Нора Робъртс
Кръвни братя (7)

Шеста глава

Разрязвайки малката купчина пред себе си на бара, Кал я видя да влиза. Носеше високи ботуши с тънък ток, избелели дънки и пурпурночервена бейзболна шапка, нахлупена върху косите й.

Бе увила около врата си пъстър шал, който й придаде още по-весел вид, когато разкопча палтото. Под него бе облечена с пуловер в цвят на зрели боровинки.

Имаше нещо в нея, което би се откроило и привлякло вниманието му дори в невзрачно кафяво.

Видя как очите й огледаха масите в закусвалнята и реши, че преценява къде да седне, кого да заговори. „Вече работи“, заключи той. Може би никога не преставаше. Бе сигурен, въпреки краткото им познанство, че умът й не знае покой.

Куин го забеляза и се устреми към него с неповторимата си лъчезарна усмивка. Кал се почувства като хлапак, избран да играе в отбора измежду всички деца, размахващи ръце и крещящи: „Мен! Мен! Избери мен!“.

— Добро утро, Кейлъб.

— Добро утро, Куин. Искаш ли нещо за закуска?

— С удоволствие. — Тя се наведе над чинията му и драматично вдъхна от аромата на палачинките с много масло и сироп. — Сигурно са божествени.

— Най-добрите в града. — Той набоде голяма хапка на вилицата си и й я подаде. — Ще ги опиташ ли?

— Никога не се задоволявам с опитване. Това е болест. — Куин се настани на табуретка, завъртя се и чаровно се усмихна на барманката, докато развиваше шала си.

— Добро утро. Кафе, ако обичате. Имате ли нещо пълнозърнесто и някакъв плод?

— Да, имаме зърнена закуска и мога да ви нарежа няколко банана към нея.

— Идеално. — Тя протегна ръка над бара. — Аз съм Куин.

— Писателката от Филаделфия? — Барманката кимна и здраво стисна ръката й. — Мег Стенли. Внимавай с този тук, Куин — каза Мег и смушка Кал. — Някои от тези тихи типове са доста потайни.

— Някои от нас, устатите, са доста бързи.

Това накара Мег да се засмее, докато наливаше кафето й.

— Бързите крака са голямо предимство. Ще ви донеса закуската.

— Как е възможно — недоумяваше Кал — човек доброволно да избере рядка каша за закуска?

— Когато свикнеш с вкуса, започва да ти харесва. Аз все още свиквам. Но доколкото се познавам, ако продължа да идвам тук за закуска, накрая ще се предам на изкушението да опитам палачинките. Има ли в града фитнес център, спортна зала или някой здравеняк, който дава уредите си под наем?

— Има малък фитнес клуб в сутерена на общината. Влиза се с членска карта, но мога да те уредя и без нея.

— Наистина ли? Полезно е човек да те познава, Кал.

— Няма спор. Искаш ли да промениш поръчката си? Възползвай се от златната възможност, а после ще се качиш на бягащата пътечка.

— Не днес, но благодаря. — След като подслади кафето си, Куин хвана чашата с две ръце и отпивайки, го изгледа през леката струйка пара. — Сега, когато сме на втора среща…

— Ще ми припомниш ли кога беше първата?

— Ти ме почерпи с пица и бира и ме заведе на боулинг. В моя речник това спада към определението за среща. Сега ме черпиш и закуска.

— Зърнена закуска и банани. Обичам евтините срещи.

— Кой не ги обича? Но щом сме на среща… — Куин отпи още глътка, докато той се смееше. — Искам да споделя с теб едно преживяване.

Тя отмести поглед, когато Мег й донесе бяла порцеланова купа, пълна със зърнени фигурки и бананови резени.

— Предположих, че ще искаш нискомаслено мляко.

— Съобразително и правилно, благодаря.

— Да ви донеса ли нещо друго?

— Това ни е достатъчно засега, Мег — отвърна Кал. — Благодаря.

— Само свирнете.

— Преживяването — подкани я Кал, докато Мег пристъпваше покрай бара.

— Имах странен сън.

Обзе го вътрешно напрежение, още преди Куин да започне разказа си и с тих глас да му опише всяка подробност от съня си.

— Знаех, че е сън — заяви тя. — Винаги зная, още докато сънувам. Обикновено сънищата ме зареждат с енергия, дори най-страшните. Защото нещата не се случват наистина. Наяве няма да ми поникне втора глава, за да споря със себе си, нито пък ще скоча от самолет с червени балони. Но това… не беше никак приятно. Не просто сънувах, че ми е студено например. Усещах истински студ. Не просто сънувах, че се търкалям по земята. Тази сутрин открих синини, които нямах, когато си легнах. Пресни синини на хълбока. Как може човек да пострада в съня си, ако е просто сън?

„Може, помисли си Кал, щом е в Хокинс Холоу.“

— Да не би да си паднала от леглото, Куин?

— Не, не съм паднала. — В гласа й прозвуча нотка на раздразнение. — Събудих се, прегърнала таблата, сякаш е отдавна загубен любим. И това беше точно преди да видя отново проклетото малко копеле с червените очи.

— Къде?

Куин замълча, за да хапне лъжица от зърнената закуска. Не бе сигурен дали се намръщи заради вкуса, или заради собствените й мисли.

— Чел ли си „Съдбата на Салем“ на Кинг? Разбира се. Малък град с вампири. Страхотна книга. Помниш ли онази сцена с малките момчета, братя. Единият е бил нападнат на горска пътека и превърнат във вампир. Една нощ идва да навести брат си. Няма нищо по-страховито от дете вампир. Почти. Малкото вампирче сякаш виси зад прозореца. Просто стои във въздуха и драска по стъклото. Беше същото. Хлапакът се притискаше към стъклото, а ще изтъкна, че съм на втория етаж. После направи грациозно задно салто и се изпари.

Кал сложи ръка върху нейната, усети, че е студена, и леко я разтри, за да я стопли.

— Имаш номерата на домашния и мобилния ми телефон, Куин. Защо не се обади?

Тя хапна още малко, а после се усмихна на Мег и повдигна чашата си за още кафе.

— Прекарахме вечерта заедно, Кал, но в три и половина през нощта не бих се обадила на мъж, с когото просто съм поиграла боулинг, за да му разказвам сънища. Бродила съм през мочурища в Луизиана, по следите на призрак на вуду кралица… не си мисли, че не зная как звучи това. Веднъж пренощувах сама в къща в Мейн, за която се говореше, че е обитавана от духове. Интервюирала съм човек, за когото твърдяха, че е обладан от най-малко тринадесет демона. Бях и при семейство върколаци в Талахасе. Но това хлапе…

— Ти не вярваш във върколаци и вампири, Куин.

Тя се завъртя на табуретката, за да бъде с лице към него.

— Съзнанието ми е отворено като денонощен бар, а предвид обстоятелствата, и твоето би трябвало да бъде. Но не, не мисля, че това същество е вампир. Видях го посред бял ден все пак. Не е и човек, което не го прави по-малко реално. Свързано е със Свещения камък. Свързано е с онова, което се случва тук на всеки седем години. Подранило е, нали?

„Да, помисли си той, умът й не престава да работи и е остър като бръснач.“

— Тук не е най-подходящото място за задълбочаване.

— Тогава кажи къде.

— Обещах да те заведа до камъка утре и ще удържа на думата си. Там ще поговорим повече. Днес не мога! — каза той, предвидил реакцията й. — Графикът ми е претоварен, а и утре е по-добре. Казват, че днес и утре ще бъде слънчево и ще се затопли. — Кал се облегна на хълбок и извади портфейла си. — Повечето сняг ще се стопи. — Погледна надолу към ботушите й, докато слагаше на бара банкноти за двете сметки. — Ако нямаш по-подходящи обувки за туризъм, най-добре си купи. Няма да изминеш и километър с тези.

— Ще се изненадаш колко мога да измина.

— Не съм сигурен. До утре, ако не се видим по-рано.

Куин се намръщи след него, докато излизаше, а Мег забърсваше плота с парцала си.

— Потаен. Права беше за това.

— Познавам го отпреди да се роди.

Куин се засмя и се подпря с лакът на бара, докато вяло разбъркваше останалата част от закуската. Очевидно един страшен сън и леко раздразнение след разговор с мъж на сутринта бяха по-ефективна диета от всякакво броене на калории. Мег изглеждаше приятна жена със закръглена фигура под кафявия панталон и памучна риза с ръкави, навити до лактите. Косите й бяха ситно накъдрени като на пудел и приличаха на кафяв облак около благото й лице с дълбоки бръчки. В бадемовите й очи имаше искра, която подсказа на Куин, че ще бъде разговорлива.

— Е, Мег, какво друго знаеш? Кажи ми нещо за Свещения камък.

— Пълни глупости, ако питаш мен.

— Така ли?

— Хората просто стават малко… — завъртя пръст до ухото си тя — … от време на време. Пийват по повечко и откачат. Нощ след нощ. Мълвата е добре дошла за бизнеса, ако ме разбираш. Привлича доста туристи. Разпитват, снимат, купуват сувенири.

— Ти никога ли не си имала странни преживявания?

— Виждала съм хора, които обикновено са трезвомислещи, да се държат като идиоти, а други, които таят злоба, още повече да се озлобяват за известно време. — Сви рамене. — Хората са такива, каквито са, но понякога се разкриват по-явно.

— Мисля, че си права.

— Ако искаш повече, трябва да отскочиш до библиотеката. Има книги за града, за историята му и какво ли не още. А Сали Кийфейфър…

— Боулинг маниачката?

Мег тихо се засмя.

— Обожава боулинга. Тя е директор на библиотеката. Ще те залее с информация, ако й зададеш въпрос. Обича да говори и няма тема, по която да не може да философства, докато ти се прииска да залепиш с тиксо устата й.

— Ще отида. Да ти се намира тиксо?

Мег отново избухна в смях и поклати глава.

— Ако искаш да разговаряш с някого, от когото да узнаеш нещо смислено, обърни се към госпожа Абът. Ръководеше старата библиотека, а сега прекарва почти цялото си време в новата.

Жената взе банкнотите, които бе оставил Кал, и отиде да долее чашите в другия край на барплота.

 

 

Кал тръгна направо към офиса си. Чакаше го обичайната сутрешна документация, телефонни обаждания, имейли. Имаше и уговорени срещи с баща си и собственика на игралните автомати, преди центърът да отвори за следобедните състезания.

Спомни си за огъня на главната улица предишната вечер. Като се добавеха и двете видения на Куин — която бе аутсайдер — определено създанието, което тормозеше града, този път бе започнало с номерата си твърде рано.

Сънят й също го обезпокои. Подробностите — мястото и всичко видяно там, му бяха добре познати. Този толкова ярък сън за езерото и камъка, както и синините, според него означаваха, че е свързана по особен начин.

Далечна кръвна връзка не бе изключена, трябваше да може да провери това. Но той имаше роднини, а никой, освен най-близките му, не бе споделял за някакво въздействие, дори през Седемте.

Докато минаваше през залата за боулинг, махна на Бил Търнър, който лъскаше пистите. Дрезгавото бръмчене на голямата грубовата машина отекваше в пустата сграда.

Когато влезе в офиса си, най-напред провери електронната поща и въздъхна с облекчение, щом видя, че има съобщение от Гейдж.

„Прага. Имам малко работа за довършване. Трябва да се върна в САЩ след около две седмици. Не правете по-големи глупости от обичайните без мен.“

Нямаше поздрав, нямаше подпис. Напълно в стила на Гейдж, помисли си Кал. Засега трябваше да се задоволи с това.

Той написа в отговор:

„Обади ми се веднага щом стъпиш на американска земя. Бурята вече се надига. Винаги те чакаме, преди да предприемем някоя глупост, защото ти си специалистът в тази област.“

След като натисна „Изпрати“, написа друго кратко съобщение, до Фокс.

„Трябва да поговорим. У дома, в шест. Имам бира. Доноси нещо за хапване, но не пица.“

Това бе единственото, което можеше да направи засега, защото животът просто трябваше да продължи.

 

 

Куин се върна в хотела, за да вземе лаптопа си. Щом щеше да ходи в библиотеката, можеше и да поработи там няколко часа. Когато реши, че е прегледала повечето, ако не и всички книги, съхранявани в градската библиотека, може би тази госпожа Абът щеше да се окаже ценен източник.

Кейлъб Хокинс явно нямаше да проговори до следващия ден.

Влизайки във фоайето на хотела, видя пъргавата администраторка на рецепцията — казваше се Манди, спомни си Куин след кратко ровене във файловете на паметта си — и брюнетка, която се регистрираше, седнала на стол с изящна форма.

Набитото й око веднага прецени възрастта на брюнетката, между двадесет и пет и тридесет години, и забеляза, че изглежда уморена от пътуване, но това не загрозяваше доста симпатичното й лице. Дънките и черния пуловер стояха чудесно на атлетичното й тяло. В краката й стояха струпани куфар, лаптоп в калъф, малък сак, може би с козметични и други женски принадлежности, и страхотна дамска чанта от лъскава червена кожа.

След кратък миг на завист Куин се усмихна.

— Добре дошли отново, госпожице Блек — обърна се към нея Манди. — Ако имате нужда от нещо, почакайте само минута.

— Всичко е наред, благодаря.

Тръгна към стълбите и докато се качваше, чу Манди любезно да казва:

— Регистрирана сте, госпожице Дарнел. Само ще се обадя на Хари да ви помогне с багажа.

По навик Куин започна да се опитва да отгатне нещо за госпожица Дарнел с разкошната червена чанта. Може би се бе отбила тук на път за Ню Йорк. Не, твърде странно място за почивка по пътя и твърде рано за настаняване за нощувка.

Ако гостуваше на приятели или роднини, защо просто не бе отседнала при тях? Но самата тя имаше няколко такива, при които за нищо на света не би спала.

Може би пътуваше по работа, предположи Куин, докато влизаше в стаята си.

Е, ако „Дамата с кожената чанта, която с удоволствие бих откраднала“ останеше повече от няколко часа, щеше да разбере коя е, откъде е и защо е тук. Все пак в това Куин бе най-добра.

Затвори лаптопа си, добави резервен бележник и моливи, в случай че има късмет. Изрови телефона си и го нагласи на вибрация. Малко неща я дразнеха повече от звъна на мобилни телефони в библиотека и театър.

Пъхна в чантата си карта на областта, в случай че реши да я опознае.

Напълно въоръжена, потегли с колата си към другия край на града и библиотеката на Хокинс Холоу.

От собствени проучвания Куин знаеше, че старата каменна сграда на главната улица, някогашна библиотека, сега приютява общината и фитнес клуба, който възнамеряваше да посети. Новата бе построена в началото на века на кокетното възвишение в южния край. Също бе каменна, макар Куин да подозираше, че това е само облицовка върху бетон или нещо подобно, а не истински камъни. Беше двуетажна, с къси крила от двете страни и издаден напред вход. Би нарекла стила атрактивно старомоден. Навярно местното историческо дружество бе водило голяма борба.

Докато спираше на паркинга отстрани, с възхищение огледа скамейките и дърветата и си представи колко приятни кътчета за четене има през подходящия сезон.

Миришеше на библиотека. На книги, малко прах и тишина.

Видя обява с ярки букви за „Час на приказките“ в детския отдел в десет и тридесет.

Продължи навътре. Компютри, дълги маси, няколко души, които оглеждаха рафтовете, двама старци, прелистващи вестници. Чуваше се тихо бръмчене на копирна машина и приглушеният звън на телефоните на информацията.

Напомни си, че трябва да се съсредоточи, защото ако тръгнеше да обикаля из залите, щеше да попадне в плен на магията, която вярваше, че притежават всички библиотеки, и се отправи към информацията. Почти шепнешком, както бе прието да се говори в библиотека или църква, поздрави кльощавия служител.

— Добро утро. Търся книги за местната история.

— На втория етаж, в западното крило. Стълбите са вляво, а асансьорът — в дъното. Нещо конкретно ли търсите?

— Благодаря, но просто ще поровя. Госпожа Абът тук ли е днес?

— Госпожа Абът е в пенсия, но идва почти всеки ден около единадесет. Като доброволна сътрудничка.

— Отново благодаря.

Куин се качи по стълбите. Бяха извити на красива спирала, като в „Отнесени от вихъра“. Мислено сложи капаци на очите си, за да не се изкушава от купчините книги в читалните, преди да стигне до отдела за литература с местна тематика.

Беше нещо повече от зала или отдел, по-скоро мини библиотека. Удобни меки кресла, маси, лампи с кехлибарени полилеи, дори столчета за крака. И беше по-голяма от очакванията й.

Но трябваше да има предвид, че в и около Холоу се водили битки по време на Революцията и Гражданската война.

Посветените на тези периоди книги бяха подредени в отделни секции, както и тези за областта, щата и града.

Освен това имаше внушителна секция за местни автори.

Първо надникна в нея и се оказа, че е попаднала на съкровище. Откри десетки заглавия, на които не се бе натъкнала при предварителните си проучвания. Бяха публикувани в ограничен тираж от малки местни издателства.

Заглавия като „Кошмарите на Холоу“ и „Холоу, цялата истина“ я накараха да затрепери от вълнение. Включи лаптопа си, извади бележника, диктофона и взе пет книги. В този миг забеляза дискретната бронзова табела:

„Библиотеката на Хокинс Холоу горещо благодари за щедростта на семейство Франклин и Мейбъл Хокинс“

Франклин и Мейбъл. Със сигурност от рода на Кал. Струваше й се логично те да са били щедрите дарители дали средства за обзавеждането на тази зала. Точно на тази зала.

Настани се до масата, избра напосоки една от книгите и зачете.

Бе изписала няколко страници от бележника си с имена, дати, разкази за събития и безброй версии, когато усети аромат на лавандула и бебешка пудра.

Вдигна поглед и видя елегантна възрастна дама с консервативни черни обувки, скръстила ръце над талията на лилавия си костюм. Оредяващите й коси приличаха на снежна топка, а стъклата на очилата с прозрачни рамки бяха толкова дебели, че Куин се запита как малкият нос и ушите й издържат тежестта им.

На шията си носеше перлена огърлица, а на ръката — златна венчална халка. Имаше часовник с кожена каишка и огромен циферблат, който изглеждаше практичен като обувките с платформи.

— Аз съм Естел Абът — заговори тя с дрезгав глас. — Младият Денис каза, че сте питали за мен.

По преценка на Куин, Денис от информацията бе прехвърлил шестдесетте, което означаваше, че щом го нарича „младия“, жената е най-малко с две десетилетия по-възрастна.

— Да. — Куин се изправи, приближи се и й подаде ръка. — Куин Блек. Госпожо Абът, аз…

— Да, зная. Писателката. Харесвам книгите ви.

— Много благодаря.

— Няма защо. Ако не ми допадаха, щях да ви го кажа откровено. Правите проучване за книга относно Холоу.

— Да, госпожо.

— Тук ще намерите доста информация. Част от нея е полезна. — Естел огледа книгите на масата. — Останало са пълни глупости.

— Тогава, за да мога да отделя сеното от плявата, бихте ли намерили малко време да поговорим? С удоволствие ще ви поканя на обяд или вечеря, когато…

— Много мило от ваша страна, но не е нужно. Какво ще кажете да поседна при вас за малко и да видим как ще потръгнат нещата?

— Чудесно.

Естел пристъпи към един стол, седна със съвършено изправен гръб и събрани колене и отпусна ръце в скута си.

— Родена съм в Холоу — започна тя. — Прекарала съм всичките си деветдесет и седем години тук.

— Деветдесет и седем? — Нямаше нужда Куин да се преструва на изненадана. — Обикновено имам точна преценка за възраст, а бих казала, че сте поне с десетилетие по-млада.

— Здрави кости — каза Естел с непринудена усмивка. — Загубих съпруга си Джон, също роден и отраснал тук. На пети другия месец ще станат осем години. Бяхме женени седемдесет и една години.

— Каква беше тайната ви?

— Или се научи да им се надсмиваш, или ги смачкай с чук при първа възможност.

— Ще запиша това.

— Имаме шест деца, четири момчета и две момичета, всичките са все още живи и не са в затвора, слава богу. Те ни дариха с деветнадесет внуци, а от тях имаме двадесет и осем правнуци, пет от следващото поколение и още две на път.

Куин просто ококори очи.

— Сигурно на Коледа е истинска лудница, в добрия смисъл на думата.

— Разпилени сме по света, но от време на време успяваме да се съберем всичките на едно място.

— Денис каза, че сте в пенсия. Библиотекарка ли бяхте?

— Започнах работа в библиотеката, когато и най-малкото ми дете тръгна на училище. Тогава тя се намираше в старата сграда, на главната улица. Работих там повече от петдесет години. Завърших висше образование. С Джони попътувахме, видяхме свят. Известно време крояхме планове за преместване във Флорида. Но корените ни тук са твърде дълбоки. Когато Джони се разболя, минах на половин работен ден, а после се пенсионирах. След като почина, отново се върнах на работа, все още в старата библиотека, докато новата беше в строеж, като доброволна сътрудничка, или по-скоро като жива история. Разказвам ви това, за да добиете представа за мен.

— Обичате съпруга си, децата си и техните деца. Обичате книгите и се гордеете с работата си. Обичате този град и цените живота, който сте прекарали тук.

Естел я погледна с одобрение.

— Имате забележителна дарба да правите обобщения. Не казахте „обичали сте съпруга си“, а употребихте сегашно време. Това разкрива, че сте наблюдателна и чувствителна млада жена. От книгите ви разбрах, че имате отворен и търсещ ум. Кажете ми, госпожице Блек, имате ли и смелост?

Куин се сети как създанието отвъд прозореца бе плъзнало език по зъбите си. Бе изпитала уплаха, но не бе побягнала.

— Иска ми се да вярвам, че имам. Моля ви, наричайте ме Куин.

— Куин. Фамилно име.

— Да, моминското име на майка ми.

— От галско-ирландски произход. Мисля, че означава „съветник“.

— Да, така е.

— Помня куп безполезни неща — сподели Естел с пръст на слепоочието си. — Но се питам дали името ви няма някаква връзка. Нужна е обективността и чувствителността на съветник, за да се напише книга за Холоу.

— Защо вие не сте я написали?

— Не всеки, който обича музиката, умее да я свири. Нека ви кажа няколко неща, част от които може би вече знаете. Има едно място в гората, на запад от града, което някога е било свято, свещена и загадъчна земя, преди на нея да стъпи Лазаръс Туис.

— Лазаръс Туис, лидерът на пуританската секта, радикална секта, която се отцепила, или по-точно, била отцепена от свещениците в Масачузетс.

— Да, според историческите сведения за онова време. Коренните жители на Америка ревностно пазели това свято място. А преди тях, както се говори, за този кръг се борили силите на мрака и светлината, доброто и злото, или каквато терминология предпочитате, и в него са останали зрънца и от двете. Тези зрънца дремели под повърхността век подир век и само един камък напомнял за всичко, разиграло се там. С времето спомените за битките избледнели или били изопачени от фолклора и останало само усещането, че тази земя и камъкът в нея не са обикновена пръст и скала.

Естел направи дълга пауза, в която Куин чуваше бръмченето на калорифера и тихото шляпане на подметки по пода на преминаващите покрай вратата на залата.

— Когато Туис дошъл в Холоу, градът носел името на Ричард Хокинс, който със съпругата и децата си бил първият заселник през 1648-а. Важно е да се спомене за най-голямата му дъщеря Ан Хокинс, семейството му и още шепа хора, някои от които избягали от Европа престъпници, политически или не, вече се били установили тук. Сред тях бил Джайлс Дент. Той построил малка къща сред гората, където от земята стърчал камък.

— Онзи, който сега наричат Свещения?

— Да. Дент не пречел на никого и заради лечителските си умения и познания често го търсели да помага на болни и ранени.

— Не сте сигурна дали тези сведения са точни.

— Може би оттогава е наричан с това име, станало част от местния речник. Но камъкът е бил свещен много преди заселването на Джайлс Дент и Лазаръс Туис. Има и други разкази, според които Дент се е занимавал с магии, че омагьосал Ан Хокинс, прелъстил я и тя заченала. Други твърдят, че Ан и Дент наистина са били любовници, но тя е легнала с него по своя воля и е напуснала бащиния си дом, за да заживеят заедно в малката къща до Свещения камък.

— И в двата случая е било много трудно за нея, за Ан Хокинс — замислено каза Куин. — Омагьосана или по своя воля, да живее с мъж без женитба. Ако е бил неин избор, от любов, явно е била много силна.

— Семейство Хокинс винаги са били силни. Ан е трябвало да прояви голяма сила, за да отиде при Дент, да остане с него. А после да е достатъчно силна, за да го напусне.

— Има много противоречиви разкази — започна Куин. — Защо вярвате, че Ан Хокинс е напуснала Джайлс Дент?

— Вярвам, че го е направила, за да опази онова, което е носела в утробата си.

— От кого да го опази?

— От Лазаръс Туис. Туис и последователите му дошли в Хокинс Холоу през 1651-а. Бил влиятелна личност и скоро селището попаднало под негово управление. Забранил всички танци, песни, музика и книги, освен Библията. Никаква църква, освен неговата, никакъв бог, освен неговия.

— Дотук с религиозната свобода.

— Целта на Туис никога не е била свобода. Както е характерно за жадните за власт над всички други, всявал страх, тормозел, наказвал, отлъчвал и използвал своето невидимо оръжие — гнева на избрания бог. Колкото по-голяма власт добивал, толкова по-жестоки ставали наказанията му. Затваряне в бъчви, бичуване, остригване на косите на жена, обявена за грешница, жигосване на мъж, обвинен в престъпление. И накрая, изгаряне на клада за тези, които той заклеймил като вещици. В нощта на седми юли 1652-а, по обвинение на млада жена на име Хестър Дийл, Туис повел хайка от селището към Свещения камък и Джайлс Дент. Случилото се там…

Куин се наведе напред.

Естел въздъхна и поклати глава.

— Е, има много разкази. Както и много смърт. Семена, посети отдавна, се раздвижили в земята. Някои поникнали, но загинали при пожара, опустошил поляната.

— По-малко са… разказите за станалото непосредствено след това и през следващите дни и седмици. Но минало време и Ан Хокинс се върнала в селището с тримата си сина, а Хестър Дийл родила дъщеря осем месеца, след като убийственият огън изпепелил земята около Свещения камък. Скоро, много скоро след раждането на детето, което тя твърдяла, че е изчадие на сатаната, Хестър се удавила в малкото езеро в Хокинс Ууд.

„Като напълнила джобовете си с камъни“, помисли си Куин и едва потисна тръпката, която премина през нея.

— Знаете ли какво се е случило с детето й? Или с децата на Ан Хокинс?

— Има писма, дневници, семейни библии. Но повечето конкретна информация е била загубена или никога не е излязла наяве. Ще ви трябват доста време и усилия, за да я изровите. Мога да ви кажа едно: онези семена са дремели до онази нощ през юли преди двадесет и една години. Тогава се пробудили, а с тях — и онова, което ги посяло. Разцъфтяват за седем дни на всеки седем години и задушават Хокинс Холоу. Съжалявам, напоследък бързо се уморявам. Изнервящо е.

— Да ви донеса ли нещо? Да ви откарам у дома?

— Ти си добро момиче. Внукът ми ще ме вземе. Предполагам, че вече си разговаряла със сина му, Кейлъб.

Нещо в усмивката й щракна ключе в съзнанието на Куин.

— Значи Кейлъб е ваш…

— Правнук. Почетен, би могло да се каже. Брат ми Франклин и съпругата му, най-скъпата ми приятелка Мейбъл, загинаха при катастрофа малко преди да се роди Джим, бащата на Кейлъб. Ние с Джони бяхме като баба и дядо за внуците на брат ми. Трябваше да включа и тях в дългия списък от потомци преди малко.

— Вие сте от рода Хокинс.

— Да, и корените ни тръгват от Ричард Хокинс, основателя на селището, и чрез него сме свързани с Ан. — Замълча за миг, за да даде възможност на Куин да осмисли и анализира. — Добро момче е моят Кейлъб, а носи тежко бреме върху плещите си.

— Както виждам, носи го достойно.

— Добро момче е — повтори Естел и стана. — Скоро ще си поговорим отново.

— Ще ви изпратя до долу.

— Не си прави труда. В барчето за персонала винаги има кафе и сладки за мен. Всички тук ме глезят, в най-добрия смисъл. Кажи на Кейлъб, че сме си поговорили, и че бих искала отново да поговоря с теб. Не прекарвай този хубав ден в четене на книги. Колкото и да ги обичам, животът трябва да се живее.

— Госпожо Абът?

— Да?

— Кой мислите, че е посял онези семена до Свещения камък?

— Богове и демони. — Очите на Естел бяха уморени, но ясни. — Богове и демони, а границата между едните и другите е толкова тънка, нали?

Отново сама, Куин седна. Богове и демони. Това бе голяма, огромна крачка нагоре от призраците, духовете и другите създания, витаещи нощем. Но нима това не се връзваше с думите, които бе запомнила от съня си?

Думи, чието значение бе проверила тази сутрин.

Bestia, на латински означаваше „звяр, животно“.

Beatus, на латински — „благословен“.

Devoveo, на латински — „принасям в жертва“.

„Добре, добре, помисли си тя, щом поемаме в тази посока, може би е време да повикаме подкрепление.“

Извади телефона си. Когато попадна на гласова поща, Куин натисна бутона за прекъсване на поздрава и с нетърпение зачака сигнала, за да остави съобщение.

— Сиб, обажда се К. Намирам се в Хокинс Холоу, Мериленд. И попаднах на златна мина. Можеш ли да дойдеш? Обади ми се за отговор. Кажи ми, ако не можеш, за да те убедя.

Затвори и за момента остави купчината избрани книги настрана. Вместо да се рови в тях, започна трескаво да нахвърля записки върху изложението на Естел Хокинс Абът.