Джейн Ан Кренц
Дъхът на страстта (17)

16

— Можеш вече да спреш да се смееш — измърмори Клио, докато Макс вече шофираше край скалите към „Нест Ин“.

Макс я погледна, неспособен да потисне усмивката си. Седеше скръстила ръце в жест на пълно отвращение, заковала поглед в извиващия се пред нея път.

— Съжалявам — рече Макс.

— Не съжаляваш ни най-малко. Нали виждам.

— Хайде, Клио, признай си, че цялата тази история бе смешна. Беше ужасена какво щяха да си помислят всички в града, когато разберат, че си написала „Огледалото“. Но не бе чак толкова неприятно да те разкрият, нали?

— Не мисля, че изобщо някой от тях си е направил труда да я прочете — в тона й се прокрадна недоволство.

— Бих рекъл, че това е едно доста безопасно предположение. Ако нашето съвсем скорошно ненаучно проучване излезе вярно, можем да приемем, че голямото мнозинство от хората, с които се срещаш, никога няма да прочетат книгите ти. Но ще искат да разговарят за издаването им. Хората се вълнуват от издателския бизнес.

— Искаш да кажеш, че ще искат да ми разказват сюжетите на собствените си книги или ще ми предлагат да напиша семейните им истории, или пък ще се оплакват, че са публикували мен вместо тях?

— Да.

Клио се усмихна.

— Доста смешно беше, нали?

— Много — рече тихо Макс. — Особено физиономията на Форестър.

— Като си помисля само как непрекъснато жужеше за книгата си и за това как щяла да превземе издателския свят с гръм и трясък… — Клио се спря и се ухили.

Отначало избухна в кикот, а сетне и в пълногласен смях. Макс я погледна с ъгълчето на окото и сам се усмихна.

— Не казвам, че от време на време няма да се появи някой критик — предупреди я той. — Но мисля, че ще можеш да се справиш, когато някой дойде и каже, че намира книгата ти за боклук.

— Някой като Нолън ли? — Клио се усмихна кисело. — Да, мисля, че ще се справя. Безпокоях се, че хората ще си бутат гагите в личния ми живот, но истина е, че повечето от тях предпочитат да говорим за самите тях. Не е като онова, което ми се случи след смъртта на родителите ми.

— Разбира се, че не е.

— Предполагам, че въображението ми ме подведе.

— Въображението ти е първокласно — заключи Макс.

Смехът се стопи в очите на Клио.

— Би ми се искало и преследвачът ми да е плод на въображението ми.

Макс погледна към пътя.

— На мен — също.

Клио се обърна към него, силно заинтригувана.

— Хей, нали не предполагаш, че ме дебне Ейдриън, след всичко, което се случи? Може би у него просто е надделяла ревността. Може би се опитва да ме накаже, защото аз съм публикувала, а той не е.

Макс поклати глава, сериозен и сигурен.

— Не. Очевидно Ейдриън е научил скоро, че си публикувала „Огледалото“. А инцидентите са започнали преди месец. Той не би могъл да сдържа ревността си толкова дълго.

Клио се облегна назад на седалката си.

— Не съм толкова сигурна. Може би е знаел от началото и се е преструвал, че не знае.

Макс свали едната си ръка от волана и я докосна по крака.

— Ще открием кой иска да те изплаши, Клио.

— Надявам се.

Макс отново хвана волана с две ръце и кара известно време мълчаливо. Оставаше по-малко от миля разстояние до странноприемницата. Той и Клио скоро щяха да са у дома.

У дома.

Въпреки тревогите си за инцидентите, които преследваха Клио, Макс усети приятното чувство на очакване, което къкреше дълбоко в него. За пръв път в живота си той имаше своето място. И най-хубавото от всичко: имаше жена, която го желаеше, жена, която го бе чакала цял живот да се появи.

— За какво се замисли, Макс? — попита тихо Клио.

— Чудех се дали Бен се е погрижил за капещия душ в стая 216.

Клио се усмихна.

Над брега се спускаше ранната вечер. Тежките облаци в небето предвещаваха още валежи на сутринта. Макс взе последния завой на пътя и видя блещукащите в далечината светлини на „Робинс Нест Ин“.

— Клио?

— М–м–м? — Клио оглеждаше почти празния паркинг с професионалната намръщеност на загрижена съдържателка.

— Искам да имаме бебе.

Тя изведнъж го стрелна с поглед.

— Да имаме какво?

— Бебе.

Едно бебе щеше да направи нещата далеч по-сигурни, помисли си Макс. Това щеше да е още една връзка между него, Клио и приятелите й.

— Защо?

Макс се поколеба.

— Защо хората искат да имат деца?

— Може да има сума причини някой да иска дете. И не всички да са достатъчно добри. Ти защо го искаш?

— Това какво, тест ли е? — попита Макс.

— Може би.

Усети как челюстта му се напряга, докато търсеше думи, с които да изрази увереността си.

— Време е — той се съсредоточи. — Следващият месец ставам на трийсет и шест. Имам сигурни доходи от инвестициите, които направих през последните няколко години. Сега вече имам улегнал начин на живот, след като работя за теб. А освен това имам и теб.

— Не съм сигурна дали тези доводи са достатъчно убедителни — рече тихо Клио.

През тялото му премина вълна на боязън. Пръстите му стиснаха здраво волана.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Клио се наежи.

— Решението да имаш дете е много сериозно. Трябва да се обсъдят сума неща. Говорим за най-сериозен ангажимент.

— Аз и ти вече сме поели сериозен ангажимент.

— Знам, но все пак…

— Какъв е рискът? — попита бързо Макс, усещайки слабото място в позицията й. — Да не би да се боиш, че след години или две ще те оставя, както е постъпил с нея и със Сами мъжът на Силвия?

Клио се обърна и се взря в него с разбиращ поглед.

— Не — гласът й бе съвсем тих и съвсем уверен. — Не, не мисля, че можеш да изоставиш семейството си така.

— Тогава си мислиш, че ще бъда калпав баща, нали? Виж сега, знам, че човек с произход като моя навярно не е най-добрият потенциален родител. Но мисля, че с основните работи ще се справя. Веднъж ти ми каза, че човек няма нужда да скочи със самолет, за да разбере какво ще му се случи, ако го стори.

— Какво знаеш ти за основните неща в бащинството? — попита го Клио с кротко любопитство.

Макс я стрелна с бърз поглед.

— Че човек трябва да е налице. Да се върти наоколо и да си върши работата.

— Откъде го научи? — попита Клио.

— От баща си — рече грубо Макс.

— Той много време ли прекарваше с вас?

— Не — отвърна Макс. — Никога не съм го виждал. Напуснал ни е, преди да се родя.

— О! — възклицанието й изразяваше пълното й разбиране.

— Стратегията ми за ролята ми на баща е да върша всичко точно обратното на онова, което ми бе сторено, докато растях.

Клио го докосна по бедрото.

— Макс, смятам, че ще станеш страхотен баща. Изпита облекчение. Натисна докрай и отново спечели.

— Така ли мислиш?

— Да — тя се взря през предното стъкло към топлите светлинки на хотела, — така мисля.

— Значи всичко е решено — Макс зави към паркинга. — Можем да започваме веднага.

— Не можем ли да почакаме до след вечеря? — попита Клио. — Сигурна съм, че семейството ще има да зададе много въпроси, а Бен и Триша навярно ще искат да говорят за приготовленията за венчавката им. Бих искала да прегледам новите резервации, а може би и О’Райли ще има новини за нас.

Макс се усмихна тъжно.

— Щом настояваш, можем да почакаме и до след вечеря.

Всичко ще е наред, помисли си той. Тогава защо изпод удовлетворението, което го бе обзело, се прокрадваше това тревожно чувство на безпокойство, запита се той.

Но още в мига, в който си зададе въпроса, вече знаеше отговора. Той все още се намираше на несигурна почва. В крайна сметка, знаеше по-добре от всички, че бе тласнал Клио към годежа, досущ както някога бе тласнал и Кимбърли. А ето че сега я бе насочил и към друга отговорност. Може би прекаляваше с натиска си в усилията си да навлезе в живота й. Знаеше, че не можеше да се похвали с минали успехи в тази област. Това бе областта, в която винаги се бе провалял.

Може би, трябва да поуспокои топката, помисли си Макс, изведнъж разтревожен от успешната си тактика на натиск. Нещо не бе наред.

Нещата, които искаше най-много от живота, винаги му се бяха изплъзвали малко преди да ги достигне.

 

 

Три часа по-късно Макс гледаше весело как О’Райли си вдига краката на табуретката в солариума и се настанява удобно в шезлонга.

— На паша ли се правиш? — попита го Макс.

О’Райли го погледна разбиращо.

— Мисля, че най-сетне разбрах защо си сменил работата си, Макс. Внимавай само да не надебелееш от шоколадовите курабии.

— Ще сваля излишните килограми. В една такава стара къща винаги има нещо да се потяга.

— Да. Разбрах го бързо. Помогнах на Бен да стегне няколко капещи сифона, докато те нямаше. Между другото, Бен смята, че си в състояние с едно засилване да прескочиш небостъргач.

— Не знам защо — каза Макс — напоследък не съм скачал.

— Предполагам, че всички се нуждаем да открием своите герои там, където можем — ухили се О’Райли. — Сами надзираваше водопроводните ремонти.

— Сами го бива в надзираването.

О’Райли изглеждаше доволен.

— Страхотно хлапе е, нали?

— Да.

— Умът му е като бръснач.

— И талантливо — рече Макс, като си спомни за цветната рисунка с моливи, която висеше в мансардата.

— Що за баща е такъв тип, който ще избяга и ще остави Сами и една добра жена като Силвия сами? — попита О’Райли.

— Боклук.

— Някои хора не знаят какви ги вършат, нали?

— Да — отвърна Макс, — някои наистина не знаят.

О’Райли го погледна в очите.

— Но други, като теб и мен, например, са малко по-умни. Можем да разпознаем едно хубаво нещо, още като го видим.

Вниманието на Макс бе привлечено от някакво непознато подводно течение, което му се стори, че откри в тона на О’Райли. Познаваше го от много време. След смъртта на жената и детето на О’Райли бе рядкост да усетиш в гласа му нещо друго, освен безмилостната и изцяло изкуствена насмешка.

— Да — кимна Макс. — Някои от нас съзират хубавото нещо, още щом го видят — той погледна към френските прозорци в момента, когато те се отвориха. В помещението влезе Бен. — Хайде, Бен. Чакаме те.

— Какво се е случило? — Бен погледна Макс, а сетне и О’Райли. — Каза, че трябвало да се съберем да обсъдим стратегията си.

— Точно така. Сядай — Макс му посочи с ръка стола. — Мисля, че има нещо, което ние тримата трябва да обсъдим, преди да говорим с останалата част от семейството. Не искам всички да се тревожат излишно.

О’Райли се изкиска.

— Преведено на нормален език, това означава, че Макс смята работата за подходяща за мъжката част от персонала. Предупреждавам те, че дамите ще припаднат, ако открият, че кроим планове зад гърба им.

— Схванах — Бен се отпусна на най-близкия стол, очевидно горд, че е включен в стратегическото планиране. — Предполагам, че ще говорим за онова, което си открил, докато Клио и Макс отсъстваха?

— Тук някъде са ми бележките — О’Райли затършува из джобовете на панталоните си и измъкна малък бележник. — Най-добре е да въведа бързо Макс в течение.

Макс го погледна напрегнато.

— Нещо интересно?

— Нищо определено, но когато сложиш всичко на масата, възникват някои интригуващи въпроси.

Преди Макс да успее да попита какви са тези въпроси, френските прозорци се отвориха отново.

— Какво става тук? — попита Клио от прага. Триша и Силвия долетяха подире й, и развълнувани, и раздразнени. Андромеда и Дейстар застанаха точно зад Клио.

Макс изгледа женската фаланга и тихо изруга.

— Дотук с опитите ни да проведем военен съвет само между нас, мъжете — рече сухо О’Райли. — Заповядайте, дами.

— Благодарим — Клио нахлу в стаята. Другите я последваха с решителни лица. — Тъкмо това смятахме да направим.

— Кой е на рецепцията? — попита Макс.

— Дежурен е Джордж — рече Силвия. — Той ще се погрижи и за шепата гости във фоайето — тя се настани до О’Райли. — Не се безпокойте, господа, всичко е под контрол. А сега кажете какво става тук.

— Тъкмо се канех да докладвам — рече кротко О’Райли.

— Преди малко каза, че нямало много за казване — Клио седна до Макс. — Тогава какво ще докладваш?

О’Райли отвори бележничето си.

— По мое мнение има три възможни обяснения за инцидентите. Първото е онова, до което сте стигнали ти и Макс: че си имаме работа с побъркан критик, който е решил да те накаже за авторството ти на „Огледалото“.

Макс вдигна глава и се намръщи.

— Струва ми се, че не намираш това обяснение за най-вероятно.

— Не мисля, че е най-вероятно — потвърди О’Райли. — Най-вече поради това, че, доколкото знам, никой в града не бе чел книгата, преди да започна да разпитвам за нея преди два дни. Дори не е получавана в местната книжарница.

— Тиражът не беше голям — рече извинително Клио.

— А какво ще кажеш за възможността някой, който не е от този град, да е чел книгата и да е открил Клио тук? — попита Триша.

О’Райли поклати глава.

— Единственото място, където пришълец може да отседне в Хармъни Коув е тук, в „Робинс Нест Ин“, в „Космик хармъни“ или в мотела на другия край на града. В нито едно от тези заведения в последните два месеца не са имали повторни посещения на едни и същи гости.

Бен осмисли казаното.

— Значи никой не се е появявал наоколо, когато са възниквали тези инциденти, така ли?

— Точно така — рече О’Райли. — Сега, не искам да кажа, че някой не се е промъкнал в града, за да организира инцидентите, но той би трябвало добре да познава обстановката. Освен това трябва да знае нещичко и за Клио. Например — фактът, че е излизала с Нолън Хилдебранд. По кое време обикновено си ляга вечер. Коя е стаята й. Фактът, че посещава често „Космик хармъни“. Неща от този сорт.

— Боже мой — промълви неспокойно Андромеда. — Звучи така, сякаш някой е следил Клио.

— Точно така — кимна О’Райли. — Такива подробности могат да се научат, само ако следиш обичайната рутина на даден човек за известен период от време.

— Което идва да покаже, че който и да е извършителят, той знае доста неща за това, което става тук — Макс взе бастуна си и се изправи на крака. Пренебрегна протестите на острата болка в бедрото и отиде до прозореца.

Навън валеше, но на Макс му бе топло, уютно и доволно. Завръщането у дома бе приятно. Андромеда и Дейстар бяха приготвили специална вечеря — гъста супа от миди, салата и домашен хляб. На вратата на хладилника бяха окачени нови картини на Сами, на които човек да се наслади. Всички се възторгнаха от пръстена на Клио и веднага започнаха да кроят планове за бъдещето. А това бъдеще включваше и Макс.

Човек можеше да свикне наистина бързо с такъв начин на живот, помисли си Макс. Но един умен мъж никога не би го приел като даденост. А той се гордееше, че бе умен.

— Както казах — продължи О’Райли, — този тип би могъл да е и напълно непознат, но който и да е той, прекарал е доста време в и около Хармъни Коув. Моето вътрешно чувство е, че някой би трябвало да го е забелязал в едно толкова малко градче. Повярвайте ми, когато открием кой стои зад инцидентите, първите думи на всички ще бъдат: „Ама той изглеждаше толкова мил мъж“.

— Или жена — промърмори Клио.

О’Райли кимна.

— Или жена.

Макс стисна бастуна с двете си ръце.

— Добре. Каква е следващата възможност?

О’Райли хвърли поглед към бележките си.

— Има пряка връзка между началото на тези инциденти и смъртта на Джейсън Кързън.

Клио и останалите замлъкнаха.

— По дяволите — Макс се взря в дъжда навън. — Прав си, О’Райли.

— Обикновено съм прав — измърмори О’Райли.

— Трябваше сам да се сетя — рече недоволен Макс.

— Какво, за Бога, говорите? — попита развълнувана Андромеда. — Какво общо може да има смъртта на Джейсън с всичко това.

— Работата е в това, че той е оставил неизвестно къде картини на стойност четвърт милион долара — рече мрачно Макс. — И изглежда всички си мислят, че Клио знае къде са платната.

— Всички означава ти и Гарисън Спарк, нали? — попита сухо О’Райли.

Макс стисна зъби.

— Аз знам, че Клио не знае къде са платната. Но Спарк все още вярва, че тя знае. Вече се опита да я уговори да му ги продаде за незначителна част от цената им.

— Няма да повярвате колко много хора са наистина убедени, че не съм особено умна — рече Клио. — Теорията ми е, че изборът ми на обувки е причината за това погрешно впечатление.

О’Райли не й обърна внимание.

— Значи смяташ, че е възможно тези инциденти да са част от сложен план за тероризиране на Клио, за да предаде картините, така ли, Макс?

— Възможно е — отвърна Макс. — Както сам подчерта, има съвпадение във времето. Инцидентите са започнали малко след смъртта на Джейсън.

О’Райли се поколеба.

— Тогава защо не е получила заплашителни бележки да продава, иначе…?

Клио вдигна ръка, за да привлече внимание.

— Може би мистър Спарк, или който и да стои зад всичко това, да иска първо да ме подплаши здравата. Когато съм напълно травматизирана и уплашена до смърт, ще ме притисне да му продам платната.

— Може би — съгласи се О’Райли. Но не изглеждаше убеден. Потупа по бележника си с върха на писалката. — Има още нещо, което бих искал да спомена, докато сме още на темата за картините. Нолън Хилдебранд също трябва да се смята за заподозрян.

— Нолън? — очите на Клио се разшириха. — Да не си полудял? Нолън не би организирал тези инциденти.

— Не можеш да бъде напълно сигурна в това — рече Макс. — Той се опита да получи помощта ти, за да намери картините и да получи възнаграждението, обещано от Спарк, не си ли спомняш?

Клио направи гримаса.

— Да, но просто не мога да си представя Нолън в ролята на този тип, който ще скалъпи всичките тези театрални инциденти. Освен това, той бе искрено шокиран, когато откри, че аз съм написала „Огледалото“. Знам, че бе така. Не би могъл да знае за книгата преди това.

— Поведението му би могло да е и театър — допусна Макс. — Може би се е опитвал да отклони подозрението от себе си.

— Не знам — изражението на Клио издаваше съмнение. — Нолън просто не е способен на такъв начин на мислене, ако можете да разберете какво имам предвид.

— Искаш да кажеш, че е прост ли? — рече направо Дейстар.

Клио се намръщи.

— Не е точно това. Просто не мога да си представя, че би могъл да състави един наистина дяволски план като този.

— Може би да — каза О’Райли. — А може би не. Аз все още продължавам да го смятам за възможен извършител.

Клио вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре, добре. Нолън е заподозрян. В такъв случай трябва да добавите в списъка и Ейдриън Форестър. И за него важи същата логика. Но искам всички да знаете личното ми мнение, че никой от тях не стои зад инцидентите.

Макс я погледна.

— Но преди нямаше нищо против да обсъждаме евентуално участие на Форестър?

Клио въздъхна.

— Знам, но тогава му бях ядосана. Вече имах възможност да се поуспокоя и трябва да призная, че не мога да си го представя да върши подобни неща.

Макс обмисли думите й. И трябваше да се съгласи с възможността тя да бе права. Клио можеше да гледа на хората по начина, по който той гледаше картините.

Има си хас той да не го знаеше. Бе погледнала вътре в него и бе съзряла онова, което той желаеше най-силно на света. И му го бе дала.

Остра болка прониза бедрото му. Макс се помръдна и леко промени позата си. Дългото пътуване от Сиатъл си казваше думата. Докато вървеше към фонтана, той избута познатата стара болка някъде назад в съзнанието си и се съсредоточи върху проблема, който обсъждаха.

— Ако Спарк стои зад тези инциденти — рече тихо той, — мисля, че можем да ликвидираме проблема бързо.

Всички се вторачиха в него.

— Как? — попита Силвия.

— Ще му се обадя утре и ще си уредя среща — Макс се загледа в тюркоазносините води на фонтана. — Ще му кажа да забрави за платната на Лътръл. Ще му кажа също, че искам да изчезне.

О’Райли го погледна с хладно одобрение.

— Става дума за четвърт милион долара. Какво те кара да мислиш, че Спарк ще се оттегли от сцената тихо, след като са намесени толкова пари?

— Ще се махне — рече Макс.

Никой не пророни дума. Всички останаха в напрегнато мълчание, вторачени в него. Макс почувства как безмълвните им въпроси го атакуват, но не пожела да им даде обяснение как възнамеряваше да се отърве от Спарк.

— Добре — рече най-сетне О’Райли с оживен, делови тон, — значи по този начин Спарк ще бъде елиминиран. Остава ни да обсъдим третата възможност.

Макс срещна погледа на О’Райли.

— Мисля, че тази най не ми допада.

Клио се намръщи.

— Още не си я чул.

О’Райли се усмихна кисело.

— Макс има много аналитичен ум. Вече се е досетил, че третата възможност е наистина най-противна.

— И каква е тя? — попита неспокойно Триша.

Макс се взря в бълбукащите води на фонтана.

— Основава се на това, че в миналото на Клио има нещо, което е накарало някой да тръгне подире й.

— Мамицата му! — прошепна изплашен Бен и погледна към Макс. — Сериозно ли говориш?

— Да — той погледна Клио и продължи: — Знам, че накратко поговорихме за тази възможност и сетне оставихме темата. Не исках да се безпокоиш повече за нея. Но изглежда се налага да навлезем по-надълбоко.

— И какво ще търсим? — попита Клио. — Вече ти казах всичко, в миналото ми не съществува никакъв странен мъж, обладан от фикс идея. Нищо необичайно не ми се е случвало, освен смъртта на родителите ми.

— Родителите ти са починали при много необичайни обстоятелства — каза тихо Макс.

— Да, но съществува логично обяснение за смъртта им — напомни му Клио. Очите й потъмняха. — Поне що се отнася до властите, съществува логично обяснение.

О’Райли се спогледа с Макс. Сетне се обърна към Клио.

— Мисля, че е крайно време да ти кажа, че направих една малка проверка на онзи детектив, когото си наела миналото лято.

Погледът на Клио бързо се премести върху О’Райли.

— Разследвал си смъртта на мистър Ебърсън? Защо?

— Защото ти спомена, че по онова време работил върху случая и защото самият аз съм много педантичен детектив — отвърна О’Райли.

— Е, и? — рече в очакване Клио. — Имаше ли нещо необичайно в тази автомобилна злополука?

— Официално — не. В делото е записано, че е било злополука. Но когато позвъних на застрахователния агент, който се нанесъл в офиса на Ебърсън, той спомена, че трябвало доста да почака, преди да се нанесе.

Макс се вторачи в лицето на О’Райли.

— Защо?

— Защото трябвало първо да бъдат отстранени повредите и щетите от пожар — О’Райли отвори с плясък бележника си. — Изглежда малък пожар е бил причинен от повреда в инсталацията. И той е унищожил напълно архивите на Ебърсън.

— Така ли? — попита тихо Макс.

Клио сключи ръце около коленете си. Широко отворените й очи, пълни с тревога, се вторачиха в О’Райли.

— Какво говориш? Нима мислиш, че Ебърсън е открил нещо за смъртта на родителите ми и то е станало причина за собствената му смърт?

О’Райли вдигна ръка.

— Клио, ще ти кажа честно, че не знам къде ще ни изведе всичко това. Може да се окаже задънена улица. Всъщност, по всичко личи, че ще е тъкмо задънена улица. Но тъй или иначе трябва да се провери.

— И какво ще направиш? — попита Бен.

— Ще възобновя следствието, което е било прекъснато от смъртта на Ебърсън — рече О’Райли. — Сега, след като Макс е тук и може да ви наглежда, ще ида до Сиатъл и ще поразровя обстоятелствата около смъртта на родителите на Клио.

Макс забеляза как Клио направо се вдърви.

— Не съм убедена, че това е добра идея — прошепна тя. — Ами ако се появи някой ненормалник?

— Тогава ще е най-добре да открием кой е той, нали? — попита кротко О’Райли. — Преди да е направил още бели.

Силвия се размърда на стола си.

— Не бих искала да рискуваш, О’Райли.

Макс забеляза съвсем личната загриженост в тона на Силвия.

О’Райли се усмихна окуражително.

— Хей, ама аз съм добър в тая работа. Нали с това се занимавам.

— Силвия е права — рече бързо Клио. — Ако тук има нещо опасно, би трябвало да извикаме полицията.

— На този етап не си струва — каза О’Райли. — Засега имаме достатъчно неща, по които да продължим работа. Както казах, много е възможно да се набутаме в задънена улица. Просто исках да съм сигурен, че сме обмислили всички възможности.

Андромеда се намръщи.

— Ти все още мислиш, че Спарк е най-вероятният извършител, нали?

— Точно така мисля — отвърна О’Райли. — Избраното от него време и количеството пари, замесени в случая, го превръщат в най-вероятният извършител.

— Това не ми харесва — прошепна Клио. — Имам странно предчувствие.

— Какво? — попита Триша.

— Не знам. Просто странно.

Макс се пресегна, хвана я за ръката и я изправи.

— Мисля, че е време да лягаме.

Тя не се възпротиви, когато той я придърпа от стола, но студенината на пръстите й го разтревожи.

Триша погледна О’Райли.

— Утре сутринта ли тръгваш?

— Боя се, че да — О’Райли се спогледа със Силвия.

— Но ще се върнеш, нали? — попита Триша. — Каза, че ще бъдеш тук на венчавката в петък.

— Не бих я пропуснал за нищо на света — отвърна О’Райли. — Определено ще съм тук в петък. Облечен в най-хубавия си костюм.

— Господ да ни е на помощ — измърмори Макс.

Андромеда сключи вежди и го изгледа сурово.

— Убедена съм, че най-хубавият костюм на О’Райли е наистина хубав.

— Зелен на цвят и от изкуствена материя — рече Макс. — Да продължавам ли още?