Мария Барет
Неприлично поведение (22)

Двадесет и първа глава

Теа тъкмо бе направила чай, когато звънецът на входната врата иззвъня. Тя занесе чайника до масата, остави го там и изтича в антрето.

— Може да е Кора — викна през рамо — или поне новини от нея…

Фил се изправи и също тръгна към вратата. Том бе изпреварил и двамата и вече отваряше, а Теа застана в напрегнато очакване, което след минута се замени от разочарование. Откъм вратата на кухнята Фил видя, че Теа говори с детектив Лорънс, и се върна обратно на стола си.

— О, здравейте — каза Теа. Лорънс изглеждаше някак различен и тя се вгледа по-внимателно, за да разбере защо. — Подстригали сте се — откри разликата.

— Да, надявах се да е по-незабележимо, но фризьорката отряза толкова много, че подстрижката ми се превърна в новина от национален мащаб.

Теа се усмихна.

— Тъкмо направих чай. Ще пийнете ли една чаша?

Детектив Лорънс се смути.

— Това май ми става навик, да идвам по времето за чай. Извинете.

— Няма нищо — Теа реши, че всъщност детективът й харесва. — Хайде, влизайте. Има и торта. Пак! — хвърли поглед през рамо. — Аз май не мога да спра да правя торти — реакция спрямо майка ми, която дори не отваряше опаковките на полуфабрикатите, камо ли да изпече нещо.

Лорънс се засмя:

— Не се извинявайте, това е много хубав навик. Признак на домашарство.

— Домошарство? — Теа поклати глава усмихната. — Благодаря!

— Е, може би не точно домашарство, а… — опита се да намери по-точна дума Лорънс.

— Домошарство — повтори Теа.

Двамата се разсмяха и влязоха в кухнята, Фил се изправи.

— Детектив Лорънс, това е Фил Хабен — представи го Теа.

— Вече се познаваме — каза Фил и седна на мястото си. Чувстваше се неловко в присъствието на полицая и в голяма степен винеше него за случилото се с Кора.

— О, да, разбира се. В понеделник, когато Кора… — Теа млъкна и се втренчи в пода. Вече бе петък, а те не бяха получили никаква вест от нея. — Да сте научили някакви новини?

Лорънс поклати глава:

— Нищо конкретно.

Той се застоя край вратата и Теа го подкани:

— Моля, седнете, сега ще извадя още една чаша — тя взе от шкафа трета чаша и я сложи на масата. — Божичко, тази история е ужасна! — въздъхна. — И сякаш става все по-зле — Фил се протегна и потупа успокоително ръката й. — Нямам представа къде може да е отишла Кора, освен че вероятно е заминала за чужбина. Не мога да си намеря място от притеснение. Била е толкова разстроена, когато е изчезнала, че не смея да мисля какво може да се е случило — замълча, защото Том влезе в кухнята.

— Има ли торта? — попита той.

Теа си пое дълбоко дъх и му се усмихна. Взе нож и започна да реже тортата.

— Първо на гостите. Детектив Лорънс, торта?

— Да, моля.

— Фил?

— Не, Теа, благодаря.

Тя отряза едно парче за Лорънс и когато му подаде чинията, той забеляза колко тънки са китките й, покрити със съвсем фини светли косъмчета, което бе необичайно за брюнетка.

— Благодаря.

— Том?

Теа понечи да отреже едно доста голямо парче, но той каза:

— Не, малко повече, ако обичаш — тя му хвърли кос поглед и отряза толкова, колкото всъщност бе възнамерявала.

— Не прекалявай, малко чудовище! — закачи го тихо. Том се ухили, взе чинията си и тръгна с нея към стаята си. — И не разхвърляй! — извика Теа след него. — Започнал е някаква битка горе — обясни тя. — Супермен се бие с Батман и май вече са паднали първите жертви. Намерих един войник, обесен на парапета с кожения ми колан.

Фил се усмихна.

— Той има страхотно въображение.

— Не, мисля, че с всички деца е така. Но при момчетата от най-ранна възраст е по-силно развит стремежът за унищожение — тя сви рамене. — Майка ми бе твърд поддръжник на идеята, че децата от двата пола трябва да си играят с еднакви играчки, но единствената последица от това, че купих на Том кукла, е, че той я обезглавява в момента, в който я извади от кашона с играчките. Миналата седмица я бе завързал за един кол в градината — тя се обърна към Лорънс, който я слушаше развеселен. — Вие имате ли деца, господин Лорънс?

— Говорете ми на „ти“, моля ви. Дейв е по-добре от господин Лорънс. Не, нямам деца. Не съм женен и така съм се опазил досега — пошегува се той. Теа му се усмихна и Фил усети между двамата някакъв повей на привличане. Беше много прозорлив за тези неща и обикновено ги долавяше далеч, преди да са се развили.

— Да не би да си гей, Дейв? — попита Фил. Все още не харесваше детектива — не заради нещо лично, просто не можеше да не го вини заради Кора.

— Не, но предполагам, че ти щеше да отгатнеш, ако бях — усмихна се дружелюбно Лорънс и Фил трябваше да си признае предубедеността.

Теа сипа чай и в следващите няколко минути всички мълчаха и пиеха чая си.

— Значи Кора още не ви се е обадила, така ли? — попита Лорънс, като остави чашата си.

Теа поклати глава:

— Почти съм сигурна, че е заминала за чужбина. Мисля, че паспорта й го няма, но не съм абсолютно сигурна. Просто не е на обичайното си място, но не исках да претърсвам целия апартамент. Беше ми много неловко да съм там без нея.

— Някакви идеи къде може да е отишла? Европа, Щатите?

— Не, почти сигурно е в Европа. Колата й я няма. Сигурно е отишла с ферибота до Франция, но пък може и да е оставила колата си на паркинга на някое летище… — Теа отпусна глава в дланите си. — Уф, наистина не знам. Имам чувството, че се въртя в един и същ кръг от догадки, откакто е изчезнала. Просто не знам.

— Е — каза Лорънс, — страхувам се, че знаем едно нещо със сигурност и то е, че тя ни трябва тук, ако искаме да продължим с делото в съда.

Теа вдигна глава.

— Колкото повече време я няма, толкова по-малко шансове имаме да се стигне до процес. На предварителното изслушване успяхме само защото настоявахме, че делото трябва да се гледа в Областния съд, но в прокуратурата не бяха особено убедени, че ще успеят. Кора ни трябва тук, за да отстоява показанията си. Изправени сме пред много стабилно изградена защита.

— Знам — Теа се сети за Даниъл и стомахът й веднага се сви. Отпи от чая си, като стисна чашата с две ръце, и мислите й запрепускаха в главата: „Защо, по дяволите, продължавам да се чувствам така?“ Защо стомахът й продължаваше да се присвива при всяка мисъл за него? За Бога, та нали не беше нищо сериозно, просто мимолетна страст?

— Добре ли си? — попита я Фил.

— Да, да, нищо ми няма — Фил не знаеше нищо за Даниъл, нито пък някой друг знаеше. — Значи ако не открием Кора, какво ще стане с делото?

Лорънс сви рамене:

— Честно казано, Теа, в настоящия момент предпочитам да не отговарям на този въпрос.

 

 

По-късно, когато Лорънс си бе тръгнал и Том вече бе в леглото, Фил и Теа седяха в кухнята с бутилка вино й продължаваха с предположенията къде може да е отишла Кора. Но колкото повече обсъждаха това, толкова повече Теа се чувстваше объркана и разстроена.

— Не издържам повече! — каза тя внезапно, стана и се отдалечи от масата. — Не мога да си представя, че тя си почива спокойно и щастливо някъде в Европа, докато аз съм разтревожена до смърт, че може би лежи мъртва в някоя канавка. Господи, Фил, просто не издържам повече!

Фил разтри уморено лицето си.

— Не мисля, че нещо й се е случило, Теа, наистина не бива да се тревожиш толкова. Трябва да вярваш, че е добре, поне докато не научим нещо конкретно. Трябва!

— Но как бих могла? Видя я в какво състояние беше, аз бях с нея последните седмици, тя едва не се бе побъркала, изнасилването я бе съсипало и… — Теа замълча, преглътна трудно и захапа нервно едно ъгълче на нокътя си.

— И какво, Теа?

Тя продължи да се взира в пода.

— И не мога да спра да мисля, че само ако бях отишла с нея онази вечер, само ако аз бях там, а не Деби Причард, нищо от това нямаше да се случи, абсолютно нищо. Кора щеше да е тук сега, щеше да се смее, да се шегува, да си е… — Теа замълча, за да преглътне сълзите, които напираха в очите й. — … да си е такава, каквато е била винаги, каквато я обичахме.

— О, Теа! — Фил стана и отиде до нея. — Не си виновна ти, ти нямаш нищо общо, повярвай ми. Това е бил просто случаен акт на насилие, който се е случил без причина и без да може да бъде предотвратен.

— Но това можеше да бъде предотвратено! Ако аз бях там, Кора нямаше да остане в клуба, щеше да си отиде вкъщи! Знаеш това също толкова добре, колкото и аз! Може би дори щяхме да отидем с една кола, често го правим, особено в събота. Ако не бях проявила такъв егоизъм и не бях отишла на това тъпо парти, вместо да приема ангажимента, нищо от това нямаше да се случи — тя го погледна. — Нямаше, нали? Нищо нямаше да се случи!

— Не — каза Фил. — Нямаше — постави ръце на раменете й и я накара да се обърне към него. — Но, Теа, ако аз нямах уговорка за онази вечер, и аз щях да съм в клуба! Ако Деби не се бе напила, Кора нямаше да остане до толкова късно и нямаше да се наложи да я кара до вкъщи. Ако Лени бе наблюдавал по-внимателно какво става, можеше да извика такси за Деби… Боже Господи! Това няма край, това „ако, ако, ако“… Няма „ако“, Теа, просто се е случило и ние трябва да се справим с последиците, доколкото можем. Също и Кора — той погледна Теа, но тя отново бе свела поглед. — Теа? Разбираш го, нали? Нито ти си виновна, нито аз, нито Деби. Никой не е виновен, освен негодника, който стори това с Кора — Фил леко я разтърси. — Теа?

През цялото време Теа се бе взирала в пода и Фил си помисли, че може би изобщо не го е чула, но когато пусна ръцете й, тя вдигна глава.

— Да, разбирам го — каза. — Но от това не ми става по-леко.

— Нито на мен — въздъхна Фил и се дръпна настрани. — Единственото нещо, от което може да ни стане по-леко, е да видим, че Уейкс ще си получи заслуженото.

— Да — съгласи се Теа. И понеже Фил се бе извърнал настрани и защото си мислеше за Кора, той не долови омразата, която се прокрадна в гласа й, нито видя гнева, който пламна в очите й.

 

 

Беше петък вечер и Даниъл Елис бе стоял до късно в кантората, работейки по един нов случай. Хвана вечерния влак за Съсекс, който тръгваше в девет часа. Чувстваше се изморен, мечтаеше си да се излежава цял един ден и да гледа крикет по телевизията, но двамата с Пет бяха решили утре да заведат момчетата на плажа, ако не вали. Даниъл бе наел вила на брега край Уест Уитъринг за цялото лято и я бе обзавел с ново барбекю, различни игри, шезлонги, чадъри — всичко, с което може да се направи престоят на плажа по-удобен. От месеци очакваше да дойде лятото и да отидат там, беше си мечтал да заведе и Теа, представяше си щастливи семейни дни край морето, как Том и момчетата играят някаква игра или се боричкат в надуваемия басейн.

— По дяволите! — каза той на глас и жената, която седеше до него, зашумоля с вестника си и се изкашля предупредително.

Защо, по дяволите, Теа го бе излъгала? И защо, по дяволите, това го тормозеше толкова много? За Бога, та това бе просто мимолетен флирт, никой, освен Мат не знаеше нищо. Даниъл си заповяда да не мисли за това и се наведе да извади една папка от куфарчето си. Без да иска, сръга с лакът жената до него и тя наведе вестника си и го изгледа гневно.

— Извинявайте! — промърмори той. Сложи папката в скута си и извади химикалка от джоба на сакото си, но в момента, когато сведе поглед към папката, мислите му отново отпрашиха в погрешната посока и той усети, че не му се иска да прекара уикенда сам, макар да не можеше да си отговори защо. — По дяволите! — каза отново на глас, но този път дори не си направи труда да се извини на жената до себе си, просто така се чувстваше.

 

 

Кора переше на мивката дрехите, които бе носила, когато Хеда влезе в кухнята. Сутринта Кора бе ходила до най-близкия град и си бе купила някои неща: бельо, няколко фланелки, къси панталонки, бански костюм и една лятна рокля. Роклята бе невероятна находка като за провинциално френско градче: къса, от фин памук, тъмносиня на малки бели точици. Отиваше й и за пръв път от месеци Кора се погледна в огледалото и хареса това, което видя.

— Нямаше нужда — каза Хеда. — Можеше да ги пуснеш в пералнята заедно с останалите дрехи.

Кора се обърна.

— Исках да ги изпера на ръка. На етикета на тази ленена риза пише, че не трябва да се пере машинно, а и за дрехите е по-добре по принцип, като ги переш на ръка.

Хеда се усмихна.

— Сигурно. Благодаря — погледа Кора няколко минути и попита: — Значи си решила да останеш още известно време?

Кора вдигна глава.

— Нямаш нищо против, нали?

Хеда я докосна нежно по рамото.

— Разбира се, че не, приятно ми е да си тук — взе изцедената риза и тръгна към вратата, за да я простре в задния двор. — Обаче не трябва ли да звъннеш на Теа, за да й кажеш къде си? Предполагам, че е ужасно разтревожена за теб — тя излезе на двора, без да изчака отговор.

Кора изцеди последната дреха, наслаждавайки се на физическото усилие, и последва Хеда в градината. Въжето за простиране бе опънато между две дървета и Хеда вече бе закачила ризата. Кора се наведе, взе шепа щипки, напъха ги в джоба си и се зае да простира останалите дрехи.

— Реших да се откажа от делото — каза тя, когато свърши с простирането. — Ако вече не са го прекратили от прокуратурата.

Хеда не каза нищо.

— Просто не мисля, че ще се справя, не мога да го понеса: първо да се опитвам да го забравя, да го залича от мислите си, а после всичко да се извади отново наяве в съда. Освен това няма гаранция, че ще го осъдят, не и с такъв прочут адвокат, а и всичко вече ми изглежда безсмислено — тя се взираше в земята. — Разбираш ли какво имам предвид?

Хеда сви рамене.

Кора я погледна, но тя не отговори.

— Мислиш ли, че греша?

Хеда всъщност наистина мислеше, че Кора греши, но това бе лично нейно мнение, бе свързано със собствените й възгледи за справедливост и наказание.

— Мисля, че само ти можеш да решиш какво да правиш — отвърна й. „Времето ще излекува всичко“, припомни си за кой ли път, макар че самата тя бе много нетърпелива по нрав.

— Но мислиш, че греша, като се отказвам, нали?

— Няма значение какво мисля аз — отвърна Хеда.

— Напротив, има! — Кора погледна Хеда. — Има огромно значение! Моля те, кажи ми какво да правя!

Хеда пристъпи напред и я прегърна. Защо Кора събуждаше у нея всички тези майчински чувства, които никога не бе изпитвала спрямо Теа? Дали й бе по-лесно да обича Кора, защото не очакваше нищо от нея? Отдръпна се леко и каза:

— Кора, скъпа, не мога да ти кажа какво да правиш, трябва да решиш сама, но мога да ти кажа, че никой не трябва да се измъкне безнаказано, след като ти е направил такова нещо, независимо какъв адвокат има. Защо не звъннеш на Теа и не й кажеш къде си и как се чувстваш? Може би тя ще ти помогне. И ще знае какво е станало на предварителното изслушване.

Кора сви рамене.

— Поговори с Теа, обсъди го с нея за последно и после спри да мислиш за случилото се.

— Това ли ме съветваш да направя?

Хеда въздъхна: не можеше да каже на Кора какво да прави.

— Ако наистина искаш да знаеш какво мисля, то моето мнение е, че не е разумно да вземаш решението си точно сега, каквото и да е то. Много малко време е минало, за да прецениш трезво. Уреди нещата за момента: поговори с Теа, научи какво се е случило и просто си почини още известно време, не мисли за това, докато не се почувстваш готова да се справиш с проблема. Ако мислиш по същия начин и след няколко седмици, тогава добре, но не избързвай сега, Кора. Не решавай точно сега.

Кора пъхна ръце в джобовете на панталонките си.

— Къде има телефон? — попита тя и Хеда се усмихна.

— Обикновено в пощата, но по това време на деня можем да помолим Мишел в кафенето. Той обикновено ми позволява да звъня оттам, когато ми се налага.

— Ще ида пеша.

— Добре, направи го — Хеда хвана Кора под ръка и двете се върнаха в къщата. — Знаеш ли какво — каза Хеда, когато отвори вратата. — Ще дойда с теб, ако нямаш нищо против, и може да пийнем по чашка. Събота вечер е в края на краищата!

— С удоволствие, ако наистина искаш.

Кора явно не можеше да се отърве от несигурността си нито за миг, затова Хеда я увери:

— Разбира се, че искам. Иначе нямаше да го предложа.

— Да, сигурно — промълви Кора и Хеда осъзна, че за нея доверието бе нещо, което просто не съществуваше.

 

 

Теа и Том седяха на канапето, ядяха царевичен чипс и гледаха „Супермен“. Беше обичайната им съботна вечер пред телевизора с вечеря, която може да се яде на дивана: наденички, боб и картофено пюре, следвани от руло с ванилов сладолед, което Том обожаваше, и без което Теа спокойно би прекарала остатъка от живота си. Кора често се присъединяваше към съботната им вечеря и оставаше да спи при тях. Тя носеше сантиментални мелодрами, които двете с Теа гледаха на бутилка вино, след като Том си легнеше. Тази вечер Теа пи кока-кола и вече бе решила да си легне в девет, веднага след Том. Тази вечер се чувстваше особено самотна.

Това бе ново усещане за нея, нещо, което по-рано не я бе притеснявало — самотата. Винаги бе имала Том, с когото не й оставаше време за терзания за мъже и връзки, тя не успяваше дори да се замисли за липсата на секс. Освен това си имаше Кора, която й бе истинска приятелка и с която можеше да се наговори на воля, също и Джейк, който често ги навестяваше — сам или с Мариан. Той винаги успяваше да поправи нещо и да поговори с Том по мъжки. Теа въздъхна, раздвижи се и сви крака по турски. Без да иска, бутна Том, който държеше купата с чипса, и той веднага викна:

— Мамо! Внимавай!

— Ох! Извинявай — втренчи се в телевизора. Може би всъщност й липсваше сексът, може би затова й бе толкова самотно. Трябваше да си признае, че сексът с Даниъл бе страхотен, очевидно си бе струвал чакането пет дълги години!

— Мамо! На какво се смееш?

Теа се изчерви и измънка:

— О… ъъъ… нищо особено, Том, миличък, просто се чувствам щастлива.

Том й се усмихна и веднага се съсредоточи върху телевизора.

Теа стана да сложи наденичките на скарата.

— Вечерята ще е готова след около десет минути.

Том не реагира, дори не отмести поглед.

— Том — каза Теа по-настоятелно, но той отново не й обърна внимание. — Вечерята — повтори тя, като застана между Том и телевизора — ще е готова след десет минути и искам, когато те извикам, да дойдеш и да приготвиш подносите. Става ли?

Том кимна.

— Да, мамо — каза Теа.

— Да, мамо — повтори Том и се усмихна подкупващо.

Теа тръгна към кухнята. „Може би просто ми липсва Кора — помисли си тя, усещайки как болезненото чувство за самота отново я изпълва, — може би това е просто реакция от изчезването й.“ Тя извади четири наденички от хладилника и ги сложи на скарата, но те й се сториха толкова нещастни — две за нея и две за Том, че реши да изпече всичките осем. Като ги сложи, се почувства осезаемо по-добре. Животът с Том бе чудесен, винаги се бе чувствала така, никога, дори за момент, не бе съжалила за миналото и за това, че го бе родила толкова млада, но сега? И сега ли животът с Том й бе достатъчен?

— О, дяволите да те вземат, Даниъл! — каза тя на глас. Ако не беше той, тя никога не би изпаднала в такива съмнения, никога не би се чувствала по този начин. Ако не беше той… Теа си пое дълбоко дъх и си заповяда да спре тези мисли. „Ако, ако, ако.“ Какво бе казал Фил? „Случило се е и ние просто трябва да се справим, доколкото можем.“ Тя още се чудеше как да направи това, когато телефонът иззвъня.

 

 

Кора стоеше в дъното на кафенето на Мишел и чу как телефонът на Теа започва да звъни. Отчаяно желаеше да поговори с Теа, но не искаше да отговаря на никакви въпроси, дори не искаше да споменава за случилото се. „Просто искам всичко да се забрави — помисли си тя, искам да избягам от него.“ В този момент Кора чу гласа на Теа:

— Ало?

Гласът на Кора я предаде. Защо се бе случило на нея, а не на Теа? Защо Теа все още си имаше всичко?

— Ало? Кой се обажда? Ало?

— Теа, аз съм.

В малката си къща в Западен Съсекс, на толкова километри разстояние, Теа се облегна, зашеметена от облекчение, на стената.

— Кора? Кора, къде си, за Бога? Добре ли си?

Кора долови облекчението, болката и тревогата в гласа на Теа и усети радостта й. Затова ли бе решила да избяга — за да накара Теа да страда? Нима винеше Теа в известен смисъл? Тя прехапа устната си, помълча, после събра кураж и каза:

— Добре съм, Теа. Във Франция съм, при майка ти.

— При майка ми?! — Теа бе поразена. — Как се озова там? Откъде знаеш къде живее тя? — поклати глава, опитвайки се да асимилира новината. — При майка ми? — Теа не бе виждала Хеда от нощта, когато бе напуснала къщата на „Парк Роуд“ 59. Бяха говорили един-два пъти по телефона, от време на време си разменяха по някое писмо, но нищо повече. Защо Кора бе решила да отиде при майка й — Теа не можеше да си обясни. — Тя, тоест ти добре ли си там?

— Да, чудесно. Хеда се държи много мило, тук съм от вторник сутринта.

— Цяла седмица? — Теа усети как започва да се ядосва.

— Защо не ми се обади по-рано? Защо не звънна?

— Не можех да го понеса, просто… — Кора замълча и захапа нокътя си. Погледна към бара и видя Хеда, седнала пред чаша вино, да пуши и да бъбри с Мишел. — Извинявай, Теа — добави тя тихо. — Не мисля съвсем рационално в момента, май съм имала някаква нервна криза.

— О, Боже… — гневът на Теа веднага стихна, после отново се надигна. — Тогава е добре, че си при Хеда — каза хладно.

Кора премигна и усети как сълзите рукват от очите й. Продължи да мълчи, а Теа отгатна причината за мълчанието й и веднага изпита угризения.

— Извинявай, не трябваше да го казвам. Просто толкова се тревожех за теб и… ами просто предпочитам да ми се бе обадила, за да знам, че си при нея — „защо Хеда — не спираше да се пита, — защо е решила да отиде при Хеда? Защо не при мен?“ Но преглътна всички тези въпроси и попита: — Тя добре ли е?

— Да. Държи се чудесно и много се грижи за мен, наистина ми помага…

— Сигурно е така — в гласа й, колкото и да се опитваше да се овладее, се прокрадна миниатюрна следа от раздразнение или може би… нима беше завист? — Кога ще се прибираш? Трябваш ни за делото. Детектив Лорънс също се тревожи за теб, той се отби онзи ден и…

— Теа?

— Да.

— Теа, още не мога да се прибера у дома. Не знам как точно се чувствам, какво мисля за всичко, което стана, и ами… просто не знам дали… — Кора се поколеба и Теа задържа дъха си. Тя усети какво ще последва и можеше да разпознае почерка на Хеда. Хеда, която нямаше никакво доверие на — как я наричаше? — архаичната и елитарна, да, точно така — архаичната и елитарна система на британското правосъдие; Хеда, която вярваше в индивидуалното облекчение и личния триумф над системата. — Не знам дали ще мога да продължа с делото, Теа — каза Кора. — Мисля да оттегля обвинението си.

— Да оттеглиш обвинението? Кора, не можеш да направиш това, наистина не можеш! — Теа бе готова да се разплаче. — Ако оттеглиш обвинението, това значи, че той ще се измъкне безнаказано, че…

— Това значи, че няма да се наложи да бъда публично унижена в съда! — извика Кора. — Че няма да разпъват личния ми живот на кръст пред дванайсет мъже и жени, че няма да се наложи да го видя отново и няма да мина отново през цялата болка, че няма да получа плесница в лицето, като го видя да си тръгва свободен… — Кора направи огромно усилие да се успокои. Пое си няколко пъти дълбоко дъх и стисна ръце в юмруци до тялото си. — За Бога, Теа — завърши след няколко мига. — Просто не мисля, че ще го понеса. Просто не мога!

Теа опря глава на стената и затвори очи. Кора — силната, решителна и безстрашна Кора. Ето каква бе станала. Ето в какво я бе превърнал онзи негодник! Сълзите се стичаха изпод затворените й клепачи и обливаха страните й. Последва мълчание, на всеки двайсет секунди се чуваше щракването на брояча и накрая Теа каза:

— Трябва да постъпиш, както решиш, Кора.

И Кора, която се чувстваше съвсем сломена, само измърмори „да“ и затвори.

Теа се отпусна на пода и опря глава на коленете си. Една проява на насилие, една ужасна случайна проява на насилие, пет минути, най-много десет — и един цял живот се разтърсва из основи. И това не бе нищо ново, Кора не бе изключение, тези неща се случваха всеки ден на някой друг и навярно със същите последици. Какво бе нервният срив на Кора в сравнение с нещастието по света? Нищо особено. Какво бе болката на един човек, сравнена с общото страдание на цели нации? Нищо. На Теа й се искаше да заплаче, да вие, да реве и крещи заради несправедливостта на това положение, но сълзите й бяха пресъхнали. Тя остана в тази поза още няколко минути, докато Том не се появи в коридора.

— Мамо, какъв е този странен мирис?

Теа вдигна глава и осъзна, че от кухнята се носи пушек. В този момент се включи и алармата на датчика за дим.

— По дяволите! — извика тя, скочи и изтича в кухнята. — Том! Излез навън и остани там! — наденичките върху скарата се бяха запалили и кухнята бе пълна с гъст дим. Теа грабна една ръкохватка и отмести металната решетка с наденичките от скарата, после започна да гаси пламъците с една ръка, защото притискаше другата към устата си. Изтича до стъклената врата на кухнята, отвори я широко и вдиша дълбоко от чистия въздух. Излезе в градината и постоя там няколко минути. Кашляше, за да прочисти дробовете си, и се опитваше да се успокои. Том дойде при нея и тя го прегърна силно и дълго.

— Добре ли си, мамо?

Теа кимна.

— Специалитет „горящи наденички“ — пошегува се тя. — В останалата част от къщата нали всичко е наред?

— Да, пушекът беше само в кухнята.

— Добре — Теа го пусна и влезе отново вътре. Дръпна кърпата, с която бе задушила пламъците, и се взря в осемте овъглени черни наденички и в този момент реши нещо.

Реши, че болката на Кора не може просто да се преглътне, както става с останалите, и че тя няма да забрави случилото се с приятелката й. Реши, че Джейсън Уейкс няма да се измъкне безнаказано, и че в края на краищата трябва да има някакъв начин, по който да докажат вината му. Трябваше да има съдебен процес и Теа щеше да се погрижи за това. Щеше да изобличи негодника, колкото и време да й костваше. — Том! — извика Теа, като изхвърли наденичките в кофата. — Какво ще кажеш да излезем и да идем на пицария? — лицето на Том грейна. Теа осъзна, че Фил бе съвършено прав в това, което й бе казал предния ден. Миналото е минало, няма връщане назад, трябва да се намери пътят напред. Този път бе различен за всеки човек и Теа току-що бе открила своя. За пръв път от седмици Даниъл Елис изобщо не присъстваше в мислите й.

— В „Пица Експрес“? — попита Том, докато завързваше маратонките си.

— Дадено. „Пица Експрес“ — съгласи се Теа.

— Ами наденичките?

Теа сви рамене.

— Нищо не става от тях, така че да ги забравим — имаше разлика: тя бе приела това, което не можеше да промени — положението с Даниъл, и бе решила да промени това, което не можеше да приеме — положението с Кора. Усмихна се. — Хайде, Том — протегна му ръка тя. — Да тръгваме.

Теа заключи бързо, двамата с Том се качиха в колата и потеглиха в търсене на вечерята си.