за освобождение и Бюрото за държавна сигурност, — които с неохота бяха склонили на неговото назначение с увереността, че той може да бъде контролиран. Говореше се, че покровителят на Ан, заместник-председателят на комунистическата партия, беше дал това уверение. Когато откриха, че Ан не е ничия марионетка, недоволството им прерасна в предателство. Засега никой не беше осмелил да направи публичен ход срещу него; посегателството върху толкова популярна личност можеше да раздвижи сеизмични сили на социален протест. Но те наблюдаваха и чакаха, и дебнеха момента, и ставаха нетърпеливи. Малка групичка хардлайнери бяха решили, че с течение на времето Ан става само по-силен, че трябва да предприемат действия скоро, преди да е станало твърде късно.

— Вие, които заявявате своята лоялност към мен, защо искате да ме превърнете в самото нещо, което презирам! — протестираше Лю Ан. — Казват, че властта разваля човека, но не казват как. Сега вече знам, ето как. Реформаторът започва да слуша съветите на страха. Е, аз отказвам да го сторя!

Чао едва се сдържа да не удари с юмрук по масата.

— Вие неуязвим ли сте? — настоятелно попита той с блеснали очи. — Ако някой изстреля куршум в реформисткия ви мозък, нима куршумът ще отскочи? Ако някой опре меч в реформисткото ви гърло, нима острието ще се огъне? Съветите на страха значи? А какво ще кажете за съветите на здравия разум!

Предаността на Чао към младия президент беше както лична, така и професионална и много хора бяха объркани и от двете. Като човек, прекарал десетилетия в сърцевината на китайските разузнавателни служби, той не се вписваше в обичайния профил на най-горещите привърженици на Ан. Но дори и преди избирането на Ан за генерален секретар на Националния народен конгрес и председател на постоянния комитет към конгреса две години по-рано, Чао уважаваше съчетанието на енергичност и почтеност у него. По мнение на Чао това въплъщаваше най-доброто от китайския характер. Кариерата му сред различните партийни групи не оставяше у Чао никакви илюзии по отношение на системата, която Ан се опитваше да промени. Тя не просто подхранваше безделие, възползване и тесногръдие; тя подхранваше самозаблуда и от това според Чао нямаше по-голям грях.

Оттам идваха и разгорещените думи, изречени на срещата тази вечер. Въпреки протестите на президента той не искаше Лю Ан да се променя, той просто искаше Лю Ан да оцелее. Агресивният подход от страна на президента можеше да се заклейми като деспотизъм, но това щеше да е деспотизъм в името на доброто.

— Вие знаете, че между мен и другаря Чао съществуват несъгласия за много неща — каза петдесетгодишен мъж на име Уан Цай, чиито големи очи бяха допълнително уголемени от очила с телени рамки. — Но по този въпрос съм напълно съгласен с него. Предохранителният принцип трябва да се спази.

Уан Цай беше икономист по образование и един от най-старите приятели на Ан. Именно Цай беше убедил навремето Ан да заработи вътре в системата; един удар срещу наложеното статукво щеше да е по-силен, ако се нанесеше отвътре. За разлика от други членове на личния съвет на Ан, той не се тревожеше от скоростта на реформите на младия президент — всъщност дори беше нетърпелив да направят още, и то по-бързо.

— Нека да зарежем евфемизмите — укори ги Ан. — Вие искате да започна чистка.

— Просто изкорени нелоялните! — извика Уан Цай. — Това е въпрос на самозащита!

Президентът остро погледна ментора си.

— Както мъдрецът Менций казва: „Каква е ползата от самозащитата, ако е за сметка на друга погубена душа?“

— Вие искате да запазите ръцете си чисти — каза Чао, леко зачервен. — Аз мисля, че скоро всички ще се възхищават на тези чисти ръце — по време на погребението ви! — Чао се гордееше със самоконтрола си, но сега вече започваше да се задъхва. — Не твърдя да съм експерт в правото, икономиката, философията. Но разбирам от сигурност. Прекарах цялата си кариера в тайните служби. Както Менций също казва, когато едно магаре говори за магарета, мъдрият човек слуша.

— Ти не си магаре — изтърси Лю Ан с половин усмивка.

— Вие не сте благоразумен — упорито отвърна Чао.

Като останалите около масата, Чао не само беше разпознал невероятния потенциал на Ан рано; той му помогна да го реализира. Те имаха личен интерес от неговото благополучие. В китайската история и преди бяха съществували мъже като Ан, но никой не беше постигнал успех.

Това, че младият президент, който на четиридесет и три години беше много по-млад от всички други, заемали това положение, а и изглеждаше дори по-млад, беше така обичан от народните маси отвъд портите на Джуннанхай, се оказа благословия с две страни. Защото обожанието на масите, както и ентусиазмът на западните медии само засилваха подозрението на хардлайнерите към него. Но пък действията на Ан така или иначе щяха да спечелят враждата им. Само след две години на поста си той вече се беше установил като енергична сила на либерализация, многократно потвърждаваща страховете и надеждите на хората около него. Това го правеше силно вдъхновяваща фигура. Но сред повечето от хардлайнерите той будеше единствено омраза и мрачни опасения.

Представителите на западните медии, разбира се, бързо приписаха политическата му нагласа на житейския му опит. Разтръбиха факта, че е бил сред протестиращите на площад „Тянанмън“, първият от тази група, издигнал се в редиците на партията. Отбелязваха, че той е първият държавен глава, получил образованието си в чужбина, приписвайки преувеличено значение на годината, в която беше учил инженерство в Техническия университет на Масачузетс. Изказваха предположения, че прозападните му чувства бяха подсилени от приятелствата, които беше направил през това време. Негодуващите му другари на свой ред се тревожеха, че преценката му е замъглена от същите тези фактори. Китайците, прекарали известно време на Запад, получаваха прозвището хай гуей — дума, която означаваше „морска костенурка“, но също така се използваше и за „завърнал се от морето“. Някои подозрителни китайци, настроени враждебно към космополитизма на хай гуей, предизвикателно се самонаричаха ту бе, местните костенурки. За много ту бе борбата срещу влиянието на хай гуей беше борба на живот и смърт.

— Не ме разбирайте погрешно — сериозно каза Ан. — Не омаловажавам тревожните въпроси, които повдигате. — Той направи жест към прозореца, към декоративния остров сред Южното езеро, сега покрит с безинтересен сняг, който сияеше на изкуственото осветление. — Всеки ден поглеждам натам и виждам мястото, на което беше затворен моят предшественик, император Канси. Наказанието му за стартирането на Стоте дни на реформа. Подобно на мен, затвореният император е бил мотивиран от идеализъм и реализъм. Онова, което го е провалило преди век, може да провали и мен. Няма и секунда, в която да забравям това.

Беше се случило през 1898 г., легендарна промяна, която в края на краищата беше лавирала пътя към масивните политически катаклизми, разтърсили страната през следващия век. Императорът, вдъхновен от влошеното положение на нацията и от съветите на великия учен и ръководител Кан Йоу-уей, беше направил нещо по-дръзко от всичките си предшественици. В продължение на сто дни били издадени серия декрети, които щели да трансформират Китай в модерна, конституционална държава. Но великите надежди и приповдигнати стремежи скоро били разбити. Три месеца по-късно вдовстващата императрица, подкрепена от висшите генерали, затворила императора, собствения си племенник, на декоративния остров сред така нареченото Южно езеро, и възстановила предишния ред. Засегнатите интереси счели реформите за твърде застрашителни и тези интереси надделели — поне докато късогледият консерватизъм бил изместен от силите на революцията, далеч по-помитащи и безмилостни от всичко, предвиждано от детронирания крал и съветник.

— Но Кан е бил учен без подкрепа от масите — каза един мършав на вид мъж, седнал в края на масата със сведен поглед. А вие разполагате с интелектуална и политическа мощ. Което ви прави много по-застрашителен.

— Достатъчно! — каза младият президент. — Не мога да сторя онова, което ме карате. Казвате, че това е начин да защитя собствената си позиция. И все пак, ако прибягна до чистки — да унищожа опонентите си само защото са ми опоненти, — моето управление няма да е достойно за защита. Хората могат да поемат по този път, водени от най-чисти подбуди. Но този път няма разклонения, той води само до едно място. Той води до тирания. — Ан направи пауза. — Ще положа усилия да убедя онези, които ми се противопоставят по принципни причини. Онези, чиито мотиви са не така здравословни, е, те са опортюнисти. И ако политиката ми успее, те ще постъпят като истински опортюнисти. Ще видят накъде духа вятърът и ще се преподредят в тази посока. Само почакайте и ще видите.

— Дали това е гласът на смирението или на високомерието? — попита мъж от другия край на масата. Ли Пей имаше бяла коса и лице, сбръчкано и осеяно с вени като орехова черупка. Той беше с поколение по-възрастен от останалите и в някои отношения беше най-противоречивият от съюзниците на Ан. Произхождаше от бедняшко семейство от провинцията и беше известен под неласкавия псевдоним jiaohua de nongmin или „лукавия селянин“. Ненадминат в способността си да оцелява, той си имаше запазено място в Джуннанхай или в Държавния съвет, или в самата партия, чрез Мао и разнообразните приемници на Мао — беше минал през Културната революция и нейното потушаване, през кланета и наказателни мерки, през реформи и хиляди поправки в идеологическия курс. Повечето хора го вземаха за циник, който просто се нагаждаше към силните на деня. Това беше само част от историята. Като повечето жлъчни циници той беше един наранен идеалист.

Застаналият начело на масата президент Лю Ан отпи глътка от зеления си чай.

— Може би мога да бъда обвинен и в смирение, и във високомерие. Но не и в невежество. Знам какви са рисковете.

Друг глас на масата заговори тихо.

— Не трябва да гледаме само навътре. Наполеон е казал: „Нека Китай да спи. Защото, когато се събуди, тогава нациите ще затреперят.“ След твоите врагове има чужденци, които не желаят добро на страната ни. Те се страхуват, че под твое ръководство Китай наистина няма да заспи повече.

— Това не са теоретични притеснения — раздразнено се намеси Чао Тан. — Разузнавателните доклади, на които се уповавам, са дълбоко тревожни. Нима сте забравили какво се случи на Уай-чан Лун в Тайван? Много хора гледаха на младежа като на ваш родственик по дух и всички видяхме какво стана с него. Срещу вас може би са се изправили същите врагове, онези, които се страхуват от мира много повече, отколкото от войната. Опасностите, пред които сте изправен, са реални. Възможно е вече да е задвижена някаква конспирация.

— Някаква конспирация? — повтори Ан. — Предупреждавате ме за международна конспирация, а истината е, че нямате представа кои са подбудителите, нито какви са целите им. Като говорим за конспирация, без да знаем каква е същността й, всъщност само си разменяме празни думи.

— Значи искате сигурност? — попита Чао. — Човек има сигурност едва когато е твърде късно. Заговор, за който знаем подробности, би бил заговор, който вече сме осуетили. Но има твърде много мълви, намеци, подмятания, за да продължим да игнорираме…

— Само догадки!

— Очевидно са замесени членове на собственото ви правителство — каза Чао. Костваше му усилие да поддържа равен тон. — Не можем да пренебрегнем и доказателствата, че са намесени и определени елементи от правителството на САЩ.

— Разузнаването ви не подтиква към законови действия — запротестира Ан. — Оценявам загрижеността ви, но не виждам какво мога да направя, което да е в унисон с примера, който искам да поставя.

— Моля ви, обмислете… — започна Уан.

— Чувствайте се свободни да продължите дискусията си — каза младият президент и се изправи на крака. — Но ако ме извините, горе имам съпруга, която започва да смята, че е превърната във вдовица от Китайската народна република. Или поне така ми намеква напоследък. Поне в този случай частичната информация е достатъчна за действие.

Смехът, който последва, беше механичен и не успя да смекчи напрегнатата атмосфера.

Може би младият президент не искаше да знае за заплахите срещу него; той, изглежда, се страхуваше от тези заплахи по-малко, отколкото се страхуваше от последиците на политическата параноя. Останалите не можеха да си позволят да бъдат толкова оптимистични. Онова, което Лю Ан не знаеше, можеше да го убие.