Нора Робъртс
Кръвни братя (12)

Единадесета глава

Кал изпрати голям букет розови рози на майка си. Франи обичаше традиционните цветя за Свети Валентин и той знаеше, че баща му винаги избира червени. Ако някога забравеше, Ейми Йост от цветарския магазин неизбежно щеше да му го напомни, както всяка година.

— Баща ти поръча червени миналата седмица, за доставка днес, саксия с мушкато за баба си и от специалната ни празнична аранжировка за сестрите ти.

— Този подмазвач — каза Кал. Знаеше, че това ще я накара да се засмее. — Какво ще кажеш за букет жълти за баба ми? Във ваза, Ейми. Не искам да се суети с тях.

— А, много мило. Имам адреса на Еси в компютъра, само надпиши картичката.

Кал избра една от изложените и след минута размисъл написа: „Червени са сърцата, а жълти са цветята. В празничния ден дар са те от мен“.

„Банално“, реши той, но щеше да хареса на баба му.

Посягаше към портфейла си, за да плати, когато забеляза лалетата на червени и бели ивици зад стъклените врати на хладилната витрина.

— Тези лалета изглеждат… интересни.

— Красиви са, нали? Създават усещане за пролет. Няма проблем, ако искаш да сменя някои от розите с тях. Мога да…

— Не, не, може би… Ще взема и от тях. Още една доставка във ваза, Ейми.

— Добре. — Веселото й закръглено лице засия от любопитство и очакване на интересна клюка. — Коя е избраницата ти, Кал?

— По-скоро са подарък за нов дом.

Не виждаше причина да не изпрати цветя на Куин. „Жените обичат цветята“, помисли си той, докато попълваше формуляра за доставка. Беше Свети Валентин и тя се нанасяше в новата си квартира. Не бе като да й купи годежен пръстен или венчална халка.

Беше просто хубав жест.

— Куин Блек. — Ейми закачливо повдигна вежди, когато прочете името. — Мег Стенли я срещнала на битпазара вчера с онази нейна приятелка от Ню Йорк. Мег казва, че изкупили половината стока. Чух, че ходиш с нея.

— Не… — Дали не беше истина? Най-добре бе да си трае. — Какво лошо има, Ейми?

Прибирайки кредитната си карта в движение, Кал излезе и закрачи приведен заради студа. Вече се продаваха шарени лалета, но по нищо не личеше, че майката природа мисли за пролет. От небето се сипеше ситна и грозна суграшица, от която улиците и тротоарите ставаха хлъзгави като полети с мазнина.

Бе излязъл от боулинг центъра както всеки път — точно навреме, за да бъде пред цветарския магазин при отварянето му. Това бе най-добрият начин да избегне паническото струпване на други клиенти, чакали до последния момент да поръчат изненада за празника.

Очевидно нямаше причина за безпокойство. Не само в магазина не бе влязъл нито един друг клиент, докато купуваше розите и импулсивно привлеклите го лалета, а и нямаше нито пешеходци по тротоарите, нито коли, пълзящи към бордюра, за да спрат пред „Цветарницата“.

— Странно.

Гласът му прозвуча глухо сред съскането на суграшицата по асфалта. Дори в най-ужасните дни срещаше хора по улиците. Пъхна голите си ръце в джобовете и мислено се упрекна, че не бе нарушил обичая си и не бе дошъл с колата.

— Който робува на навици, нека да мръзне — промърмори той на себе си. Искаше час по-скоро да стигне до офиса си, да пийне кафе и да се подготви за отмяна на заплануваното парти с музика на живо, в случай че валежът се усили. Ако просто се бе качил в проклетото возило, вече щеше да е там.

С тези мисли погледна към центъра и видя, че светофарът до площада не работи.

„Ниско напрежение“, помисли си Кал. Това бе проблем. Ускори крачките си. Знаеше, че Бил Търнър ще се погрижи да се включи аварийният генератор, но той трябваше да е там. Учебните занятия бяха отменени, което означаваше, че залата за игри ще е пълна с хлапета.

Съскането на суграшицата се усили, докато зазвуча като маршови стъпки на армия от гигантски насекоми. Въпреки хлъзгавия тротоар Кал започна да подтичва и изведнъж си зададе въпроса защо няма коли до площада или паркирани до бордюрите. Защо не се виждаха никакви коли?

Спря и в този миг съскането престана. В настъпилата тишина пулсът му отекваше като удари на юмрук по стомана.

Тя стоеше толкова близо, че можеше да посегне към нея и да я докосне, но знаеше, че ако опита, ръката му ще премине през образа й като през вода.

Косите й бяха тъмноруси, дълги и разпуснати, както когато носеше ведрата с вода към малката къща сред гората. Когато пееше за някаква зелена градина. Но тялото й бе стройно и изправено, в дълга сива рокля.

Хрумна му глупавата мисъл, че явно отново вижда призрак, но този път поне не е бременна.

Сякаш чула това, тя се усмихна.

— Аз не съм твоят страх, а ти си моята надежда. Ти и другите части от цялото. Онова, което живее в теб, Кейлъб Хокинс, принадлежи на миналото, настоящето и бъдещето.

— Коя си ти? Името ти е Ан, нали?

— Аз съм онова, което е било преди теб, и ти си създаден с любов. Знай, че дълго, дълго преди да се появиш на света, си бил обичан.

— Любовта не е достатъчна.

— Така е, но тя е скалата, върху която се крепи всичко останало. Трябва да прогледнеш, трябва да видиш. Дошло е времето, Кейлъб. Дългоочакваното време.

— Време за какво?

— За края. Седем пъти по три. Смърт или живот.

— Кажи ми какво трябва да направя.

— Само да можех. Само да можех да те избавя от бремето. — Жената повдигна ръка и отново я отпусна. — Нужна е борба, саможертва и голяма смелост. Нужна е вяра. И любов. Смелостта, вярата и любовта са го възпирали досега и не са му позволили да погуби всички същества, които живеят и дишат на това място. Сега съдбата им е във вашите ръце.

— Не знаем как. Опитвали сме.

— Дошло е времето — повтори тя. — То е по-силно, но вие също, както и ние. Използвайте всичко, което имате, вземайте това, което то е посяло, но никога не ще притежава. Провалът е немислим.

— Лесно е да го кажеш. Ти си мъртва.

— Но ти не си. И те не са. Не го забравяй.

Когато образът започна да избледнява, той все пак протегна ръка, но напразно.

— Почакай, за бога! Почакай. Коя си ти?

— Твоя съм — отвърна тя. — Твоя и негова завинаги.

Изчезна, а суграшицата отново засъска по пътната настилка. Край него профучаха коли, когато светофарът до площада светна зелено.

— Тук не е място за бленуване.

Мег Стенли го заобиколи и му намигна, преди да отключи вратата на „При мамчето“.

— Права си — промълви Кал. — Не е.

Отново тръгна към центъра, но сви в една пресечка на главната улица.

Колата на Куин стоеше на алеята и през прозореца на къщата се виждаше, че е запалила лампите, за да разсее сумрака. Почуквайки, той чу приглушена покана влезе.

Отваряйки, видя Куин и Лейла да се опитват да качат по стълбите нещо, което приличаше на бюро.

— Какво правите? Господи! — Кал се приближи и хвана единия край, до Куин. — Ще се нараните.

Като израз на раздразнение, тя енергично тръсна глава назад, за да отмести косите от лицето си.

— Справяме се.

— Накрая ще се озовете в спешното отделение. Върви горе, хвани другия край до Лейла.

— Тогава и двете ще вървим назад. Защо ти не го хванеш от онази страна?

— Защото така аз поемам по-голямата част от тежестта.

— Аха.

Тя пусна края и се провря между бюрото и стената.

Кал не си направи труда да попита защо то трябва бъде пренесено горе. Бе живял с майка си твърде дълго, за да си хаби езика. Вместо това, пръхтейки, изрече няколко команди, за да предотврати удар на ръба в стената, когато завиха наляво над стълбите. После изпълни наставленията на Куин да го сложат под прозореца в най-малката спалня.

— Виждаш ли, бяхме прави. — Задъхана, Куин придърпа надолу памучния пуловер с емблемата на държавния университет в Пенсилвания. — Тук му е мястото.

Имаше стол от седемдесетте, който бе видял и по-добри дни, лампион с розов стъклен абажур с кристални висулки и ниска етажерка, лакирана в черно преди десетилетия, която се разклати, когато той опря ръка на нея.

— Зная, зная. — Куин махна с ръка, срещайки навъсения му поглед. — Нуждае се само от заковаване или нещо подобно и просто ще се впише идеално в обстановката. Мислехме да си направим малка всекидневна, но после решихме, че тази стая е по-подходяща за кабинет. Тогава първото бюро, на което се спряхме, трябва да отиде в трапезарията.

— Добре.

— Лампионът прилича на нещо от „Най-добрият малък публичен дом в Тексас“. — Лейла разклати една от кристалните висулки. — Но точно затова ни хареса. Столът е ужасно грозен.

— Но удобен — настоя Куин.

— Но удобен, а за другото има покривки.

Кал изчака няколко мига, когато и двете очакващо приковаха погледи в него.

— Добре — повтори той, както бе свикнал да приема обясненията на майка си за едно или друго разположение.

— Не сме си поели дъх. Върнахме наетата кола на Лейла и отидохме на битпазара в покрайнините на града… златна мина! Обаче решихме, че матраците няма да са втора употреба. Поръчахме ги и ще пристигнат днес следобед. Както и да е, ела да видиш как сме се устроили.

Куин сграбчи ръката му и го задърпа по коридора към стаята, която си бе избрала. Имаше дълго бюро, отчаяно нуждаещо се от лакиране, а над него — голямо огледало. До отсрещната стена бе сложен голям скрин, някой го бе боядисал в убийствено и лъщящо червено. Върху скрина имаше лампа с тялото на героиня от комикси.

— Уютно.

— Ще бъде приятно за живеене, когато сме готови.

— Да. Знаеш ли, мисля, че тази лампа беше на сестра ми Джен преди двадесет — двадесет и пет години.

— Класическа е — отбеляза Куин. — Кичозна.

Той се върна към стандартното: „Добре“.

— Мисля, че картината, която купих, е в стил датски модернизъм — отбеляза Лейла от вратата. — Или фламандски. Ужасна е, питам се защо я взех.

— Сами ли пренесохте всичко тук?

— О, моля те. — Куин отново тръсна глава. — Разчитаме повече на ум, отколкото на мускули. Както и на малка инвестиция. Знаеш ли какъв товар биха пренесли няколко тийнейджъри за по двадесет долара на човек и възможността да позяпат мацки като нас?

Куин зае поза на модел, с ръка на хълбока.

— Аз бих свършил работата и за десетачка. Можеше да се обадиш.

— Такова беше намерението ни всъщност. Но момчетата сами предложиха услугите си. Ще поседнем ли на новия ни диван трета-четвърта ръка?

— Доста се поизпотихме — добави Лейла. — Имаме чисто нова кафемашина и разнообразна колекция от чаши.

— Бих пийнал кафе.

— Аз ще го направя.

Кал остана загледан след Лейла.

— Май е направила завой на сто и осемдесет градуса относно оставането.

— Убедителна съм. А ти си щедър. Мисля, че заслужаваш награда.

— Давай. Готов съм да я получа.

Тя се засмя, сложи ръце на раменете му и го целуна страстно и звучно.

— Това вместо десетте долара ли беше?

Усмивката й засия, когато го смушка в корема.

— Ще се задоволиш с една целувка. Наистина част от причината за решението на Лейла да остане са парите. Беше… все още е трудно решение за нея. Но идеята да вземе дълъг неплатен отпуск и да живее в тази къща без наем, като запази апартамента си в Ню Йорк, я накара да се замисли.

Застанала до яркочервения скрин, Куин включи и изключи кичозната лампа. Съдейки по изражението й, Кал би казал, че това й доставя удоволствие.

— И така, перспективата да живее тук без наем отстрани един от проблемите в списъка й — продължи Куин. — Не е решила окончателно. Днес е денят й за размисъл.

— Ще ви кажа нещо, заради което може да се окаже последният й ден.

— Случило се е нещо. — Тя отпусна ръка и се обърна към него. — Какво?

— Ще го кажа и на двете ви. Искам да се обадя на Фокс, да видим дали може да намине. За да разкажа на всички наведнъж.

 

 

Наложи се да го направи в отсъствието на Фокс, който по думите на госпожа Хоубейкър имал дело в съда. Затова Кал седна в странно обзаведената всекидневна, на толкова мек и потъващ диван, че започна да си представя как разсъблича Куин върху него. Съвзе се и им описа видението си на главната улица.

— ПИТ — реши Куин.

— Какво?

— Съкращение, като НЛО. Преживяване извън тялото. Изглежда, това ти се е случило или може би кратко пътуване между измеренията, при което си се озовал в алтернативен Хокинс Холоу.

Бе прекарал две трети от живота си, обсебен от нещо непонятно за здравия разум, но никога не бе чувал друга жена да говори като Куин Блек.

— Не беше нищо алтернативно и през цялото време се намирах в тялото си.

— Правя проучвания и пиша за паранормалното от доста време — отвърна Куин и замислено отпи глътка кафе.

— Може би е разговарял с дух, който е създал илюзията, че са сами на улицата, и е направил така, че всички други там да… станат невидими за няколко минути. — Лейла сви рамене, когато Куин я изгледа с присвити очи. — Новачка съм в тази област и все още ми е трудно да престана да се крия под завивките в очакване някой да ме събуди и да ми каже, че всичко е било сън.

— За новачка теорията ти е доста добра — увери я Куин.

— А моята: че онова, което каза тя, е далеч по-важно точно сега от начина, по който ми го каза?

— Приемам забележката — кимна Куин на Кал. — Сега е моментът. Три пъти по седем. Лесно е да се пресметне.

— Двадесет и една години. — Кал стана и закрачи. — Тази година през юли ще станат двадесет и една.

— Три, както и седем, се смятат за магически числа. Вероятно ти е казала, че е било писано да бъде сега, през този юли. То е по-силно, както и ти, те — също.

Куин стисна клепачи.

— Значи и то, и тази жена, този дух, са успели…

— … да се проявят — довърши Куин мисълта на Лейла. — Такава е логиката.

— Тук няма нищо логично.

— Напротив. — Куин отвори очи и погледна Лейла снизходително. — В тази сфера съществува съвършена логика. Не онази, която познават всички или повечето от нас във всекидневието си. Миналото, настоящето и бъдещето. Неща, които са се случили, случват се и биха могли да се случат като част от решението, като начин да се сложи край.

— Мисля, че има нещо повече. — Кал се обърна с гръб към прозореца. — След онази нощ до камъка ние тримата вече бяхме различни.

— Не се разболявате и почти всяка рана заздравява моментално. Куин ми каза.

— Да. И аз виждах.

— Без очила.

— И по-рано съм виждал разни неща. Започна… точно там, няколко минути по-късно започнах да получавам проблясъци от миналото.

— Като онзи, който получи… който двамата получихме — поправи се Куин, — когато едновременно докоснахме камъка. И по-късно, когато…

— Подобни. Невинаги толкова ясни и толкова ярки. Понякога — докато съм буден, понякога — насън. Понякога — съвсем неочаквано. А Фокс… Разбра го много по-късно. Господи, бяхме десетгодишни. Сега вижда… — Кал поклати глава с известно угризение — вижда или по-скоро усеща мислите и чувствата на околните.

— Фокс е телепат? — попита Лейла.

— Адвокат с телепатични способности. Затова е толкова търсен.

Въпреки всичко заключението на Куин накара Кал да присвие устни.

— Не е точно така. Никога не е било нещо, което можем да контролираме напълно. Фокс трябва да полага голямо усилие и невинаги се получава. Но оттогава има инстинкт за хората. А Гейдж…

— Предвижда онова, което би могло да се случи — добави Куин. — Той е ясновидец за бъдещето.

— За него е най-трудно. Това е причината… една от причините да не прекарва много време тук. Когато е тук, е по-тежко. Имал е ужасяващи видения, сънища, кошмари, наричай ги както желаеш.

„И си страдал заедно с него“, помисли си Куин.

— Но досега не е видял онова, което трябва да направите?

— Не. Щеше да бъде твърде лесно, нали? — мрачно отвърна Кал. — Много по-забавно е да объркаш живота на три хлапета, да гледаш как невинни хора умират или се избиват и осакатяват помежду си. Оставяш това да се случва две десетилетия и накрая казваш: „Е, момчета, дошло е времето“.

— Вероятно не е имало друга възможност. — Куин протегна ръка напред, когато очите на Кал засвяткаха. — Не казвам, че е честно. Ужасно е, погледнато отвсякъде. Искам да кажа, че сигурно е било невъзможно да е другояче. Заради нещо, което е сторил Джайлс Дент, или нещо, заложено векове по-рано. Казала е, че някой го възпира, че не му позволява да унищожи Холоу. Ако е била Ан и е говорела за Джайлс Дент, това означава ли, че той е държал онова създание, онзи „звяр“ в капан и че по някакъв начин той, „благословеният“, е бил свързан с него и през цялото време се е борил с него? Триста петдесет и няколко години. И това е ужасно.

Лейла подскочи при отчетливо почукване на вратата, а после стана.

— Аз ще отворя. Може би е доставката.

— Не грешиш — тихо каза Кал. — Но от това не ми става по-леко. Не е лесно да зная, дълбоко в себе си, че наближава последният ни шанс.

Куин скочи на крака.

— Иска ми се…

— Цветя! — извика Лейла с удивление, внасяйки вазата с лалета. — За теб са, Куин.

— Господи, точно сега ли? — промърмори Кал.

— За мен? О, мили боже, приличат на захарни чашки. Прекрасни са! — Куин ги сложи на старинната масичка за кафе. — Сигурно е подкуп от редактора ми, за да довърша статията за… — Замълча, щом отвори плика с картичката. На лицето й се изписа изумление и тя вдигна поглед към Кал. — Изпратил си ми цветя?

— Връщах се от цветарския магазин, когато…

— Изпратил си ми цветя за Свети Валентин.

— Мама ме вика — заяви Лейла. — Идвам, мамо!

После бързо излезе.

— Изпратил си ми лалета, които изглеждат като захарни чашки, на Свети Валентин.

— Изглеждаха забавни.

— Това си и написал на картичката. „Изглеждат забавни, нали?“. Ах! — Куин прокара пръсти през косите си. — Държа да кажа, че съм разумна жена, която отлично знае, че Свети Валентин е комерсиално създаден празник с цел продажби на поздравителни картички, цветя и захарни изделия.

— Е, добре. — Кал пъхна ръце в джобовете си. — Така е.

— И не съм от жените, които се разнежват заради букет цветя или ги приемат като извинение след кавга, прелюдия към секс или което и да е от честите им предназначения.

— Просто ги видях и си помислих, че ще те зарадват. Точка. Трябва да се връщам на работа.

— Но — продължи тя и закрачи към него — странното е, че в случая не мога да заподозра никое от тези предназначения. Наистина са забавни. — Повдигна се на пръсти и го целуна по бузата. — И красиви. — Целуна го по другата. — Трогателен жест. — Накрая — по устните. — Благодаря.

— Моля.

— Искам да добавя, че… — плъзна ръце надолу по ризата му тя, после нагоре. — Ако ми кажеш в колко часа свършваш работа довечера, горе в спалнята ми ще те чака бутилка вино и, уверявам те, доста приятни изживявания.

— В единадесет — веднага отвърна той. — Мога да бъда тук в единадесет и пет. О… по дяволите! Партито за Свети Валентин е до полунощ. Специално събитие. Няма проблем. Ти ще дойдеш.

— Разбира се. — Когато Кал се усмихна широко, тя завъртя очи. — Парти в „Боул-а-Рама“? Господи, ще ми хареса. Но не мога да оставя Лейла сама тук. Не и вечерта.

— И тя може да дойде… да потанцува.

Този път завъртането на очи не бе шеговито.

— Кал, никоя жена не би искала да се влачи с двойка на парти за Свети Валентин. Сякаш носи на челото си надпис „Смотанячка“, който не се заличава лесно.

— Фокс може да я доведе. Може би. Ще го попитам.

— Това е добра идея, особено щом го правим за забавление. Ти ще попиташ него, аз — нея, и ще видим. Но дори и да не стане… — Куин сграбчи предницата на ризата му и този път доближи устните му до своите за дълга, дълга целувка. — В моята спалня, в дванадесет и пет.

 

 

Лейла седеше на новия си матрак, купен с намаление, докато Куин трескаво преглеждаше дрехите, които преди малко бе окачила в гардероба си.

— Куин, наистина благодаря за загрижеността, но се постави на мое място. В ролята на „опашката“.

— Момиче с кавалер не може да се нарече „опашка“. Фокс ще дойде.

— Защото Кал го е помолил да прояви съжаление към бедната неудачница без гадже за Свети Валентин. Може би му е казал или го е подкупил, или…

— Права си. Сигурно се е наложило да извие ръцете му, за да го накара да излезе с плашило като теб. Признавам, че всеки път, когато те погледна, се изкушавам да кажа: „Господи, каква грозница!“. Освен това… О, страхотно сако! Имаш много хубави дрехи. Но това е върхът. Ммм! — Куин го погали, сякаш галеше котка. — Кашмир.

— Не зная защо го взех. Не зная защо взех половината неща, които опаковах в багажа си. Просто ги грабнах. А ти се опитваш да отвлечеш вниманието ми.

— Не точно, но се получава. За какво говорех? А, да. Освен това, не отиваме на любовна среща. Ще бъде групово забавление — каза тя и накара Лейла да се усмихне. — Просто ще отидем четиримата заедно в боулинг клуба, за бога, да послушаме някаква местна банда и да потанцуваме.

— Да. След което ти ще вържеш шал на вратата на спалнята си. Била съм в колеж, Куин. Имала съм съквартирантка. Всъщност, имах съквартирантка нимфоманка с огромна колекция от шалове.

— Проблем ли е? — Куин престана да рови в гардероба и хвърли поглед назад към нея. — Ние с Кал, в стаята отсреща?

— Не. Не. — Как да не се почувства глупава и дребнава в този момент? — Мисля, че е страхотно. Наистина. Щом ви погледне човек, може да каже, че сте готови да се нахвърлите един върху друг като зверове.

— Така ли? — Куин рязко се завъртя. — Сигурно.

— Той е страхотен. Радвам се за вас. Просто се чувствам… — Лейла раздвижи рамене. — … излишна.

— Не си. Не бих могла да живея тук без теб. Куражлийка съм, но не бих останала сама в тази къща. Партито не е нищо особено. Не е задължително да ходим, но мисля, че ще е забавно за всички ни. И шанс да направим нещо съвсем нормално, което да отклони мислите ни от всичко ненормално.

— Имаш право.

— Е, обличай се. Сложи нещо небрежно и може би малко секси, и да превземем „Боул-а-Рама“.

 

 

Музикантите, местна група на име „Холоуд Аут“, бяха започнали първата си изява. Често свиреха по сватби и фирмени тържества и редовно ги ангажираха за проявите в центъра, защото репертоарът им включваше всичко от стандартни стари парчета до хип-хоп. Това „за всекиго по нещо“ поддържаше оживлението на дансинга, а решилите да си дадат почивка можеха да си побъбрят на някоя от разположените в кръг маси или да пийнат и хапнат нещо от малката шведска маса до една от страничните стени.

Според Кал неслучайно това бе една от най-популярните прояви в центъра. Майка му оглавяваше комитета по украсата, така че бе пълно с цветя, свещи, червени и бели гирлянди и светещи червени сърца. Хората имаха повод да се издокарат, доколкото позволяваше февруарското време, да се съберат и послушат музика и да покажат танците, които са научили. Или като Сай Хъдзън, дори и без да са ги научили.

Беше един от малкото весели мигове към края на тягостната зима и винаги успяваха да напълнят заведението. Кал танцува с Еси на „Отнеси ме до луната“.

— Права беше майка ти да те запише на онези уроци по танци.

— Станах за посмешище на всичките си връстници — отбеляза Кал. — Но сега нямам проблеми със стъпките.

— Повечето жени биха полудели по добър танцьор.

— Факт, от който се възползвам при всяка възможност. — Той й се усмихна. — Толкова си хубава, бабо.

— Остарявам с достойнство. На младини съм завъртяла доста глави.

— Все още завърташ моята.

— А ти все още си най-сладкият ми кавалер. Кога ще доведеш онази писателка на гости при мен?

— Скоро, ако искаш.

— Мисля, че е време. Не зная защо. Като заговорихме за… — Тя кимна към отворените двойни врати. — Тези двете наистина биха завъртели главата на всеки.

Кал погледна натам. Забеляза и Лейла, защото бе до нея, но цялото му внимание бе насочено към Куин. Бе навила буйните си руси коси с нотка на изисканост и бе облякла отворено черно сако върху дантелено горнище — корсаж, спомни си той. Наричаха ги корсажи и Бог да благослови онзи, който ги бе измислил.

На ушите и китките й блестяха украшения, но той бе сляп за всичко друго, освен за тази невероятно секси ключица, която нямаше търпение да докосне с устни.

— Ще ти потекат лиги, Кейлъб.

— Какво? — Той примигна и се обърна към Еси. — О, боже!

— Наистина е прелестна. Придружи ме до масата ми и върви да я посрещнеш. Доведи нея и приятелката й да ги поздравя, преди да си тръгна.

Докато стигне до тях, Фокс вече ги бе настанил до един от подвижните барове и бе поръчал шампанско. Куин се обърна към Кал с чаша в ръка и надвика музиката:

— Тук е супер! Бандата е върхът, питиетата са студени, а обстановката те кара да мислиш само за любов.

— Очакваше да видиш двама-трима беззъби смотаняци, свирещи на буркани и дъска за пране, евтин сайдер и няколко пластмасови сърца?

— Не — засмя се тя и размаха пръст срещу него. — Но не очаквах и това. За първи път съм на парти с жива музика в боулинг зала и съм впечатлена. Виж! Онова там не е ли почитаемият кмет? Мъжът, който прикляква?

— С братовчедката на съпругата си, която е диригент на хора на Първа методистка църква.

— Онази жена не е ли твоята секретарка, Фокс?

Лейла посочи към една маса.

— Да. За щастие, мъжът, когото целува, е съпругът й.

— Изглеждат лудо влюбени.

— Мисля, че са. Не зная какво ще правя без нея. След два месеца се местят в Минеаполис. Вместо просто да заминат за няколко седмици през юли… — Фокс замълча. — Никакви разговори за работа тази вечер. Искате ли да си намерим маса?

— Идеално за зяпане на хора — съгласи се Куин, а после рязко се завъртя към музикантите. — „В настроение“!

— Емблематичното им парче. Танцуваш ли суинг? — попита я Кал.

— Доста добре. — Куин го погледна и се подвоуми. — А ти?

— Да видим какво можеш, Русокоске.

Той сграбчи ръката й и я повлече към дансинга. Фокс се загледа в тях, докато се въртяха и изпълняваха сложни стъпки.

— Никога не ще мога да се науча на това.

— И аз. О! — Лейла широко отвори очи. — Доста са добри.

На дансинга Кал зае позиция с Куин за двойно завъртане и после я хвана, с гръб към него.

— Уроци?

— Четири години. Ти?

— Три. — Когато песента свърши и започна бавна балада, той я притисна и отправи благословия към майка си. — Радвам се, че си тук.

— Аз също. — Куин потърка буза в неговата. — Тази вечер всичко изглежда толкова хубаво, сладко и бляскаво. Ммм! — замърка тя, когато Кал галантно я завъртя. — И секси. — Наведе глава назад и му се усмихна. — Напълно промених циничния си възглед за Свети Валентин. Вече е любимият ми празник.

Той потърка устните й със своите.

— Какво ще кажеш след този танц да се уединим горе в склада за едно бързо?

— Защо да чакаме?

Смеейки се, Кал понечи отново да я притегли към себе си. И застина.

От сърцата течеше кръв. Червени струи обливаха бляскавите украси и капеха на дансинга, опръскваха масите, стичаха се по косите и лицата на хората, които се смееха, разговаряха, пристъпваха или се поклащаха.

— Куин!

— Виждам го. О, господи!

Вокалистът продължаваше да пее за любов и копнеж, докато червените и сребристи балони над главите им гръмваха един след друг като пушечни изстрели. И от тях се посипваха паяци.