Линда Хауърд
Да спиш с врага (15)

Глава петнадесета

— Искаш ли да отидем за риба заедно? — бавно попита Робърт. — Никога не сме се разхождали двамата с моторница.

Беше шест и тридесет. Жегата се увеличаваше, като с всеки изминал ден температурите се покачваха, а се очакваха още по-високи през следващите дни. Дори и в този ранен час топлината бе осезаема.

Още й бе трудно да мисли. Току-що с Робърт се бяха любили и мозъкът й бе замъглен от удоволствието. Бе я събудил още преди да се съмне. Цялото й тяло все още пулсираше от докосването му, насладата от целувките му се разнасяше из нея. По тялото й минаваха тръпки при мисълта, че го е допуснала вътре в себе си. Главата й бе отпусната върху мускулестата му ръка, а неговата лежеше върху корема й. Искаше й се да се сгуши в него и да заспи, а когато се събуди да се любят отново. Само докато спеше или се отдаваше на страстта с него можеше да забрави всичките си проблеми.

Постепенно обаче удоволствието бе изместено от болка.

— Не мога — каза тя. — Трябва да свърша някои задачи.

Като например да намери къде ще живее. Уолтър и Хелън веднага се бяха съгласили да купят къщата й. Искаха я от години, затова решиха да я платят в брой и после да му мислят за финансите, за да не се притесняват, че Еви ще промени решението си. Бе обещала, че ще се изнесе до две седмици.

Не можеше да каже на Робърт, не още. Боеше се, че той може да се почувства длъжен да я покани да живее при него, а изглежда бе доволен от сегашното положение. Не можеше да си представи, че Робърт би направил нещо, което не иска, но все пак не искаше да звучи умоляващо. Първо щеше да си намери къща или апартамент под наем и чак тогава щеше да му каже.

По същата причина не бе казала и на Беки. Всъщност, не бе казала на никой. Бе взела решението, но още не можеше да се примири. Всеки път, в който си помислеше, че ще трябва да се изнесе от тук, очите й се напълваха със сълзи. Нямаше сили да обяснява решението си и да влиза в спорове.

Не си позволяваше да се замисля кой стоеше зад всичките й затруднения. Засега трябваше да се съсредоточи върху това да запази пристанището и да намери къде да живее. След като приключеше, щеше да се опита да открие кой й бе причинил всичко това.

— Какви задачи? — попита Робърт като шепнеше в ухото й. Ръката му погали корема й и се насочи към гърдите. Зърната й, още чувствителни от ласките му, набъбнаха при удоволствието от погалването. Дишането й се учести. Вместо да свиква с контрола, който имаше върху тялото й, тя всеки път се учудваше.

— Трябва да платя някои сметки и да пазарувам — излъга тя и се замисли защо ли бе попитал. Той с удоволствието се грижеше за всяка част от личния й живот, но рядко се интересуваше какво прави, докато не са заедно.

— Защо не ги отложиш за утре? — ласките му ставаха по-настойчиви и Еви затвори очи, като усети топлината из тялото си.

— Не мога — тъжно каза тя.

— Сигурна ли си? — попита той, като започна да целува врата й.

Изобщо не можеше да я изкуши с предложението да се разходят по езерото, тъй като жегата наистина бе непоносима. Много трудно обаче можеше да удържи на изкушението да остане с него в леглото цял ден.

— Сигурна съм — насили се да отговори. — Трябва да ги свърша днес.

Друг мъж би се ядосал, че го отхвърлят, но Робърт само въздъхна и отново легна на възглавницата си.

— В такъв случай май трябва да ставаме.

Ръката му я обви по-плътно.

— Какво има?

— Нищо — промълви тя. — Само ме прегърни.

Усещаше силните му мускули. В следващия момент той бе върху нея. Тя го погледна изненадано, като се загледа в зелените очи под гъстите, черни мигли. Можеше да види необузданата страст в тях.

— Какво… — започна тя.

Той грубо нахлу в нея и тя потрепери. Бяха се любили малко преди това, но сега цялото му тяло бе стегнато от желание. Еви рязко си пое въздух и впи ръцете си в раменете му, сякаш търсеше опора в тях. С изключение на първия път, Робърт винаги беше нежен. Някакъв първичен женски страх се събуди в нея, но се смеси със също толкова примитивно възхищение. Причиняваше й болка, но изпитанието бе дали ще може да понесе властната му мъжественост.

Усети желанието в тялото си. Тя се впи в него, като го притегляше още по-силно към себе си. Не само, че не бе уплашена от силата му, но дори я провокираше. Чувствената наслада се разля из тялото й и тя захапа рамото му. Той изръмжа, някакъв дрезгав, нечленоразделен звук и я повдигна по-плътно към себе си. Еви усети приближаващата вълна от удоволствие и извика, когато тялото й потрепери. Малко след това тялото му се разтресе и той се отпусна върху нея.

Постепенно стаята престана да се върти. Еви усещаше ударите на сърцето му, които се сляха с нейните. И двамата бяха потънали в пот.

Първият път тази сутрин бе продължил повече от час, а сега всичко свърши за по-малко от пет минути. Яростта и властта му я изтощиха още повече.

Какво бе провокирало тази брутална страст? След първата им нощ Робърт бе винаги внимателен и нежен, а сега я бе обладал като завоевател.

Усещаше тежестта му и едва дишаше. Тя въздъхна и той легна до нея. Хладните зелени очи още бяха замъглени от удоволствието.

— Остани с мен днес — настоя той.

— Не мога — каза тя. — Не и днес.

За момент нещо страховито се появи в погледа, след това изчезна.

— Поне опитах — спокойно каза той и седна на ръба на леглото.

Протегна се и хвана ръцете си зад главата. Еви с удоволствие и възхищение разглеждаше изваяния му гръб. Мускулите бяха стегнати, а линията на гръбнака подканяше към целувки. Широките рамене постепенно се стесняваха надолу. Тя се пресегна и го погали.

Той я погледна през рамо и Еви видя усмивка в очите му. Робърт се наведе и я целуна, устните му бяха приятно топли. След това стана и се насочи към банята. Еви го наблюдаваше, докато не затвори вратата след себе си, като се любуваше на стройното му, голо тяло. Чувстваше се като малко дете при вида на някакво лакомство. Той наистина бе изключително привлекателен мъж.

Погледна часовника и видя, че няма време за фантазии.

Въздъхна, стана и облече тениската му. Отиде в кухнята, за да направи кафе.

Когато се върна в спалнята, той точно излизаше от банята, като бе метнал кърпата си около врата. Кожата му блестеше от водата.

— Направих кафе — каза тя, докато влизаше в банята.

— Аз ще направя закуска. Какво искаш днес?

Мисълта какво й предстоеше определено бе убила апетита й.

— Не съм гладна. Ще пия само кафе.

След като се изкъпа и облече, тя отиде в кухнята и откри, че той бе направил закуска. Пред нейното място бяха наредени купа овесени ядки, портокалов сок и кафе, разбира се.

— Наистина не съм гладна — повтори тя, като взе чашата с кафе и вдиша аромата му.

— Само няколко хапки — усмихнато й каза той, докато сядаше до нея. — Трябва да имаш сили за довечера.

Тя го погледна съблазнително.

— Защо? Нещо специално ли планираш за довечера?

— За мен всеки път е специален — нежно каза той.

Сърцето й се сви и тя не можеше да проговори. Просто го погледна, златистите й очи блестяха. Той пъхна лъжицата в ръката й и каза:

— Яж. Напоследък ми прави впечатление, че не се храниш, а е и толкова топло, че си отслабнала.

— Някои хора смятат, че това е добре дошло — отбеляза тя.

Той повдигна вежди.

— Да, но на мен ужасно ми харесват заоблените ти форми и не искам да се променяш. Затова сега яж.

Тя се усмихна и пъхна лъжицата в овесените ядки. Бяха любимата й марка, разбира се. След като ги бе видял в шкафа й, Робърт купуваше само такива.

Насили се да преглътне няколко хапки, което би трябвало да го задоволи.

След по-малко от час той я остави пред дома и й каза:

— Чао, скъпа. Ще се видим довечера. И се пази!

Докато влизаше, Еви се зачуди за последните му думи.

Какво ли смяташе, че ще прави днес, че ги бе казал?

Облече се за работа, така че да не се налага да се прибира повече през деня. Няма още много пъти да си връзвам косата пред това огледало, тъжно си помисли тя. След днес следобед, къщата вече нямаше да бъде нейна. Уолтър и Хелън бяха намерили брокер на недвижими имоти, техен приятел, който щеше да уреди продажбата. Бяха се уговорили, че днес ще попълнят всички документи и те ще донесат чек за сумата. Еви щеше да им занесе нотариалния акт.

Попълни адреса на банката в Ню Йорк, залепи марка на плика и го прибави към купчината документи. Щеше да занесе чека в банката си, да внесе парите и да получи друг, за сумата, която трябваше да им изплати за пристанището. След което щеше да изпрати чека до господин Боровиц. Тогава всичките й финансови проблеми щяха да приключат.

Щеше да загуби къщата си, но можеше да живее навсякъде. Пристанището бе по-важно, то й даваше подкрепа. Чрез него един ден щеше да си купи къща. Нямаше да има същите спомени, както със сегашната, но тя щеше да я превърне в своя дом.

Погледна се в огледалото.

— Докато седя тук нищо няма да свърша — каза си тя и се обърна.

Цяла сутрин обикаля из Гънтърсвил. Бе видяла няколко обяви за апартаменти под наем във вестника, но още не бе звъняла, тъй като първо искаше да разгледа кварталите. Знаеше, че просто се опитва да го отложи, но още не бе готова. Самоубеждаваше се, но не помагаше. Нито една от къщите не й хареса.

Вече бе обяд, когато взе решение. Рязко направи обратен завой, при което шофьорът зад нея едва спря и натисна продължително клаксона. Измънка някакво извинение, мина през паркинга на един магазин и отново се качи на магистралата.

Квартирата, която бе избрала, бе сравнително нова, на около две години. Спря пред сградата и влезе. След двадесет минути вече бе наемател в апартамент №17, който представляваше хол, кухня и трапезария на долния етаж и две спални на горния. Нямаха само с една спалня. Плати депозит, взе двата комплекта ключове и се върна в пикапа.

Вече го бе направила. Съмняваше се, че ще бъде щастлива тук, но поне щеше да има покрив над главата си, докато си намери къща.

 

 

Мобилният телефон иззвъня и Робърт го вдигна, докато си проправяше път по „Гънтър Авеню“, улицата, която разделяше Гънтърсвил на две и минаваше покрай старата част на града, където къщите бяха на повече от един век.

— Мисля, че ме забеляза.

— Какво стана? — спокойно попита той.

— Цял ден шофираше из града. Следях я отдалеч, за да не ме види. Явно търсеше нещо, но не спря никъде. След това тръгна по „Албъртвил“. Тя беше в едната лента, аз в другата. Изведнъж, без изобщо да подаде мигач тя сви към един паркинг и едва не се удари. Не можах да я проследя. Докато обърна, тя вече бе изчезнала.

— По дяволите! — Робърт се чувстваше едновременно изморен и отегчен. Точно когато решеше, че Еви е невинна, тя правеше нещо, което отново будеше подозрението му. Очевидно се притесняваше заради пристанището, но имаше и друго нещо, което криеше. Тази сутрин, докато лежаха заедно в леглото внезапно му се прииска да я задържи със себе си през целия ден и да не я остави да направи нещо глупаво. Не бе свикнал жените да му отказват, но Еви най-хладнокръвно го бе направила. Обидно лесно му бе казала „не“.

Вбесен, той дори се опита да я прелъсти, за да остане с него, но пак загуби контрол над себе си, нещо, което се бе заклел да не се повтаря. Дори и след това му каза „не“.

— Ще я изчакам, докато се върне в пристанището — каза мъжът от другата страна. — Съжалявам, сър.

— Няма нищо. Няма идеални преследвачи.

— Така е, сър, но трябваше да внимавам повече.

— Следващият път излезте с две коли, за да може да се размените.

— Добре, сър.

Робърт приключи разговора и остави слушалката. Костваше му доста усилия да не отиде в пристанището и директно да я попита какво е правила. Но трябваше да играе играта си докрай.

Самият той днес имаше някои задачи да свърши, като например да напазарува. Обикновено не го правеше, но не му бе неприятно. Южняците пазаруваха със същата небрежност, с която вършеха всичко останало. Обикаляха из магазините, заговаряха се с познати или със случайни хора. Първият път, когато посети местния магазин се удиви, че в Ню Йорк хората хабяха повече енергия, докато си почиват в парка, отколкото южняците, докато пазаруват. Трябваше да внимава да не бърза, тъй като със сигурност щеше да се блъсне в някоя възрастна дама, която е спряла по средата на магазина да разглежда нещо.

Днес, обаче, изобщо не бе във весело настроение. Не му харесваше, че Еви някак си сама се напъхваше в капана, който бе нагласил за Мърсър. Искаше му се да я отведе оттук, ако трябва дори да я отвлече. Но ако наистина бе замесена, подобно действие би изплашило останалите съучастници и щеше да провали плана му. Не бе сигурен в нищо и това го вбесяваше.

Още два дни. От подслушаните разговори бяха разбрали, че Мърсър ще продаде още открадната информация вдругиден. Еви не бе успяла да продаде нито една моторница, така че това поне не му бе проблем. Нямаше значение коя точно щеше да наеме Мърсър, тъй като те всички бяха снабдени с подслушватели. След два дни всичко щеше да е приключило. След още един той щеше да е в Ню Йорк и Еви щеше да е с него.

Нямаше да му трябват много продукти за тези три дни — но нямаше кафе, а и някои други неща и не му се искаше да се храни само по ресторанти през това време. Обиколи магазина, докато наум преговаряше мерките, които възнамеряваше да вземе, за да предотврати повторен опит за шпионаж. С присъщата му бързина само след петнадесет минути вече бе приключил с пазаруването. Докато излизаше през автоматичната врата, жената, която пък влизаше през съседната, се загледа в него и веднага го разпозна.

— Робърт!

Той спря и видя сестрата на Еви, Беки. Някакъв човек вървеше зад него, така че той застана встрани.

— Здравей, Беки. Как си? — той се усмихна насила. — Как е Джейсън? Не съм го виждал напоследък на пристанището.

— Еви не ти ли каза? Забранено му е да стъпва там до края на лятото. Това е истинско наказание за него — сухо отвърна Беки. — Пристанището е едно от любимите му места — тя също отстъпи встрани. — Дай да не седим тук и да пречим. Ще дойда с теб до колата ти.

Минаха по горещия паркинг. Жегата бе непоносима и дрехите им веднага залепнаха за телата. Робърт лукаво изчакваше, след като бе прочел на лицето на Беки, че е решена да поговори с него. Сестрата закрилница явно бе решила да се убеди, че той няма да нарани Еви.

Стигнаха до джипа и той прибра продуктите, като остави вратите отворени, за да се поразхлади вътре. Облегна се на колата и спокойно я погледна.

— Тревожиш се за Еви ли? — подкани я той.

Тя му хвърли изпитателен поглед.

— Толкова ли лесно може да ме разгадае човек?

— Тя ми е споменавала, че си доста грижовна към нея — отвърна той.

Беки се засмя и отмести кичур от лицето си. Косата й бе по-тъмна от тази на Еви, но за момент на Робърт му се стори, че всъщност те доста си приличат в изражението, пък и гласовете им бяха еднакви.

— Страдам от синдрома на голямата сестра. Преди не бях такава, но откакто…

Тя спря и Робърт полюбопитства.

— Откога?

Беки не отговори веднага, а се обърна и се загледа в движението по магистралата. Това й даваше възможност да забави отговора си, докато събере и подреди мислите си. Той търпеливо чакаше.

— Сериозни ли са намеренията ти към нея? — рязко попита тя.

Не бе свикнал да го разпитват какво възнамерява да прави, но потисна раздразнението си. Беки просто бе загрижена за Еви — нещо, което споделяше с нея. Със съвсем равен тон той каза:

— Смятам да се оженя за нея.

Беки затвори очи и въздъхна.

— Слава Богу! — прошепна тя.

— Не знаех, че нашата връзка е толкова решаваща — каза той, със същия хладен тон.

Беки отвори очи и го изгледа продължително.

— Не можеш лесно да ме стреснеш.

Той почти се усмихна. Както не можеше да сплаши и Еви.

Беки въздъхна отново и пак погледна към движението по пътя.

— Притеснявах се, защото не бях сигурна доколко си сериозен. А вашата връзка наистина е решаваща за Еви.

Отново жегна любопитството му.

— Защо?

Беки не отговори веднага. Вместо това го попита:

— Тя казвала ли ти е за Мат?

Очите на Робърт проблеснаха.

— Може би дори повече, отколкото ти знаеш.

— За това как загина?

Струйка вода се спускаше по гърба му, но вече бе твърдо решен, че няма да мръдне от тук, докато не разбере всичко.

— Умрял е при катастрофа, нали? — не бе сигурен дали Еви му го бе казала или го бе прочел в доклада, който получи.

— Да, в деня след сватбата им — тя спря за момент, докато събираше мислите си и смени темата. — Баща ни почина, когато Еви бе на петнадесет. Аз бях на двадесет, вече омъжена и първото ми дете бе на път. Година по-късно почина и мама. Можеш ли да си представиш какво означаваше за нас да загубим родителите си за толкова кратко време? — гласът й трепереше. — Обичах ги и двамата, но вече бях изградила свой дом с Пол. Имах съпруг, имах син, целият ми живот бе отделен от тях. Но загубата на татко бе голям удар за Еви, а след това мама… Еви не само загуби майка си, но и дома си. Дойде да живее при нас, и ние наистина се радвахме, но за нея не бе същото. Бе още дете, а вече бе загубила устоите си.

Робърт стоеше мълчаливо, цялото му внимание бе насочено към думите на Беки. Еви наистина не говори много за детството си, осъзна той. Вечер, когато седяха на верандата, говореха за хиляди неща, потопени в тъмнината и само звездното небе над тях. Но наистина Еви като че ли бе заключила някъде много дълбоко живота си, преди Мат да загине.

— И все пак, тя имаше Мат — нежно продължи Беки. — Той беше страхотно момче. Познавахме го през целия ни живот и винаги бяха неразделни. Бяха на една възраст, но дори и толкова млад, когато татко почина, той бе плътно до нея. Бе до нея и когато мама си отиде. Мисля, че той бе единствената й опора, единственият човек, освен мен, който бе винаги до нея. Аз имах моето семейство, а Еви имаше Мат. Той отново върна усмивката на лицето и само благодарение на това, че бе с нея, тя успя да превъзмогне загубата на родителите ни. Още си я спомням каква беше, винаги весела, както е сега Джейсън и много палава.

— Малко ми е трудно да си я представя — каза Робърт. Гласът на Беки трепереше още повече и той искаше да й даде време да се успокои. — В нея има някаква дълбока тъга.

— Така е — съгласи се тя. — Сега.

Ревността, която бе решил, че вече го е напуснала, отново се появи.

— Заради смъртта на Мат.

Беки кимна.

— Тя беше с него в колата — сълзи започнаха да се стичат по лицето й. — През целия си живот ще помня две неща. Първото е сватбата й. Бе толкова млада и хубава, и блестяща, че не можеш да й се нагледаш. Мат не сваляше очи от нея. Следващият път, когато я видях, беше в болничното легло, лежеше като счупена кукла, очите й бяха толкова пусти… — тя спря и се разрида. — Бяха прекарали нощта в Монтгомъри и отиваха към Панама. Валеше дъжд. Бе неделя и са карали по селски пътища, така че не имало много движение. Едно куче изскочило пред колата, ударили го и Мат загубил контрол. Колата излязла от пътя и се превъртяла поне два пъти, след което застанала на дясната страна, като се спряла в дървета. Еви е била заклещена от ламарините. Мат лежал над нея, хванат от колана си. Не е можела да излезе или да се обърне към него, а той постепенно губел кръв. Тя каза, че бил в съзнание — Беки гневно избърса сълзите си. — Заради дърветата доста дълго време никой не видял колата. Знаел е, че умира. Казал й, че я обича и се сбогувал с нея. Бил е мъртъв от около час, когато най-накрая видели колата и се притекли на помощ.

Робърт стоеше като вкаменен, съвсем ясно си представяше какво е преживяло младото момиче през тази неделя. Протегна се и прегърна Беки. Тя облегна главата си на рамото му и заплака.

— Съжалявам — каза тя, когато събра сили и отново избърса сълзите си. — Просто всеки път, в който се сетя за това сърцето ми се къса от мъка.

— Сигурно — каза той.

Все още я държеше в ръцете си, извади кърпичката си и нежно избърса лицето й.

— Еви никога не си позволи да обича някой друг — продължи тя. — Разбираш ли какво искам да ти кажа? Не допусна никой да й стане близък. Ограничи се до хората, които бе обичала преди катастрофата — Пол и мен, Джейсън и Пеги, и само няколко близки приятели, никой друг. Ако не ги бе спасил в езерото, тя щеше да се удави, но нямаше да остави Джейсън, защото не би могла да понесе да загуби още някой. Беше толкова… изолирана, държеше всички на безопасна дистанция.

— Докато се появих аз — каза той.

Беки кимна и се насили да се усмихне.

— До теб. Не знаех дали да съм щастлива или изплашена, така че бях и двете. Искам и тя да получи това, което аз имам — съпруг, когото да обича, деца и семейство, което да й даде сили да живее, когато някой друг умре — видя учудения поглед на Робърт и бързо каза: — Не, никога не е опитвала да се самоубие, дори веднага след смъртта на Мат. Не това имах предвид. Възстанови се от травмите — и двата й крака бяха счупени, едната ръка, няколко ребра и бе с комоцио, изпълняваше съвестно каквото й бяха казали лекарите, но просто нищо не я интересуваше. Години наред животът й бе просто механични движения и всеки ден бе мъка. Коства й много усилия, но най-накрая успя да се възстанови. Еви е невероятно силна. Ако на мен се бе случило подобно нещо, не съм сигурна, че щях да го преодолея.

Робърт целуна Беки по челото, трогнат от искрената й загриженост към сестра й. Щеше да му е приятно да му стане снаха.

— Вече можеш да свалиш доспехите и меча и да си починеш — каза той. — Сега аз поемам грижата за нея.

— Най-добре — каза тя, като нямаше и следа от характерната й враждебност. — Защото тя вече плати твърде много за хората, които обичаше. Само Господ знае от къде е събрала смелост да те обича. Бях ужасена, че не си сериозен, защото ако се измъкнеш оттук в края на лятото, това като нищо ще я съсипе.

Очите на Робърт проблеснаха.

— Когато се измъкна оттук — каза той, — тя ще бъде с мен.