Раф Вальо
Сбогом, ченге! (4)

Глава 4

Полицейското управление се намираше близо до кметството. Вержа се върна пеша. Страхът, който прочете в очите на Лардат, го успокояваше за много неща. В настоящия момент имаше преимущество. Заместник-кметът ще мълчи. Но никога не трябва много да се вярва, че победата е сигурна, не бива да се подценява противникът — тези уроци Вержа беше почерпил от борбата против организираните банди.

Върна се в своя кабинет и веднага позвъни на Мора. Инспекторът скоро дойде.

— Сядай — каза Вержа.

И изведнъж за пръв път у него се прокрадна опасението, че го подслушват. Рязко стана.

— Дявол да го вземе — извика той, измисляйки на бърза ръка някакъв предлог, — съвсем забравих, че трябва нещо да проверя.

Помъкна след себе си Мора, мълчаха и двамата, докато не излязоха на улицата.

— Караш ли все още самолет? — попита Вержа.

Мора беше служил в авиацията и беше летял на изтребители.

— Тренирам от време на време.

— Знаеш ли самолета на Лардат?

Мора назова марката и добави, че за него този самолет е почти като мотопед.

— Но до Женева може да излети, нали? — заинтересува се Вержа.

— Приблизително за около два часа.

— Ще полетиш ли с мен?

— Да.

— Ще трябва да прекрачиш барикадата. Ние бяхме от едната й страна. И изведнъж ще се окажем от другата.

— Искате да кажете, че ще откраднем пари?

— Много пари. Това не те ли смущава?

— Някога може би. Но сега вече не. Вярвах, че законите съществуват, за да се борим с престъпността, а се убедих, че са само за да й съдействуват.

— Все пак помисли си хубаво — каза Вержа. — Може би ще съжаляваш, че си ме последвал.

— Накъде ще се отправим, шефе?

— За Южна Америка, но ще минем през Женева. Ако живеехме в честно общество — заговори Вержа, — където всички негодници са зад решетките, нямаше да направя това, в което сега ме обвиняват. Дори и да не е престъпление и на никого да не е причинило зло. Но да правят от мен изкупителна жертва в същото време, когато хиляди други си тъпчат джобовете — извинявайте, няма да стане!

Извади от джоба си хартийката, подписана от Лардат.

— Ще отидеш на летището, ще вземеш самолета и хубавичко ще го огледаш, за да се запознаеш с него.

— Кога ще летим?

— Мисля, че след една седмица.

— Имате ли паспорти, документи?

— Имам всичко.

* * *

Преди да напусне кабинета си, Вержа буквално опустоши секретното чекмедже. В къщи сложи в един куфар всички документи, и онези, които още преди беше донесъл и прибрал в домашната си каса. Сложи куфара в багажника на БМВ-то. Не мислеше, че го следят. Всеки случай това нямаше никакво значение. Всички знаеха за връзката му със Силвена. Спокойно може да отнесе при нея някакъв куфар.

Силвена не си беше в къщи. Вержа се разположи в просторния, облепен с бели копринени тапети хол, обади се по телефона на Силвена и я предупреди, че чака, след което потъна в изучаването на документите, които беше взел от архива на отдела за обща информация и от своите собствени архиви. Повечето бяха фотокопия, но имаше и оригинали. Те разкриваха ужасната картина на града, покварата на неговите жители, особено на именитите му граждани. При четенето на полицейските рапорти, обширните записки, купа сведения, получени от различни страни, всички сплетни, събрани от достоверни източници; създаваше се впечатление, че градът е населен със странни, извратени хора, които мислят само за собствената си изгода и удоволствия — обикновената изневяра беше нещо банално, чиновникът, който приемаше подаръци, сякаш беше образец на честност, предприемачът, който само наполовина превишаваше сметката — доблестен гражданин. Работейки в полицията на нравите, Вержа беше събрал рядка колекция от престъпни деяния.

Силвена завари Вержа седнал по риза. Не беше пил, не беше ял, целият потънал в своето занимание.

— Съществува ли още онази твоя приятелка, която има лозе в Жирдоне? — попита той.

Тя кимна.

— Утре ще й занесеш този куфар. Провери дали няма да те следят. Подготвил съм маршрут: половината минава по националното шосе, половината по малки пътища. Ще й кажеш, че след няколко дни ще отидеш да си вземеш куфара. Помъчи се колкото може по-малко да й обясняваш.

— Тя няма да ме пита.

* * *

Инспектор Естев, един от петимата, които работеха в отдела, вдигна ръка. Нямаше търпение да чака.

— Имаме сведения за Ги Портор — каза той.

Вержа провеждаше ежедневното съвещание. Той се учуди и доволно се усмихна. За него Ги Портор беше враг номер едно, закоравял бандит. Върлуваше в района на Лион, после се беше прехвърлил на югозапад, където беше ограбил филиала на Селскостопанската банка. Наричаха го „побъркания със спусъка“: в сметката си имаше четирима убити, от които единият полицай. Беше заявил, че след като е опознал радостите на затворническия живот, няма желание повече да попада в ръцете на полицията. Това означаваше, че ще стреля във всеки и по-скоро ще се остави да бъде убит, отколкото арестуван. Вержа на свой ред беше обещал, че ако Портор не се самоубие, ще го хване жив.

— Крие се в града — продължи Естев. — Гримиран е. Но от време на време посещава едно бистро в центъра. Един от моите хора го е познал по белега на вътрешната страна на китката.

За да се срещнеш с Люсиен Робер, трябва да предприемеш редица предпазни мерки, особено ако си полицай. Робер беше делегат на всеобщата конфедерация на труда, член на регионалния съвет. Беше нисък, черноок, слабоват човек, очите и ушите на отдела на общата информация в профсъюзите. Държаха го на въдицата вече повече от година. Беше издал група испански комунисти емигранти, след като бяха правили обиск в къщата му. Оттогава полицаите му пъхваха от време на време по малко пари като утешение за неговата подлост. Това беше ефективно лекарство.

Ритуалът започваше с телефонно позвъняване в централната поща. Робер работеше там като сортировач на колети. Длъжността му позволяваше да използува телефон. Условната фраза звучеше приблизително така: „Трябва да знаем твоето мнение.“ След няколко минути Робер вече седеше в някое от най-близките кафенета. Там трябваше да му се обадят по телефона повторно и чак тогава да се договорят за мястото на срещата. Вержа не наруши церемонията.

— Ще те помоля за една голяма услуга и ти не можеш да ми откажеш — започна Вержа. — След нападението на пощенските отделения беше монтирана сигнална система, която е свързана с комисариата. Тя не е чак толкова сложна, но като имат тази сигнална система, директорът и всички касиери спят с отворена уста и спокойна съвест. Само че напразно, защото ти съществуваш, Люсиен Робер.

— Аз ли?

— Да, ти. Следващата седмица във вторник ще смениш един от проводниците в сигналната система. Той е обвит с гума. Ти ще свалиш част от него и ще го замениш с друг, който се състои само от гумена обвивка. Никой нищо няма да види. И никой нищо няма да чуе, когато дойдат нашите приятели. Ясно ли ти е?

Робер отчаяно заклати глава.

— Вие не сте добре, комисарю?

— Те ще вземат всичките пари, струва ми се, около един милиард. Мога да ти кажа с точност до един човек колко служители ще има, къде ще се намират, каква е тяхната, тук му е мястото да отбележим, способност да оказват съпротива. Проучил съм този въпрос от деня, когато ми поръчаха да предотвратя подобно нападение. Аз съм разработил системата. След това незабелязано ще поставиш стария проводник на мястото му. Ясно ли е?

— Вие сте се побъркали, комисарю.

— Съвсем не, пък ако ми се ежиш, няма да си откажа удоволствието да разкрия името ти като един от най-ценните помощници на полицията. До края на дните си ще си известен на всички като такъв. Обикновено в профсъюзите смятат, че на подобни хора не може да се вярва, и май са прави. Навсякъде, където се появиш, към теб ще се отнасят така, както си го заслужил — усмихна се. — А пък ако си послушен, всичко ще мине много добре. Дори ще получиш възнаграждение. Един милион стари франка.

Робер размишляваше.

— Онези два грабежа на пощенски клонове ваша работа ли са?

— Ти да не си се побъркал? Нали ако имах два милиарда, отдавна щях да съм някъде и да се пека на слънце.

 

 

Сала беше сърдечен и в същото време се държеше на разстояние, като с безнадеждно болен, на когото с усмивка му пожелават още много весели дни.

— Имах дълъг разговор за вас в Париж — каза Сала.

Беше се върнал от столицата от месечното съвещание на полицейските началници на департамента.

— Всички са единодушни: това, което се прави с вас, е чудовищно. Но трябва да разберете и министерството, атакуват ни от всички страни. Ще ни се наложи да преразгледаме някои наши възгледи, да изменим някои навици, накратко казано, ще трябва да бъдем много внимателни. Връщаме се към епохата на лицемерието.

— Изразявайте се по-ясно, господин началник на полицията, аз ще бъда онова чудовище, чиято отсечена глава ще покажат на народа.

— Ама не, съвсем не.

Беше донесъл обещанието, че веднага след като приключат юридическите формалности, на Вержа ще му помогнат.

— Тоест, когато бъда осъден.

Сала реши да разговаря сурово, тъй като комисарят не искаше да разбере.

— Вержа, вашето положение е ясно. Ако по време на процеса сте сдържан, ще ви спасят. Ако обаче започнете да дрънкате, не чакайте помощ. Този път ме разбрахте, нали?

— Когато говорите ясно, винаги ви разбирам. Какво има да се боите от онова, което мога да кажа?

— Много добре ви е известно, вие знаете всичките ни досиета. Можете да навлечете много неприятности на нашето учреждение, което въпреки всичко обичате. Освен това ние можем да утежним вашето положение — заплашително произнесе Сала. — Ще трябва да взема редица мерки — добави той. — Да помисля за вашата замяна. Бих искал да ми разкажете за текущата работа. Надявам се, че ще благоволите да го направите!

Вержа отговори, че е готов. Нарисува ситуацията такава, каквато я виждаше в дадения момент. Организираха се множество банди, които опитваха силите си в дребни грабежи, но някога можеха да се заемат и с нещо по-едро. Спомена за Ги Портор и изрази мнението си, че онзи ще бъде готов да действува след четиридесет и осем часа. По лицето на Сала Вержа усети, че началникът на полицията би предпочел бандитът да се окаже в затвора по-рано, отколкото там щеше да се намери комисарят.

— Според сведенията на вашите колеги нещо се готви — каза Сала.

Вержа имаше заинтересуван вид.

— Нямат още никакви конкретни данни — добави Сала. — Но не могат да си обяснят по друг начин убийството на Доне и другите осведомители. Впрочем тъпчат на едно място. Вие придържате ли се към същото мнение?

— Напълно вероятно предположение — забеляза Вержа меко.

— Това е голяма загуба за нас.

— Мисля, че левите готвят някакъв удар — каза Вержа.

Началникът на полицията се намръщи. Левите бяха постоянната му грижа.

— В каква насока?

— Не зная. Но не бих се учудил, ако е в анархистичен дух, например Боно и другите.

Прекрасно разбираше, че развали деня на Сала. Началникът на полицията ще мисли само за това. Вержа учтиво се поклони.

 

 

Събраха се в уютната квартира на Силвена. Седяха един до друг на канапето. Силвена подаде на всекиго по чаша, вдигна своята и каза:

— За нашия успех!

Пиха. След това Вержа постави чашата на ниската масичка от прозрачно стъкло.

— През следващите три-четири дни и двамата ще имате много работа. Ти ще заминеш за Женева — каза Вержа. — Ще купиш три билета за самолета, който лети по маршрута Ню Йорк — Каракас, за следващата сряда сутринта. На името на господин и госпожа Педро Гонсалес и за господин Аристидо Палма. — След това поясни: — Госпожа Педро Гонсалес си ти. Твоят мъж съм аз. Аристидо е Мора.

Измъкна от джоба си голям плик и малка дървена кутийка. Извади от плика три съвсем нови паспорта.

— Спомняш ли си доктор Алмара? — попита Мора. — Това е венецуелски полицай — продължи Вержа. — Преди десетина години идва във Франция със съгласието на френските власти. Това беше едно от първите мероприятия в сътрудничеството ни в областта на борбата с контрабандата на наркотици. Алмара познаваше един венецуелски търговец, който, както ние подозирахме, се готвеше с помощта на нашите гангстери да я организира във Франция Алмара си е такъв, когато се е захванал с някоя работа, на друг няма да позволи да хване рибката. Една вечер той, аз и Мора, който току-що беше постъпил в полицията, се отправихме на едно сборище на най-големите бандити, свързани с търговията на наркотици. Но съотечественикът на Алмара беше опасен човек. Когато видя Алмара, разбра, че всичко пропада. Намирахме се в една вила, където освен нас имаше още трима или четирима марсилци и един южноамериканец. Завърза се отчаяна стрелба. Алмара беше ранен, аз довърших венецуелеца точно тогава, когато насочваше колта си към черепа на Алмара. Такива ми ти работи, а у тях все още знаят какво е благодарност. През май шестдесет и осма година получих малък пакет и писмо. В пакета имаше паспорти. Писмото беше от Алмара и в него се казваше как мога да се възползувам от паспортите. „В Европа работите не вървят на добре — пишеше Алмара. — Ако някога започнат да те притискат, грабвай паспортите и идвай насам; винаги ще намеря начин да уредя живота ти.“ Оттогава всяка година получавам марки за продължаване на паспортите. Никога повече не съм виждал Алмара. Но сега вече мисля, че новата ни среща скоро ще стане.

Задържа Силвена, която се готвеше да стане.

— В Женева ще имаш още една задача. Ще отидеш в една банка, адреса ще ти дам, и ще откриеш сметка на името на Педро Гонсалес, с един подпис от твое име и с един на името на Аристидо Палма. Ще се уговорим с директора да ни приеме през нощта във вторник. Не бой се, швейцарците все още са готови да приемат пари по всяко време на денонощието, ако вежливо ги помолиш да го сторят. Така или иначе, това уважавано заведение принадлежи на мафията. Но нашите капитали няма дълго да се залежат в такава лоша компания. Засега е по-добре да се избавим бързичко от тях. Вторник те отидеш да вземеш куфара, който скри при твоята приятелка. Ще ти кажа къде и кога ще се присъединиш към нас. Вземи и всичко необходимо за гримиране, и един фотоапарат. Нищо повече не вземай. Ще имаме пари да купим дрехи за преобличане.

След това се обърна към Мора.

— Ти ще ме смениш и през следващите няколко дни навсякъде ще създаваш суматоха. Ще скроиш един номер на анархистите, ще ми се във вторник те да вдигнат малко шум. За целта ще арестуваш Ле Моан.

— Под какъв предлог?

— Ще откриеш у него план на мерките по охраната на Националната парижка банка. Направи така, че планът да се окаже у него. Тази работа не ми се струва много мъчна, той е кръгъл идиот.

Вержа се засмя.

— Ще ти оставя една бележка, на която ще запиша всичко необходимо, защото през следващите два дни ще имаш хиляди работи да вършиш. Освен това ще ти се наложи да ме измъкнеш оттам, където ще се намирам.

— Тоест?

— Просто ще ме измъкнеш от затвора — каза Вержа.

 

 

Вержа бавно мина през пивницата. Видя Алже на обичайното му място. Срещу него седеше Вентури.

— Да се качим горе — каза Алже.

Не покани Вентури да ги последва, но и корсиканецът не го искаше. Разположиха се в кабинета му и Алже включи радиото. Вержа извади от вътрешния си джоб голям пакет и го връчи на Алже.

— Планът на сигнализацията за охрана на пощата — каза той. — Сигналното устройство, свързано с полицейския комисариат, не бива да те тревожи — каза Вержа. — То няма да работи.

Гангстерът въпросително го погледна.

— Моя тайна — произнесе Вержа. — Можеш да вярваш на думата ми.

— Колко човека има?

— В тази зала ще са около десетина. Обаче опасни са само трима, защото само те са въоръжени. Ето снимките им.

Протегна на Алже три фотографии.

Алже изучаваше плана, но мислеше за друго.

— Ще трябва Вентури и още трима — пророни Алже разсеяно.

Вдигна очи към полицая, протегна му ръка. Вержа я стисна. Те мълчаливо се изгледаха. Погледите и на двамата бяха празни като на играчи на покер в пет часа на разсъмване. Седнаха отново. Вержа се поинтересува къде ще отнесат плячката след ограбването. Алже го погледна усмихнато.

— На вилата.

Почака, но Вержа като че ли не разбра.

— Ще ти обясня — каза Алже. — Има още нещичко, което не знаеш за мене. На двадесетина километра оттук, в самата гора, имам ловна къщичка. Не е на мое име. Ходя там уж само на гости, но къщичката е моя. Там приемам. И това е доказателството, че ти имам пълно доверие. Ако искаш, може да отидем до там.

Вержа прие предложението. Предварително съгласуваха с Алже редица детайли, в това число и времето, когато ще започне операцията.

Определиха да започне в двадесет часа.

След половин час вече се намираха в ловната къщичка. Беше доста голяма и комфортна постройка, добре маскирана, щом като Вержа, който беше чувал за нея, смяташе, че принадлежи на някакъв индустриалец от Бордо. Обаче смътно си припомни, че този индустриалец беше замесен в някакво мръсно дело, свързано с банкрут. Нямаше ли Алже власт над него?

Вержа внимателно изучи разположението на къщичката. Входът се намираше откъм малка и отвеждаше в просторна зала с камина. Отдясно се намираше кухнята с два входа. Вержа излезе от единия и се оказа зад къщичката. Едва забележима пътечка се губеше сред елхите и изчезваше в гъсталака.

— Няма от какво да се страхуваш — отбеляза Алже, усмихвайки се.

Върна Вержа в центъра на града.

— С четиристотин милиона в джоба — каза той — не си за оплакване. А пък аз ще трябва да деля.

Алже внимателно следеше реакцията на Вержа. Отговорът го интересуваше. Щеше да му помогне да си направи някои изводи. Но полицаят мълчаливо се сбогува с него. Занимаваше го един въпрос. От кого зависи Алже?

 

 

Щом Вержа влезе в кабинета си, телефонът иззвъня. Беше инспектор Естев. Трепереше целият от възбуда.

— Шефе, всичко е наред — проговори той. — Струва ми се, че ще го пипнем. В десет часа Ги Портор има среща в бистрото, за което ви казах.

Извика Мора. Двамата се усмихнаха един на друг.

— Да окажем на обществото последната услуга, преди да му сервираме куп неприятности — каза Вержа. — Отивай при Естев. Аз ще дойда след тебе.

Беше се приготвил да тръгва, когато го повика Сала. Говореше сухо. Вержа изруга наум. Началникът на полицията седеше в кабинета си с непроницаемо лице и стиснати устни. Веднага се хвърли в атака.

— Оказа се — каза той, — че сте помолили господин Лардат да се застъпи за вас.

Вержа се усмихна. Всичко е ясно. Лардат подготвяше своя план за защита.

— Просто го помолих в случай на необходимост само да каже, че добре съм си изпълнявал работата без излишна жестокост.

— Той ви е разбрал по-иначе.

— Навярно лошо съм се изразил.

Сала взе от масата някакви книжа.

— А сега нещо друго — каза той. — Марджори току-що направи изявление, че сте искали от нея пари. Тя ви е отказала. И тогава сте направили обиск.

Вержа се учуди.

— Какво е това? Резултат от нашия последен разговор? — попита той. — Нали ми казахте, че можете да „утежните моето положение“.

— Ясно е, че показанията на Марджори не ще ви отърват.

— Грешите, господин началник на полицията.

Сала го погледна изненадано.

— Защото — продължи Вержа — имам намерение да помоля да започне разследване на условията, при които Марджори безпрепятствено се занимава със своя бизнес. И в хода на делото да искам разследване на финансовото положение на моя приятел Герен.

Неотдавна Герен беше назначен за началник на полицията в един град в източните райони на страната. Разчитаха на него много. Беше като куче предан на всички правителства. Готов беше да се нахвърли срещу всеки, стига да има ясна заповед. Префектът дори уреди банкет, за да отбележи повишението на Герен.

— Вчера някой изрази предположението, че вероятно сте в течение на причините, които са ръководели убийците на Доне.

На лицето на Вержа се изписа учудване. В същото време мълниеносно съобразяваше дали Сала говореше всичко това просто така, за да го разтревожи, или разполагаше с някакви сведения.

— Този някой е зле информиран — каза той.

— И аз не повярвах — бързо добави началникът на полицията. — Но така или иначе, принуден съм да ви помоля да прекратите да изпълнявате задълженията си.

Вержа не беше учуден. Наведе се леко напред, лицето му имаше подигравателен израз.

— Незабавно ли?

— Веднага щом предадете работата на Пиле.

— Този срок ще ми даде ли възможност да проведа последната си операция? — попита Вержа.

— За Ги Портор ли става дума?

— Готвех се да тръгвам, когато ме повикахте — добави комисарят.

— Мисля, че за тази работа ще имате време — каза Сала.

Вержа стана.

— Ако работата се обърне на зле — проговори той, — това ще устрои всички.

Сала беше ядосан.

— Не говорете глупости — промърмори той.

Обаче според него това би бил най-добрият изход от положението. Напразно Сала се стараеше да изобрази добрия възрастен чичко, не би се разплакал, ако застрелят Вержа.