Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (23)

23

Мара бавно завъртя ключа и се опита по възможно най-безшумен начин да отвори вратата към спалнята си.

Тя пристъпи вътре, като внимаваше да го направи тихо, и пусна Тоърнийч след себе си, преди да затвори вратата. Беше късно, доста късно и слънцето скоро щеше да изгрее от изток отвъд лавандуловосините върхове на хълмовете в Килкъни, за да сложи началото на още един сияен ден в Ирландия. Надяваше се, че Адриан все още спеше в леглото й, скрит зад завесите. Не вярваше да се е съвзел от удара на Сайма. Само дано да не я чакаше, готов да се хвърли отгоре й като паяк, дебнещ под красивите жълти цветове на ленивчето.

— Значи все пак има известна истина в легендата. Дамата с огнените коси наистина съществува.

Беше се събудил и по гласа му можеше да се предположи, че не беше в особено добро настроение. Всъщност, изглежда, беше готов да я убие. Е, поне й говореше. Това донякъде беше благоприятен знак.

— Изпитвам огромно облекчение, че ударът, който Сайма ви нанесе по главата, няма лоши последствия, милорд. Очевидно не ви е лишила от възможността да говорите хапливо.

— Знаете ли, вече смятах, че съм започнал да полудявам заради вас. Бях ви виждал да плувате в езерото, а също и на крепостната стена, но винаги щом се опитвах да се приближа и да ви срещна, вие изчезвахте по някакъв вълшебен начин. Не можех да намеря логическо обяснение на странните видения, които непрекъснато имах, за някаква червенокоса магьосница. Обхвана ме мания да ви търся — да не би да се носите из въздуха зад всеки тъмен ъгъл. Започнах да се страхувам да не дойдете и да ме убиете в леглото ми или да ме бутнете от кулата, както стана с чичо ми Джеймс.

Мара се зае да свали ръкавиците си.

— Не мисля, че се страхувате от нещо, нито от човек или от призрак. Освен това не съм убила чичо ви, Адриан. Бях в Дъблин по онова време и се опитвах да изкарам нещо за препитаване. Ако желаете, с удоволствие ще ви представя свидетели.

Мара беше твърде уморена за нов рунд словесни пререкания с него. Беше препускала бясно, за да не загуби живота си и само като си помислеше за това, започваше да трепери.

Тя свали високата си черна шапка за езда и я хвърли небрежно върху стола пред тоалетната си масичка, после разроши червените си къдрици, които се бяха сплъстили под нея. Тя пристъпи от сянката близо до вратата към малкото място пред камината, полуосветено от огъня в нея.

— Виждам, че сте намерили начин да запалите огън.

— Да, мадам. Благодаря ви. Отне ми известно време, но се справих накрая. Голяма грешка от ваша страна да оставите няколко въглена в камината. Изненадан съм, че не сте си направили труда да ги махнете. Кажете ми — смени тона той, — защото ще полудея от любопитство, как успяхте да ме качите по стълбите дотук? Сигурно не сте ме влачили само двете с онази сбъркана прислужница.

— Не, не сме. Помогнаха ни Шипли и Крам, ковачът.

— Защо не поканихте и всички от селото? Можехте да си направите голяма веселба.

Гласът му звучеше повече от саркастично. Той седеше в едно кресло пред огъня, кръстосал опънатите си напред боси крака, само по дългата нощна риза, с която го беше оставила. Беше я чакал да се върне, завързал около челото си нещо, което, изглежда, беше най-долният волан на една от ризите й. На слепоочието му малко петънце кръв беше пробило белия плат на мястото, където импровизираният бинт беше завързан на възел.

Мара пусна жакета, с който се беше облякла, неговия жакет, и прекоси стаята.

— О, Адриан, не съм разбрала, че Сайма ви е ударила толкова силно. Сигурна съм, че не е искала.

— По-късно ще обсъдим какво е искала или не е искала тази ваша прислужница, която скоро ще се окаже без работа. Но все пак трябва да призная, че тази прекрасна малка цицина не е резултат от нейната работа. Нараних се сам, когато се опитвах да се ориентирам в стаята, без да използвам каквато и да било светлина. Тя подхожда на онази на другото ми слепоочие, която наистина бе причинена от побеснялата ви прислужница. Съжалявам, че масичката ви за чай не можа да се представи толкова добре, колкото нея.

Той посочи към купчината трески, които някога представляваха масичката й за чай от резбовано палисандрово дърво.

— Беше майсторски изработена и послужи за чудесни подпалки, тъй като не сте били достатъчно предвидлива да ми оставите дърва за камината. — Едната му вежда се вдигна въпросително, щом забеляза облеклото й. — Питах се какво ли сте направили с дрехите ми.

Мара погледна към панталоните, ризата и ботушите, които носеше.

— Имах нужда да облека нещо, което да не ме затруднява с излишни пластове плат, докато яздя. Освен това трябваше да съм сигурна, че няма да се опитате да излезете оттук, затова си помислих, че мога да заема панталоните ви, докато ме няма. Успях да ги завържа с шнура на завесите.

— Кажете ми, след като сте ми взели всички дрехи, освен бельото и не сте ми оставили никакви дърва за огъня, влизаше ли в плана ви да измръзна до смърт или се надявахте да си счупя врата, като се спъна в тази проклета масичка за чай?

Мара се намръщи.

— Изобщо не съм замисляла да се препъвате в масичката, която всъщност много обичах, нито пък съм смятала да ви оставям достатъчно дълго, за да замръзнете. Ако си спомняте, оставих ви да лежите върху дебелата и мека покривка на леглото. Ако не бяхте толкова вироглав, можеше да се наметнете с нея. А сега стига сте хленчили и ме оставете да прегледам челото ви. Трябва да се уверя, че не страдате от световъртеж или нещо подобно.

Тя отиде до него и посегна към импровизираната му превръзка. Той вдигна ръце да й попречи.

— Не е нужно, мадам. Добре съм. За щастие притежавам доста дебела глава.

О, и ако това не беше меко казано!

— Имате предвид твърд череп, нали, милорд? Стига с тези глупости, Адриан. Като нищо може да сте се наранили много по-сериозно, отколкото ви се струва. — Мара нежно опипа цицината на челото му. — Боли ли ви изобщо?

Той я изгледа с отегчена физиономия и каза сдържано:

— Да, ужасно.

Без да му обръща внимание, тя продължи да оглежда раната и отмести един кичур от косата му, който й пречеше.

— Разрезът е доста лош, можете да бъдете сигурен в това, но не смятам, че изисква зашиване. — Тя отстъпи назад. — Колко пръста съм вдигнала?

— Седемнайсет.

— Няма защо да се държите отвратително. Просто се опитвах да помогна.

— О, нима бях груб? Колко невъзпитано от моя страна. Извинявам се, мадам, ако лошото настроение не ми отива. От дребната шарка човек обикновено става кисел.

Мара се поколеба.

— Значи сте чули?

— Да. Трябва да призная, че наистина се представихте добре с тази измислена история. Мистър Шипли не отстъпи и сантиметър. Отличен иконом е той. Може да се присъедини към вашата прислужница и да си търсят заедно работа, след като го уволня. Кажете ми, успяхте ли вече да спечелите всички други от прислугата на ваша страна, докато бях тези дни в Дъблин?

Мара сви рамене.

— Що се отнася до мистър Шипли, той не е направил нищо лошо. Съжалявам, че се наложи да кажа на слугите, че сте се заразили с дребна шарка, но трябваше да намеря някакво обяснение за вашия припадък на пода в кабинета, както и на забраната да напускате стаята ми, преди да съм се върнала. Разбира се, преди това, за да оправдая боята по лицето си, бях им казала, че сте изпаднали в неконтролируем пристъп и сте излели мастилницата върху главата ми. Нищо подобно нямаше да се случи, ако само се бяхте съгласили да ме оставите да предупредя семейство Конъли. Но вие не се вразумихте. Не можех просто да стоя и да гледам, докато унищожават още едно семейство. Трябваше да направя нещо, за да им помогна.

— И направихте ли го?

Мара кимна и посегна да почеше Тоърнийч зад ушите.

— Конъли са вече на път за Англия, където ще поживеят при роднини, докато приключи цялата тази лудост. Изведохме ги благополучно, докато войниците все още приближаваха по хълма пред дома им.

— Имате късмет, че не са ви видели.

Лицето на Мара доби изражение, което веднага подсказа на Адриан, че тя крие нещо.

— Какво още се случи по време на тази благотворителна мисия, мис Диспенсър?

— Не е ли по-правилно да ме наричате на малко име?

— Не мога да реша кое име да използвам. Сдобихте се с доста внушителен списък на имена, много от които сам съм ви давал напоследък, но не трябва да се споменават сред благовъзпитано общество. А сега кажете ми какво се случи там?

Мара се наведе да сложи парче дърво в огъня. Оказа се, че то беше спираловидно резбованото краче на счупената й масичка от палисандър. При това движение Адриан добре я огледа отзад, както си беше обута в неговите панталони. Тя се обърна, забелязала посоката на дръзкия му поглед, и като се премести откъм страната на огъня, разпери длани над него да се постопли.

— Не е нещо, за което да се притеснявате. Докато отвеждахме семейство Конъли в безопасност, в гората попаднахме на малък отряд войници. Разделихме се, за да им се изплъзнем, но мисля, че Оуън може и да е бил заловен. Той не се върна в онази селска къща, както се бяхме уговорили да направим след това.

— Проклятие! — Адриан се приближи и като я сграбчи за раменете, я разтърси силно.

В този миг Тоърнийч изскочи от тъмния ъгъл и се хвърли със силен лай към него, оголвайки зъби. Мара погледна Адриан и каза съвсем спокойно:

— Трябва да ме пуснете и да се отдръпнете много бавно. Не се движете рязко и не говорете високо. — После се обърна към кучето: — Всичко е наред, момче, можеш да вървиш да си легнеш край огъня. Той няма да ми направи нищо, нали, милорд?

Адриан свали ръцете си от нея и каза с леден глас:

— За момента не, но не давам никакви обещания за по-късно.

Усетил, че господарката му вече не е застрашена, Тоърнийч неохотно се върна при камината. Отпусна огромното си сиво тяло на килима, но не откъсна очи от двамата, готов да се върне, ако се наложеше.

— Трябваше да се отърва от този мелез още щом дойдох в Кулхейвън — каза Адриан под носа си.

Тоърнийч посрещна думите му с ръмжене. Тогава Адриан се обърна към Мара с много по-приятен глас.

— Съзнавате ли изобщо в каква опасност сте ни въвлекли? Брат ви е извън закона, един от най-търсените мъже в Ирландия. Знаете ли с какво се занимава? Защо му е била нужна информацията, която сте му давали?

Мара се намръщи. Не й харесваше начинът, по който й говореше — сякаш беше непослушно дете.

— Оуън никога нямаше да ми каже защо му е трябвала.

— Брат ви се опитва да събере своя армия, армия, съставена от най-закоравелите и безсъвестни престъпници в Ирландия. Те не са просто мъже извън закона. Това са хора, които тършуват в джобовете на мъртвите войници, независимо дали са английски или ирландски, за да оберат всичко ценно, на което попаднат. Джон Макдъган, онзи, чиято амнистия сте подправили, искате ли да знаете що за човек е той?

Мара само се ококори и не отговори.

— Той отряза пръста на една мъртва ирландка, когато не можа да й свали брачната халка.

Мара потръпна от отвращение и преглътна няколко пъти, за да не повърне.

— Брат ви възнамерява да превземе първо Ирландия, после Англия. Смята да става ирландският Кромуел, да покори Англия, осквернявайки и убивайки. Той не желае мир. Забогатява благодарение на боевете, на избиването и осакатяването на невинни хора. А сега може като нищо да ни предаде и двамата на Протектората и ще бъдем обесени заедно с него.

— Оуън няма да го направи.

— Няма, така ли? Нужно ли е да ви припомням, че преди е бил готов да ви разкрие, ако не се подчините на желанията му? Сега ще бъде отчаян и ще използва всякакви възможни средства, за да избегне екзекуцията. Какво би могло да го спре?

Мара знаеше, че Адриан е напълно прав, но продължаваше по детински да вярва, че брат й няма да я предаде ей така.

— Може би няма да има никакво значение. Оуън ми каза, че в Дъблин чул слух, че Кромуел е на смъртен одър. Възможно е да е умрял досега.

Ако Адриан беше чул този слух, то с нищо не го издаде. Той седна на стола си.

— Не вярвам много хора да жалеят за този човек. В началото донесе надежди и обещания за една по-добра Англия. Мисля, че почти всички вече разбират, че страната, която оставя след себе си, е много по-лоша от преди. Сега поне ще бъде принуден да поеме отговорността за действията си.

Мара седна на стола до неговия и подпря глава в длани.

— Да, така че сега не би трябвало да има причини престолонаследникът, Чарлз II, да не може да се върне и да претендира за короната си.

— Като не забравяме, че остават онези, които са опитали вкуса на властта и честно казано, доста са го харесали. Те няма да бързат да се откажат от придобитото. Има още много работа да се върши.

Адриан се беше втренчил замислено в огъня.

— Освен това остава и другият ми проблем.

— Другият ви проблем?

— Да. — Той я изгледа. — Вие.

Мара не знаеше какво да каже.

— Да, мила моя притворна невесто, трябва да решавам какво да правя с нашия недотам честен брачен съюз. Както много правилно подхвърлихте по-рано, нищо чудно вече да носите моето дете. Имайки предвид миналото ми, правилно сте предположили, че едва ли ще пожелая да нарека сина си копеле. Затова пред мен се очертават две възможности.

Той се изправи и започна да обикаля из стаята, крачейки бос по дебелия килим. Мара се улови, че го харесва как изглежда без нищо друго, освен нощната си риза.

— Мога да изчакам един месец, за да разбера дали сте заченали. Ако прокървите, няма какво да му мисля повече. Мога да разтрогна брака и да се опитам да започна живота си отначало.

Мара усети странен хлад при думите му.

— Трябва да ви кажа, че ще продължа да се боря за Кулхейвън. Това е земята на моето семейство и…

— Или — продължи той, като сложи пръст върху устните й, за да я накара да замълчи — мога да ви задържа като моя съпруга, независимо от това дали ще има дете или не. По този начин поне ще мога да ви наблюдавам. Освен това проклятието на Кулхейвън сигурно съществува. Единственият начин да се вдигне то, е, като някой Диспенсър се върне да наследи Кулхейвън. Заради потомството не ми се иска да предизвиквам духовете да проклинат замъка за вечни времена. Макар да минавам за законороден, известен съм като Копелето на лорд Сейнт Обин, а още нещо в допълнение към тази лоша слава човек едва ли би могъл да понесе.

Мара стана.

— Вие не сте копеле.

И тя вдигна устни към неговите и го целуна, преди той да успее да отвори уста да я опровергава.

В началото той се съпротивляваше на целувката, но скоро откликна и я притегли в обятията си. Мара буквално се разтопи от удоволствие. Толкова време беше копняла за този ден — да го обича, но не като Арабела, а като жената, която в действителност беше, че искаше целувката да продължи дълго — дълго и завинаги да се запечата в паметта й. Не знаеше какви бяха намеренията на Адриан и дали нямаше да я предаде на войниците и да я остави да бъде обесена. Или пък щеше да я задържи? Но в този миг това не я вълнуваше особено. Щеше да се справи с положението, когато му дойдеше времето. Точно сега искаше само да му принадлежи, както и той на нея, а останалият свят можеше да върви по дяволите.

Двамата дори не можаха да стигнат до леглото. Те разкъсаха дрехите си, което в случая с Адриан не беше особено трудно, имайки предвид, че носеше само дълга до коленете риза. Когато останаха съвсем голи един пред друг, а отблясъците от огъня играеха по светлата й кожа, той отстъпи малко назад, за да я огледа цялата.

Не беше виждал по-красива гледка през живота си. Косата й се спускаше в трепкащи къдрици като водопад от медночервен огън чак до тънкия й кръст. Очите й живо го наблюдаваха изпод гъстите ресници и понеже бяха без обичайното прикритие на очилата, той усети, че не може да устои на желанието да ги целуне.

— Мечтаех да ви любя още от деня, когато ви видях да плувате в езерото — каза той с дрезгав от вълнение глас.

Тя му се усмихна. Очите й с цвят на опушен смарагд блестяха на светлината от огъня.

— Тогава какво ви спира?

Адриан я придърпа към себе си и впи устни в нейните. Ръката му се плъзна по гладкото й рамо и едната й гърда се оказа в шепата му. Искаше му се този миг да продължи вечно, но в същото време отчаяно я желаеше. Наведе се и нежно зацелува гърдите й, докато не я чу да се задъхва от страст.

Той се свлече заедно с нея, без да откъсва устни от нейните, и започна да я люби върху дебелия килим. Върхът на насладата настъпи точно когато слънцето се показа на хоризонта. Той вдигна лице от рамото й и я погледна на дневната светлина. Усмихна се, доволен, че вижда нея, а не Арабела под себе си.

— Не съм сънувал. Не сте изчезнали с нощта.

— Страхувам се, че този път не съм.

Адриан легна по гръб и я придърпа върху себе си така, че тя подпря брадичка в шепи върху гърдите му. Една немирна къдрица беше паднала над едното й око и той не сдържа усмивката си.

— На какво се смеете толкова?

— Спомням си една книга, която съм чел някога. Беше за ирландската митология. Напомнихте ми за една богиня на име Мориган, която често се появявала под формата на гарван.

— А може би под формата на друга жена с гарвановочерна коса?

— Доколкото си спомням, била доста склонна да възпламенява войни и неприятности. Намирам ги за доста интересни, приликите помежду ви имам предвид.

— А смятате ли да постъпите като великия вожд Кучулейн — да отхвърлите моята помощ и да откажете да приемете моята любов и земи?

Адриан се усмихна.

— Доколкото си спомням, Кучулейн умрял, защото отказал на Мориган. Със сигурност ще гледам да не повтарям неговата грешка.

— Какво казвате, Адриан?

— Това, което казвам, мила съпруго — отвърна той и отново я претърколи под себе си, — е, че ще ми бъде по-добре, ако ви оставя тук като моя съпруга, за да мога да ви наглеждам постоянно. Не искам да бъда отговорен за убийствения гняв на още една ирландска богиня на войната.

— Да не би да казвате, че ще приемете моята любов и ще отвърнете на нея?

Адриан наведе глава и я зацелува, а страстта му се разбуди отново и тя получи отговора, който желаеше.