Раф Вальо
Сбогом, ченге! (3)

Глава 3

Когато мъжът й се върна, Моника Вержа седеше на обичайното си място в кухнята. Той седна срещу нея.

— Ще обядваш ли с мен? — попита тя.

Телефонът иззвъня. Моника раздразнено махна с ръка.

— Вероятно някаква дреболия — каза Вержа и тръгна към коридора, където стоеше телефонът.

Както и си мислеше, беше Сала. По гласа му беше ясно, че е станало нещо важно.

— Елате по-бързо — каза той.

— Трябва ви такъв човек като мен?

Сала започна да нервничи.

— Вие все още сте началник на отдела за борба с бандитизма, нали?

— И аз си задавам същия въпрос.

— Не се правете на глупак, Вержа. Убити са Доне и Леро.

— Къде?

— В неговия гараж.

— С това би трябвало да се заеме криминалната полиция.

— Тя вече е на местопроизшествието. Но трябвате ми и вие. Станали са още две престъпления. Мисля, че всичко това е много сериозно.

— Идвам — каза Вержа полугласно.

 

 

Кордон от полицаи преграждаше достъпа до гаража. Пристигна „Бърза помощ“, за да вземе телата. Наоколо се бяха събрали около петдесетина души. Вержа влезе в гаража, забеляза светлина в служебното помещение и се насочи натам. Появи се Мора.

— Странно убийство — каза той.

Тръгна след Вержа към стаята. Експертите правеха снимки. Помещението беше пълно с полицаи. Сала беше в съседната стая с една жена, която Вержа веднага позна: жената на Доне.

Сала остави мадам Доне и се отдели с Вержа.

— Ето ви възможност да се проявите.

Вместо отговор Вержа тъжно се усмихна.

— Освен Доне и Леро убит е и един собственик на бистро. Овернеца, когото навярно знаете. И Дебелата Берта. Убити са по същия начин.

— Има ли някакви улики?

— Засега никакви. Мобилизирани са всички хора от криминалната полиция. Търсят свидетели.

— Доне не беше най-добрият човек. Леро също.

Сала погледна Вержа.

— Знам. Но Доне ни правеше услуги. Големи услуги. Същото може да се каже и за останалите жертви. Те не бяха ли ваши осведомители?

— Дебелата Берта, разбира се. Собственикът на бистрото беше по-скоро човек на Леро. Но нали и вие го познавахте? Той използуваше колкото може повече хора.

— Ще ни липсват. Особено Доне.

Приближи висок слаб мъж с високо чело — началникът на криминалната полиция Пивад.

— Разчистване на сметките — констатира той.

— От какво е предизвикано?

— Доне току-що ни даде много полезна информация.

— За наркотици ли?

— Да.

Беше напълно естествено Вержа да е в течение на всичко, макар че по принцип всеки полицай пази в тайна своите източници на информация.

Вержа мина в стаята, от която излязоха експертите. Изнасяха обезобразеното тяло на Доне. Вержа не изпитваше никакво угризение на съвестта. Доне беше опасен човек. Що се отнася до Леро, той беше незначителна фигура, агент, готов на всичко, стига това да му донесе полза, награда, пари, придвижване напред в службата, лов през почивните дни, украшения за жена му, която беше ненаситна в лакомията си.

Приближи Сала.

— Ще тръгнете ли по следите, Вержа?

— Ще опитам.

— Пробвайте с Алже. Шансовете за успех не са големи, но си заслужава вниманието.

Сала се държеше точно така, както предвиждаше Вержа. Сега вече можеше да се среща с Алже толкова, колкото му трябваше. Под всеобщата благословия — Доне и Леро бяха убити не само заради това; но беше от полза за операцията.

Появи се Пивад. Носеше новини: някой видял две момчета на мощен мотоциклет. Превръщаше се вече в традиция: убийците предпочитаха две колела, които им позволяваха да се измъкнат по-успешно.

— Те вече са далеч — въздъхна Сала.

— Добрата техника… — отбеляза Вержа.

— Вероятно са от твоите клиенти — заключи Пивад.

Вержа се усмихна. Две имена вече му бяха дошли на ума: момчета по на двадесет и пет години, единият от Корсика, другият от Екс. Бяха обърнали внимание върху себе си с хладнокръвието и жестокостта си. Подозираха ги вече в четири престъпления. Това, че Алже беше успял толкова бързо да ги мобилизира, бе добър знак. Очевидно в ранглистата заемаше високо положение, което учудваше дори Вержа.

Алже разговаряше с посетителите и беше застанал в средата на кръчмата. Веднага забеляза Вержа. Винаги стоеше с лице към входа, за да може да вижда кой влиза. Традиционната предпазливост, една от двадесетте, които неизменно спазваше. Поръча да донесат две уискита.

— Трябва нещичко да отпразнуваме.

— Чиста работа — каза Вержа.

Добави, че според него и двете момчета са професионалисти, които нямат равни на себе си. Назова имената им. Алже нищо не каза. Но по израза на лицето му Вержа разбра, че е познал.

— Този негодник Доне! — произнесе Алже.

Все още не можеше да преглътне предателството на собственика на гаража. Каза, че много би му се искало да види физиономията на Доне, когато онзи се е оказал пред дулото на пистолета. Стреляли право в главата му. Алже беше прекрасно осведомен за раните и на двете жертви. Дали нямаше и други връзки в полицията? Нямаше значение. Сега вече едва ли би издал Вержа.

— Какво се предвижда в следващата глава? — попита той.

— Сега ще ти разкажа.

Алже погледна към вратата. В кръчмата влезе млад човек, облечен в бял лъскав шлифер. Той видя Алже, след това Вержа и на лицето му се изписа досада.

— Още не съм му казал, че работим заедно — произнесе Алже.

— Ще участвува ли в работата?

— Да. Той е абсолютно сигурен.

— Мрази ме.

— Постави се на неговото място.

Младият човек, — много висок на ръст, чернокос, с доста красиво лице — се направи като че ли търси някакви приятели в залата.

— Не иска да дойде при нас — каза Алже.

Беше недоволен. Даде знак на мъжа. Онзи се реши и без особено желание приближи към Алже, ръкува се с него и кимна на Вержа.

— Сядай — каза Алже.

Младият неохотно се подчини.

— Сдобрете се с комисаря.

Мъжът поклати глава.

— Той си гледаше работата — продължи Алже. — Ако не беше стрелял, него щяха да убият.

Вержа мълчаливо слушаше. Мъжът се наричаше Шарл Вентури. Преди няколко години се беше преселил в този район с по-малкия си брат Лео. Двамата нямаха нищо общо. Шарл беше умен, хитър, честолюбив, човек, който крие картите си; Лео обратното — беше побойник, без много ум в главата. В момента, когато Вержа искаше да го арестува за един неуспешен грабеж, Лео грабна оръжието и беше убит с два куршума в гърдите. Шарл се беше заклел, че ще отмъсти на Вержа. Комисарят не се уплаши. Онова, което Шарл не знаеше, беше името на доносника, който съобщи на Вержа къде се крие Лео. Това беше Алже, на когото младият нехранимайко безумно беше дотегнал.

— Ще ми трябваш — каза Алже. — Намини към мен утре.

Вентури мрачно се сбогува, без да погледне Вержа.

— Мислиш ли, че правилно постъпваш, като го вземаш за тази работа? — попита комисарят, когато Вентури си тръгна.

— Той си знае интереса. Ще се зарадва, когато разбере колко ще получи, и ако не те цунка по челцето, то ще е само защото е много срамежлив.

— Никога ли не е подозирал, че ти издаде Лео?

— Никога. Готвеше се да ми разкажеш следващата глава!

— Преди да превземеш пощата, предлагам ти „аперитив“.

— Колко?

— Стотина милиона.

Алже подсвирна.

— Работата не е само в парите — каза Вержа. — Трябва да бъде деморализиран един мой приятел, който ридае за всяка стотинка.

— И който ще ни помогне по-нататък, така ли?

— Да. Ще ни помогне.

 

 

Мора седеше в бара и тъжно смучеше уискито, което Силвена му беше предложила. Тя неуморно сновеше между трите зали на „Плей бой“. Вержа потупа инспектора по рамото. Мора се зарадва, че вече няма да е сам.

— Все още ли са в гаража? — попита Вержа.

— Сала отиде да спи. Разочарован е. Стигна до извода, че убийците вече са се прехвърлили зад граница. Работят за мафията и цялата работа е ясна.

Вержа се засмя. Тази версия щяха да прочетат утре във вестниците. Мафията беше много удобен изход от всяка гледна точка. Първо, защото тя наистина съществува, и второ, защото публиката би била огорчена, ако мафията от време на време не напомня за себе си.

— Днес вечерта Сала ми каза, че вероятно ще ме вика следователят.

— Клод обвинява ли те официално?

— Не, съвсем не. Но все едно няма да стана комисар. А виж до регулировчик могат да ме понижат!

— Всъщност — каза Вержа — ти не би имал нищо против, ако се изметем някъде по-далеко оттук, нали?

— В никакъв случай.

— А ако напуснем Франция?

— Още по-добре.

— Тогава смятай, че работата е свършена!

— Само че не ми обяснихте защо.

Вержа за секунда млъкна.

— Разработвам една комбинация, от която всички ще хвръкнат във въздуха. Те нищо не подозират. Сала е сигурен, че ще се съглася с тяхното предложение да потулят делото. Засега ти ще останеш в сянка. Ще бъдеш като стрелец, който прикрива с огъня си атакуващия. Но всяка минута бъди готов да изчезнеш.

 

 

Всяка сутрин Вержа събираше своите инспектори, за да обсъдят предстоящата работа. Бяха петима, в това число и Мора. Вержа се ползуваше с авторитет сред тях. Освен пред най-младия — Моатрие. Моатрие веднъж беше заявил, че не одобрява методите на работа, към които прибягва Вержа. Вержа се опитваше да се освободи от него, но безуспешно.

Тази сутрин „огънят откри“ Моатрие.

— Забелязах Жужу — каза той.

Ставаше дума за субект, който според подозренията беше участвувал в ограбването на една от пощите.

— Вероятно е пристигнал от Савоя — уточни Моатрие. — Автомобилът му е регистриран в Приморските Алпи.

— Не го изпускайте от погледа си — каза Вержа.

Алже навярно е извикал Жужу, за да участвува в операцията. Ще трябва незабавно да го върне обратно. Моатрие току-що направи услуга на Вержа. Но от него трябва да се пази.

— Някой има ли сведения за вчерашните събития? — попита Вержа.

Всички вдигнаха ръка. Всеки имаше своя версия, като едната изключваше другата. Мозъците на младите усилено работеха. Знаеха, че ги очаква слава, ако намерят решаващата улика. Един от тях произнесе името на Алже и Вержа отговори, че Сала му е поръчал да направи разследване в тази насока. Според него заповедта за убийството е дошла от по-високо равнище. Един от инспекторите подсказа следата. Възможно е Доне да е бил замесен в контрабандата с резервни части за камиони между Франция и ФРГ. Вчера следобед някакъв поданик на ФРГ на бърза ръка е напуснал града, имал гараж в Мюнхен. „Чудесна лъжлива следа“ — помисли си Вержа.

— Много добре — каза. — Трябва да побързаме и да предупредим колегите във ФРГ. Напишете докладната. Ще я покажа на Сала.

Вече привършваше съвещанието, когато Моатрие поиска думата:

— Що се отнася до мотоциклетистите — каза той, — мисля си дали да не помолим колегите от Бордо да надникнат на мотоциклетните състезания, които се провеждат днес. За установяване на личностите например. Навярно знаете, че участниците се записват на самото място. Ако бях един от вчерашните убийци, бих си помислил за подобно алиби.

— Не е лошо — отбеляза Вержа.

Мора го наблюдаваше и не можеше да не забележи, че комисарят е недоволен.

Вержа закри съвещанието. Мора за момент поостана.

— Искате ли да предупредя Алже? — попита той, когато останаха сами.

Комисарят внимателно го погледна.

— Много бързо съобразяваш.

— Моатрие също.

— Мислиш ли, че се досеща?

— Той не ви обича, а това изостря интуицията му.

Звънна телефонът. Беше следователят Делмес. Говореше с любезен, но решителен тон:

— Можете ли сега да дойдете при мене?

Вержа отговори, че ще дойде. Досещаше се каква е причината за това неочаквано повикване: очна ставка с Клод. Беше готов и на това.

Тя вече седеше срещу Делмес. До нея седеше и адвокатът й, който познаваше Вержа и затова го поздрави. Докато Вержа сядаше, Клод упорито не вдигаше поглед. Делмес търпеливо изчакваше.

— Моля ви, мадам, повторете своите думи!

— Не бихте ли могли да прочетете моите показания? — попита тя.

— Не.

Клод се поколеба, но заговори. Тя каза, че е давала пари на Вержа, преди две години е платила наема на вилата, участвувала е в покупката на БМВ-то.

— Лъжа — каза Вержа, когато тя свърши.

Делмес прочете на Клод кратка нотация в духа на „бъдете внимателна“, „това, което казвате, е много важно“, „засягате честта на един човек“ и т.н. Просто самата искреност!

— Казах истината — произнесе Клод.

Тя нито веднъж не погледна Вержа. Беше едра жена с конско лице и прекрасно тяло. Сега Вержа си спомняше за нея със злоба. Хванаха го като малко дете. А пък тя му отмъщаваше за всичко и за нищо, може би се стараеше да купи нечия благосклонност, жертвуваше всичко, което е имала, за да се измъкне на сухо, или пък просто защото имаше подла душа и не искаше сама да се търкаля към дъното.

— Отричате ли, че сте поддържали с обвиняемата най-сърдечни отношения, дори нещо повече?

— Вече ви обясних при какви обстоятелства. Винаги съм се занимавал със своята работа по най-класически начин. Сражавах се само с гангстерите. Във вашия кабинет и в положението, в което сега се намирам, никога няма да се окажат полицаи, които се занимават с вашите приятели или врагове.

Следователят смръщи вежди.

— Какво искате да кажете с това?

— Ами ето какво. Сега съществуват два вида полицаи: онези, които се занимават с политика, и онези, които не се занимават с нея. Аз принадлежа към втората група и вие прекрасно знаете. Първите не са подложени на никаква опасност. Тях никога няма да ги застигне някой заблуден куршум, те никога няма да се окажат във вашия кабинет. Те рискуват просто да се озоват в лагера на победените. Но аз не се вълнувам за тях. Те вземат предпазни мерки. В настоящия момент официално се занимават с наблюдение на левите елементи. Но ще ви разкрия някои неща, ако не ги знаете. Те тихомълком подготвят досиета за представителите на болшинството. Нямат време да безделничат И ще ви поднесат всичко на тепсийка в онзи ден, когато вашите дойдат на власт.

Делмес изглеждаше учуден.

— Какви мои приятели? — попита той. — Моля ви да замълчите, господин комисар.

Вержа на свой ред се усмихна.

— Казах само това, което се готвех да кажа.

Вержа излезе пръв. В коридора го настигна Дюбоа. Адвокатът беше много доволен.

— Натрихте носа на този нафукан дръвник. Само че на вятъра.

— Защо?

— Ще направят всичко, за да ви унищожат.

— Успокойте се, имам и други аргументи.

Адвокатът се разсмя.

— Нито за минута не съм се съмнявал.

Приятелски потупа Вержа по рамото.

— Какъв отвратителен свят — каза той. — Не съм моралист и въпреки това! Хората приличат на движещи се трупове. Никакви идеали, никаква любов не е останала у никого.

Дюбоа стисна ръката на Вержа.

— Жалко, че не мога да поема вашето дело.

 

 

Вержа закуси с Моника. Заведе я при Алже. Той й целуна ръка, а тя се усмихна в себе си: беше й известно кой е Алже.

— Видях Мора — каза той. — Благодаря и за двете информации.

Инспекторът се оказа по-съобразителен, отколкото мислеше Вержа: казал му е не само за мотоциклетистите, но и за Жужу.

— С персонала имаме все повече трудности — оплака се Алже. — Просто не знам къде вече да ги търся.

Вержа обясни на Моника, че Алже го е помолил да направи някои справки за управителя на ресторанта и за келнера, който се готвеше да назначи. Тя разсеяно ги слушаше.

Когато се готвеха да си тръгнат, Алже задържа Вержа с ръка.

— Моето момче ще свърши работата днес следобед — каза той. — Сигурен ли си, че е необходимо?

— Сигурен съм.

 

 

Жустен Кокемер беше весел тридесетгодишен мъж. Работеше в градската банка и беше уверен, че към петдесетата си година ще седи в креслото на генерален директор някъде в Париж.

Сега правеше услуги на определен брой именити граждани, които предпочитаха паричките им да се спотайват в някое данъчно убежище, където не биха могли да се очакват неприятни изненади от страна на народа. Ето защо Жустен Кокемер и неколцина подобни на него от време на време се отправяха към Швейцария, Испания или Лихтенщайн, където по отлично организирани канали изтичаха милиони във вид на банкови билети или касови чекове. Прехвърлянето изискваше една или дори две обходни маневри: десет процента не беше малка сума, дори и да бе разделена между отделните етапи.

Този ден Жустен се отправи за Мадрид, за да отнесе там стотина милиона, скрити в калниците на неговата спортна кола. Радваше се, че заминава за Мадрид.

Около двадесет километра не срещна нито една кола, после изведнъж забеляза зад себе си голям „Роувър“, който, изглежда, караше доста бързо. Увеличи скоростта, за да се поразвлече, но и „Роувърът“ не изостана. Жустен достигна максималната скорост, доколкото му позволяваше пътят. „Роувърът“ се приближи. Какво да прави? Жустен нямаше намерение да се превръща в автомобилен състезател. Впрочем скоро ще си има и шофьор. Карането на кола не е изкуство за благородни хора. Внимателно понамали скоростта.

„Роувърът“ го изпревари и поведението на шофьора учуди Жустен: изведнъж намали скоростта и колата застана напреки на пътя. Шофьорът беше виртуоз. Спря по такъв начин, че Жустен мина само на няколко сантиметра от него, без да го засегне. Жустен показа главата си през прозореца, за да извика няколко елегантни, но силни ругатни. Обаче не успя: от „Роувъра“ скочиха двама мъже с пистолети. Жустен разбра. Не за пръв път куриер се подлагаше на грабеж. Представителите на тази професия не бяха герои, никой от тях нямаше намерение да умира заради тези смрадливи пари. Времената на дилижансите отдавна бяха отминали.

Вдигна ръце. Мъжете притичаха към него. Носеха черни маски и сиви комбинезони, които скриваха дрехите им. Жустен си отбеляза номера на „Роувъра“ — за всеки случай, като на нищо не се надяваше: най-вероятно номерът бе фалшив. Жустен се опита да види няма ли по каросерията някаква драскотина. Но така или иначе, нямаше да каже нищо на полицията. Жалба нямаше да последва.

Единият от двамата мъже отвори вратата. Заповяда на Жустен да излезе, произнасяйки думите със силен провинциален акцент, който без съмнение беше подправен. Жустен се подчини. Човекът, който му заповяда да излезе от колата, приближи дулото на пистолета към гърба му и заповяда да върви до полето, обградено с дървета. Там Жустен трябваше да седне на тревата край едно дърво, а мъжът го уви с въже през корема и го привърза към стъблото.

Човекът изчезна. Жустен чу шума от мотора на своята кола. Запита се как ли ще я намери после. Ще трябва да съобщи за кражбата. Иначе ще се окаже в затруднено положение, когато полицията му съобщи, че е открила колата му. Започна да се пита не е ли направил някакъв пропуск предишните дни, не са ли го следили. Но не можа нищо да си спомни. Нападателите, както изглежда, бяха опитни професионалисти.

Чуха се стъпки по пътя Жустен притихна. Не му трябваше никаква помощ, никакъв свидетел. И в същия момент ужасно му се прииска да кихне, последствие от седенето върху влажната земя. Жустен кихна и забеляза, че към него приближава селянин с широкопола шапка на главата. Беше приятно изненадан, като видя Жустен в това положение. Забележката, която направи, свидетелствуваше колко бързо прогресът напредва и към селата.

— Сигурно си мислиш, че си в самолет, та си се привързал с колан!

Развързан, Жустен стана и кихна още веднъж.

— По това време земята е влажна — каза селянинът.

Жустен обясни, че приятелите му са се пошегували с него след един весел обяд. След това попита къде може да намери такси.

 

 

Фредерик Лардат беше първи заместник-кмет на града. Беше мъж, който наближава петдесетте, но изглеждаше поне с пет години по-стар, пълен, с кръгли рамене, къси крака, доста благородно лице и с ноздри, които жадно вдишваха аромата на живота… Егоизмът му граничеше с мегаломания. Беше започнал като данъчен и юридически съветник. Имаше удивителна памет. Можеше да цитира наизуст цели закони, особено онези, които се отнасяха до недвижимото имущество. Когато човек е зъл (като него), отличното познаване на закона прави от него истински булдозер на обществото. Лардат рано беше влязъл в политиката. И все пак не беше съумял да се изкачи много високо. Беше доверено лице и приятел на кмета.

Преди да тръгне за уговорената среща с Лардат, Вержа сложи в чантата си някои документи, които извади от чекмеджето на бюрото си. Чекмеджето беше почти празно. През последните няколко дни Вержа всяка вечер пренасяше на части съдържанието му във вградената каса у дома си. Но трябваше в най-скоро време да намери по-сигурно скривалище. По този въпрос имаше една идея. Към документите прибави и магнетофонна лента. В чантата му вече имаше малък магнетофон. Вержа се усмихна.

В кметството Лардат заемаше просторен кабинет, разположен до кабинета на кмета. Подаде ръка на Вержа и внимателно го огледа.

— Ще останем ли в моя кабинет? — попита той.

По този начин искаше да си изясни дали заговорът ще бъде конфиденциален. Подозираше, че в кабинета му е поставен подслушвател. Във всеки случай не можеше да рискува; дори и да не беше така.

— По-добре да отидем в залата — предложи Вержа.

Там Лардат заключи вратата и дръпна щорите на прозорците. Носеше със себе си транзистор и го включи веднага щом седнаха един до друг на масата, като че ли се намираха на изповед.

— На твоите услуги — произнесе за всеки случай Лардат.

Недоверчиво природа, а още повече заради слуховете, които се разпространяваха за Вержа, той подозрително го погледна. Беше убеден, че комисарят не е толкова виновен, както говорят, че е по-честен от болшинството негови колеги. Във всеки случай е много по-смел и енергичен. Но все пак беше доволен, че върху човека, който не заслужава това, са се струпали неприятности. Несправедливостта му доставяше удоволствие. Невинните за това съществуват, за да бъдат преследвани. За невинността човек трябва да плаща. Вержа е чиста душа, въобразява си, че, сражавайки се с престъпниците, може да заслужи правото си на уважение от обществото. Примитивен като боксьор!

— Имаш ли още самолет?

— Разбира се.

— Дай ми го на заем!

Лардат не скри учудването си.

— Кога ще ти потрябва?

— Скоро.

— Звучи много тайнствено.

— Съвсем не — каза Вержа. — Навярно след няколко дни ще съм принуден да направя едно спешно пътуване. Искам да ми дадеш своя самолет веднага щом ми потрябва.

— Точно преди официално да ти връчат обвинението например — тихо подсказа Лардат.

— Точно тогава — спокойно потвърди Вержа. — Трябва ми пълен резервоар и цялата необходима информация за полета.

— Всъщност искаш да ти помогна да се скриеш от правосъдието, така ли? Ами ако откажа?

— Не можеш да го направиш.

— Ами ако се обадя на Сала?

— И това е невъзможно.

— Можеш ли да ми обясниш защо?

Вержа извади от чантата си някакъв документ.

— Прочети — каза той.

Заместник-кметът сложи очилата си с дебела рамка и взе книжата: пет листа, написани гъсто през един интервал на пишеща машина. Беше отчет за секретната среща на кмета с един от ръководителите на опозицията, състояла се преди няколко седмици. На нея много подробно обсъждаха политическата ситуация в страната и в техния град. Кметът беше задължен да бъдат вкарани в административните органи определен брой хора, враждебно настроени към правителството. За тази работа него по възможност щяха да го пощадят в онзи ден, когато се разгори свирепата борба за власт и няма да са необходими никакви отчети. На това кметът особено настояваше.

Лардат завърши четенето и върна документа на Вержа.

— Интересно — забеляза той. — Защо ми го даваш да го чета?

— Бих искал да зная дали не съм преиначил твоите мисли. Нали ти организира срещата? И ти доложи на префекта за нея. Така ли е?

— Да. И точно затова не ще можеш да използуват този документ против мен. Бях лоялен към всички.

— Представи си, че отнеса тези страници на кмета и на неговия събеседник. Кметът веднага ще разбере кой е информирал префекта.

Вержа беше доволен. Лардат го ненавиждаше. Днес беше тежък ден за заместник-кмета. Вероятно вече беше научил, че са прибрали парите от Жустен. Онези стотина милиона бяха негови, по-точно той ги беше взел от сумата, предназначена за строителството на общински жилища. Осведомител беше чиновник в банката, където работеше Жустен. Вержа го държеше в ръцете си оттогава, откакто онзи се беше свързал с един крадец, който искаше да получи информация за сейфовете на банката. Лардат повече от всичко се страхуваше от разследвания. Милионите му неизвестно къде бяха отишли, но възможният скандал го плашеше много.

— Притежавам и ето този запис — каза Вержа, като извади от чантата си магнетофонната лента. — Ти и някакъв генерален директор, който е трябвало да построи път между общинските жилища и държавното шосе. Тогава от нищо не си се страхувал, макар и да говориш с намеци, обаче всичко може да се разбере. Още не е съществувал този страх от микрофоните.

Лардат се втренчи във Вержа.

— Накратко казано, няма да им позволиш да правят с теб каквото си поискат! — каза той.

— Много правилно си ме разбрал.

— Самолетът е твой — каза Лардат.

Даде необходимите сведения. Самолетът се намираше на градския аеродрум. Ключът от хангара беше у пазача Лардат подписа документ, от който следваше, че комисарят Вержа може да разполага със самолета по свое усмотрение. Вержа го прочете и благодари.

Когато Вержа си отиде, той прие Жустен, който се беше върнал с такси в града. Лардат го накара най-подробно да му обясни нападението и нападателите. Не можеше да търпи да губи пари, макар че зад граница имаше вече няколко добре натъпкани сейфа. Освен това разглеждаше това събитие като предупреждение. Времената се меняха.