Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (31)

Глава 31

Давос

Малко места на земята са едновременно толкова огромни в популярните представи на хората и толкова миниатюрни като физическа реалност — не повече от миля къщи и обществени здания, струпани около един-единствен главен път. Натежали от снега иглолистни дървета заобикаляха градчето като замръзнали часовои. Географите знаеха, че това е курортното селище с най-голяма надморска височина в Европа, но няколко дни всяка година Давос също така олицетворяваше върха на финансовата и политическата мощ. Наистина градът се беше превърнал в синоним на годишната среща на Световния икономически форум — сбирка на глобалния елит, която се организираше тук в последната седмица на януари, когато сумракът на сезона караше гостуващите светила да блестят още по-ярко. Въпреки че форумът беше посветен на свободното движение на капитала и труда и идеите, самото събитие беше тежко охранявана зона. Разпръснатите постройки с формата на полусфери и кубове — самият конгресен център, където се провеждаше конференцията — бяха охранявани от стотици представители на швейцарската военна полиция; временни железни огради блокираха всички възможности за неофициален достъп.

Той остави микробуса на паркинга зад стара, неугледна църква с висока кула, извита като шапка на вещица, и закрачи нагоре по тясна алея към главната улица на града. Тротоарите старателно се почистваха от снега с цената на безспирни усилия; вятърът непрестанно навяваше сняг от хълмовете дори когато не валеше. Главната улица представляваше нещо като аркада, магазините следваха един след друг, прекъсвани единствено от някой случаен хотел или ресторант. Във витрините нямаше нищо необичайно — шикозна поредица от международни марки като „Бали“, „Шопар“, „Ролекс“, „Пол Шарк“, „Прада“. Той мина покрай бутик, който продаваше ленено спално бельо, наречено „Бет и Бесър“, и край висока модерна сграда, пред която се вееха три знамена, сякаш беше консулство. Всъщност тук се помещаваше местният клон на Ю Би Ес — Обединената банка на Швейцария, а знамената бяха на държавата, кантона и компанията. Амблър не изпитваше съмнения кое от изброените диктуваше истинската лоялност на финансовата институция. Само хотелите — „Постхотел“ с традиционния рог над гигантските квадратни букви или „Моросани Швайцерхоф“ със зелено-бялото изображение на чифт традиционни алпийски ботуши над запазения си знак — символизираха донякъде местния дух.

Давос може и да беше едно от най-отдалечените места в света, но светът беше тук, в пълно бойно снаряжение. Коли със зимни гуми с дълбоки грайфери и силни фарове той мярна тъмносиня „Хонда“, сребрист „Мерцедес“, ниска спортна кола от същата марка, миниван „Форд“ — се носеха по улиците с бясна скорост. Иначе редицата витрини му заприлича на холивудска снимачна площадка, на умален декор — тук всичко постоянно напомняше колко тесен е всъщност градът, защото отвсякъде се виждаше разстилащата се шир на необятните планински хребети със замръзналия водопад от дървета, който се изливаше от невидим извор някъде по върховете. Гънките на самата земя — възвишения, неразгадаем чертеж от хребети, падини и скални арки досущ като пръстите на самия Бог — засенчваха всичко друго и го правеха нереално, непостоянно. Най-старата сграда, покрай която мина, беше не твърде елегантна каменна постройка с табела „Kantonspolizei“, офисът на регионалната полиция. Но обитателите й също бяха просто гости, контролиращи онова, което не можеше да бъде контролирано — неподвижните, отрупани със сняг планини, неуправляемата човешка душа.

А неговата собствена душа? Амблър беше изтощен, омаломощен от информацията, която можеше да означава и всичко, и нищо. Духът му беше мрачен и мразовит като настоящия ден. Чувстваше се незначителен, безсилен, изолиран. Мъжът, който не беше там. Дори и за самия себе си. Тихи, язвителни гласове забъбриха в главата му, караха се, задаваха въпроси. Ето го тук, съвсем близо до върха на планината, а се чувстваше затънал в блато повече от всякога.

Земята под краката му сякаш се олюля, леко, но доловимо. Какво му ставаше? Сигурно беше хипоксия — планинската болест, — ефектът на голямата надморска височина върху онези, които не се бяха аклиматизирали, който понякога намаляваше кислородната наситеност в кръвта и причиняваше главозамайване. Той пое няколко дълбоки глътки от редкия планински въздух, опита се да се ориентира в света около себе си. Когато вдигна нагоре глава и обхвана с поглед планинските върхове, които сякаш се издигаха на броени инчове от него, той изпита клаустрофобия, която го върна обратно в облицованите с гума килии на остров Париш и в съзнанието му внезапно нахлу поток от жаргона, с който беше заобиколен: дисоциативно разстройство на личността, разпад на идентичността, параноя, отреагиращо, конвулсивно его. Това беше лудост — тяхна, не негова — и той щеше да я преодолее, беше я преодолял, защото именно търсенето на собственото му аз го беше довело чак дотук.

Освен ако самата тази одисея не беше пълна лудост.

Към сенките, които го заобикаляха, се присъединиха сенките, които така упорито се беше опитал да пропъди от съзнанието си.

Бумтящ, екзалтиран глас на един едър индустриалец: Ти си човекът, който не беше там… Официално ти не съществуваш!

Веселият тон на брилянтния, сляп Озирис: Какво е най-простото обяснение? По-лесно е да се промени съдържанието на главата ти, отколкото целият свят… Ти знаеш за всичките онези научно-поведенчески програми през петдесетте, нали?… Имената на програмите се промениха, но проучванията така и не бяха преустановени…

Психиатърът с правоъгълните очила с черни рамки, дългия кафяв бретон, цветните флумастери и думите, които горяха като електрожен. Въпросът, който ви задавам, е въпрос, който сам трябва да си зададете: Кой сте вие?

Амблър с клатушкане свърна в една алея и пристъпи зад кофа за боклук. Облегна се на стената и с тихо стенание се опита да прогони шумовете, преплитащите се гласове, адската глъчка. Не можеше да се провали. Нямаше да се провали. Той изпълни дробовете си с нова дълбока глътка въздух, а после и още една, и затвори очи, внушавайки си, че не друго, а жилещият вятър ги е накарал да плувнат в сълзи. Трябваше да се овладее. Но изведнъж съзнанието му се изпълни с образа на компютърен екран, не, с цяла поредица компютърни екрани с примигващ надпис в центъра на всеки от тях, надпис, който пулсираше като предупредителен маяк, надпис, който се състоеше от една-единствена кратка фраза:

Харисън Амблър не е открит.

Той се преви на две и повърна, първата вълна бе последвана от втора, още по-силна. После остана наведен, почти клекнал, положил ръце върху коленете си, без да усеща студа, дишайки тежко като куче през август. Един друг глас, едно друго лице се промъкна в съзнанието му и сякаш самото слънце изгря, прогаряйки усоите на нещастието и отчаянието му. Аз вярвам в теб, казваше Лоръл Холанд и го придърпваше по-близо. Аз вярвам. Ти също трябва да повярваш.

Секунди по-късно гаденето му премина. Амблър се изправи и почувства как се изпълва с енергия и решителност. Беше изплувал свободен от мастилените дълбини на собствената си психика и се беше издигнал на повърхността — беше се отърсил от кошмар, който си беше само негов.

Сега трябваше да се впусне в друг кошмар с мисълта, че ако се провали, самият свят щеше да потъне и можеше никога да не се събуди отново.

 

 

Поглеждайки часовника си, за да се увери, че се движи по график, Амблър си проправи път към най-големия хотел в Давос, „Белведере“ на улица „Променад“ 89, който се намираше по диагонал на ъгъла срещу главния вход на Конгресния център. Гигантската структура беше бивш санаториум, построен през 1875 г. Розовата фасада беше надупчена с тесни, сводести прозорци, които имитираха амбразурите на подготвен за сражение замък от феодалната епоха.

Единствените видими сблъсъци през седмицата на годишната конференция бяха между корпоративните спонсорства. „Кей Пи Ем Джи“ бяха опънали огромен транспарант в бяло и синьо над главния вход на хотела, който се бореше за надмощие с близката реклама на транспортни услуги, увенчана с четирите преплетени кръга на логото на „Ауди“. Когато приближи входа, пулсът му се ускори; на кръглата алея за коли, редом с обичайните луксозни лимузини, се бяха наредили военни транспортни средства и спортен автомобил със синя правоъгълна полицейска лампа на капака и червена лента отстрани с думите ВОЕННА ПОЛИЦИЯ, изписани в бяло. От другия край на улицата тротоарът беше барикадиран с високи десет фута железни решетки с остри шипове; между пръчките беше промушен транспарант в бонбонени цветове, който недвусмислено предупреждаваше НЕ ПРЕМИНАВАЙ на трите основни швейцарски езика: SPERRZONE, ZONE INTERDICTE, ZONA SBARRATA.

От полученото гласово съобщение разбра, че Кейстън беше успял да се присъедини към конференцията официално, възползвайки се от статута си на висш офицер от ЦРУ, за да добави името си в списъка на гостите. За Амблър обаче това беше невъзможно, а засега Кейстън не беше научил нищичко. Задачата им в крайна сметка изискваше наблюдателност, а не умозаключения. А може би изискваше чудо.

На прага на хотелския вестибюл имаше голяма изтривалка от сезал, където гостите изтупваха краката си от снега; а зад двойните врати беше постлан елегантен килим със стилни флорални мотиви. При бързата обиколка на фоайето отбеляза няколко къта за почивка, свързани един с друг, както и място за хранене, оградено с червени кадифени въжета и метални пръчки, завършващи с орнаментални месингови ананаси. Амблър се върна в най-близкия до рецепцията кът, от чийто дискретен ъгъл можеше да наблюдава влизащите в хотела, и седна на тапициран кожен стол; над махагонови фризове стените бяха покрити с раирана коприна в черно и бургундско червено и декорирани с изящни корнизи. Той се огледа в огледалото на отсрещната стена, доволен от скъпия на вид графитеносив костюм, с който беше облечен сега и който беше особено подходящ за настоящата му роля. Щяха да го вземат за един от многото бизнесмени, който, макар и не толкова забележителен като „участниците“, беше платил значителна сума, за да присъства — от онези бизнесмени, чиито молби за участие се одобряваха с предимство. Във възвишеното кралство на Световния икономически форум на госта, който си плащаше, се гледаше със същото снизхождение, с каквото се гледа на момче с пълна стипендия в скъпо частно училище. У дома такива хора, генерални мениджъри на местни бизнес структури или кметове на средно големи градове, се изживяваха като господари на вселената; в Давос те бяха нейни слуги.

Амблър си поръча чисто кафе на един от забързаните, но учтиви сервитьори и се загледа в различните бизнес издания, разпръснати по близката масичка: „Файненшъл Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“, „Форбс“, „Фар Ийст Економик Ривю“, „Нюзуик Интернешънъл“, „Икономист“. Когато взе „Икономист“ в ръце, почувства леко пробождане — на корицата имаше снимка на Лю Ан, изглеждащ весел, над забавната легенда ДА ВЪРНЕМ НАРОДНАТА РЕПУБЛИКА ОБРАТНО НА НАРОДА.

Той бързо прелисти броя, а очите му се спираха само на големите заглавия. МОРСКАТА КОСТЕНУРКА СЕ ЗАВРЪЩА, казваше едно. АМЕРИКАНСКОТО ВЛИЯНИЕ СТАВА СПОРНО, заявяваше друго. На чести интервали поглеждаше нагоре, наблюдавайки влизащите и излизащите гости на хотела. Не след дълго откри подходящия човек — англичанин на около четиридесет години със сивееща руса коса, от банковата сфера, ако се съдеше по широката му яка и жълтата вратовръзка с ненатрапчива шарка. Той току-що беше влязъл в хотела и изглеждаше леко подразнен от самия себе си, сякаш глупаво беше забравил нещо, което му трябваше. Окръглените му бузи бяха все още розови от студа, а по черното му кашмирено палто имаше няколко снежинки.

Амблър набързо остави няколко франка до чашата си с кафе и настигна бизнесмена тъкмо когато той се качваше в асансьора; Амблър се вмъкна в кабината секунда преди вратата да се затвори. Бизнесменът беше натиснал копчето за четвъртия етаж. Амблър отново натисна същия бутон, сякаш не беше забелязал, че той вече свети. Успя да хвърли поглед на конферентното картонче на ревера на мъжа: Мартин Хибард, пишеше там. Миг по-късно Амблър последва бизнесмена надолу по коридора, запаметявайки номера на стаята, пред която той спря, но достатъчно предпазлив, за да мине покрай него с целеустремена походка и да изчезне зад завоя в края на коридора. Там Амблър спря, ослуша се да чуе как вратата се затваря зад гърба на англичанина и отново се отваря половин минута по-късно. Англичанинът излезе, стиснал кожена папка в ръце, и се върна до асансьора. Като се имаше предвид часът от деня и забързаното поведение на очевидно закъсняващия мъж, Амблър можеше да предположи, че човекът имаше среща за обяд и беше забравил папката с документите. По всяка вероятност после щеше да се запъти към Конгресния център за една от сесиите в два и половина и нямаше да се върне в стаята си поне няколко часа.

Амблър се върна във фоайето и огледа служителите на рецепцията, която представляваше елегантна конструкция от махагон и мрамор. Една от жените в края на четиридесетте, с малко повече от необходимото количество червило и сенки за очи, щеше да е най-добрият избор, реши той. Не смяташе да пробва шансовете си при четиридесетгодишния мъж с обръсната глава, въпреки че той беше свободен, нито пък при възрастната, побеляваща жена с фиксирана усмивка и следи от недоспиване по лицето си.

Когато по-младата жена приключи с госта, когото обслужваше — африканец, разочарован от невъзможността да обмени нигерийски найри за швейцарски франкове, — Амблър пристъпи напред със смутено изражение.

— Такъв съм идиот — каза той. — Можете ли да предположите?

— Съжалявам, не разбрах? — английският й имаше съвсем лек акцент.

— Аз съжалявам още повече. Оставих картата за отключване в стаята си.

— Не се тревожете, сър — любезно отвърна жената. — Непрекъснато се случва.

— Но не и на мен. Името ми е Марти Хибард. Или би трябвало да кажа Мартин Хибард.

— А номерът на стаята ви?

— Какъв ли беше този път? — Амблър се престори, че рови в паметта си. — А, спомних си, четиристотин и седемнадесет.

Жената зад мраморния плот го дари с насърчителна усмивка и въведе някакъв код в компютъра си. Минутка по-късно от електронното устройство зад гърба й се появи нова карта и тя му я подаде. — Надявам се престоят ви да е приятен — пожела му жената.

— Ами, знаете ли, всъщност наистина е така — каза Амблър. — Благодарение на вас.

Тя с признателност се усмихна на комплимента.

Стая 417 се оказа просторна и пищно декорирана в леки, въздушни цветове и обзаведена с изящни мебели: старовремски резбован скрин, кресло, малко бюро и дървен стол с висока облегалка в далечния ъгъл. В целия Давос и околностите нямаше нито една свободна стая през последната седмица на януари, но тази, която току-що си беше присвоил за кратко, щеше да му свърши работа.

Той се обади по телефона, изгаси светлините, дръпна завесите, включително и пердетата, за да затъмни напълно стаята, и зачака.

Десет минути по-късно на вратата се почука. Амблър се притисна към стената зад вратата. Това беше стандартна маневра, нещо, което беше научил по време на обучението си. Нещо, което беше втора природа на оперативен агент като Харисън Амблър.

Ако той наистина беше Харисън Амблър.

В душата му отново заклокочи поток от черни опасения. Той свали резето и открехна вратата.

Стаята беше тъмна. Но без да вижда, той усещаше мириса й — мириса на шампоана й, мириса на омекотителя за дрехи, меденото ухание на кожата й.

— Хал? — Гласът й беше не по-силен от шепот. Тя затвори вратата зад себе си.

Той също заговори тихо, за да не я изплаши.

— Насам — каза той, а на устните му се изписа усмивка, така спонтанна като кихване, въздишка, смях. Тя сякаш сама озари стаята.

Лоръл пристъпи натам, откъдето идваше гласът на Амблър, протегна ръка към лицето му като слепец, откри бузата му, погали я и застана съвсем близо до него. Той усети топлината й, почувства как устните й се докоснаха до неговите — сякаш електрически ток премина през него. Обгърна я с ръце и я придърпа към себе си, усети лицето й, опряно в гърдите му, и започна да целува косата й, ушите й, шията й, като дълбоко си поемаше дъх. Трябваше да се наслади на всеки миг, който прекарваше с нея. Макар да знаеше, че е възможно да не оцелее през този ден, в него се надигна ликуващото чувство — увереността, че каквото и да се случеше с него, поне нямаше да умре, без да е познал любовта.

— Лоръл — простена той. — Аз…

Тя притисна устни в неговите, като го накара да замълчи и сякаш извлече смелост от целувката му.

— Знам — каза тя след кратка пауза.

Той нежно обви лицето й с ръце и прокара пръсти по бузите й, по кадифената кожа под очите й, която се беше навлажнила.

— Няма нужда да произнасяш думите — каза Лоръл с плътен глас, променен от завладялата я емоция.

Тя отново се сгуши в прегръдката му, отново притисна устни към неговите. В един продължителен миг той не осъзнаваше нищо друго, освен нея: топлината й, уханието й, стегнатата й, потръпваща плът, притисната в неговата, дори и бавното биене на сърцето й. Останалият свят изчезна за сетивата му, хотелската стая, градът, мисията, целият свят. Не съществуваше нищо друго, освен тях двамата, двамата, които сякаш се бяха слели в едно цяло. Той почувства как Лоръл се вкопчва в него, но вече не отчаяно, а със странно спокойствие, което обзе и двамата.

После сякаш се спуснаха на земята и отново се превърнаха в двама души. Той щракна ключа на лампата близо до вратата. Осветено, пространството около тях също се промени — стана по-малко, по-уютно, някак по-интимно заради красивите материи и цветове. Лоръл не изглеждаше променена; тя беше същата, както си я беше представял, сякаш образът във въображението му се беше материализирал пред очите му: големите, напръскани със зелени точици лешникови очи, изпълнени с копнеж, любов, загриженост; порцелановата кожа и плътните, леко разделени устни. Това беше образ, който излъчваше абсолютна отдаденост, образ, който човек рядко виждаше извън филмите — само че този беше истински; той беше тук, на една ръка разстояние. Той беше най-истинското нещо, което можеше да съществува.

— Благодаря на Бога, че си добре, скъпи мой, любими мой — тихо каза тя. — Благодаря на Бога, че си добре.

— Толкова си красива. — Той изрече мисълта си гласно, без съзнателно да бе възнамерявал да го стори. Моята Ариадна.

— Нека просто да си тръгнем — рече тя внезапно с чувство на надежда, което промени чертите й. — Да се спуснем надолу по тази планина и да не поглеждаме назад.

— Лоръл…

— Само ние двамата — продължи тя. — Онова, което има да се случва, ще се случи. А ние ще имаме един друг.

— Скоро — отвърна той. — Само след няколко часа. Лоръл бавно примигна; беше се опитала да не се поддава на страха си, но сега той я поглъщаше.

— О, скъпи мой. Имам лошо предчувствие. Не мога да се отърся от него. — Гласът й трепереше, очите й блестяха, плувнали в сълзи.

Страхът, който сега пък обзе него, беше страх за нея — за нейната безопасност.

— Говори ли с Кейстън за това?

Тя обезсърчено се усмихна през сълзи.

— Да говоря с Кейстън за чувства? Та той не спира да дърдори за шансове и вероятности.

— Звучи ми точно като Кейстън.

— Малки шансове и слаби вероятности. — Тя вече не се усмихваше. — Мисля, че и той има лошо предчувствие. Но не желае да си признае, че изпитва чувства.

— На някои хора така е по-лесно.

— Той твърди, че ти ще направиш каквото трябва, без значение колко са слаби шансовете за успех.

— Джобният му калкулатор ли му каза това? — Амблър поклати глава. — Не греши.

— Не искам да те загубя, Хал. — Тя затвори очи за миг. — Не мога да те загубя. — Каза го по-силно, отколкото бе възнамерявала.

— Господи, Лоръл. И аз не искам да те изгубя. Пък и все пак съществува странната възможност да… — Той поклати глава, защото това бяха думи, които не можеше да изрече и не можеше да очаква някой да разбере. Преди живота му беше евтин — евтин за него самия. Никога не беше мислил по този начин и едва сега го осъзнаваше. Защото вече не беше евтин. Сега притежаваше нещо от изключителна ценност. Притежаваше Лоръл.

Въпреки това именно заради Лоръл беше тук; именно заради Лоръл щеше да направи онова, което трябваше да се направи. Не можеше да потъне в земята, не можеше да изчезне в някой южноамерикански мегаполис и да преживява в анонимно съществуване, докато между великите сили избухваше война. Един свят, в който живееше Лоръл, беше свят, който имаше дълбоко значение за него. Това бяха нещата, които Амблър мислеше и не можеше да изрече на глас. Той просто се взря в нея за няколко секунди, докато и двамата събираха сили, за да се изправят срещу онова, което лежеше пред тях.

Никога не се съмнявайте, че малка група от мислещи, отдадени на делото хора може да промени света. Наистина само такива хора са го променяли.

Думите се върнаха към него като киселина, плиснала се в гърлото му. Изобщо не можеше да проумее мащабите на глобалните катаклизми, които щяха да се отключат, ако конспирацията на палмеритите отбележеше успех.

Амблър се приближи до прозореца и надникна към комплекса от сгради от другия край на улицата — Конгресния център. Военни полицаи стояха на групички, облечени в среднощно синьо — такъв беше цветът на панталоните им, на непромокаемите им якета, на вълнените им шапки. Единствено изключение правеше тюркоазната лента от вътрешната страна на вдигнатите им яки и високите им черни ботуши. Застанали накуп, те сякаш носеха нощта със себе си. Високи огради от кухи железни пръти, почти заровени в снега, насочваха посетителите към строго обозначеното място за влизане. Амблър беше виждал затвори с най-строг режим, които изглеждаха по-гостоприемно.

— Може би Кейстън ще измисли нещо — вметна Лоръл.

— Нали вкара и мен вътре. Не че научих нещо.

— Вкарал те е вътре? — изуми се Амблър. Тя кимна.

— Установи, че технически погледнато, аз съм класифицирана към разузнавателните служби. Разрешително на високо ниво, нали така? От офиса на Световния икономически форум получиха официално потвърждение на статуса ми. Работата е там, че служителите на остров Париш също имат разрешителни на високо ниво, такива са правилата в подобно заведение, но откъде можехме да го знаем? Става въпрос за всички онези букви и цифри, които вървят след името ти, а Кейстън е истински магьосник в изработването на системата.

— А къде е той, като стана дума?

— Трябва да пристигне всяка минутка — отвърна Лоръл.

— Аз подраних. — Нямаше нужда да обяснява защо. — Пък може и да е напипал нещо, да е открил някоя от неговите „аномалии“.

— Слушай, Кейстън е добър човек, но е анализатор, роб на числата. Ние имаме работа с истински хора, а не с електронната диря, която оставят след себе си.

Някой почука на вратата три пъти; Лоръл разпозна уговорения сигнал и пусна Клейтън Кейстън да влезе. По светлокафявото му палто имаше еполети от сняг, които се стапяха в ручейчета надолу по предницата му. Самият Кейстън изглеждаше изтощен, дори по-блед от обикновено. В едната си ръка носеше черна чанта с логото на Световния икономически форум. Погледна Амблър без следа от изненада.

— Откри ли нещо? — попита го Амблър.

— Не много — мрачно заяви счетоводителят. — Бях вътре в конферентния център в продължение на час и половина. Както казах, и преди съм бил тук, участвах в дискусионна група, разискваща офшорните финансови институции и международното пране на пари. Тук винаги се организират много технически семинари, наред с по-значителните събития. Тази сутрин се помотах из залите, влизах и излизах на различни семинари. Трябва да ми поставят бутон, на който да пише „Питайте ме за транснационалния поток на капитали“. И Лоръл се поразходи, но ми се струва, че също не напипа златна жила.

— От цялото това място ме побиват тръпки — призна Лоръл. — Толкова лица, които разпознавам от списанията и телевизионните новини. Направо ми се завива свят. Просто по рефлекс човек не спира да кима на хора, които му изглеждат познати и които си мисли, че би трябвало да познава. Едва след малко осъзнава, че му се струват познати само защото са известни.

Кейстън кимна.

— Давос кара „Билдерберг“^[1] да изглежда като Търговската палата на щата Индиана.

— Непрекъснато имах чувството, че се откроявам, че всеки вижда как не принадлежа към това място — продължи Лоръл. — А мисълта, че някой от тях, само един от тях, може би е онзи маниак…

— Нямаме работа с маниак — внимателно уточни Амблър. — Имаме работа с професионалист. Далеч по-лошо. — Той направи пауза. — Но има и добри новини — простият факт, че и двамата сте успели да си уредите пропуски. Това е твоя заслуга, Кейстън, и все още не съм сигурен как точно успя да го постигнеш.

— Забравяш, че съм висш служител в Централното разузнавателно управление — каза счетоводителят. — Накарах асистента си да се обади в кабинета на изпълнителния председател и да уреди името ми да бъде включено към списъка на гостите. Едно уж официално обаждане от Ленгли с много обратни обаждания за потвърждаване на информацията. Нямаше проблеми от тяхна страна.

— И нямат нищо против край масите им да се навъртат шпиони?

— Да имат нещо против? Та те обожават тези неща. Все още не разбираш — всичко в събитието в Давос е подчинено на властта. Власт във всяко едно отношение. Те биха били очаровани от присъствието на самия директор на Централното разузнаване — той беше тук преди няколко години, — но са достатъчно доволни да посрещнат и един официален представител на ЦРУ.

— А по кой начин вкара и Лоръл?

— Всъщност асистентът ми го уреди. Представихме я като специалист по психиатрия към Обединения център за услуги, което в действителност се оказа техническото название на длъжността й. Освен това тя има ниво на достъп 12А-56Ж, което е задължително за персонала на остров Париш. Молбата в последната минута беше малко извън общоприетото, но не прекалено, особено като се имат предвид честите им взаимоотношения с приятелчетата от щатското разузнаване. Да кажем, че останалото беше въпрос на съзнателно „пропускане на информация“.

— Но отговорниците за сигурността на Световния икономически форум едва ли биха приели само думата ти.

— Разбира се, че не. Те се обадиха в Ленгли, стигнаха до офиса ми чрез телефонната централа — съвсем стандартна процедура за проверка на информацията — и обсъдиха въпроса с моя асистент за втори път. Предполагам, че той е споделил с тях как допускането ми до форума би се приело като „лична услуга“ за директора на управлението и държавния секретар, такива работи. После им е предоставил парола за целите на верификацията. Разбираш ли, съществува система за интранет верификация с ограничен достъп, разработена за съвместни операции с други държави. В резултат на това те получават достъп до пълен списък на персонала, който им осигурява потвърждение от ниво В на онова, което им е казано. После офисът ми изпрати дигитална фотография за осигурителната карта и ето че сме вътре като едното нищо.

— Знаеш ли, почти разбрах онова, което каза. — Амблър наклони глава. — Но я почакай. Ти установи, че тукашната система по сигурността е защитена от измами.

— До голяма степен, да. Да ти приличам на измамник?

— А можеш ли да направиш същото за мен?

— Ами, чакай да помисля. Включен ли си във ведомостта на ЦРУ? — Кейстън завъртя очи. — Имаш ли лично досие в подразделението за Обединени разузнавателни услуги? Ако се обадят на телефонната централа в Ленгли, за да потвърдят работната ти позиция и ранга ти, какво ще им бъде казано?

— Но…

— Харисън Амблър не съществува — отсече Кейстън. — Или си забравил? Много ми е неприятно аз да ти съобщя новината, но май са те изтрили. Световният икономически форум се захранва с данни, битове и байтове. Това е свят на дигитални подписи, дигитални записи, дигитални потвърждения. Ще ми е по-лесно да осигуря достъп на Йети или на проклетото чудовище от Лох Нес. Те също не съществуват, но човек поне може да ги открие в Интернет.

— Свърши ли?

— Опасявам се, че всички сме свършени. — Очите на Кейстън пламтяха. — През цялото време си мислех, че разполагаш с някакъв грандиозен план. Ужасното е, че ти си по-безразсъден, отколкото предполагах. Втурваш се като обезумял в потенциално бедствена зона без план! Не мислиш напред, по дяволите, ти изобщо не мислиш. Досега шансовете ни бяха малки и никакви. Сега са само никакви.

Амблър имаше чувството, че силата на гравитацията току-що се е удвоила; крайниците му сякаш се наляха с олово.

— Просто ми обясни с повече подробности — кажи ми как е организирана системата с конферентните картончета.

— Не можеш да влезеш с измама вътре, ако си го мислиш — изръмжа Кейстън. — И не можеш да влезеш вътре чрез онзи твоя трик за шпиониране в мозъците на хората. Системата е много проста и почти невъзможна за прецакване. — Той разкопча сивото си яке от вълна и полиестер — Амблър усети слабата миризма на нафталин около него — и му показа идентификационното картонче, което носеше на бяла найлонова връзка около врата си. То беше измамно просто — бял, пластмасов правоъгълник с фотография на Кейстън отляво на името му; отдолу имаше сребриста квадратна холограма, а отгоре — синя лента. Той го обърна, оглеждайки магнитната лента на гърба му.

— Моят е същият — вметна Лоръл. — Не изглежда нищо особено. Не можем ли просто да откраднем един и да го подправим?

Кейстън поклати глава.

— Когато влизаш, прекарваш картата през четец. В картата е кодиран дигитален подпис, който извиква списъка на гостите от компютъра. Компютърът на входа има най-мощната кибер защита, за която можете да мечтаете — той „виси във въздуха“. С други думи, компютърът е самостоятелен, не е свързан с Интернет, затова не можете просто да го хакнете. Край монитора е разположен охранител, а всеки път, когато картата е разчетена, на екрана се появяват името и снимката от компютърния архив. Тоест, ако не си вече в този компютър, се оказваш нагазил в лайна до гушата.

— Това ли е техническият термин?

— И след това има метален детектор, през който трябва да преминеш, същия като на летищата — продължи Кейстън. — Якета, ключове и подобни минават през конвейерната лента.

— Достатъчно ли е, за да попречи на влизането на един убиец?

— Говорим за човек, който е планирал това месеци наред, а може и по-дълго — отвърна Кейстън. Той погледна към Амблър. — Ние разполагаме с два часа.

Амблър се приближи до мястото, на което беше застанала Лоръл, и отново надникна през прозореца в сумрачния зимен следобед. Валеше сняг, бавно, но безспирно.

Какви бяха шансовете му? Обзе го нарастваща паника, а знаеше, че трябва да не допуска подобни емоции, които можеха да сковат действията му, да нарушат връзката с инстинктите му.

Гласът на Лоръл.

— Ами ако кажеш, че си изгубил картата си?

— Ще ти се извинят и ще те ескортират до изхода — отвърна Кейстън. — Видях го, когато бях тук преди няколко години. И не ги интересува дали си кралят на Мароко. Всеки, влязъл в онова място, има карта на врата си.

— Дори и държавните глави? — продължи да настоява Лоръл.

— Току-що зърнах вицепрезидента на Съединените щати. Носеше строг тъмносин костюм и жълта вратовръзка. И давоска идентификационна карта на около пет инча от стегнатия си възел. Много е просто. Тези хора не си играят. Не са имали пробив в сигурността от три десетилетия и това си има причини.

Когато Амблър отново се обърна към останалите, Лоръл го наблюдаваше очаквателно.

— Все трябва да има нещо, нали? Човешкият фактор, както ти винаги изтъкваш?

Амблър чу думите и, които сякаш бяха произнесени на голямо разстояние от него. През ума му прелитаха сценарии — одобряваше ги, обмисляше ги, разиграваше ги, отхвърляше ги и всичко това за секунди. Почти всяко действие носеше несигурността на човешката лична преценка, защото ежедневната практика изискваше някаква гъвкавост. Но годишната среща на Световния икономически форум не беше всекидневна институция. Това беше особено събитие, което продължаваше само една седмица. Тук правилата наистина можеха да бъдат безкрайно строги. Така че времето не беше достатъчно, за да започнат служителите по сигурността да приемат някои неща за даденост.

Очите на Амблър се върнаха към черната чанта с логото на СИФ, която Кейстън беше получил с материалите, раздавани на хората при регистрацията им. Той я взе и изсипа съдържанието й на леглото. Имаше копие на „Глобалния дневен ред“, списанието на СИФ, което издаваха специално за случая, и бяла папка с график на събитията. Амблър я прелисти — страница след страница описваше дискусионните групи с непонятни наименования като „Накъде върви управлението на водата?“, „Осигуряване на глобалната здравна система“, „Бъдещето на американската външна политика“, „Човешката сигурност и националната сигурност — приятели или врагове?“, „Към нови гори във Великобритания“. Имаше и разписание на обръщенията на генералния секретар на ООН, вицепрезидента на САЩ, президента на Пакистан и други; обръщението на Лю Ан очевидно беше кулминационното и основно събитие. Амблър затвори папката и вдигна дебелата, почти с формата на куб книга, която изброяваше всички участници в годишната среща на Световния икономически форум — почти хиляда и петстотин страници, с фотографията на всеки, последвана от професионална биография, сбита на страницата с дребен шрифт.

— Погледнете тези лица тук — каза Амблър. Той бързо прелисти страниците с палец.

— Направо са като редица престъпници на полицейска очна ставка — вметна Лоръл. Обезвереност изпълни въздуха.

Внезапно Кейстън се изпъна като струна.

— Полицейска очна ставка — повтори той.

Амблър го погледна и видя в очите му нещо, което почти го изплаши — очите на Кейстън буквално се въртяха в орбитите си.

— Какво ти щукна? — тихо попита той.

— Трябва да ги забранят със закон — каза Кейстън. — Имам предвид очните ставки. Те са виновни за изключително големия брой фалшиви обвинения. Процентът на грешки е непоносим.

— Ти си изтощен — бързо го прекъсна Лоръл и разтревожено се обърна към Амблър. — Той изобщо не спа във влака.

— Остави го да говори — меко каза Амблър.

— Защото очевидците проявяват огромна склонност към грешки — продължи Кейстън. — Видял си някой да върши нещо лошо и си накаран да повярваш, че един от хората в редицата за очна ставка е човекът, когото си видял. Затова поглеждаш — и тук идва евристичният принцип, който повечето хора спазват. Те избират човека, който най-много прилича на онзи, когото си спомнят.

— И какъв е проблемът? — озадачено попита Лоръл.

— Защото човекът, който най-много прилича, не е задължително същият човек. „Номер четири е“, казват те. „Номер две е.“ И понякога Номер четири или Номер две е вмъкнато ченге и няма нанесена вреда, няма нарушение. Детективите благодарят на очевидеца и го изпращат да си върви. Но по всяка вероятност понякога посоченият човек е заподозрян. Той случайно прилича малко повече от останалите на човека, когото си видял. Но той не е същият човек. И ето че изведнъж разполагаш с очевидец, свидетелстващ срещу заподозрян. „Можете ли да посочите човека, когото видяхте в онази нощ?“, и ето ти я цялата скалъпена история, а съдебното жури си въобразява, че няма нищо по-просто и ясно от това. Но има начин да извлечеш истински видяното от очевидеца без цялото това изопачаване — прави се точка по точка. Показваш им фотографии на хора, но не наведнъж, а една след друга. Питаш: „Този ли е? Да или не?“ Ако се обърнеш към метода точка по точка, статистиката на погрешните идентификации се срива от седем на по-малко от един процент. Истинско безумие е, че изпълнителната власт още не е усвоила тези базисни статистики. — Той вдигна очи и внезапно се оживи. — Мисълта ми е следната: в реалния свят достатъчно често близката прилика те отвежда до награда. — Бързо примигна. — Данните са много точни по този въпрос. Трябва да открием човека, който най-много прилича на теб. Хиляда и петстотин лица, това е извадка, която ще ни свърши работа.

Амблър не отвърна веднага.

Докато Кейстън стоеше близо до него, Амблър започна да прелиства книгата, бързо, методично, навлажненият му показалец се движеше почти механично. — Искам и ти да погледнеш снимките — каза той на Лоръл. — Ако има достатъчна прилика, ти ще го разбереш веднага. Не мисли за това. Просто гледай, преживей го. Ако върши работа, ти ще го разбереш на мига.

Лицата прелитаха по две за около секунда.

— Почакай — каза Лоръл.

Кейстън залепи малко правоъгълно листче на страницата и ги подкани да продължат.

Амблър прелисти следващите сто страници без прекъсване, докато не се спря на една. Там Кейстън залепи друго листче и Амблър продължи да разглежда книгата. Когато се появи лицето на Ащън Палмър, той спря за кратко. Никой от тях не продума. Нямаше нужда. Същото се случи и когато стигна до представянето на Елън Уитфийлд. Тя изглеждаше невъзмутимо красива, така както менторът й изглеждаше бележит, но стаената им интелигентност и амбициозност прозираше през официалната снимка с големина на пощенска марка. На този етап образите им не бяха нищо друго, освен разсейване на вниманието.

Докато Амблър мина през цялата книга, четири от страниците бяха отбелязани. Той подаде книгата на Кейстън.

— Твоите очи са най-необременени. Ти погледни. Кейстън прегледа четирите снимки.

— Третата — заяви той и я подаде на Лоръл.

— Вероятно третата — каза тя с леко колебание.

Амблър отвори на съответното място и откъсна страницата, поглъщайки с поглед биографията на мъжа. — Не е най-силната прилика, която бих могъл да си представя — отбеляза той почти на себе си. — Но пък напоследък се затруднявам да си спомня как изглеждам. — Той отново огледа черно-бялата снимка. Очите му излъчваха самовзискателност, граничеща с високомерие, макар че беше трудно да се прецени дали наистина е такъв или просто така е излязъл на фотографията.

Казваше се Йозеф Врабел и беше президент на „В&С Словакия“, базирана в Братислава компания, специализирана в безжични решения, услуги и продукти и сигурност в „мрежата за достъп“.

— Не целя да развалям настроението ви, но как изобщо ще се доберем до картата на човека?

— Не питай мен — сви рамене Кейстън. — Питай господин Човешки фактор ей там.

— Можем ли да го открием? — Амблър погледна Кейстън и после отново се загледа през прозореца. На покрива, два етажа над главата му, имаше патрул от двама снайперисти. Но каква полза от оръжие без мишена? Колко иронично — първо трябваше да надхитри онези, които като него се опитваха да осигурят безопасността. Враговете на неговите врагове бяха негови врагове.

Погледът му се спря на дълга, тъмносиня стена — солидна, но подвижна, поставена пред бетонната фасада на Конгресния център. По дължината й имаше поредица от големи бели правоъгълници със синьо лого: СВЕТОВЕН ИКОНОМИЧЕСКИ ФОРУМ. Отляво имаше табела със същото лого и стрелки, които упътваха МЕДИИ/ПЕРСОНАЛ към различен от „средния“ вход, който беше предназначен само за участници.

Страх, безнадеждност, кипящ гняв пронизваха цялото му същество и всичко това сякаш се сля в сплав, която беше по-силна от всичките си отделни компоненти — сплав на устремена решителност.

Нужни му бяха няколко секунди преди да осъзнае, че Кейстън говореше нещо.

— Чудесата на технологиите — казваше експертът по цифрите. — В конферентния център има вътрешна мрежа, както и в много от хотелите. Всичко е проектирано така, че лесно да откриваш хората. Мрежата до голяма степен е ключова за събитието в Давос.

— Значи си направил някое друго разследване, а?

— Просто анализирам мрежите. Ако сега отида във фоайето, там ще открия терминал. Мога да напиша това име и веднага ще получа информация в кои програми се е записало лицето. Защото всеки се регистрира електронно, нали разбираш. После…

— После ще го откриеш, ще му кажеш, че има спешен случай, и ще го изведеш от центъра.

Кейстън се изкашля.

— Аз ли?

— Как си с пробутването на лъжи? Кейстън се замисли.

— Средна работа.

— Средна работа ще свърши работа — каза Амблър. Той посегна и окуражително стисна Кейстън по рамото. Кейстън се сгърчи при допира. — Понякога, ако си заслужава да го направиш, си заслужава да го направиш лошо.

— Ако аз мога да помогна… — обади се Лоръл.

— Ти ми трябваш на логистичния фронт — обясни й Амблър. — Ще имам нужда от бинокъл или някакво друго мощно устройство за визуално увеличение. В центъра има повече от хиляда души. Според разпечатаната програма президентът ще говори в Конгресната зала.

— Това е най-голямата зала там — каза Кейстън. — Спокойно побира хиляда седящи места. А може и повече.

— Това са много лица, а аз няма да имам възможност да се приближа до всичките.

— Ще се открояваш твърде много, ако започнеш да се разхождаш наоколо с бинокъл около врата си — предупреди го Лоръл. — Може да привлечеш нежелано внимание.

— Говориш за охранителното наблюдаване.

— Това място е истински телекомуникационен център — каза Лоръл. — С всичките оператори, камери и техника за излъчване.

— Откъде знаеш?

— Побъбрих си с един от операторите — отвърна Лоръл. — Помислих си, че мога да науча нещо полезно. Оказа се, че СИФ заснема повечето събития за собствени цели, а което е още по-важно, пленарните сесии и някои открити форуми се записват и от най-големите разпространителски медии. Би Би Си, Си Ен Ен Интернешънъл, Скай Ти Ви, Ес Би Си и други такива. Камерите им имат невероятни обективи, успях да надникна през един.

Амблър наклони глава.

— Затова си помислих, че можеш да използваш една от тях, само за увеличаване на образа. Телевизионните камери са преносими и имат мощно оптическо увеличаване. Това е по-добър избор от всеки бинокъл. Пък и една камера не би привлякла втори поглед.

Нещо в Амблър радостно потрепери.

— Боже, Лоръл — каза той.

— Не изглеждай толкова шокиран, че съм имала добра идея — шеговито го подразни тя. — Единственото, което се чудя, е защо шефът на „В&С Словакия“ ще мъкне камера в конгресната зала?

— Това не е проблем веднъж щом се озовеш вътре — каза Кейстън. — Имаш нужда от конферентно картонче, за да влезеш. След като се вмъкнеш, никой не ти обръща особено внимание. То не разкрива професионалната ти принадлежност, а само името ти. Щом влезеш, правилата на играта стават съвсем други.

— А как ще си набавим камера? — попита Амблър.

— Това не е проблем, знам как да намеря даже две-три — засмя се Лоръл. — Момчетата, с които си побъбрих, ми показаха цял склад пълен с такива.

— Чуй ме, Лоръл, ти не си обучена за оперативна…

— Намираш се на спасителна лодка и искаш да провериш дали някой има лиценз за кормчия? — сгълча го Кейстън. — Мислех, че се предполага аз да бъда праволинейният тук.

— Факт е, че за мен ще бъде по-лесно да вляза в склада, отколкото за Йозеф Врабел — каза Лоръл. — И вече съм в приятелски отношения с някои от момчетата, които влизат и излизат от там. — С подигравателно изкусителен тон тя добави: — Може и да нямам „умения“, но имам определени… качества.

Амблър я погледна.

— Просто не виждам начин… Лоръл му се усмихна.

— Аз пък виждам.

 

 

Смешното беше, мислеше си Ейдриън Чои, докато седеше зад съвършено подреденото бюро на Клейтън Кейстън, че шефът му успяваше да му създаде толкова много работа, когато отсъстваше, колкото и когато си беше в офиса. Последните телефонни обаждания от Кейстън бяха резки, забързани и шифровани. Много спешни изисквания, никакви обяснения. Всичко това беше много мистериозно.

На Ейдриън му харесваше.

Дори се наслаждаваше на слабия си махмурлук тази сутрин — махмурлук! Усещане, с което не беше свикнал. Струваше му се много… в стил Дерек Сейнт Джон. В криминалетата на Клайв Маккарти Дерек Сейнт Джон проявяваше неизменна склонност към прекаляване. Твърде много не е „достатъчно“ беше една от типичните му реплики; друга беше „Краткото удоволствие ми опъва нервите“. В изпълнение на дълга си редовно му се налагаше да прекарва дълги вечери в съблазняване на красиви жени, като поръчваше скъпи бутилки шампанско с френски имена, които Ейдриън не можеше да произнесе, последвани от сутрешен махмурлук.

— Произнася се Син джин — съблазнително и шеговито обясняваше той на онези жени, които бъркаха фамилията му. — „Ударението пада на син“. — Дерек Сейнт Джон дори имаше специална рецепта за махмурлук, описана детайлно в „Операция Атлантис“, но тя съдържаше сурови яйца, а Ейдриън не смяташе, че е добра идея да яде сурови яйца. Не че Ейдриън беше прекарал вечерта с дългокрак супермодел, съучастник на напълно парализиран злодей, който обитаваше специален сателит с нулева гравитация, циркулиращ около Земята, както се беше случило в „Операция Атлантис“. Вечерта на Ейдриън определено беше по-земна. В действителност, когато мислеше за нея, той изпитваше угризения на съвестта, което въобще не беше в стила на Дерек Сейнт Джон.

Името й беше Кейтлин Ийстън и работеше като административен асистент в Обединения център за услуги. По телефона гласът й бе прозвучал кокетно приканващо, щом Ейдриън постопи леда. Ейдриън трябваше да прикрие разочарованието си, когато най-накрая се срещнаха в „Гренвил Грил“. Тя беше малко по-едра, отколкото си я представяше, а и забеляза, че в основата на носа й бе започнала да расте пъпка. Не че мястото, на което я беше завел, представляваше нещо изключително — „Гренвил Грил“ беше непретенциозна закусвалня в Тисон, където сервитьорите плясваха на масите огромни ламинирани менюта, сервираха пържени картофи в дразнещо малки кутийки и забиваха клечки за зъби в триъгълните сандвичи; но то просто се оказа удобно на път за къщи и на двамата. Но колкото повече говореха, толкова повече той забелязваше живото й чувство за хумор и всъщност си прекара доста добре. Когато й каза пълното си име, уточнявайки, че то е Ейдриън Чои, с ударение на „о“, тя се засмя, макар да не стана ясно защо. Изобщо Кейтлин се смееше на много неща, които той казваше, дори и когато не бяха особено смешни, което го накара да се чувства наистина добре. Тя беше забавна.

Тогава защо изпитваше угризения? Ами, беше я използвал, нали така? Беше й казал: „Хей, ако няма какво да правиш след работа, може да отидем на едно питие или да хапнем нещо?“ Не й беше казал: „При вас има нещо, от което шефът ми се нуждае.“ Така че в определен смисъл цялата операция беше малко под прикритие. А Кейтлин Ийстън не беше вражески агент, тя беше просто една чиновничка.

Телефонът иззвъня. Дали не беше Кейтлин?

Да, тя беше.

Той си пое дълбоко дъх.

— Здрасти — каза й, изненадвайки се от себе си; звучеше по-непринудено, отколкото беше очаквал.

— Здрасти — каза тя.

— Снощи много се забавлявах.

— Аха. И аз. — Тя сниши глас. — Хей, слушай, мисля, че имам нещо за теб.

— Наистина ли?

— Не искам да имаш неприятности с шефа си, това е всичко.

— Значи говориш за… — Аха.

— Кейтлин, не знам как да ти благодаря.

— Все ще измислиш някакъв начин — изкиска се тя. Ейдриън се изчерви.

 

 

Ентусиазмът на Амблър се стопи, когато за пръв път зърна Йозеф Врабел на живо — човекът, когото беше избрал за свой двойник, беше висок не повече от пет фута, с малка глава, тесни рамене и закръглен, стърчащ корем над широки бедра; като цяло приличаше на човешки конус. Ако Кейстън беше прав обаче, единственото, което имаше значение, беше приликата в лицето, а лицето беше… е, приемливо за един бърз поглед от страна на някой, който търси по-скоро прилики, отколкото различия.

— Не разбирам — повтаряше словашкият бизнесмен, облечен в безличен кафяв габардинен костюм, докато Кейстън го извеждаше от Конгресния център. Надвисналите облаци придаваха на улицата някаква графичност, картина, нарисувана единствено в оттенъци на сивото.

— Знам, че звучи лудо — казваше Кейстън. — Но управлението вече договори сделката с „Телеком Словакия“ и това е последният ни шанс за преразглеждане. Почти сме изтървали крайния срок. Договорът влиза в сила в края на деня.

— Но защо не се свързахте с нас досега? Този разговор в последната минута е просто нелеп. — Английският на словака имаше акцент, но беше гладък.

— Изненадан сте, че правителството на Съединените щати не се е справило добре със събирането на оферти? Питате се как е възможно нашето Правителство да направи толкова лош търг?

Словакът изсумтя.

— Вие го казвате…

Амблър, който стоеше от другата страна на улицата, енергично закрачи към тях.

— Господин Врабел? Аз съм Анди Халвърсон от правителствената обща администрация. Крей ми каза, че има опасност да допуснем доста скъпоструваща грешка. Трябва да разбера дали е прав.

Кейстън прочисти гърло.

— Настоящата оферта ни струва с двадесет процента по-скъпо от съществуващото ни споразумение за телефония. Дори и с вградени подсигурителни елементи, на мен ми се струва, че не получаваме възможно най-доброто качество за изчислените разходи на годишна база.

— Това е смехотворна сделка! — изуми се пълничкият словак. — Трябваше да говорите с нас.

Кейстън се обърна към Амблър със свиване на рамене от типа „нали ти казах“.

Поведението на Амблър беше на бюрократ, който се страхува от бъдещи компенсационни мерки, но е решен да отклони кризата, докато все още е възможно.

— Имаме цял офис, пълен с хора, чиято работа е само това — твърдо каза той. — Предполагам, че не са си дали труда да пообиколят Братислава. Работата е там, че ни беше казано, че „Словакия Телеком“ държи целия пазар.

— Преди две години може би — отбеляза Кейстън, докато Врабел започна да заеква. — Предстои ти да подпишеш договор за двеста милиона долара, Анди, а хората ти разчитат на пазарни анализи отпреди две години? Доволен съм, че не съм аз човекът, който ще обяснява всичко това пред Конгреса.

Амблър забеляза, че малко по малко Врабел се поизправи; човешкият конус разпъваше рамене. Раздразнението му, че беше измъкнат от сесията „Две икономики, един съюз“, даде път на известно удоволствие от присъствието на взаимните обвинения между две могъщи американски официални лица и перспективата за силно примамлив американски договор.

Лицето на словака се отпусна в искрена усмивка.

— Господа, часът е късен, но вярвам, че не твърде късен. Мисля, че можем да правим бизнес заедно.

Двамата американци отведоха Врабел в малка конферентна зала на втория етаж в хотел „Белведере“. Бяха проверили, че тя ще е свободна още около час. Амблър знаеше, че залата ще е тяхна, стига да изглеждаха сякаш мястото им е там. Хотелските служители, макар и озадачени от присъствието им, щяха да приемат, че грешката си е тяхна, и като се имаше предвид множеството твърде важни персони наоколо, щяха да се постараят да избегнат възможни противоречия.

Лоръл, облечена в строга сива пола и бяла риза, ги посрещна в малката зала и се приближи към Йозеф Врабел с черно издължено устройство.

Амблър издаде извинителен звук.

— Просто формалност. Технически, когато провеждаме дискусии за неща, официално класифицирани като секретна информация, сме длъжни да сканираме за подслушвателни устройства.

Лоръл размаха черната пръчка — нещо, скалъпено от две дистанционни за телевизор — около крайниците на мъжа, а после и край тялото му.

— Ако ми позволите да сваля магнитната ви карта, сър… Опасявам се, че чипът в нея създава смущения.

Врабел се подчини с вежливо кимване, а тя пристъпи зад него, преструвайки се, че сканира гърба му.

— Добре — каза накрая Лоръл. Тя върна найлоновата връвчица на врата му, като подпъхна картата под ревера му, тъй като никой не поглеждаше собствената си карта, докато я носеше, Врабел нямаше как да забележи, че конферентното му картонче е заменено от членска карта на Асоциацията на американските счетоводители.

— Заповядайте, сър — покани го да седне Амблър. — Искате ли кафе?

— Чай, моля — каза словакът.

— Разбира се. — После Амблър се обърна към Кейстън и каза: — Имаш ли условията по офертата?

— Имаш предвид тук? Можем да свалим архивираните файлове, но трябва да използваме някоя от нашите машини. — Кейстън изговаряше репликите си малко сковано, но това минаваше за притеснение от обърканата ситуация. — Момчетата в станцията имат чиста връзка.

— Мили Боже — възкликна Амблър. — Чак в Шатцалп? Не можеш да очакваш господин Врабел да се качи на въжената линия в планината чак до Шатцалп. Просто е твърде далеч. Той е зает човек. Всички сме заети. Забрави цялата тази работа. Просто я забрави.

— Но сделката е лоша — възпротиви се Кейстън. — Не можеш просто да…

— Сам ще си нося последствията. — Той се обърна към словака. — Съжалявам, че ви загубихме времето.

Врабел се намеси с тон на щедро великодушие.

— Господа, моля ви — каза той. — Вашата страна заслужава най-голямо внимание. Моите собствени акционери имат интереси, които съвпадат с вашите. Ще се кача на въжената линия. Истината е, че дори се надявах на шанс да посетя Шатцалп. Казаха ми, че не е за изпускане.

— Сигурен ли сте, че ще отделите това време?

— Абсолютно — заяви словакът с усмивка за двеста милиона долара. — Абсолютно.

 

 

Пред главния вход на Конгресния център бързо движещата се опашка преминаваше между две подвижни стоманени заграждения и не по-малко застрашителен човешки кордон от военни полицаи, чиито бузи бяха порозовели от студа, а дъхът им образуваше малки облачета пара в ледения въздух. Непосредствено след входа, от лявата страна, имаше няколко пункта за проверка на връхните дрехи. После следваше обезопасената зона, пазена от десетина охранители. Амблър бавно свали палтото си, като го отупваше, сякаш се страхуваше да не си забрави нещо в него. Искаше да прецени добре момента на влизането си, да е сигурен, че пред него и зад него има поток от хора. Сега носеше блейзер без вратовръзка; идентификационното картонче висеше около врата му, близо до третото копче на ризата му.

Накрая той забеляза група мъже и жени да влизат вкупом през входа и веднага се нареди на опашката пред охранителното бюро.

— Студеничко е вън — обърна се той към мъжа зад компютърния монитор, с акцент, който според него минаваше за средноевропейски. — Но предполагам, че вие сте свикнали!

Той притисна картата си към четеца и потупа бузи, сякаш бяха замръзнали. Мъжът зад монитора погледна екрана, а после него. Светлината на пропускащата бариера стана зелена и Амблър мина отвъд.

Беше вътре.

Почувства в гърдите си нещо да потрепва, нещо миниатюрно и приличащо на птичка, и осъзна, че това беше надеждата.

Надежда. Сигурно най-опасната от всички емоции и най-необходимата.