Линда Хауърд
Мисията на Макензи (3)

Втора глава

Каролайн имаше строги изисквания за удобство, затова понякога обличането сутрин й отнемаше повечко време. Ако не се чувстваше добре в дадена дреха, тя просто я събличаше и избираше нещо друго. Сутрин, преди да тръгне за работа, тя сядаше, протягаше се хубаво, извиваше се, размахваше ръце във всички посоки, след това ги вдигаше високо над главата и така, докато се убеди, че облеклото й няма да я дразни или притеснява през деня. Не можеше да понася тесни дрехи.

Дамската мода не беше любимото й занимание.

И защо повечето дизайнери бяха мъже? Ако зависеше от нея, щеше да е противозаконно мъж да определя модата за жените. Още като младо момиче тя осъзна, че мъжете нямат и най-малка представа колко неудобни могат да бъдат дамските дрехи, пък и това изобщо не ги интересуваше, след като никой не изискваше от тях да прекарват часове на високи токчета, които сякаш разкъсват сухожилията ти, или навлечени в трикотажни облекла, в които можеш да завриш, пристегнати в сутиени и толкова впити рокли, че едва ги сваляш.

И защо дамските дрехи винаги се произвеждаха от най-тънките материи, когато температурите в повечето офиси и ресторанти бяха толкова ниски, че мъжете, облечени в костюми, се чувстваха идеално?

Две неща й се струваха необясними — първо, защо мъжете постоянно ходеха в сака — а имаше ли нещо по-нелепо от вратовръзката, която окачаха на вратовете си като бесилка, която едновременно пречеше на дишането и преглъщането; и второ, защо жените не ходеха с връхни дрехи, след като мъжете очевидно не можеха да се разделят с тях? Модата, за нея, се състоеше от равни части глупост и лудост. В един нормален свят хората би трябвало да носят удобни и функционални дрехи, като джинси, тениски и памучни блузи.

Е, тя не можеше да промени света, но можеше да избира сама своите дрехи и да осигурява собственият си комфорт. Затова днес облече дълга, широка бяла пола, която стигаше до глезените, а на талията бе набрана на ластик. Комбинира я с широка бяла тениска, като вместо колан върза на кръста си два шала — един тъмножълт и един морскосин. Обу бели, ниски обувки. Чувстваше се напълно удобно и знаеше, че памучните материи ще й държат хладно през целия ден, точно както искаше.

През нощта се опита да открие причината, поради която полковник Макензи толкова я смути и други мъже преди я бяха ухажвали, но тя винаги бе успявала да ги държи на разстояние. Този път само един безобиден коментар и поглед, който изобщо не бе безобиден, я хвърлиха в паника. Определено бе заради изражението в очите му. Никога досега не бе виждала подобни очи, бледосини диаманти, които искряха върху бронзовото лице, и сякаш я пронизваха. Усещаше, че мъжът зад тези очи не приличаше на останалите.

Имаше няколко възможни причини, но нито една не можеше да нарече основната или първичната за нейната реакция. Трябваше да продължи да се държи както досега, да не сваля гарда нито за секунда. Най-добре отсега нататък винаги да внимава около тях да има и други хора, когато има работа с полковника. Защо вчера не бе дошъл по-рано, когато и останалите от екипа бяха все още в кабинета? Тогава би спала по-добре през изминалата нощ.

Огледа се наоколо, за да се увери, че всички електроуреди са изключени, след това потупа джобовете си да провери дали е взела ключовете. Джобовете бяха друго задължително изискване; всяка от дрехите й трябваше да е снабдена с тях, защото дамските чанти също бяха сред омразните й аксесоари.

Защо жените бяха обречени цял живот да ги мъкнат със себе си?

Защо да не ходят с дрехи с джобове, както правят мъжете?

Защото модата диктуваше, че така се разваля линията на дрехата.

Защото жените биваха възпитани да са суетни относно външния си вид. И защото мъжете постоянно им подаваха най-различни предмети с небрежното: „Сложи това в чантата си“, имайки предвид „Така че ти ще го носиш, а не аз“.

Ако жените искаха да се чувстват напълно свободни, трябваше да изхвърлят не само корсетите, но и чантите си. И разбира се, обувките на високи токчета.

За да се освободи от тази ненужна вещ, Каролайн винаги приготвяше от предишния ден вещите, които биха й потрябвали и ги оставяше на бюрото си. В крайна сметка, това че не понася чанти не означаваше, че не може да носи червило със себе си. Имаше си принципи, които винаги спазваше.

Обикновено пристигаше първа в службата и този ден не беше изключение. Обичаше ранните утрини, а изгревът в пустинята бе невероятен, всичко наоколо искреше от чистота. По-късно през деня жегата размазваше очертанията на пейзажа, но точно сега картината бе съвършена. Тананикаше си под нос, докато правеше кафе. Независимо от климата, кафеварката бе задължителна необходимост във всеки офис.

Извади една кифла с мед от опаковката, постави я в микровълновата печка и я пусна на десет секунди. Закуската й вече бе готова. Настани се удобно в стола си и отново зачете доклада с резултатите от последните тестове на лазерната система, като от време на време отхапваше от сладкиша.

Половин час по-късно влезе Кал Гилкрист, който очевидно се изненада, че я заварва на бюрото й.

— Доста рано си дошла — поздрави я той и се отправи към кафеварката. — Не те видях в кафенето.

— Закусих тук с тази кифла.

Остави доклада настрани, тъй като вече бе приключила с четенето. Освен нея в екипа имаше още трима души, от които Кал бе най-приятелски настроен. Ако трябваше да бъде честна, той бе по-дружелюбен от нея самата, призна Каролайн. Беше добродушен и много способен мъж, на около тридесет години, все още ерген, който се радваше на богат социален живот. Беше го срещала и преди, но за първи път работеха заедно по даден проект.

Всъщност, работеха за две различни компании — тя за „Болинг-Уол Оптикс“, която бе разработила лазерната прицелваща система на изтребителя, а той за „Дейта Тек“, която бе осигурила компютърната програма за поддръжка на системата.

— Ще правят още един тест на 0800 — съобщи Кал, докато отпиваше от кафето си. — Когато Ейдриън и Йетс пристигнат ще отидем в контролната зала, за да наблюдаваме полетите. Днес ще лети полковник Макензи. Той винаги идва в контролната след полета, и тогава ще те представя.

— Вече се запознахме — отвърна Каролайн. — Вчера вечерта мина оттук, малко преди да си тръгна.

— Как ти се стори?

Тя се замисли момент, търсейки кратък отговор и най-сетне изрече:

— Малко страховит.

Кал се засмя.

— Така е. Не бих искал да съм му враг. Преди бих се заклел, че пилотите на бойни изтребители не уважават нищо и никого, но него със сигурност го уважават, както във въздуха, така и на земята. Един от тях каза, че Макензи е най-добрият пилот във военновъздушните сили. Това говори много, като имаш предвид, че в групата няма лигльовци.

Другите двама от екипа пристигнаха. Йетс Корлески, нисък, възпълен и вече оплешивяващ мъж, беше най-старшият член и ръководител на екипа. Ейдриън Пендли бе трън в очите на Каролайн. Висок привлекателен мъж, разведен и абсолютен противник да включат Евънс в екипа. Още в началото, когато започна работа за „Болинг-Уол Оптикс“, той се опита да я сваля и никога не й прости за категоричния отказ, който получи от нея. Въпреки това, той беше много добър специалист, така че Каролайн бе твърдо решена да се сработи с него, дори и това да изискваше да не обръща внимание на постоянните му презрителни забележки по неин адрес.

Ейдриън мина покрай нея, без да каже нищо, но Йетс се спря до бюрото й.

— Настани ли се удобно?

— Да, благодаря. Също така, вчера се запознах с началника.

Йетс се подсмихна.

— Как ти се стори?

— Както казах на Кал, малко страховит.

— Само не допускай грешки в работата си, ако не искаш да разбереш точно колко е страховит.

— Не смята, че хората могат да сбъркат?

— Нито хората, нито машините.

Йетс се насочи към кафеварката и Каролайн реши, че може би паниката, която я обзе предишната вечер е била напълно оправдана. Йетс от двадесет години работеше по проекти с армията, и след като той бе впечатлен, значи полковникът не беше обикновен военен.

В уреченото време всички пристигнаха на мястото, откъдето щяха да наблюдават изпитателните полети. Провериха документите им за самоличност, преди да ги допуснат в контролната зала, което й напомни за строгата охрана.

Цялата база гъмжеше от пазачи, а Каролайн знаеше, че „Нощно крило“ е само един от няколко текущи проекти. В базата „Нелис“ работеха и доста цивилни — всички специалисти с най-добри препоръки, както и хора, на които можеше да се има доверие, че ще запазят секретността на проекта. Фактът, че я избраха да работи по програмата означаваше, че миналото й е толкова подробно проверено, че в досието й сигурно фигурираше коя марка овесени ядки е предпочитала като дете.

Контролната зала бе доста оживено място, с наредени по стените монитори и хора, които ги наблюдаваха втренчено. Всъщност, във всяка част от новия изтребител имаше революционно нововъдение, затова и много специалисти от различни области бяха включени в проекта, за да се грижат за безупречното действие на системите. В единия край се бяха скупчили няколко пилоти, някои в летателните си костюми, други в обичайната униформа. Когато забелязаха Каролайн във въздуха се разнесоха подсвирквания, а един от тях се хвана за сърцето.

— Влюбен съм — гръмогласно съобщи той.

— Не му обръщайте никакво внимание, мадам — обади се друг пилот. — Това му е за трети път тази седмица, а е едва вторник. Много е несериозен.

— Но пък съм неустоимо привлекателен — защити се първият мъж. — Е, как ти се струва, красавице? Искаш ли да се оженим, да заживеем в имение, засято с рози и да имаме прекрасни деца?

— Алергична съм към розите — отвърна Каролайн.

— И към мъжете — измърмори Ейдриън зад гърба й, достатъчно високо, за да го чуят.

Тя не му обърна никакво внимание.

— Тогава забрави за розите — примири се пилотът. Според табелката на униформата, това бе майор Остин Дийл. — Бързо се приспособявам. И съм много забавен. Споменах ли, че добре ще се забавляваме?

От микрофона се чу дълбок глас и сякаш по команда, пилотите прекратиха закачките и се обърнаха към мониторите. След малко Каролайн забеляза, че картината идваше от камера в кабината на пилота, така че можеха да следят всяко негово движение.

— Днес ще наблюдаваме четири самолета — разясни полковник Ерик Пиколо. — Два „Нощно крило“ и два F-22. F-22 е единственият изтребител масово производство, който може да се сравнява с новия, затова ще ни служи при изпитанията. „Нощно крило“ ще бъдат тествани за издръжливост при маневри и след това ще проверим прицелващата система.

От микрофона отново се чу плътният глас, лаконичен и безпристрастен, сякаш този мъж не летеше с невероятна скорост на километри височина. Каролайн потрепери и кожата й настръхна.

— Премини към МИЛ.

— Включвам МИЛ.

— Военни съкращения — прошепна Кал, който стоеше точно отдясно до нея. — Ще проверяват издръжливостта на двигателя при удар.

Тя кимна в знак на разбиране, но вниманието й бе приковано към монитора. Виждаше само облечените в ръкавици ръце на полковник Макензи и дългите му крака, но бе убедена, че това е той, а не другият пилот. Имаше нещо особено в начина, по който се движеше.

Пилотите извършиха серия от маневри, а специални сензори изпращаха информация за нивото на устойчивост на корпуса.

— Двадесет градуса алфа — изрече плътният глас по микрофона, което само потвърждаваше това, което те виждаха на мониторите. — Тридесет… Четиридесет… Петдесет… Шестдесет.

Един от пилотите, който стоеше зад нея, нервно промърмори:

— По дяволите!

— Алфа е ъгълът на атака — шепнешком обясни майор Дийл, забелязал неразбиращото изражение на лицето й. Неговото лице бе напрегнато. — Досега най-добрите машини можеха да стигнат само до двадесет градуса, след което започваха да губят скорост. С Красавицата сме стигали до петдесет, но дори Х-29 беше неуправляем при седемдесет.

— Седемдесет — съобщи спокойният глас. — Седемдесет и пет.

Майорът вече бе пребледнял. Стоеше, втренчил поглед в монитора, сякаш можеше да контролира цифрите със силата на волята си.

— Седемдесет и седем… Седемдесет и девет… Осемдесет… Копчетата започват да отказват. Това е засега. Изравнявам.

— Как се справи Лудата котка? — попита някой.

— Шейсет и пет — отговори друг и пилотите се подсмихнаха.

— Алфа или показателят за стрес?

— Изпотих се още при петдесет.

— Ще трябва да изнесем Лудата котка от кабината. Краката му ще са абсолютно сковани.

— Обзалагам се, че пулсът на Мелезът дори не се е ускорил. Казвам ви, този мъж има лед във вените си вместо кръв.

След това машините се проверяваха при рязко излитане нагоре и спускане, за да се прецени устойчивостта им при преодоляване на земното притегляне. Тук последваха повече коментари, тъй като от микрофоните се чуваха звуците, които пилотите издаваха, докато се опитваха да поемат повече кислород, така че да не припаднат.

Трениран пилот можеше да понесе до шеста степен, преди да му причернее, но със специални техники на дишане можеше да се издържи дори до девет за съвсем кратко време.

Полковникът издържа десет.

— Изравнявай, изравнявай — притеснено нареди капитана.

Майор Дийл бе плувнал в пот.

— Не ни причинявай това — измърмори той. — Хайде, Мелез. Не опитвай повече!

— Изравнявам — обади се спокоен глас от микрофона и тя чу няколко въздишки на облекчение.

— Този кучи син е абсолютна аномалия — изрече капитанът, клатейки глава. — Никой не може да издържи десет. За колко време?

— Не много — отговори лейтенантът загледан в монитора. — За около четири десети от секундата. И преди го е правил.

— За това време може да се издържи само девет. А на това отгоре бе напълно в съзнание, когато отговори. Казвам ви, този човек е аномалия.

— Божичко, представи си какъв е бил преди десет години!

— Същият — отговори майор Дийл.

Следващата серия изпитания включваше изпробване на прицелващата система и Каролайн се приближи по-близо до монитора. Необяснимо и за самата нея, цялата трепереше и сега се насили да събере мислите си.

Когато я избраха да замести Уолтън, тя изчете всичко налично относно реактивните изтребители и това, плюс техническите познания, които притежаваше, й позволи да си даде сметка точно колко опасни са подобни маневри. Той можеше да загуби контрол над машината при такъв опасен ъгъл или би могъл да изпадне в безсъзнание и да се разбие, преди да се съвземе. Реакцията на останалите пилоти в залата доказваше, че Макензи бе извършил нещо уникално.

Ейдриън се промъкна точно пред нея, като прикри целия екран, тъй като бе доста по-висок. Каролайн нямаше и капчица съмнение, че го направи нарочно и бе убедена, че ако сега го остави да постъпи така, следващият път ще направи нещо далеч по-лошо.

— Извинявай Ейдриън — учтиво го помоли тя, — тъй като си доста висок, какво ще кажеш аз да застана пред теб, така че и двамата да можем да виждаме?

Йетс ги погледна и се усмихна; или не забеляза, или реши да не обръща внимание на изражението върху лицето на Ейдриън.

— Добра идея. Мини отпред, Каролайн. Тестовете на прицелващата система минаха добре.

Все още изпитанията се извършваха с неподвижна мишена и всички компоненти действаха отлично. На екраните постоянно се появяваше информация за всяка отделна част и те си отбелязваха данни в бележниците, които носеха със себе си.

И четирите изтребители се приземиха успешно, при което атмосферата в контролната зала рязко се разведри. Техният екип се струпа около полковник Пиколо и заедно с него обсъдиха резултатите. Първоначално Каролайн се изненада от познанията му в тази област, след това си даде сметка, че няма нищо странно. В крайна сметка, той и останалите хора, включени в програмата, от доста време работеха по проекта и би трябвало да са малоумни, за да не научат някои неща.

— Полковник Макензи може да има повече въпроси — обясни той. — Струва ми се, че вече е време да започнем изпитания с движеща се мишена.

В този момент нечия ръка обви талията й и Каролайн цялата се стегна. Изметна бързо глава. Майор Дийл й се усмихна в лицето и ръката му я притисна по-плътно. Зад него можеше да види и другите пилоти, които ги наблюдаваха, широко усмихнати. Приличаха на извадени от реклама на паста за зъби. Обзе я пълно объркване. По дяволите, вече се започваше.

— Е, красавице, къде искаш да отидем довечера? — попита майорът.

— Свали си ръцете, Дафи — чу се привидно спокоен глас зад тях. — Тази вечер доктор Евънс е с мен.

Нямаше никакво съмнение кой бе изрекъл думите. Дори да не бе разпознала плътният глас, веднага би се досетила по начина, по който сърцето й започна да бие по-бързо и въздухът едва стигаше до дробовете й.

Всички се обърнаха. Макензи все още бе облечен в летателния си костюм и държеше каската си под мишница. Черната му коса беше мокра и залепнала по черепа, а очите му бяха зачервени от налягането, на което се бе подложил. Изражението му бе напълно спокойно и неразгадаемо, когато ги погледна.

— Аз пръв я видях — започна да протестира майор Дийл, но свали ръката си от кръста й. — По дяволите, Мелез, не може просто да хвърлиш един поглед и да решиш…

— Разбира се, че мога — отговори Джо и се обърна към Пиколо, след което започна да го засипва с въпроси.

Майорът се обърна към Каролайн и я изгледа замислено, сякаш я виждаше за първи път, а може би така и си беше. Допреди малко тя бе просто едно хубаво лице, с което би могъл да се позабавлява. Едва сега я погледна като личност.

— Никога досега не съм виждал Мелезът да постъпва по този начин, а го познавам от петнадесет години — учудено промълви той.

— Аз пък изобщо не го познавам — кисело отвърна Каролайн. — Вчера се запознахме. Винаги ли е такъв автократ?

— Мелезът? Автократ? — Майор Дийл прехапа устни.

— Деспотичен — обясни Каролайн. — Тираничен. Властен.

— А, разбирам. Имаш предвид, дали винаги заповядва на жените да излязат на вечеря с него?

— Горе-долу това имах предвид.

— Не. За пръв път. Обикновено му е трудно да се отърве от женското внимание. Те направо го обожават. Може би заради блясъка на професията му. Дамите обичат униформите, но те уверявам, че без неговата, той е ужасно скучен.

— Дафи… — Спокойният глас бе изпълнен едновременно с търпение и предупреждение.

Майорът погледна над рамото на Каролайн и се усмихна широко.

— Тъкмо изреждах достойнствата ти.

— Чух.

Макензи стоеше точно до лакътя й, но тя не посмя да се обърне и да го погледне. Предишната вечер изрично го помоли по никакъв начин да не показва специално отношение към нея, а едва на следващата им среща, той сякаш окачи на врата й табела: „Жената на Макензи“.

Пребори се с импулса да забие юмрук в стомаха му. Боят рядко решаваше проблемите. Освен това, той бе началникът на програмата и подобна постъпка би била доста неразумна от гледна точка на кариерата й. Още повече, Макензи изглеждаше сякаш бе изграден от поцинкована стомана и вероятно само би си счупила ръката.

Затова Каролайн се обърна към майора и го попита:

— Дафи? Като Патока Дафи?

— Не точно — мрачно отговори Макензи.

Майорът го погледна гневно.

— Имах си страхотен прякор. Кратък. Провокативен. „Големият“. Това е добро сигнално име, нали? Големият Дийл. Жените често се замисляха за какво точно се отнася… След това дойде той и започна да ми вика Дафи. Така и си остана.

Макензи се усмихна. Каролайн го погледна с ъгълчето на окото си и реакцията, от която толкова се боеше, я заля като вълна. Едновременно й стана горещо и студено. По гърба й преминаха тръпки и цялата пламна.

— Може ли да дойдете в кабинета ми след половин час, доктор Евънс? — попита я полковникът.

Каролайн мразеше начина, по който изричаше думите като молба, когато всъщност имаше предвид заповед.

Тя се обърна и му се усмихна ослепително.

— Щом настоявате, полковник.

Очите му проблеснаха. Тя умишлено го предизвикваше да формулира думите си като нареждане, и Макензи не се поколеба.

— Настоявам.

Когато тръгнаха обратно към кабинетите си, Ейдриън спря до нея.

— Умен ход — враждебно каза той. — Завърташ главата на началника и след това няма значение, ако оплескаш работата си.

Тя запази самообладание.

— Никога не оплесквам работата си.

Нямаше никакъв смисъл да се защитава относно отношенията с Макензи, затова и не каза нищо повече.

Кал се обърна, забеляза, че Ейдриън върви успоредно с Каролайн и умишлено забави ход, така че двамата да се изравнят с него.

— Сложното ще започне, когато изпробват подвижната мишена. Досега обаче няма никакви проблеми. Направо е страховито колко гладко върви всичко.

Ейдриън продължи, без да изрече и думичка и Кал тихичко подсвирна през зъби.

— Не може да се каже, че е президент на фенклуба ти, а? Когато разбра, че си включена в проекта, доста се разбесня, но не очаквах, че е открита война. Какъв ви е проблемът?

— Личностен конфликт — лаконично отвърна Каролайн.

Напълно безсмислено бе да търси вината.

Кал изглеждаше притеснен.

— Трябва да работим добре като екип, иначе полковник Макензи ще ни изгони, а това изобщо няма да се отрази добре на биографиите ни. Цялата програма има краен срок на приключване, а те искат да покажат нещо наистина добро пред Конгреса и медиите, когато дойде време да гласуват производството. Остават ни още само няколко седмици.

— За мен не е проблем да не обръщам внимание на Ейдриън — увери го тя.

— Надявам се. Ще се старая да служа като буфер, но все пак двамата трябва да се сработите.

— Когато става въпрос за работа, мисля, че и двамата сме достатъчно добри професионалисти и ще можем да преодолеем различията си. Благодаря ти, все пак.

Кал кимна и се усмихна.

— Е, добрият полковник май е заинтригуван. Доста ясно го показа, нали?

— Без никаква причина — мрачно отвърна Каролайн.

— Може би, от твоята гледна точка, но не и от неговата.

Необяснимо и за самата нея, но Каролайн бе нетърпелива да се срещне с Макензи в кабинета му, където възнамеряваше да му каже някои неща. В уреченото време й обясниха къде се намира офиса на полковника и тя закрачи натам, като във всяко движение проличаваше гневът й.

На секретарското бюро седеше сержант Върски, широкоплещест младеж, който повече би подхождал на някой бейзболен отбор. Учтиво поздрави Каролайн и я въведе в кабинета на полковника.

Макензи бе взел душ и се бе преоблякъл в лятна униформа; синята материя само подчертаваше очите му. Той се облегна удобно в стола си и я загледа спокойно, сякаш всеки момент очакваше бурната й реакция.

Каролайн се замисли дали наистина да избухне в обвинения, от което със сигурност щеше да й олекне.

Той, обаче, очевидно очакваше точно това от нея и ако сега изпуснеше нервите си, това би му дало огромно предимство. Не я покани да седне, но тя го направи, като кръстоса крака, облегна се спокойно и зачака, с което му даде да разбере, че първият ход е негов.

— Прочетох досието ти — започна Джо. — Внушителни препоръки. Винаги си изпреварвала връстниците си, завършила си колеж на шестнадесет, бакалавърска степен на осемнадесет, магистърска на деветнадесет, а на двадесет и една вече си защитила докторат. „Болинг-Уол“ те определят като един от най-добрите физици в страната, ако не и в света.

Каролайн не можеше точно да определи какво бе очаквала, но изреждане на постиженията определено не бе в предположенията й. Погледна го разтревожено.

— И никога не си излизала на срещи с момчета — продължи той. Обзе я паника и тя рязко се изпъна в стола си, докато трескаво мислеше накъде биеше този мъж. — Нито в гимназията, което е обяснимо като се има предвид възрастта ти и материала, който е трябвало да научиш, но и след това нещата не са се променили. Досега не си имала гадже. Накратко, доктор Евънс, нямаш никакъв опит да се справиш с група буйни момчета като моите пилоти. Затова и толкова се притесни, когато майор Дийл те прегърна.

Каролайн не каза нищо, само продължи да го гледа втренчено.

— Всички трябва да работим заедно, защото ни чака още доста труд, а нямаме много време. Не искам враждебност в отношенията на подчинените си, но в същото време не мога да допусна да се чувстваш неудобно заради поведението на останалите. Те са мъже, които живеят живота си на ръба. Затова са необуздани и арогантни. Имат нужда да изпускат парата, и обикновено го правят като пият или се закачат с жени. Единият начин е да превърнем базата в бойно поле, където всички ще те мразят, няма да ти сътрудничат и няма да свършим никаква работа. Другият е да ги накараш да смятат, че си с мен.

Каролайн никак не хареса начина, по който формулира предложението си.

— Ние не сме неандерталци.

— Тогава никой няма да те закача — продължи Джо, без да обръща никакво внимание на забележката й. — Дори ще те защитават.

Тя се изправи и започна да кръстосва из кабинета му.

— Единственото, което искам, е да ме оставят на мира, така че да мога да си върша работата. Толкова ли е много? Защо трябва да се крия зад лъжлива връзка с теб?

— Първо, защото всички те предполагат, че притежаваш обичайния опит за жена на твоите години.

Тя се намръщи, защото изобщо не й хареса обяснението. „На нейната възраст“! Каза го като че ли тя бе някакво явление.

— Не могат да допуснат, че действията им могат да те изплашат — продължи Макензи. — Съществува вероятност постепенно закачките им да загубят безобидността си и може да се стигне до грозни сцени, когато им откажеш. Не мога да позволя никакви пререкания. Имам нужда от тях, но имам нужда и от теб. Дори и да разберат колко неопитна си, пак ще продължат с опитите да те вкарат в леглата си. Ако узнаят, че все още си девствена, може дори да стане още по-непоносимо. Най-добрият вариант е да се преструваш, че си заета, а единствения човек, с когото не биха посмели да си играят, съм аз. Затова отсега нататък, пред тях си моето момиче. Единственото, което се очаква от теб е поне да се държиш приятелски с мен пред тях, а не да ме гледаш, сякаш най-голямата радост за теб би била да видиш главата ми на гилотината.

— Не бих имала нищо против — измърмори тя.

В следващия момент до ума й достигнаха думите му и тя го зяпна уплашено, очите й се разшириха, а върху страните й изби червенина. По дяволите, трябваше да се изсмее на думите му, че все още е девствена. Но вече бе твърде късно да го отрича.

Джо я наблюдаваше със спокойно изражение на лицето, но очите му издаваха, че е напрегнат.

Каролайн не можеше да издържи на проницателния му поглед. Изпитваше непоносим срам. Събра последните останки от самообладанието си и изрече само:

— Добре.

След това, за втори път през последните двадесет и четири часа, тя се поддаде на непреодолимото желание да избяга от него.