Ерих Мария Ремарк
Обратният път (19)

IV

В голямата зала на ресторант „Конерсман“ ще се състои първата полкова среща след завръщането ни от войната. Поканени са всичките ни бойни другари. Предстои голямо празненство.

Карл, Алберт, Юп и аз сме подранили с един час. С едва сдържано нетърпение очакваме да зърнем от ново познатите лица.

Засега киснем в приемната до голямата зала и чакаме Вили и останалите. Тъкмо се каним да хвърлим зарове кой да почерпи по една хвойнова, когато вратата се отваря и влиза Фердинанд Козоле. Изпущаме заровете, толкова ни слисва видът му. Козоле е с цивилни дрехи.

Досега и той както почти всички носеше старата си униформа; днес обаче, за събитието на деня, за пръв път се появява с цивилни дрехи и сега стои пред нас в синьо пардесю с кадифена яка, със зелена шапка на главата и колосана якичка с вратовръзка около врата. Направо друг човек.

Още не сме се опомнили от смайването си, а ето че се появява Тяден. И той е за пръв път цивилен — с раирано сако, жълти половинки и бастун с посребрена дръжка. С високо вдигната глава важно-важно прекосява залата. Когато се сблъсква с Козоле, Тяден се стъписва. Козоле също се стъписва. И двамата са се виждали само униформени. Секунда се гледат изпитателно. После избухват в смях. Всеки намира другия идиотски смешен с цивилно облекло.

— Фердинанд, братче, все те мислех за изискан човек! — хили се Тяден.

— Как така? — пита Козоле и спира да се смее.

— Ами я се виж — Тяден посочва пардесюто му. — Отдалеч си личи, че си го купил от вехтошар.

— Говедо! — изръмжава Фердинанд разярен и се извръща, но аз забелязвам как полека-лека се изчервява.

Не вярвам на очите си: той действително е смутен и крадешком оглежда взетото на подбив палто. Ако бе в униформа, изобщо нямаше да го е грижа за тези думи, но сега, ей богу, позачиства с протрития си ръкав някое друго петно и дълго гледа към Карл Брьогер, който е облечен с превъзходен нов костюм. Не забелязва, че го наблюдавам. След малко ме пита:

— Абе какъв е баща му на Карл?

— Околийски съдия — отговарям.

— А, съдия — повтаря замислено той. — Ами на Лудвиг?

— Данъчен инспектор.

Козоле мълчи известно време. Сетне казва:

— Е, скоро май вече няма и да ни познавате…

— Ти си мръднал, Фердинанд! — отвръщам.

Той скептично свива рамене. Удивлението ми расте. Не само външно изглежда променен от тия проклети цивилни дрипели, а наистина се е променил. Преди пет пари не даваше за такива неща, а сега дори съблича палтото и го окачва в най-тъмното ъгълче на заведението.

— Голяма жега е тук — казва той ядосано, като улавя погледа ми. Кимвам му. След известно време ме пита: — Ами твоят баща?

— Книговезец — отвръщам.

— Истина ли? — Козоле се оживява. — Ами на Алберт?

— Починал е. Беше шлосер.

— Шлосер — повтаря той зарадвано, все едно е не по-малко от папа. — Шлосер, та това е екстра. Аз съм стругар. Значи щяхме да сме колеги.

— Така е — казвам.

Виждам как кръвта на Козоле войника се влива обратно в Козоле цивилния. Той отново се освежава и добива сили.

— Е, не само затуй е жалко, че е умрял — уверява ме той настойчиво, а когато Тяден минава покрай нас и пак прави гримаса, мълчешком, без дори да стане, му забива чудесно прицелен ритник. Това е отново старият Козоле.

* * *

Вратата за голямата зала хлопа все по-често. Пристигат първите ни другари. Влизаме. Пустото помещение с книжни гирлянди и незаети маси все още ни изглежда неуютно. В ъглите са застанали няколко групички. Съглеждам Юлиус Ведекамп в простреляната му военна куртка и на бърза ръка разбутвам няколко стола, за да го поздравя.

— Как е, Юлиус? — питам го. — Помниш ли, че ми дължиш махагонов кръст? Навремето искаше да го сковеш от капак на пиано! Засега ми го скътай някъде, старче!

— На мен самия можеше да ми послужи, Ернст отговаря мрачно той. — Жена ми умря.

— Дявол да го вземе, Юлиус, от какво?

Той свива рамене.

— Види се, постоянното висене на опашки зиме й е взело здравето. После дойде детето и тя не издържа.

— А детето? — питам.

— И то умря. — Юлиус повдига кривите си рамене, сякаш зъзне. — Да, Ернст, Шефлер също умря. Знаеш, нали?

Клатя глава.

— Но как се случи?

Ведекамп си запалва лулата.

— В седемнайсета го раниха в главата, нали? После раната заздравя идеално. Преди месец и половина отведнъж получава такива идиотски болки, че му иде да си разбие главата в стената. Четирима души едва смогнахме да го откараме в болницата. Възпаление или нещо от сорта. На другия ден свърши. — Юлиус взема друга кибритена клечка. — Да, а сега на жена му дори пенсия не искат да й отпуснат.

— Ами Герхард Пол? — продължавам да разпитвам.

— Няма как да дойде, Фасбендер и Фрич също. Безработни са. Нямат пари даже за лапачка. А много им се идваше на момчетата.

* * *

Междувременно залата се е запълнила наполовина. Срещаме мнозина от ротните си другари, но странно защо настроението ни въпреки това не се вдига. Пък от седмици насам очаквахме с радост тази среща и се надявахме, че тя ще ни избави от чувството на угнетеност и неувереност, от недоразуменията. Може би причината е в цивилните парцали, които са пръснати тук-там сред военните дрипели, може би професиите, семейството, социалното положение са се вклинили помежду ни: ала истинската другарска атмосфера отпреди я няма вече. Ролите са се сменили. Ето го Босе, ротния заплес, с когото все се майтапехме, понеже вечно се правеше на улав; на фронта ходеше мърляв и изпокъсан и неведнъж сме го пъхали под помпата. Пък сега седи издокаран в камгарен костюм, с бисер на вратовръзката и гамаши на нозете, заможен човек, който не дава думата на друг. А Адолф Бетке, който на фронта го слагаше в малкия си джоб, тъй че Босе се радваше, ако Адолф изобщо го заговореше, сега е само дребен обущар с парче земя. Лудвиг Брайер вместо лейтенантска униформа носи отеснелия си протрит ученически костюм с изкривена встрани плетена вратовръзка; бившият му ординарец обаче тежкарски го потупва по рамото и отново е водопроводчик с ателие на оживената търговска улица. Валентин под окъсаната си разкопчана куртка носи вехта фланела на сини и бели райета и има вид на пройдоха. А какъв войник беше само! Пък Ледерхозе, тоя кучи син, се фука с бляскавата си капела и с яркожълтата си мушама и пуши английски цигари. Всичко се е обърнало наопаки.

Дотук иди-дойди. Но и тонът се е променил и причината също е в костюмите. Хора, които навремето не смееха да гъкнат, сега се изхвърлят, та пушек се вдига. Тия със скъпите костюми са усвоили някакъв покровителствен маниер, а по-бедно облечените си мълчат. Един гимназиален учител, който бе подофицер, при това некадърен, пренебрежително разпитва Карл и Лудвиг за матурата. За това Лудвиг би трябвало да му излее бирата във врата. Слава богу, Карл крайно надменно му казва мнението си за образованието, изпити, те и тем подобни, затова пък превъзнася сделките и търговията.

Направо ще се поболея от тия дрънканици. По-добре да не се бяхме срещали, така поне щяхме да запазим спомените. Напразно се мъча да си представя, че всички тези хора пак са с мръсни униформи, а кръчмата на Конерсман е лавка в тилова квартира. Не ми се удава. Действителността е по-силна. Чуждото надвива. Общото не доминира вече. То се е разпаднало на частни интереси. Навремени като че ли проблясва по нещо от миналото, когато носехме едни и същи парцали, но то вече е неясно, мъгляво. Пред мен са нашите бойни другари, ала те не са ни вече другари, ето кое ме натъжава. Войната съсипа всичко останало, но в другарството вярвахме. А сега виждаме: което войната не успя, животът го довърши — той ни разделя.

* * *

Ала на нас не ни се иска да повярваме. Сядаме на една маса: Лудвиг, Алберт, Карл, Адолф, Вили, Валентин. Настроението е потиснато.

— Хайде поне ние да държим един на друг — казва Алберт и поглежда към голямата зала.

Съгласяваме се и си подаваме десници, а отвъд вече започва групирането на скъпите костюми. Тия нови порядки не ги приемаме. Ще изхождаме от онова, което другите отхвърлят.

— Дай си ръката, Адолф, хайде! — казвам на Бетке. Той се усмихва за пръв път от доста време насам и слага лапата си върху нашите десници.

* * *

Още известно време седим заедно. Само Адолф Бетке не се застоя дълго. Изглеждаше зле. Решавам да го навестя в близките дни.

Появява се някакъв келнер и прошепва нещо на Тяден. Той махва с ръка.

— Дами нямат работа тук.

Изненадани вдигаме очи. Тяден се усмихва поласкан. Келнерът се връща. Зад него с бързи крачки върви снажна девойка. Тяден е слисан. Ние се хилим. Но той излиза от положение и прави широк жест.

— Моята годеница.

С това приключва нещата. Вили поема грижата за по-нататъшното запознаване. Започва с Лудвиг и завършва със себе си. После кани девойката на масата. Тя сяда. Вили се настанява до нея и слага ръка върху облегалката на стола й.

— Значи, баща ви е собственик на прочутата конска касапница на новия канал? — завързва той разговор.

Девойката кимва. Вили се премества по-близо до нея. Тяден изобщо не го е грижа. Доволно си пие бирата. Скоро девойката се отпуска от духовитите и нахакани приказки на Вили.

— Така ми се искаше да се запозная с господата — разказва тя. — Моят сладур толкова ми е говорил за вас, ама колкото пъти кажех да ви доведе, все не щеше.

— Какво? — Вили унищожава Тяден с погледи. — Да ни доведе ли? Че ние ще дойдем със страхотно удоволствие, наистина с изключително удоволствие. Нито една дума не ни е споменал тоя негодник.

Тяден проявява признаци на безпокойство. Сега пън Козоле се навежда напред.

— Значи, често ви е говорил за нас вашият сладур, тъй ли? Е, и какво ви е разправял?

— Време е да си вървим, Марихен — подхвърля Тяден и се надига. Козоле го натиска обратно на стола му.

— Остани си на мястото, сладур. И какво ви е разправял, госпожице?

Марихен е самата доверчивост. Тя кокетно поглежда Вили.

— Вие ли сте господин Хомайер? — Вили се покланя на касапската щерка. — Значи, вас е спасил — бъбри тя, а Тяден се размърдва на стола си, сякаш е седнал върху мравуняк. — Нима не си спомняте?

Вили се хваща за главата.

— По-късно ме засипа мина, това страшно се отразява на паметта. За жалост много неща са ми изскочили от ума.

— Да го е спасил? — пита Козоле, затаил дъх.

— Марихен, аз тръгвам. Идваш ли, или не? — заинатява Тяден.

Козоле го задържа.

— Той е толкова скромен — киска се Марихен засияла. — А пък е убил тримата негри, които се канели да заколят господин Хомайер с брадви. Единия с юмрук…

— С юмрук — глухо повтаря Козоле.

— А другите двама — със собствените им брадви. И после ви е отнесъл в тила. — Марихен оглежда сто и деветдесет сантиметровия Вили и енергично кимва на годеника си. — Защо пък да не се припомни какво си извършил, сладурче!

— Ей богу — съгласява се Козоле. — Защо пък да не се припомни.

За миг Вили умислено се вглежда в очите на Марихен.

— Да, Тяден е прекрасен човек — отвръща той. След това му кимва. — Я да излезем за момент.

Тяден се надига нерешително. Но Вили не крои нищо лошо. Под ръка двамата се връщат подир няколко минути. Вили се навежда към Марихен.

— И тъй, уговорено, утре вечер идвам на гости. Нали трябва да се отблагодаря, задето ме спаси от негрите. Но и аз веднъж спасих вашия годеник.

— Така ли? — учудва се Марихен.

— Някой път може би ще ви разкаже — захилва се Вили.

С облекчение Тяден се изнася заедно с годеницата си.

— Работата е там, че утре ще колят добитък — казва ни Вили.

Но никой не го слуша. Твърде дълго бяхме принудени да се сдържаме и сега се разцвилваме като стадо гладни коне. Козоле насмалко не повръща, така са тресе от смях. Едва след време Вили успява да ни съобщи какви изгодни условия за доставка на конски салам е сключил с Тяден.

— Малкият е в ръцете ми — подсмихва се той.