Нора Робъртс
Лунапарк (2)

Втора глава

Преди дядо й да бе успял да каже нещо, Меган измина няколкото крачки до кухненската врата и я отвори точно в момента, в който Кеч стъпи на верандата. За миг, само за миг в сивите му очи проблесна изненада.

— Нахален си — заяви тя студено.

— Казвали са ми го — съгласи се той сговорчиво. — По-хубава си, отколкото преди един час. — Плъзна пръст по бузата й. — Сега под медната ти кожа има една руменина, която много ти отива. — Обрисува брадичката й и отпусна ръка. — Тук ли живееш?

— Много добре знаеш, че тук живея — сопна му се Меган. — Проследил си ме.

Кеч се засмя:

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Мег. Това, че те намерих тук, е просто допълнителна награда. Всъщност търся Тимъти Милър. Приятел ли ти е?

— Той ми е дядо. — Тя се премести едва доловимо, така че се озова между него и вратата. — Какво искаш от него?

Кеч забеляза покровителствения жест, ала преди да бе успял да каже нещо, дядо й се обади зад гърба й:

— Защо не пуснеш човека да влезе, Меган? Той може сам да ми каже.

— Аз не съм звяр, Мег — каза Кеч тихо.

Тонът му я накара да го погледне по-внимателно. Тя хвърли един поглед зад гърба си, после отново се обърна към Кеч. Изражението й бе предупредително: „Не прави нищо, с което да го разстроиш.“

Забеляза в очите му нещо, което не бе очаквала — нежност. Тя я смути повече, отколкото предишната му арогантност. Меган направи крачка назад към кухнята, и задържа вратата отворена в мълчалива покана.

Кеч й се усмихна и мина покрай нея, като небрежно отметна от бузата й кичур коса. Тя за момент не помръдна, учудена защо толкова се бе развълнувала от докосването на един непознат.

— Господин Милър? — Меган чу непресторено дружелюбния глас на Кеч и го видя да подава ръка на дядо й. — Аз съм Дейвид Кечъртън.

Дядо й кимна:

— Вие сте човекът, който се обади преди два часа — погледна над рамото му към Меган. — Виждам, че вече сте се запознали с внучката ми.

В отговор очите му се усмихнаха.

— Да. Очарователна е.

Дядо й се засмя и тръгна към печката.

— Точно щях да правя още чай. Искате ли една чаша?

Тя видя как Кеч едва доловимо вдигна вежди. Чаят, помисли си, вероятно не бе любимото му питие.

— С удоволствие. Благодаря. — Той отиде до масата и седна, помисли Меган, сякаш се познаваше с дядо й отдавна и лично. Тя седна до него, наполовина, неохотно, наполовина предизвикателно. Очите й му задаваха въпроси зад гърба на дядо й.

— Казах ли ти, че имаш страхотни очи? — Без да дочака отговора й, насочи вниманието си към рибарската кутия на дядо й. — Имате много хубави примамки. — Взе една костена сепия, после парче дърво, боядисано така, че да прилича на малка жабка. — Сам ли си ги правите?

— Това е половината удоволствие — заяви дядо й и донесе още една чаша на масата. — Вие ловите ли риба?

— От време на време. Сигурно познавате най-добрите места по брега.

— Някои от тях — скромно отвърна дядо й.

Меган се мръщеше към чая си. Дядо й можеше да говори с часове за риболов.

— Мислех да опитам, докато съм тук — спомена Кеч и тя с изненада видя в очите му пресметливо изражение.

— Ами тогава… — Дядо й се запали от идеята. — Може би ще мога да ви покажа едно-две места. Имате ли си въдица?

— Не нося със себе си.

Дядо й махна с ръка на тази дреболия.

— Откъде сте, господин Кечъртън?

— Кеч — поправи го той и се облегна назад на стола си. — От Калифорния.

Това, реши Меган, обясняваше морския му вид. Тя пиеше изстиващия си чай и го наблюдаваше над ръба на чашата.

— Далеч сте от дома — отбеляза дядо й, намести се удобно и извади лулата, която пазеше за интересни разговори. — Имате ли намерение да останете дълго в Мъртъл Бийч?

— Зависи. Искам да поговоря с вас за вашия Лунапарк.

Дядо й дръпна два-три пъти бързо, докато лулата се разпали, и изпусна дим с аромат на череши.

— Да, казахте ми по телефона. Странно, с Меган тъкмо говорехме да наемем помощници за лятото. До началото на сезона остава само месец и половина. — Той лениво изпусна кълбо дим. — По-малко от три седмици до Великден. Някога работили ли сте на въртележка или на сергия?

— Не. — Кеч опита чая.

— Ами… — Дядо й сви рамене. — Лесно е да се научи. Изглеждате ми умен.

Меган отново долови в очите на Кеч смях. Остави чашата си.

— Като на новак не можем да ви плащаме повече от минималното — заяви тя обезсърчително.

Бе принудена да си признае, че той я притесняваше и изнервяше. Ако имаше късмет, щеше да го откаже от „Джойленд“ и да го прати да си търси късмета другаде. Но нещо я смущаваше. Кеч не приличаше на човек, който би приел работа на увеселително влакче за през лятото. В лицето му имаше нещо властно, в стойката му личеше първична сила. И въпреки това в разгулния му чар имаше нещо не съвсем предизвикващо уважение.

Той срещна погледа й без никакво смущение.

— Това звучи разумно. Ти в парка ли работиш, Мег?

Тя преглътна забележката си по повод неговата фамилиарност.

— Често — отговори кратко.

— Странно — отбеляза Кеч замислено. — Кой знае защо, мислех, че си манекенка. Имаш лице за манекенка. — В гласа му нямаше флиртуване.

— Меган е художничка — съобщи дядо й, като пафкаше доволно с лулата си.

— Наистина ли?

Тя видя как очите на Кеч се присвиха и се насочиха към нея. Притеснено се размърда на стола си.

— Май се отклоняваме от темата. Ако си дошъл за работа…

— Не.

— Но… Не каза ли…

— Не мисля — прекъсна я той отново и й се усмихна. Обърна се към дядо й и Меган видя как поведението му едва доловимо се промени. — Аз не искам работа във вашия Лунапарк, господин Милър. Искам да го купя.

Двамата мъже се погледнаха. Дядо й бе изненадан, несъмнено, ала погледът му бе замислен. Никой от тях не забелязваше Меган. Тя се вторачи в Кеч. Лицето й бе открито и младо, и съвсем мъничко изплашено. Искаше й се да се засмее и да каже, че това бе глупава шега, ала знаеше, че не беше. Кеч бе казал точно каквото мислеше.

Бе забелязала под лекомислената му външност ненатрапчива властност и сила. Това беше бизнес, чисто и просто. Виждаше го изписано на лицето му. Погледна към дядо си и усети моментна паника.

— Дядо? — Гласът й бе много тих и той не даде знак да я бе чул.

— Изненадахте ме — каза след малко старецът. После отново започна да пухти с лулата си. — Защо моя парк?

— Направих някои проучвания върху развлекателните заведения тук. — Кеч сви рамене, без да навлиза в подробности. — Вашият ми хареса.

Дядо й въздъхна и издуха дима към тавана.

— Не бих казал, че имам намерение да го продавам, синко. Човек свиква с определен начин на живот.

— С предложението, което съм готов да направя, може да се окаже, че ще ви е лесно да свикнете с друг начин на живот.

Дядо й тихо се засмя.

— На колко сте години, Кеч?

— На тридесет и една.

— Горе-долу от толкова време съм в този бизнес. Какво знаете за управляването на Лунапарк?

— Не колкото вас. — Кеч се усмихна и отново се облегна назад. — Но ако имам добър учител, бързо мога да се науча.

Меган видя, че дядо й внимателно изучаваше Кеч. Тя се почувства изключена от разговора и това не й харесваше. Дядо й можеше да го прави съвсем неуловимо. Откри, че Дейвид Кечъртън имаше същия талант. Меган седеше съвсем мълчаливо. Вродената любезност не й позволяваше да се намесва в личен разговор.

— Защо искате да притежавате моя Лунапарк? — попита неочаквано дядо й.

Мег виждаше, че той бе заинтригуван от Дейвид Кечъртън. В главата й зазвъня предупредителен звънец. Последното, което искаше, бе дядо й да се забърка с Кеч. Той щеше да създава само проблеми, бе сигурна.

— Това е добър бизнес — отговори Кеч на въпроса му. — И е забавно. — Усмихна се. — Харесвам нещата, които правят живота забавен. — Умее да каже подходящото нещо, призна тя неохотно, като видя изражението на дядо си. — Ще ви бъда благодарен, ако помислите за това, господин Милър. Можем да поговорим отново след няколко дни.

И знае как да настъпва и отстъпва, помисли Меган.

— Не мога да откажа да помисля — съгласи се дядо й, ала поклати глава. — И все пак може още веднъж да се поогледате. Ние с Мег отдавна работим в „Джойленд“. За нас това е дом. — Погледна закачливо към внучката си. — Вие двамата нямаше ли да ходите на вечеря?

— Не! — Тя му се намръщи.

— Точно за това мислех — отговори веднага Кеч. — Хайде, Мег, ще те черпя един хамбургер. — Стана, хвана я за ръката и я издърпа на крака.

Тя усети, че започва да се ядосва и се опита да овладее гнева си.

— Не мога да ти кажа колко ми е неприятно да откажа такава очарователна покана — започна Меган.

— Тогава не отказвай — прекъсна я той и се обърна към дядо й — Искате ли да дойдете с нас?

Дядо й се засмя и ги побутна към вратата.

— Вървете. Трябва да си приготвя въдицата за сутринта.

— Искате ли компания?

Дядо й го изгледа над лулата си.

— Тръгвам в пет и половина — каза след малко. — Имам една свободна въдица.

— Ще бъда тук.

Меган бе толкова изненадана, че му позволи да я изведе навън, без да възрази отново. Дядо й никога никого не канеше на риболовните си сутрини. Те бяха неговата почивка и той прекалено много обичаше самотата, за да я сподели с някого.

— Той никога не взема никого със себе си — измърмори тя мислите си на глас.

— В такъв случай съм поласкан.

Меган забеляза, че Кеч още държи ръката й, вплел удобно пръсти в нейните.

— Няма да дойда с теб — заяви тя решително и спря да върви. — Може да успееш да очароваш дядо дотолкова, че да те вземе на риба, но…

— Значи мислиш, че съм чаровен? — усмихна се той дръзко и хвана и другата й ръка.

— Ни най-малко — отсече Меган, едва сдържайки се да не му се усмихне в отговор.

— Защо не искаш да дойдеш на вечеря с мен?

— Защото — отговори тя, като го погледна право в очите, — не те харесвам.

Усмивката му стана още по-широка.

— Искам да се опитам да променя мнението ти.

— Не би могъл. — Меган се опита да си издърпа ръката, но Кеч я стисна по-силно.

— Хайде на бас. — Тя отново потисна желанието си да се усмихне. — Ако променя мнението ти, в петък вечерта идваш с мен в парка.

— А ако не? — попита Меган. — Тогава какво?

— Тогава няма повече да ти досаждам. — Усмихна й се настойчиво и самоуверено. — Тя вдигна замислено вежди. Може би си струваше. — Всичко, което трябва да направиш, е да дойдеш днес на вечеря с мен — продължи той. — Само два часа.

— Добре — съгласи се Меган импулсивно. — Разбрано. — Опита се да издърпа пръстите си, ала Кеч не ги пусна. — Бихме могли да си стиснем ръцете, но ти ги държиш.

— Вярно е — съгласи се той. — Тогава ще подпечатаме договора по моя начин.

Бързо я дръпна и тя се блъсна в гърдите му. Усети там сила, която не си личеше в стройното му и малко непохватно тяло. Преди да бе успяла да изрази раздразнението си, устните му бяха уловили нейните.

Бе опитен и внимателен. Меган така и не разбра дали инстинктивно бе разтворила устни или Кеч я бе принудил с нежния връх на езика си.

От момента на допира съзнанието й се изпразни, за да бъде изпълнено само с мисли, върху които не можеше да се съсредоточи. Тялото й пое командването и я поведе към проста капитулация. Тя се разтопи в него. Усещаше твърдите му гърди срещу своите, усещаше устните му, които бавно опустошаваха нейните. Нямаше нищо друго. Меган откри, че няма нищо, за което да се захване. Никаква котва, която да я задържи да не се понесе в дивата вода. Тя простена тихо в знак на протест и се отдръпна.

Очите му бяха по-тъмни, отколкото й се бе сторило, и прекалено замъглени, за да ги разчете. Защо бе мислила, че са толкова прозрачни? Защо бе мислила, че толкова лесно може да се справи с него? Нищо не бе както го бе мислила само преди минути. Дъхът й затрепери, докато се опитваше да се овладее.

— Ти си много топла — обади се той тихо. — Жалко, че толкова се мъчиш да бъдеш сдържана.

— Не съм. Не се мъча… — Меган тръсна глава, като се молеше отчаяно пулсът й да се забави.

— Топла си и се мъчиш. — Кеч стисна приятелски ръцете й, преди да пусне едната от тях. Другата задържа уютно сгушена в своята и я поведе към колата.

В нея се надигна паника и тя се опита да я потисне. Била си целувана и по-рано, напомни си. Това беше съвсем неочаквано. Просто те свари неподготвена.

Ала още докато си го казваше, знаеше, че бе лъжа. Никога по-рано не бе целувана така. И положението вече не бе под контрола й.

— Май не ми се идва — каза му Меган вече по-спокойно.

Кеч се обърна, отвори вратата на колата и й се усмихна:

— Басът си е бас.