Раф Вальо
Сбогом, ченге! (1)

Глава 1

Комисарят беше як мъж и поддържаше спортната си форма — всяка сутрин по сто упражнения за коремния пояс, още толкова на напречната греда, закрепена за касата на вратата, после час бързо ходене. Така или иначе, резултатът беше налице: на четиридесет и пет години плосък корем, лека походка, гладко лице, широки плещи и железни нерви, нещо много полезно, когато служиш в полицията, където работата с всеки ден ставаше все по-главоболна и опасна. Но всичко това по-скоро забавляваше Жерман Вержа.

Скочи от колата още преди да е спряла и се оказа пред офицера от жандармерията.

— Прокурорът ви чака — каза офицерът. — В лошо настроение е. — А ония са на четвъртия етаж.

Посочи с ръка към прозореца, на който беше спусната металическа щора. В апартамента се беше барикадирал някакъв мъж с двете си деца. Заплашваше, че ще убие всички, ако се опитат да го измъкнат оттам.

Вержа бутна двама стражари, за да мине. Вътре в кръга се намираше група цивилни, сред тях беше и прокурорът, среден на ръст, слаб човек с мрачен вид. Не обичаше Вержа.

Прокурорът излезе напред.

— Чакахме ви, комисарю. Давам му на онзи глупак два часа да се предаде. След това ще заповядвам да го арестуват.

— Въпреки децата ли?

— Ваша задача е да ги спасите. Казват, че сте майстор в работата си. Ето ви възможност да го покажете.

Прокурорът се обърна Вержа срещна погледа на инспектор Мора, който служеше при него, и приближи.

— Как изглежда цялата работа? — попита Вержа.

— И добре, и зле. Несговорчив тип. Упорит. А пък момчетата си въобразяват, че всичко е като в каубойски филм. Един от тях дори стреля в полицая. Не улучи. Има си хас да се съревноваваме в стрелба с някакъв хлапак. Положителен момент е това, че има телефон — мъжът работи като шофьор и понякога се налага спешно да го викат.

— Какво оръжие има?

— Карабина, американска, и две ловджийски пушки у децата.

— Къде е колата?

Мора посочи ъгъла на къщата насреща и Вержа се упъти нататък, придружен от инспектора. Седна в колата, взе слушалката и набра номера. Отговориха след четвъртото позвъняване. Нисък глас с парижки акцент войнствено попита:

— Какво искаш?

— Говори комисар Вержа — каза полицаят. — Искам да поговоря с теб. Да те попитам какво искаш.

— Искам да пратите по дяволите жена ми, а мен и децата ми да оставите на спокойствие. Защо съдията повери децата на тази мръсница?

Мръсник се оказа и инспекторът от социални грижи, който разследвал делото, мръсници бяха и съседите, дали показания. Въобще създаваше се впечатление, че за обсадения там горе всички хора бяха мръсници. Според него съвременният свят представляваше сборище мръсници, а полицаите бяха в основата му, маята, така да се каже.

— Ако преди да пукна, пратя неколцина на онзи свят — каза мъжът, — значи не съм преживял напразно живота си!

— Всъщност — отбеляза Вержа — противен ти е целият свят и ти се иска да го полееш с помия.

— И още как! Здравата ще ми олекне.

— Включен си към високоговорителя — каза Вержа. — Чуват те на стотина метра. Хайде, направи своето заявление.

— Не е вярно.

— Добре тогава, нека едно от твоите момчета се обади, а пък ти слушай.

Групата, в която се намираше и прокурорът, се раздвижи, когато до нея достигна гласът на обсадения. Евакуираните съкооператори, задържани от полицаите, също се размърдаха. Вержа съжали в себе си, че ораторът не щади красноречието си…

Най-напред се чу тънкото гласче на момче, тринадесет-четиринадесет годишно, което до пресипване крещеше: „Шайка подлеци!“ След това се присъедини и баща му, който, ликувайки, изрева първите думи.

— Всички вие сте мръсници! Всички сте подлеци!

Прокурорът се отдели от групата и се упъти към Вержа, който злорадо го следеше с крайчето на окото си.

— Не му ли стига, а? — каза прокурорът.

Вержа поклати глава.

— За да излее всичко, което му се е насъбрало за цял живот, трябва време, господин прокурор!

Гласът на високоговорителя „смени почвата“. Сега вече нападаше себе си. Той бил идиот, безнадежден идиот и щял да си остане такъв. Мамели го както си искат. Ето защо искал да пукне и децата да вземе със себе си, за да не станат такива идиоти като него. Вержа отново взе слушалката.

— Искаш ли да дойда при тебе?

Спипан неподготвен, мъжът млъкна.

— Ще бъда сам, без оръжие. Давам ти честна дума!

За миг настъпи тишина, която някак си необикновено зазвънтя след целия този шум.

— Ела — каза мъжът.

Вержа окачи слушалката.

Приближи към мръсната дървена врата и я бутна. Пред него имаше стълба с изкъртени стъпала. Тишината беше пълна. Апартаментът се намираше на четвъртия етаж вдясно. На третия етаж Вержа чу шум от бързи крачки и шепот. Едва стъпил на последното стъпало, и вратата срещу него внезапно се отвори. Най-напред видя карабина. Наистина американска. Държеше я рошав, небръснат, облечен в комбинезон мъж. До него стоеше момче на четиринадесет-петнадесет години и размахваше ловджийска пушка. Вержа спря и вдигна ръце.

— Приближете се — каза мъжът.

Под дулата на двете пушки Вержа стъпи на площадката. Усмихна се.

— Хубава история ми разиграваш — каза той.

Мъжът се готвеше да отговори, но в този момент Вержа с мълниеносна бързина хвана цевта на карабината. Като си помисли, че полицаят ще се опитва да му измъкне оръжието от ръцете, мъжът се наклони назад. Но Вержа, обратното, допря приклада до гърдите му и отклони дулото. Куршумът отлетя към тавана. Едновременно с другата си ръка комисарят блъсна пушката, която държеше момчето, и то загуби равновесие. С крака си Вержа удари мъжа в слабините и оня се претърколи от болки на пода. Вержа взе карабината и пушката, влезе в апартамента. Пред него стоеше като вцепенено момче със стара ловджийска пушка в ръцете. То без всякаква съпротива подаде оръжието. Брат му се надигна от пода, целият кипеше от злоба.

— Успокой се — тихо му каза Вержа. — Всичко свърши. Отвори прозореца! — изкомандува на малкия.

Детето го послуша. Държейки карабината така, че да се вижда от улицата, Вержа приближи до прозореца и широко размаха ръка. Чу се глух тропот по стълбата. Долу бяха се вдигнали на щурм. Пръв се показа Мора. Каза:

— Браво, патрон! — Погледна тихо стенещата жертва и добави: — Както винаги точно попадение.

— Да вървим — каза Вержа. — Искам да поговорим.

 

 

Мора караше с голяма скорост. В този голям град в югозападната част на страната, както и другаде, много по-разумно би било да се откажеш от кола. Но сега, когато човек престана да обича човека, хората предпочитаха да прекарат два часа в самота в своите клетки на колела, отделени от другите със здрава каросерия, отколкото да престоят половин час в автобусната блъсканица.

— Мора, били сме продажни полицаи. Каза ми го началникът на полицията. Говори за мен и косвено за теб.

— Клод ли има предвид?

— Да, нашата приятелка Клод. Сложи ми динена кора. Казала на съдията, че ми е давала подкупи. Това не е истина, но истина е, че бяхме близки, а пък ти си правил в къщата й лъжливи проверки.

— Прокурорът не може да ви понася. Какво ще правите?

— Ще им поразнообразя живота! За тази цел ще са ми необходими няколко дни. Надявам се най-добрите в живота ми.

 

 

Силвена беше висока блондинка с дълги до раменете коси. Имаше сиво-зелени очи и беше много красива. Вержа я обичаше. Силвена беше управител на „Плейбой“ — комплекс за нощни развлечения в центъра на града. Вержа завари Силвена да закусва в компанията на касиерката. Седяха в дъното на бара, където бяха заети само няколко масички.

— По радиото току-що предаваха, май пак си станал герой — заговори Силвена.

— Скоро всичко ще свърши — спокойно произнесе Вержа.

— Някога ще те убият.

— Може пък това да не е чак толкова лошо! Успокой се. Имам още толкова работа, че засега нищо не може да ми се случи.

Вержа изпи пълна чаша вода. Избягваше алкохола, макар че обичаше да си пийне. Но трябваше да избира: след определени години човек не може да си позволява всички удоволствия.

— Ела — каза той.

Силвена го последва. Зад кадифената завеса се намираше малка стаичка, която й служеше за кабинет. Имаше диван.

Вержа седна на дивана. Силвена — до него.

— Готвят се да се разправят с мен — каза той.

— Защо? — учуди се тя.

— Заради Клод. Казала, че ми е плащала.

Вержа разкопча сакото си.

— Вероятно ще ти поверя някои книжа. Можеш ли да ги скриеш на сигурно място? Утре ще ти донеса всичко и ти незабавно ще трябва да го скриеш.

На улицата, покрита с едри, кръгли, изтрити от времето камъни, запазени по-скоро от икономия, отколкото от любов към старините, се намираше поокъртен хотел. Тежката врата от черно дърво винаги беше полуотворена. Вержа я бутна с крак и се озова в слабо осветено антре, насочи се към друга врата, прикрита с драперия. Не успя да хване дръжката и вратата се отвори, показа се висока, едра жена. На целия град беше известна като Марджори, а заведението й се ползуваше с популярност. Протегна без особен възторг ръка на Вержа.

— Много мило, че се отбивате при мен — каза тя. Но в гласа й не се долавяше никаква любезност.

Влязоха в доста просторна стая, мебелирана с евтини кресла, с бар в единия ъгъл. Вержа се упъти към бара и зае мястото, предназначено за бармана. Марджори възкликна:

— Къде отивате?

Той не отговори, отвори чекмеджето, от което стърчеше ключ, взе черен бележник и го показа на Марджори.

— Дойдох да взема ето това.

— Защо го правите, комисарю?

— Къде е онази мръсница, твоята компаньонка?

— Нямам намерение да ви докладвам.

Опитваше се да разбере. Обикновено за посещенията на полицията се знаеше предварително. Тази любезност дължеше на един от местните депутати. Марджори надуши капан.

Вержа я хвана за ръката не грубо, но достатъчно силно, така че тя се оказа плътно притисната към него.

— Заведи ме при нея — каза комисарят.

Тя повече не се съпротивляваше и хванати за ръце, те се отправиха към вратата, която водеше към един коридор, облицован с доста изкривена дървена ламперия. Преминаха го и Марджори отвори друга врата, водеща към кухнята. На един стол седеше по-млада жена с подпухнало розово-бяло лице и нареждаше пасианс. Тя вдигна глава и с учудване погледна влезлите. Вержа бързо мушна ръка в джоба на жилетката й и измъкна натъпкан с пари портфейл. Вътре имаше листче с фамилии и цифри. Обърна се към втората жена.

— Арлет, ще дойдеш с нас. Ще огледаме стаите.

Тръгнаха към стълбата, до която свършваше коридорът.

— Аз не съм Клод — запротестира жената. — Ако искате пари, комисарю, знайте, че напразно се стараете.

Той се засмя.

— Засега искам само да хвърля един поглед!

Върнаха се при Марджори в гостната на първия етаж. Без да казва нито дума, тя му протегна телефонната слушалка, откъдето се разнесе разярен крясък:

— Кой ти е казал да ходиш при Марджори?

— Никой — отговори той спокойно. — Научих, че в тази къща се занимават със сводничество. Аз съм офицер от полицията и сметнах за свой дълг да направя проверка.

— Ти да не си се побъркал?

Беше Герен, човекът, който го замести в отдела по „Обществена профилактика“ — това благородно наименование замени „Полиция на нравите“, звучащо оскърбително. Вержа не можеше да го търпи. Герен нямаше недостатъци, ако не се смята душевната подлост, която му вършеше добри услуги.

— Щом се върна, ще напиша рапорт.

— Не смяташ ли, че е по-добре да пазиш спокойствие и да си мълчиш?!

— Не разбирам защо. Няма никакво съмнение. Марджори стопроцентово е виновна. Ще ти изложа всички подробности…

— Предупреждавам те, веднага ще се обадя на Сала.

Окачи слушалката. Вержа също. Марджори ги наблюдаваше.

— Доволен ли сте? — попита тя.

— Много.

Тя не губеше увереността си. Нямаше да й направят нищо лошо. Имаше покровители навсякъде. Когато в кметството посрещаха чуждестранна делегация, част от чужденците всеки път се оказваше при нея в заведението. По време на законодателните избори тук се проведоха деликатни преговори за снемането на кандидатури между представители на болшинството и кандидата на центъра. Така че нямаше защо да се плаши от такова комисарче като Вержа, пък ако ще и да е суперполицай!

— Какво искате, комисарю?

Той не отговори. Отдавна си беше обещал, че при възможност ще устрои някоя гадост на Марджори. Когато възглавяваше „нравите“, при него се яви един депутат и му заповяда да остави на спокойствие заведението, което посещават именитите граждани. Тогава намина към Марджори, която бегло познаваше, така както всички полицаи в града. Тя го прие като дребен чиновник и му обеща повишение в службата с помощта на нейните „приятели“, ако, разбира се, се държи добре. След една седмица й направи проверка — по-скоро чисто формална, — огледа стаите, които не бяха заети. Последва незабавна реакция: депутатът се обади на началника на полицията. Кой е този дребен полицай, който си пъха носа там, където се развлича каймакът на обществото?

Тръгна си от Марджори, отнасяйки със себе си бележниците, и заповяда на нея и на Арлет да се явят в службата му.

Началникът на полицията Сала беше слаб, дребен на ръст, с посивели коси, с меки маниери, говореше почти винаги шепнешком. Сала разглеждаше с любопитство комисаря. Познаваше го не много добре, тъй като беше дошъл от друг град. Но репутацията на Вержа говореше много. Безстрашният Вержа, враг номер едно на гангстерите, ако не му вървеше така безумно, досега поне десетина пъти да е загинал.

— Герен е вбесен — каза Сала. — Поставяте ме в трудно положение и много добре знаете защо. Нарочно ли го правите?

— Да.

Сала оцени откровеността му.

— Искате да докажете, че не само вие покровителствувате тайните заведения? Марджори каза ли, че плаща на Герен?

— Не.

— А що се отнася до вас, Клод твърди точно това.

— Знаете, че е лъжа.

— Надявам се, само че нищо не ми е известно.

Вержа почервеня от гняв.

— Тя си мисли, че ще успее да се измъкне, като компрометира полицията.

— А вие какво предпочитате, Вержа? Шантажа ли? Ако обвинят мен, ще повлека след себе си и другите.

— Съвсем не. Просто искам да видя какво ще стане.

— Ще стане това, че ще предам вашия рапорт по-нагоре. Но мисля, че при сегашната ситуация прокурорът може да се противопостави на натиска, който ще окажат върху него просто за да отложи делото.

— Защо не отложи моето дело? Вержа зададе въпроса много меко.

— Вержа, много съм огорчен. Казвам ви го искрено. Опитахме всичко. Не ви провървя, онзи помощник-прокурор е бил дежурен, когато са довели Клод. Той е надушил за себе си уникален коз в тази работа. Нали го знаете. С някой друг може би всичко би могло да се уреди. Засега трябва да се спотайвате. Така или иначе, ще ви спасят. Но, за бога, не изтиквайте на преден план делото на Марджори. Това само ще нанесе вреда на всички нас, а и на вас самия.

Вержа стана. Сала не бързаше да се сбогува с него. Не му харесваше сегашната му роля. Искаше му се сърдечно да поговори с Вержа, когото уважаваше. Но прояви предпазливост и премълча.

Моника Вержа, широкоплещеста брюнетка, пет години по-млада от своя мъж, се занимаваше в кухнята със сметките си и с крайчето на окото си следеше сладкиша, който се печеше в електрическата фурна. От две години Моника държеше парфюмериен магазин, който беше купила с парите, получени от наследство.

Комисарят се наведе над нея и я целуна по челото. Без да се откъсва от сметките си, тя се усмихна.

— Пак си се проявил — каза тя.

— Във всяко отношение. Срещу мен ще възбудят дело. Възможно е да ме арестуват — каза той. — Но не се вълнувай, всичко ще бъде наред. От тази работа ти няма да пострадаш.

— Направил си някаква глупост ли?

— Не по-голяма, отколкото другите. Клод, собственицата на едно заведение, твърди, че ми е давала пари.

— Мисля, че това е лъжа — каза Моника.

— Лъжа е. Само че те вярват. Много им се ще от време на време да откриват по някой продажен полицай. Във въздуха мирише на скандал, трябва им изкупителна жертва. Те ще се разправят с мен и ще се гордеят със своята храброст и порядъчност. Днес вечерта ще започна една операция, която засяга лично мен.

— Какво смяташ да правиш?

— Да хапна от твоя сладкиш, понеже съм страшно гладен.

 

 

За да види Марк Алже, трябваше в десет часа вечерта да отиде в кръчмата, на която той беше собственик и която се намираше в центъра на града. Марк Алже седеше на масичката до служебното помещение. Кръчмата беше едно от редките му легални занимания и му служеше за фасада, за прикритие.

Беше среден на ръст, с квадратна плешива глава, която като че ли беше забита направо върху раменете, имаше къси силни ръце и вторачен поглед. Махна с ръка на Вержа и му посочи стола до себе си, докато приключваше разговора с управителя.

После двамата се качиха по стълбата, която водеше към тоалетната. След това Алже сви в коридора, покрит с дебел килим. Влязоха в стая със средни размери, облицована с тъмносини кадифени тапети. В нея имаше бюро от махагон, две кресла, огнеупорна каса.

— Какво искаш да знаеш?

— Нищо. Просто искам да ти предложа една работа.

Алже изрази учудване. След това се усмихна.

— Какво предлагаш? — попита той.

— Спокойно да вземеш милиард плюс още нещо дребно.

Алже се помая известно време, докато си запали пурата.

— Никога не съм чувал, че може спокойно да се вземе милиард.

— Така е, ако в работата не участвува умен полицай, който знае доста неща.

— Естествено — призна Алже. — И в какво се състои твоята „работа“?

— Да се ограби една поща в деня, който аз посоча.

Алже се облегна на стола.

— Да, ти направо грабваш бика за рогата!

Вержа го гледаше и се усмихваше.

— Това, което не мога да разбера — каза Алже, — е защо си се сетил за мен, когато си решил да се заемеш с такава безумна работа! — Стана. — Не, наистина, Вержа, само защото сме приятели няма да те изпъдя! Искам да забравя този разговор. Нека смятаме, че си в лошо настроение поради неприятностите, които ти готвят. Не си го заслужил. На никого няма да разкажа това. Даваш ли си сметка какво ми предлагаш?

— Да — отговори Вержа.

— И това не е провокация? Вержа, хайде да сложим нещата на мястото им. Благодарение на тази кръчма печеля честно и напълно достатъчно, за да живея. Всичко, за което могат да ме упрекнат сега, е единствено стремежът да плащам колкото може по-малко данъци. Виждаш ли какъв почтен гражданин съм станал? Не разбирам и не искам да разбера защо си дошъл при мен с тази побъркана идея. Не настоявай — продължи Алже твърдо. — Да забравим всичко и да отидем да пийнем по чашка.

Вержа не мръдна.

— Получи се отличен запис — произнесе той. — Просто си възхитителен със своята честност!

Алже приближи до бюрото си и мушна ръка под края на стъклото.

— В продължение на двадесет години се мъчат да ме унищожат. Знам почти всички хитрости. Но постоянно се появяват нови. В края на краищата не съм сигурен, че не се готвиш да пожертвуваш главата ми, за да заслужиш прошка.

— Не бих ти позволил да разиграеш този спектакъл, след като прекрасно знам, че работят три магнетофона.

— Браво за точната цифра — без да скрива иронията си го похвали Алже. — Нали знаеш, никой не отива да работи под носа си — продължи той. — Предполагам, че и двете известни на теб нападения на пощи са били извършени от пришълци, а не от жители на града.

Вержа се усмихна.

— Ти май знаеш за тази работа повече от мен. Пък и ти трябват пари? — продължи Вержа уверено.

— Както винаги и както на всички.

— Дори повече. Защото току-що са ти пипнали пратка чист хероин на стойност 500 милиона: операцията на Лионската гара.

Предишната седмица двама прекупвачи бяха задържани на Лионската гара в Париж. Те пътували от Марсилия. Куфарите им били натъпкани с вече обработен хероин.

— Грешиш — произнесе Алже.

— Твоите доставчици, доколкото знам, са италианци и те искат от теб да им платиш плюс глобата. Те действуват като митница: удвояват или утрояват стойността, за да овъзмездят загубите. С теб са постъпили благородно — задоволили са се с удвоена сума. А това прави милиард. Ти не се решаваш да заминеш за Швейцария и да вземеш тези пари от своята сметка номер нула едно двадесет и две деветдесет и четири. Частен кредит в Женева. Искаш ли да ти кажа адреса?

Алже с интерес гледаше Вержа.

— Много неща са ти известни — каза той.

— Да, и много скоро това ще порази доста хора. А колкото се отнася до тебе, то мога да ти кажа как получихме информацията. Ние сме полицаи. В дадения случай не аз, а един колега, който разполага с прекрасен източник за информация.

— Какъв?

Очите на Алже опасно засвяткаха. Това зарадва Вержа.

— Доне.

— Собственикът на гаража ли?

Вержа кимна.

— Значи така, той ви прави услуги — произнесе Алже замислено.

— Огромни услуги.

Доне беше собственик на един от най-големите гаражи. Беше започнал почти от нищо. Великолепен спекулант, мръсник по отношение на всичко в света, към своите конкуренти, служители, доставчици, клиенти. Нищо не оставяше за другите, търгуваше с всякакви автомобили, даваше ги под наем, беше собственик на половината от всичките таксита в града, чрез подставени лица, които тероризираше, беше представител на десетки различни марки автомобили. Подобна власт трябва да се купи по един или друг начин. Доне не можеше да търпи, когато трябваше да се плаща в пари честно и законно. По две или три напълно определени причини полицията го държеше в ръцете си. Благодарение на своите таксита и колите, които даваше под наем, получаваше маса полезна информация, която делеше с полицията. С персонала му се занимаваше един комисар в оставка, който през цялата си служба проявяваше удивителна жестокост. Чудесна двойка бяха двамата.

— Искаш да премахнеш Доне?

— Не аз. Ти искаш.

— Аз не съм убиец — бързо произнесе Алже.

— Но имаш познати убийци.

Вержа се привдигна, остави чашата си на масата срещу Алже и се обърна към него.

— Съгласен ли си, или не?

Алже се намръщи.

— Бих искал да ми разкажеш някои подробности за работата.

— Естествено. Веднага щом се съгласиш. Искам да ти кажа, че Доне не е единственият, който трябва да се премахне. Ако искаме да избегнем риска, ще трябва да ликвидираме още двама или трима негодници. Уверен съм, че имаш подръка надеждни хора. Предлагам ти начин да се измъкнеш от безизходното положение, в което си изпаднал.

Алже не отговори веднага. В чашата му звъннаха парченцата лед.

— Обясни ми — каза той най-после.