Раф Вальо
Сбогом, ченге! (2)

Глава 2

Вержа отиде при Алже със собствената си кола. Беше БМВ, кола, която „не е за полицай“ — както веднъж му каза един завистлив колега. Макар и да беше купена на старо, можеше да се очаква, че скоро ще поговорят с Вержа и за нея. Той знаеше това и беше готов да отговаря. На всички въпроси. С цялата неискреност, на която бе способен, ако потрябва.

Нощта беше топла. Не му се искаше да се връща в къщи. А при Силвена веселието беше в разгара си. Ще го сложи да седне в ъгъла. Вержа запали мотора. На Алже ще му трябва цяла нощ да размисля. Но няма да отиде при началника на полицията и да му донесе още топлия магнетофонен запис. Подлостта на Доне му подействува като студен душ. Вержа беше доволен: отличен ход, Алже се оказа в безизходно положение. Две пресечки по-нататък спря, излезе от колата и влезе в едно кафене. Зад тезгяха Овернеца, дебел мъж, облечен само по риза, без сако, презрително поглеждаше към клиентите си, безобидни скитници, дребни мошеници, които работеха сами или пък се събираха тук, за да сформират на бърза ръка кратковременни банди. Те знаеха, че стопанинът на кафенето беше доносчик, но нямаха нито сили, нито въображение да сменят заведението. Впрочем половината от тях също доносничеше. Всички доносничеха срещу всички.

— Нещо ново? — попита Вержа.

— Нищо.

— Виждал ли си моя приятел Леро? — позаинтересува се комисарят.

— Наскоро го виждах.

Вержа не настояваше. Разбираше всичко. Леро беше офицер от полицията, който изпитваше омраза към него. Неведнъж се беше случвало и той да върви по същата следа, по която вървеше и Вержа. Имаха няколко общи осведомители. Вероятно вече се беше отбил в бистрото, за да съобщи, че Вержа има големи неприятности и че няма смисъл да се поддържа контакт с него.

Върна се в центъра и тръгна за Силвена.

— Търси те Мора — каза му тя. — Можеш да му се обадиш в патрулната кола.

Работата вземаше сериозен обрат, щом като Мора го търсеше дори при Силвена. Вероятно най-напред се е обадил в къщи и Моника с лека ирония му е отговорила, че комисарят не нощува в къщи. Вержа влезе в телефонната кабина.

— Комисарю, Норбер е готов — каза Мора.

— Арестувахте ли го?

— Обкръжен е. Крие се в една стаичка заедно с приятелката си.

— Идвам веднага.

 

 

Норбер беше гангстер. Току-що беше навършил тридесет години. Подозираха го, че е убил главатаря на една марсилска банда. Сега Норбер беше замесен в грабеж, по времето на който бе убит един полицай. Норбер беше избягал, а съучастниците му арестувани. Затова те със завидно единодушие хвърляха цялата вина върху него. Всичко е пределно ясно, познат вариант.

Навярно беше три-четири часът сутринта. Градът мълчеше. Като че ли беше мъртъв.

Мора беше развълнуван.

— Сведенията е получил Леро — каза Вержа.

Мора изглеждаше учуден. Вержа нищо повече не каза. Всичко бе толкова просто. Норбер се отбиваше при Овернеца, който беше приятел на Леро. А оня знаеше, че над Вержа се сгъстяват облаците. Ясновидец.

— Научих го случайно — каза Мора. — И веднага дойдох тук.

Вержа мушна ръка в джоба си и се отправи към вратата, която му посочи Мора. Инспекторът го последва. Качиха се на седмия етаж по разкъртените стълби. На площадката Вержа спря и извади пистолета си. След това като че ли стана безтегловен, едва докосвайки пода, се насочи към третата врата. Мора вървеше след него. Стъпките им не се чуваха. Около вратата Вержа се прилепи до стената. Коридорът беше широк само около метър. Подпря сее ръце в стената и вдигна десния си крак. След това с цялото си тяло се устреми напред в стаята, като че ли вратата въобще не съществуваше. Тя се разлетя на парчета и Вержа се оказа пред креват, който заемаше цялото помещение.

Сграбчи Норбер, който постепенно дойде на себе си.

— Добре — каза гангстерът. — Да не губим време.

Сложиха Норбер сам в килия. Когато Вержа и Мора излязоха на улицата, небето вече светлееше. Денят обещаваше да бъде хубав.

— Мора — каза Вержа, — ще ми трябва твоята помощ за някои неща, които може би ще предизвикат у теб удивление.

* * *

Следователят Делмес беше на около тридесет години. Имаше лице на послушно момче, чупливи светли коси, които преминаваха в малка кръгла брадичка. Стараеше се да се държи на разстояние.

— Преди една година вие сте били ръководител на бригадата за обществена профилактика. Имали сте работа с някоя си дама Ларе, наречена Клод.

— По времето, когато пристъпвах към своите задължения, тя държеше една къща. Всъщност апартамент, където приемаше момичета и техните клиенти.

— Тази Клод се обвинява в сводничество. Тя твърди, че ви е правила скъпи подаръци, за да може безпрепятствено да се занимава със своето занятие.

— Лъже.

— Предоставила е на ваше разпореждане вила за времето, когато сте били на почивка — продължи Делмес.

— Случи се така, че веднъж през август живях в същата къща, която тя е наемала през юли.

— Клод твърди, че тя е платила.

— Възразявам — рязко произнесе Вержа.

— Имате лека кола марка БМВ, чиято цена превишава три милиона стари франка.

— Купена е на старо. Собственикът на един гараж ми уреди покупката.

— Още едно съвпадение. Той е приятел на Клод. Давате ли си сметка — каза Делмес, — че ако тези факти бъдат доказани, работата ще приеме много сериозен характер. Ще се наложи да ви обвиня в пасивно вземане на подкуп. Дадох заповед да се направи разследване на източниците на вашите доходи. Ще ви бъда задължен, ако представите необходимите документи на посочените от мен лица.

— Те много бързо ще проучат състоянието ми — произнесе любезно Вержа.

Подписа протокола, който му протегна секретарят, и стана.

— Господин следовател — каза той, — все пак имам за вас добри новини. Доколкото знам, вие се занимавате с делото за убийството на полицая, в което е замесен и Норбер.

Делмес кимна.

— Днес през нощта арестувах Норбер — каза Вержа.

Поздравявам ви — сухо произнесе следователят.

* * *

Вержа седеше в кабинета си. Беше малка стая, обзаведена със стари мебели. Вратата се отвори и в кабинета надникна началникът на полицията Сала.

— Бяхте ли при следователя? — попита Сала.

— Да.

— Елате в моя кабинет.

Беше още по-загрижен, отколкото предния ден, и дори не се опитваше да го прикрие.

— Не искате ли да отидете в отпуск? — попита Сала, когато се оказаха в кабинета му.

— Не! — твърдо отговори Вержа.

— Така си и знаех. Казах на префекта, че ще откажете.

— И какво би изменило това?

— Можехме да се спазарим с тях.

— С прокуратурата ли? Вие не познавате следователя. Ако не му дадат да ме нареже на парчета, ще започне да капризничи. За него това е въпрос на принцип.

Началникът на полицията разсеяно го слушаше. Изглеждаше обезкуражен.

— След мен — каза Вержа — ще дойде ред на някой друг. След мен — продължи той — без съмнение ще дойде редът на всички онези, които останаха без стотинка през 1958 г., а сега не знаят къде да си дянат парите; ще дойде ред на всички, които укриват от данъчните власти доходите си от милиони франкове; на всички онези технократи, които вземат подкупи, за да мине автомагистралата през някоя пшенична нива, а не през нечий ловен участък; на всички началници на кабинети, които са забогатели, подготвяйки си материали, възхвалявайки достойнствата на някой банкер или фабрикант на цимент. След мен в кабинета на следователя Делмес и неговите приятелчета ще премине още много народ. Не се съмнявайте в това.

— Разбирам вашата горчивина — каза Сала.

Вержа се наведе към Сала и продължи с глух глас:

— Страстно обичах своята работа. Вършех я, защото ми харесваше, и винаги съм мислел, че на полицаите им плащат, за да се преборят с негодниците. И за нищо друго. Имам душа на шериф, а пък вие, както и аз, знаем, че това са били ужасно наивни хора. Аз съм ограничен глупак, аз съм идиот, господин началник на полицията. Аз не разбрах, че днес, за да бъдеш добър полицай, трябва не да изпълняваш длъжността си на полицай, а да се занимаваш с доноси, да се интересуваш не от престъпниците, а от честните хора, които се борят за своите права. Само така може да се направи кариера.

Сала започна да се дразни, но това не вълнуваше Вержа.

— Свърших, господин началник на полицията. Не вярвам нито във вашата защита, нито в покровителството на префекта. Ще се занимавам със своята работа докато мога. В деня, когато ми забранят да правя това, ще започна да безделнича и ще чакам. И да знаете, че ще има доста да се посмея.

— Ще ни липсвате.

Вержа с готовност се съгласи.

— Наистина, ние, истинските бойци, сме останали твърде малко. И ще бъдем още по-малко, когато стане известно каква подлост сте ми скроили. И още един въпрос: ако се изправя пред съда, сам ли ще бъда?

Сала се опита да се разсърди.

— Ако срещу някой друг полицай предявят такова обвинение, то и него ще го постигне същата участ.

— Например Люк.

Началникът на полицията се намръщи. Ставаше дума за инспектор, който беше хванат, както се казва, на местопрестъплението: беше вземал пари от проститутки. Цялата работа я потулиха.

— Други бяха времената — каза Сала смутено. — А на вас не ви провървя, Вержа.

 

 

Мотоциклетът спря до тротоара. Улицата се намираше в центъра на града, недалеч от голям, но лошо осветен булевард, беше около 20 часът. Минувачите бяха малко. Две момчета, облечени в кожени якета, силно стегнати в талиите с колани, седяха върху мотоциклета. Онзи, който седеше отзад, спусна крак, скочи на земята.

Момчето тръгна по алеята, която водеше към къщата. Пресече я, отвори портичката и се оказа пред осветените прозорци на служебно помещение. През прозореца можеше да се видят двама мъже, които седяха един срещу друг на работна маса. Момчето с коженото яке спря за минута в тъмния ъгъл до стената. Извади от джоба си пистолет калибър 11,35 мм, снабден със заглушител, и с твърда ръка запъна петлето. След това отново мушна оръжието в джоба си, без да го пуска от ръката си. Под прикритието на стената с безшумни стъпки пресече двора.

Приближи до вратата, която водеше към един коридор, внимателно натисна дръжката. Вратата се отвори почти безшумно. Влезе. Отляво имаше врата за служебната стая. Рязко я отвори. И двамата мъже едновременно вдигнаха глави. Единият беше плешив, със загоряло лице и красиви стоманени очи, облечен в много елегантен костюм от черна коприна. Другият, с едро червендалесто лице, изглеждаше десетина години по-стар и по-дебел. И двамата зинаха от учудване. Дебелият се опита да мушне ръка в чекмеджето на масата. Това беше последният му жест. Куршумът пръсна главата му. Плешивият се привдигна, за да са хвърли на земята, но не успя — поразен от куршум право в сърцето. Момчето внимателно огледа и двете жертви. С дебелия беше свършено. Що се отнася до плешивия, момчето изпита някакви съмнения и стреля повторно в главата му. След това сложи оръжието в джоба си и без да бърза, измина същия път в обратна посока.

Двамата с мотора пресякоха града и тръгнаха по улицата, която ги отведе до кафенето на Овернеца. Собственикът стоеше зад бара. Докато пътуваха, убиецът нахлузи на лицето си дамски чорап. Щом моторът спря, притича до кафенето, отвори вратата и почти веднага стреля. Пред собственика стояха двама посетители. Те се хвърлиха на земята, а лицето на Овернеца, обляно в кръв, изчезна зад бара. Убиецът излезе и отново седна на мотора, който не беше престанал да работи.

Спряха до малка горичка. Тук на друг мотоциклет ги чакаха две фигури, облечени точно като тях.

— О’кей ли е? — попита водачът на първия мотоциклет.

— О’кей.

Двамата пътници напуснаха седалките. На пътечката стоеше червена спортна кола с номер от департамента Вар. След като се оказаха в колата, момчетата споделиха впечатленията си.