Уилям Голдман
Остри оръжия (10)

Трета глава
Планера изпраща съобщение

Когато Ник Ескаланте слезе от самолета, Кинък вече го очакваше, облечен с обичайния за него блейзер и вратовръзка на райета. Приличаше на щъркел повече от всякога. Непрекъснато преместваше тежестта си от единия на другия крак и поглаждаше брадата си, ала Арафат. „Вероятно — реши Ник, — по този начин прикрива възбудата си.“

— Обеща, че ще се опиташ да хванеш този полет.

— Така е.

— Ами, рекох си, защо, по дяволите, да не го посрещна.

— Да разбирам ли, че носиш новини?

Кинък направо заподскача от крак на крак.

— Може би да — отвърна той, правейки безуспешен опит гласът му да прозвучи спокойно, — а може би не.

Стъпиха на ескалатора, който ги понесе през летището. По уредбата пуснаха запис на Дон Рикълз, който разказа тъп виц и ги посъветва да се движат все надясно. Сетне гласът на Шеки Грийн им даде същия съвет, предшестван от друг виц; друг, но също толкова тъп. Записът на Джоан Ривърс бе зациклил: „Говори Джоан Рив…, говори Джоан Рив…, говори Джоан Рив…“ Ескаланте се сети за един филм с Били Уайлдър, в който комунистите измъчваха младия герой като му пускаха непрекъснато „Интси уинтси, тийни уийни, йелоу полка дот бикини“, докато накрая героят се предаде.

— Не те ли гложди любопитството? — попита Кинък. — Няма ли да ми кажеш какво става?

Ескаланте тъкмо се канеше да го направи, но когато гласът на Джоан Ривърс позаглъхна зад тях, той видя пред себе си елегантен мъж, застанал отстрани на ескалатора, полуобърнат с гръб към тях. Трябва да бе Планера. Ескаланте замръзна. Мъжът се обърна, в ръката си държеше пистолет… само че това не беше пистолет, а лула и непознатият изобщо не приличаше на Планера.

Ескаланте тихичко прокле прекомерното си въображение.

— Е? — попита Кинък.

— Извинявай. Продължавай.

— Обадих се на Макс Феликс в Бостън. Той е като Буда, дори мига бавно. Онзи, който ми зае парите.

— Какво научи от него?

— Не казах, че сме разговаряли. Може и да сме разговаряли, може и да не сме.

— О, Господи, Ейс, стига игрички!

— Добре, по дяволите, прояви малко заинтересованост! Всичко тези неща са толкова нови и необикновени за мен.

— Заинтригуван съм, повярвай ми.

Ник казваше истината. Ако Кинък бе научил каквото трябваше, Ескаланте щеше да се срещне с Пакстън, да приключи случая и да не мисли за нищо друго преди срещата с Планера.

— Добре. Обадих се на Макс…

— И го попита за Уайли…

— Не, Макс е по-различен. Той обича да се приближава постепенно към целта. Трябва да се правиш на глупак: Как си? Защо не се обаждаш? Защо не направим пак някоя сделка? Не ми ли вярваш вече? Не работихме ли добре? Това отнема време. Понякога се обърква и започва да си мисли, че той се е обадил. Поприказвахме си и му казах името, което ти ми даде, Арнолд Уайли.

Намираха се пред портала на летището. Ескаланте се поколеба за миг преди да излезе навън, в нощта, и да спре такси. Времето се бе променило. Наближаваше Коледа, но нощният въздух бе изключително топъл. Двамата с Кинък зачакаха. Пред тях имаше около половин дузина души, които бързаха да вземат такси.

— Какво ти отговори?

— Само две думи: „Онова копеле“.

Ескаланте усещаше, че вече диша по-спокойно.

— Продължавай.

— Няма да искаш да чуеш всичко, но накратко, Уайли е измамил Макс — или Макс смята така, — говоря за неща, случили се преди двайсет години. Но Макс не забравя мошениците…, следил е Уайли отблизо.

— Хайде, Кинък, за Бога!

Младежът се усмихна.

— Преди няколко години Уайли започнал да инвестира в компании за видеоигри. Вложил доста пари, било е малко преди кризата с „Атари“…

Ескаланте сграбчи Кинък за сакото:

— Значи е вложил голяма сума, нали?

Кинък се усмихна.

— Не се знае с точност, но според Макс става въпрос най-малко за милион. Цитирам: „Повече от един, но вероятно по-малко от два, по дяволите!“ Макс не би имал нищо против Уайли да фалира.

Ескаланте не отговори. Пусна Кинък и пое дълбоко дъх. Всичко беше ясно. В бележката за отвличане се искаха милион и половина долара. Странна сума, похитителите искат един милион, пет милиона, но никой не иска милион и половина.

Освен ако не е задлъжнял с толкова.

Трябваше да го сподели с Пакстън. И той да реши какво да предприемат. Пред тях спря такси. Качиха се.

— Добре ли се справих? — попита Кинък.

— Отлично. Къде да те оставя?

— Къде отиваш?

— У дома. Ще се преоблека. Трябва да отида на едно място.

Кинък започна да подскача нервно на седалката.

— Отиваш си вкъщи и смяташ да се отървеш от мен? Справям се безупречно със задачата си, без дори да те попитам защо и ти ме лишаваш от възможността да видя дома ти? Знаеш ли колко често към мислил за него, докато те проучвах? Божичко, как можеш да не ми позволиш да видя залата ти за фитнес? Сигурно имаш страхотни уреди, за да поддържаш форма, да упражняваш нови методи за заякване. Кухнята ти трябва да е достойна за истински чревоугодник, не е задължително да е голяма, но с няколко миксера, за да си приготвяш здравословна храна. Силният мъж трябва да поема витамини и да пие плодов шейк с яйце и други такива неща. Няма да е човешко, ако ме изоставиш, не и днес.

— Чистачката не е идвала скоро, но какво пък толкова — отстъпи Ескаланте и съобщи на шофьора адреса на Бонанза стрийт, в сърцето на Нейкид Сити.

Кинък се влюби в апартамента. Ескаланте стоеше на прага и наблюдаваше как младежът, с длани събрани за молитва, нарежда:

— Мили Боже, нямах представа, че имаш толкова много карти. Обожавам ги. Като малък и аз бях покрил цялата си стая с карти. О, Господи, погледни тази! Конго! Исусе, окачил си Конго на тавана…

Той гледаше втренчено и стоеше с отворена уста.

Ескаланте се преоблече бързо, смени костюма и вратовръзката с панталони в цвят каки, тенис обувки и синя блуза. Отиде до хладилника, наля две чаши „Финландия“, добави лед и подаде едната на Кинък, който разглеждаше испанската Ривиера. Заедно излязоха на терасата откъм Бонанза стрийт.

Странно, ставаше все по-топло, а улицата бе необичайно тиха — само един пиян певец се шляеше по нея. Беше се налял до козирката, но пееше с въодушевление, бавно, но с уверен бас: „О, свята нощ“. „О, свята нощ. Звездите ярко, к’во беше…“

— „Светят“, глупако — подсказа му мъжки глас, долетял от мрака. — „Звездите ярко светят“.

— Благодаря ти, сладур — отвърна най-искрено певецът и продължи: — „О, свята нощ, звездите ярко светят, в нощта водила нашия Спасител“…

— Не „водила“ — изкрещя онзи. — Така няма смисъл, човече! Как така нощта е водила Спасителя? „Родила“, глупако! Уф! Уф!

Ескаланте се усмихна. Тъкмо се канеше да, каже нещо, когато Планера нанесе своя удар. В мрака прозвуча изстрел. Ескаланте се хвърли бързо на пода на терасата. Чу как Кинък изпищя. Обърна се и видя кръв да напоява блейзера му около сърцето. Кинък се строполи и Ескаланте го хвана в мига, в който една кола изръмжа и отнесе Планера надалеч. Ескаланте отнесе Кинък в стаята, свали вратовръзката му, блейзера и кобура с пистолета под мишницата. Кинък нито помръдна, нито оказа съпротива, когато Ник разкъса ризата му и впери поглед в слабото тяло без нито един косъм. Кръвта продължаваше да тече. Преди още да беше свалил ризата, Ескаланте се бе слисал, но нищо не бе в състояние да го подготви за това, което видя след миг — ужасните белези около гърдите на Кинък. Един господ знаеше колко на брой бяха шевовете. А плътта бе отвратително тъмночервена — и винаги щеше да остане такава. Мастектомията си имаше своите стигми^[1].

Сайръс Кинък някога беше бил момиче.

 

 

Минаваше десет часа, когато две коли спряха пред дома на семейство Пакстън. Ескаланте, който караше първата, паркира на алеята, а Принцът-жаба и другите двама останаха на улицата.

— Не мисля, че ще се забавя — каза Ескаланте, отиде до входната врата и почука.

Пакстън отвори почти веднага.

— Не изглеждаш добре, Никълъс. Случило ли се е нещо?

— Да.

— Мили Боже, значи трябва да поговорим.

Влязоха в дневната. Ескаланте бе идвал и друг път, но никога толкова късно. Картините с религиозни сюжети бяха прекрасни, от очите на мадоните и младенците струеше светлина. Седнаха на два стола, един срещу друг.

— Къде е Ашли?

Пакстън се усмихна.

— Знам, че не понасяш такива неща, Никълъс, но докато двамата с теб разговаряме, Ашли се моли горе за мен. Разбираш ли, по-рано тази вечер, когато я видях как се терзае от тайните, които унищожават връзката ни, стигнах до извод, който трябваше да направя отдавна. Както ти сам каза, Никълъс, не можеш да гарантираш пълна закрила никому. Никой не може да бъде в абсолютна безопасност. Затова й разказах за прегрешенията си в Лос Анжелос. И, благодаря на Господа, тя ми прости. Сега се моли да получа опрощение на греховете си, Никълъс. За първи път от много време тя е толкова спокойна. Както и аз. Както и аз.

Ескаланте на отвърна нищо, просто изучаваше другия мъж.

Пакстън се приведе напред.

— Какво ми става? Идваш и ми казваш, че не си добре и вместо да те попитам какво има, аз бърборя за моето собствено, щастие. Прости ми. Твой ред е. Какво се е случило, Никълъс?

— Някой се опита да ме застреля, Дарил.

— Мили Боже…

— Или поне така си мисля.

Пакстън изглеждаше объркан.

— Мислиш? Не съм сигурен, че те разбирам.

От стълбите се разнесе гласът на Ашли.

— Дарил?

Пакстън стана.

— Тук сме, скъпа. Никълъс ни е дошъл на гости.

Миг по-късно в стаята влезе Ашли и застана до Пакстън.

— Добър вечер, Никълъс.

Ескаланте поклати глава за поздрав.

— Не каза „мадам“ — погледна го Ашли. — Винаги ме поздравяваш с „мадам“.

— Той не е на себе си.

— Прощавам ти, Никълъс. И аз не бях на себе си през последните няколко дни. — Тя се усмихна: — Знаеш, че знам?

Ескаланте кимна отново.

— Какво му става? — попита Ашли. — Не мисля, че поведението му ми харесва.

— Някой се е опитал да го застреля — обясни й Пакстън.

Ашли поклати недоверчиво глава.

— Казах, че мисля, че някой се опита да го направи. За малко. Знаех, че има такава вероятност. Но след изстрела се замислих. Човекът, който иска да ме убие, е ненадминат стрелец. Зная, че нощем е по-трудно да поразиш целта. Напълно възможно е да е пропуснал. Но зная също, че никога не би ударил дотолкова встрани от целта. Ако се е целил в мен. А сега не мисля, че е било така. Всъщност, дори не смятам, че е стрелял той. — Ескаланте разтри очи. — Какво мислиш, Дарил?

— Какво мисля аз? Очевидно, че си преживял нещо ужасно.

— Това ли е всичко? Смятам, че има още нещо, Дарил, и бих желал да поговорим.

— Какво друго би могло да има? Не зная нищо за твоя живот. Защо някой ще иска да те убива или не. Зная само, че двамата с Ашли прекарахме цялата вечер заедно, тук, преоткривайки се един друг.

Ескаланте въздъхна.

— Както искаш — стана той и тръгна към вратата.

— Отиваш ли си?

— Не. Ще се върна. — Ник излезе и отиде с бърза крачка до втората кола. Пинки и Жабчо седяха отпред, а отзад бе легнал Кинък и дишаше едва-едва. Ескаланте отвори вратата. — Ще го взема.

Принцът-жаба излезе да му помогне.

— Внимавай много. Раната няма да се отвори, и друг път съм лекувал огнестрелни рани. Но е изгубил много кръв. Има късмет, че не е засегната нито една кост. Нуждае се от почивка, Мекс.

— Нуждае се най-вече от почивка. Вътре ще го сложа да легне. — Ник протегна ръце и каза нежно: — Хайде, Ейс, трябва да се срещнем с едни хора.

Кинък премигна. Каквито и хапчета да му бе дал Принцът-жаба, те явно бяха потиснали болката. Пинки отвори и другата задна врата. Тримата го измъкнаха от колата, без да му причинят излишна болка. След това го пое Ник.

— Искаш ли да те изчакаме?

— Не е необходимо.

— Тогава ще се прибираме — каза Пинки. — Днес направихме истински пробив.

— Така е — потвърди Принцът-жаба. — Пинки откри и последната грешка в системата ни за игра на рулетка. Бяхме сбъркали с двойната нула, но вече всичко е наред. Преди да се усетиш, ще сме се качили на „Конкорд“ и ще сме заминали оттук.

Ескаланте погледна и двамата.

— Пожелавам ви щастие — каза той и внимателно поведе Кинък по алеята към дома на Пакстън.

— Студено… — промълви Кинък.

Той беше облечен както преди — същите панталони, същия блейзер с кобура и пистолета в него, но носеше друга риза, една от тези на Жабчо.

— Искаш ли да те нося?

Кимване.

Ескаланте го повдигна нежно, отнесе го вътре, затвори вратата и застана на прага на дневната.

— Извинете ме — рече той. — Мразя изненадите не по-малко от вас. Но водя младежът, за когото ти споменах по телефона, Дарил. Казва се Сайръс Кинък и се е захванал с нещо опасно. Изкара тежък ден, та си рекох, че можем да го развеселим малко. Сайръс, това са преподобният Дарил Пакстън и съпругата му Ашли.

Докато говореше, Ник бе влязъл в дневната. Коленичи и грижливо положи Кинък върху възглавниците на дивана, като го настани колкото се може по-удобно.

В стаята се възцари мъртва тишина.

Ескаланте седна и се запита колко ли силно щеше да прозвучи плачът от ужас, от разкаяние, от болка, ако човешкият слух можеше да долавя емоциите? Погледна и тримата. Не бе искал да се стигне до подобна конфронтация, но Дарил бе отказал да разговарят. Ескаланте гледаше Дарил. Свещеникът стоеше вцепенен, сякаш дори не дишаше. Ескаланте спря погледа си на Ашли, наблюдаваше как лицето й се изкривява. За миг си помисли, че ще последва нов спазъм, но се лъжеше. Тя бе забила пръсти в сините си очи и наистина щеше да се ослепи, ако Дарил не дръпна ръцете й и не ги държа в своите, докато реши, че е безопасно.

Когато най-сетне пусна дланите й, отново цареше тишина. Изведнъж Ашли се разрида. Ръцете й почиваха до тялото, но тя клатеше глава и ронеше сълзи.

— Ти каза, че си ме отървал от него… ти обеща…

Пакстън отвърна:

— Мислех, че ние… мислех, че ние…

Най-сетне се обади и Кинък.

— Никога…

Ашли се разрида още по-силно.

Дарил се опита да я успокои, обеща й, че всичко ще бъде чудесно и я помоли да спре.

— Не вярвам на обещанията ти, вече не. Нищо няма да е „чудесно“, Дарил.

— Спокойно, спокойно, любов, спокойно, спокойно.

— Преди трийсет години ме нарече „любов“ и ме помоли да си разтворя краката. И аз го направих, защото те обичах. — Тя се обърна към Кинък: — А преди двайсет и девет години се роди ти. — Отново избухна в сълзи. — Колко прекрасно си живеехме тогава!

— О, любима — каза Дарил. — Спокойно, спокойно…

Кинък погледна Ескаланте.

— Не е ли чудесно да ги гледаме как страдат…?

— Не.

— Мечтая за този миг… от шест години, откакто ги видях в шоуто на Донъхю… Той говореше, но камерите показваха нейното лице. Веднага щом я видях, разбрах… Толкова си приличахме, че можехме да бъдем сестри…, тогава не изглеждах така… не бях започнала промяната… Позвъних в студиото, свързаха ме… казах, че съм член на семейството, това не беше лъжа… Когато тя се обади, аз се представих и казах, че я обичам… Тя изпадна в истерия и затвори… Не можех да повярвам… През целия си живот съм била добро момиче, съвършено момиче, защото знаех…, един ден ще открия истинските си родители и когато го направя, ще искам те да се гордеят с мен. След като тя затвори, аз пристигнах тук, дойдох да ги видя, представих се: „Ето ме, това наистина съм аз“, а те ме изхвърлиха, отвърнаха, че нямат деца. Умолявах ги…, бях ги търсила, частица от мен ги бе търсила през целия ми живот. И когато най-сетне ги открих, те ме посрещнаха с презрение… На два пъти ме презряха — първият път, когато са се отказали от мен, а след това и когато ги намерих… Обещах им един ден да се върна и да ги накажа… Длъжна бях да ги накажа, също както и те ме бяха наказали…

— Щеше ли да ни оставиш някога на мира? — попита Пакстън.

— О, Господи, не! Щях да продължа да пиша писма, да продължа да пиша… И един ден, когато вече щяхте да сте се побъркали от страх, щях да направя това, от което се страхувате най-много — да кажа на света… Исках светът да разбере какви грешници сте…, как тръбяхте, че обичате децата, но мразите своето собствено, да ви унижа публично… Това щеше да бъде моят подарък…

— Знаех, че никога няма да спреш. Знаех, че някой трябва да те спре.

Ескаланте погледна тримата. Над тях тегнеше толкова много страдание. Преди трийсет години един член бе изхвърлил сперма и оттогава Дарил и Ашли, толкова уверени в своята праведност, не бяха могли да си простят нормалните си желания, не бяха преодолели срама.

Враждуващите Пакстънови му напомниха, че за някои хора борбата е форма на интимност. Ник се запита в какви ли животни ще се превърнат, когато останат сами. Защото някои животни като вълците, например, които притежават способността да убиват, за да се хранят, имат задръжки да прилагат тази своя способност помежду си. Докато животните, които могат да бягат от хищниците, като дивите гълъби, нямат подобни задръжки. А Дарил и Кинък бяха въоръжени.

Вълци или диви гълъби?

Ескаланте погледна Дарил, чийто най-голям „грях“ до тази вечер бе, че преди трийсет години бе пожелал да спи с любимата жена. Погледна и Кинък, който, излегнал се на дивана, ги наблюдаваше с широко отворени, блеснали очи. Цветът им бе досущ като тези на Ашли. А самата Ашли продължаваше да плаче. Родителите и бяха искали да имат син, а сега самата тя имаше сина, който се намираше в същата стая.

Диви гълъби или вълци?

Във всеки случай те решаваха, решението можеше да бъде само тяхно — познаваше ги отдавна, знаеше тайни, които никой чужд човек не би трябвало да знае. Господи, светът се бе сгромолясал през последните дванайсет часа! Тогава мислите му бяха насочени към човек на име Арнолд Уайли, когото подозираше, че може да е търсения луд. Но след като някой стреля и особено след като разбра, че Кинък е момиче и осъзна, че Планера никога не би пропуснал, всичко си дойде на мястото. Нещо се бе случило в семейство Пакстън преди трийсет години. Кинък бе на подходящата възраст, за да бъде това „нещо“. И освен това Кинък изпитваше почти неконтролируема омраза към родителите си. А Пакстън бе избухнал по телефона, когато Ескаланте бе споменал името на младежа.

Надяваше се гневът на Кинък да отслабне, а по-късно и да изчезне. Заедно със страховете на Ашли и чувството за вина на Дарил. Но не беше по силите му да контролира тези процеси.

Стана тихо и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — внезапно попита Пакстън. — В полицията ли?

— Защо да го правя, Дарил? Не разполагам с никакви доказателства. А и това не е моя работа. Трябваше да открия кой изпраща бележките и аз го направих. Не харесвам особено полицията. А вас тримата ви харесвам. Вие сте свестни хора. Просто имате проблем в общуването. Но проблемът си е ваш. Ако искате ми вярвайте, но и аз си имам неприятности.

Ескаланте си тръгна. Напусна стаята, къщата, живота им. Влезе бързо в колата, излезе на задна от алеята, включи на първа и потегли. Чу, или поне така му се стори, че някъде зад него гръм разцепи нощната тишина. Гърмеж от ауспух? Пистолетен изстрел? Не можеше да бъде сигурен, но във всеки случаи вече бе история.

Нищо необикновено. Един ден — най-вероятно скоро — и той щеше да бъде история. Отиде в кафенето на „Силвър спуун“. Рокси бе там, явно взимаше двойни смени, изглеждаше във форма. Ник се насочи към седемдесет и пета маса. Едва бе седнал, когато тя му направи знак. Държеше в ръка телефонната слушалка. Когато Ескаланте отиде при нея, тя му каза:

— Някой те търси на всеки пет минути.

Ник тъкмо се чудеше кой ли може да е бил, когато чу гласа на Планера:

— Аз съм, скъпи. Виц за актьори. Един приятел тук, в Тахо, искал да играе Шекспир. Не е необходимо да ти казвам, че в Невада възможностите в това отношение са меко казано, ограничени. Обадили му се в последния момент — пиесата започвала след по-малко от час — с молба да изиграе една роля. Той отговорил: „Не мога да науча роля за по-малко от час.“ А те му отвърнали: „Но тя се състои само от една реплика.“ — „Я, оръдие ли чувам? Я, оръдие ли чувам?“ Приятелят ми, въодушевен от внезапно появилата се възможност, отговорил, че приема с удоволствие. Хукнал към театъра и непрекъснато повтарял наум репликата: „Я, оръдие ли чувам?“ Стигнал зад кулисите минути преди да вдигнат завесата, облекли го набързо в костюма, гримирали го надве-натри и той през цялото време си повтарял репликата: „Я, оръдие ли чувам?“ Вдигнали завесата, представлението започнало, дошъл му редът и го изтикали на сцената. Разнесъл се изстрел и той се обърнал и попитал: „Какво беше това, по дяволите?“

Ескаланте се заслуша в смеха на Планера. Беше изпълнен с напрежение.

— Не ми казвай, че си го чувал, зная, че си го чувал. Лично аз съм ти го разказвал поне десетина пъти. Но тази вечер го правя с цел. Искам да знаеш: няма да чуеш моето оръдие, Ники. Съпругата ми направи това, което жените умеят най-добре и ти знаеш какво е то.

— Обзалагам се, че ще ми кажеш.

— Промени решението си. Не иска да ходим в Мексико. Умолявах я, но безрезултатно. Иска да умре в собственото си легло. Чувал ли си някога подобно клише?

— Определено.

— Не би трябвало.

По гласа на по-възрастния мъж ясно личеше, че той е разстроен. Ескаланте зачака. Планера винаги започваше с някоя история и разкриваше истинските си намерения по-късно.

— Обадих се на Де Марко. Обясних му, че няма да имам нужда от седемдесет и петте бона. Отвърна ми, че нямало значение, че от самото начало е знаел, че ще се уплаша, че и без друго до утре сутринта си щял да бъдеш мъртъв. Затова ти звънях непрекъснато — за да те предупредя, Ники. Ники, Ники, когато пихме кафе заедно, ти не беше в добра форма, но трябва да се стегнеш. Де Марко не трябва да те убие. Трябва да отидеш някъде. Трябва да се скриеш, докато отново бъдеш в безопасност.

— Нямам намерение да бягам. Не искам да се крия.

— Трябва.

— О? Къде го пише? — отвърна Ескаланте, сбогува се и затвори телефона. Върна се на масата. Измърмори някаква благодарност, когато Рокси му донесе кафето, кифлата и маслото, и го остави сам. Поседя малко, като се чудеше кога ли Де Марко и хората му ще дойдат за него…

И в този момент, точно в единайсет и двайсет и една вечерта, той осъзна, че те няма да дойдат. Те вече са тук. За миг на прага на кафенето се мярна самият Де Марко, лепнал широка усмивка върху напомнящото за Сталоун лице. Ескаланте се огледа и видя, че двама здравеняци са седнали през няколко маси от лявата му страна и наблюдават Де Марко. Същото правеха и други двама през няколко маси отдясно.

Господи, петима, а той беше точно по средата. Дали щяха да го застрелят тук? В кафенето на един от най-скъпите хотели в града?…

Интересни въпроси, чийто отговори не бяха без значение за него. Но нямаше закон, който да го задължаваше да седи и да чака да научи отговора. Ник се облегна на стола, поколеба се, съзнателно наруши баланса си и когато столът падна с гръм и трясък, той се претърколи зад масата, зад седемдесет и пета се намираше кухненският блок и той се озова там. Втурна се навътре, но още чуваше виковете зад гърба си, всички около него, включително и работниците в кухнята, крещяха…

Ескаланте тичаше. Не можа да се измъкне веднага, защото никога преди не бе стъпвал в кухнята. Не се съмняваше, че ще го застрелят тук, но само ако го хванат. Най-важното бе не да тича бързо, а да открие изхода. Когато най-сетне го видя, се втурна към него, прелетя през вратата и се озова навън, в мрака. Огледа се наляво, надясно, отново наляво. Беше близо до мястото, където онзи ден бе разговарял с Принца-жаба. Ескаланте се стрелна като куршум към неизползвания вход отстрани на „Силвър спуун“, подмина го и се насочи към циментовата козирка, под която бяха говорили двамата с Жабчо. Тя се издигаше на около три метра, но ако премереше добре разкрача си, можеше да я достигне. Нямаше да има време за втори опит. Беше тъмно, но козирката бе единственото му спасение. Скочи, хвана се за края й, набра се с тялото си, прехвърли се отгоре и легна по корем, скрит в безопасност в мрака.

В безопасност?

Чуваше ги. Техните гласове. Де Марко говореше най-високо. Вървяха право към него. Опита се да притисне тялото си максимално към цимента. Лежеше неподвижно и се надяваше да не чуят дъха му.

Бяха ли го видели?

Едва ли. Долитащите гласове задаваха въпроси. Не можеше да различи думите, но интонацията на изреченията нарастваше към края им.

Дойдоха съвсем близко, приближаваха точно към мястото, над което той лежеше скрит. Ник притаи дъх. Ако не издаде нито звук, всичко ще бъде наред.

„Наред“ може би бе леко преувеличено. Петима мъже го търсеха, за да го убият. А той се криеше в мрака и се молеше да успее да контролира собственото си дишане.

Какво беше казал току-що на Планера? Че няма да бяга и няма да се крие? А правеше точно обратното!

Сега те бяха под него, стояха на мястото, където Ник бе разговарял с Жабчо. Де Марко ги ругаеше, защото бяха изпуснали проклетия мексиканец. На няколко метра отгоре Ескаланте слушаше тирадата на Де Марко, който не се изказваше ласкаво за него.

„Не искам да го слушам“, каза си Ник и затвори очи. Трудно можеше да се изолира от гнева на Де Марко, затова реши да замине някъде, на някое от любимите му места. Клисурата под Анапурна му се стори най-подходяща. Бе я посещавал скоро, но златният залез винаги си заслужаваше да се види още веднъж и Ескаланте се пренесе там…

Само че този път планината не бе златна. Беше червена. Планината бе кървавочервена. Ескаланте отвори очи, почувства, че то започва, почувства огъня, който се разгаряше в слабините му, след като мозъкът на влечуго бе решил да напомни за себе си.

Петимата продължиха и излязоха изпод козирката.

Вече можеше да види пистолетите им — магнуми и берети, — някои от които със заглушители. Всичките бяха добре въоръжени…

… с тапешници!

Той притежаваше истинската сила… В едната си ръка държеше чаена лъжичка, в другата — нож за масло. Бяха му достатъчни, за да се справи с цял батальон. Отново затвори очи, видя същото кървавочервено, този път още по-наситено. Горещината се засилваше, когато той коленичи внимателно и погледна петимата.

Какво бе казала Холи на раздяла? Нещо като: „Можеш да се справиш и с петима, нали, Мекс?“

А той какво й бе отвърнал? „Ще ми бъде трудно?“

Как бе могъл да сгреши така?

Нарастващата отвътре горещина го изпълваше с радост. Започна да се изправя тихо, без звук. Трябваше да свърши бързо. Ако все още бе най-смъртоносният човек. Дали? Време бе да провери. Възстанови баланса на тялото си. Следващата минута щеше да покаже. Преди време това би му отнело не повече от шейсет секунди. (Този път му стигнаха четирийсет и две.) Ще остави Де Марко за накрая. (Де Марко наистина умря последен.) Връхлетя ги като Божие проклятие.

В слабините му гореше огън…