Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Less of a Stranger, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Галина Курчатова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 74 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нора Робъртс. Лунапарк
ИК „Коломбина прес“, 2003
ISBN: 954–706–118–6
История
- — Добавяне
Осма глава
Меган трудно се справяше с двуседмичния наплив от туристи и търсачи на слънце. Те пристигаха, както всеки Великден, на талази. Това бе кратка подготовка за онова, което предстоеше през лятото. Идваха, за да се пържат на плажа и да впечатлят останалите у дома с пролетен тен. Идваха, за да ги блъскат и прекатурват вълните. Идваха, за да се забавляват. И какво по-добро място за забавление от плажовете с бял пясък или океана с разпенени вълни? Идваха да се смеят и търсеха развлечения на водните пързалки, на шумните търговски улици или в претъпканите Лунапаркове.
За пръв път през живота си тя не се зарадва на това нашествие. Искаше тишината, усамотението на курортните градчета извън сезона. Искаше да бъде сама, да работи, да се лекува. Изглежда изкуството й бе единственото, към което можеше да се обърне за истинска утеха. Нямаше желание да говори с дядо си за чувствата си. Още имаше прекалено много неща, които трябваше да осмисли сама. Той я познаваше и не задаваше въпроси.
Часовете, които прекарваше в Лунапарка, минаваха механично. Всички лица, които виждаше, й бяха непознати. Меган се дразнеше от веселието им, когато в собствения й живот бе такава каша. Намираше успокоение в ателието си. Лампите там светеха до късно след полунощ, ала тя не забелязваше как минава времето. Енергията й бе неизтощима — нервна, трепереща енергия, която я поддържаше.
Бе следобед в „Джойленд“. Меган късаше билетите на детските колички и с всички сили удържаше по-буйните младежи да не прегазят другите. Всеки път, когато пожарните, линейките, състезателните и полицейските коли се напълнеха, тя вдигаше ръчката, която с рев завърташе кервана. Децата се смееха неудържимо и се вкопчваха във воланите.
Едно малко детенце се возеше като шеф на пожарна команда, с разширени от потресено удоволствие очи. Макар да бе дежурна вече повече от четири часа, Меган се усмихна.
— Извинете ме. — Тя погледна в посоката, откъдето идваше гласът, готова да отговори на следващия родителски въпрос. Жената бе фина блондинка, с буйна коса, опъната назад и откриваща изящно лице. — Вие сте Меган, нали? Меган Милър?
— Да. С какво мога да ви бъда полезна?
— Аз съм Джесика Дилейни.
Меган се изненада, че не го бе разбрала веднага.
— Сестрата на Кеч?
— Да. — Джесика се усмихна. — Колко сте съобразителна… Но Кеч ми каза, че сте съобразителна. Приличаме си, разбира се, ала малко хора го забелязват, освен ако не сме застанали един до друг.
С погледа си на художник Меган лесно забеляза приликата в чертите под външните разлики. Очите на Джесика бяха сини, както бе казал Кеч, а веждите над тях по-фини, отколкото неговите, но двамата имаха еднакви гъсти и дълги мигли.
— Приятно ми е да се запознаем. — Меган се чудеше какво да каже. — На гости на Кеч ли идвате? — Сестра му не приличаше на жена, която обича Лунапаркове, изглеждаше, че по-скоро би предпочитала кънтри клубове и театри.
— За един-два дни. — Джесика посочи към близката въртележка, където децата яздеха миниатюрни кончета в неизбежния кръг. — Семейството ми е с мен. Роб, моят съпруг. — Меган се усмихна на висок мъж с права тъмна коса и красиво ъгловато лице. — И моите момичета, Ерин и Лора. — Тя кимна към две светлокестеняви момиченца на възраст около четири и шест години, които се возеха в самолет.
— Много са красиви.
— Ние си ги харесваме — усмихна се мило Джесика. — Кеч не знаеше дали ще мога да ви намеря в парка, ала ви описа доста точно.
— Той тук ли е? — попита Меган, като се помъчи без особен успех гласът й да прозвучи безразлично, макар че очите й шареха из тълпата.
— Не, има да свърши някаква работа. Звънецът иззвъня в знак, че возенето е приключило.
— Извинете ме за момент. — Меган бе благодарна, че докато наглеждаше слизането и качването на децата, имаше време да се овладее. Последните й двама клиенти бяха племенничките на Кеч. Ерин, по-голямата, й се усмихна с очи, същия цвят като на вуйчо й.
— Аз ще карам — заяви тя решително, когато сестра й седна до нея. — Тя само ще се вози.
— Няма. — Лора се вкопчи във второто кормило.
— Семейна черта — обади се Джесика зад гърба на Меган. — Инатът. — Меган провери последния осигурителен колан и се върна до таблото за управление. — Вероятно сте го забелязали.
— Да, един-два пъти — усмихна й се Меган. Светлините и шумът се завъртяха зад нея.
— Знам, че сте заета — продължи Джесика, загледана в пълните колички.
Меган проследи погледа й и сви рамене:
— Работата основно е да проверя всички да са си закопчали коланите и никой да не е нещастен.
— Моите малки ангелчета в момента, в който въртенето свърши, ще настояват да се втурнат към следващото приключение. — Тя замълча. — Можем ли да поговорим, след като свършите тук?
Меган се намръщи.
— Ами… Да, предполагам… Трябва да се освободя след час.
— Чудесно. — Усмивката на Джесика бе очарователна, като на брат й. — Бих искала да отидем до вашето ателие, ако ви е удобно. Можем да се срещнем след час и половина.
— В моето ателие?
— Чудесно — заяви отново Джесика и я потупа по ръката. — Кеч ми обясни как да стигна дотам.
Звънецът отново иззвъня и напомни на Меган за задълженията й. Докато пускаше отново въртележката, тя се зачуди защо Джесика бе настояла да се срещнат в ателието й.
Смръщила вежди, Меган се оглеждаше в огледалото в спалнята. Можеше ли един мъж, който се възхищава от меката, нежна красота на Джесика, да хареса жена, която бе само ъгли и ръбове? Сви рамене, сякаш нямаше значение, и разсеяно завъртя четката в ръцете си. Вероятно той, както повечето хора, които идваха тук, търсеше някакво мимолетно развлечение.
— Ти си такава глупачка — съобщи тя на образа си в огледалото. Затвори очи. Не искаше да вижда отразеното обвинение. Защото не можеш да го оставиш да отмине, продължаваше безмилостно наум. Защото за теб всъщност няма значение защо е искал да бъде с теб, интересува те само, че го е искал. И ти желаеш, желаеш от цялото си сърце още да го иска.
Тръсна глава и развали резултата от усилията си с четката. Бе време да престане да мисли за това. Джесика Дилейни всеки момент щеше да пристигне.
Защо? Меган остави четката и се вгледа в далечината. Защо идваше тя? Какво можеше да иска? Още не намираше смислен отговор. Не съм виждала Кеч от две седмици, спомни си Меган. Защо ще иска сестра му да се среща с мен?
Мислите й бяха прекъснати от звука на кола, спираща в алеята пред къщата. Меган отиде до прозореца навреме, за да види как Джесика слиза от поршето на Кеч.
Стигна до задната веранда преди Джесика, която оглеждаше двора, без да бърза.
— Здравейте. — Меган се чувстваше непохватна и недодялана. Поколеба се за момент, преди да отстъпи от вратата.
— Какво прекрасно място. — Усмивката на Джесика толкова приличаше на Кеч, че сърцето на Меган прескочи. — Колко ми се иска моите азалии да изглеждаха като вашите.
— Дядо ми се грижи за тях.
— Да. — Сините очи бяха топли и сърдечни. — Чувала съм прекрасни неща за вашия дядо. Много искам да се запозная с него.
— Той още е в парка. — Чувството за неловкост избледняваше. Чарът очевидно бе семейна черта в семейство Кечъртън. — Искате ли кафе? Чай?
— Може би по-късно. Да отидем до ателието, а?
— Ако нямате нищо против да ви попитам, госпожо Дилейни…
— Джесика — прекъсна я тя весело и заизкачва откритите стълби отзад.
— Джесика — съгласи се Меган. — Откъде знаете, че имам ателие и че то е над гаража?
— О, Кеч ми каза. Той ми казва много неща. — Джесика застана до вратата и изчака Меган да я отвори. — Нямам търпение да видя вашите работи. Самата аз от време на време цапотя с масло.
— Така ли? — Интересът на Джесика вече изглеждаше по-обясним. Сродна душа.
— Страхувам се, че лошо, което непрекъснато ме притеснява. — Върху лицето й отново разцъфна Кечъртъновската усмивка.
Реакцията на Меган бе неочаквано остра и бърза. Тя започна да се суети с дръжката на вратата.
— Аз никога не съм имала голям късмет с платната — каза припряно. Имаше нужда от думи, много думи, за да прикрие това, което се страхуваше, че се забелязва съвсем ясно. — Нищо не се получава така, както съм си го представяла — продължи Меган, когато влязоха в ателието. — Влудяващо е да не можеш да се изразиш както трябва. През лятото пръскам с пистолет, но…
Джесика не я слушаше. Тя се движеше из стаята по същия начин, както брат й — съсредоточено, грациозно, мълчаливо. Докосваше нещо, вземаше друго. Веднъж толкова дълго разглежда един еднорог от слонова кост, че Меган от нерви запристъпва от крак на крак.
Какво прави? — чудеше се тя. И защо?
Слънчевите лъчи гравираха пода. Прашинките танцуваха в късната следобедна светлина. Меган прекалено късно си спомни за бюста на Кеч. Един кос лъч падна върху него и освети чертите, които длетото вече бе оформило. Макар да бе още груб и далеч не завършен, това несъмнено бе Кеч. Меган отиде да застане пред него, за да го скрие от погледа на Джесика. Чувстваше се глупаво.
— Кеч беше прав — промълви Джесика. Още държеше еднорога и го галеше с върховете на пръстите си. — Той винаги е прав. Обикновено това ме дразни до умопобъркване, но този път не.
Приликата с Кеч сега бе поразителна. Пръстите на Меган я сърбяха да направи една бърза скица, въпреки че се опитваше да следва резките завои в разговора на Джесика.
— За какво е бил прав?
— За вашия изключителен талант.
— Моля? — Очите на Меган се разшириха.
— Кеч ми каза, че работите ви са забележителни — продължи тя, огледа за последен път еднорога и го остави. — Когато получих двете статуетки, които той ми изпрати, се съгласих, ала те, в края на краищата, бяха само две. — Взе едно длето и разсеяно потупа с него по дланта си, докато очите й продължаваха да шарят. — Това е удивително.
— Изпратил ви е скулптурите, които купи от мен?
— Да, преди няколко седмици. Бях много впечатлена. — Джесика с тропот остави длетото и премина към почти завършената фигура на жена, излизаща от морето. Върху нея Меган бе работила, преди да я изостави, за да се заеме с бюста на Кеч. — Това е невероятно! — заяви Джесика. — Ще я взема, както и еднорога. Реакцията на двете статуетки, които ми изпрати Кеч, беше много положителна.
— Не разбирам за какво говорите. — Колкото и да се опитваше, Меган не успяваше да следи нишката на разговора. — Чия реакция?
— На клиентите — обясни Джесика. — В моята галерия в Ню Йорк. — Усмихна се ослепително на Меган. — Не ви ли казах, че имам художествена галерия?
— Не.
— Сигурно съм предполагала, че Кеч ви е казал. В такъв случай по-добре да започна отначало.
— Много ви моля.
Джесика се разположи на малкия дървен стол.
— Преди няколко седмици Кеч ми изпрати две ваши статуетки — започна тя бодро. — Искаше професионалното ми мнение. Аз може само да цапотя с масло, но разбирам от изкуство. — Говореше със самоувереност, която Меган усети. — Тъй като знаех, че никога няма да стана истински художник, реших да използвам добре всичките години, през които съм учила. Открих галерия в Манхатън. „Джесика“. През последните шест години събрах добра клиентела. — Тя се усмихна. — Затова, естествено, когато моят скитащ брат видял вашите работи, ги изпрати на мен. Той винаги иска потвърждение от специалист на инстинктите си, преди, въпреки това, да направи каквото сам си е решил. — Въздъхна снизходително. — Случайно знам, че е бил посъветван да не строи онази болница в Централна Африка миналата година, ала въпреки това я направи. Той прави каквото си иска.
— Болница… — Меган едва успя да прескочи към следващата тема.
— Да, детска болница. Кеч има слабост към децата. — Джесика се опитваше да говори с ирония, но любовта си личеше. — Направи някои изумителни неща за сираците бежанци след Виетнам. И онзи наистина прелестен малък парк, който построи в Нов Южен Уелс.
Меган седеше вцепенено. Наистина ли говореха за един и същ Дейвид Кечъртън? Това ли бе човекът, който нахално я сваляше в супермаркета?
Спомни си със смущаваща яснота как го бе обвинила, че се опитва да измами дядо й. Бе си казвала, че той е мъж, разглезен от богатство и красота. Бе се опитвала да си внуши, че е безотговорен, човек, на когото не може да се разчита, който търси само удоволствията.
— Не знам — смотолеви тя. — Не бях чувала нищо за това.
— О, Кеч може да е много скромен, когато иска. А когато прави такива неща, иска да не се разчува. Той има невероятна енергия и е безобразно самоуверен, но освен това е много топъл. — Погледът й се плъзна край рамото на Меган. — Ала вие изглежда знаете това.
За момент Меган я изгледа неразбиращо. После завъртя глава и видя бюста на Кеч. В смущението си бе забравила, че иска да го крие. Бавно се обърна отново към Джесика, като се мъчеше да говори спокойно:
— Не. Не, наистина не мисля, че изобщо го познавам. Той има прекрасно лице. Не можах да се въздържа да не го извая.
Забеляза блясък на разбиране в очите на Джесика.
— Кеч е прекрасен човек — прошепна Джесика. Меган наведе очи. — Извинявайте — веднага каза Джесика. — Набърках се, където не ми е работа. Имам такъв лош навик. Няма да говорим за Кеч. Да поговорим за вашата изложба.
Меган отново я погледна.
— Моята какво?
— Вашата изложба — повтори Джесика, впускайки се в следващия завой в разговора. — Кога мислите, че ще имате достатъчно експонати? Тук определено имате страхотен старт, а и Кеч спомена нещо, че има ваши неща в една галерия в града. Мисля, че можем да го планираме за есента.
— Моля ви, Джесика, не разбирам за какво говорите. — В гласа на Меган се прокрадна нотка на паника. Бе слаба, почти прикрита, но Джесика я усети и хвана двете й ръце. Стисна ги изненадващо силно.
— Меган, вие имате нещо особено, нещо силно. Време е да го споделите. — Изправи се. — Хайде сега да изпием това кафе, а? И ще поговорим.
Един час по-късно Меган седеше сама в кухнята. Притъмняваше, ала тя не стана от масата да запали лампата. На масата седяха две чашки, нейната, пълна до половината с изстинало кафе, и празната на Джесика, в която бе останала само утайка. Меган се опитваше да си спомни по ред на номерата това, което се бе случило през последните два часа.
Изложба в художествената галерия на Джесика в Манхатън. Ню Йорк. Публично представяне. На нейните работи.
Не се е случило, помисли тя. Представила съм си го. После погледна към празната чашка на масата. Във въздуха все още се долавяше лекият изискан аромат на Джесика.
Замаяно отнесе двете чаши в умивалника и машинално започна да ги мие. Как бе успяла Джесика да я склони за това? А тя се съгласяваше с дати и подробности още преди да се бе съгласила да направи изложбата. Някой изобщо отказвал ли бе някога на някой Кечъртън? Въздъхна и сведе поглед към мокрите си ръце. Трябва да му се обадя. Трябва. Мисълта, че наистина трябва, засили чувството й за паника.
Внимателно остави измитите чаши и чинийки на сушилника. Трябваше да му благодаря. Нервите трепереха в гърлото й, но Меган се престори пред себе си, че спокойно изтрива ръце в джинсите си. Приближи се към телефона до печката.
— Просто е — прошепна и прехапа устни. Прокашля се. — Всичко, което трябва да направя, е да му благодаря, нищо повече. Ще отнеме само една минутка. — Посегна към телефона, после отдръпна ръка.
Вдигна слушалката. Знаеше наизуст номера. Не бе ли започвала да го набира поне десет пъти през последните две седмици? Пое дълбоко въздух, преди да натисне първата цифра. Щеше да отнеме пет минути и после по всяка вероятност нямаше да има за какво отново да говори с него. Щеше да е по-добре да изтрият спомените за последната им среща. Щеше да е по-лесно, ако отношенията им приключеха по един по-спокоен, по-цивилизован начин. Тя натисна последната цифра и зачака.
Трябваше телефонът да иззвъни четири пъти — четири дълги, безкрайни иззвънявания, преди той да вдигне слушалката.
— Кеч — прошепна Меган едва чуто и затвори очи.
— Мег?
— Да, аз… — Тя се насили да продължи: — Надявам се, че не се обаждам в неподходящ момент. — Колко банално, помисли отчаяно. Колко обикновено.
— Добре ли си? — В гласа му прозвуча загриженост.
— Да, да, разбира се. — Съзнанието й трескаво търсеше простичките, обикновени думи, които бе смятала да каже. — Кеч, исках да говоря с теб. Сестра ти беше тук…
— Знам, тя се върна преди малко. — Сега в тона му имаше нетърпение. — Нещо не е ли наред?
— Не, всичко е наред. — Гласът й отказваше да звучи спокойно. Меган се чудеше как по-бързо да приключи разговора.
— Сама ли си?
— Да, аз…
— След десет минути съм там.
— Не. — Тя объркано прокара ръка през косата си. — Не, моля те…
— Десет минути — повтори той и прекъсна връзката.