Линда Хауърд
Да спиш с врага (4)

Глава четвърта

Еви подаде глава навън.

— Джейсън! — извика на четиринадесетгодишния си племенник. — Престанете да търчите!

Той неохотно се съгласи и Еви влезе обратно, макар че постоянно поглеждаше навън. Тя обожаваше детето, но никога не забравяше, че той бе просто дете, с невниманието и несръчността на възрастта. Племенницата й, Пеги, предпочиташе да седи вътре с нея, при климатика, но двама приятели на Джейсън бяха дошли и сега тичаха по доковете. Еви очакваше всеки момент някое от децата да падне във водата.

— Толкова са диви! — отбеляза племенницата й с типичното пренебрежение на тринадесетгодишно момиче.

— Ще се подобрят с възрастта — усмихна й се Еви.

— Би трябвало — всезнаещо отвърна Пеги. Тя изпъна дългите си, изящни крака и се захвана с романа, който четеше.

Красива е, помисли си Еви, докато наблюдаваше нежните черти на младото лице, все още носещи отпечатъка на детството. Пеги беше с черна коса, като баща си, и стройна фигура, която щеше да става все по-хубава. Джейсън бе по-открит от сестра си, но всъщност той бе по-открит от повечето хора.

Една моторница се приближи към пристанището и се насочи към бензиновите помпи. Еви излезе, за да обслужи клиентите, две млади двойки, които, ако се съдеше по загара им, бяха прекарали доста време във водата. След като платиха и си тръгнаха, тя отново хвърли един поглед към Джейсън и приятелите му, но те бяха престанали с тичането. Познаваше децата достатъчно добре, за да знае, че това нямаше да трае дълго.

Поредният горещ ден. Погледна бялото слънце в безоблачното небе; нямаше никакъв изглед да завали и разхлади. Макар че бе навън само за няколко минути, усети, че косата й залепна, докато отваряше вратата на магазина и влезе. Как изобщо момчетата можеха да стоят на тая жега, камо ли да търчат?

Спря за секунда, за да могат очите й да свикнат след ослепителното слънце навън. Пеги говореше с някого и гласът й бе необичайно дружелюбен за момичето, което по принцип трудно се отпускаше пред непознати. Еви видя, че пред щанда стоеше един мъж, но й трябваха още няколко секунди, за да разпознае стройното, високо тяло и широките рамене. Не бе видяла лицето му, но вече усещаше напрежението в себе си. Тя си пое въздух.

— Господин Кенън.

— Здравейте!

Погледът му плавно се плъзна по голите й крака. Днес жегата бе толкова нетърпима, че бе обула къси панталони. Тя се притесни и се мушна зад щанда, за да се обади на доставчика на бензин и да остави парите в касата.

— Какво мога да направя за вас? — попита тя, без да го поглежда. Съзнаваше, че Пеги ги наблюдава с нескрит интерес, тъй като бе забелязала колко различно се държи Еви.

Той не обърна внимание на деловия й тон.

— Докарах моторницата си — направи пауза. — Ако все още имате свободни места.

— Разбира се — „Работата си е работа“, помисли си Еви. Отвори едно чекмедже и извади договор за наем. — Попълнете това и ще ви заведа до вашето място. Харесахте ли си някое определено, когато идвахте онзи ден?

Той се загледа в листа пред него.

— Не, няма значение кое точно — безразлично отвърна той, докато бързо четеше договора. Беше прост и ясен, включваше цената на наема и общите условия. Най-долу беше мястото за подписите им, неговия и нейния.

— Имате ли още един? — попита той. Бизнесменът в него не му позволяваше да подпише нещо, без да запази копие за себе си.

Тя повдигна рамене и извади още един договор. Взе неговия, сложи индиго между тях и ги защипа заедно. Усмихнат, Робърт го попълни, като написа името, адреса си и за колко време възнамеряваше да наеме мястото. След това се подписа, подаде й ги и извади портфейла си. Малка табела на щанда поясняваше, че се приемат всякакви кредитни карти и той остави неговата.

Тя все още не го бе погледнала. Той, обаче я наблюдаваше с добре прикрит интерес. През последните три дни, откакто я бе видял за пръв път, се убеждаваше, че не е възможно да е толкова красива и да го привлича по такъв начин. Днес, когато дойде и я наблюдаваше през прозореца, отново същата тръпка премина през тялото му и стомахът му се сви на топка. Беше неземна, чувствена като езическа богиня.

Бе свършил доста неща през това време. Освен, че изигра първия си ход от плана за Мърсър, купи моторница, кола и къща на реката. Доставянето на лодката отне два дни, но с къщата нещата приключиха много по-бързо и вчера следобед се бе нанесъл. Брокерът се стъписа от бързината, с която Робърт вземаше решения. За отрицателно време всичко беше уредено, документите подписани; една местна фирма бе почистила основно къщата, а той бе избрал и купил обзавеждане. Междувременно разработи и нов план, с който да вкара Еви Шоу и Лендън Мърсър в капана.

Тя мълчаливо му подаде разпечатката от кредитната карта. Робърт я подписа и й я върна, точно когато отвън се чуха викове.

Погледна през прозореца и видя няколко момчета да се боричкат.

— Извинете — каза Еви и отиде да отвори вратата.

— Сега вече няма да им се размине — с видимо доволство отбеляза Пеги.

Точно когато Еви стигна до вратата, Джейсън развеселено бутна едно от момчетата, което веднага му го върна. Джейсън вече се бе обърнал и побутването от приятеля му го накара да залитне към ръба на дока. Ръцете му започнаха да се мятат във въздуха, докато се опитваше да запази равновесие, но точно под краката му имаше вода и той политна.

— Джейсън!

Дори от такова разстояние, Еви забеляза, че той бе прекалено близо до дока. Сърцето й биеше лудо. Чу, че главата му издрънча в ръба. Тялото му безжизнено увисна във въздуха, секунда след това падна във водата и изчезна под повърхността.

Едно от момчетата се опита да извика, но гласът му секна. Еви забеляза стреснатите им, ужасени лица, докато си проправяше път през тежкия въздух. Струваше й се, че докът е страшно далеч и че тя изобщо не се приближава, въпреки че краката й пулсираха. Панически огледа мястото, където момчето бе паднало, но нищо не се виждаше.

Тя скочи във водата, там, където за последно го видя. Някъде около нея чу още един плясък, но не му обърна никакво внимание, единствено се молеше да открие Джейсън навреме. Само да не е твърде късно. Мили Боже, не позволявай да е твърде късно! Още чуваше звукът от главата му, когато се удари в дока. Можеше вече да е мъртъв или парализиран. Не! Не и Джейсън! Отказваше да го загуби; не можеше. Нямаше да го преживее отново.

Пое си дълбоко въздух и се гмурна, ръцете й отчаяно претърсваха водата. В езерото нямаше добра видимост, така че трябваше да го открие само с ръцете си. Стигна до тинестото дъно и започна да лази. Трябваше да е някъде тук. Видя стълба на дока, което означаваше, че не се отдалечила.

Усети, че дробовете я заболяха, но не можеше да излезе на повърхността. Това би й коствало безценни секунди, с които Джейсън не разполагаше.

Може би течението го бе избутало под дока.

Яростно се изтласка към още по-тъмната вода отдолу. Продължаваше да размахва ръце напред. Нищо.

Дробовете й горяха. Нуждата от въздух бе направо болезнена. Пребори се с импулса да излезе над водата и вместо това се гмурна към дъното.

Нещо се докосна до ръката й.

Тя сграбчи дрехата. С другата си ръка улови тялото му. С последни сили го измъкна изпод дока и немощно се оттласка нагоре. Изкачваше се мъчително бавно, отчаяно се нуждаеше от въздух и усети, че й причернява. Бе открила Джейсън, но сега и двамата ли щяха да се удавят, защото нямаше сили да стигне до повърхността?

Две силни ръце я сграбчиха, хванаха я през кръста и силно я издърпаха нагоре. Подаде главата си над водата и инстинктивно си пое въздух, след което се задави и закашля.

— Хванах ви — й каза един дълбок, спокоен глас. — И двамата. Само се отпусни.

Тя и не можеше да направи нещо друго. Силната ръка я държеше и ги изтегли до дока. Момчетата бяха коленичили и протягаха ръце.

— Хванете го — нареди Кенън. — Не го оставяйте да падне във водата. Някой да се обади на 911.

— Вече го направих — каза Пеги, гласът й трепереше.

— Добро момиче — гласът му премина в команда. — Еви, искам да се хванеш за ръба на дока. Можеш ли сама?

Не можеше да му отговори, тъй като все още се давеше, но му кимна.

— Пусни Джейсън. Момчетата го държат.

Тя се подчини и той постави ръцете й на ръба на дока. Вкопчи се в дървото, докато той излизаше от водата. Махна косата пред очите си, а той хвана Джейсън.

— Може да си е наранил гръбнака — простена тя.

— Знам — лицето на Робърт беше сериозно. — Но не диша. Трябва да го извадим и да му се направи изкуствено дишане.

Тя преглътна с усилие и кимна. Съвсем внимателно Робърт изкара Джейсън от водата, мускулите на ръцете и раменете му изпъкваха под мократа риза. Еви погледна безжизненото, посиняло лице на Джейсън и с последни сили се изтласка от водата. Строполи се до него и се насили да коленичи.

— Джейсън!

Робърт постави ръка на врата му.

— Има пулс — с облекчение каза той. Наведе се над момчето, с едната си ръка запуши ноздрите му и с другата отвори устата. Допря своята и издиша въздух. Малките гърди се повдигнаха и Робърт се отмести.

Еви се протегна, но се отказа и се върна. Не можеше да направи нищо повече от Робърт, а все още трепереше и бе много слаба. Имаше чувството, че се задушава от болката и отчаянието, трябваше да направи нещо, каквото и да е. Ушите й пищяха. Предпочиташе самата тя да умре, отколкото безпомощно да гледа как момчето, което толкова обичаше, умира пред очите й.

Робърт опита отново и отново, като мълчаливо броеше. Вниманието му бе изцяло върху това, което правеше, без да поглежда децата, струпани около него и Еви. Гърдите на детето се надигаха при всяко негово издишване, което означаваше, че кислородът достигаше до дробовете. Сърцето му биеше; ако нямаше сериозна травма на главата или гръбначния стълб, значи трябваше да се оправи; само да започнеше да диша сам. Секундите течаха. Една минута. Две. След което гърдите на момчето рязко се повдигнаха и той се закашля. Робърт се отдръпна.

Джейсън конвулсивно се извъртя и бутна Еви. Тя безпомощно залитна настрани. Силната ръка на Робърт я улови, пръстите му се вкопчиха в нея и я спасиха да не падне втори път във водата.

От носа и устата на момчето изскочи вода. Той се задави и закашля.

— Слава Богу! — тихо промълви Робърт. — Няма парализа.

— Да — съгласи се Еви. По лицето й потекоха сълзи и тя се наведе над Джейсън. Нежно хвана ръката му и забеляза, че главата му отзад бе цялата в кръв.

— Ще се оправиш, миличък — промълви тя, като огледа раната. — Само с няколко шева всичко ще бъде наред — тя погледна бледото, обляно в сълзи лице на Пеги. — Моля те, донеси ми една кърпа. И не тичай!

Пеги се насочи към сградата, не точно тичайки, но нещо много подобно.

Джейсън се обърна на една страна като все още кашляше. Еви държеше ръката му и повтаряше, че ще се оправи.

Пеги се върна с кърпата и Еви я притисна до главата му, за да спре кръвотечението.

— Лельо Еви! — гласът му бе толкова немощен, че едва се чуваше.

— Тук съм, миличък.

— Може ли да седна?

— Не знам — безизразно отвърна тя. — Можеш ли?

Бавно и внимателно той се изправи, но бе твърде безсилен и Робърт коленичи зад него, за да го подкрепи.

— Главата ме боли — простена Джейсън.

— Мога да си представя — спокойно отвърна Робърт. — Удари се в ръба на дока.

Чуха се приближаващите сирени. Джейсън примигна при мисълта какво следваше.

Внимателно вдигна ръка и докосна главата си. Изплашен отново се отпусна.

— Мама много ще се ядоса — бавно каза той.

— И не само тя — отвърна Еви. — Но после ще говорим за това.

Изглеждаше засрамен. Опита да се отдели от Робърт, но не успя. След това пристигнаха лекарите и се насочиха към дока. Робърт се отмести и издърпа Еви, за да могат те да си свършат работата. Пеги отиде при Еви и се сгуши в нея, по детински търсеща закрила. Робърт ги прегърна и двете. Бе прекалено изтощена и вцепенена, за да се противопоставя. Отпусна се в ръцете му. Силата му я обгърна и намери утеха в топлината на тялото му. Бе спасил живота на Джейсън, а може би и нейния. Не беше сигурна, че щеше да успее да го спаси без неговата помощ. Ако го нямаше, щеше да се удави заедно с Джейсън, защото нямаше силите да стигне до повърхността, а за нищо на света не би го пуснала, за да спаси себе си.

Лекарите бързо го прегледаха и пренесоха.

— Раната ще трябва да се зашие — каза един от тях на Еви. — Сигурно има сътресение, така че ще се наложи да остане поне една нощ.

Еви се измъкна от прегръдката на Робърт.

— Трябва да се обадя на Ребека — каза тя. — И искам да дойда с него в болницата.

— Аз ще те закарам — предложи той. — Нали трябва и да се върнеш.

— Ребека ще ме върне — тя се насочи към офиса. Пеги и Робърт я последваха вътре. Пресегна се към телефона, след това спря и разтърка челото си. — Не, тя ще остане с Джейсън. Няма значение, мога и аз да карам.

— Разбира се, че можеш — нежно отвърна той. — Но няма да се наложи, защото аз ще дойда с теб.

Тя го погледна, докато набираше номера.

— Няма нужда… Беки, Джейсън се подхлъзна на дока и си удари главата. Ще се оправи, но трябва да зашият раната и сега го откарват в болницата. Ще те чакам там. Да, Пеги е с мен. Добре, чао.

След това набра друг номер.

— Крег, Еви е. Можеш ли да дойдеш на пристанището за няколко часа? Джейсън си удари главата и отивам с него в болницата. Не, ще се оправи. След пет минути? Чудесно, аз тръгвам сега.

Тя бързо взе портмонето си и измъкна ключовете за колата изпод щанда. Робърт светкавично хвана ръката й и взе ключовете.

— Прекалено си разстроена — спокойно каза той, с тон, който не търпеше възражение. — Едва не се удави преди малко. Недей да спориш с мен за това, Еви.

Нямаше никакви сили за спорове. Ядосана, тя предпочете да се подчини, за да не губи повече време.

— Добре.

Имаше мощен пикап — удобен, ако се наложеше да изтегли някоя лодка от водата. Пеги избърза напред, все едно се притесняваше, че може да я забравят. Еви бе благодарна, че детето избра мястото в средата, между нея и Робърт, и се качи.

— Не е автоматик — без никаква нужда каза тя. Той нежно й се усмихна, докато палеше колата.

— Мога да се справя.

Разбира се, че можеше. Сменяше скоростите, с майсторството на човек, който знае какво прави. Еви не можеше да си представи нещо, в което Робърт да е несръчен и сърцето й започна да бие по-бързо при тази мисъл.

Насили се да гледа пътя вместо непрестанно да поглежда към Робърт, докато му обясняваше как да стигне до болницата. Не искаше да го поглежда, както не искаше да чувства тези изгарящи тръпки по тялото си. Той беше вир-вода, косата му бе залепнала за главата и мускулите му изпъкваха под мократа риза, която подчертаваше широките му рамене и стегнатите мускули на корема и гърба. Помисли си, че образът му и очертанията на тялото му ще се запечатат в съзнанието й завинаги, както и всичко от последните петнадесет минути. Само толкова ли бяха минали? На нея й се сториха цяла вечност.

Караше бързо и пристигна на паркинга веднага след линейката. Болницата беше малка, но нова и лекарите бяха добри. Джейсън бе вкаран в един кабинет, преди тя да може да поговори с него.

Робърт я хвана за ръката и ги заведе двете с Пеги до столовете в чакалнята.

— Седнете тук — каза го мило, но тонът му отново подсказа, че не бива да му противоречат. — Ще донеса кафе за нас. А ти, миличка? Искаш ли нещо за пиене?

Пеги само кимна, след това поклати глава.

— Може ли и аз да пия кафе, лельо. Студено ми е. Или пък течен шоколад?

Еви само кимна и Робърт отиде до автомата. Тя прегърна Пеги и я притегли към себе си. Знаеше, че за детето бе ужасен шок да види как брат й за малко щеше да умре.

— Не се тревожи, миличка. Джейсън сигурно утре ще си е у дома и ще те ядосва с постоянните си оплаквания колко го боли главата.

Пеги подсмръкна.

— Знам, че тогава ще ме вбесява, но сега искам само да се оправи.

— Обещавам ти, че ще се оправи.

Робърт се върна с три чаши, едната пълна с течен шоколад, другите две с кафе. Взеха техните и той седна от другата страна на Еви. Тя отпи от своето и установи, че е сипал прекалено много захар. Погледна го и той също я гледаше в очакване на реакция.

— Изпий го — каза й нежно. — За теб също бе ужасен шок.

Беше прав и тя се подчини, без да спори. Държеше чашата с двете си ръце, за да стопли пръстите си. Мокрите й дрехи станаха много студени от климатика и тя потрепери. На него също би трябвало да му е студено. Ръката на Робърт се допря до нейната и тя почувства топлината през мократа риза.

Той усети лекото трепване, което премина през тялото й.

— Ще ти донеса одеяло — каза той и се изправи.

Наблюдаваше го, когато отиде при сестрата на регистратурата и след около тридесет секунди се върна с одеяло. Макар и учтив, излъчва властност, помисли си тя. Един поглед на студените, зелени очи бе достатъчен всички да правят, каквото наредеше.

Наведе се над нея и я зави с одеялото. Веднага след това вратата на болницата се отвори и сестра й, Ребека, връхлетя. Изглеждаше притеснена и изплашена. Като видя Еви и Пеги тръгна към тях.

— Какво става? — заповеднически попита тя.

— В момента е в кабинета — Робърт отговори вместо Еви. Гласът му бе успокоителен, както когато разговаряше с Пеги. — Ще зашият раната на главата. Вероятно ще остане тук тази нощ, но иначе няма нищо сериозно.

Ребека се втренчи в него и безцеремонно попита:

— А вие кой сте?

— Това е Робърт Кенън — представи го Еви, като се насилваше да звучи спокойно. — Той измъкна мен и Джейсън от водата. Господин Кенън, това е сестра ми, Ребека.

Ребека се вгледа в мокрите дрехи на Робърт, след това премести погледа си към Еви и забеляза измъченото й изражение.

— Отивам да видя какво става с Джейсън — решително каза тя. — След това искам да разбера точно какво се случи — тя се насочи към една сестра, представи се и жената я заведа до стаята, в която беше Джейсън.

Робърт седна до Еви.

— В коя армейска част е била сестра ти? — попита той, на което Пеги нервно се изхили.

— Мисля, че се казва „майчинство“ — отговори Еви. — Започна да се упражнява с мен, още когато бях много малка.

— Значи е по-голяма?

— Пет години.

— И ти винаги си била малката й сестричка.

— Нямам нищо против.

— Сигурен съм в това. Изпий си кафето — нареди той, като взе чашата и я приближи към устните й.

Еви отпи и му хвърли дяволит поглед.

— И ти си доста добър в майчинските грижи.

Той се усмихна.

— Грижа се за своето.

Думите му бяха деликатна заплаха… и предупреждение, ако можеше да го разбере.

Не се опита да отговори, че не беше негова „собственост“; вместо това се сгуши в стола и се втренчи напред. Случката с Джейсън бе разбудила много стари спомени и й беше трудно да се справи с каквото и да било, камо ли с Робърт Кенън.

Точно сега най-много й се искаше да се добере до леглото и да се завие през глава, да избяга от целия свят, докато отново е готова де се изправи срещу него. До довечера, най-късно до утре щеше да се оправи. И тогава щеше да премисли всичко, което Робърт направи и за грижовността му, на която не можеше да устои. Кенън беше смесица от нежност и силна воля, която не допускаше нищо да застане на пътя му. Можеше да е нежен и внимателен, но нищо не можеше да го омилостиви.

Седяха мълчаливо, докато Ребека не излезе от стаята.

— Ще го задържат тази нощ — каза тя. — Има слабо сътресение, дупка в косата и десет шева. Не иска да ми каже какво е станало, само мърмори нещо. Опитвате ли се да скриете нещо?

Еви се поколеба, чудеше се какво точно да отговори на сестра си, но Пеги започна вместо нея.

— Скот, Джеф и Патрик дойдоха на пристанището и се гонеха по доковете. Леля Еви каза на Джейсън да престанат, но те не я послушаха. Той бутна Патрик, после Патрик го бутна и Джейсън се подхлъзна, падна, удари си главата и потъна във водата. Леля Еви скочи след него… много дълго време я нямаше и господин Кенън ги търсеше и двамата. След това Еви се появи, беше намерила Джейсън и господин Кенън ги извади от езерото. Джейсън не дишаше, а и леля почти се беше удавила, и му правиха изкуствено дишане. Започна да кашля и тогава дойде линейката. Аз се обадих на 911.

Ребека гледаше стъписана и едва сега забеляза колко изплашена бе дъщеря й. Седна до нея и я прегърна.

— Много добре си постъпила — каза й и Пеги облекчено въздъхна.

Погледна бледото, изплашено лице на Еви.

— Добре е — успокоително каза тя. — Поне засега. Веднага щом се оправи ще го убия. Или по-добре да го заровя до края на лятото. Ще го убия след това.

Еви се усмихна вяло.

— Ако все пак оцелее ме повикай.

— Уговорено. А сега си върви в къщи и свали тия мокри дрехи. Изглеждаш по-зле от Джейсън.

— Благодаря ти — с усмивка й отвърна. Знаеше, че сестра й бе забелязала напрежението, което бе преживяла.

— Аз ще се погрижа за нея — каза Робърт, изправи се и помогна на Еви. Искаше й се да се противопостави, но бе толкова изтощена, нервите й бяха толкова опънати, че нямаше никакви сили. Раздели се с Ребека и Пеги, каза им да целунат Джейсън от нея и след това се остави в ръцете на Робърт, докато той я придържаше на излизане от болницата. Бе върнала одеялото, но следобедната жега я обгърна и тя потрепери от удоволствие.

Робърт я прегърна още по-силно.

— Студено ли ти е?

— Не, добре съм — промълви тя.

Той отвори вратата на пикапа и я повдигна, за да се качи. Силните му ръце отново накараха тяло й да потръпне. Облегна се на стъклото и затвори очи както от неимоверната умора, така и за да престане да мисли за него.

— Не бива да заспиваш — предупреди й Робърт, като се качи в колата. — Трябва да ми покажеш пътя.

Насили се да отвори очи и да се изправи като спокойно му даваше указания. Разстоянията в Гънтърсвил не бяха големи и след по-малко от петнадесет минути, пикапът спря пред къщата й. Тя отвори вратата, но бе толкова уморена, че Робърт вече бе до нея, като я хвана за лакътя. Слезе от колата. Нямаше желание да го кани в дома си, но нищо друго не й оставаше. Най-добре да вземе душ, да се преоблече и да приключи с него.

Той влезе след нея.

— Седни — покани го тя, като се отправи към банята. — Ще съм готова след около петнадесет минути.

— Още съм много мокър, за да сядам — отвърна той. — Но не се притеснявай, аз ще изляза на верандата.

— Както искаш — учтиво се усмихна, без да се обръща към него и влезе в спалнята.

Робърт се загледа в затворената врата. Бе толкова притеснена от него, че едва го поглеждаше. Не бе свикнал с подобно поведение от страна на жените, но ако тя знаеше, че е свързан с „Пауър Нет“ имаше всички основания да се притеснява. Можеше да прояви търпение и да остави с времето сама да се издаде, но той вече бе подготвил друг план. Беше решил да приспи подозренията й като я съблазни.

Чу, че тя пусна душа. Едва ли имаше по-добра възможност да огледа наоколо. Къщата е поне на четиридесет години, помисли си той, но явно е била реконструирана, защото имаше доста модерен вид, с колони и дървени подове. Очевидно много обичаше растения, защото цялата къща бе осеяна със саксии. От дневната може да разгледа и кухнята, освен това голям френски прозорец водеше към верандата. От нея по малка пътечка се стигаше до моторницата.

Мебелите бяха практични и удобни, но определено не бяха луксозни. Без да бърза се приближи до старомодното бюро и старателно го претърси. Не откри нищо интересно, както и бе очаквал. Тя не приличаше на глупачка, която да остави отключено бюро, в което държи нещо уличаващо. Разгледа банковата й книжка, но не видя огромни суми, поне не в тази банка.

На бюрото имаше малка снимка в рамка. Взе я и заоглежда двойката на нея. Еви, определено много млада, но вече излъчваща съблазън. Момчето явно бе съпругът й, загинал преди дванадесет години. Робърт се вгледа в лицето му; излъчваше щастие, смях и отдаденост. Едва ли обаче е имал и представа какво да прави с чувственото момиче в прегръдките си. Не, не и един тийнейджър. И все пак, Робърт внезапно усети чувство на ревност към това момче, заради богатството, което толкова кратко е било негово. Еви го беше обичала достатъчно много, за да носи халката толкова дълго.

Чу, че душът спря, върна снимката на мястото й и тихо излезе на верандата. Къщата й беше приятна, нищо екстравагантно, но много уютна. Пък и наоколо нямаше други къщи, освен тези на отсрещния бряг. В синята вода се отразяваха близките планини. Следобедът се изнизваше и слънцето бе по-ниско, но още беше много горещо. Скоро щеше да започне разхладителния залез и въздухът щеше да се изпълни с ухания на рози, борове и току-що отрязана трева. Тук времето течеше бавно и никой не бързаше. Бе виждал хора, които седяха в градините си, четяха вестник или лющеха фасул, като от време на време махаха на някой минувач. Хората от Ню Йорк или друг голям град биха казали, че местните просто нямаха за какво да бързат; не че нямаха работа, а просто не се втурваха да я свършат. Чу, че Еви отвори вратата.

— Готова съм.

Обърна се и я погледна. Бе вързала косата си на плитка. Късите панталони бяха заменени с джинси и носеше розова тениска, от която кожата й блестеше. Лицето й още бе бледо и изглеждаше напрегната.

— Хубава къща имаш — каза той.

— Благодаря. Наследих я от роднини.

Би било странно да не я попита, макар да знаеше отговора.

— Омъжена ли си?

— Вдовица — отвърна тя и влезе обратно вътре.

Робърт я последва.

— Съжалявам. От колко години?

— Дванадесет.

— Видях снимката на бюрото. Това съпругът ти ли е?

— Да, това е Мат — тя се обърна и погледна рамката. Очите й излъчваха неописуема тъга. — Бяхме още деца — каза тя, след което се стегна и бързо отиде до вратата. — Трябва да се върна на пристанището.

— Къщата ми е на пет минути оттук — каза той. — Само ще си взема един душ и ще се преоблека.

Взе една кърпа и я постави на седалката, преди да се качи.

Не се и опита да поиска ключовете от колата; нямаше никакъв смисъл, макар че вече бе по-добре и можеше да шофира.

Дрехите му бяха почти изсъхнали, само малко влажни. Почувства се гузно. Робърт не само бе спасил живота на Джейсън, нейния също, но и бе изтърпял доста неприятности, за да се погрижи за тях. Независимо, че бе решила да седи настрана от него, знаеше, че никога няма да забрави решителността и бързината, с които им помогна.

— Благодаря ти — тихо каза тя, като гледаше напред. — Джейсън и аз май нямаше да се справим без теб.

— Най-вероятно — безизразно каза той. — Толкова надълбоко се гмурна, че никога нямаше да успееш да излезеш на повърхността. Не ти ли хрумна да го пуснеш и да излезеш да си поемеш въздух?

— Не — едносрично му отговори. — Не бих могла да го направя.

Загледа се в профила й. Забеляза, че изражението й бе още по-напрегнато и смени темата.

— Сестра ти наистина ли ще го зарови до края на лятото?

Еви се засмя, със същата искреност, от която стомахът му се сви на топка.

— Бих казала, че ще е късметлия, ако му се размине само с толкова. Не заради това, че тичаше като луд, а защото го предупредих и той не ме послуша.

— Нарушил е важно правило?

— Точно така.

Робърт възнамеряваше да си поговори с момчето за това, какво значи да постъпваш отговорно и как да понасяш последствията от действията си, но не го сподели с Еви. Тя явно изпитваше силно покровителствено чувство към племенниците си и нямаше да одобри идеята. Разговорът му с Джейсън щеше да е личен.

Когато спря пред къщата му, Еви се огледа с интерес.

— Това място се продаваше около година.

— Значи съм късметлия, че никой не ме е изпреварил — Робърт заобиколи пикапа, за да отвори врата й.

Не бе изчакала да го направи пред болницата, но тогава ситуацията беше спешна; не бе чакала и пред къщата й, но там пък като че искаше да избяга от него. Сега, обаче, стоеше като кралица и той трябваше да постъпи по правилата. Можеше да е облечена в дънки, тениска и маратонки, но това ни най-малко не намаляваше женствеността й; очакваше от мъжете да са кавалери. Робърт държеше на обноските, макар че понякога ги забравяше. Сега бе едновременно развеселен и очарован от южняшката й царственост.

Покани я в къщата. Макар че все още се притесняваше от него, му се стори, че малко се бе отпуснала. Мускулите на тялото му се стегнаха в очакване. Не, още не беше дошло времето.

— Разположи се, докато си взема душ — покани я той и се насочи към спалнята. Бе сигурен, че тя ще постъпи точно като него; щеше да претърси навсякъде.

Еви стоеше в средата на стаята, прекалено напрегната, за да се „разположи“. Огледа наоколо, като се опитваше да се успокои. Къщата беше просторна и модерна, едноетажна, около три пъти по-голяма от нейната. Стената вляво представляваше огромна каменна камина с голям комин. Двата бели вентилатори на тавана разхлаждаха стаята. Мебелите бяха оригинални и удобни, доста големи по размер.

Дневната бе отделена от кухнята с плот, покрит с цветя. Големият двоен прозорец водеше към верандата, на която имаше маса, столове и още растения. Колебливо отиде в кухнята. Вдясно имаше голям бокс с най-модерните уреди, които бе виждала. Стори й се, че дори за да работи с кафе машината на човек му трябва диплома. В другата част имаше малка маса, покрита с бели плочки.

Представи си го как сутрин пие кафе и чете вестник. Огромен френски прозорец с орнаменти, далеч по-стилен от нейния, извеждаше към верандата. Искаше й се да продължи да разглежда, но не се чувстваше удобно на негова територия.

Робърт не бързаше. Нека си разглежда колкото иска. Нямаше да открие нищо тревожно и това ще я накара да се успокои, точно както искаше.

Повечето мъже биха предприели действия още докато бяха у тях — тогава тя бе разстроена и уязвима. Имаше възможност да го направи; можеше да влезе при нея в банята, ако искаше. Но той предпочете да изчака. Знаеше, че тя ще е по-спокойна сега, когато опасността бе преминала. Не бе опитал нищо, когато тя го очакваше. Сега щеше да е по-неподготвена и да реагира искрено.

Най-накрая приключи и се върна в дневната. За негова изненада я завари на почти същото място, където я остави. Част от напрежението й бе изчезнало. Тя се обърна и го погледна. Красивите й, лешникови очи все още излъчваха тревога.

Робърт спря на няколко крачки от нея и се загледа в тези тъжни очи. След това с едно ловко движение, което не й остави никакво време да реагира, бе до нея и я прегърна. Тя рязко си пое въздух, видя смаяните й очи, желанието й да се възпротиви, което той възпря като я целуна.

Опита да се отдръпне, но той нежно я притисна плътно до тялото си. Внимаваше да не й причини болка, но целувката му стана по-настоятелна. Сладостта на устните й го накара да потръпне от желание. Усети, че тя се предаде на ласките и се отпусна трепереща в ръцете му.

Желанието, с което му отвърна го изненада и му коства известно усилие да си възвърне контрола. Усещането да я държи в ръцете си бе невероятно, нежните, женствени извивки до неговото силно тяло. Устните й бяха съблазнително сочни и за пръв път само една целувка бе достатъчна да го изпълни с желание.

Не искаше да спира. Намерението му бе само да я целуне, но желанието й, готовността, с която му отговори го завари неподготвен. Целувката му стана по-страстна, устните — по-настоятелни. Тя простена, обви ръце около врата му и се притисна в него. Заля го първично, мъжко доволство. Усещаше гърдите й с тялото си и ръката му се плъзна по фината дантела на сутиена й. Тя се изви от желание… И внезапно се отдръпна, панически се опитваше да се освободи.

Пусна я, макар всяка клетка от него да искаше още.

— Спокойно — простена той, гласът му бе дрезгав и изпълнен с желание. — Няма да те нараня, мила.

Еви се бе отдръпнала, лицето й беше бледо, но устните й бяха почервенели от целувката. Опитваше да се успокои, да застане мирно и да го погледне. Съблазнителната му мъжественост я привличаше като магнит; искаше й се да се върне в прегръдките му и да се остави на страстта. Почувства се обречена; Робърт бе много по-опасен, отколкото бе предполагала.

— Напротив — прошепна тя. — Защо го правиш? Какво искаш от мен?