Джейн Ан Кренц
Дъхът на страстта (7)

6

— Значи нашият Джейсън Кързън наистина е един от онези Кързънови? И е бил шеф на голямата хотелска верига? — попита отново Клио по-късно същата вечер.

Беше се покачила на едно от столчетата пред бара, а пред нея седеше чаша от билковите чайове на Андромеда. Беше обичайна, ленива, зимна вечер в средата на седмицата. Бе късно и тихият шум от разговорите в притъмненото фоайе носеше спокоен, сънлив оттенък.

Макс бе зад бара, абсолютен професионалист на вид, сякаш цял живот бе прекарал в приготвяне на еспресо и в сервиране на шери след вечеря. Както Клио бе забелязала, притежаваше удивителна дарба да се приспособява. Вършеше всичко, което му се възлагаше, със спокоен и абсолютно непоклатим апломб.

— Май за двадесети път ми задаваш този въпрос — Макс взе току-що измита чаша и я избърса с бяла, ленена кърпа. — И за двайсети път отговорът е да.

— Никога не спомена и дума. Предполагам, не е искал да научим — и Клио поклати глава в безмълвно изумление. — Винаги сме знаели, че фамилното му име е Кързън, но никога не сме си и помисляли да го свържем с хотелиерския клан.

— Очевидно му се е нравело да се отнасяте с него като с обикновен член на семейството ви — рече тихо Макс. — Очевидно е изживявал една приятна, малка фантазийка тук, на брега. И в това няма нищо лошо.

— Разбира се, че няма, просто е трудно да се повярва, че главата на една от най-големите хотелски вериги в света е прекарвал уикендите си тук, в „Робинс Нест Ин“. Уф! — Клио направи гримаса. — И него го карах да отпушва тоалетни. Помагаше на Бенджи — извинявай, исках да кажа на Бен — с водопровода и канализацията през цялото време.

Макс я изгледа косо.

— Ти наистина не си знаела кой е бил той, нали?

— Нямах си и представа. Дори и когато получихме писмо от мисис Сингълтън, в което ни съобщаваше, че е починал.

— Роберта Сингълтън бе секретарката му. Като познавам Джейсън, той навярно й е оставил списък на хората, на които да съобщи, ако с него се случи нещо.

— И ние сме били в този списък — Клио си спомни множеството дълги разговори, които бе водила с Джейсън тук, във фоайето. — Сега поне знам защо направи толкова много добри предложения относно управлението на хотела. Миналата година почти удвоих печалбата си, благодарение на него. Идеята да се въведе компютъризирано счетоводство бе на Джейсън.

— Джейсън си знаеше работата, щом станеше въпрос за хотели — Макс взе следващата чаша. — Бе най-добрият в този бизнес.

Клио се взря в него.

— Сега вече разбирам защо си ме помислил за преследвачка на мангизи, когато се появи тук за пръв път.

— Дай да не отваряме пак тази тема.

— Съгласна — Клио отпи от чая си и се намръщи, като си спомни една друга тема, която той бе зачекнал снощи. — Значи си работил за него?

— Да.

Клио погледна безизразното му лице и интуитивно усети, че този едносричен отговор покриваше огромна територия.

— И какво точно работи за него?

— Най-различни неща. Същото като при теб.

— Някак си не мога да си представя да седиш зад бара или да пренасяш багаж в „Кързън интернешънъл“ — рече Клио.

— Защо? Нали тук го правя?

— Имаш дарбата да бъдеш полезен — Клио реши да изостави този въпрос. — Ами картините, за които спомена? Тези Арти Лутфикси ли бяха, какви бяха?

Макс я изгледа обидено.

— Лътръли. Еймъс Лътръл.

— Точно така. Лътръли. Вечерта, когато пристигна, изглежда мислеше, че Джейсън може да ги е оставил тук.

— Така ми каза — очите на Макс бяха вече напълно забулени. Невъзможно бе да се отгатне какво мислеше.

Клио наклони глава на една страна.

— А сега пък ги търси и този Гарисън Спарк. Сигурно и той мисли, че са тук. Знаеш ли нещо за него?

— Притежава галерия в Сиатъл. Много изискана. Работих за него известно време.

— И за него ли? — Клио повдигна едната си вежда. — Доста си пообиколил, а? И какво работи за мистър Спарк?

— Опаковах картини. Превозвах ги. Доставях ги на собствениците им. Чисто физически труд. Не работих дълго за Спарк — Макс огледа отраженията в чашата, която полираше. — Имахме разногласия с него по един-два въпроса.

— Какви въпроси?

Макс я погледна, очите му не мигваха.

— Спарк е много хитър и знае доста за съвременното изкуство. Но не го занимават разни дреболии като честност и почтеност. Ако прецени, че може да пробута на някой клиент фалшификат, ще го направи.

— Наистина ли? — Клио бе силно заинтригувана. — Никога не съм срещала търговец на картини мошеник. Вижда ми се някак екзотично.

— Притежава етиката на змия — в тона на Макс се прокрадна остра нотка. — Чу какво каза Андромеда. Твърдял, че картините били на стойност само петдесет хиляди долара.

— Ти сигурен ли си, че струват повече?

Устните на Макс се свиха.

— Много повече.

— И си сигурен, че ти принадлежат?

— Адски сигурен съм, че са мои — рече съвсем тихо Макс.

— Джейсън наистина ли ти ги даде!

— Да.

— Взе и ти подари куп ценни картини просто ей така? — настоя Клио.

— Да.

— Вие двамата трябва да сте били страшно близки приятели — отбеляза тя.

— Би могло да се каже — Макс подреждаше избърсаните чаши в правилни редици на тезгяха. — На смъртното си ложе той каза… — Макс изведнъж спря и се съсредоточи върху подреждането на чашите — … забрави това.

Клио едва не изгуби равновесие, когато дълбокото чувство, което Макс излъчваше, премина през нея. Усети едновременно и не по-малко силната му воля да се въздържи.

— Макс? — подкани го внимателно тя. — Какво ти каза тогава?

Очите на Макс не потрепваха, когато срещна погледа й, а тонът му бе напълно неутрален.

— Каза нещо от сорта, че съм бил синът, който той никога не е имал.

Клио го погледна и веднага, без сянка на съмнение, разбра, че последните думи на Джейсън са съставлявали най-важното послание, което Макс е чувал през живота си.

— О, Макс…

Устните му се извиха в хладна самоирония, но очите му не се промениха.

— Знам, че тогава Джейсън е преувеличавал. По дяволите, бях негов служител, а не родственик. Никой не знаеше това по-добре от мен.

— Да, но щом те е нарекъл свой син, сигурно е държал много на теб.

Усмивката на Макс се стопи и той съсредоточи вниманието си върху следващата чаша.

— Той умираше. Разговорите до смъртното ложе навярно са винаги малко мелодраматични. Сигурен съм, че не би искал да възприема думите му буквално — той замлъкна за малко, а погледът му се вледени. — Но ми подари картините на Лътръл. По този въпрос две мнения няма.

Тогава тя разбра, че по онова време от много, много отдавна никой друг, освен Джейсън, не бе казвал на Макс, дори и индиректно, че е обичан. Помисли си за голямата обич на родителите си, обичта, която сплотяваше малкото семейство, и изпита остро чувство на болка заради това, което Макс бе пропуснал.

— Тези картини от Лътръл означават много повече, отколкото един ценен подарък, нали? Те са твоето наследство от Джейсън — рече Клио. — Той е искал да станат твои.

— Той ме прати тук да ги намеря — изрече Макс със същия застрашително неутрален тон. — Каза, че ги е оставил под твое попечителство.

— Хм. Чудя се какво ли е имал предвид — Клио хвърли поглед на английските ловни пейзажи, които украсяваха стените на фоайето. — Джейсън изобщо не ми е споменавал за тях.

— Наистина ли?

Клио го изгледа ядно.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — Макс се усмихна хладно, замислен. — Просто се чудех какво ли е имал предвид.

— Е, аз си нямам и най-бегла представа — рече Клио.

Канеше се да продължи разговора по същата тема, когато осъзна, че вниманието на Макс се бе отместило към вратата на фоайето. Клио се извърна да разбере в какво се бе загледал.

Един мъж с острите, ръбати черти на измъчен поет се мотаеше из залата. Беше облечен с черен пуловер, черни джинси и черни ботуши. Тъмнокестенявата му коса бе причесана право назад от челото и се спускаше до раменете. В погледа на заслонените с тежки клепачи очи лесно се съзираше тлеещият огън.

Клио му се усмихна.

— Твой приятел ли е?

Тя се наведе леко над бара.

— Това е Ейдриън Форестър. Великият непризнат писател на Хармъни Коув. Пристигна в градчето преди година и разтръби навсякъде, че е писател, но досега не е продал и една книга. Отбива се тук веднъж-дваж седмично.

Макс повдигна вежди.

— Доколкото разбирам, не си му съобщила за успеха си?

— Да не се шегуваш? Съмнявам се дали изобщо би искал да чуе за него. Смятам, че това ще го потисне — и тя се облегна назад с приближаването на Ейдриън.

Той дойде до бара и зае столчето до Клио с небрежна елегантност. Усмихна й се с онази усмивка, изразяваща отегчението му от целия свят, която бе оттренирал до съвършенство. Един изтощен лорд Байрън, покосен от скука.

— Реших да се отбия да пийна едно еспресо — осведоми провлачено Ейдриън. — Цял ден се борих с една решителна сцена в книгата си. Не мога да я докарам така, както ми се иска. Помислих се, че малко кофеин и промяна в обстановката ще помогнат.

Клио му се усмихна утешително.

— Разбира се. Макс прави страхотно еспресо.

Ейдриън удостои Макс с бърз, пренебрежителен поглед.

— Направи го двойно, приятел. Нуждая се от разтърсване.

— Ще видя какво мога да направя — рече Макс. — Но ви предупреждавам, че не нося отговорност, ако ви хрумне да буйствате…

— А? — веждите на Ейдриън се сбърчиха от объркването му.

— Нищо — Макс се зае с блестящата еспресо машина. Засъска пара.

Ейдриън се завъртя на столчето си към Клио. Кимна към Макс без особен интерес.

— Нов член на персонала?

— Да — отвърна Клио. Знаеше от опит, че единственото нещо, за което Ейдриън наистина обичаше да разговаря, бе самият той, затова смени темата. — Как върви писането?

Ейдриън многозначително повдигна рамене.

— Имам предложения от двама-трима големи издатели. Очаквам да се обадят скоро. Няма начин да не пощуреят от книгата ми. Може да се окажа в положение да наддават. Май ще трябва скоро да си намеря агент.

— Пак криминале ли?

— Аха. Нарича се „Смъртен случай“. Класическа, напечена детективска история. От най-чистата проба на жанра, нали разбираш? Напоследък твърде малко хора пишат подобни неща — устните на Ейдриън се свиха презрително. — Прекалено много жени пишат любовен съспенс.

— Така ли? — попита Клио.

— Аха. Съсипват жанра с техните жени детективи. Дори в книгите, в които главният герой е мъж, пак го уреждат със спътничка — Ейдриън направи гримаса. — Всички се занимават с връзките.

— И какво лошо има в това? — попита Клио, като се сети за любовната връзка, която бе включила в „Хубаво отмъщение“. — На мен ми харесва да има любов в романите.

— Остави ме на мира, Клио. Любовните истории са женска работа. Аз пиша истински книги.

— Да не искаш да кажеш, че нещата, които жените обичат да четат, са калпави? — попита учтиво Клио. Опитваше се да бъде търпелива с Ейдриън, но нямаше как да не осъзнае факта, че той можеше да бъде и ужасно досаден.

— Казвам, че съвременните детективски романи са съсипани от жени писателки, които правят любовните връзки в сюжета по-важни, отколкото разнищването на престъплението — заяви внушително Ейдриън. — Кому, по дяволите, е потребна любовна история в един детективски роман?

— Може би — на жените читателки? — предположи Клио.

— Кой го е еня за тях? — Ейдриън я изгледа мрачно и замислено. — Аз пиша класически криминалета. Отвратителни и гадни. Истинското качество. Сюжетът е изчистен само до най-важното.

— Най-важното, така ли?

— Създавам нещо важно, нещо, което ще остане, което критиците ще харесат. Проклет да съм, ако уйдисам на акъла на групичка жени читателки, които търсят любовна връзка в романа.

Макс му поднесе еспресото.

— Не съм убеден, че това е разумен ход, Форестър. Хората четат книгите по-скоро заради образите, отколкото заради сюжета. А добрият образ се нуждае от някаква връзка, за да бъде характерен.

Клио се усмихна одобрително.

Ейдриън изгледа разтревожен Макс.

— Ти какъв си? Да не си някой литературен критик?

— Тази вечер — не. Тази вечер съм барман.

— Тогава послушай съвета ми и се придържай към работата си. Нещо ми подшушва, че няма да успееш в сфера, изискваща повече интелектуални усилия.

Ейдриън вдигна малката чашка, отпи голяма глътка и веднага се задави.

— А-а-ах! — разхвърчаха се слюнки и той грабна салфетка.

Обезпокоена, Клио се пресегна да го потупа по гърба.

— Добре ли си, Ейдриън?

Ейдриън изгледа яростно Макс.

— Какво, по дяволите, си сложил в това еспресо?

— Използвах изпечено по френски кафе и сложих двойна доза — рече невинно Макс. — Каза, че го искаш силно.

— По дяволите, това е направо смъртоносно — изръмжа Ейдриън.

Макс се усмихна учтиво.

— Аз приготвям кафето по начина, по който ти пишеш криминалетата си. Отвратително и гадно. Истинското качество.

 

 

Макс определено я сваляше.

В деня след сцената с Ейдриън Клио си седеше кротко върху килимчето в скромния, спокоен център за медитация в „Космик хармъни“ и се опитваше да осмисли цялостния ефект от случилото се. Макс недвусмислено й даваше да разбере, че иска да спи с нея.

Беше си изтънчена форма на съблазняване. След онази целувка в солариума нямаше никакви очевидни действия от страна на Макс. Но Клио можеше да почувства хипнотичното му желание, стига само да бяха заедно в едно помещение. То я обгръщаше и я обливаше цялата, омайваше я както нищо друго в досегашния й живот.

Обикновено Клио търсеше спокойствието на центъра за медитация след някой от неприятните си сънища, но този следобед тя дойде тук да помисли за Макс.

Беше се вторачила в големия жълт кристал, единственият предмет в стаята, осъзнала, че бе стигнала до повратен миг в живота си.

Кристалът улавяше бледата светлина на облачния ден и излъчваше меко, топло, златисто сияние. Клио се взираше в кехлибарените му дълбини и си мислеше за миналото и за бъдещето.

Винаги е била напълно сигурна, че ако и когато истинският мъж се появеше в живота й, тя щеше да се влюби в него така, както и той в нея. Знаеше, че връзката между двама им щеше да се появи още в мига, когато погледите им се срещнеха за пръв път.

Но Макс Форчън знаеше съвсем малко за любовта и навярно още по-малко се доверяваше на чувствата. Той, обаче, знаеше твърде много за желанието.

И Клио съзнаваше, че твърде скоро щеше да й се наложи да направи избора си. Или щеше да капитулира пред мощното, чувствено желание, което Макс излъчваше, или трябваше да намери в себе си сигурно убежище.

Можеше да се отдръпне и да изчака.

Да изчака, но какво? — питаше се тя. Нямаше да има друг такъв мъж след Макс. Той бе мъжът от огледалото.

Но, припомни си тя, нали сама бе измислила огледалото? Единственото, което виждаше в него, бяха нещата, които сама бе заложила в него. Истината бе, че когато погледнеше в огледалото на ума и на сърцето си, не виждаше ясното изображение на мъжа, когото чакаше. И въпреки това бе сигурна, че това бе Макс.

По-рано, през същия този следобед, тя трябваше да приеме факта, че навярно бе влюбена в него.

Инцидентът, който я бе довел до това откритие, бе малък, но имаше опустошителен ефект върху Клио. Той я накара да осъзнае, че бе стигнала до точка, от която връщане назад няма.

Всичко започна съвсем невинно. Силвия се оказа заета, когато дойде време Сами да бъде взет от детската градина. Макс предложи той да го вземе. Клио се самопокани за това пътуване, защото искаше да купи някои неща от дрогерията в града.

Пристигнаха с Макс пред градината на Сами няколко минути по-рано и останаха в ягуара на паркинга, очаквайки децата да се втурнат през портите.

— Винаги внимаваме някой от нас да е тук, когато Сами излезе от училище — обясни му Клио. — Той се безпокои много, ако никой не го чака.

— Разбирам — кимна Макс. Положил ръка върху волана, той наблюдаваше входа на училището.

В този миг вратата се отвори и дузина крещящи хлапета, облечени в дъждобрани с качулки, се изсипаха на тротоара. Клио забеляза Сами с малкото му, лъскаво, жълто яке. Момчето огледа групата чакащи коли, търсейки колата на майка си или познатата червена тойота на Клио. Не позна веднага зеления ягуар. Личицето му се сви от уплаха.

— Не ни вижда — рече Клио и посегна към дръжката на вратата.

— Аз ще му се обадя — Макс отвори вратата и излезе.

Сами веднага го видя и лицето му се озари от щастлива, широка усмивка. Втурна се към ягуара, без да забелязва локвите по пътя си. Макс отвори задната врата.

— Здравей, Макс — рече Сами, докато се изкатерваше върху задната седалка.

— Здрасти, Сами.

Сами погледна Клио.

— Здравей, Клио.

— Здрасти, хлапенце — Клио се обърна и му се усмихна. — Как мина училището?

— Добре — рече Сами и отвори папката си. — Рисувахме. Аз нарисувах една за теб, Макс. Ето и той извади рисувана с цветни моливи картина и я подаде на Макс.

Клио усети, че затаява дъх. В един миг на изумителна яснота тя разбра, че ако Макс не успееше да оцени картината на Сами, то той не можеше да бъде истинският мъж за нея. Толкова бе просто.

Макс се облегна бавно назад и затвори вратата си. Взе рисунката, без да рече нищо и дълго я гледа.

В ягуара се възцари тишина.

Сетне Макс вдигна очи, погледът му бе тържествено сериозен. Обърна се към Сами.

— Това е една от най-красивите картини, които съм виждал, Сами. Благодаря ти.

Сами сияеше.

— Ще я окачиш ли на стената в стаята си?

— Да. Веднага щом се върнем у дома.

Клио въздъхна тежко. Знаеше, че съдбата й навярно бе решена.

Беше се влюбила в Макс Форчън.

Клио усети нечие присъствие в центъра за медитация в мига, в който върху жълтия кристал падна сянка. Върна мислите си към настоящето и зачака.

— Андромеда ми каза, че ще те намеря тук — бастунът на Макс потропваше тихо по дъбовия под.

Клио вдигна поглед към него. Очите му пак блещукаха напрегнато, както когато този следобед бе разглеждал картината на Сами. В дясната си ръка държеше червена роза.

— Здравей, Макс — тя не смееше да погледне розата. — Какво те води насам?

— Дойдох да ти дам това — и той пусна леко розата в скута й.

Тя я вдигна тъй, сякаш щеше да избухне в ръката й. Пета глава, помисли си тя. Той наистина четеше „Огледалото“.

Червената роза в пета глава символизираше съблазняването. Клио се запита какво ли щеше да си помисли Макс, когато стигнеше до последната глава. В нея бялата роза бе символ на любовта.

Почуди се дали Макс щеше да спре само до червената роза.

— Не знам какво да кажа — прошепна тя.

Макс се усмихна.

— Няма нужда да казваш нищо.

Погледите им се срещнаха и тя разбра, че той бе казал истината. Нямаше нужда да казва нищо, защото Макс съвсем точно разбираше как тя пада в обятията му.

 

 

Тази вечер във фоайето отново бе тихо. Шепата гости се бяха скупчили около камината, сърбаха еспресо, кафе с мляко и шери. Клио си седеше на любимото столче и гледаше как Макс мие и подсушава чашите. И двамата не бяха разговаряли повече за малката сценка в центъра за медитация този следобед.

— Много те бива за тази работа — рече тя, докато Макс изплакваше поредната чаша и я остави върху подноса. — Бива те във всичко тук, в хотела. Напомни ми да те пратя сутринта да видиш една тръба в мазата. Тече.

— Тук постоянно нещо тече — каза Макс. — Някой ден, и то скоро, ще се наложи водопроводната инсталация да се подмени.

Клио въздъхна.

— Това ще струва цяло състояние.

— Не можеш да стопанисваш подобно заведение без от време на време да правиш сериозни инвестиции.

— Лесно ти е да го кажеш — възропта тя. — Вместо да предложиш откъде да се намерят пари. Добре ще е Бенджи да се върне.

— Бен.

— Да де, Бен. Него го бива по водопроводите. Макс се поколеба малко.

— Като заговорихме за Бен… — но сетне изведнъж млъкна и впери поглед във вратата. — Аха, виждам, че май ще трябва да позабавляваме поредният от твоите лични посетители.

— Моите какво! — Клио се обърна изненадана. — О, това е Нолън.

— Начинаещият политик ли?

— Да. Чудя се какво ли иска.

Нолън закрачи устремено към бара. Беше облечен с хубаво кожено яке, с риза на дискретно райе, с тъмен панталон. Светлокестенявата му коса бе привлекателно разрошена и леко влажна от дъжда. Усмихна се широко на Клио, все едно че не бе лепнал етиката порнография на книгата й преди няколко дни.

— Здравей, Нолън! — Клио го изгледа внимателно. — Какво те носи насам?

— Исках да поговоря с теб — Нолън седна на столчето до Клио и хвърли бърз поглед към Макс. — Нов си тук, нали?

Клио ги представи един на друг.

— Нолън, това е Макс Форчън, нов служител. Макс, това е Нолън Хилдебранд.

— Хилдебранд — Макс кимна и продължи да бърше чаши.

— Форчън. Ще взема двойно безкофеиново кафе с мляко — рече Нолън.

Макс повдигна една вежда, но не отвърна и отиде до еспресо машината да приготви напитката. Клио разсеяно разбърка чая си.

— За Бога, Нолън, надявам се, че няма да изложиш на опасност шансовете си за изборите тази есен като те видят тук с мен. Не бих искала това да ми тежи на съвестта.

Нолън притежаваше умението да изглежда засрамен.

— Имаш основание да си ми ядосана, Клио. Не се държах добре при онази наша среща в заливчето.

— А можеше ли да се държиш добре? — попита Клио. Беше наясно, че Макс попива всяка дума.

— Не биваше да се афектирам, само защото си написала онази книга — рече тихо Нолън. — Не е кой знае какво. Искам да помоля за извинение.

Клио се изненада и очите й се разшириха.

— Тъй ли?

Нолън кимна, приел позата на унизен.

— Да. Държах се като магаре. Ще ми простиш ли?

Клио веднага омекна.

— Разбира се. Не се безпокой за това. Разбирам, че е било доста шокиращо да намериш „Огледалото“ в пощенската си кутия с онази бележка.

— Би могла да го кажеш още веднъж — Нолън й се усмихна тъжно. — Още ми е трудно да повярвам, че си написала нещо подобно. Искам да кажа, това е тъй нехарактерно за теб, Клио. Всичките тези неща за панделки, огледала и шалове и тъй нататък.

Макс постави пред Нолън книжна салфетка и положи върху нея чашата с кафе.

— Очарователен набег в неоромантичен стил, не мислите ли?

— А? — Нолън премигна и се намръщи на Макс.

Макс взе мокра чаша и се захвана с кърпата за бърсане.

— Мисля, че „Огледалото“ предлага уникална и изпълнена с въображение перспектива върху вътрешния пейзаж на женската сексуалност.

Нолън пак се намръщи.

— Какъв, по дяволите, каза, че си?

— Различно е. Тази вечер съм барман — отвърна Макс. — Но да се върнем на „Огледалото“; трябва да кажа, че съм силно впечатлен от сложната многопластовост на множество сцени. А вие?

Нолън се вторачи в Клио.

— Нали каза, че никой не знаел, че си написала книгата.

— Никой, освен семейството, разбира се — поясни тихо Макс.

— Семейството ли? Какво семейство? — попита Нолън.

— Няма значение — рече Макс. — Не ви ли направи впечатление, че еротиката в книгата притежава невероятна форма и съдържание? Надхвърля чисто чувственото и навлиза във философската сфера.

— Виж какво, не съм дошъл тук тази вечер да говоря за книгата на Клио — процеди Нолън през зъби.

— Всяка сцена, всяка глава от тази книга са пропити определено от усещането за дълбок резонанс — продължи Макс. — Красноречивият език на разказвача ни пренася в една друга реалност, която живее свой живот. За читателя мъж това е един враждебен свят, един чисто женски свят, и, все пак, сигурен съм, че на човек той може да се стори странно познат.

— Господи, не мога да повярвам — възкликна тихо Нолън. — Клио, исках да поговорим за нещо важно.

Клио изпи последните глътки чай, като едва не се задави от смях.

— Разбира се, Нолън — от устните й излетяха пръски. — Какво си си наумил?

Нолън хвърли колеблив поглед към Макс и сниши гласа си.

— Става дума за личен разговор.

— Описаният в „Огледалото“ женски поглед върху сексуалността е направо покоряващ — подхвърли Макс, докато наливаше още чай в чашата на Клио. — Читателят има чувството, че разказвачката е едновременно и прелъстителката, и прелъстената. По мое мнение това поражда няколко интересни въпроса относно самоопределението на читателя. Вие как мислите?

— Не можеш ли да му затвориш устата? — попита Нолън Клио.

Клио погледна Макс и забеляза пламъчетата в очите му.

— Например, читателят трябва да се запита — продължи Макс с педантичен, премерен тон, — кой всъщност е прелъстителят в „Огледалото“? Дали разказвачката не се самопрелъстява, когато погледне в огледалото?

Критиците определено споделяха това мнение, помисли си Клио. Зачака с чувството на обречена да чуе онова, което Макс мислеше за романа.

— Опитвам се да водя един личен разговор тук — рече Нолън напрегнато.

Макс го игнорира.

— Лично аз смятам, обаче, че става дума за нещо много по-сложно. Жените писателки, в крайна сметка, се вълнуват от любовните връзки. Смятам, че човекът от огледалото е другият и, поне първоначално, той е всъщност прелъстителят. Но в книгата възниква и друг проблем. Мисля, че мъжът от огледалото е също тъй затворен в капана на своя свят, както и разказвачката — в нейния.

Клио се вцепени. Никой от критиците, които бяха писали за „Огледалото“, не бяха проумели този основен факт. Погледът й срещна очите на Макс и тя едва не се свлече от столчето, когато видя дълбокото, чувствено разбиране в погледа му. Стисна ръба на тезгяха, сякаш от това зависеше животът й. Този потресаващ миг на безмълвно разбирателство я размекна много повече, отколкото въображението й, когато пишеше „Огледалото“.

Макс кротко й се усмихна. Вместо да й поднесе нова салфетка за втората чаша чай, той постави до чинийката карта за игра. Бръкна в джоба си, извади някакъв дребен предмет и го сложи върху картата.

Клио се боеше да погледне към картата. Но в крайна сметка не можа да се сдържи.

А когато погледна, най-лошите й страхове се потвърдиха. Бе дама купа. А върху нея лежеше малък, познат ключ. Знаеше, че това бе ключът за мансардата. Клио потрепна и погледът й отново се върна върху Макс. Онова, което видя, я накара да затаи дъх.

— Какво става тук, Клио? — Нолън гледаше свирепо картата и ключа. — Какво означава това?

— Не знам — призна Клио. Но признанието й бе предназначено за Макс, а не за Нолън. Нолън сякаш бе избледнял някъде в далечината. Единствено Макс имаше сега значение за нея.

— Има само един начин да разбереш, нали? — рече тихо Макс. — Като използваш ключа.

Беше сцена, взета направо от книгата й. Също като червената роза, ключът бе символ на прелъстяването. Зави й се свят. Все едно изживяваше сън, който сама бе съчинила, но сега — под контрола на Макс. Губеше чувство за реалност. Почуди се дали Андромеда не бе предприела някакви опити със съставките на билковите си чайове.

Нолън изглеждаше объркан и ядосан. Намръщи се на Макс.

— Какво означават ключът и картата?

— Клио ги търсеше от много време — поясни благо Макс. — А аз й ги намерих.

Нолън се обърна към Клио.

— По дяволите, опитвам се да говоря с теб за нещо, което означава сума пари. Не знам кой е този тип — и той посочи с пръст Макс, — но ми писна да се меси.

Макс се усмихна застрашително. Очите му блещукаха.

Клио изведнъж се отърси от копринената паяжина на чувственото обещание, която я бе обгърнала. Опита се да се съсредоточи върху разтревоженото лице на Нолън.

— Та какво каза за сума пари?

Нолън очевидно реши, че тя най-сетне му бе обърнала цялото си внимание. Наведе се напрегнат напред.

— Един мъж на име Гарисън Спарк дойде днес в офиса ми. Търси някакви много ценни картини, които смята, че може би са оставени тук, в Хармъни Коув. Казва, че онзи старец, който отсядаше тук, в странноприемницата, бил всъщност много богат член на фамилията Кързън.

— Знам.

— Спарк твърди, че Кързън притежавал картините, но му ги бил продал малко преди да почине.

Клио се втренчи в него.

— Мистър Спарк ти е казал, че Джейсън му продал картините на Лътръл?

Нолън се приближи още повече.

— Значи знаеш за тях?

— Знам, че платната, ако изобщо бъдат намерени, принадлежат на Макс.

Кокалчетата на юмрука на Нолън побеляха. Очите му се присвиха.

— Ще има да взема. Спарк каза, че Форчън можел да предяви претенции за тях, но не разполагал с никакви доказателства, че са негова собственост.

— А Спарк има такива доказателства, така ли? — попита Клио.

Нолън бързо кимна.

— Спарк може да представи фактура за продажба.

Макс остави една чаша и небрежно взе друга.

— Спарк е много добър в правенето на всякакъв вид фалшификации.

Нолън не му обърна внимание.

— Клио, картините принадлежат на Спарк. Нещо повече, той има клиент, който е готов да плати за тях петдесет хиляди долара. Спарк казва, че ще плати възнаграждение, ако можем да разберем къде ги е забутал Кързън.

— Възнаграждение ли? — повтори Клио. — Искаш да кажеш комисионна?

— Готов е да дели наполовина — Нолън почти не можеше да сдържи вълнението си. — Който намери тези картини и ги предаде на Спарк, ще получи двайсет и пет хиляди долара. Биха ми свършили чудесна работа за предизборната кампания.

— А аз бих могла да ги използвам за водопроводната инсталация в хотела.

Усмивката на Нолън загатваше за задоволство.

— Ще си разделим двайсет и петте бона, Клио. Съгласна?

— Боя се, че не — рече Клио. — Като за начало — нямам и представа къде са картините.

— Трябва да са някъде тук — настоя Нолън. — Спарк е убеден, че Кързън ги е скрил в Хармъни Коув. Говорил първо с някого в „Космик хармъни“, защото чул, че някои от жените там били приятелки на Кързън. Ала аз знам колко много те харесваше Кързън.

— Джейсън бе мой приятел.

— Точно така — съгласи се бързо Нолън. — И се обзалагам, че ако той е оставил картините някъде тук, то ще е в странноприемницата. Убеден съм. Знаеш ли къде са?

— Не.

— Сигурна ли си? Защото в тях има много пари. Знам колко си сантиментална. Ти си от този тип хора, гдето ще стискат тези картини, само защото им напомнят за един стар приятел. Но те са прекалено ценни, за да ги пази човек като сувенири.

— Не ги пазя като сувенири — рече търпеливо Клио. — Нямам и представа къде могат да бъдат. А пък ако се появят, Макс ще е човекът, който има права върху тях.

— Не и според Гарисън Спарк — Нолън стрелна презрително Макс. — Според Спарк, Форчън е просто професионален мошеник. Изпълнявал е разни поръчки за Спарк известно време. Напуснал без предупреждение и започнал да изпълнява разни поръчки за „Кързън интернешънъл“, където очевидно е успял да спечели благоразположението на Джейсън Кързън. Той казва, че Форчън е авантюрист, който няма да изпусне една добра възможност.

— Човек трябва да си изкарва хляба — вметна Макс.

Клио се размърда неспокойно на столчето си до бара. Чувстваше се объркана. С ъгълчето на окото си видя ключа за мансардата да проблясва на меката светлина.

— Нолън, не знам нищо за картините. Само си губиш времето.

— Добре, може и да не знаеш къде са — рече бързо Нолън. — Но Спарк смята, че са някъде тук — или в странноприемницата, или в „Космик хармъни“. Предлагам да обединим усилията си и да ги открием.

— Забрави за това — каза Клио.

— Чу какво каза дамата — рече Макс.

— Защо не млъкнеш и не си гледаш бара? — измърмори Нолън.

Усмивката на Макс бе опасно великодушна.

— Щом не искаш да си говорим за работа, предлагам да се върнем към „Огледалото“. Забелязал ли си алюзиите и метафорите, с които е наситена книгата? Особено интересно е използването на алената панделка. Тя символизира едновременно и заплаха, и връзка. Блестящ коментар върху различните начини, по които мъжете и жените възприемат секса и чувствеността, не мислиш ли?

— По дяволите, писна ми вече от това — Нолън скочи на крака и се обърна към Клио. — Ще поговорим друг път, когато този го няма наблизо.

— Съжалявам — Клио усети леката болка на разкаянието. Допреди срещата им в заливчето предишната сутрин Нолън бе приятел. Тя скочи от столчето си и хвана ръката му. — Ще те изпратя до вратата.

Нолън веднага се успокои.

— Този бизнес с картините е много важен, Клио. Става дума за сума пари.

— Разбирам — Клио не посмя да се обърне, докато пресичаха с Нолън фоайето. — Но наистина не знам къде са картините. Джейсън не ми каза и думица за тях.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Трябва да са тук някъде. Спарк е убеден в това — Нолън сви разочарован устни. — Слушай, Клио, Спарк казва, че Форчън е чиста проба играч. Казва, че този тип няма никакво законно основание да претендира за картините.

— Мисля, че Макс има право над тях — не се съгласи Клио.

— Не бъди глупачка! Спарк има фактура. По дяволите, очевидно Форчън се опитва да те омае, за да му кажеш къде са картините. Не искам да пострадаш, Клио.

— Колко мило от твоя страна.

— Наистина — рече Нолън. — Клио, въпреки всичко, което се случи, ние сме стари приятели. Желая ти само доброто.

— Благодаря ти, че се отби, Нолън — Клио отвори входната врата. — Приемам извинението ти. Радвам се, че още сме приятели.

— Разбира се — Нолън се спря на вратата. Веждите му се сбърчиха сърдито. — Защо, по дяволите, си позволила на Форчън да чете книгата ти? Каза, че не желаеш никой да разбере, че ти си авторката й.

— Няма нищо, Нолън. Макс е от семейството.

Клио затвори полека вратата пред лицето му и се облегна върху нея с дълга въздишка.

Макс се бе държал оскърбително. Трябваше да поговори с него за това. Бедата обаче бе, че не знаеше какво точно да му каже. Единственото, за което можеше да мисли, бе ключът за мансардата, който той й бе дал.

Клио остана неподвижна за миг, за да събере силите си. Сетне се отблъсна от вратата и прекоси с бърза крачка фоайето. И последните гости вече се отправяха към стаите си. Макс бе зает със затварянето на бара.

— Искам да поговоря с теб — погледна го настоятелно Клио.

— Внимавай с Хилдебранд — каза хладно Макс, след като изгаси осветлението зад бара. — Спарк очевидно го е хванал.

Клио се намръщи, тъй като вниманието й бе отклонено.

— За какво говориш?

— Чу ме добре — Макс излезе иззад бара. Облягаше се по-тежко от обичайното на бастуна си. — Спарк е убедил Хилдебранд, че опитът да намери картините си струва усилията. Хилдебранд е решил, че можеш да му помогнеш да грабне двайсет и пет бона. Това е единствената причина да се появи тази вечер тук.

— Не бе единствената. Нолън ми се извини — погледна го упорито Клио.

— Не бъди глупава, Клио…

— Странно, и Нолън току-що ми каза същото. Тази вечер получавам всякакви добри съвети.

Макс я изгледа странно.

— Може би, би трябвало да приемеш някои от тях.

Клио пое дълбоко въздух.

— Макс, искам да поговорим за нещо важно.

— И аз искам да поговоря с теб за нещо — рече Макс. — О’Райли ми се обади днес следобед. Никой от гостите, отседнали в хотела в нощта, когато панделката бе поставена на възглавницата ти, няма регистрирани отклонения.

Клио се обърка.

— Почти бях забравила, че приятелят ти предприе проверка на тези хора.

— Това не означава, че не го е направил някой от тях, а само — че няма очевиден заподозрян.

— Разбирам.

Макс я изгледа косо, замислен.

— О’Райли смята, че най-добрият подход спрямо ситуацията е да я пренебрегнеш. Казва, че който и да стои зад инцидентите, ще се отегчи, ако не му отвърнеш с очаквания от него отговор.

Клио се замисли над думите му.

— Ти съгласен ли си с О’Райли?

Макс вдигна рамене.

— Не знам. Ала все пак той е специалистът по тези въпроси, не аз. Казва, основавайки се на опита си, че смята за най-вероятно някой местен човек да е разкрил тайната на Огледалото и да е решил да си прави тъпи шеги с теб.

— Някой раздразнителен недоволник, който си няма друга работа, предполагам.

— Съветът му е, ако последват нови инциденти, да се обърнеш към местната полиция.

— Добре — Клио направи гримаса. — Нали ти казах, че от частните детективи няма голяма полза.

Макс направи пауза.

— Не бих казал същото. О’Райли ми каза също, че е намерил Бен Аткинс.

Новината сепна Клио. Тя се усмихна радостно на Макс.

— Открил ли го е? Къде е Бенджи? Искам да кажа къде е Бен! Добре ли е?

— Доколкото знам — да. Според О’Райли, Аткинс работи в една бензиностанция в малко градче на юг оттук.

Макс тръгна към вратата.

Клио забърза подире му, слисана от странната промяна в настроението на Макс.

— Срещнал ли се е с него?

— Не — Макс излезе от фоайето и тръгна към стълбите. — Мислех си да ида с колата до там и да го видя лично.

— Да, разбира се — Клио заизкачва стълбите след него. — Така навярно ще е най-добре. Много мило от твоя страна, че ще го направиш, Макс.

— Не възлагай прекалени надежди на това, Клио. Ако той не пожелае да се върне при Триша и при бебето, не мога да го накарам насила.

— Знам. Но аз наистина смятам, че Бен ще поиска да се върне у дома, стига да преодолее страха. Той просто има нужда да поговори с някого, Макс.

— Може би.

Макс се спря на площадката на третия етаж и се обърна да изпрати Клио до стаята й. Клио погледна бастуна му.

— Тази вечер кракът ти май те измъчва, а? Трябваше да вземем асансьора.

— Добре съм, Клио.

— Бих могла да ти сваря малко от специалния чай на Андромеда. Знам рецептата.

— Ще взема хапчета — Макс се спря пред вратата й и протегна ръка.

Тя бръкна в джоба си за ключа. Пръстите й първо се сключиха около ключа за стаята на Макс. Той изгаряше ръката й. Бързо го пусна и извади ключа за стаята си.

Макс не каза нищо. Просто взе ключа и отвори вратата й.

Клио влезе в уютната безопасност на стаята си и се обърна да каже лека нощ.

— Макс…

Устните му леко се изкривиха.

— Ако искаш да говориш още с мен тази вечер, знаеш къде да ме намериш. Необходимо е само да използваш ключа.

Завъртя се и пое към тясната врата, която водеше към стълбището за мансардата. Не се обърна.

Клио стоеше пред отворената врата на стаята си и гледа подире му, докато той не се изгуби. Сетне бавно затвори вратата и отиде до прозореца.

Под разпилените облаци черната копринена пелерина на океана се простираше до хоризонта. Лунната светлина блестеше по сгъвките й и се носеше леко над тъмните падини между вълните. Клио се взираше в тъмната повърхност на морето, опитвайки се да си представи какви ли тайни криеше то.

„Необходимо е само да използваш ключа.“

Разбира се и това бе реплика от книгата й. Очевидно Макс запаметяваше всяка глава. Спомни си как се облягаше на бастуна с ястребовата глава, докато се изкачваше. Инстинктивно бе усетила още в самото начало, че непрестанно повтарящата се болка в крака на Макс всъщност отразяваше по-дълбока и по-мрачна рана в душата му. Бе мъж, който бе оцелявал без много любов и бе намерил начин да се справя и така. Но това не означаваше, че не бе болезнено. Петте картини на Еймъс Лътръл, независимо колко красиви и ценни да бяха, никога нямаше да запълнят празнините в живота на Макс. Знаеше от какво се нуждаеше, дори самият той да не го съзнаваше. Имаше нужда от дом, досущ като нея, след като семейството й се бе разпаднало.

Клио разтвори бавно пръсти и погледна ключа и картата, които й бе дал. Мушна ги в джоба си и отиде до вратата. Излезе в коридора и се спусна по стълбите.

Влезе в кухнята, намери чайника от алпака, напълни го със студена вода и го постави на печката.

Няколко минути по-късно Клио попари билките, които бе поставила в пръстеното чайниче. Затвори го и го сложи върху подноса заедно с чаша и чинийка.

Отнесе подноса с малкия асансьор до третия етаж. Сетне пое по стълбите към мансардата. Изкачи ги в тъмнина и спря пред вратата на Макс. Дъската на пода пред вратата изскърца. Знаеше, че той можеше да я чуе отвътре. Остави подноса на пода и почука колебливо.

— Макс?

Първоначално последва тишина, а сетне гласът на Макс се чу приглушен отвътре.

— Какво има, Клио?

— Отвори. Донесох ти малко от чая на Андромеда.

— Използвай ключа, който ти дадох.

Клио отстъпи крачка назад, сякаш вратата изведнъж се бе нагорещила до бяло.

— Макс, не съм дошла да си играем игрички. Донесох ти нещо за крака ти.

— Нямам нужда от нищо за крака ми.

— Не, имаш. Не бъди толкова упорит.

Преди да изгуби присъствие на духа, Клио извади ключа от джоба си, мушна го в ключалката и отвори вратата.

Единственото осветление в обширната стая под стряхата идваше от малката лампа до леглото му. Виждаше се цветната рисунка на Сами, закачена над писалището. Очертаваше се и тъмната фигура на Макс до прозореца.

Клио забеляза, че бе съблякъл ризата и бе изул обувките си. Бе останал само по панталони. В очертанията на широките, мускулести рамене се таеше сила. Клио се взря в черните, къдрави косми на гърдите му, омаяна от начина, по който те оформяха буквата V, чийто връх изчезваше под колана на панталоните му.

С треперещи пръсти тя пусна ключа в джоба си и се наведе да вдигне подноса.

— Не идвам тук, за да бъда прелъстена.

— Да не си дошла тогава да ме прелъстиш?

— Не.

— Тогава какво ще правим?

— Ще пием чай. Поне ти — Клио затвори с крак вратата зад себе си и прекоси стаята. Остави подноса на писалището и наля чашата с билковата настойка. Подаде я на Макс. — Вземи, пийни от това. Ще се почувстваш по-добре.

— Смяташ ли? — в погледа на Макс се съдържаше опасна, обезпокоителна чувственост; той послушно взе чашата, пръстите му леко докоснаха нейните.

— Да — Клио избърса влажните си длани о джинсите. — Поне се надявам да е така. Тази вечер си в доста странно настроение, нали?

— Тъй ли? — Макс отпи голяма глътка чай. Сетне остави чашата на писалището. — Единственото огледало в тая стая е ей онова. Питам се какво ли ще видим в него, когато погледнем и двамата.

Клио отмести поглед към старомодното огледало в цял ръст в дървена рамка. Косъмчетата на врата й настръхнаха от тръпките, които я побиха. Сякаш разбрал какво точно изпитваше, Макс посегна и я хвана за ръката. Поведе я към огледалото.

Клио не можеше да промълви и дума. Изчака за последен път да я залее вълната на несигурност и на погрешната преценка, но не се случи нищо. С Макс не се боеше, не изпитваше желание да се отдръпне от ръба на пропастта. Премина през стаята лека, сякаш бе балон, който той държеше за връвчица.

Пред огледалото Макс я спря. Застана зад нея, положил ръце върху раменете й. Погледите им се срещнаха върху посребреното стъкло.

Клио усети топлината му. У нея се надигаше все по-силно желанието да му отвърне. Бе потресена от силата на собственото си желание. Не бе изпитвала подобно нещо, откакто бе писала „Огледалото“.

— Радвам се, че използва ключа тази вечер, Клио — Макс разкопча шнолата, с която бе прибрала косите си.

Тя видя как плътната маса коса се спусна върху раменете й. Сетне усети пръстите на Макс под тежестта й. Те докосваха чувствителната кожа в основата на врата й.

— Макс?

— Красиво — прошепна той. Наведе глава и целуна косата й.

Клио погледна в огледалото и видя лицето на мъжа в него. За пръв път неговото изображение бе кристално ясно.

Човекът от огледалото бе Макс.