Метаданни
Данни
- Серия
- На Западния фронт… (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Im Westen nichts Neues, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Никола Георгиев, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 99 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2011)
Издание:
Ерих Мария Ремарк. Обратният път
Рецензенти: Вася Данова, Венцеслав Константинов
Предговор: Венцеслав Константинов
Преводачи: Никола Георгиев, Емилия Драганова
Редактор: Венцеслав Константинов
Редактор на издание: Надежда Мирянова
Художник: Петър Добрев
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Станка Милчева
Коректор: Ани Георгиева
И „Отечествен фронт“
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за На Западния фронт нищо ново от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| На Западния фронт нищо ново | |
| Im Westen nichts Neues | |
 Корица на първото издание | |
| Автор | Ерих Мария Ремарк |
|---|---|
| Първо издание | 1929 г. Германия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Братя Миладинови, 1929 |
| Преводач | Димитър Хаджилиев |
| На Западния фронт нищо ново в Общомедия | |
„На Западния фронт нищо ново“ (на немски: Im Westen nichts Neues) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1929 г. [1]
Автор
В разгара на Първата световна война осемнадесетгодишният гимназист Ерих Паул Ремарк трябва да положи извънреден изпит и от училищната скамейка е пратен като обикновен войник на Западния фронт. На няколко пъти е раняван, но пак се връща на предната линия. В края на войната е ранен тежко и после дълги години страда от получените увреждания. Докато е в болницата, умира майка му. Години по-късно той ще приеме нейното второ име, Мария, като свой артистичен псевдоним.
След войната Ремарк мечтае да стане музикант, после – художник. Но за да изкара препитанието си, сменя различни професии: за кратко е прогимназиален учител, после счетоводител, кореспондент, амбулантен търговец, посредник на фирма за надгробни паметници, в същото време свири на орган в една църква. Оттогава датират и първите му литературни опити. Както отбелязва един негов биограф, тези ранни творби издават „голяма мирова скръб и малко талант“ [2].
Дългият път към успеха
Това са годините, когато Ремарк окончателно се насочва към литературата, много чете и усвоява философията на Ницше и на Шопенхауер – особено модни сред младежта. Ето как Томас Ман [3] си припомня своите ранни увлечения по двамата мислители: „Духовните преживявания, които бяха потресли моите двадесет години, бяха музикалният песимизъм на Шопенхауер и декадентската психология на Ницше. Художникът от Ницшев тип иска да опознава и да изобразява: дълбоко да опознава и красиво да изобразява. Търпеливото и гордо понасяне на мъките, които по неизбежност съпровождат опознаването и изобразяването, придава на живота му нравствено достойнство. Тук, разбира се, си казва думата и онова модно влияние на Ницше върху улицата, схващано като някакъв опростен ренесансизъм, култ към свръхчовека, и изразявано чрез приказки за кръв и красота.“ Дълбоко впечатление правят на Ремарк писателите Кнут Хамсун и Джек Лондон с изобразяваните от тях „силни личности“, които гордо се противопоставят на заобикалящия ги свят.
Така Ремарк написва първата си книга – малкия роман „Мансардата на бляновете“, който излиза през 1920 г. Той разказва, за един „човек на изкуството“, който живее уединено, далеч от шума и суетата на делника. Още тук героите на Ремарк добиват своята най-характерна черта: те се стремят да изживеят себе си така, сякаш съществуват извън реалната действителност. Съпротивляват се на своето обкръжение с наивен, но привлекателен стоицизъм, презират буржоазния порядък и здравия разум и жадуват да вкусят от „истинския живот“ – да усетят цялата интензивност на отлитащия миг, да заситят сетивата си със сладостни дразнения, произлезли често от случайни обстоятелства. И все пак в героите на Ремарк се долавя някаква особена човечност, отвращение към варварството и бруталността, те са изпълнени с любов към себеподобните, прекарват времето си в сантиментално блуждаене и псевдофилософски размишления върху смисъла на живота и изкуството. Това поведение сякаш ги издига над простолюдието и посредствеността, над „обикновените хора“.
ок. 1928 г.
Три години след „Мансардата на бляновете“, книга, която критиката почти не забелязва, вече двадесет и пет годишният писател започва да публикува програмни есета: „За размесването на скъпи питиета“, „Ръководство за декаденти“ и „Химн за коктейла“ – в тях призовава към „дионисиевско изживяване на битието“ в духа на модната „философия на живота“. Като редактор на хановерския рекламен вестник „Ехо континентал“ Ремарк пътува из много страни – Италия, Швейцария, България, Турция. А от 1925 г. е фоторедактор в берлинския спортен двуседмичник „Шпорт им билд“ и пише рекламни статии за автомобилни гуми, леки коли, яхти, мотоциклети. Наред с това чете Флобер и се възхищава на интелигентността му, опитва се да усвои от Стендал силата и яснотата на изображението, вдълбочава се в излезлия роман на Томас Ман „Вълшебната планина“ и в автобиографичната поредица на Марсел Пруст „По следите на изгубеното време“, заради когото научава френски и предприема пътуване из Франция.
Резултатът е още един „декадентски“ роман „Спирка на хоризонта“ (1927-28), в който Ремарк вече поставя под съмнение принципа да се живее без цел и смисъл, с пълно отдаване на мига и мимолетните желания. Героят му разсъждава: „Може би е по-добре да си наложа граници... Иначе се търкаляш като топче от един водовъртеж към друг, докато ти стигне дъхът, жаден единствено да изживееш своето Аз.“ Подобни „прозрения“ имат и героите на една току-що преведена в Германия книга, в която се описва безцелният и безсъдържателен живот на американци и англичани в Париж и Испания в годините след войната – това е романът на Ърнест Хемингуей „И изгрява слънце“ („Фиеста“), който носи като епиграф думите на Гъртруд Стайн „Всички вие сте изгубено поколение“ и цитат от Еклисиаст: „Род прехожда и род дохожда, а Земята пребъдва до века“.
Сянката на войната
Така Ерих Мария Ремарк бавно и неуверено се подготвя за своя голям творчески успех. В едно по-късно интервю той описва душевното си състояние през този период: „Страдах от доста бурни пристъпи на отчаяние. Опитвах се да ги превъзмогна и постепенно започнах съвсем съзнателно и систематично да издирвам причините за своите депресии. В хода на този обмислен анализ се върнах към преживяванията си от войната. При много познати и приятели наблюдавах съвсем сходни прояви. Всички ние бяхме – и често сме още – неспокойни, лишени от цел, ту екзалтирани, ту безразлични, но в дълбините на душата – безрадостни. Сянката на войната тегнеше над нас дори и когато изобщо не мислехме за нея. В същия ден, когато стигнах до тази мисъл, започнах да пиша без много разсъждения...“
За няколко седмици през пролетта на 1928 година Ремарк създава роман, който обаче не смее да публикува, защото му се струва прекалено личен и неактуален – от войната е изминало цяло десетилетие. Едва след увещанията на приятели се решава в края на годината да го предложи като подлистник във вестник „Фосише цайтунг“. Поради големия интерес на следващата година в Берлин – като отделна книга – излиза „На Западния фронт нищо ново“.
Литературната сензация
Това автобиографично произведение на тридесетгодишния писател става една от най-големите сензации в историята на литературата. Само до края на 1929 година романът е преведен на двадесет и шест езика (също и на български – с три издания) и само в Германия са продадени милион и половина екземпляра. На другата година е екранизиран в Холивуд и филмът печели две награди „Оскар“. До 2009 година общият тираж достига двадесет милиона от преводи на повече от петдесет езика.
Критиката бързо сравнява романа по значение с „Вълшебната планина“ на Томас Ман и „Степният вълк“ на Херман Хесе, смята го за „творба на епохата“. Ернст Толер отбелязва в сп. „Ди Литерарише велт“: „Един човек е писал вместо всички нас, вместо пехотинките, които лежаха в окопите въшлясали и мръсни, които стреляха и ги застрелваха, които виждаха войната не от перспективата на генералните щабове, не от канцеларии и редакции, а я преживяха като всекидневие, като ужасен и монотонен делник.“[4] Валтер фон Моло пише: „Книгата на Ремарк е паметник на нашия незнаен воин.“[5] Бернхард Келерман сравнява романа с „блестящо огледало, което не скрива нищо“[6], а Хърбърт Уелс го нарича „ясна, чудна и безпогрешна книга“. Мнозина смятат, че вече нищо значително не може да се предприеме в културата, без да се познава този роман, и препоръчват да се изучава във всяко училище. А норвежкият писател и актьор Бьорн Бьорнсон поисква официално да се присъди на Ремарк Нобеловата награда – все пак наградата получава Томас Ман.
Романът
Романът започва с изречението: „Тази книга не е нито обвинение, нито изповед. Тя е само опит да се разкаже за едно поколение, унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди.“
Фразата „На Западния фронт нищо ново“ е рутинно съобщение за затишие по време на военните действия. Ремарк я използва като заглавие на книгата си в ироничен смисъл, защото тя описва тъкмо обратното – владеещите на фронта „страх и ужас“ от кървавите сражения и безчислените жертви, от мъчителното съзнание за невъзможността да се оцелее в непрестанно обстрелваните или обгазявани окопи. (Само в Битката при Сома загиват повече от един милион немски, британски и френски войници.)
За разлика от апологетичните творби по време на Ваймарската република, които оправдават изгубената война и представят съдбата на фронтоваците като проява на „масов героизъм“, Ерих Мария Ремарк обрисува действителните преживявания на група обикновени войници през погледа на един новобранец. Паул Боймер, alter ego на самия автор, и неговите другари си задават въпроса как е било възможно да повярват на патриотичните речи, държани от техния учител, който е успял да убеди целия клас да се запишат доброволци. Бившите съученици се питат какъв е смисълът на тези кръвопролитни битки и на цялата война и кой в последна сметка има полза от нея.
Боймер и приятелите му съзнават, че предварителната им подготовка за войната е била лъжлива. Едва тук, в окопите, те научават от старите войници как да се справят с опасностите. Паул научава как да оцелява, като различава връхлитащите ги снаряди още по звука, как да намира „нещо за ядене“ и при най-ужасни условия, как да се отбранява срещу истинския враг – Смъртта. Защото след една масирана френска атака от 150 немски бойци се завръщат в лагера само 32.
Докато извършва патрулен обход, Боймер е изненадан от вражеско нападение и за да се спаси, пропълзява в един бомбен кратер и там се престорва на мъртъв. Когато в същия кратер скача френски войник, Боймер от страх го пронизва. През следващите часове той не може да изпълзи, понеже барабанният огън ще го разкъса. Паул обещава на умиращия французин, че ще се погрижи за семейството му, макар да съзнава, че не може да спази обещанието. След като чака цял ден да намалее вражеският обстрел, той успява да допълзи до немските окопи. Там разказва на приятелите си за преживяването с французина и за своите угризения. Но старите войници го успокояват, че „всичко е съвсем нормално“.
По време на една кратка отпуска Паул Боймер установява колко много са го променили събитията на фронта. Невъзможно му е да сподели със семейството си ужасите в окопите. И разочарован, той се завръща при хората, които са му станали най-близки – фронтовите другари.
При една атака самият той е ранен и прекарва дълго време в лазарета. Когато се завръща на бойната линия, неговият взвод се разпада. Един след друг другарите му загиват от снаряди, газови атаки или в битките „човек срещу човек“.
Паул размисля каква ще бъде съдбата му, когато най-после настъпи мир и как ще се справи с цивилния живот. Но малко преди края на войната той е улучен смъртоносно, "в ден, тъй спокоен и тих, че военното комюнике се ограничава със съобщението „На Западния фронт нищо ново“."
Протестът
В същото време в Германия се надига срещу Ремарк враждебна вълна. Особено гневен е „протестът“ на нацистките кръгове – Адолф Хитлер вече е публикувал книгата си „Моята борба“, а водещият идеолог на националсоциализма Алфред Розенберг е написал „Митът на XX век“, където пропагандира една нова, арийска „религия на кръвта“. Обвиняват Ремарк в „литературно предателство към боеца от Световната война“; „доказват“, че той никога не е бил на фронта или че не е воювал като обикновен войник, а е бил лейтенант, награден с ордени като човек на висшата аристокрация. Твърдят, че е написал творбата по поръка на Антантата или че е откраднал ръкописа от свой убит приятел. Предричат на книгата му, че „след две години никой вече няма да я чете“. Провалят прожекциите на филма по романа (например пускат в киносалона голямо количество бели мишки), като акциите се провеждат под личното ръководство на „народния представител д-р Гьобелс“. В една „История на немската литература“ от 1941 година прочитаме: „В тази деформирана от личен сантиментализъм сълзлива история на Ерих Мария Ремарк няма и следа от съдбовното прозрение, че войната не е просо някаква тема, заета от действителността, а е плодоносно и животворно начало. Романът „На Западния фронт нищо ново“ се основава върху безжизнения механичен пацифизъм на старата социалдемокрация...“
Въпреки враждебното напрежение около него Ремарк се заема да напише продължение на романа си, в което да обрисува съдбата на оцелелите бойни другари след завръщането им в „цивилния живот“. Още през есента на 1929 г. той споделя в интервю пред датския вестник „Политикен“, че новата му книга „се занимава с проблемите на настоящето“. Така през 1931 г. се появява романът „Обратният път“, който има сходна участ с предишния. Преведен е на всички културни езици, но в Германия е обруган, обвиняват го, че допринася за „вътрешното израждане на немската интелигенция“. Тогава писателят се преселва в Швейцария, но хулите не престават.
„Там, където горят книги, по-късно ще горят и хора“ (Хайне)
През 1933 година, когато в Германия на власт идва Хитлер, нацистите публично изгарят „На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“ заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и на други немски писатели, неудобни за фашистката пропаганда. Правят се опити и за физическо унищожение на Ремарк: Томас Ман, самият вече емигрант, отбелязва в дневника си през май 1933 г., че при „злополука“ в близост до дома на Ерих Мария Ремарк в Аскона е загинал гостувалият му берлински журналист Феликс Менделсон, когото са взели за самия Ремарк. Накрая отнемат на писателя немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.
В емиграция
В емиграция Ерих Мария Ремарк създава още десет романа, сред които особена популярност добиват „Трима другари“ (1937), „Триумфалната арка“ (1946), „Искрица живот“ (1952), „Време да се живее и време да се мре“ (1954), „Черният обелиск“ (1956), „Нощ в Лисабон“ (1962) и „Сенки в рая“ (1971). Последната книга излиза след смъртта на писателя.
Всички тези творби увеличават славата му и го утвърждават като „майстор на лирическия натурализъм“. Ремарк си остава и навярно още дълго ще бъде любим писател на всяко младо поколение, което търси своето място под слънцето и се обръща към книгите за съвет. Но Ремарк не е проповедник, нито моралист – неговото нравствено въздействие се засилва от един принцип, който писателят е определил още в началото на своя път: „Не желая нито да убеждавам, нито да увещавам или да възпитавам моите читатели. Описвам онова, което ме вълнува.“
Кратко обобщение на романа
Първа глава
Военната трупа установява с учудване, че има почти двойно повече порции храна от нужните, защото от 150-те заминали мъже само 80 са се върнали от фронта. 19-годишният разказвач Паул Боймър (Paul Bäumer) описва, как е бивал убеждаван от учителя си заедно със своите съученици да се запишат в армията. Връщайки се назад в мислите си осъзнава, че мирогледът, представен от техния учител не може да се сравнява с реалността преживяна на фронта. Другарите посещават в лазарета лошо ранения Франц Кемерих (Franz Kemmerich), който до този момент не знае, че кракът му трябва да бъде ампутиран. Приятелите му се грижат за това, той да получава морфин от парамедиците. Междувременно един от тях се опитва да достигне добрите ботуши на пострадалия, за да може той да ги обуе.
Втора глава
Паул се замисля как трудната казарма го е подготвила за войната и как неговият офицер Химелщос (Himmelstoß) го е малтретирал по време на основното обучение. Пита се как би изглеждал животът му след войната. Той вярва, че без военно обучение е щял да се побърка в окопите и тъгува за своя приятел Камерих, който междувременно е починал в лазарета.
Трета глава
Катцински (Katczinsky) (от всички наричан просто Кат), който винаги улеснява и разхубавява с „най-важните“ неща войнишникия живот, бива описван като незаменим образ за младите войници. Следва разговор за войската, войната и източниците на властта. Тяден (Tjaden) е много разгневен на Химелщос, защото той страда много от начините на обучение на подофицера. Събуждат се спомени за една стара случка, при която част от войниците пресрещат Химелщос и го шамаросват.
Четвърта глава
Ротата на Паул бива запълнена с млади новобранци и трябва да отиде в окопите на фронта. В далечината чуват оглушителните викове на ранен кон. По пътя си наобратно ротата бива изненадващо нападнат с артилерийски огън и отровен газ и се скрива между надгробните могили в едно село. Умират още войници.
Пета глава
Паул и неговият приятел се замислят какво ще предприемат след края на войната, но биват прекъснати от Химелщос, мразеният от тях учител по време на основното им обучение. Тяден и Кроп му се противопоставят и биват наказани за това.
Шеста глава
Отново събитията се развиват на фронта. Три дълги дни ротата трябва да устои на силния артилеристки огън. Налице е психическото напрежение и недостига на храна, докато накрая атаката на французите успява. Сякаш смъртта за тях нищо не значи, в противниците си те не виждат вече хора, а животни, опитвайки се да убият всяко едно от тях, което им застане на пътя. На следващия ден следва още една масивна атака, която, особено поради неопитните новобранци, довежда до много жертви, една от които е приятелят на Паул Вестхус. От 150 мъже се връщат само 32 обратно в лагера.
Седма глава
След службата на фронта ротата е върната обратно в обучителния лагер. Паул и приятелите му се срещат с три жени, които ги посещават тайно вечер. По-късно Паул се връща удома за 2 седмици и вижда болната си майка. Обаче той има проблеми обратно вкъщи, където картината е напълно преобразена в сравнение с тази на фронта, защото ужасът изпитан на фронтовата линия прави обикновения живот да изглежда странен. Той посещава бившия си съученик Мителщед, с когото са правили за смях по време на казармата бившия си учител, който ги е насилвал и ги е карал да служат доброволно на фронта. На края на ваканцията си Паул съобщава на майката на Кемерих за смъртта на сина и това го кара да се замисли за отношението си към собствената му майка.
Осма глава
След празниците Паул е изпратен в Хайделагър (Heidelager) за няколко седмици, където среща руски затворници, които са принудени да живеят в нещастие. Той споделя цигарите си с тях. В края на престоя си Паул е посетен от баща си и сестра си и получава картофени палачинки, приготвени от майка му, която е болна от рак (тя не изглежда да се възстановява от болестта – не се споменава кога е умряла, но със сигурност след като е чула новините в края за смъртта на Паул); той дава две от палачинките на руснаците.
Девета глава
Паул се връща обратно при ротата си. След кратко посещение на кайзера и разговор за причината и целта на войната, действието отново се връща на фронта. По време на обиколката на военния патрул войниците са изненадани от вражеска атака. Паул се спасява в кратер от бомба. Когато един французин скача в този кратер, от страх Паул забива камата си в стомаха му. От чувство за вина, той обещава на починалия, че ще се грижи за семейството му, въпреки че знае, че не може да спази обещанието си. Поради постоянната опасност, Паул трябва да остане до починалия през целия ден, докато не успее да се върне обратно в немския канал. Разтревожен, той разказва на приятелите си за личната конфронтация с врага и за неговото разкаяние. Кат и Албърт се опитват да го успокоят.
Десета глава
В началото на главата войниците пазят изоставено село. в офанзива с врага Паул и Албърт са ранени и затова отиват в болницата, където Паул бива опериран и след това преместен в католическа болница. Там кракът на Алберт е ампутиран. След няколко седмици в болницата Паул получава почивка от службата си във войната и трябва да се сбогува с Албърт, чиято съдба в романа не се разбира. Паул отново е поискан от полка и се завръща на фронта. – Паул сега е на 20 години, така че за две години войник; Той е с около една година по-стар, отколкото в началото на разказаните събития.
Единадесета глава
Паул преживява много още операции. Неговите приятели Бергер(Berger), Мюлер(Müller), Леер(Leer), техният смел командир на компанията Бертинк(Bertinck) умират, а по-късно и Кацчински – въпреки отчаяните спасителни усилия на Паул. Детеринг дезертира, но е отново атакуван и предполагаемо бива застрелян. Някои млади войници припадат на фронта. Те не издържат на ужасните преживявания. Паул описва колко нещастна е ситуацията на германците; няколко пъти описва лятото на 1918 г. с всичките му мъки. Дори Паул трудно може да понесе жестокостта на войната: „Защо, защо не свършим?“. Въпреки че войниците са наясно с примирието на Изток и макар разказвачът да въвежда в неговия разказ термините „бунт“ и „революция“, нито Паул, нито останалите войници си мислят, че биха могли активно да допринесат за очаквания край на войната.
Дванадесета глава
Паул е спокоен, защото е погълнал газ. Всичките му приятели вече са паднали, той е последният от седемте мъже от неговия клас; той очаква примирието. Паул се тревожи за това дали неговото поколение ще може да намери правилния път; той е спокоен. През октомври 1918 г., малко преди края на войната, Паул пада, както съобщава един анонимен разказвач. Лицето му изглежда мирно. На фронта през тези дни е толкова спокойно, че архивният доклад е ограничен до изречението „На запад няма нищо ново което да се отчете“.(„im Westen sei nichts Neues zu melden“)
Бележки
- ↑ Ремарк, Ерих Мария „На западния фронт нищо ново“. Превод от немски Димитър Хаджилиев, изд. „Братя Миладинови“, София, 1929 г.
- ↑ Alfred Antkowiak, Erich Maria Remarque. Leben und Werk (1987).
- ↑ Томас Ман, Литературна есеистика. Т. 1. Време и творчество (1975). „Любек като духовна форма на живот“ (1926).
- ↑ Ernst Toller, „Die Literarische Welt“, 22.2.1929
- ↑ Walter von Molo: „Dieses Buch ist unser Weltkriegsdenkmal, das Denkmal unseres unbekannten Soldaten. Gebt dieses Buch in jedes Haus!“. – WG (2. A.) S. 1233 / Nr. 3. KNLL 14, S. 5 f.
- ↑ Bernhard Kellermann, „Berliner Morgenpost“, 31.1.1929
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2014-12-16 в Wayback Machine., използван с разрешение.
Външни препратки
- ((en)) Американски филм по романа (1930) 2 награди „Оскар“
- ((en)) Американски телевизионен филм по романа (1979)
- ((en)) Американски филм по романа (2015)
- „На Западния фронт нищо ново“ на сайта
„Моята библиотека“
|
VIII
Бараките на полевия лагер още ми са познати. Тук Химелщос възпитаваше Тяден. Но иначе не познавам почти никого; всичко се е променило, както става винаги. Само някои от хората съм виждал бегло преди.
Службата си изпълнявам механично. Вечер съм почти винаги във войнишкия клуб, там има списания, които не чета; но има и едно пиано, на което обичам да свиря. Прислужват две жени, едната младичка.
Лагерът е опасан с висока телена ограда. Когато се връщаме късно от войнишкия клуб, трябва да имаме пропуски. Който се разбира с часовия, може да се мъкне и така.
С ротата правим учения в полето, между хвойнови храсти и брезови горички. Поносимо е, когато не искат нещо повече от нас. Тичаме, залягаме и от дишането ни крехките стебълца и цветчета се поклащат леко. Гледан толкова отблизо, светлият пясък е чист, сякаш направен в лаборатория от множество съвсем мънички камъчета. Изпитваш странно изкушение да заровиш ръка в него.
Но най-хубавото тук са горите с брези по краищата им. Те си менят всеки миг цвета. Сега стеблата им блестят в най-ярко бяло, а между тях ефирна и нежна се люлее пастелната зеленина на листата; в следващия миг всичко се променя в опаловосиньо, което сребристо се проточва от краищата и размива зеленото; но тук-там то тутакси потъмнява до черно, щом облак забули слънцето. И тази сянка се носи като призрак между сега бледите стебла и нататък в полето чак до хоризонта — в това време брезите вече изплуват като празнични знамена с бели върлини пред златисточервената жарава на багрещите се листа.
Често тъй се унасям в тази игра на най-нежни светлини и прозирни сенки, че почти пропускам да чуя командите — когато си сам, започваш да съзерцаваш природата и да я обичаш. А тук не общувам с много хора, пък и не искам да общувам извън обичайните рамки. Твърде малко се познаваме помежду си, за да правим друго, освен да побъбрим и вечер да поиграем на „седемнадесет и четири“ или на комар.
До нашите бараки е разположен големият руски военнопленнически лагер. Той е отделен наистина с телени прегради от нас, но пленниците все някак успя ват да преминат отсам. Имат много смутен и наплашен вид, при това повечето са едри, брадати мъже — затова приличат на бити, усмирени санбернарски кучета.
Вървят все около нашите бараки и тършуват из кофите за боклук. Трудно е да си представи човек какво намират в тях. Храната и при нас е оскъдна и най-вече лоша, дават ни репи, нарязани на шест и варени във вода, моркови — още кални; петнистите картофи са вече голямо лакомство, а най-голям деликатес е рядката оризова чорба, в която уж плават ситно нарязани жили от говеждо месо. Толкова ситно са нарязани, че въобще не се виждат.
Въпреки това, разбира се, всичко се изяжда. Ако се намери някой толкова богат, че да не облизва всичко до последната шушка, до него вече чакат десетина други, за да му го вземат от ръцете. Само остатъците, които не могат да се огребат с лъжица, се измиват и се изсипват в кофите за боклук. Там понякога попадат и обелки от ряпа, плесенясали кори хляб и всякакви боклуци.
Тази именно рядка, мътна, нечиста водица е целта, към която се стремят пленниците. Те жадно я изгребват от вонящите кофи и я отнасят под рубашките си.
Странно чувство е да видиш тъй близо нашите неприятели. Лицата им те карат да се замислиш — благи селски лица, широки чела, широки носове, широки устни, широки длани, вълниста коса. Би трябвало да ги използуват за оране, за косене и за бране на ябълки. Изглеждат още по-добродушни от нашите фризийски селяни.
Тъжна картина е да гледаш, когато просят за малко храна. Всички са измършавели, защото им дават колкото да не умрат от глад. Самите ние вече отдавна не си дояждаме. Те боледуват от дизентерия, някои с уплашен поглед показват крадешком окървавените краища на ризите си. Гърбовете и вратовете им са изкривени, коленете — пречупени, очите гледат косо изотдолу, когато протегнат ръка и с малкото думи, които знаят, просят — просят с меките си, тихи басови гласове, които напомнят топли печки и родни къщи.
Има хора, които ги гощават с ритници, та те се завалят и падат на земята — но такива са малцина. Повечето не им правят нищо, само ги отминават. Случва се обаче толкова да ти додеят с окаяното си просене, че да кипнеш и да ги изриташ. Само да не гледаха така — колко мъка може да се таи в тия две мънички петънца, които могат и с пръст да се закрият — очите.
Вечер идват в бараките и търгуват. Разменят срещу хляб всичко, каквото имат. Понякога успяват, защото имат хубави ботуши, а нашите са лоши. Кожата на високите им ботуши е чудно мека, като юфт. Селските синове при нас, които получават от къщи мазнини могат да си позволят такава размяна. Цената на чифт ботуши е горе-долу два до три войнишки хляба или един хляб и малко кравайче метвурст.
Но почти всички руси отдавна са дали каквото са имали. Облечени са само с жалки парцали и се опитват да разменят малки дърворезби и предмети, които са изработили от осколки или от медни направляващи гривни от снаряди. От тези неща, разбира се, не може да се изкара кой знае колко, макар да са им стрували много труд — няколко резена хляб са достатъчна цена. Нашите селяни са жилави и хитри, когато се пазарят. Държат под носа на русина парчето хляб или суджук, докато той пребледнее от ламтеж и обърне очи, тогава всичко му е все едно. Нашите обаче завиват плячката си с всичката дребнава старателност, на която са способни, изваждат дебелите си джобни ножчета, отрязват бавно и грижливо за себе си комат хляб от своя запас и на всеки залък отхапват за награда по парче от твърдия хубав суджук. Дразня се, като ги гледам да се гощават така и ми иде да им стоваря нещо по дебелите кратуни. Рядко дават другиму нещо. Пък и малко се познават помежду си.
Често стоя на пост при русите. В тъмнината виждам как фигурите им се движат като болни щъркели, като големи птици. Приближават се досами мрежата и опират лица на нея, вкопчили пръсти в бримките. Често се скупчват един до друг и така вдишват жадно вятъра, който иде от полето и от горите.
Рядко говорят, и то само някоя и друга дума. Помежду си се отнасят по-човешки и бих казал, по-братски, отколкото ние тук. Но то е може би само защото се чувствуват по-нещастни от нас. При това войната е вече свършила за тях. Но да чакаш да те пипне дизентерията, и това не е живот.
Опълченците, които ги пазят, разправят, че отначало били по-живи и събудени. Имали, както това винаги става, сношения помежду си и често се стигала до юмручни удари и вадене на ножове. Сега са съвсем затъпели и равнодушни; повечето дори не онанират вече, толкова са изнемощели, макар че иначе това е общ порок и дори го вършат по цели бараки заедно.
Стоят до мрежата, случва се някой да се отдръпне назад и тогава друг заема мястото му в редицата. Повечето са мълчаливи; само някои просят за угарка от изпушена цигара.
Гледам тъмните им силуети. Брадите им се развяват от вятъра. Не зная нищо за тях освен това, че са пленници, и тъкмо то така ме покъртва. Животът им е безименен и без вина; ако знаех повече за тях — как се казват, как живеят, какво очакват, какво ги измъчва, вълнението ми би имало някаква цел и би могло да се превърне в състрадание. Но сега долавям у тях само болката на живата твар, страшната мъка на живота и жестокосърдечието на хората.
Една заповед е направила от всички тези кротки същества наши врагове; друга заповед би могла да ги превърне в наши приятели. На някаква маса подписват къс хартия неколцина души, които никой от нас не познава; и години наред нямаме по-висша цел от това, върху което в друго време тежи презрението на света и най-страшното му наказание. Кой би могъл още да прави разграничение между тези неща, като гледа тия кротки хора с детски лица и апостолски бради! Всеки подофицер и всеки учител са за новобранеца и за ученика по-зли врагове, отколкото те за нас. И въпреки това пак бихме стреляли по тях и те по нас, ако бяха свободни.
Изтръпвам: не бива да мисля повече за това. Този път води към гибел. Още не е дошло времето; но няма да загубя нишката на тая мисъл, ще я запазя, ще я спотая у себе си, докато свърши войната. Сърцето ми бие: това ли е целта, великото, неповторимото, за което съм мечтал в окопите, което търсех като изход и основание на живота след тази катастрофа на всичко човешко, това ли е задачата на нашия по-сетнешен живот, изкуплението за годините на ужаса?
Изваждам цигарите си, накъсвам всяка на две и ги раздавам на русите. Те се покланят и ги запалват. В няколко лица замъждяват червени точици. Те ме утешават; напомнят ми малки прозорчета на тъмни селски къщи, зад които стаите са като тихо убежище.
* * *
Дните текат. В една мъглива утрин пак погребват някакъв русин; сега умират почти всеки ден по неколцина. Случвам се тъкмо на пост, когато го заравят. Пленниците пеят хорал, пеят многогласово и то звучи така, като че не са вече гласове, а орган, свирещ някъде далеч в полето.
Погребението свършва бързо.
Вечерта те пак стоят до телената мрежа и вятърът духа от брезите към тях. Звездите са студени.
Вече познавам неколцина, които говорят доста сносно немски. Единият е музикант; разправя, че бил цигулар в Берлин. Като чува, че мога да свиря малко на пиано, донася цигулката си и започва да свири, другите сядат на земята и се облягат с гръб на мрежата. Той стои прав и свири; на лицето му се изписва оня унесен израз, какъвто имат цигуларите, когато притворят очи; после пак почва да люлее цигулката в ритъм и ми се усмихва.
Сигурно свири народни песни, защото другите тихо му пригласят. Те са като тъмни хълмове, които пеят из земните недра. Гласът на цигулката е като стройна девойка над тях, светъл и самотен. Гласовете спират, а цигулката остава — тъничка в нощта, сякаш зъзне; трябва да си съвсем близо до нея, в някоя стая би било по-добре — тук навън ти става тъжно, когато тя се лута сам-сама.
В неделя не ми дават отпуск, понеже вече съм използувал големия си отпуск. Затова последния неделен ден преди заминаването идват на свиждане баща ми и сестра ми. Целия ден седим във войнишкия клуб. Къде другаде да идем? В бараката не ни се ходи. По обед излизаме на разходка из полето.
Часовете мъчително се нижат; не знаем за какво да приказваме. Затова говорим за болестта на мама. Вече е сигурно, че е рак, постъпила е в болница и скоро ще я оперират. Лекарите дават надежда, че ще оздравее, но още не сме чували някой да е оздравял от рак.
— А къде е настанена? — питам.
— В болницата „Св. Луиза“ — казва баща ми.
— В кое отделение?
— Трето. Трябва да изчакаме да видим какво ще струва операцията. Тя сама поиска да бъде в третото. Каза, че там имало с какво да се развлича. Пък и по-евтино е.
— Тогава, значи, лежи с много други в една зала. Дано може да спи през нощта.
Баща ми поклаща глава. Лицето му е изнурено и цялото набраздено с бръчки. Майка ми боледува отдавна; въпреки че отиваше в болницата само когато биваше принудена, това винаги ни е струвало много пари и животът на баща ми всъщност премина с тези грижи.
— Да знаехме само колко ще струва операцията — казва той.
— Не попитахте ли?
— Не, не бива тъй направо — лекарят може да се разсърди, не бива, нали той ще оперира мама.
Да — мисля си с горчивина, — така е при нас, така е при тях, бедните хора. Не смеят да попитат за цената и предпочитат ужасно да се притесняват; другите обаче, които нямат нужда да питат, смятат за съвсем естествено да се спазарят предварително. А и на тях лекарят не би се разсърдил.
— Превръзките след това също са много скъпи — казва баща ми.
— Осигурителната каса не плаща ли нещо? — питам аз.
— Майка ти боледува вече много дълго време.
— Ами пари имате ли?
Той поклаща глава.
— Не, но аз мога пак да работя извънредни часове.
Зная: ще стои до среднощ на масата си и ще сгъва, подлепва и изрязва. Към осем вечерта ще хапне нещо от блудкавата, слаба храна, която получава с купони. После ще вземе един прах против главоболието си и ще продължи да работи.
За да го поободря, разказвам му някои историйки, които ми идват наум, войнишки вицове и други такива за генерали и фелдфебели, които по някакъв случай са били насадени на пачи яйца.
След това изпращам двамата до гарата. Дават ми един буркан мармалад и пакет картофени тиганици, които майка ми е приготвила за мен.
Сетне те заминават и аз се връщам назад.
Вечерта си намазвам мармалад върху тиганиците и ям. Но не ми се услажда. Затова излизам, за да занеса тиганиците на русите. Тогава ми идва наум, че мама сама ги е пържила и че може би е имала болки, когато е стояла при горещата печка. Прибирам пакета в раницата си и вземам само две парченца за русите.