Метаданни
Данни
- Серия
- На Западния фронт… (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der Weg zurück, 1931 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Емилия Драганова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2011)
Издание:
Ерих Мария Ремарк. Обратният път
Рецензенти: Вася Данова, Венцеслав Константинов
Предговор: Венцеслав Константинов
Преводачи: Никола Георгиев, Емилия Драганова
Редактор: Венцеслав Константинов
Редактор на издание: Надежда Мирянова
Художник: Петър Добрев
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Станка Милчева
Коректор: Ани Георгиева
И „Отечествен фронт“
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Обратният път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Обратният път | |
| Der Weg zurück | |
 | |
| Автор | Ерих Мария Ремарк |
|---|---|
| Първо издание |  Германия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Цвят, 1931 г. |
| Преводач | Димитър Подвързачов |
„Обратният път“ (на немски: Der Weg zurück) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1931 г. [1]
Романът „Обратният път“ от Ерих Мария Ремарк излиза от печат през 1931 г. в Берлин и още същата година е публикуван на български – дори в два различни превода.
„Обратният път“ e продължение на станалия „за една нощ“ световноизвестен роман на Ремарк „На Западния фронт нищо ново“ (1929).
- Невъзможното завръщане
Действието на „Обратният път“ започва там, където писателят оставя своя герой Паул Боймер малко преди смъртта му в „На Западния фронт нищо ново“ – на бойната линия, броени дни преди примирието в Първата световна война през 1918 г. Оттам започва и завръщането на победената армия в Германия, „обратният път“ към живота. В центъра на действието е група фронтови другари; някои от тях са познати още от „На Западния фронт нищо ново“. След дълго и уморително пътуване те се озовават в своята родина, разтърсвана от Ноемврийската революция.
За повечето от тях е трудно да се върнат към цивилния живот. Селянинът Адолф Бетке се завръща в своето стопанство, но бракът му е напът да се разпадне. Той и жена му се преселват в града, за да избегнат клюките и подигравките в малкото селце. Но така или иначе Бетке вече не е същият и не успява да заживее щастливо с жена си.
Алберт Троске застрелва черноборсаджията Юлиус Барчер, който му е отнел единствената надежда за ново начало – момичето Люси! Троске е изправен пред съд и осъден на 3 години строг тъмничен затвор.
Някогашните гимназисти лейтенант Брайер и разказвачът (Ернст) заемат отново местата си на училищната скамейка. Но в крайна сметка Брайер изгубва всякаква надежда да намери задоволително поприще в следвоенния живот и се самоубива, понеже през войната се е заразил от неизлечима венерическа болест – тук болестта се превръща в символ за белязаността на едно „изгубено поколение“.
Георг Рае постъпва в доброволческия корпус с очакването там да намери липсващата му фронтова дружба, но остава разочарован. Не след дълго той напуска службата си, осъзнал каква е действителността – казармите са пълни не с бойни другари, а с кариеристи и жадни за приключения хлапаци. В една гротескна сцена той се завръща на бойното поле, където са кръстовете на погребаните му бойни другари и там се застрелва, за да бъде „един от тях“.
Ернст става учител в едно малко селце; той стига до убеждението, че „животът сам по себе си“ е задача, с която трябва да се справи.
- Изгубеното поколение
В „Обратният път“ Ремарк доразвива идеята си от „На Западния фронт нищо ново“: едно поколение, прекарало младостта си на фронта, е вече изгубено за нормалния живот, то е неприспособимо, то е обречено, то е „унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди“. Затова и извървелите „обратния път“ не могат да намерят своето място – едни се самоубиват, други изчезват в затворите, трети резигнират и заживяват с дребните грижи на всекидневието, лишени от някогашните си цели и идеали. Нервното напрежение от битките преминава в социална апатия. А с това изчезва и най-доброто, което може би е породила войната: фронтовото другарство.
- Литературното „предателство“
Когато през 1933 г. на власт в Германия идва Хитлер, нацистката пропаганда нарича двата романа на Ремарк „литературно предателство към боеца от Световната война“. Това става причина те да бъдат публично изгаряни заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и други идеологически неудобни писатели. Накрая отнемат на Ерих Мария Ремарк немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.
Бележки
- ↑ Ремарк, Ерих Мария „Обратният път“. Превод от немски Димитър Подвързачов, изд. „Цвят“ / П.К. Чинков, изд. „Плод“, София, 1931 г.
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.
Външни препратки
III
Яркият кръг на лампата осветява стаята. Пред мен лежат куп сини тетрадки. До тях — шишенце червено мастило. Преглеждам работите, отбелязвам грешките, слагам попивателните вътре и затварям тетрадките.
После ставам. Е, това ли е животът? Тази монотонна равномерност на дните и часовете? Колко малко изпълва съзнанието ми тя! Все още ми остава твърде много време за размисъл. Надявах се, че еднообразието ще ме успокои. Но от него съм още по-неспокоен. Колко дълги са вечерите тук!
Прекосявам хармана. Кравите пръхтят и тъпчат с копита в здрача. До тях на ниски столчета са се свили ратайкините и ги доят. Като че ли всяка седи в отделна стаичка, чиито две стени са образувани от тъмнопетнистите тела на животните. Слаби светлинки примигват над тях сред топлите изпарения на краварника, тънки струйки мляко пръскат в кофите, а гърдите на момичетата се полюшват в сините престилки. Те вдигат глави и се усмихват, поемат си дъх и откриват здравите си бели зъби. Очите им искрят в мрака. Мирише на сено и добитък.
Известно време стоя на прага, сетне се връщам в стаята си. Сините тетрадки лежат под лампата — и ще си лежат все така, — но нима и аз ще седя все така, докато полека-лека остарея и накрая умра? Решавам да си легна.
Червената луна бавно се плъзга над покрива на плевника и хвърля на пода очертанията на прозореца — полегат правоъгълник с кръст по средата, който непрекъснато се мести, колкото по се издига. След час той се покатерва на кревата и кръстът пропълзява върху гърдите ми.
Лежа в големия селски креват под юргана на сини и червени карета и не мога да заспя. Навремени очите ми се затварят и стремително пропадам в пространство без граници, ала в последния момент някакъв внезапно възникнал страх ме повлича обратно в действителността и пак дочувам ударите на църковния часовник, ослушвам се и чакам, и се въртя в леглото.
Най-накрая ставам и се обличам. После излизам през прозореца, вдигам кучето и изтичвам в полето. Луната свети, въздухът бучи в ушите ми и надалеко се простира равнината. Тъмно я прорязва железопътното платно.
Присядам под хвойнов храст. След малко виждам как пламва веригата сигнални лампички по линията. Задава се нощният влак. С тих металически звън тътнат релсите. Фаровете на локомотива блясват на хоризонта и подгонват пред себе си талази от светлина. Влакът профучава с осветени прозорци, за миг купетата с техните куфари и съдби са съвсем близо до мен, сетне се понасят напред, релсите пак заблестяват в мократа светлина, а от далечината като огнено око заканително се взира в мен само червената лампичка на последния вагон.
Виждам как луната изсветлява и пожълтява, тичам през синкавата дрезгавина на брезовите гори, от клоните в тила ми се ръсят дъждовни капки, препъвам се в коренища и камъни, а когато се връщам, зората вече се сипва оловносива. Лампата още гори — отчаян оглеждам стаята, — не, няма да издържа, трябва да съм с двайсет години по-възрастен, за да се задоволя с това…
Уморен и изнемощял опитвам да се съблека, но не успявам. Ала заспивайки, стисвам юмруци — няма да отстъпя, все още няма да се предам…
И отново стремително пропадам в пространството без граници…
* * *
… и предпазливо се провирам напред. Бавно, сантиметър по сантиметър. Слънцето жари златистите склонове, жълтугата цъфти, въздухът е зноен и притихнал, наблюдателните балони и белите облачета на зенитната артилерия са увиснали на хоризонта. Пред стоманената ми каска се полюшват червените листенца на маков цвят.
Съвсем слабо, едва доловимо драскане се дочува иззад отсрещния храсталак. И пак настъпва тишина. Изчаквам. Бръмбар със златистозелени крилца пъпли по стеблото на лайкучка. Пипалата му се залавят за назъбените листенца. И обедната тишина отново се нарушава от лек шум. Ето иззад храсталака се подава краят на каска. Под нея чело, светли очи, енергична уста; очите изпитателно оглеждат местността и се свеждат над бял бележник. Нищо неподозиращ, мъжът скицира отвъдния чифлик.
Притеглям ръчната граната към себе си. Бавно, много бавно. Най-сетне тя е до мен. С лявата ръка издърпвам капсулата и беззвучно броя. После я мятам в къпиновия гъсталак. Гранатата описва плоска дъга, а аз мигом се свличам в дупката си, прилепям тялото о земята, заравям лице в тревата и отварям уста.
Трясъкът на експлозията раздира въздуха, разхвърчават се осколки, извисява се вик, протяжен, обезумял от ужас. С втора граната в ръка надниквам от прикритието. Англичанинът лежи на земята, двата му пищяла са откъснати, кръвта направо шурти. Размотани, дългите партенки са увиснали зад него като развързани ленти; той лежи ничком, сякаш гребе с ръце в тревата и крещи с широко зинала уста.
Англичанинът се гърчи и изведнъж ме съзира. Подпира се на ръце и се изправя като тюлен, крещи ми нещо, а кръвта му тече, тече… После зачервеното лице посивява и хлътва, погледът угасва, а очите и устата се превръщат в черни кухини на издъхващ човек, главата бавно се свежда към земята, клюмва и пада в лайкучката. Край.
Отдръпвам се, искам да се промъкна назад към нашите окопи. Но се обръщам още веднъж… Мъртвецът е оживял, изправя се, сякаш за да се спусне подире ми. Изтеглям капсулата на втората граната и я мятам насреща му. Тя пада на метър от него, търкулва се встрани, спира се… Аз броя, броя… Но защо не се взривява?… Мъртвецът стои, оголил зъби, мятам друга граната… И тя не избухва… Ето че той прави крачка, втора, затичва се на чуканите си, ухилен, протяга към мен ръце… Мятам последната граната… Тя го улучва в гърдите, но той я отхвърля… Тогава скачам, за да побягна, ала коленете ми се подкосяват, омекват като масло, безкрайно бавно влача нозе напред, вече чувам пъхтенето на преследвача, обхващам огъващите се крака с ръце и ги дърпам… Но отзад две длани се сключват на врата ми, натискат ме към земята, мъртвецът коленичи върху гърдите ми, от тревата грабва проточените партенки и ги омотава около шията ми. Въртя глава, напрягам всички мускули, мятам се надясно, за да избягна клупа… Тласък, задушаваща болка в гърлото, мъртвецът ме тътри напред, към варната яма, бутва ме в нея, аз губя равновесие и се мъча да се задържа, подхлъзвам се, падам, крещя, безкрайно дълго падам, крещя, удрям се, крещя…
Мракът се разбива на буци под драпащите ми ръце, нещо с трясък се строполясва покрай мен, блъскам се в камъни, ръбове, железа, необуздан се изтръгва от гърдите ми вик, неудържим, пронизителен, не мога да се спра, викът ми се смесва с възклицания, някой ми улавя ръцете, аз го оттласквам, някой се препъва в тялото ми, докопвам пушка, напипвам прикритие, вдигам пушката, натискам спусъка, продължавам да крещя… И сякаш нож разсича кълбото… Биркхолц! И отново: Биркхолц!… Скачам, иде помощ, трябва да си пробия път, отскубвам се, хуквам, някой ме удря в коляното, сгромолясвам се в мека яма, обгръща ме светлина, ярка, треперлива светлина… Биркхолц!… Биркхолц!… Само викът ми пронизва пространството… И внезапно секва…
Отпреде ми са застанали стопанинът и жена му. Лежа полусвлечен от кревата, до мен се надига ратаят, конвулсивно стискам бастун вместо пушка, сигурно някъде кървя, но после усещам, че кучето ми ближе ръката.
— Учителю — разтреперана казва стопанката, — какво ви е?
Нищо не проумявам.
— Как съм се озовал тук? — питам с хриплив глас.
— Ама, учителю, събудете се де. Присънило ви се е.
— Присънило ли? — казвам. — Какво да ми се е присънило? — И отведнъж се разсмивам, треса се от смях, всичко ме заболява, смея се…
Ала внезапно смехът ми се срива.
— Това беше английският капитан — прошепвам, — който тогава…
Ратаят търка ожулената си ръка.
— Нещо ви се е присънило, учителю, и паднахте от кревата — обажда се той. — Хич нищо не чувахте и насмалко да ме претрепете…
Не го разбирам, чувствувам се безкрайно отпаднал и ми е зле. После съглеждам бастуна в ръката си. Оставям го и сядам на леглото. Кучето се промушва между коленете ми.
— Дайте ми чаша вода, майко Шомакер, и си легнете…
* * *
Но аз не си лягам, а се завивам с одеяло и сядам до масата. Не гася лампата.
Дълго оставам така, неподвижно и с блуждаещ поглед, както само войниците могат да седят, когато са сами. След време ме обзема безпокойство и чувство, че има още някого в стаята. Усещам как бавно, без да помръдвам, в очите ми се възвръща способността да гледам и да виждам. Леко повдигам клепачи и забелязвам, че съм седнал точно срещу огледалото, окачено над малкия умивалник. От неравното му стъкло ме гледа лице със сенки и черни очни кухини. Моето лице… Ставам, свалям огледалото и го поставям в ъгъла със стъклото към стената.
* * *
Развиделява се. Влизам в клас. Малчуганите седят със скръстени ръце. В големите им очи все още е събрано цялото плахо удивление на детските години. Гледат ме тъй доверчиво и с такова упование, че нещо сякаш внезапно ме удря в сърцето.
Ето ме, стоя пред вас, един от стотиците хиляди пропаднали младежи, чиято вяра и сили сломи войната… Ето ме, стоя пред вас и чувствувам колко повече живот носите и колко повече нишки ви свързват с него… Ето ме, стоя пред вас и трябва да ви бъда учител и наставник. Но на какво да ви уча? Да ви кажа, че след двайсет години ще сте изсушени и осакатени, че ще затрият най-волните ви пориви и безжалостно ще ви тласнат към посредственост? Да ви разкажа, че образованието, културата, науката не са нищо друго освен ужасяваща гавра, докато хората воюват един срещу друг с газ, желязо, барут и огън в името на бога и човечността? На какво да ви уча малки същества, вас, които единствени сте запазили чистотата си в тези страшни години?
На какво мога да ви науча? Да ви кажа как се издърпва капсулата на ръчна граната и как се мята срещу хора? Да ви покажа как се пробожда човек с щик, как се пребива с приклад или заколва с лопата? Да ви демонстрирам как дулото се насочва срещу такова необяснимо чудо като дишаща гръд, пулсиращи бели дробове, живо сърце? Да ви разкажа какво е тетанусен паралич, разкъсан гръбначен мозък, отнесен череп? Да ви опиша как изглеждат пръснат мозък, раздробени кости, изсипващи се от корема черва? Да ви демонстрирам как стене раненият в корема, как хърка раненият в дробовете, как свисти гърлото на ранения в главата? Нищо повече не зная! Нищо повече не съм научил!
Или да ви заведа до сиво-зелената карта отсреща, да прекарам пръст по нея и да ви кажа, че тук е била убита любовта? Да ви обясня, че книгите в ръцете ви са уловки, с които примамват безхитростните ви души в гъсталака от фрази и в телените мрежи на фалшифицираните понятия?
Ето ме, стоя пред вас опетнен, виновен и би трябвало да ви помоля: останете каквито сте и не позволявайте да злоупотребят с топлата светлина на детството, да я превърнат в парещ пламък на омразата! Челата ви все още са облъхнати от повея на невинността — как да ви уча! Мен все още ме преследват кървавите сенки на миналото — как да дръзна да ви доближа! Нима първо не трябва отново да стана човек?
Усещам как полека-лека се сгърчвам, сякаш се превръщам в камък, и накрая ще се разпадна на пясък. Бавно се свличам на стола и осъзнавам, че не мога повече да остана тук. Опитвам се да събера мислите си, ала не успявам. Едва след няколко минути, които ми се струват безкрайни, вцепенението ме отпуска. Ставам.
— Деца — изричам с усилие, — можете да си вървите. Днес няма да има занятия.
Малчуганите ме гледат: дали не се шегувам? Кимвам още веднъж.
— Да, вярно е… Идете да играете… целия ден…
Идете да си поиграете в гората или с вашите кучета и котки… На училище ще дойдете чак утре…
И децата шумно хвърлят кутиите в раниците и се втурват навън — чуруликащи и задъхани.
Стягам си багажа и отивам в съседното село да се сбогувам с Вили. Той стои по риза до прозореца и разучава на цигулка „Всичко обновява месец май“. На масата има обилна закуска.
— Третата за днес — заявява той със задоволство. — Забелязах, че мога да трупам запаси като камила.
Казвам му, че довечера си заминавам. Вили не е от тия, дето много разпитват.
— Едно ще ти кажа, Ернст — изрича той замислено. — Че е скучно тук, скучно е, но докато ме хранят така — и посочва масата, — и десет коня няма да ме измъкнат от тази конюшня на Песталоци[1].
Сетне изважда изпод канапето каса бира.
— Ток с високо напрежение — подхилва се Вили и вдига една бутилка с етикета към лампата.
Дълго го гледам.
— Вили, братче, как ми се иска да съм като теб!
— Вярвам ти — подхилва се той и с трясък отваря бутилката.
Когато се запътвам към гарата, от съседната къща изтичват няколко момиченца с оплескани муцунки и подскачащи кордели в косите. Току-що са погребали в градината мъртва къртица и са й прочели молитва. А сега приклякат и ми подават ръчици.
— Довиждане, господин учителю.