Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Евгений Онегин
Роман в стихове - Оригинално заглавие
- Евгений Онегин, 1823–1831 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Николай Хрелков, 1946 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 51 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Обработка
- harbinger (2010)
Издание:
А. С. Пушкин. Евгений Онегин
Славянска библиотека
Преведе: НИКОЛАЙ ХРЕЛКОВ
Художник: В. СВИТАЛСКИ
Коректор: СТОЙКО БОЖКОВ
Отпечата през 1946 г. печатница „ЛИНОТИП“
ул. Искър 22 — София, тел. 2–14–00
Разрешение № 1281 от 22. V. 1946 г.
Издание: Т. Ф. ЧИПЕВ
Издателство „Т. Ф. ЧИПЕВ“
/основано 1891 г./
София
История
- — Добавяне
Съпоставени текстове
Шеста глава
Lа̀ sotto giorni nubilosi e brevi (…)
Nasce una gente a cui l’morir none dole.
1.
Видял, че Ленски се не върна,
Евгений чувства тегота̀;
край Олга в мисли цял потъна,
задоволен сам от мъстта.
И Оленка се запрозява,
а Ленски все не се явява —
и котильонът с бавен звън
я мъчи като тежък сън.
Но свършват вече да играят,
вечерят; и легла зоват,
легла постлани тоя път
чак до девическата стая,
И легнаха — кой тук, кой там,
Онегин тръгна вкъщи сам.
2.
Спят всички вече: всичко мина,
и хърка негде Пустяко̀в
до тежката си половина.
Гвоздѝн, Буянов, Петушко̀в
и Флянов, кой където сварил,
лежат в самата трапезария;
мосю Трикѐ на пода, пак
с фанелата и стар калпак.
С Татяна пък момите спят,
обгърнати дълбоко в сън;
печално вгледана навън,
под бледия Дианин зрак,[2]
не спи единствена Татяна,
във мрака непрогледен взряна.
3.
Нечаканата му поява
с минутна ласкавост в очи —
и с Олга странните прояви
не ще се в нея изличи.
Да схване иска и не може,
кипи ревнива скръб, тревожна,
в душата й като река,
и сякаш ледена ръка
сърцето й с тревога стиска;
под нея пропаст в мрак ехти:
„Загивам, — тя едва шепти, —
но гибелта е скъпа, близка.
Аз не тъжа по своя дял,
той щастие не би ми дал“.
4.
Напред, нерадостна история!
Лице нас ново ни зове:
на версти пет от Красногорие
отдавна спре и заживе.
И здрав през дългите години
сред философската пустиня —
Зарецки, нявга хулиган
и комарджийски атаман,
разсипник и трибун кръчмарски,
сега с човешка доброта,
с деца, усамотен баща,
помешчик със сърце другарско —
и честен, казал бих, човек:
тъй се поправя този век!
5.
Светът го хвалеше предвзето,[3]
че беше опак, зъл и смел:
от десет крачки с пистолета
улучваше той а̀со в цел,
Да кажем ли, как през сражение
еднаж, сред смело упоение,
бе паднал, кьор-кютук пиян,
в калта от коня разигран,
и сам се в френски плен остави:
прекрасен, драгоцен залог!
На Регул[4] с доблестния бог,
готов бе в плен все да остава,
но в кредит сутрин у Верѝ[5]
да пие по бутилки три.
6.
Понякога в шеги забавни
глупака сторва пух и прах,
а умния раздразва славно —
ту явно, ту пък с таен смях,
макар че нявга ще се случи
и него някой да поучи:
и той, останал сам без коз,
да се почувства, прост и бос…
Той спора весел ще изкара
с ответ ту остър, ту пък тъп,
понявга в думите е скъп,[6]
понявга остро пък ще скара
приятелите с тайна цел —
и ги изпраща на дуел.
7.
А после той ги примирява,
зер да закусят трима те…
Конфликта тайно обезславя,
шега нелепа ще сплете;
Sed alia tempora![7] Слава
(тъй както любовта минава)
минава бурно с младостта.
Зарецки сети старостта
и, свит под сенчести акации
от бури скрил се най-подир,
живее в мъдрост и във мир,
сред зелето, като Хораций,[8]
развъжда пилци и яйца
и учи своите деца.
8.
Не бе той глупав и Евгений,
не любящ хладното сърце —
бе влюбен в умните съждения
и изразното му лице;
и с радост срещаше умника,
спореше често той и никак
сега не му се удиви,
когато пак се появи.
Зарецки спря и след привета
с наченатия разгово̀р,
поднесе му с усмихнат взор
писмото кратко на поета.
Евгений, взел го, тоя час
прочете в себе си, без глас.
9.
То бе приятна, благородна
покана, или пък картел.[9]
Тя с хладна яснота го бодна:
зове го Ленски на дуел.
И към носителя Евгений,
обърнат с първото движение,
без лишни думи и суров,
продума: „Винаги готов!“
Посланикът, без обяснение,
да си отива пожела…
Отрупан много бил с дела;
и си отиде; но Евгений,
останал в себе си и сам,
бе недоволен, бе го срам.
10.
Наистина: погледнал строго
и себе си призвал на съд,
той се винеше в твърде много
неща, но главно тоя път,
че с любовта прекрасна, нежна
той се погаври тъй небрежно;
и после: Ленски бе поет
и в глупостите е превзет;[10]
на младостта се туй не съди.
И сметнал го най-близък свой,
бе длъжен да покаже той
не себе — пълен с предразсъдък,
хлапак разпален, дигащ шум, —
а мъж на доблест, мъж на ум.
11.
Той можеше да се разкрие —
не като звяр настръхнал в лес:
от зло бе длъжен да отбие
сърцето младо: Ала днес
е късно: часовете хвъркат…
При туй — си мисли — тук се бърка
изпитаният дуелист;
а той е зъл, клюкар, речист…
Той би се отплатил с презрение
за смехотворните слова;
а после людската мълва…
И на̀, общественото мнение![11]
Тук нашият кумир е: чест!
Светът се движи с нея днес!
12.
А кипнал в мъст нетърпелива,
стоеше в къщи Ленски блед;
Зарецки влезе и бъбриво
връчѝ тържествено ответ…
Ревнивецът се разтрепера!
А той си мислеше, че звера
ще се изплъзне тоя път
из примката и подла гръд
ще заслони от пистолета.
Съмнението отлетѐ —
на мелницата утре те
ще се присрещнат при разсвета;
и под насочени дула
ще сложат своите чела.
13.
С душа, кокетката презряла,
не искаше той, горд поет,
да срещне Олга пред дуела,
завзрял се в часовете блед;
но трепна цял от мисъл злостна,
отиде пак у тях на гости.
Той мислеше да я смути,
когато се при тях вести.
Но тя си същата изглежда…
На къщния стояща праг,
го срещна с весел порив пак,
подобно ветрена надежда;
безгрижна и без мисъл зла,
каквато вечно е била.
14.
„Защо се скри тъй рано снощи?“ —
бе Олиният пръв въпрос.
Той, любовта си чувстващ още,
повеси мълчаливо нос.
Изчезна всичката ревнивост
пред блясъка в очите живи —
пред тая нежна простота
и живата й чистота!…
Погледна в сладко умиление
и пак видя, че е желан,
и от разкаяност терзан,
напъна глас за извинение:
почувствал себе си неправ,
отново радостен и здрав…
15. 16. 17.
И пак замислен и печален,
стои пред масата несвой,[12]
но силите не са остали,
да й припомни нещо той;
той мисли: аз ще съм спасител
попречващ нему, развратител,
сърцето й да похаби
с въздишки, с пламък и хвалби;
та червеят презрян, отровен
стъблото да не скърши с яд
на светия прекрасен цвят,
едва за утрото отворен.
Туй значи: в кипналата страст
в другаря си ще стрелям аз!
18.
Ако би знал той, колко рани
в Татянината гръд горят!
Ако се сещаше Татяна,
ако би знала тоя път,
че утре те обзети в злоба,
двамина ще спорят над гроба:
ах, може би, със любовта
би ги смирила някак тя!…
Но тая страст дори случайно
не беше никой тук открил:
той беше се усамотил,
а тя изгаряше тук тайно.
Би знала няня за това —
но беше стара тя глава.
19.
Таз вечер Ленски бе разсеян,
ту в унес, ту пък в спора пръв;
когото музата лелее,
той винаги ще е такъв.
И зад рояла, мрачно, бавно,
той взимаше акорди равни
и, поглед в Олга устремил,
шептеше: „Още ли съм мил?“
Но стана вече: вън е късно;
в разлъката с живота скъп
сърцето му трепери в скръб
и от скръбта то ще се пръсне.
Тя гледа като че през сън.
„Що става с теб?“ Но той е вън.
20.
В дома прегледа пистолета
и пак в калъфа той го скри;
и, разсъблякъл се, поетът
при лампа Шилера откри;
но мисъл го една обзема,
в гърди сърцето не задремва
и с непостижна красота
той вижда Олга сред нощта.
И Ленски книгата затваря
и пише странни стихове:
любовни пусти бляновѐ
звучат и той ги приповтаря,
в пожар лиричен обладан,
подобно Делвиг[13] наш, пиян.
21
Но аз съм спазил стиховете
тях случаят ги съхрани:
Къде, къде, там отлетехте
на пролетта ми златни дни?
С какво денят грядущ приижда?
Завзирам поглед и не виждам,
сред мрак дълбок потъва той.
Съдбата следва пътя свой,
смъртта ли ме прониже бледен
или я пък избягна аз —
то все едно е: идва час
определен — часът последен!
Благословен на грижи ден!
И леден мрак — благословен!
22.
Ще блесне лъч и ще възлезне
пак слънцето над ярък ден;
аз, може би, ще в гроб изчезна
и в ледения мрак студен,
и спомените за поета
ще отнесе спокойно Лета.
Ще ме забрави мен светът;
но ти ще спреш ли някой път
в сълзи над ранната ми урна,
ще мислиш ли: „Люби ме той,
той даде мен живота свой
в разсвета му печално-бурен?
Но аз зова сега в мъгла:
Обичам те: ела, ела!…“
23.
Но тъмен всеки стих излиза
(това романтика зовем,
а аз не виждам романтизъм,
пък и защо се тука врем?).
И пред зори едва, на края,
склони главата си замаян
над думицата идеал.
Едва бе тихо той заспал,
обгърнат в сънно обаяние,
и влезе верният съсед
в безшумния му кабинет,
за ставане да го подкани:
„Часът е вече седем, сам
Онегин сигур чака там!“
24.
Но той се лъжеше: Евгений
сам още спеше тежък сън…
Петелът сенките стаени
изпращаше с нощта навън,
а той почиваше дълбоко.
И слънцето се спря високо
и птици, прелетен рояк,
блестят; а той не става пак,
лежи, прострял се на кревата,
потънал целият в покой,
и чак когато стана той,
пердета дигнал от стъклата,
видя: денят отдавна бял
и той е вече закъснял.
25.
Звъни. И вън чевръсто бяга
слугата — френецът Гильо̀,
халат и чехлите предлага,
подава чистото бельо.
Той бързо дрехите надява
и на слугата си предава
да се приготви на свой ред,
но с бойния му пистолет.
Шейната е навън готова —
към мелницата полете…
И стигнаха, и спряха те.
Гильо̀ с „Лепаж“-а[14] е съдбовен,
конете сам остави той
при двата дъба на престой.
26.
Опрял се, Ленски, блед, навъсен,
очакваше нетърпелив;
Зарецки лееше яда си
по дуеланта мързелив.
Онегин стигна с извинение.
„Но с вас — извика изумено
Зарецки, — няма секундант!“
Класик в дуела и педант,
към методите той бе с чувство,
не искаше в хуманен век
да гръмнеш току-тъй човек:
то става, става, но с изкуство.
Закон е то необорим!
(И трябва да го поздравим.)
27.
„Кой секундант? — подзе Евгений. —
Да, ето го: monsieur Guillot.
Аз не предвиждам възражения
и нищо тук не виждам зло;
той може да е неизвестен,
но затова е много честен.“ —
Зарецки устните си сви.
И той към Ленски промълви;
„Какво, да почнем?“ — „Да, чудесно!“
Към мелницата взеха друм,
а изотзад вървят без шум
Зарецки наш с човека честен
и преговарят и спорят;
вразите чакат и мълчат.
28.
Врази! Нима вражда позорна
на кървав пир ви води тук?
Не посветихте ли доскоро
живота си един на друг?
За да застанете днес злобни,
на стари врагове подобни,
и като сред жесток кошмар,
другар да готви за другар
смъртта спокойно и сурово…
Преди кръвта да потече,
не ще ли някой изрече
словата за другарство ново?
Но пред враждата с порив див
срамът е винаги лъжлив.
29.
Но ето, блеснаха оръжия
и в шомпола удари чук.
Цевта ръбата пълнят бърже —
и ударник отсича звук.
Струята сива на барута
протича тихо, тихо чута.
Поставят кремъка със звън.
До близкия застанал пън,
мосю Гильо̀ стои смутено.
Те снемат бавно плащовѐ
и крачки тридесет и две
брои Зарецки; и студено
ги той развежда в смут обзет —
и всеки взема пистолет.
30.
„Срещнете се!“ — им каза бавно.
И без да вдигат пистолет,
с походка твърда: тихо, равно
минава всякой мълком, блед,
по крачки четири — съдбовни.
Евгений пистолет спокойно,
без да прекъсва хода свой,
започна да повдига той.
Вървят по правилата стари
и Ленски вече се целѝ,
но… изведнъж се повалѝ:
Онегин гръмна пръв… Удари
часът на бедния поет:
и мълком пусна пистолет.
31.
Ръката си на гръд поставил,
той падна с поглед замъглен
в прегръдката на смърт корава.
Така по склона в ярък ден
искряща, от лъчи огрена,
политва соспа[15] вледенена.
Обзет от моментален мраз,
Онегин притърча тогаз,
но беше късно вече… Ясно,
певецът млад и вдъхновен
лежеше блед и вцепенен!
Под бурята цветът прекрасен
умря при утринен пожар
като кандило пред олтар…
32.
Лежеше неподвижно странен
и отмалял, непробудим…
А на гърди дълбока рана
кървеше и струеше дим.
Сърцето секна мигновено,
а миг преди бе вдъхновено;
с надеждите и в гняв суров
кръвта кипеше там с любов.
Сега като че в дом напуснат
е легнал мрачният покой,
завинаги е млъкнал той
и креп е по стъклата спуснат.
Стопанинът го няма. Да.
И няма никаква следа.
33.
Добре е с епиграма дръзка
да раздразняваш ти врага,
да виждаш как от гняв се пръска
склонил бодливите рога,
и в огледалото се гледа,
засрамен, победен и бледен;
и как приятно е тогаз,
ако крещи: „Това съм аз!“
Но по-приятно е в мълчание
да му приготвиш гроб проклет
и го прицелиш с пистолет
от благородно разстояние;
но да го пратиш в гроба там,
не ще да е приятно вам.
34.
Какво е, ако с пистолета
убиете приятел млад,
затуй че бил е зъл в ответа,
или пък сред ненужен яд
замаян ви е наскърбил,
или пък в скуката унил
ви е поканил на двубой?
Кажете ми с разу̀ма свой,
какво ви чувство овладява:
когато той, непробудим,
е легнал с рана в кървав дим
и постепенно вледенява;
откликва глух той и суров
на вашия отчаян зов?
35.
И там с дълбоко угризение,
в ръката стиснал пистолет,
стоеше над трупа Евгений.
„Убит!“ — реши съседът, блед.
Убит!… При тоя възклик черен
Онегин бързо, разтреперан,
зове слугата, полужив.
Зарецки сложи, предпазлив,
в шейната леденото тяло,
за да вървят в обратен път.
Усетили мъртвец, хриптят
конете буйни, с пяна бяла —
гризат стоманните жвала.
И литнаха като стрела.
36.
Скърбите ли зарад поета,
едва за радостта роден
и паднал още при разсвета
на своя юношески ден?
Къде са ярките копнежи
и благородните стремежи,
и чувствата на младостта,
и доблестта и нежността?
Къде са бурните желания,
за знания стремеж висок,
и страх от срамния порок,
и бляновете на избраник —
ти, призрачен неземен звън,
в поезията свята — сън!
37.
Той, може би, бе за спасение,
или за слава тук роден
и с лирата си вдъхновена —
звънът на лирата свещен —
би се подел до вековете,
и през живота си поетът
би стигнал най-висока чест.
И сянката му скръбна днес
отнася, може би със себе
свещена тайна, и за нас
заглъхна животворен глас —
за да не чуе в гроб погребан
от времената нови зов,
нито народен благослов.
38. 39.
Възможно друго е: изстинал,
че би живял ненужен дял
и след младежките години
напълно той би охладял.
Дошла би сивата промяна:
простен с мечтите и оженен,
живял би в селото рогат,
пристегнат в топлия халат;
познал би той живота, всъщност,
и, от подагра заболял,
би ял, би пил и би тлъстял,
и на постелката намръщен
умрял би той след дълги дни
сред лекари, деца, жени.
40.
Каквото и да е, читател,
но ето че поетът млад —
замисленият наш мечтател —
умря от близкия си брат!
Наляво, близко до селото,
де обитаваше в живота,
два бора сраснати стоят,
под тях спокойно се струят
водите на поток долинен.
Орачът тук почива сам
и вечери жетварки там
напълват менци и съдини;
а вътре в буренака гъст
се вижда паметник и кръст.
41.
Под него (дъжд ли ще удари —
дъждът пролѐтен над степта)
овчар, плетещ цървула шарен,
на Волга пее песента;
или пък гражданката млада,
дошла на село за прохлада,
когато с коня си лети
стремглаво в тия широти, —
тя тук се спира и застава;
и свила пъстрия перваз
на шапката, чете тогаз —
и после пак си отминава,
ала през погледа личи
сълза в прекрасните очи.
42.
И свръща ходом през полето,
в душата с вътрешна борба —
и мисълта й е заета
на Ленски с глухата съдба.
„Що стана с Олга, — тя се пита, —
скърбя ли дълго по убития
и минала ли е скръбта?
Сестра й пък, къде е тя?
Беглецът де е днес, несретен,
на хубавици моден враг, —
къде е скръбният чудак,
убиец мрачен на поета?“
За всичко и за всички вам
подробна сметка ще ви дам.
43.
Но не сега. Макар и много
да любя аз хероя мой,
ще се повърна като мога,
ала сега да чака той.
Годините към проза кимат
и гонят пеещата рима,
и аз — с въздъх признавам аз —
след нея се влека без страст.
Стихът се мъчно вече ниже
върху хвърчащите листа
и друга ледена мечта
тревожи с ледените грижи
съня на моята душа,
и с нищо аз се не теша.
44.
Изпитах други аз желания;
изпитах нова аз печал;
в желания се не улавям,
скръбта си аз неотмилял.
Мечти! Къде сте с чиста сладост?
И вечната й рима — младост?
Нима увяхна вече тя —
венец спаружени цветя?
Нима наистина залязва
и няма да се съхрани
живота с младите му дни
(което съм в насмешка казвал)?
И мигар няма тук възврат?
И аз не съм отдавна млад?
45.
Да. Моят полуден настава,
признавам се в това и аз.
Но нека е така: прощавай,
младежка моя, лека страст!
За всичките ти наслаждения,
за скърби, радости, мъчения,
за бури, шум и пировѐ,
за твойте свежи даровѐ —
благодаря ти, моя младост!
В живот ту бурен, ту пък тих
напълно с теб се насладих;
доволно! Без сега да страдам,
към нов завръщам вече път,
където да отдъхне гръд.
46.
Простете, призраци стаени:
в покоя ви не се теша —
изпълнили със страст и леност
замислената ми душа.
А ти, младежко вдъхновение,
вълнувай ме с въображение
и оживявай моя сън:
разнасяй често ведър звън,
недей оставя в пустош тежка
душата сред жестоки дни
накрая да се вкамени
сред упоение мъртвешко,
сред горделиви подлеци
и сред блестящите глупци.[16]