Нора Робъртс
Кръвни братя (18)

Седемнадесета глава

Сега не бе моментът, реши Кал, да разговарят за разделен на три камък и претърсвания, щом Куин изглеждаше така развълнувана заради пренасянето си в миналото. Във всеки случай боулинг центърът не бе мястото за обменяне на подобна информация.

Хрумна му да повдигне въпроса, след като затвориха и тя го завлече в домашния си кабинет, за да му покаже схемата, която Лейла бе съставила, включваща времето, мястото, приблизителната продължителност и имената на участниците във всички инциденти, станали след пристигането на Куин.

Забрави за всичко това, когато бе с нея в леглото, когато се движеха в един ритъм, когато всичко изглеждаше наред.

После, докато лежеше сгушена до него, Кал си каза, че е твърде късно за този разговор и че трябва да посвети на темата подобаващо време.

Може би се залъгваше, но предпочиташе да мисли, че просто държи нещата да стават в подходящо време, на подходящо място. Бе уредил да почива в неделя, за да може цялата група да направи похода до Свещения камък. Това според него бе подходящото време и място.

Но Природата провали плановете му.

Когато синоптиците заговориха за наближаваща виелица, прие прогнозите им с недоверие. Знаеше, че грешат толкова често, колкото се оказват прави. Дори първите снежинки, които се посипаха в ранния предобед, не го убедиха. За трети път през сезона се задаваше виелица, а досега най-голямата бе донесла едва двадесет сантиметра сняг.

Не се разтревожи и когато следобедните състезания бяха отменени. Хората започваха да отменят всичко при първия сантиметър и се втурваха към супермаркета да се запасяват с хляб и тоалетна хартия. И поради провалените сутрешни учебни занятия залата за електронни игри и барът бяха пълни.

Но когато баща му влезе около два следобед и приличаше на снежен човек, Кал обърна повече внимание.

— Мисля, че ще трябва да затворим — каза Джим спокойно.

— Не е толкова страшно. Автоматите привличат обичайните клиенти, оборотът е добър. Имаме няколко запазени писти. Мнозина ще наминат по-късно следобед, търсейки занимание.

— Страховито е и става все по-зле. — Джим пъхна ръкавиците в джобовете на шубата си. — До залез-слънце ще натрупа половин метър. Трябва да изпратим тези хлапета по домовете им, да ги откараме, ако живеят по-далеч. Затваряме и ти също си отиваш у дома. Или вземаш кучето си и Гейдж и идвате при нас. Майка ти ще се поболее от тревога, ако шофираш тази вечер.

Кал понечи да напомни на баща си, че е на тридесет и че има кола с таван, която е карал през почти половината си живот. Но знаеше, че е безсмислено, и само кимна.

— Не се безпокойте за нас. Имаме достатъчно запаси. Ще отпратя клиентите и ще затворя, татко. Ти се прибирай. Мама ще се тревожи и за теб.

— Никак не ми се затваря. — Джим хвърли поглед към пистите, където тайфа тийнейджъри излъчваха енергия и хормони в равни количества. — Когато бях на техните години, веднъж имаше адска буря. Дядо ти не затвори залата. Три дни не мръднахме оттук. Бяха най-щастливите в живота ми.

— Не се и съмнявам — усмихна се Кал. — Ще позвъниш ли на мама, да й кажеш, че сме вързани? Можем да си устроим боулинг маратон.

— С удоволствие бих го направил. — Бръчките около очите на Джим се врязаха по-дълбоко при тази идея. — Разбира се, тя ще ме срита здравата и това ще бъде последният път, когато играя боулинг.

— Тогава да затваряме.

Въпреки че имаше мърморене и негодувание, подканиха клиентите да тръгват и уредиха транспорт за онези, които се нуждаеха, и за част от персонала. В настъпилата тишина Кал сам затвори бара. Знаеше, че баща му е отишъл отзад да размени няколко думи с Бил Търнър. Не само да му даде наставления, а и да се погрижи Бил да има всичко необходимо и да му отпусне малка допълнителна сума, ако липсва нещо.

Кал извади телефона си и позвъни в офиса на Фокс.

— Здрасти. Не знаех дали все още си там.

— Тъкмо тръгвам. Вече изпратих госпожа Х. да си върви. Навън става страшно.

— Тръгвай към моята къща. Ако стане такова чудо каквото прогнозират, пътищата може да останат затрупани няколко дни. Няма смисъл да ги пропиляваме. Отбий се да вземеш това-онова. Тоалетна хартия, хляб…

— Тоалетна… ще докараш жените?

— Да. — Беше го решил, когато бе погледнал навън. — Донеси… каквото се сетиш. Аз ще дойда бързо.

Кал угаси осветлението в залата, когато Джим се върна.

— Всичко наред ли е? — попита Кал.

— Да.

Тревожният поглед, който баща му плъзна из тъмната зала, издаде тревога, че ще загубят не само доходоносната петъчна вечер, а и целия уикенд.

— Ще го компенсираме, татко.

— Разбира се. Както винаги. — Джим го потупа по рамото. — Да тръгваме.

 

 

Куин се смееше, когато отвори вратата.

— Страхотно е, нали? Казват, че ще натрупа метър или повече! Сибил ще готви гулаш, а Лейла излезе да купи още батерии и свещи, в случай че останем без ток.

— Добре. Чудесно. — Кал изтупа ботушите си. — Вземете тези неща и всичко друго, което ще ви е необходимо. Отиваме в моята къща.

— Стига глупости. Добре сме си тук. Можеш да останеш и да…

Щом се отърси от снега, доколкото можеше, Кал влезе и затвори вратата зад себе си.

— Имам малък бензинов генератор за елементарни неща — като помпата например — така че ще има вода в тоалетната.

— О! Не се бях сетила за това. Но как ще се поберем в пикапа ти?

— Ще успеем. Съберете багажа си.

Трябваше им половин час, но Кал го бе предвидил. Накрая багажникът на пикапа му бе натоварен като за десетдневно пътуване през пустошта. А трите жени се натъпкаха до него в кабината.

Сега проумя, че трябваше да помоли Фокс да вземе едната от тях и половината багаж в своя пикал. Но бе твърде късно.

— Великолепно е. — Лейла седеше в скута на Куин и се подпираше на таблото, докато чистачките усилено разчистваха снега от стъклото. — Зная, че ще създаде много проблеми, но тук е толкова красиво, изглежда толкова различно от града.

— Спомни си това, когато се наложи да се състезаваш с трима мъже за достъп до банята — предупреди я Сибил. — Държа още сега да ви предупредя, че няма да отговарям за прехраната през цялото време само защото зная как се включва готварската печка.

— Ще го имаме предвид — промърмори Кал.

— Наистина е великолепно — съгласи се Куин, надничайки зад гърба на Лейла. — О, забравих. Чух се с баба си. Намерила е онази семейна библия. Накарала е внучката на зълва си да копира и сканира страниците, които ни интересуват, и да ми ги изпрати. — Куин се раздвижи, за да се намести по-удобно. — Поне такъв е планът, защото внучката й е единствената в семейството, която може да борави със скенер и да прикачва файлове. Баба ползва интернет само за имейл и онлайн покер. Надявам се да получа информацията до утре. Страхотно, нали?

Заклещена между Куин и вратата, Сибил я смушка, за да запази своята част от седалката.

— Помръдни задника си, ако обичаш.

— Ние сме две, така че ни се полага повече място. Искам пуканки — реши Куин. — Докато гледате този сняг, не ви ли се хапват пуканки? Взехме ли? Имаш ли пуканки у дома? — обърна се тя към Кал. — Можем да се отбием при Орвил да купим няколко пакета.

Той не продума, съсредоточен върху оцеляването по пътя, който сякаш бе най-дългият в живота му.

Запълзя по страничните пътища и въпреки че имаше доверие на пикапа и шофьорските си умения, изпита облекчение, щом стигна до своята алея. По желание на мнозинството бе включил парното и кабината беше като сауна.

Дори при тези обстоятелства Кал не можеше да отрече, че домът му сред гората е като на картина. Заснежените тераси и покритите със скреж дървета и храсти обграждаха къщата, от чийто комин се издигаше дим, а прозорците вече светеха.

Премина по следите от гумите на Фокс, по малкия мост над извивката на заледения поток.

Лъмп пристъпваше през снега към къщата от гората, приличаща на зимна пощенска картичка, и оставяше дълбоки следи след себе си. Замахна с опашка и излая само веднъж, някак приглушено.

— Ау, виж Лъмп. — Куин смушка Кал с лакът, докато пикапът бавно се изкачваше по алеята. — Сигурно добре си е поиграл.

— Снегът му действа ободряващо.

Кал спря зад пикапа на Фокс и се усмихна, щом видя почти затрупаното ферари, а после наду клаксона. Проклет да бе, ако се хванеше сам да влачи всичкия багаж, без който жените твърдяха, че е невъзможно да се живее една-две нощи.

После свали чантите от багажника.

— Красиво място, Кал. — Лейла взе първата чанта от ръцете му. — „Къриър енд Айвс“ на двадесет и първи век.

— Като картина. — Сибил огледа чантите и кутиите и избра една. — Особено ако нямаш нищо против да живееш в уединение.

— Аз нямам.

Тя вдигна поглед, когато Фокс и Гейдж излязоха от къщата.

— Дано нямаш и нищо против компания.

Внесоха всичко вътре, оставяйки снежни следи навсякъде. Навярно по някаква женска телепатия, трите си разпределиха задачите без обсъждане. Лейла поиска парцали или стари кърпи и се залови да подсуши влагата, Сибил завладя кухнята с тенджерата си и торба продукти за готвене, а Куин отвори шкафа със спално бельо и започна да застила легла и да се разпорежда коя чанта в коя стая да отиде.

Кал нямаше какво друго да прави, освен да пийне бира.

Гейдж влезе, докато приятелят му разравяше огъня в камината.

— Напълнили са и двете бани горе с женски глезотии. — Гейдж размаха пръст към тавана. — Какво те прихвана?

— Трябваше да го направя. Не можех да ги оставя там. Имаше опасност да останат без ток и вода два дни.

— И реши да превърнеш дома си в благотворителен приют? Твоята приятелка накара Фокс да сложи чаршафи на леглото ми, което сега е разтегателният диван в кабинета ти, и очевидно ще трябва да го деля с него. Знаеш, че този нещастник спи като шопар.

— Не мога да направя нищо по въпроса.

— Лесно ти е, като се има предвид, че ти ще делиш своето с блондинката.

Този път Кал се усмихна самодоволно.

— Не мога да ти помогна.

— Есмералда вари нещо в кухнята.

— Гулаш… Казва се Сибил.

— Каквото и да е, мирише приятно, не мога да отрека, а тя — още по-приятно. Но ме пръждоса от кухнята, когато влязох да взема пакет чипс за мезе на бирата.

— Искаш ли ти да готвиш за шестима?

Гейдж само изсумтя и опря крака на масичката.

— Колко, казват, че ще натрупа?

— Около метър. — Кал се настани до него в същата поза. — Преди време нямаше нищо, което да обичаме повече от снега. Никакво училище, пързаляне с шейни, битки със снежни топки…

— Хубави дни бяха, приятелю.

— Сега зареждаме генератора, мъкнем дърва за камината и купуваме резервни батерии и тоалетна хартия.

— Гадно е да си пораснал.

Все пак седяха на топло и докато снегът навън се сипеше на парцали, имаше светлина и храна. „Няма от какво да се оплакваме“, реши Кал, загребвайки от купата гореща пикантна гозба, в чието приготвяне не бе взел никакво участие. Освен това имаше кнедли, които бяха негова слабост.

— Неотдавна минах през Будапеща. — Гейдж хапна лъжица гулаш, докато гледаше Сибил. — И там не съм опитвал по-вкусен гулаш.

— Всъщност този не е унгарски. По сърбохърватска рецепта е.

— Адски вкусно ястие — отбеляза Фокс. — Откъдето и да е рецептата.

— Самата Сибил е източноевропейски миш-маш. — Куин с наслада хапна половината от единствената кнедла, която бе решила да си позволи. — Хърватски, украински, полски… и малко френски гени, от които идва усета й за мода и сприхавият й нрав.

— Кога родът ти се е преселил тук? — попита Кал.

— Още през седемнадесети век или малко преди Втората световна война, зависи от линията. — Но после разбра причината за въпроса му. — Не зная дали има връзка с Куин и Лейла или каквото и да е от всичко това. В момента проучвам.

— Чувстваме се свързани, откакто се познаваме — сподели Куин.

— Така е.

Кал разбираше това приятелство, долавяше го в погледите, които разменяха двете жени. То нямаше нищо общо с кръвта, а произтичаше изцяло от сърцето.

— Паснахме си още първия ден, всъщност вечер, в колежа. — Куин хапна още едно миниатюрно парче кнедла с гулаша. — Запознахме се в коридора на общежитието. Стаите ни се намираха една срещу друга. След два дни се събрахме в едната. Съквартирантките ни нямаха нищо против размяната. Живяхме заедно до края на следването.

— И сега отново — отбеляза Сибил.

— Помниш ли как ми гледа на ръка в онази вечер?

— Гледаш на ръка? — попита Фокс.

— Когато съм в настроение. Циганска жилка — добави Сибил с прочувствен жест.

Кал усети буца в стомаха си.

— В Холоу е имало цигани.

— Наистина ли? — Сибил внимателно повдигна чашата си и отпи. — Кога?

— Трябва да проверя, за по-сигурно. Зная го от разказите на баба си, която ги е чувала от своята баба. Циганите пристигнали едно лято и си устроили лагер.

— Интересно. Вероятно — замислено каза Куин — някой местен си е легнал с тъмноока красавица и след девет месеца — хоп. Може би линията води точно до теб, Сиб.

— Едно голямо щастливо семейство — промърмори Сибил.

След вечерята задълженията отново бяха разпределени. Трябваше да донесат дърва, някой да пусне кучето навън, масата да бъде разчистена и съдовете — измити.

— Кой друг може да готви? — поинтересува се Сибил.

— Гейдж — в един глас отвърнаха Кал и Фокс.

— Хей!

— Добре. — Сибил го изгледа строго. — Ако ще има групова закуска, ти отговаряш за приготвянето. Сега…

— Трябва да поговорим — каза Кал. — Стойте в трапезарията. Трябва да донесем нещо — добави той и се спогледа с Фокс и Гейдж. — Можете да отворите още една бутилка вино.

— Какво става тук? — намръщи се Куин, докато мъжете се отдалечаваха. — Какво ли са намислили?

— По-скоро какво са премълчавали от нас досега — каза Лейла. — Вина и неохота, това долавям. Не че познавам някого от тях толкова добре.

— Знаеш каквото трябва — увери я Сибил. — Донеси още вино, Кю. — Тя леко потръпна. — Може би трябва да запалим още няколко свещи, за всеки случай. Вече ми се струва… тъмно.

 

 

Оставиха на него, защото е домакин, предположи Кал. Когато всички отново седнаха около масата, той се опита да намери най-подходящия начин да започне.

— Вече ви разказахме за случилото се в онази нощ до камъка, когато бяхме деца, и за събитията след това. Куин, ти сама го усети при похода ни преди няколко седмици.

— Да, да. Сиб и Лейла трябва да видят мястото веднага щом снегът се слегне достатъчно, за да отидем.

Той се поколеба само за миг.

— Съгласен съм.

— Няма да бъде като разходка по „Шанз Елизе“ — изтъкна Гейдж и Сибил повдигна вежди срещу него.

— Ще се справим.

— Има още нещо от онази нощ, за което не сме разговаряли с вас.

— С когото и да било — добави Фокс.

— Трудно е за обяснение защо. Бяхме на десет години, всичко отиде по дяволите и… Ето.

Кал сложи своята част от камъка на масата.

— Парче от камък? — попита Лейла.

— Хелиотроп. — Сибил нацупи устни и посегна към него, но се спря. — Може ли?

Гейдж и Фокс сложиха своите третини до тази на Кал.

— Избери си — подкани я Гейдж.

— Три части от едно цяло. — Куин взе най-близката. — Нали? Това е един камък, раздробен на три.

— Бил е заоблен, загладен и лъскав — продължи Сибил. — Откъде имате тези парчета?

— Бяха в ръцете ни — отвърна Кал. — След светлината, след мрака, когато земята престана да се тресе, всеки от нас държеше своята част от този камък.

Загледа се в дланта си и си спомни как бе стискал камъка в ръката си, сякаш от това зависеше животът му.

— Не знаехме какво е. Фокс провери. Майка му има книга за камъни и кристали и той провери. Хелиотроп — потвърди Кал. — Отговаря на описанието.

— Трябва да бъде събран — каза Лейла. — Нали? Отново да стане цял.

— Опитвали сме. Повърхностите са чисти — обясни Фокс. — Пасват като пъзел.

Даде знак на Кал и той съедини третините.

— Но нищо не се случва.

— Защото ти ги държиш? — Любопитна, Куин протегна ръка и Кал сложи трите парчета в нея. — Не са… споени, би трябвало да е точната дума.

— И това сме пробвали. Нашият Макгайвър тук опита със секундно лепило.

Кал хвърли поглед към Гейдж.

— Би трябвало да се получи… поне да задържи парчетата заедно. Но сякаш използвах вода. Никакво залепване. Опитвали сме да ги завържем, да ги нагреем, да ги замразим. Нищо не става. Дори не променят температурата си.

— Освен… — Фокс замълча за миг и бе подканен с кимване да продължи. — През Седемте се затоплят. Не стават горещи като въглени, но почти не можеш да ги докоснеш.

— Опитвали ли сте да ги съедините през тази седмица? — попита Куин.

— Да. Никакъв късмет. Знаем само, че Джайлс Дент е носил този камък като амулет на врата си в нощта, когато Лазаръс Туис е повел онази хайка към откритата местност. Видях го. Сега камъкът е у нас.

— А с магически средства? — попита Сибил.

Кал смутено се раздвижи и прочисти гърлото си.

— За бога, Кал, отпусни се. — Фокс поклати глава. — Да, добрах се до няколко книги за магически заклинания и направихме опит. Преди години Гейдж поговори с няколко практикуващи вещици, приложихме ритуали и прочие.

— Но не сте ги показвали на никого. — Куин внимателно остави парчетата, преди да вземе чашата си. — На никого, който би могъл да поработи с тях и да открие предназначението им и може би историята.

— Не беше писано. — Фокс повдигна рамене. — Зная как заучи, но знаех, че не бива да ги носим при геолог, при утвърдена вещица или в Пентагона. Просто… Кал веднага предложи да потърсим помощ от науката.

— Фокс мислеше, че не това е начинът, което беше достатъчно за трима ни. — Кал погледна приятелите си.

— Така действахме досега. Ако Фокс чувстваше, че не бива да ви ги показваме, нямаше да го направим.

— Защото ти имаш най-силен усет? — обърна се Лейла към Фокс.

— Не зная. Може би. Зная само, че вярвах… и все още вярвам, че в онази нощ оцеляхме и останахме невредими, защото всеки от нас имаше парче от този камък. Докато ги пазим, имаме шанс. Просто го зная, както Кал знае, че това е амулетът на Дент.

Сибил се обърна към Гейдж:

— А ти? Какво знаеш ти? Какво виждаш?

Очите му срещнаха нейните.

— Виждам го цял, върху Свещения камък. Камък върху камъка. От него се издигат пламъци, лумнали от петната кръв. После го поглъщат и пропълзяват по гладката повърхност, надолу по пиедестала като огнен саван. Виждам как огнени езици препускат из местността, политат към дърветата, докато всичко пламва и се разиграва такъв пожар, от който и самият дявол не би излязъл жив. — Отпи глътка вино. — Това виждам, когато отново стане цял. Ето защо не очаквам с нетърпение този момент.

— Може би така се е появил — предположи Лейла.

— Не виждам миналото. Кал е по тази част. Аз виждам само какво би могло да се случи.

— Ценна способност за човек с твоята професия.

Гейдж отмести поглед към Сибил и бавно се усмихна.

— Не вреди. — После повдигна своето парче от камъка и леко го подхвърли. — Иска ли някой да се пробва на покер?

В този миг светлината примигна и угасна.

— Ще отида да включа генератора. — Кал стана.

— Не излизай сам. — Лейла примигна, сякаш изненадана, че тези думи са излезли от устата й. — Искам да кажа…

— Идвам с теб. — Фокс се изправи, а от мрака прозвуча вой.

— Лъмп.

Кал се втурна навън от стаята и през кухнята като стрела. Без да се спре, грабна фенерчето от стената и го включи.

Насочи го натам, откъдето бе дошъл звукът. Лъчът проряза гъстата движеща се завеса от сняг, но само отскочи и се върна обратно при него.

Снежната пелена се бе превърнала в стена, която достигаше до коленете му. Викайки кучето си, Кал запристъпва през нея и се опита да открие точната посока, от която идваше воят. Сякаш отекваше отвсякъде и отникъде.

Когато чу шум зад себе си, той се завъртя и сграбчи фенерчето като оръжие.

— Изчакай подкрепление! — изкрещя Фокс. — За бога, тук е същински ад. — Той сграбчи Кал за ръката, а Гейдж застана от другата му страна. — Хей, Лъмп! Тук, Лъмп. Никога не съм го чувал да вие така.

— Откъде си толкова сигурен, че е кучето? — тихо попита Гейдж.

— Връщайте се вътре — мрачно каза Кал. — Не бива да оставяме жените сами. Аз ще намеря кучето си.

— О, да, ще те оставим сам да крачиш из преспите в шибаната виелица. — Гейдж пъхна премръзналите си ръце в джобовете и хвърли поглед назад.

Жените дойдоха заедно, хванати за ръце и грабнали фенерчета, което безспорно издаваше съобразителност.

Бяха отделили време да сложат палтата си и ботуши, за разлика от приятелите му.

— Връщайте се вътре — извика Кал. Наложи се да повиши тон, за да надвика свирещия вятър. — Отиваме само да приберем Лъмп. Ще дойдем след малко.

— Или отиваме всички, или никой няма да ходи никъде. — Куин пусна ръката на Лейла и хвана тази на Кал. — Включително и Лъмп. Не губете време — каза тя, преди той да възрази. — Трябва да се разпръснем, нали?

— По двойки. Фокс, вие с Лейла тръгнете натам. Куин, ние тръгваме насам. Гейдж и Сибил — отзад. Трябва да е наблизо. Никога не ходи далеч.

Воят на Лъмп издаваше уплаха, това Кал не искаше да изрече на глас. Неговото глупаво, мързеливо куче виеше уплашено.

— Дръж се за панталона ми… за колана. Здраво.

Стисна зъби, когато студените й ръкавици докоснаха кожата му, и пристъпи напред. След първите две крачки долови нещо, примесено с воя.

— Чу ли това?

— Да. Смях. На гадно малко момче.

— Върви…

— И аз не бих оставила кучето навън.

Страховит порив на вятъра се надигна като приливна вълна и завъртя огромни вихрушки от сняг и нещо, което наподобяваше късчета лед. Кал чу пращене на клони, като изстрели в мрака. Зад него Куин загуби равновесие и силният вятър едва не повали и двамата.

Реши на всяка цена да върне Куин обратно в къщата. Щеше да я заключи в някой гардероб, ако се наложи, а после да излезе отново и да намери кучето си.

Когато се обърна, за да сграбчи ръката й, ги видя.

Кучето му седеше на задните си крака, полузаровено в снега, с вдигната нагоре глава, докато от гърлото му се изтръгваше онзи протяжен, отчаян вой.

Момчето се носеше на сантиметри над снега. „Кикот“ помисли си Кал. Не бе дума, която човек употребява всеки ден, но така би определил звуците, които чуваше.

Момчето се захили при новия порив на вятъра. Лъмп вече бе заровен до раменете.

— Остави кучето ми на мира, проклетнико!

Кал се хвърли напред, но вятърът го тласна обратно и двамата с Куин се озоваха на земята.

— Повикай го — извика Куин. — Повикай го, накарай го да дойде тук! — Докато говореше, свали ръкавиците си, сложи два пръста в устата си и пронизително изсвири, а Кал отчаяно закрещя на Лъмп.

Кучето потрепери, а създанието избухна в смях.

Кал продължи да вика, да ругае, да пълзи, докато снегът го заслепяваше и студът сковаваше ръцете му. Чуваше викове зад гърба си, но с цялото си същество се стремеше напред, за да стигне, преди следващият порив напълно да затрупа кучето.

„Ще се задуши“, мислеше си Кал, докато с мъка се плъзгаше напред. Ако не стигнеше навреме, Лъмп щеше да се удави в този океан от сняг.

Усети как нечия ръка сграбчи глезена му, но продължи да пълзи по корем.

Стиснал зъби, протегна ръка и хвана хлъзгавия нашийник. Събра сили да погледне нагоре към очите, които искряха в зловещо зелено, червени по края.

— Няма да го погубиш.

После дръпна нашийника. Не обръщайки внимание на джавкането на Лъмп, енергично го повлече. Въпреки че виеше и скимтеше, кучето не помръдваше, сякаш тялото му бе затънало във втвърден цимент.

А Куин лежеше до него по корем и ровеше с ръце в снега.

Фокс се втурна надолу, разпръсвайки сняг. Кал напрегна цялата си сила и още веднъж впери поглед в очите на чудовище върху лице на дете.

— Казах ти, че няма да го погубиш.

При следващото дръпване разтрепераното и скимтящо куче се озова в ръцете му.

— Няма страшно, всичко е наред. — Кал потърка лице в студената мокра козина. — Да се махаме оттук.

— Да го сложим до камината.

Лейла се опитваше да помогне на Куин, докато Сибил с мъка се изправяше, допълзяла на колене. Гейдж пъхна фенерчето в задния си джоб, подаде ръка на Сибил и издърпа Куин от снега.

— Можеш ли да вървиш? — попита я той.

— Да, да. Да влизаме вътре, преди още някой да получи измръзване.

Кърпи, одеяла, сухи дрехи, горещо кафе, бренди, дори за Лъмп, стоплиха скованите кости и вцепенената плът. Подхранен с нови трупи, огънят гореше буйно.

— То го държеше, не можеше да се измъкне. — Кал седна на пода, с главата на кучето в скута си. — Не можеше. Щеше да го зарови в снега. Едно глупаво, безобидно куче.

— Случвало ли се е друг път? — попита Куин. — Въздействало ли е върху животни по този начин?

— Няколко седмици преди Седемте е имало удавени или прегазени на пътя животни. Понякога домашни любимци побесняват. Но не и нещо подобно. Това беше…

— Демонстрация. — Сибил уви одеялото по-плътно около краката на Куин. — Искаше да ни покаже какво може.

— Или да види какво можем ние — възрази Гейдж и получи подозрителен поглед от Сибил.

— Вероятно това е по-точно, по-близо до истинската му цел. Дали ще успеем да го измъкнем. Едно куче не е човек, би трябвало да е по-лесно за контролиране. Не се обиждай, Кал, но твоят четириног приятел не може да се сравнява по умствени способности дори с малчуган.

Кал ласкаво повдигна едното от клепналите уши на Лъмп.

— Горкият ми глупчо.

— Значи е било просто перчене. Измъчвало е горкото куче за забавление. — Лейла приклекна и погали Лъмп отстрани. — Заслужава да му го върнем по някакъв начин.

Заинтригувана, Куин наклони глава.

— Какво имаш предвид?

— Все още не зная, но е нещо, върху което трябва да помислим.