Нора Робъртс
Лунапарк (6)

Шеста глава

Меган държеше в ръцете си лицето на Кеч и съсредоточено оформяше скулите му. Когато сутринта за пръв път се захвана за тази работа, мислеше, че това ще е добра терапия. И донякъде се оказа права. Часовете минаваха мирно и кротко, без неспирната тревога от последните две нощи. Съзнанието й бе насочено само към работата и нямаше място за смущаващите мисли, които я бяха преследвали цяла събота и неделя.

Бавно отваряше и затваряше ръце, докато започна да изпитва тъпа болка. Един поглед към часовника й показа, че бе работила по-дълго, отколкото бе имала намерение. Късното следобедно слънце струеше през прозорците. Тя опъна пръсти да ги раздвижи и критично огледа макета.

Бе добър, реши Меган. Изразяваше точно толкова грубост и интелигентност, колкото бе искала. Устните бяха силни и чувствени, очите наблюдателни и живи. Подвижността на лицето, което я очароваше, можеше само да се предполага. Това бе лице, което караше човек да му вярва, въпреки здравия разум.

Присви очи и се вгледа в глиненото копие на Кеч. Има определени мъже, помисли тя, които правят кариера на гърба на жените — като ги спечелват, правят любов с тях, изоставят ги. Има и други мъже, които се женят и създават семейства. Как можеше да се съмнява в коя категория попада Кеч?

Стана да си измие ръцете. Това е увлечение, каза си. Просто увлечение. Той е по-различен и не мога да отрека, че е вълнуващ. Не би било човешко да не съм поласкана, че му харесвам. Просто реагирам прекалено силно. Изтри ръце в една кърпа, опитвайки се да се убеди. Човек не се влюбва толкова бързо. А и да се случи, това е само повърхностно, не нещо трайно.

Очите й се привличаха от глинения модел. Усмивката на Кеч сякаш се подиграваше с всичките й разумни доводи. Тя хвърли кърпата на пода.

— Не може да се случи толкова бързо! — съобщи му ядосано. — Не по този начин. Не на мен. — Извъртя се от самоувереното му изражение. — Няма да го позволя.

Той иска само „Джойленд“, напомни си Меган. Когато най-накрая разбере, че не може да го получи, ще си отиде. Болката бе неочаквана и нежелана. Това искам аз, помисли тя. Кеч да си отиде и да ни остави на мира. Опитваше се да не си спомня за новите граници, които бе открила, докато той я прегръщаше.

Енергично тръсна глава и дръпна панделката. Косата се разпиля по раменете й. Утре ще започна с дървото, реши Меган и покри глинения модел. Тази вечер само ще изляза за удоволствие с един симпатичен мъж. Много просто.

Много по-спокойно, отколкото се чувстваше, свали работната си риза и излезе от ателието.

— Здрасти, миличка. — Дядо й спря камиона на алеята точно когато Меган стигна до последното стъпало.

В момента, в който той излезе от кабината, тя забеляза умората му. Ала го познаваше, че мрази да се суетят около него, затова не каза нищо, само се приближи и обви ръка около кръста му.

— Здрасти. Дълго те нямаше.

— Някой и друг проблем в парка — обясни дядо й и тръгна с нея към къщата.

Това обясняваше умората, помисли Меган и отвори задната врата.

— Какви проблеми? — Изчака го да се разположи на кухненската маса и отиде до печката да приготви чай.

— Ремонти, Меган, просто ремонти. Влакчето, Октоподът и някои от по-малките въртележки. — Облегна се назад на стола.

Тя се обърна отново към него.

— Колко?

Дядо й въздъхна. Знаеше, че бе по-добре веднага да й каже, вместо да го усуква.

— Десет хиляди, може би петнайсет.

Меган пое дълбоко въздух.

— Десет хиляди долара. — Почеса се по челото под бретона. Нямаше смисъл да го пита дали е сигурен. Ако имаше и най-малко съмнение, той не би й го казал. — Е, можем да намерим пет — започна тя, като прибави наум към спестяванията им чека, който бе получила от Кеч. — Ще трябва да направим по-точна оценка, за да решим какъв заем ще вземем.

— Банките не се надпреварват да дават големи суми на хора на моята възраст — измърмори той.

Понеже го виждаше, че е уморен и обезсърчен, Меган заговори бодро:

— Не ставай глупав. — Отиде пак до печката да сложи чайника. — Във всеки случай, ще дадат заем не на теб, а на Лунапарка, нали така? — Опитваше се да не мисли за малкото пари и големите лихви.

— Утре ще се срещна с някои хора — обеща дядо й и посегна към лулата си, сякаш да покаже, че деловият им разговор бе приключил. — Днес излизаш ли на вечеря с Кеч?

— Да. — Тя извади чаши и чинийки.

— Симпатичен младеж — дядо й с удоволствие изпухтя с лулата си. — Харесва ми. Има стил.

— Че има стил, има — изръмжа Меган. Чайникът запя и тя внимателно наля врящата вода в двете чаши.

— Може да лови риба — подчерта дядо й.

— Което, разбира се, го прави олицетворение на добродетелта.

— Е, не ми разваляй мнението за него — отвърна той добродушно и й се усмихна: — Не можех да не ви забележа вас двамата на колелото онази вечер. Много хубаво изглеждахте заедно.

— Дядо, моля те… — Меган усети, че бузите й пламват и бързо отиде до умивалника да мие чинии.

— Тогава изглеждаше, че го харесваш — отбеляза дядо й, преди да опита чая си. — Не забелязах да се дърпаш, когато те целуваше. — С удоволствие отпи. — Всъщност май ти беше приятно.

— Дядо! — Тя се обърна потресена.

— Ама, Мег, аз не ви шпионирах — поде той успокоително и се прокашля да скрие усмивката си. — Вие бяхте насред парка. Обзалагам се, че много хора ви забелязаха. Но както казах, бяхте много хубави заедно.

Тя се върна да седне на масата. Нямаше и най-малката представа какво ще каже.

— Това беше само една целувка — успя да измисли накрая. — Не значеше нищо.

Дядо й кимна два пъти и отпи от чая.

— Не значеше — настоя Меган.

Той й подари една от своите ангелски усмивки.

— Обаче го харесваш, нали?

Тя наведе очи.

— Понякога — промълви. — Понякога го харесвам.

Дядо й сложи ръка върху нейната и я изчака да го погледне.

— Да харесваш някого е най-лесното нещо на света, ако си го позволиш.

— Аз почти не го познавам — възрази Меган бързо.

— Аз му вярвам — обясни простичко дядо й.

Тя се вгледа в лицето му.

— Защо?

Той сви рамене и отново дръпна от лулата си.

— Някакво чувство, което имам, погледът в очите му. В обществен бизнес като моя човек трябва да може да преценява добре хората. Той е почтен. Иска да става все неговото, вярно, обаче не лъже. Това е важно.

Меган за момент замълча. Седеше, без да докосва изстиващия си чай.

— Той иска парка — каза тихо.

Дядо й я погледна през облаче дим.

— Да, знам. И го каза направо. Не се и промъква като крадец. — Погледна я в очите и изражението му се смекчи. — Нещата невинаги остават едни и същи цял живот, Меган. Това кара живота да се движи напред.

— Не разбирам за какво говориш. Да не би… Да не би да мислиш да му продадеш парка?

Той усети паниката в гласа й и отново потупа ръката й.

— Хайде засега да не се тревожим за това. Първият проблем е да поправим въртележките за великденската ваканция. Защо довечера не облечеш жълтата рокля, която харесвам? Онази с късото сако. Кара ме да си мисля за пролет.

Тя помисли дали да не продължи да го разпитва, ала се отказа. Когато дядо й бе решил да приключи с някой въпрос, от него нямаше по-костелив орех.

— Добре. Мисля да се кача горе да взема една вана.

— Меган. — Тя се обърна на вратата и го погледна. — Приятно прекарване. Понякога е най-добре човек да се остави на течението.

Когато Меган излезе, той погледна към празната врата и замислено се почеса по брадата.

Един час по-късно тя се оглеждаше в жълтата рокля. Цветът бе почти прасковен и на фона на кожата й изглеждаше още по-топъл. Силуетът бе семпъл и подхождаше на тъничката й фигура и на височината й. Без сако ръцете и раменете й оставаха открити. Меган прокара четката през косите си. Миниатюрните златни обици бяха единственото й бижу.

— Хей, Меган! — Четката спря на средата на пътя си. Тя видя в огледалото как собствените й очи се разшириха от изненада. Не можеше той да стои отвън и да я вика! — Мег!

Тя поклати невярващо глава и се приближи до прозореца. Кеч стоеше два етажа по-надолу и като я видя, вдигна ръка за поздрав.

— Какво правиш? — попита Меган.

— Отвори прозореца.

— Защо?

— Отвори го — настоя той.

— Ако очакваш да скоча, забрави. — От любопитство се надвеси през прозореца.

— Дръж!

Рефлексите й сработиха, преди да бе имала време да помисли. Тя хвана букета, който Кеч й подхвърли, и ръцете й се озоваха пълни с нарциси. Меган зарови лице в тях.

— Прекрасни са. — Очите й му се усмихваха над букета. — Благодаря.

— Няма защо. Слизаш ли?

— Да. — Тя отметна коси зад рамото си. — Да, след минутка.

 

 

Кеч караше бързо и ловко, но не към улицата с ресторантите, както Меган очакваше, а зави към океана и пое на север. Тя се отпусна, наслаждавайки се на меката светлина на залеза и на увереното му шофиране.

Позна този район. Тук къщите бяха по-големи и по-изискани, отколкото в града и в околностите му. Високите огради скриваха дворовете и от съседите, и от обществените плажове наоколо. Тук имаше старателно поддържани затревени дворове, върби, цъфнали храсти, асфалтови алеи.

Той спря пред една къща, доста отдалечена от останалите и оградена с яркочервена цветна леха. Къщата бе малка в сравнение с околните и бе от старо дърво, което винаги бе харесвало на Меган. Бе на два етажа, с голяма тераса на горния етаж.

— Какво е това? — попита тя.

— Тук живея. — Кеч се пресегна да отвори вратата на колата от нейната страна, после слезе.

— Тук живееш?

Той се усмихна на изненадата и недоверието в гласа й.

— Все някъде трябва да живея.

Меган тръгна по каменната пътека, която водеше към къщата.

— Май не съм си представяла, че би купил къща тук. Къщата предполага корени.

— Имам ги — отвърна Кеч. — Просто много лесно ги пресаждам.

Тя погледна къщата, после широкия двор.

— Избрал си идеалното място.

Той я хвана за ръката и вплете пръсти в нейните.

— Влез вътре — покани я.

— Кога си я купил? — попита Меган, когато изкачиха първите стъпала.

— О, преди няколко месеца, когато пристигнах. Нанесох се миналата седмица и не съм имал много време да търся мебели. — Кеч завъртя ключа в ключалката. — Избрах някои неща оттук-оттам и поисках да ми изпратят други от апартамента ми в Ню Йорк.

Мебелите не бяха много, ала бяха стилни. Нисък бежов диван, отрупан с цветни възглавници, плетен фотьойл и висящ бръшлян в керамична саксия, две етажерки от месинг и стъкло, с колекция от раковини върху тях, голяма рогозка върху дъсчения под.

Стаята бе открита, със стълби отдясно, водещи към втория етаж, и каменна камина отляво. Един бърз поглед й показа, че не бе сложил нейните скулптури в хола. Тя за момент се зачуди какво ли бе направил с тях.

— Чудесно е, Кеч. — Отиде до прозореца. Ливадата се спускаше надолу и опираше във високата ограда, които осигуряваше на къщата приятно усамотение. — Можеш ли да видиш океана от горния етаж?

Той не отговори и Меган се обърна към него. От настойчивия му поглед усмивката й угасна. Сърцето й започна да бие по-бързо. Това бе тази негова страна, от която се страхуваше, това не бе галантният чаровник, който й бе подхвърлил букет нарциси.

Тя наклони глава. Бе стресната, но не искаше да отстъпва пред него. Кеч вдигна ръце към лицето й и Меган почувства твърдите му длани върху кожата си. Той отметна косите от лицето й и я привлече към себе си. Наведе устни към нейните, спирайки само за миг, сякаш за да се увери в желанието, отразено в очите й. Целувката бе от самото начало дълбока, настойчива.

Бе глупачка да мисли, че може да се убеди, че не го обича. Глупачка да мисли, че разумът има нещо общо със сърцето.

Когато Кеч я отдръпна от себе си, тя притисна буза до гърдите му и обви ръце около кръста му. Колебанието му, преди да я прегърне, бе толкова кратко, че не бе сигурна дали не й се бе сторило. Усети устните му в косите си и въздъхна от радост. Сърцето му биеше бързо и равномерно в ухото й.

— Каза ли нещо? — прошепна той.

— Хм… Кога?

— Преди. — Пръстите му започнаха да масажират врата й. Меган потрепери от удоволствие и се опита да си спомни света, преди да се озове в прегръдките му.

— Мисля, че те питах дали можеш да видиш океана от горния етаж.

— Да. — Кеч отново улови лицето й в длани и наведе главата й назад за една дълга опустошителна целувка. — Можеш.

— Ще ми покажеш ли?

Той я стисна по-силно и тя затвори очи в очакване на следващата целувка. Ала Кеч я отдръпна от себе си, докато останаха да се докосват само ръцете им.

— След вечерята.

Меган, щастлива дори само да го гледа, се усмихна:

— Тук ли ще вечеряме?

— Мразя ресторантите — заяви той и я поведе към кухнята.

— Странно изказване като от човек, който има ресторант.

— Да кажем, че има моменти, в които предпочитам по-интимна обстановка.

— Разбирам. — Кеч отвори вратата и тя огледа функционалната кухня, цялата в дърво и неръждаема стомана. — И кой ще готви този път?

— Ние — съобщи й той весело и се засмя. — Как предпочиташ пържолата?

Към вечерята, която ядоха върху маса от опушено стъкло, имаше гъсто червено вино. Зад тях блещукаха една дузина свещи в малки месингови свещници. Настроението й бе на градус, като виното, от което главата й се въртеше. Мъжът срещу нея я въртеше на малкия си пръст. Когато Меган стана да събере чиниите, Кеч хвана ръката й.

— Не сега. Тази нощ има луна.

Тя без колебание тръгна с него.

Заедно изкачиха стълбите, широки стълби без килими, които на площадката се разделяха на две. Той я преведе през спалнята, в която имаше голямо легло с месингови табли. Висока стъклена врата водеше към коридорче, откъдето се спускаха стълби към терасата.

Меган чу разбиващите се вълни, преди да се бе приближила до парапета. Зад живия плет бушуваше прибоят. Бялата вода се пенеше в тъмнината. Лунният сърп бе тънък, но към светлината му се прибавяха безбройните звезди.

Тя пое дълбоко въздух и се облегна на парапета.

— Тук е чудесно. Никога не ми омръзва да гледам океана. — Чу се щракване на запалка и ароматът на тютюн приятно се смеси с мириса на море.

— Мислила ли си някога да пътуваш?

Меган неспокойно размърда рамене.

— Разбира се, понякога. Точно в момента не е възможно.

Кеч дръпна от тънката пура.

— Къде би отишла?

— Къде бих отишла? — повтори тя.

— Да, къде би отишла, ако можеше? — Димът от пурата се вдигна нагоре и изчезна. — Представи си, Мег. Нали обичаш да си представяш?

Тя за момент затвори очи и остави виното да се смеси с мислите й.

— Ню Орлийнз. Винаги съм искала да видя Ню Орлийнз. И Париж. Когато бях малка, си мечтаех да уча в Париж, като великите художници. — Отвори очи. — Ти сигурно си бил там, в Ню Орлийнз и в Париж.

— Да, бил съм.

— На какво приличат?

Преди да отговори, той обрисува с върха на пръста си брадичката й.

— Ню Орлийнз през лятото мирише на река и на жега. През цялото денонощие се чува музика от отворените нощни клубове и от уличните музиканти. Градът непрекъснато е в движение, като Ню Йорк, ала се движи с по-цивилизована скорост.

— А Париж? — попита Меган. Искаше й се да види мечтите си през неговите очи. — Разкажи ми за Париж.

— Той е древен и елегантен, като стара благородна дама. Не е много чист, но това сякаш никога няма значение. Най-хубав е през пролетта. Нищо не мирише както Париж през пролетта. Иска ми се да те заведа там. — Неочаквано хвана в ръка косите й. Очите му отново бяха настойчиви и приковани към нейните. — Иска ми се да видя как излизат на свобода чувствата, които толкова контролираш. В Париж никога не би могла да ги сдържаш.

— Не правя така. — Главата й започна да се върти от нещо повече от вино.

Кеч хвърли пурата през парапета и свободната му ръка се обви около кръста й.

— Не правиш ли? — В гласа му се долавяше нетърпение. Той започна да смъква сакото от раменете й. — Ти имаш страст, ала я обуздаваш. Тя намира отдушник в творбите ти, но и тях държиш затворени в ателието. Когато те целувам, я чувствам как се бори да излезе на повърхността. — Освободи ръцете й от оковите на сакото и го преметна през парапета. Бавно прокара пръсти по голата кожа, чувствайки топлината на отговора. — Един ден тази страст ще се освободи. Смятам да съм там, когато това стане.

Кеч смъкна презрамките от раменете й и на тяхно място притисна устните си. Меган не възрази, когато целувките се насочиха към шията й. Езикът му играеше закачливо с пулса й, докато ръцете му се вдигнаха и обхванаха гърдите й. Ала когато устните му стигнаха до нейните, нежността изчезна, а с нея и нейната пасивност. Гладът разпалваше глад.

Той захапа долната й устна и тя простена от удоволствие. Езикът му бе алчен и търсещ, докато ръцете му се впуснаха в свое собствено дирене. Кеч смъкна роклята й до кръста и измърмори одобрително, когато откри, че голите й гърди бяха се втвърдили от желание. Меган му позволи тази свобода, докато се носеше на гребена на вълната, надигнала се в нея. Нямаше познание, което да я води, нямаше опит. Властваше желанието, инстинктът го следваше.

Тя плъзна пръсти по врата му и потрепери от реакцията му. Бе открила в себе си сила, която никога не бе използвала. Пъхна ръце под пуловера му и почувства как мускулите на раменете му се напрегнаха.

Целувките от настойчиви станаха нетърпеливи. Страстта му се заливаше, смесваше се с нейната, докато съчетаната им сила се оказа повече, отколкото Меган можеше да понесе. Болката идваше отникъде и се разпространяваше невъзможно бързо в нея. Болезнено го желаеше. Страстта се оказа болка, остра и неустоима. Тя се олюля срещу него.

— Кеч… — Гласът й бе дрезгав. — Искам тази нощ да остана при теб.

За момент той я притисна към себе си, прегърна я толкова силно, че я остави без дъх. После бавно отпусна ръце, хвана я за раменете и с потъмнели очи се вгледа в нея. Меган дишаше неравномерно, по кожата й пробягваха тръпки. Бавно, почти без да я докосва, Кеч намести роклята й.

— Сега ще те закарам у вас. — Отхвърлянето й подейства като удар. Устните й затрепериха. Борейки се със сълзите, Меган бързо посегна за сакото си. — Мег… — Той протегна ръка да я докосне по рамото, но тя се отдръпна.

— Не. Не, не ме докосвай. — Гласът й бе натежал от сълзи. Меган ги преглътна. — Не искам да ме потупваш по главата. Изглежда съм те разбрала погрешно.

— Нищо не си разбрала погрешно. И не плачи, по дяволите.

— Нямам никакво намерение да плача. Искам да си отида у дома. — Обидата блестеше в очите й, в сълзите, които тя отричаше.

— Ще поговорим. — Кеч хвана ръката й, ала Меган я отскубна.

— О, не. Няма да говорим. — Тя изправи рамене и го погледна в очите. — Ние вечеряхме заедно. Нещата отидоха малко по-далеч, отколкото трябваше. Всичко е много просто и всичко е свършило.

— Нито е просто, нито е свършило, Мег. — Той отново се вгледа в очите й. — Но засега ще го оставим.

Тя се обърна и тръгна към стълбите.