Линда Хауърд
Мисията на Макензи (12)

Единадесета глава

Джо тръгна към квартирата на Каролайн, но по средата на пътя спря и се насочи към своята. Беше прекалено ядосан, за да се срещне с нея точно сега, особено като се имаше предвид, че съседите й бяха от цивилните специалисти, работещи по проекта и не бе необходимо да разбират за случилото се.

Не помнеше някога да е бил толкова бесен, но пък и никога досега не се бе чувствал толкова предаден. По дяволите, защо би направила подобно нещо? Най-вероятната причина бе за пари, но Джо просто не можеше да си представи що за човек трябва да си, за да предадеш родината си само заради материална облага.

Държавна измяна. Тази дума се завъртя в съзнанието му. Ако повдигнеха обвинения и тя се окажеше виновна, най-вероятно щеше да прекара остатъка от живота си зад решетките, без право на обжалване или парична гаранция.

И никога повече нямаше да има възможност да я види и да се любят. Тази мисъл го вбеси допълнително и той забърза към убежището на собствената си квартира. Само един уикенд, прекаран заедно, далеч не бе достатъчен. Съмняваше се, че и хиляда уикенда ще му стигнат, за да й се насити. На това отгоре не можеше да забрави, че два пъти се любиха без никакви предпазни мерки. Тя наистина го бе уверила, че няма никаква опасност, и все пак би могла да носи неговото дете.

Каква бъркотия! Ако беше бременна… Нямаше нужда да добавя още проблеми на главата си. Но какво щеше да прави, ако това наистина се бе случило? Въпреки всичко, не можеше с нищо да я предпази от затвора.

А най-вероятно тя дори не би му казала. Тази вечер, когато излезе от кабинета му, Каролайн даже не го погледна. А той я наблюдаваше и през цялото време се опитваше да разбере какво чувства и мисли, когато забеляза, че изведнъж тя сякаш се отдръпна и се затвори в себе си. И това стана пред собствените му очи. Невероятната енергичност и живост, които винаги излъчваше изчезнаха за секунда и остана само един леден манекен на жена, която говореше с монотонен глас и очите й бяха безизразни като на кукла.

Този образ го влудяваше. Искаше му се да я бе изправил рязко и да я раздруса, така че тя да даде воля на емоциите си. Но не бе успял да го направи. Това би означавало да изпусне контрола над себе си, нещо, което никога не си позволяваше.

Най-много от всичко на света искаше да отиде в квартирата й и да я люби дълго и страстно, така че тя завинаги да разбере, че му принадлежи. Най-вероятно нищо няма да разреши ако го направи, но поне щеше да се почувства дяволски добре. Но и това бе немислимо. Само един поглед и всички зидове, зад които бе залостил емоциите, щяха да се сринат и като наводнение да ги залеят.

Каролайн лежеше върху леглото, прекалено отчаяна, за да се провре между завивките. Нямаше сили за подобно действие. Бе взела душ и се беше преоблякла, но нямаше никакъв смисъл да се самозалъгва, че би могла да заспи. Единственото, за което имаше сили бе да лежи в тъмнината и да се взира в тавана. Чуваше ударите на сърцето си и усещаше ритмичното повдигане на гръдния й кош при всяко вдишване. Само това й подсказваше, че все още е жива, макар да не усещаше и капчица живот у себе си. Чувстваше се напълно вцепенена, сякаш истинската й същност вече бе умряла.

По това време би трябвало да са разговаряли с Кал и след като той е потвърдил думите й, Джо вече знаеше, че тя е невинна. Странно, но това не й носеше никакво удовлетворение. Беше очаквала, че той или капитан Ходж поне щяха да й се обадят и да й се извинят за грешката, която са допуснали. Едва ли предполагат, че си почива и по-добре да й съобщят новината чак на сутринта.

А може би Кал бе излъгал.

Не можеше да не допусне подобна възможност. Тази мисъл й мина през ума още когато се прибра в квартирата си. Ако не бе толкова разстроена, сигурно щеше да помисли за това много по-рано. Това би бил нормалният ход на мислите й още в хангара, докато се взираше в лазерния механизъм и се чудеше какво точно бе довело до случилото се.

Кал беше истински магьосник с компютрите. Той бе открил дребната повреда в петък, но едва след като Каролайн започна да се навърта около компютъра му. Тогава изобщо не се бе замислила, но ако той наистина бе променил закодираните команди, със сигурност не би искал тя да се рови в програмата. Кал знаеше, че тя има диплома на компютърен специалист, защото веднъж го бе споменала при един от разговорите им. И в петък, и днес — всъщност вчера, тъй като вече минаваше полунощ — той имаше вид на човек капнал от изтощение. Дали защото бе будувал цели нощи? По принцип Кал бе много жизнен и енергичен човек.

Той, също така, бе единственият човек, който се бе докосвал до картата й за самоличност. Може би я бе взел в четвъртък и нарочно си тръгна с нея, така че сензорите да отчетат две тела напускащи сградата с две карти. Тя не бе знаела, че алармата отчита излизанията, но той със сигурност го е знаел. Все пак работеше по този проект от самото начало и може би бе обърнал внимание на такива подробности, докато тя винаги съсредоточаваше вниманието си само върху собствената й работа.

Но дори да бе използвал картата й, за да влезе в офиса в петък през нощта, Каролайн със сигурност знаеше, че не би могъл да го направи в неделя, тъй като тогава картата й беше у нея.

Дали обаче той би могъл да извади дубликат на нейната? Би трябвало да е напуснал базата, за да го направи, но това бе напълно възможно. Сензорите показваха, че е влязла в сградата около полунощ, което означаваше, че той е разполагал с няколко часа.

След това тя му се обади в петък сутринта и го помоли да претърси офиса, което му бе дало идеална възможност да й върне картата, без случилото се да стига до охраната. В противен случай той не би могъл да я използва, защото кодът щеше да е сменен.

Каролайн разтри чело и се опита да подреди мислите си, така че да намери връзката между всички факти. Това, че му се обади за помощ бе чиста случайност и ако не го бе направила, Кал не би могъл да използва дубликата на картата й. Дали той бе преценил, че тя най-вероятно ще се обърне към него и затова е поел риска? Наистина се бе оказал прав, трябваше да признае Каролайн. Доста добре бе преценил риска. Тя не би се обадила на Йетс, а Ейдриън изначално не съществуваше като възможност. Явно много точно бе пресметнал, че тя не би искала да уведомява охраната. Това не е могъл да го знае със сигурност, но бе заложил на печелившия ход.

И какво е станало след това? Сензорите отчитаха, че двамата са влезли в сградата, след това и двамата са излезли. Явно е носил нейната карта още на влизане, така че да има доказателство, че не е бил сам в сградата дори и за минути. Защо обаче сензорите не бяха отчели, че картите са две, а тялото е само едно?

Очевидно алармената система не бе чак толкова добра, колкото капитан Ходж смяташе. Може би са програмирани да засичат хора без карти, но не са настроени да хващат карти без хора. А може би Кал бе открил някакъв начин да ги заблуди. Имаше много „може би“. Още повече, той бе толкова добър с компютрите, че лесно би могъл да се вмъкне в централния компютър на базата и да промени данните, така че да излезе, че тя е била с него. Не би могла да разбере точно как бе успял да излъже охраната.

Ако Кал наистина бе виновен, какъв би могъл да бъде следващия му ход? Ако той бе променил програмата, сега напълно ясно разбираше, че анализът ще го докаже. Дали ще се опита да влезе в програмата и да върне всичко в старото положение, така че да прикрие следите си, ако анализът се изчерпаше само със сравняване? Или пък ще се опита да вкара още улики, които да доказват, че тя е виновна?

Налагаше се да приеме втория вариант. Това бе много по-вероятно. Защо Кал ще си прави труда просто да заличи действията си, след като тя вече бе заподозряна и много по-лесно би било да я натопи допълнително?

Изведнъж сърцето й заби по-бързо. Ако Кал наистина бе виновен и бе решил да направи още нещо, той щеше да го направи тази вечер, докато всички са объркани и нищо не е ясно. Ако се забави, охраната толкова ще се затегне, че нищо няма да остане незабелязано.

Знаеше, че всички членове на лазерния екип са под забрана да влизат в офиса, но дали вече бяха изтрили кодовете на картите им от компютрите на охраната? В армията имаше правила, които стриктно се спазваха — едно от тях бе, че повечето от бюрократичната работа се върши през деня. Забраната бе издадена тази вечер. Дали капитан Ходж вече бе наредил да изтрият кодовете или го бе оставил за сутринта? Доколкото познаваше човешката природа, по-скоро би заложила на второто. В крайна сметка, тя бе просто заподозряна.

Каролайн бързо скочи от леглото и отиде до малкия прозорец в кухнята. Бе толкова висок, че трябваше да се покачи на стол, за да погледне през него. На отсрещната страна на улицата бе паркирана кола. Двамата мъже на предната седалка изобщо не се опитваха да се прикрият, но защо ли да го правят? Това не бе секретна мисия. Тяхната работа бе да следят тя да не напусне базата.

А друга врата нямаше.

Имаше, обаче, още едно малко, високо прозорче в спалнята. Тя се върна там и се загледа в тесния отвор на стената. Един мъж със сигурност не би могъл да се промуши оттам, дори се съмняваше, че и тя би успяла. Въпреки това стъпи върху леглото и погледна навън. Тази част от улицата бе абсолютно безлюдна.

Дали имаше смисъл да си навлича още неприятности, като се има предвид, че Кал би могъл спокойно да спи по това време? Все пак, тя не бе напълно убедена, че той е виновен. Може би бе потвърдил думите й. Основен принцип на правото бе, че човек е невинен до доказване на противното, макар че очевидно капитан Ходж не намираше смисъл в тази дефиниция.

Не искаше да пали лампите, така че да привлече вниманието на двамата мъже отвън. Вместо това набра номера на Кал. Какъв по-добър начин да разбере дали той си беше в квартирата, освен като му се обади? Ако той вдигнеше слушалката, можеха дори да си побъбрят.

На петото позвъняване Каролайн започна да се съмнява, че той е там. Остави го да звъни още, в случай, че е заспал дълбоко, но на двадесетото позвъняване затвори слушалката. Двадесет иззвънявания, особено като се имаше предвид, че телефоните бяха поставени точно до леглото, биха събудили дори човек с изключително здрав сън. Кал просто не бе в квартирата си.

Каролайн стисна зъби от гняв. По дяволите! Тя го смяташе за приятел и му се бе доверила. Първо Джо, сега и Кал. Мислите й мигновено се отклониха от Джо, защото болката бе непоносима. Сега бе много по-удобно да насочи яда си към Кал.

Отново се загледа в малкото прозорче. Беше изключително здраво запечатано, така че да не може да нахълтва жегата. Трябваше да свали целия механизъм и едва тогава щеше да разбере дали изобщо би могла да се провре през него.

Е, докато не опиташе, нямаше начин да открие.

Работата й с компютри и лазери я бе научила да се оправя с всякакви механизми и Каролайн не отиваше никъде без малкото куфарче с отвертки, тъй като не знаеше кога ще й потрябват. Извади го от килера и разпиля инструментите на леглото. Единственият проблем бе, че в тъмнината нищо не виждаше.

Имаше миниатюрно фенерче с размерите на химикалка и реши, че би могла да освети с него, тъй като подобен слаб лъч светлина със сигурност не би привлякъл вниманието на постовите отвън. Качи се и на пресекулки осветяваше прозорчето, за да прецени точно каква отвертка й трябва. Само след пет минути то лежеше на леглото й.

Това бе лесната част. Сега й предстоеше да се промуши през тесния отвор.

Премери го на око. Би могла да мушне раменете си, ако ги завърти на една страна. Проблемът щеше да бъде в главата и хълбоците, тъй като всички останали части на тялото й щяха да се поддадат на притискането. Реши да промуши първо главата си, така че да прецени дали ще се справи. Би било ужасно, ако пъхне краката си и тялото и накрая се окаже, че главата й не минава през отвора и тя остане със стърчащи крака навън. Най-малкото би било страшно унизително. Първо трябваше да се преоблече и да си обуе обувки. Отново освети с малкото фенерче, като се надяваше, че отвън не се вижда нищо. Най-практично би било да се облече в тъмни дрехи, но за съжаление тя не бе взела такива със себе си. Все пак бе средата на август и тя се намираше в южната част на пустинята Невада; не бе предполагала, че ще й се наложи да се промъква скришом.

Щеше да е лесно забележима в светлите си дрехи, но нямаше друга възможност. Просто трябваше да внимава да не я видят.

Бързо навлече чифт памучни панталони, нахлузи тениска и пъхна картата си за самоличност в джоба. Ако я хванеха, поне не биха могли да кажат, че няма пропуск. Не забрави да вземе и ключовете си. Не би могла да се върне в квартирата си през прозореца. Ако се окажеше, че Кал изобщо не върши нищо нередно, доста трудно щеше да се справи с охраната отпред.

Отново се качи на леглото, но прецени, че за да се изтласка през прозореца, трябваше да е малко по-висока. Отиде до кухнята, взе един стол, сложи го върху матрака и се качи на него. Заклатушка се за момент, но се хвана за рамката и запази равновесие.

Първо провря една си ръка до рамото, след това главата, с което си докара дребна драскотина. Пъхна и другата ръка, изтласка се и се вкопчи в стената от външната страна. Осъзна, че ако прокараше и хълбоците си, центърът на тежестта щеше да се измести и щеше да се строполи на земята. Не беше много високо и все пак, не искаше да рискува да се нарани. Затова подпря краката си на стената отвътре и започна да се промъква сантиметър по сантиметър.

Ръбът на прозореца се заби в ханша й, но Каролайн реши да не обръща внимание на болката и продължи. Залитна за секунда и се вкопчи по-здраво в стената. Трябваше да внимава да не застане във вертикална позиция, от която неминуемо щеше да падне с трясък. Хвърли уплашен поглед към улицата, но за щастие колата с охраната не се виждаше оттук.

Остана да виси известно време така, когато съзна, че нямаше елегантен начин, по който да изпълни задачата си. Щеше да си докара много синини и одрасквания. Още повече, сега вече нямаше връщане назад.

Краката й започнаха да треперят от напрежение. Без да се замисля за евентуалните травми, Каролайн изпъна крака, изтласка се с ръце и буквално плонжира през отвора. В последния момент се извъртя във въздуха, така че се приземи на една страна. Ударът бе по-силен отколкото бе предполагала, като се имаше предвид, че прозорецът изобщо не бе висок. Одраска челото и лявата страна на лицето си и усещаше тъпа болка в лявото рамо и левия глезен. Незнайно как бе успяла да натърти и двете си колена.

Сега обаче не беше време да брои раните си. Всичко я болеше, когато се насили да стане. Тръгна бързо в обратната посока, като се прикриваше в сенките. Едва след като измина около стотина метра, без зад нея някой да е изстрелял предупредителен изстрел, Каролайн изпита облекчение и пое дълбоко въздух. Спря за секунда, за да разтрие коленете и глезена си, тъй като болката постепенно се усилваше. Завъртя лявата си ръка от рамото, за да се увери, че няма нищо счупено, след това опипа драскотините по лицето. Нямаше кръв, но одрасканите места горяха. Взе шала, който висеше на талията й като колан и внимателно изчисти раните.

Още едно нещо, за което спокойно можеше да обвинява Кал.

Продължи по пътя, като вече не си правеше труда да върви незабелязано, разчитайки на теорията, че ако се опитваш да се скриеш, е по-вероятно да бъдеш забелязан. Ако се държеше нормално, никой не би й обърнал внимание.

Джо се изправи в леглото, отметна завивката и ругаейки тихо, стана и започна да се облича. Времето прекарано в леглото му се струваше безкрайно и вече изгаряше от нетърпение. Погледна часовника и се изненада като видя, че е едва два часа. Бе лежал по-малко от два часа, а му се струваше, че се върти отчаяно поне от пет-шест. Нямаше смисъл да се опитва да заспи, защото знаеше, че няма да успее, докато не се види и не поговори с Каролайн. Искаше да чуе нейното обяснение защо бе направила подобно нещо и искаше тя да му го каже в лицето. Нямаше да й позволи да се отнесе към него с безразличието, което бе изписано на лицето й, когато излезе от кабинета му.

Реши да отиде пеша до квартирата й, вместо да взема пикапа за толкова късо разстояние; освен това, разходката сигурно щеше да го успокои. Даваше си сметка, че е толкова ядосан, че лесно би могъл да загуби контрол. За последен път му се случи, когато беше на шест години и тогава се закле, че никога няма да го допусне отново. Каролайн се оказа истинско изпитание за нервите му.

Бе изминал по-малко от половин километър, когато забеляза дребната фигура, която смело се разхождаше в нощта и в първия момент реши, че гневът му докарва халюцинации. Спря на място, отстъпи крачка назад, за да се скрие, и коленичи зад едно кошче за боклук. Нямаше никаква грешка. Уличните лампи осветяваха светлата й коса и Джо познаваше тази походка толкова добре, колкото познаваше собственото си лице. Гордо изпънатите слаби рамене и извивката на бедрата бяха оставали траен отпечатък в съзнанието му.

Дали не бе тръгнала към него? Сърцето му заби по-бързо и тогава се почуди как бе минала покрай охраната. Знаеше, че пред квартирата й има пост, защото лично той го беше предложил на Ходж, който реши, че идеята е добра. Със собствените си уши чу заповедите на капитана. Ето я нея, обаче, спокойно да се разхожда из базата в два часа сутринта, без никаква охрана.

Изчака да мине покрай него и чак това напусна скривалището си. Както обикновено, Джо се движеше абсолютно безшумно, като позволи разстоянието между тях да е около петдесет метра, но постоянно я държеше под око. Ако тя тръгнеше към неговата квартира, щеше да я догони. Тя обаче подмина квартирата му и Джо изпита изгарящ гняв. Беше се насочила право към сградата, в която бе офиса на лазерния екип. По дяволите, не си ли даваше сметка колко сериозно е положението й?

Разбира се, че си даваше. Действията й доказваха, че е виновна. Може би искаше да довърши предателската си задача, след като така или иначе я бяха хванали.

Замисли се дали да не отиде при охраната и да не ги уведоми, след това се отказа. Каквото и да си бе наумила, винаги можеше да я хване и тогава да повика бодигардовете. Дори щеше да му е приятно да я хване.

Видя, че тя спря, извади нещо от джоба си и го закачи на тениската си. Картата й за самоличност. Защо Ходж не я беше прибрал? Защото нямаше причина да го прави; квартирата й се охраняваше, а още утре сутринта кодовете щяха да са изтрити от компютъра.

Отново го обзе яд, но този път една част бе насочена към Ходж и самия него. Бяха проявили непростима немарливост, особено като се имаше предвид колко секретен бе проектът „Нощно крило“. Тя не би могла да напусне базата, но все още можеше да си прави каквото иска вътре в нея. Явно прекалено много разчитаха, че технологиите ще си свършат работата по охраната, нещо, което възнамеряваше да промени в най-скоро време.

Някой вече бе влязъл в сградата; от един от прозорците струеше слаба светлина. Каролайн също го забеляза. Джо видя, че тя повдигна глава, след което продължи и смело влезе през вратите.

След двадесет секунди той я последва. Не носеше своята карта за самоличност, значи охраната съвсем скоро щеше да пристигне.

Видя Каролайн, която стигна до офиса си и светна лампата.

— Какво правиш тук? Пак ли използва моята карта? — бясно попита тя. — Компютрите сигурно ще се побъркат, когато засекат, че Каролайн Евънс е влязла два пъти един след друг. Ти саботира проекта от мое име, да те вземат дяволите!

В следващия момент, сякаш в ума му избухна бомба и Джо мигновено разбра точно какво ставаше. По дяволите! Тя бе постъпила по възможно най-неразумния начин. Просто бе хванала предателя на място, без за секунда да помисли, че този човек би могъл да е опасен. Джо хукна по коридора, като отчаяно се молеше да не чуе изстрел, който би означавал края на подобна безразсъдна смелост.

Чу някакви движения отвътре, след това тих вик и строполясване. Втурна се през вратата и видя, че Каролайн лежи на пода. Кал Гилкрист седеше пред монитора; лицето му бе смъртно бледо. Твърде късно Джо забеляза, че погледът на Кал се отмести настрани, някъде зад него. Опита се да се извърти бързо, но преди да успее да реагира, нещо твърдо го удари по главата. Изпита болка, сякаш бомба избухна в черепа му. След това потъна в абсолютна тъмнина.