Към текста

Метаданни

Данни

Серия
На Западния фронт… (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Weg zurück, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Ерих Мария Ремарк. Обратният път

Рецензенти: Вася Данова, Венцеслав Константинов

Предговор: Венцеслав Константинов

Преводачи: Никола Георгиев, Емилия Драганова

Редактор: Венцеслав Константинов

Редактор на издание: Надежда Мирянова

Художник: Петър Добрев

Художествен редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Ани Георгиева

И „Отечествен фронт“

ДП „Д. Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Обратният път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Обратният път
Der Weg zurück
АвторЕрих Мария Ремарк
Първо издание
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияЦвят, 1931 г.
ПреводачДимитър Подвързачов

„Обратният път“ (на немски: Der Weg zurück) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1931 г. [1]

Ерих Мария Ремарк, 1929 г.

Романът „Обратният път“ от Ерих Мария Ремарк излиза от печат през 1931 г. в Берлин и още същата година е публикуван на български – дори в два различни превода.

„Обратният път“ e продължение на станалия „за една нощ“ световноизвестен роман на Ремарк На Западния фронт нищо ново (1929).

Невъзможното завръщане

Действието на „Обратният път“ започва там, където писателят оставя своя герой Паул Боймер малко преди смъртта му в „На Западния фронт нищо ново“ – на бойната линия, броени дни преди примирието в Първата световна война през 1918 г. Оттам започва и завръщането на победената армия в Германия, „обратният път“ към живота. В центъра на действието е група фронтови другари; някои от тях са познати още от „На Западния фронт нищо ново“. След дълго и уморително пътуване те се озовават в своята родина, разтърсвана от Ноемврийската революция.

За повечето от тях е трудно да се върнат към цивилния живот. Селянинът Адолф Бетке се завръща в своето стопанство, но бракът му е напът да се разпадне. Той и жена му се преселват в града, за да избегнат клюките и подигравките в малкото селце. Но така или иначе Бетке вече не е същият и не успява да заживее щастливо с жена си.

Алберт Троске застрелва черноборсаджията Юлиус Барчер, който му е отнел единствената надежда за ново начало – момичето Люси! Троске е изправен пред съд и осъден на 3 години строг тъмничен затвор.

Ремарк (в средата) с фронтови другари

Някогашните гимназисти лейтенант Брайер и разказвачът (Ернст) заемат отново местата си на училищната скамейка. Но в крайна сметка Брайер изгубва всякаква надежда да намери задоволително поприще в следвоенния живот и се самоубива, понеже през войната се е заразил от неизлечима венерическа болест – тук болестта се превръща в символ за белязаността на едно „изгубено поколение“.

Георг Рае постъпва в доброволческия корпус с очакването там да намери липсващата му фронтова дружба, но остава разочарован. Не след дълго той напуска службата си, осъзнал каква е действителността – казармите са пълни не с бойни другари, а с кариеристи и жадни за приключения хлапаци. В една гротескна сцена той се завръща на бойното поле, където са кръстовете на погребаните му бойни другари и там се застрелва, за да бъде „един от тях“.

Ернст става учител в едно малко селце; той стига до убеждението, че „животът сам по себе си“ е задача, с която трябва да се справи.

Изгубеното поколение
Публично изгаряне на книги в Берлин, 1933 г.

В „Обратният път“ Ремарк доразвива идеята си от „На Западния фронт нищо ново“: едно поколение, прекарало младостта си на фронта, е вече изгубено за нормалния живот, то е неприспособимо, то е обречено, то е „унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди“. Затова и извървелите „обратния път“ не могат да намерят своето място – едни се самоубиват, други изчезват в затворите, трети резигнират и заживяват с дребните грижи на всекидневието, лишени от някогашните си цели и идеали. Нервното напрежение от битките преминава в социална апатия. А с това изчезва и най-доброто, което може би е породила войната: фронтовото другарство.

Литературното „предателство“

Когато през 1933 г. на власт в Германия идва Хитлер, нацистката пропаганда нарича двата романа на Ремарк „литературно предателство към боеца от Световната война“. Това става причина те да бъдат публично изгаряни заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и други идеологически неудобни писатели. Накрая отнемат на Ерих Мария Ремарк немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.

Бележки

  1. Ремарк, Ерих Мария „Обратният път“. Превод от немски Димитър Подвързачов, изд. „Цвят“ / П.К. Чинков, изд. „Плод“, София, 1931 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Външни препратки

III

Алберт и аз седим до прозореца в кафене „Майер“. Пред нас на кръглата мраморна маса стоят две чаши изстинало кафе. От три часа сме тук, но още не сме се решили да изпием горчивата мътилка. Пък от фронта сме свикнали на всичко. Обаче това кафе не може да е нищо друго освен отвара от въглища.

Заети са само три маси. На едната черноборсаджии водят преговори за вагон хранителни продукти; на другата седи съпружеска двойка и чете вестници; на третата ние сме разположили хъшлашките си задници върху червените плюшени канапета.

Пердетата са мръсни, келнерката се прозява, въздухът е спарен и изобщо тук май не е кой знае колко интересно, за нас обаче е пълно с интересни неща. Наместили сме се удобно, имаме безкрайно много време, оркестърът свири, а ние зяпаме през прозореца. Отдавна не сме имали тази възможност.

Затова се и заседяваме доста дълго, докато тримата музиканти най-сетне си прибират инструментите, а келнерката ядосано почва да кръжи все по-близо около масата. Тогава плащаме и излизаме в мрака. Прекрасно е да се скиташ от витрина на витрина, да нямаш грижа за нищо и да си свободен човек.

На Щубенщрасе се спираме.

— Хайде да наминем към Бекер — казвам.

— Действително — съгласява се Алберт. — Да наминем. Има да се чуди.

В магазина на Бекер прекарахме част от юношеските си години. Там можеше да се купи всичко, каквото човек пожелае: тетрадки, принадлежности за рисуване, мрежи за пеперуди, аквариуми, колекции от пощенски марки, антикварни книги и брошури с решенията на алгебрични задачи. При Бекер седяхме с часове, там пушехме скришом и уреждахме първите си тайни срещи с девойчетата от прогимназията. Той ни беше най-довереният приятел.

Влизаме. Неколцина ученици в ъглите мигом потулват цигарите в шепи. Усмихваме се и се поизпъчваме. Идва продавачката и запитва какво желаем.

— Искаме да говорим лично с господин Бекер — казвам аз.

Продавачката се колебае.

— А не мога ли аз да ви услужа?

— Не, госпожице — отвръщам, — не можете. Съобщете на господин Бекер за нас.

Тя излиза. Споглеждаме се и доволни от идеята си, пъхаме ръце в джобовете. Ех, че глъчка ще се вдигне след малко!

Дочува се познатото ни звънче на вратата за кантората. Влиза Бекер, дребен, побелял и сбръчкан — какъвто си беше. За момент примигва, после ни познава.

— Я виж ти, Биркхолц и Троске — казва той. — И вие ли се върнахте?

— Да — отговаряме припряно и си мислим, че ей сега ще се започне.

— Е, чудесно! Какво да бъде? — пита Бекер. — Цигари ли?

Сащисваме се. Всъщност нямахме намерение да купуваме нищо, това и през ум не ни беше минало.

— Да, десет цигари — казвам най-накрая.

Бекер ни ги подава.

— Е, хайде, до скоро! — И с тези думи се потътря обратно. За миг оставаме неподвижни. — Да не забравихте нещо? — провиква се той от тясното стълбище.

— Не, не — отговаряме ние и си тръгваме.

— Е, Алберт — казвам вън, — тоя, изглежда, си помисли, че просто се разхождаме, а?

Алберт отегчено махва с ръка.

— Цивилна камила…

* * *

Продължаваме да се шляем. Късно вечерта Вили се присъединява към нас и заедно отиваме в казармата.

По пътя Вили внезапно отскача встрани. Аз също се изплашвам. Добре познатият писък на снаряд прорязва въздуха над нас. Но подир миг се споглеждаме сконфузено и се разсмиваме. Просто е изскърцал трамвай.

Юп и Валентин киснат някак самотно в голямо пусто помещение. Тяден изобщо не се е прибирал. Още е в публичния дом. Двамата ни посрещат с радост, защото ще можем да му ударим един скат.

Откакто не сме се виждали, Юп е успял да стане член на войнишкия съвет. Чисто и просто се е самоиздигнал на тая длъжност и ще остане в съвета, понеже в казармата цари такава бъркотия, че никой нищо не знае. Така поне засега се е подсигурил, защото цивилната му служба е хвръкнала. Кьолнският адвокат му писал, че новата помощничка превъзходно усвоила работата и му излизала по-евтино, а на фронта Юп положително бил поизостанал от изискванията в канцеларията. Искрено съжалявал, времената били сурови. Най-добри пожелания за бъдещето.

— Хубавичко се насадих — казва меланхолично Юп. — През всичките години имах само едно желание: да се махна от прусаците, пък сега се радвам, че мога да остана при тях. Е, тъй или иначе, все зле. Обявявам осемнайсет.

Вили има бомба карти.

— Двайсет — отговарям вместо него. — А ти, Валентин?

Той свива рамене.

— Двайсет и четири.

На четирийсет Юп е пас. В същия миг се появява Карл Брьогер.

— Прииска ми се да хвърля едно око как сте — казва той.

— И ни потърси тук, а? — подхилва се Вили и се разполага по-удобно. — Да, както и да го въртиш, казармата си остава истинската родина на войника. Четирийсет и едно!

— Четирийсет и шест — изпръхтява предизвикателно Валентин.

— Четирийсет и осем — отвръща гръмогласно Вили.

По дяволите, голям анонс стана. Примъкваме се по-близо. Вили блажено се обляга на стената на шкафа и ни показва бомбастичен „гранд“. Обаче Валентин се захилва застрашително, в лапата си държи карти за още по-силен „нул“.

Колко уютно е тук в помещението. На масата примигва остатък от свещ. Смътно се белеят леглата в полумрака. Лапаме големи парчета сирене, което е изнамерил Юп. Той набучва порциите на щика си и ни ги раздава.

— Петдесет! — вилнее Валентин.

В същия миг вратата зейва и нахълтва Тяден.

— Зе… Зе… — заеква той и от вълнение ужасно се разхълцва.

Развеждаме го с вдигнати ръце из стаята.

— Да не би курвите да са ти обрали парите? — пита съчувствено Вили.

Тяден клати глава.

— Зе… Зе…

— Мирно! — командува Вили.

Тяден се сепва. Хълцането му минава.

— Зелих, открих Зелих! — ликува той.

— Братче! — изревава Вили. — Ако лъжеш, ще те хвърля от прозореца!

Зелих ни беше ротен фелдфебел, гадина първа степен. Два месеца преди революцията за съжаление го преместиха, тъй че досега не успяхме да му хванем следите. Тяден ни разправя, че Зелих бил съдържател на кръчмата „Крал Вилхелм“ и имал превъзходна бира.

— Напред! — виквам аз и всички се втурваме навън.

— Без Фердинанд не тръгваме — обажда се Вили. — Той трябва да си разчисти сметките със Зелих заради Шрьодер.

* * *

Свирим и вдигаме шум пред къщата на Козоле дотогава, докато той с кисела физиономия не се показва на прозореца по риза.

— Какво ви прихваща посред нощ? — изръмжава Козоле. — Да не сте забравили, че съм женен?

— Има време за това! — крещи Вили. — Слез бързо, открихме Зелих!

Фердинанд се оживява.

— Наистина ли? — пита той.

— Наистина! — изграква Тяден.

— Добре, идвам — отговаря Фердинанд. — Ама тежко ви, ако сте ме изментили…

Пет минути по-късно вече е долу и слуша разказа ни. После се понасяме като хали.

Когато свиваме по Хакенщрасе, Вили във вълнението си събаря някакъв мъж на земята.

— Носорог! — изревава падналият подире му.

Вили мигом се връща и заплашително се изтъпанчва пред него.

— Пардон, казахте ли нещо? — пита той и козирува.

Мъжът се привдига и поглежда нагоре към Вили.

— А не, нищо — отговаря той навъсен.

— За ваш късмет — казва Вили, — защото за ругатни ви липсва нужното телосложение.

Пресичаме градинка и спираме пред кръчмата „Крал Вилхелм“. Фирмата й току-що е пребоядисана. Сега тя се казва „Еделвайс“. Вили улавя дръжката на вратата.

— Момент! — Козоле му дръпва лапата. — Вили — казва той заклинателно, — стигне ли се до пердах, ще го пердаша аз! Мъжка дума?

— Дадено! — потвърждава Вили и с тласък отваря вратата.

* * *

Връхлитат ни шум, пушек и светлина. Звънят чаши. От музикалния автомат гърми маршът от „Веселата вдовица“. Крановете на тезгяха блестят. Вихрушка от мехове се носи над умивалника, където две момичета плакнат пенестите чаши. Около тях се навъртат куп мъжаги. Ехтят вицове. Водата се лее. Лицата се отразяват разкривени. Артилерист поръчва ракия за всички и улавя едното момиче за задника.

— Ей, Лина, това се казва стока отпреди войната! — изревава възхитено той.

Пробиваме си път.

— Действително, ето го там — обажда се Вили. Със запретнати ръкави и разкопчана риза, потен, мокър червен врат, съдържателят точи бира зад тезгяха. Кафяви и златисти струи се стичат изпод дебелите му ръце в чашите. В този миг той вдига поглед. Широка усмивка плъзва по лицето му.

— Добър вечер! И вие ли сте тук? Каква да бъде, светла или тъмна?

— Светла, господин фелдфебел! — отвръща нахакано Тяден.

Съдържателят ни преброява с поглед.

— Седем — казва Вили.

— Седем — повтаря Зелих, а очите му са приковани във Фердинанд. — Шестима и Козоле, ей богу.

Фердинанд се промъква до тезгяха и опира юмрука си в ръба му.

— Я кажи, Зелих, имаш ли и ром?

Съдържателят се суети зад никелираните си кранове.

— Разбира се, че имам.

Козоле го поглежда изпод вежди.

— Ти май обичаш да го къркаш, а? Съдържателят пълни с коняк цяла редица чаши.

— Разбира се, че обичам.

— А да помниш кога за последен път си къркал ром?

— Не…

— Аз пък помня! — изревава Козоле, застанал пред тезгяха като бик пред жив плет. — Познато ли ти е името Шрьодер?

— Шрьодеровци много — отговаря небрежно съдържателят.

Търпението на Козоле се изчерпва. Вече се готви да скочи върху Зелих, когато Вили го сграбчва и го бута на един стол.

— Първо да пийнем! Седем светли — обръща се той към тезгяха.

Козоле мълчи. Сядаме около една маса. Съдържателят лично ни поднася халбите.

— Наздраве — казва той.

— Наздраве — отговаря Тяден и всички отпиваме. После Тяден се обляга назад. — Е, какво ви казах?

Фердинанд гледа подир съдържателя, който отново се запътва към тезгяха.

— Ех, братлета, само като се сетя — скръцва той със зъби — как тоя пръч вонеше на ром, когато погребвахме Шрьодер… — И млъква.

— Само да не се размекнем — казва Тяден.

* * *

Ала думите на Козоле сякаш дръпнаха завеса, което през цялото време тихо се бе развявала и полюлявала; внезапно пивницата като че ли се изпълва със сива призрачна пустота. Очертанията на прозорците се разливат, сенки се възправят от цепнатините на дюшемето и споменът на талази се понася през опушено помещение.

Козоле и Зелих не се понасяха открай време. Но смъртни врагове станаха едва през август осемнайсета. Тогава лежахме в разрушен от стрелбата окоп зад фронта и цяла нощ трябваше да копаем общ гроб. Не можехме да ровим много дълбоко, защото скоро изби подпочвена вода. Накрая вече работехме в гъста кал.

Бетке, Веслинг и Козоле подравняваха стените. Останалите събирахме труповете в предлежащата местност и ги полагахме в дълга редица, докато гробът бъде готов. Алберт Троске, подофицерът на нашата група, им прибираше знаците за самоличност и войнишките билети, доколкото имаха такива.

Някои от труповете бяха вече с почернели, нагнили лица, защото през влажните месеци се разлагаха бързо. Затова пък не воняха толкова силно както лете. Някои бяха мокри и набъбнали от водата като сюнгери. Едного открихме проснат на земята с протегнати ръце. Щом го вдигнахме, видяхме, че под парцалите от униформата няма почти нищо, толкова беше разкъсан. Знака за самоличност също го нямаше. Най-накрая по една от кръпките на панталона познахме ефрейтор Глазер. Беше много лек, тъй като липсваше едва ли не половината от тялото му. Откъснатите ръце, крака или глави, които намирахме, събирахме на отделно платнище. Когато донесохме Глазер, Бетке каза:

— Стига толкоз. Няма място за повече. Домъкнахме няколко чувала с вар. Юп я разсипа с плоска лопата по дъното на трапа. Скоро след това се появи Макс Вайл, който бе донесъл кръстове от тила. За всеобщо учудване от мрака изникна и Зелих. Разбрахме, че имал поръчение да прочете молитва, понеже в момента наблизо нямаше свещеник, а двамата ни офицери бяха болни. Зелих беше в лошо настроение, тъй като не можеше да гледа кръв, макар да бе дебелокож. Пък и страдаше от кокоша слепота и нощем почти нищо не виждаше. Всичко туй толкова го изнервяше, че не забеляза ръба на трапа и падна вътре. Тяден избухна в смях и подвикна с приглушен глас:

— Засипвай, засипвай!

Случи се така, че тъкмо Козоле работеше на това място в трапа. Зелих се стовари право върху главата му — близо сто кила живо тегло. Фердинанд забълва убийствени ругатни. Сетне позна фелдфебела, ама като стара пушка не си затвори устата, понеже все пак вече бе 1918-а. Фатмакът се привдигна, съзря отпреде си своя стар противник Козоле, избухна и му се разкрещя. И Фердинанд му се разкрещя. Бетке, който също бе долу, се опита да ги разтърве. Но фелдфебелът направо плюеше от ярост, а Козоле — с чувството, че с него постъпват крайно несправедливо — не му оставаше длъжен. Ето че и Вили скочи долу, за да подкрепи Козоле. От трапа се разнасяше як рев.

— Млъкнете — внезапно каза някой.

При все че гласът бе тих, шумът тутакси престана. Запъхтян, Зелих се изкатери от трапа. Униформата му беше побеляла от варта и той приличаше на херувимче със захарна глазура. Козоле и Бетке също се качиха горе.

До трапа, подпрян на бастуна си, стоеше Лудвиг Брайер. Досега, покрит с два шинела, той бе лежал пред блиндажа, тъй като бе получил първия си тежък пристъп на дизентерия.

— Какво става? — попита той. Тримата едновременно понечиха да дадат някакво обяснение. Лудвиг уморено махна с ръка. — И без друго е все едно…

Фатмакът твърдеше, че Козоле го бил блъснал в гърдите. Козоле наново кипна от обвинението.

— Млъкнете — повтори Лудвиг. Всички притихнаха. — Алберт, събра ли всички знаци за самоличност? — попита той след това.

— Да — отговори Троске и додаде полугласно, та Козоле да не го чуе: — И Шрьодер е сред тях.

Двамата се погледнаха за миг, сетне Лудвиг каза:

— Значи, все пак не са го пленили. Къде е?

Алберт го поведе покрай редицата. Брьогер и аз ги последвахме, понеже Шрьодер ни беше съученик. Троске се спря пред труп, чиято глава бе покрита с чувал. Брайер се наведе, но Алберт го дръпна.

— Не го откривай, Лудвиг — помоли той.

Брайер се извърна.

— Трябва, Алберт — каза той спокойно. — Трябва.

Горната половина на тялото бе неузнаваема. Беше сплескано като писия. Лицето бе плоско като дъска, в която черна разкривена дупка с венец от зъби загатваше за устата. Брайер мълчаливо го зави.

— Той знае ли? — попита Лудвиг и погледна към работещия Козоле.

Алберт поклати глава.

— Ще трябва някак си да отпратим фатмака — каза той, — инак ще стане беля.

Шрьодер беше приятел на Фердинанд. Вярно, ние не я разбирахме тази дружба, защото той бе крехък и болнав, същинско дете, и пълна противоположност на Фердинанд, но Козоле го бе закрилял като родна майка.

Зад нас някой изсумтя. Зелих беше тръгнал подире ни и сега стоеше опулил очи.

— Такова нещо досега не бях виждал — запелтечи той. — Как ли се е случило?

Никой не отговори — всъщност Шрьодер още преди осем дни трябваше да замине в отпуск, обаче Зелих му попречи, тъй като не можеше да ги понася с Козоле. А ето че сега Шрьодер бе мъртъв.

Тръгнахме си, защото в този момент не можехме да гледаме фатмака. Лудвиг отново се пъхна под шинелите. Само Алберт остана. Зелих се взираше в трупа. Луната се подаде иззад облак и го освети. Надвесил над трапа дебелото си туловище, фелдфебелът гледане землистите лица долу, в които бе застинал неуловимият израз на ужас и се бе превърнал в едва ли не крещящо безмълвие.

Алберт каза студено:

— Най-добре ще е да прочетете една молитва и да си идете.

Фелдфебелът си избърса челото.

— Не мога — измънка той.

Беше го обзел фронтовият ужас. Познавахме това състояние: седмици наред не изпитваш нищо и внезапно при някой непредвиден случай, ужасът те сразява. С позеленяло лице Зелих се заклати обратно.

— Тоя си е мислил, че тук ще ни черпят с бонбони — каза сухо Тяден.

Дъждът се усили и ние загубихме търпение. Фатмакът не се връщаше. Най-накрая измъкнахме Лудвиг Брайер изпод шинелите му. С тих глас той прочете „Отче наш“.

Започнахме да спускаме труповете в гроба. Вайл ми помагаше да ги подхващам. Забелязах, че целият се тресе. Почти беззвучно шепнеше:

— Вие ще бъдете отмъстени.

Погледнах го удивен.

— Ама какво ти е? — попитах. — Нали не ти е за пръв път. Ще има доста да отмъщаваш.

Вайл млъкна.

След като положихме първите редове, дойдоха Валентин и Юп, помъкнали платнище.

— Тоя още е жив — каза Юп и разгърна платнището.

Козоле хвърли поглед върху ранения.

— Но не му остава много — рече той. — Можем да го изчакаме.

Мъжът на платнището хъркаше на пресекулки. При всяко вдишване по брадичката му се стичаше кръв.

— Да го отнесем ли? — попита Юп.

— В такъв случай ще умре веднага — каза Алберт и посочи кръвта.

Наместихме ранения на една страна. Макс Вайл остана да се грижи за него, а ние продължихме работа. Сега ми помагаше Валентин. Спуснахме Главер в гроба.

— Ех, братче, горката му жена… — измърмори Валентин.

— Внимавай, следващият е Шрьодер! — подвикна Юп на ония в трапа и плъзна платнището надолу.

— Затъкни си устата! — изсъска Брьогер.

Козоле още държеше трупа в ръцете си.

— Кой? — попита той недоумяващ.

— Шрьодер — отвърна Юп, който мислеше, че Фердинанд вече знае.

— Какви ги дрънкаш, тъпоглавецо, та той е в плен! — кресна разярен Козоле.

— Вярно е, Фердинанд — рече Алберт Троске, който бе застанал до него.

Затаихме дъх. Без нито една дума Козоле отново ни подаде трупа и се изкатери горе. После го освети с джобното си фенерче. Наведе се съвсем ниско над останките от лицето и затърси познатите черти.

— Слава богу, че фатмакът си отиде — прошепва Карл.

Вцепенени чакахме следващата секунда. Козоле се изправи.

— Дайте лопатата — каза той лаконично.

Подадох му я. Очаквахме, че кръв ще се лее. Ала Козоле започна да копае. Направи на Шрьодер отделен гроб и никого не допусна до себе си. Сам го положи в гроба. За Зелих не се сещаше, толкова бе смазан.

На разсъмване двата гроба бяха готови. Междувременно раненият беше умрял и го сложихме при другите. Отъпкахме земята и забихме кръстовете. Козоле написа с химически молив името на Шрьодер върху един все още свободен кръст и окачи на него стоманена каска.

Лудвиг дойде още веднъж. Свалихме каски. Той прочете за втори път „Отче наш“. Алберт стоеше блед зад него. Беше седял на един чин с Шрьодер. Най-зле обаче изглеждаше Козоле — лицето му беше цялото посивяло и посърнало. Не проронваше нито дума.

Постояхме така още известно време. Дъждът си валеше. После дойдоха носачите. Седнахме да ядем.

На заранта фатмакът неочаквано се изкатери от близкия блиндаж. Мислехме, че отдавна си е тръгнал. От километри вонеше на ром и едва сега се накани да се върне в тила. Щом го съгледа, Козоле изрева. За щастие Вили беше наблизо. Тутакси се хвърли върху Фердинанд и го задържа. Но се наложи четирима души да напрегнем все сили, за да не се отскубне и да не души фелдфебела. Чак след час Фердинанд се вразуми и разбра, че ще се погуби, ако хукне подир фатмака. Ала пред гроба на Шрьодер той се закле, че ще си разчисти сметките със Зелих.

* * *

А сега Зелих стои зад тезгяха, Козоле седи на пет метра от него и двамата вече не са войници.

От автомата за трети път прогърмява маршът от „Веселата вдовица“.

— Кръчмарю, още по една ракия! — провиква се Тяден с искрящи свински очички.

— Веднага — отговаря Зелих и донася чашите. — Наздраве, другари!

Козоле го поглежда изпод свъсените си вежди.

— Ти не си ни другар — изсумтява той. Зелих пъха бутилката под мишницата си.

— Е, добре, не съм — отговаря той и се връща на тезгяха.

Валентин гаврътва ракията.

— Пийни, Фердинанд, само тук е истината — каза той.

Вили поръчва още по една. Тяден вече се е понакъркал.

— Е, Зелих, стари ротни паяко — дере се той, — няма вече арест, а? Пийни едно с нас! — И така прасна по рамото бившия си фелдфебел, че оня се задавя. За такова нещо преди година щяха да го изпратят на военен съд или в лудница.

Козоле мести поглед от тезгяха към чашата си и обратно към тезгяха, а оттам — към угодливия дебелак до крановете за бира. После клати глава.

— Та това е съвсем друг човек, Ернст — казва ми той.

И аз си мисля същото. Не мога да позная Зелих. Дотолкова се бе сраснал с униформата и тефтера си, че надали можех да си го представя по риза, камо ли като кръчмар. А ето че сега си взема чаша и позволява на Тяден, който по-рано бе за него въшка, да му говори на ти и да го тупа по рамото. Дявол да го вземе, как се е преобърнал светът!

Вили насърчително сръгва Козоле в ребрата.

— Е?

— Не зная, Вили — казва смутено Фердинанд. — Да му разбия ли мутрата, или не? Другояче си ги мислех нещата. Погледни само какви метани ни прави тоя мазник. Чак ти се отщява да се занимаваш с него.

Тяден поръчва ли, поръчва. Доставя му адско удоволствие да наблюдава как фелдфебелът търчи насам-натам заради него.

Зелих също е вързал кънките. Главата му на булдог пламти, отчасти от алкохола, отчасти от радост заради оборота.

— Хайде да се сдобрим — предлага той. — Черпя всички с ром и сключваме мир.

— Какво? — изрича Козоле и се изправя.

— Ром. Останало ми е едно шише в долапа — казва простодушно Зелих и тръгва за бутилката.

Козоле седи като треснат в главата и се вторачва подире му.

— Той вече нищо не си спомня, Фердинанд — допуска Вили. — Инак нямаше да рискува.

Зелих се връща и налива. Козоле му изсъсква в лицето:

— Мигар не помниш как се накърка с ром от страх? Що не станеш нощен пазач в моргата, а?

Зелих примирително махва с ръка.

— Толкова отдавна беше — казва той, — че все едно никога не е било.

Фердинанд отново млъква. Веднъж Зелих да отговореше остро, тутакси щеше да стане патърдия. Ала тази непривична отстъпчивост слисва Козоле и го прави нерешителен.

Тяден души, пък и ние вирваме носове. Ромът е хубав.

Козоле лисва чашата си.

— Не искам да ме черпят.

— Братче! — възкликва Тяден. — Че защо не го даде на мен! — И с пръсти се опитва да спаси каквото може. Не е много.

Пивницата полека-лека се опразва.

— За днес приключихме! — провиква се Зелих и спуща ролетките.

Ние ставаме.

— Е, Фердинанд? — питам го.

Той клати глава. Все още се бори със себе си. Това вече не е истинският Зелих, тоя келнер там.

Съдържателят ни отваря вратата.

— Довиждане, господа, приятна почивка.

— „Господа“ — киска се Тяден, — „господа“! Преди казваше „свине“…

Козоле е прекрачил прага, но случайно хвърля поглед към пода и вижда краката на Зелих, пъхнати в познатите ни гамаши. А и панталонът му е с кантове и военна кройка. Отгоре — кръчмар, отдолу обаче — все още фелдфебел. Това решава нещата.

Из един път Козоле се обръща. Зелих отстъпва назад. Козоле тръгва към него.

— Я си отвори ушите! — изръмжава той. — Шрьодер! Шрьодер! Нали го познаваш, куче проклето? На ти заради Шрьодер! Поздрав от общия гроб!

И Фердинанд го удря. Кръчмарят се олюлява, скача зад тезгяха и грабва дървен чук. Улучва Козоле в рамото и в лицето. Но Фердинанд изобщо не се пази, толкова е освирепял. Спипва Зелих, така му блъсва главата в тезгяха, че всичко издрънчава, и пуска крановете.

— Хайде, къркай, буре с ром такова! Да ти приседне, да се удавиш дано в гнусната си помпя! — скърца Козоле със зъби.

Бирата шурва във врата на Зелих и през ризата потича в панталона му, който скоро се издува като балон. Той реве от ярост, понеже в днешно време трудно се намира такава хубава бира. Ето че успява да се метне нагоре, хваща една чаша и отдолу я забива в брадичката на Козоле.

— Грешка — обажда се Вили, който с интерес следи боя от прага. — Трябваше да го блъсне с глава, а после да му подсече коленете.

Никой от нас не се намесва. Това си е работа на Козоле. Дори да го пребият, не бива да му помагаме. Ние сме тук само за да възпрем другите, ако решат да подкрепят Зелих. Но желаещи няма, тъй като Тяден с три думи им обясни цялата история.

Лицето на Фердинанд се облива в кръв, сега той наистина се разярява и набързо вижда сметката на Зелих. С удар в гръкляна го поваля, претъркулва се през тялото му и няколко пъти му прасва главата в пода, докато оня примре.

Сетне си тръгваме. Бяла като платно, Лина стои пред хъхрещия си господар.

— Най-добре ще е да го откарате в болница — подвиква Вили през рамо. — Ще полежи две-три седмици. Нищо страшно няма!

Навън Козоле се усмихва волно като дете, защото Шрьодер вече е отмъстен.

— Хубав пердах падна — казва той и си избърсва кръвта. После ни подава ръка. — Тъй, а сега да бягам по-скоро при жена си, инак ще вземе да си помисли, че съм се забъркал в истински тупаник.

* * *

Разделяме се на пазарния площад. Юп и Валентин поемат към казармата. Ботушите им тропат по осветения от луната паваж.

— Иде ми да тръгна с тях — ненадейно казва Алберт.

— Разбирам те — потвърждава Вили, но умът му май още е в петела. — Някак дребнави са хората тук, а?

Кимвам.

— Май скоро пак ще трябва да тръгнем на училище…

Спираме и се захилваме. Тяден направо не може да се освести от удоволствие при тази мисъл. След малко през смях хуква подир Валентин и Юп.

Вили се чеше по главата.

— Да не мислите, че ония ще ни се зарадват? Вече не сме от най-удобните…

— Като герои, по възможност по-далеч оттук, сигурно щяхме да сме им по-приятни — казва Карл.

— С нетърпение го очаквам тоя театър — заявява Вили. — Такива, каквито сме сега: закалени в стоманена баня… — После приповдига крак и пуска мощна, свистяща пръдня. — Трийсет и половина сантиметрово оръдие — констатира той удовлетворен.