Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (24)

Глава 24

Амблър отвори очи, фокусира поглед върху бледия счетоводител и започна да говори, описвайки възможно най-подробно действията и наблюденията си. Времето беше замъглило хиляди подробности, но въпреки това главното от случката беше съвсем ярко в спомените му.

— Опасявам се, че изгуби съзнание за малко — каза Кейстън, след като Амблър беше говорил пет минути без прекъсване. — Радвам се, че се върна сред живите.

Той остави настрана четивото си, „Журнал по приложна математика и стохастичен анализ“.

— А сега ще се пръждосаш ли от леглото ми?

— Извинявай. — Амблър се протегна, стана и се премести върху фотьойла с цвят на горчица. Сигурно беше задрямал. Според часовника му бяха изминали четири часа.

— Значи Мимолетност е самата Елън Уитфийлд?

— Това беше псевдонимът й от времето, когато все още участваше в оперативна работа. Когато досиетата станаха дигитални, всички тези неща се изгубиха. Не бяха запазени официални документи. Особено що се касаеше за собственото й досие — тя искаше тотално изтриване. Каза, че става въпрос за предпазни мерки.

— Това обяснява защо не открих нищо — каза Кейстън. Той безмълвно впери очи в агента. — Искаш ли още едно питие?

Амблър сви рамене.

— Има ли минерална вода в минибара?

— Разбира се, има „Евиан“. По настоящия обменен курс струва 9,25 долара за 500 милилитра. Колко е това, 16,9 унции. Значи прави петдесет и пет цента за унция. Петдесет и пет цента за глътка вода? Достатъчно, за да ме накара да повърна.

Амблър въздъхна.

— Предполагам, че трябва да се възхитя на точните ти калкулации.

— Какви ги говориш? Закръглям цифрите като луд.

— Моля те, само не ми казвай, че имаш семейство. Кейстън почервеня. Сигурно ги докарваш до лудост.

— Изобщо не е така — почти се усмихна счетоводителят. Защото, разбираш ли, те не чуват и дума от това, което им говоря.

— Значи сигурно докарваш себе си до лудост.

— Всъщност това ме устройва чудесно. — За миг на лицето на Кейстън се изписа забавно изражение и Амблър осъзна с изумление, че сухият като пепел счетоводител беше любящ баща. Кейстън бързо се върна към предишната си деловитост. — Мъжът, който беше със заместник-секретаря Уитфийлд в библиотеката — опиши ми го възможно най-подробно.

Амблър сякаш отправи взор в миналото и върна образа в съзнанието си. Мъж над шестдесет години. Посребрена коса, старателно загладена над високо чело. Челото бе забележително гладко, лицето — с изящни черти и дълбокомислено изражение, скулите високи, брадичката силна. Амблър започна да описва фигурата му, както си я спомняше.

Кейстън го слушаше и отново потъна в мълчание. После развълнувано се изправи; на челото му пулсираше вена.

— Не може да бъде — ахна той.

— Това си спомням — каза Амблър.

— Ти описваш… но това е невъзможно.

— Какво е невъзможно?

Кейстън отвори лаптопа си. След като написа няколко команди в интернет търсачка, той отстъпи назад и покани Амблър да погледне. Екранът беше изпълнен с лика на мъж. Същият мъж, когото Амблър беше видял в къщата на Елън Уитфийлд.

— Това е той — потвърди Амблър с втвърден от напрежение глас.

— Знаеш ли кой е този мъж? Амблър поклати глава.

— Името му е Ащън Палмър. Уитфийлд е учила при него, когато е била студентка.

Амблър сви рамене.

— И какво?

— По-късно тя се отрече от него и от идеалите му. Прекъсна всякакъв контакт с него. В противен случай не можеше да се надява на кариера.

— Не разбирам.

— Ащън Палмър, името нищо ли не ти говори?

— Само смътно — призна Амблър.

— Може би си твърде млад. Преди двадесет, двадесет и пет години той беше най-ярката звезда на небосклона на международната политика. Многократно публикуваше статии във „Външни работи“. И двете политически партии го ухажваха. Водеше семинари в Уест Уинг и в проклетия Овален кабинет. Хората се хващаха за всяка негова дума. Дадена му беше почетна позиция в Държавния департамент, но той беше по-голям от това. Беше предопределен да стане следващия Кисинджър, един от онези хора, чиято визия оставя отпечатък в историята, пък бил той добър или лош.

— И какво се случи?

— Много хора биха казали, че е самоунищожение. Или може би просто не е преценил правилно. Започнаха да гледат на него като на екстремист, опасен фанатик. Може би е решил, че политическото му и интелектуалното влияние са достигнали нивото, на което може да излага възгледите си открито и да печели привърженици само поради простия факт, че той прави изявленията. Ако е било така, сгрешил е. Възгледите му бяха опасни и щяха да насочат страната към сблъсък с историята. Той държа особено подстрекателска реч в института за чуждестранна политика „Максимилиан“ във Вашингтон и след това няколко държави, смятайки, че той представлява правителството или някоя правителствена структура, реално заплашиха да изтеглят посланиците си. Представяш ли си?

— Трудно.

— Секретарят на Департамента прекара цяла нощ на телефона. На практика за една нощ Палмър се превърна в персона нон грата. Зае преподавателско място в Бръшляновата лига^[1], построи си собствен академичен център и беше назначен в борда на директорите на някаква отцепническа консултантска групировка във Вашингтон. Тази информация е свалена от уебстраницата на Харвард, но всеки в Държавния департамент, поддържал близки отношения с него, се превърна в обект на подозрения.

— Значи никой от хората му не е стигнал далеч.

— Всъщност има доста палмерити из цялото правителство. Брилянтни студенти, завършили Школата на Кенеди в Харвард или следдипломната програма към правителството. Но ако искаш да имаш кариера, не можеш просто да признаеш, че си привърженик на Палмър. И със сигурност не бива да поддържаш връзки със стария разбойник.

— В това има смисъл.

— Но си видял двамата заедно, а това не звучи смислено.

— Я забави малко ход.

— Говорим за основен играч от Държавния департамент в компанията на професор Ащън Палмър. Разбираш ли колко взривоопасно е това? Осъзнаваш ли колко бързо е можело да я съсипе? Както веднъж каза един велик американски юрист, „слънчевата светлина е най-добрият дезинфектант“. А тя е единственото нещо, което те не могат да си позволят.

Амблър присви очи и си представи зачервеното от гняв лице на Елън Уитфийлд. Сега вече разбираше страха, който беше забелязал у нея.

— Значи за това е било всичко.

— Не бих рискувал да определя онази случка като всичко. — Кейстън беше прецизен както винаги. — Но за един висшестоящ член на Държавния департамент да поддържа връзки с Палмър означава професионално самоубийство. Особено като шеф на Отряда за политическа стабилизация Уитфийлд просто не може да си позволи да има отношения с Палмър.

Амблър се облегна назад и се замисли. Уитфийлд, хладнокръвен и красноречив лъжец, вероятно би могла да обясни на всеки друг присъствието на Палмър. Но Амблър беше единственият човек, когото не би могла да заблуди.

Затова е бил затворен. Заради тази информация, която не биваше да изтече. В такъв случай записът на параноичното му бълнуване е бил застраховка, че нищо, което излиза от неговата уста, не бива да се приема за достоверно. В онази нощ сигурно се беше паникьосала и бе активирала код 918ПСЕ, рядко използвания протокол за психиатричен спешен случай с агент под прикритие. Той беше споменал за взети предпазни мерки — намеквайки, че в случай на смъртта му наяве ще излезе компрометираща информация — и тя бе решила, че единствената възможност е да го държи под ключ. А после да го накара да изчезне.

Сърцето му биеше лудо, докато се опитваше да проумее как един такъв дребен инцидент беше предизвикал такъв обрат в съдбата му. Но какво прикриваше тя? Само лични взаимоотношения или нещо повече?

Той се извини и се обади на Лоръл по мобилния си телефон. Даде й имената на двама души. Уговориха се да отиде в Националната библиотека на Франция в осми район, където да потърси съответните материали из научните архиви — материали, до които нямаше да се доберат лесно по други начини. Когато затвори, Амблър се почувства малко по-спокоен и осъзна защо всъщност й се беше обадил. Изпитваше нужда да чуе гласа й. Беше толкова просто, Лоръл Холанд стоеше между него и пълното отчаяние; тя оставаше символ на здравия разум в един свят, който наистина изглеждаше обезумял.

След малко Кейстън се обърна към него. Беше намислил нещо.

— Мога ли да ти задам личен въпрос? Амблър разсеяно кимна.

— Как се казваш?

 

 

За Пол Фентън само най-доброто, помисли си заместник-секретарят Уитфийлд, когато той я покани в покоите си — императорския апартамент в изискания хотел, „Джордж“. Осеметажният хотел, разположен между Триумфалната арка и Сена, вероятно беше най-добрият в града. Повечето стаи бяха елегантно проектирани в лека и ненатрапчива версия на стила на Луи X. Но не и императорският апартамент, в сравнение, с който останалите стаи приличаха на отшелнически килии. Величественото входно фоайе на императорския апартамент преминаваше в просторен салон с отделни кътове за хранене и почивка. До салона имаше дори допълнителна баня — за гости на госта. Интериорът се допълваше от множество картини и скулптури, отдаващи почит на Наполеон и Жозефина. С изключение на стените, които бяха облицовани в златистожълта материя, всичко бе решено в зелени нюанси и тъмно дърво. В изобилие бяха бронзовите съдове и вазите за цветя. От прозореца се виждаше спиращия дъха пейзаж на града, сред който ясно се открояваха Домът на Инвалидите, кулата Монпарнас и, разбира се, Айфеловата кула.

Елън Уитфийлд оцени изгледа. Самият апартамент я шокира с кошмарния си вид. За нейното критично око обстановката беше ужасно натруфена, крещяща — най-лошият възможен кич. Но пък цялата кариера на Фентън беше доказателство за идеята, че нищо на света не е така успешно, както излишъкът.

Фентън — зачервен, рошав, едър като мечка — я въведе в салона, където двамата седнаха на кресла на зелени райета край малка стъклена масичка. Уитфийлд прокара пръсти по страничните облегалки на креслото, изработени от дърво и украсени с позлатени бронзови орнаменти в някакъв древноегипетски мотив.

— Не знам дали някога съм успяла да ти обясня напълно колко съм ти благодарна, колко сме ти благодарни за всичко, което направи за нас през годините. — Уитфийлд говореше искрено и уверено, а очите й се разширяваха почти прочувствено. Тя заговорнически се наклони напред. Отблизо забеляза колко пухкава, розова и гладка е кожата на Фентън, сякаш беше прекарал цялата сутрин в козметичен салон. Той имаше прекалено развитите рамене и дебели предмишници на човек, който отделя часове за дигане на тежести. Фентън работеше по много проекти; един от тях очевидно беше собственото му тяло. Той скромно сви рамене.

— Да ти предложа кафе?

Заместник-секретарят обърна глава към абаносова масичка за сервиране.

— Забелязах, че вече имаш готово кафе, колко предвидливо. Но нека аз да го донеса. — Тя се изправи и се върна с подноса. На него имаше сребърна каничка с прясно сварено кафе, малка керамична съдинка с мляко и захарница. — Аз ще бъда майката — каза Уитфийлд и наля кафе в две изящни порцеланови чаши.

Тя се отпусна в креслото и отпи глътка от дъхавото кафе, което обичаше да пие чисто. Фентън, както бе запозната, го предпочиташе силно подсладено и сега също не пропусна да му сипе няколко пълни лъжички захар.

— Всичката тази захар — измърмори тя с майчински укорителен тон. — Някой ден ще те убие.

Фентън отпи глътка и се ухили.

— Вълнуващи времена, нали? Знаеш, че винаги съм бил готов да окажа нужната помощ. За мен е удоволствие да работя с човек, който гледа на света по моя начин. И двамата осъзнаваме, че Америка заслужава по-сигурно бъдеще. И двамата осъзнаваме, че трябва да се борим с утрешните заплахи още днес. Ранно откриване, нали така?

— Ранно откриване, ранно лечение — съгласи се тя. — И никой не го прави по-добре от твоите хора. Без твоите оперативни агенти и разузнавателни системи никога нямаше да направим толкова жизненоважен напредък. По наше мнение ти не си просто един частен наемник. Ти в действителност си пълноправен партньор в мисията ни да предпазим американския възход.

— Приличаме си по много неща — каза Фентън. — И двамата обичаме да побеждаваме. И това и правим, побеждаваме. Отбелязваме победи в името на онова, в което вярваме.

Уитфийлд продължи да наблюдава Фентън, докато той изпи кафето си и върна празната чаша в чинийката.

— По-лесно е да побеждаваш — отбеляза тя, — когато опонентите ти дори не знаят, че играеш играта. — От лицето й не слизаше изразът на благодарност.

Фентън разсеяно кимна, а после затвори и пак отвори очи, сякаш му беше трудно да фокусира погледа си.

— Знам, че не си искала да се срещнем само за да ме поздравиш — каза той, като леко заваляше думите.

— Трябваше да ми предоставиш доклад за напредъка ти по въпроса с Таркин — отвърна тя. — Предполагам, той не знае, че си в този хотел. Нали взе предпазни мерки?

Фентън сънливо кимна.

— Срещнах се в него в тайната квартира. Но той се справи наистина добре. — Той се прозя. — Извини ме — каза. — Предполагам, че ме налегна умората от полета.

Тя отново напълни чашата му.

— Сигурно си изтощен, при всичко, което се случи в последните няколко дни — каза Уитфийлд, като не го изпускаше от погледа си. Тя не пропусна да забележи смотолевените му съгласни, клюмането на главата му.

Фентън се прозя и мудно се размърда в креслото си.

— Това е странно — измърмори. — Просто не мога да държа очите си отворени.

— Не се противи на умората. Просто й позволи да те обземе. — За агентите й не беше трудно да подправят захарта с бързодействащ депресант — кристален дериват на гама-хидроксибутират, който бе неоткриваем при медицинските изследвания, защото метаболитите му присъстваха естествено в серума на бозайниците.

Очите на Фентън се отвориха за миг, вероятно откликвайки на арктическия хлад, който проникна в тона й. Той издаде сънливо стенание.

— Истински съжалявам. — Тя погледна часовника си. — На двамата с Ащън ни беше много трудно да вземем това решение. Не се съмняваме в лоялността ти. Просто става въпрос за това, че ти знаеш коя съм. Ще успееш да свържеш точките и не сме сигурни, че ще ти допадне картинката, която ще се получи. — Тя погледна Фентън, който се беше свлякъл от креслото и беше изпаднал в безсъзнание. Дали чуваше думите й?

Така или иначе онова, което тя казваше, беше истината. Съществуваше риск Фентън да се почувства предаден, ако откриеше истинския характер на операцията, в която беше въвлечен, а предателството често пораждаше предателство. Предстоящото събитие беше твърде важно, за да си позволят нещо да се обърка. Всеки трябваше да изиграе ролята си до съвършенство.

Докато се взираше в неподвижното тяло пред себе си, тя си помисли, че Пол Фентън вече го беше направил.