Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дънкан и Еванджелин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Loving Evangeline, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 180 гласа)

Информация

Сканиране
geneviev (2011)
Разпознаване и корекция
asayva (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Линда Хауърд. Да спиш с врага

ИК „Коломбина прес“ ООД, София, 2000

Редактор: Теодора Давилова

ISBN: 954–706–074–0

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Беше зноен, типично южняшки ден. Небето бе дълбоко, наситено синьо, напръскано от пухкави бели облаци, които лениво се оставяха на лекия бриз. Чайките кръжаха наоколо и лодките се плъзгаха по езерото. Тук-там се забелязваха няколко запалени рибари и скиори с водни ски, но повечето хора бяха избягали от следобедната жега. Въздухът беше тежък и влажен и се чувстваше мирис на езеро и планини.

Еванджелин[1] Шоу погледна през големите прозорци на кабинета си в задната част на главната сграда на пристанището. Всеки човек на земята заслужаваше свое собствено царство и нейното бе това — пристанищните докове и закотвените моторници. Нищо не убягваше от погледа й. Преди пет години, когато се захвана, пристанището бе почти разрушено и едва покриваше разходите си. Значителен заем от банката й осигури парите, от които се нуждаеше и само година по-късно вече го бе стегнала и разширила. Разбира се, бе доста скъпо да го поддържа, но пристанището носеше добър приход. Ако имаше късмет, щеше да изплати заема за три години. След това то щеше да е само нейно, освободено от всякакви дългове и тя щеше да може да го разшири дори още повече. Единствено се молеше бизнесът да не замре. Търговията с риба бе намаляла, след като властите в Тенеси въведоха програма за изчистване на водните растения, благодарение на които рибата се развъждаше.

Но тя бе внимателна и не се бе надценила. Можеше да се справи с дълга си, за разлика от други, които смятаха, че рибарството ще продължи да процъфтява и бяха инвестирали много пари в пристанищата си. Нейното царство бе защитено.

Старият Върджил Дод бе с нея през цялата сутрин. Седнал в люлеещия се стол зад щанда, той забавляваше всички със спомени от детството си, някъде в началото на века. Мъжът бе доста състарен и как не, като почти цял век лежеше на крехките му рамене, и Еви се страхуваше, че му оставаха само още няколко години, три най-много. Познаваше го откакто се помнеше и през целия й живот той бе стар. Издръжливостта му напомняше реката и планините наоколо.

Но тя знаеше колко крехък и несигурен бе човешкият живот и се наслаждаваше на сутрините, които Върджил прекарваше с нея. На него също му доставяха радост; вече не ходеше на риба, както бе правил през първите осемдесет години от живота си, но тук можеше да чуе плясъка на водата и да усети мириса на езерото.

Сега бяха само двамата и Върджил се впусна в нова история от младините си. Еви седеше на висок стол, като от време на време хвърляше по един поглед навън, но по-голямата част от вниманието й бе заета с Върджил.

Страничната врата се отвори и висок, слаб мъж влезе. Изчака няколко секунди, преди да свали слънчевите си очила, за да могат очите му да свикнат след ослепителното слънце навън и бавно и грациозно се приближи към нея.

Еви му хвърли само един поглед, но той й бе достатъчен, за да заеме защитна позиция. Не знаеше кой е, но веднага разпозна какъв е — бе не само непознат, но и напълно различен. Имаше доста северняци, които се оттегляха в Гънтърсвил, очаровани от топлите зими, спокойствието, евтиния живот и красотата на езерото, но този определено не бе един от тях. Първо, бе доста млад. Носеше скъпи дрехи и със сигурност щеше да се отнесе презрително към южняците. Еви бе срещала такива хора и преди. И тогава не бе впечатлена от тях.

Но не бе само това. Бе забелязала и друго качество, заради което й се искаше да се защити.

Той беше опасен.

Докато се усмихваше на Върджил, анализираше непознатия. Беше отраснала с лошите момчета, разбойници и хулигани — на Юг имаше много такива. Но този мъж бе по-различен, по-… Не че излъчваше опасност, той самият бе опасен. Притежаваше воля и сила, които не търпяха опозиция и силен характер, който струеше от очите му.

Не знаеше как и защо, но веднага усети, че този мъж бе заплаха за нея.

— Извинете — започна той и плътният му глас я обгърна като кадифе. Непозната тръпка мина по цялото й тяло. Думите му бяха любезни, но начинът, по който ги изрече показваше, че очаква веднага да му се обърне внимание.

Тя му хвърли бърз, пренебрежителен поглед.

— Идвам след минутка — гласът й бе учтив и отново се обърна към Върджил. — И какво стана след това?

На лицето на Робърт не се изписа никаква емоция, макар че определено бе смаян от поведението на жената. То бе необичайно. Не бе свикнал някой да не му обърне внимание, още по-малко пък жена. Те винаги откликваха на силната му мъжественост скрита под невероятен контрол. Не бе суетен, по-скоро приемаше въздействие му върху жените за даденост. Не помнеше някога да бе пожелавал жена и в крайна сметка да не я е имал.

Нямаше нищо против да почака, защото имаше възможност да разгледа жената. Видът й малко го стъписа, също нещо необичайно за него. Очакванията му се разминаха с действителността.

Това бе Еви Шоу, без съмнение. Тя седеше на висок стол зад тезгяха, изцяло погълната от разказа на възрастния мъж в люлеещия се стол. Робърт присви очи, докато я наблюдаваше.

Определено не бе едрата, груба жена, която очакваше да види. Дори бе точно обратното. Погрешното му впечатление явно се дължеше на лошата снимка и на широките дрехи, с които бе на нея. Очакваше някоя дебела, невъзпитана жена, но не я бе открил.

Вместо това тя… сияеше.

Може би така му се струваше, заради силната слънчева светлина, от която косата й сякаш грееше и дълбоките й, лешникови очи светеха. Като че слънцето галеше златната й кожа, гладка и безупречна като порцелан. Струваше ли му се или тя наистина блестеше.

Гласът й бе дълбок и леко дрезгав, което накара Робърт да настръхне. Говорът й бе мелодичен и напомняше шумоленето на вятъра в дърветата; глас, който Робърт свърза с разпилени чаршафи и дълги, страстни нощи.

Нещо в него трепна, докато я наблюдаваше.

Старият мъж се наведе напред, като облегна ръцете си на бастуна. Бледите му, сини очи бяха изпълнени със смях и спомени от доброто старо време.

— По всякакъв начин се опитвахме да ядосаме Джон, но той не помръдваше. Имаше пушка, така че ние се страхувахме да го приближим. Беше му ясно, че сме само някакви хлапаци. Всеки път щом вдигнеше пушката, ние се разбягвахме като зайци, но след това пак се промъквахме.

Робърт заразглежда наоколо, като престана да слуша историята на Върджил. Въпреки че сградата беше паянтова, изглежда бизнесът вървеше, ако можеше да се съди по многото моторници. На табло зад тезгяха висяха ключовете за лодките, които се даваха под наем, всички прилежно номерирани. Чудно как успяваше да запомни кой коя лодка бе наел.

Върджил вече бе приключил с историята, като от смях пляскаше с ръка по коляното си. Еви Шоу весело отметна глава назад — смехът й бе също толкова дълбок, колкото и гласът й. Робърт изведнъж осъзна колко бе свикнал с добре премерения смях в неговите среди, толкова неискрен и кух в сравнение с нейната естественост, в която нямаше нищо насилено и нищо прикрито.

Опита се да не я наблюдава, но бе все едно да се опита да не диша — успяваше само за кратко време. Със смесица от настървение и любопитство той се отдаде на изкушението и жадно се вгледа в нея.

Наблюдаваше я безпристрастно. Притежаваше такъв контрол над себе си, че нищо в позата или лицето не издаваше мислите му. За съжаление, нямаше никакъв контрол над тях и, загледан в Еви Шоу, вече не забелязваше нищо наоколо и не чуваше гласът на Върджил.

Тя по нищо не приличаше на жените, които винаги го бяха привличали. На това отгоре беше и предател, или поне бе замесена в индустриален шпионаж. Имаше твърдото намерение да я разобличи и да я предаде на правосъдието. И въпреки това не можеше да откъсне погледа си от нея, не можеше да контролира непослушните си мисли, не можеше да успокои неочаквано бързите удари в гърдите си. Беше се изпотил от задушаващата жега навън, но изведнъж тя му се стори нищо в сравнение с топлината, която се разнесе из тялото му. Имаше чувството, че собствената му кожа бе омаляла.

Всички жени, с които бе излизал, въпреки различията в характерите си, притежаваха стил и изтънченост. Това му харесваше, правеше му удоволствие да ги глези. Всички те бяха елегантно облечени, парфюмирани, изящно нагласени. Сестра му Маделин презрително бе нарекла две от тях манекенки, но тъй като и тя държеше на това, забележката й по-скоро го развесели, отколкото подразни.

Еви Шоу очевидно бе пълната противоположност. Носеше няколко номера по-голяма тениска, която бе вързала на кръста си и дънки, които бяха толкова износени, че не се различаваше никакъв цвят. Косата й, която се менеше от светлокестенява до платиненоруса с няколко различни нюанси на златно, бе небрежно хваната на опашка, дълга до средата на гърба. Гримът й бе минимален, а и напълно излишен в тази влага, но и идеалната й кожа не се нуждаеше от корекции.

Как, по дяволите, можеше да сияе така? Сякаш привличаше светлината към себе си. Кожата й бе с лек тен, със златист оттенък и напомняше сатен. Дори лешниковите й очи притежаваха златен нюанс.

Винаги бе предпочитал слаби и високи почти колкото него жени; с тях се чувстваше по-добре и на дансинга, и в леглото. Еви Шоу не беше повече от метър и шестдесет. Нито пък беше слаба. Първата дума, която му хрумна бе чувствена и след това и апетитна. Ядосан на собствените си мисли, се зачуди кое предпочиташе — да се люби с нея или да я изяде и отговорът бе безпристрастното „да“ и за двете.

Беше изящно закръглена, не пълна, а точно женствена, не с момчешка фигура; винаги бе предпочитал малки гърди, но и тук изневеряваше на себе си — нейните му се сториха ужасно изкушаващи.

Като че бе създадена, за да дарява удоволствие на мъжа, но самият той не се радваше на собствената си мисли. След като той реагираше по този начин, значи Мърсър бе по-скоро нейна пионка, отколкото обратното. Не можеше да пренебрегне тази възможност.

Тя нямаше нищо общо с жените, които преди бе пожелавал и сега се ядоса, че бе привлечен от нея. Бе дошъл да събере доказателства, с които да я прати в затвора и не биваше да допусне обикновена сласт да го разсее. Тази жена бе замесена в шпионаж и единственото, което трябваше да изпитва към нея бе отвращение. Вместо това той се бореше със силното физическо желание, което му пречеше да действа. Не искаше да я ухажва и съблазнява, искаше просто да я сграбчи и да я отнесе. Неговото леговище беше невероятно скъп апартамент в Манхатън, но инстинктът бе точно толкова примитивен, колкото този, който бе карал мъжете да отвличат жените в пещерите си. Желаеше я и нямаше нищо цивилизовано или нежно в това. Дори напротив, този импулс бе замъглил съзнанието и контрола му.

Опитваше се да не обръща внимание на привличането, но не успяваше; бе много по-силно предизвикателство. Еви Шоу не само не го забелязваше, но и представа си нямаше от чисто мъжките инстинкти, които го разкъсваха. Дори не го и погледна, докато всяка клетка в него бе нащрек. Трябваше да я има.

Вратата зад него се отвори и той се обърна, благодарен, че нещо бе прекъснало мислите му. Млада жена, облечена в къси панталони и тениска влезе, усмихна му се и го поздрави. Задържа усмивката си за момент, след което се обърна към двамата зад щанда.

— Добре ли си изкарвате? Кой друг е идвал?

— Повеселихме се — отговори Върджил и бавно се изправи, облегнат на бастуна си. — Бърт Мардис мина, а също и момчетата Гибс. Къде са малките?

— В колата са, заедно с покупките — тя се обърна към Еви. — Съжалявам, че трябва да вървя, но е толкова горещо, че искам да прибера продуктите, преди да са се развалили.

— Аз оставям всичко за вечерта — отвърна Еви. — Включително и пазаруването. Чао, Върджил. Внимавай с коляното си и пак да дойдеш.

— Вече съм добре — увери я той. — Старостта не е забавна, но е по-добре от смъртта — той й намигна и бавно се насочи към вратата, като се подпираше на бастуна.

— Ще се видим по-късно, Еви — каза младата жена, обърна се и отново се усмихна на Робърт на излизане.

След като двамата си тръгнаха, Робърт се изтегна на щанда и спокойно каза:

— Предполагам, че му е внучка.

Еви поклати глава и отново погледна през прозореца. Мина й през ума, че е сама с него; абсурдна мисъл, защото тя толкова често оставаше сама с клиенти, но никога не се бе чувствала така — поне досега. Усети тревога в секундата, в която той влезе. Не бе казал или направил нищо и въпреки това не може да преодолее притеснението си.

— Правнучка му е. Той живее при нея. Съжалявам, че ви накарах да чакате, но със сигурност ще имам още много клиенти, докато Върджил е на деветдесет и три и няма да е сред нас дълго време.

— Разбирам — отвърна той. Протегна ръка, с което искаше да я накара да го забележи, да го оцени, да го докосне. — Аз съм Робърт Кенън.

Тя подаде своята, достатъчно бавно, за да му покаже, че изобщо не държи да се здрависва с него и го прави по-скоро от учтивост. Пръстите й бяха тънки и слаби и хванаха ръката му с изненадваща сила.

— Еви Шоу.

Той стисна пръстите й, но не прекалено, за да не й причини болка и веднага я пусна. Допирът бе бърз, безличен и… недостатъчен.

Тя рязко се обърна и каза:

— Какво желаете, господин Кенън?

Поне няколко неща му хрумнаха, но не можеше да ги изкаже. Загледа се в гърба й и подреди мислите си. Смяташе, че не му обръща никакво внимание, но в действителност тя се насилваше да е пренебрежителна — точно обратното, напълно добре съзнаваше присъствие му. За секунда целият му план се промени.

Дойде в пристанището само да разгледа, да прецени мястото и охраната, може би да си купи ловен билет или карта, но всичко това се бе променило в последните няколко минути. Вместо да следи Мърсър, сега реши да не се отделя от Еви Шоу.

Защо така се бе уплашила от него? И то още преди да се представи. Единственото обяснение, което имаше бе, че вече знаеше кой е, че го бе разпознала, че вече бе уведомена. Ако беше така, значи операцията щеше да е доста по-сложна, отколкото бе очаквал. Не че нямаше да се справи, но предизвикателството щеше да е голямо. Взе светкавично решение, с което премести разследването си от Хънтсвил в Гънтърсвил. Преди падането на Съветския Съюз, в няколко паметни случаи бе привлечен от агентки — това, че бе преспивал с тях беше риск, но си струваше. Опасността, разбира се, допълваше удоволствието. Предположи, че да преспи с Еви Шоу ще е още по-незабравимо.

— Като за начало, бих искал да получа малко информация — започна той, ядосан, че тя все още бе с гръб към него, но в гласа му нямаше и следа от гняв. Трябваше да приспи подозренията й, да я накара да се почувства добре с него. Омайването на жени не му беше проблем и този път нямаше да бъде. С изключение само на няколко правителствени чиновници, за всички останали той бе просто богат бизнесмен. Ако тя бе достатъчно умна, както и предполагаше, скоро щеше да проумее какви облаги и ценна информация ще получи, ако се сближи с него. Един летен флирт щеше да й дойде съвсем добре и той възнамеряваше да й предложи точно това.

— В такъв случай, най-добре отидете в отдела за посетители — предложи тя.

— Казаха ми, че и вие можете да ми помогнете…

— Може би — гласът й не бе въодушевен. — Какво точно ви интересува?

— Дошъл съм на ваканция тук, за цялото лято — каза той. — Искам да наема място във вашето пристанище и, също така, бих искал някой да ми покаже езерото. Казаха ми, че вие го познавате най-добре.

Тя се обърна и го погледна.

— Така е, но не съм екскурзовод. Мога да ви помогна за място в пристанището, но това е всичко.

Беше си изградила защита още в момента, в който го видя и сега нямаше намерение да му съдейства за каквото и да било. Той й се усмихна мило, с което години наред бе успокоявал нервни жени.

— Разбирам. Вие все пак не ме познавате.

Усмивката му имаше ефект и очите й светнаха.

— Не е заради това. Не познавам повечето от клиентите си.

— Доколкото знам таксата за екскурзовод е стотачка на ден, плюс разходите. Готов съм да платя два пъти повече.

— Не става дума за пари, господин Кенън. Нямам свободно време.

Ако продължеше да настоява нямаше да постигне нищо, пък и без това имаше доста работа да свърши. Бе сигурен, че тя няма да го забрави, предостатъчно за първата им среща.

— Бихте ли ми препоръчали друг екскурзовод тогава? — попита той и забеляза, че тя се отпусна.

Изброи няколко имена, които той запомни, тъй като бе твърдо решен да разучи реката. След това тя добави:

— Бихте ли искали да разгледате местата, с които разполагаме?

— Разбира се — това щеше да му даде възможност да огледа и охраната.

Тя взе мобилния си телефон, закачи го на колана и мина пред щанда. Робърт тръгна след нея, като разглеждаше извивките на тялото й, подчертани от тесните дънки. Русата й глава едва стигаше до рамото му. Кръвта му запулсира във вените като си представи как я обгръща. Костваше му известно усилие да откъсне вниманието си от тази мисъл.

— И просто така оставихте магазина си без охрана? — попита той, когато излязоха на пристанището. Слънцето се отразяваше във водата и бе още по-ослепително, така че той постави очилата си. Жегата бе непоносима, като в сауна.

— Оттук мога да видя, ако някой пристигне — отвърна тя.

— Колко души работят в пристанището?

Тя го погледна с любопитство, сякаш се чудеше защо би попитал подобно нещо.

— Има и техник, едно момче, което през лятото работи сутрин, а през учебната година следобед.

— Колко часа на ден работите?

— От шест сутринта до осем вечерта.

— Доста дълъг ден.

— Не е толкова зле. През зимата отварям в осем и работя до пет.

Четири от доковете бяха затворени и повечето моторници бяха заети. В спокойната вода можеха да се видят яхти, рибарски лодки, моторници за водни ски, платноходки. Четирите затворени дока бяха вляво и пътят до тях бе затворен. Вдясно бяха отворените докове. Моторниците, които се даваха под наем бяха на първата редица близо до сградата на пристанището.

Еви отключи катинара и те стъпиха на плаващия док, който леко се носеше по водата. Заведе го до редицата от моторници и му показа кои места бяха свободни.

— Вие каква моторница имате? — попита тя.

Отново трябваше да вземе бързо решение.

— Имам намерение да купя някоя малка и бърза. Бихте ли ме упътили откъде мога да го направя?

Тя отново го погледна леко смаяно и бързо отговори:

— Има няколко търговци в града. Няма да е трудно да намерите, каквато искате — след което се обърна и тръгна към магазина, с уверени и грациозни стъпки.

Робърт я последва, като отново се любуваше на гледката. Вероятно бе решила, че се е отървала от него, но това нямаше да се случи скоро. Гняв и очакване се смесиха, като образуваха агресивност, която го държеше дори още по-нащрек отпреди. Щеше да си плати, че краде от него и то по много начини.

— Бихте ли вечеряли довечера с мен? — попита той без капка гняв в гласа.

Тя спря толкова рязко, че той се блъсна в нея. Можеше и да го предотврати, но нарочно остави телата им да се докоснат. Еви залитна и той я хвана през кръста, за да я задържи, като опря гърба й в себе си. Усети потръпването на тялото й, аромата и топлината й, докато стояха долепени един до друг.

— Съжалявам — каза той, леко развеселен. — Не знаех, че вечеря с мен може да е толкова ужасяващо нещо.

Можеше да направи много неща. Ако искаше, можеше да се отдръпне от прегръдката му. Или да се обърне към него, ако се опитваше да е вежлива. След това трябваше да обясни, че поканата му изобщо не бе ужасяваща и за да го докаже, щеше да я приеме. Но тя не направи нищо подобно. Просто стоеше неподвижно, сякаш се бе парализирала, с неговите ръце на талията й.

— Еви? — промълви той.

— Не — рязко каза тя, гласът й бе по-дрезгав от преди и се отдръпна от него. — Съжалявам, но не мога да изляза на вечеря с вас.

След това една лодка се приближи към пристанището, докато той наблюдаваше как златната й глава се обърна и тя се усмихна на клиента. Обзе го гняв като видя колко лесно се усмихваше на други, а дори не искаше да погледне него.

Тя протегна лявата си ръка, за да помаха и, шокиран, Робърт се втренчи в слабата й длан. Носеше сватбена халка.

Бележки

[1] Еванджелин — (Evangeline, A Tale of Acadie) — епична поема от 1847 г. на американския поет Хенри Уодсуърт Лонгфелоу за момиче на име Еванджелин, която търси своя любим Габриел, загубен при нападение на акадците. — Б.ф.р