Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реставрацията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tempting Fate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване, корекция
Слава (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Жаклин Рединг. Изкушенията на съдбата

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

ISBN: 954–459–218–0

История

  1. — Добавяне

1

Дъблин

Беше трийсети юли 1658 година — през това лято тя навършваше двайсет и три години и едва ли можеше да намери по-подходящ ден, за да се захване с осъществяването на своя план.

Денят бе започнал с великолепен изгрев, слънчевите лъчи разпръснаха тежките облаци, надвиснали от дълго време над града, и изпълниха всичко наоколо с живителна топлина. Пет години. Пет дълги и трудни години бе очаквала този ден. Този съдбовен ден. И ето че той бе дошъл. Искаше й се да пее и да подскача от радост. Въздухът беше свеж. Рододендроните, засадени покрай алеите на парка „Свети Стефан“, бяха обсипани с ярки и красиви цветове, сякаш по такъв начин отбелязваха факта, че тя скоро ще си отмъсти на онзи жалък негодник.

Беше пазарен ден и на Търговския кей, както обикновено, цареше истинска бъркотия. Както изглеждаше, всички бяха решили да напуснат домовете си и да се наслаждават на този необикновено мек за разгара на лятото ден. Докери подвикваха на младите дами, които бавно минаваха покрай сергиите и оглеждаха изложените стоки. Амбулантни търговци бутаха грубите си дървени колички, отрупани с всевъзможни дреболии, и шумно се стараеха да привлекат вниманието на купувачите. Майки пееха приспивни песни на бебетата си, застанали край отворените прозорци на околните къщи. Търговци спореха за цената на вълната. И над всичко това се носеше тънкият писък на един рибар, който се рееше високо над полегатите покриви и току се стрелваше надолу към водната повърхност, за да се издигне отново след секунди, стиснал с нокти някоя дребна треска[1] за вечеря.

Да, денят беше идеален, изключително подходящ ден за отмъщение.

Напълно забравила за шумотевицата наоколо, Мара Диспенсър се беше подпряла с ръка на купчина сандъци и стоеше на пръсти върху една празна бирена бъчва зад кръчмата „Биволската глава“. Не откъсваше очи от Дъблинското пристанище, разположено в широкото устие на река Лифи.

И чакаше.

Никой не й обръщаше внимание. Тя бе просто част от тълпата, а и почти не се виждаше, защото наблизо се издигаше цяла редица от бъчви, подобни на онази, върху която бе стъпила. Лицето й се губеше под качулката на кафявото й вълнено наметало и бе покрито с черна кадифена маска — от онези, които имаха дупки за очите, носа и устата и предпазваха хубавата кожа на дамите от пораженията на суровия климат.

Днес слънцето светеше ярко, беше необичайно топло и Мара едва дишаше с тази маска. Но това нямаше значение. Не я интересуваше. Нищо друго не я интересуваше, освен възможността да си отмъсти веднага щом дългоочакваните й гости пристигнеха в Дъблин.

„Те трябва да пристигнат днес“ — помисли си тя, като промени позата си, за да облекчи изтръпналите пръсти на краката си. Последните четири дни бе прекарала на кея, на същото това място, чакаше и наблюдаваше, докато я заболеше цялото тяло и наоколо съвсем притъмнееше. Така се напрягаше и взираше във водната повърхност отвъд пристана, че я болеше вратът. Очите й се замъгляваха от умора и от ярката слънчева светлина. Но въпреки това стоеше там и продължаваше да бди, очаквайки да зърне познатата гледка на хоризонта.

И тогава небесата сякаш чуха нейната молитва и тя го видя. Едно малко петънце се появи в далечината и заплува върху тежките черни вълни отвъд старата Кула на Бътивант, преименувана преди около петдесет години на Кулата на Нюман. Тя примигна няколко пъти, за да се убеди, че не си въобразява, че от дългото стоене и взиране не са започнали да й се привиждат разни неща, които в действителност не съществуваха.

Петното услужливо остана на мястото си.

Сърцето й заби по-бързо. Трябваше да са те, трябваше.

С нарастващо нетърпение Мара наблюдаваше как петното се приближава и става все по-голямо и по-голямо. С всяка секунда идваше все по-близко, измина четвърт час, който й се видя безкрайно дълъг, и най-после малкият плавателен съд с весла лениво се полюшваше върху вълните пред Дъблинската митница.

— Това ли е, Сайма? Виждаш ли я? Това ли е най-голямата лодка на кораба „Уейфеърър“?

Прислужницата й не отговори нищо.

— Сега отливът е в най-ниската си точка — продължи Мара. — Те сигурно не са могли да преминат плитчините между Норт и Саут Бул, затова е трябвало да пуснат котва при Клантарф Пул, точно под Рингсенд близо до Далки, и да доплават дотук с лодката по реката, нали така? След последните дъждове сигурно е невъзможно да се пътува с карета.

Този път прислужницата й отговори с шумно изсумтяване.

Като пренебрегна косия й поглед, Мара се облегна на купчината сандъци, внимавайки да не ги събори, а в това време лодката, която бе очаквала няколко дни на това място, доплава до кея Ууд. Изглеждаше съвсем малка до големите плавателни съдове, хвърлили котва наблизо, но все пак, дори от това разстояние, Мара можа да различи двете крехки на вид фигурки, седнали на дъсчените седалки до други три по-едри, и това затвърди подозренията й.

— Да, трябва да са те — уверено рече тя. — Виждаш ли я, Сайма? Онази, която носи рокля с цвят на горчица? Смяташ ли, че това може да е тя?

Мара отново не получи отговор и се обърна да види да не би прислужницата й внезапно да е оглушала.

— Сайма? На теб говоря. Не чуваш ли?

Мрачният поглед на Сайма й подсказа, че добре е чула всичко, но нарочно не отговаря. Сайма не одобряваше нейния план и нещо повече — от първия ден говореше против него, ала тъй като познаваше Мара още от времето, когато тя се учеше да ходи, разбра, че е повече от безсмислено да възразява. Мара отдавна бе взела своето решение. През последните пет години тя бе подготвяла и усъвършенствала плана си.

А прислужницата знаеше, че щом веднъж нейната млада повереница вземеше някакво решение, нищо на света не можеше да я спре.

Мара отново се беше обърнала към пристанището и бе засенчила очите си с длан, за да ги предпази от лъчите на обедното слънце. Лека усмивчица повдигаше едното ъгълче на устните й, защото тя знаеше, че повече няма да чака, че е дошъл краят на петте години, прекарани в усилена подготовка за посрещането на този съдбовен ден. Скоро щеше да получи онова, което й се падаше по право. Щеше да си отмъсти. Щеше да получи своето. Щеше да се върне в Кулхейвън, където й бе мястото.

А той трябваше да плати.

Тя присви едното си око и повдигна тъмното увеличително стъкло с месингов обков, окачено с кожена връзка на талията й, за да наблюдава как привързват въжетата на лодката към кея. Тези хора бяха пристигнали в най-подходящото време. Беше топло и приятно и всички рибари и хлебари оттук до Лимърик бяха излезли да продават стоката си, а по обяд пристанището винаги гъмжеше от хора, което бе добре дошло за нея.

Както изглеждаше, всичко вървеше по план.

Момичето, което носеше рокля с цвят на горчица, слезе от лодката, като пое протегнатата ръка на един пристанищен работник, и несигурно пристъпи напред. След нея се виждаше по-високата и тънка фигура на друга жена, цялата облечена в мрачни кафяви дрехи, която погледна строго усмихнатия работник.

Беше дошло време да действа.

Мара се обърна, за да слезе от наблюдателния си пост върху бъчвата и макар че не й се искаше да си го признае, започна да я обзема леко чувство на страх от онова, което й предстоеше. Тя си наложи да го потисне. Вече бе отишла твърде далеч, бе преживяла твърде много, за да се откаже сега от своя план.

— Да, Сайма, трябва да е тя, а майка й върви по петите й и не я изпуска от зоркия си поглед. Ела. Трябва да тръгваме. Време е да разпръснем семената на Провидението, а от вятъра зависи къде ще паднат и ще поникнат.

Сайма изсумтя.

— Семената на Провидението, глупости! С този ваш глупав план само предизвиквате съдбата. А тя има навик да ни сервира неприятности, когато най-малко ги очакваме. Не биваше да слушате брат си, дето ви разправя разни работи за лорда и за това, че притежавал Кулхейвън и всичко останало. Нищо добро не ни чака. Сама ще видите.

Мара я отблъсна от себе си и тръгна към кея.

— Ти винаги вещаеш зло и смърт. Планът ми е сигурен. Всичко ще е наред, ако го приведем в действие, вместо да стоим тук цял ден и да се пазарим като две продавачки на риба от Голуей. Хайде, Сайма, трябва да побързаме.

Без да даде възможност на прислужницата си да отговори, тя се втурна напред с развети поли, вперила поглед в момичето и неговата майка, които вървяха сред човешкото гъмжило. Пиленца писукаха и сновяха около една тлъста квачка, която се бе настанила до воняща купчина отпадъци и се печеше на слънцето. Току-що събудили се след нощния си труд, проститутки се подаваха от прозорците и отправяха пламенни покани към пристанищните работници. Близо до брега се носеше миризма на риба и застояла вода, но вонята, която идваше от купчините боклуци, оставени от продавачите, бе много по-силна.

Мара трябваше да заобиколи двама боричкащи се моряци и в суматохата изведнъж загуби от погледа си момичето и майка му. Тя зави зад близкия ъгъл и след миг ги забеляза отново — наблюдаваха разтоварването на багажа си. Впери поглед в по-младата жена, която кротко стоеше и се оглеждаше. Разгледа я подробно от главата до петите.

Лъскавата й черна коса бе прибрана в проста прическа и скрита под бяла ленена шапка, за да не привлича вниманието на околните. Черните й очи изпъкваха върху порцелановобялото лице — идеална кожа, която не се нуждаеше от никаква козметика. Носеше закопчана до шията рокля в бледи цветове, за да се слива с обстановката наоколо. В ръката си стискаше малко томче. Мара можеше да се закълне, че това е Библията.

Да, това беше тя. Истинска млада пуританка, дошла направо от училище и готова за брачното ложе. Мис Арабела Уентуърт, кръщелница на лорд — протектора Оливър Кромуел и което бе по-важно — бъдеща невеста на незаконородения лорд Сейнт Обин.

Досега.

Зад тях върху чакълената настилка изтрополяха колелата на някаква карета и Мара беше принудена да прекъсне съзерцанието си. Тя се обърна. Каретата беше черна и ярко изпъкваше сред грубите колички и фургони. Носеше се бързо напред по главния път, теглена от два великолепни дорести коня.

— Сайма, това сигурно е каретата на лорда, която идва да ги вземе. Трябва да побързаме.

— Ъхъ.

Прислужницата се обърна и в това време Мара си помисли, че през всеки ден от живота й тази жена, тази нейна вярна и неизменна приятелка е била до нея. С едно плясване по задничето бе помогнала на Мара да дойде на този свят, докато тя мяукала като давеща се котка, както обичаше да се изразява възрастната жена.

Истинската й възраст представляваше загадка дори за Мара, а самата Сайма отказваше да я разкрие. Гладката й кестенява коса бе прибрана под шапка от тънък лен, чиито връзки бяха стегнати под малката й брадичка. Кожата й беше гладка като на млада жена, което се дължеше на употребата на някакви тайнствени лосиони. Само ръцете й, които цял живот не бяха спирали да работят, издаваха напредналата й възраст — бяха жилести, с петна по кожата, с възлести пръсти.

Без да каже дума, Сайма вдигна поглед над гъмжащия от хора пристан. Очите й се приковаха в един млад докер, седнал върху варел за събиране на дъждовна вода. Той я погледна така стреснато, сякаш бе извикала името му, а после кимна и даде уговорения знак. След това младежът скочи от варела, тичешком прекоси пристанището, като лъкатушеше сред тълпата, и изчезна зад огромна камара щайги.

След малко иззад близката кръчма се появи каруца, пълна с въглища и теглена от мършава кранта.

Докато тя бавно напредваше, Мара хапеше долната си устна — навик, който й беше останал от деня, когато майка й я бе накарала да седне на твърдата дървена пейка пред кабинета на баща си и да очаква наказание, задето бе напълнила с кал ботушите на брат си Колин в желанието си да му отмъсти, тъй като бе отказал да я заведе да изпробват заедно новия му мускет. Какво ли щеше да каже сега баща й, ако беше тук?

Струваше й се, че каруцата се движи много бавно, прекалено бавно. Мара затвори очи и прошепна благодарствена молитва, когато колата препречи достъпа до тясната „Лоусток Лейн“ и спря. Коларят скочи на земята, ритна едното колело и изчезна зад близкия ъгъл. Каруцата изскърца под неравномерно разположения си товар и се катурна с оглушителен трясък. Въглищата се изсипаха и образуваха огромна купчина с цвят на оникс.

Само след миг един човек я забеляза.

— Въглища!

От самото начало на войната въглищата се бяха превърнали в рядка и много ценна стока. Повечето дъблинчани бяха започнали да горят всякакви боклуци, за да поддържат огъня в огнищата си нощем. Щом отекна викът на докера, по изхабената дървена платформа затрополиха бързи стъпки и всичко живо наоколо се втурна да събере каквото може от скъпоценните черни буци. Продавачките на риба зарязаха сергиите си и започнаха да пълнят престилките си с въглища, като пъхаха по-малките парчета в корсетите си и в джобовете на роклите си. Пристанищните работници захвърлиха скъсаните корабни въжета, които оправяха, и наред с другите запълзяха по земята, търсейки лъскавите черни бучки.

Каруцата почти не се виждаше зад стената от боричкащи се тела, тъй че каретата зад тях нямаше как да мине и да вземе чакащите пътници.

— Хайде, Сайма. Ти все дърдориш за таланта си на актриса, който си била наследила от скъпата си майка. Време е да го изпробваме.

Мара тръгна към момичето с жълтеникавата рокля и майка му, които се оглеждаха и несъмнено търсеха да зърнат каретата, останала зад преобърнатата каруца. Майката, висока и слаба, с рядка кестенява коса, опъната назад, и с вдървено изправен гръб, все едно че бе глътнала бастун, се оглеждаше за някой, който да ги упъти. Както изглеждаше, никой не проявяваше желание да го стори, защото всички бяха прекалено заети, като се опитваха да разберат каква е причината за настъпилата бъркотия около преобърнатата кола с въглища.

Мара опипа черната си кадифена маска, за да се увери, че всичко е наред, накара Сайма да направи същото, а след това двете заедно се приближиха до чакащите жени.

— Вие ли сте мис Арабела? — попита Сайма по-младата жена. Гласът й бе леко приглушен от маската.

— Да — отвърна момичето, като се обърна към тях.

— Арабела — обади се майката, като подръпваше колосания бял маншет на роклята си, — казвала съм ти, че не бива да съобщаваш на непознати истинското си име. За членовете на нашето семейство Ирландия не е безопасно място. Добре знаеш как се отнасят ирландците към твоя кръстник Оливър. Ти нямаш никаква представа — тя се обърна, ноздрите й потръпваха — кои са тези хора.

— Но, мамо, те може би ще ни кажат къде е каретата. Адриан нали ни писа, че ще прати някой да ни посрещне на кея?

Адриан. Мара настръхна, като чу това име.

— Ъхъ — обади се Сайма, като прибягна към типичния акцент на Лондондери, — праща ни лорд Сейнт Обин, тъй си е.

— Нали виждаш, мамо, Адриан ги е изпратил — рече Арабела и обърна широко отворени и пълни с надежда очи към все още маскираната Сайма. — Къде е лорд Сейнт Обин? Разправят, че е изключително красив. Твърдят дори, че е най-красивият мъж в цяла Ирландия. Наблизо ли е каретата му? Нямам търпение да го видя. Ние с него ще се оженим, нали знаете?

Мара едва се сдържа да не извика. Как бе възможно някоя жена да е толкова влюбена в подобно животно?

Сайма пристъпи още малко напред и заговори по-тихо:

— Опасявам се, че Негова светлост няма да дойде тук, мис Арабела. Нареди ми да ви кажа, че ако пожелаете да се върнете в Англия, ще ви разбере.

— Да се върне в Англия ли? — Малките очички на майката силно се разшириха. — Но ние току-що пристигаме, добра жено. Трябваше да пристигнем преди седмици и лорд Сейнт Обин знаеше това. Защо ще иска сега да заминем?

— Заради bolgach De.

— Моля?

Майката на Арабела изглеждаше силно озадачена.

— Май ще трябва да ви покажа.

Сайма посегна и бавно развърза връзките на черната си кадифена маска.

— О, божичко!

Бялото като порцелан лице на Арабела пребледня още повече.

— Мамо, какво й има на лицето?

Майката на Арабела беше зяпнала от удивление, мълчеше като вкаменена и ужасено притискаше ръце към гърдите си. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи удар.

Хората наоколо се бяха спрели и гледаха ококорено. Мара трябваше да прехапе устни под маската си, за да не се разсмее с глас. Белезите по лицето на Сайма бяха направени майсторски. Тя бе приготвила идеалната смес от кохинил и белило, за да придаде този възпален вид на кожата. Явно си бе струвало да загуби часове за тази работа, защото сега никой не би се досетил, че грозните белези по лицето на жената не са истински, нито пък някой би посмял да се приближи, за да разгледа добре такава грозотия.

— Всичко е наред — каза Сайма, като пристъпи, за да се опита да убеди двете жени в това.

Те отстъпиха назад.

— Не исках да ви изплаша. Няма нужда да се притеснявате. Най-накрая оздравях от шарката, останах жива, но белезите няма да се махнат. И все пак имах късмет. Накрая се оказа, че сме загубили двайсет и пет души, включително и моя скъп Хенри. — Тя престорено подсмръкна и избърса една въображаема сълза от окото си. — Не получихте ли писмото на Негова светлост?

Арабела и майка й все още бяха така слисани от вида на ужасния призрак, който стоеше пред тях, че не можеха да продумат.

— Негова светлост ви писа, че в Кулхейвън е избухнала епидемия от шарка. Искаше да ви помоли да не идвате, но се страхуваше, че няма да получите писмото му. Изпрати ни да ви посрещнем, защото засега ние единствени оздравяхме. Ама щом вече сте тук, можете да дойдете в Кулхейвън и да се омъжите за него, стига и той да не се е разболял от шарка и да не е много зле. Хайде, можете да ме последвате. Каретата ви чака наблизо.

Сайма посегна да вземе куфара на майката. Но преди да успее да пипне дръжката му, жената протегна ръка да защити дъщеря си и да я дръпне назад.

— Почакайте малко, ако обичате. — Преглътна мъчително и продължи: — Да не би да искате да ми кажете, че лорд Сейнт Обин се е разболял от шарка?

Сайма сви рамене.

— Не се знае със сигурност. Не мога да разбера дали белезите по лицето му са от шарка, или просто е получил някакъв обрив. С времето ще си проличи. Пък и ние отсъстваме вече цяла седмица. — Тя погледна към Арабела и скръбно поклати глава. — Опасявам се, че вече може да сте станали вдовица, мис, дори още преди да сте се омъжили.

— Мамо… — Гласът на Арабела започна да трепери.

Майката я потупа по ръката.

— Всичко ще се оправи, Арабела.

Докато двете не откъсваха очи от лицето на Сайма, Мара крадешком хвърли поглед назад. Въглищата почти бяха изчезнали. Тълпата вече започваше да се разпръсва. След малко каретата щеше да продължи пътя си, за да дойде да прибере чакащите гости.

Времето изтичаше. Трябваше да побързат.

Тя се обърна към Арабела.

— А сега, ако желаете, можете да ни последвате — намеси се Мара, чието лице все още бе скрито под маската. — Веднага ще ви качим на каретата, която ще ви закара в Кулхейвън, за да можете да видите Негова светлост, преди да е станало твърде късно.

Тя посегна да вземе другия куфар.

— Почакайте за момент.

Мара застина на място, ръката й продължаваше да стиска дръжката на куфара, докато майката на Арабела не откъсваше очи от маскираното й лице.

— Защо това момиче не иска да махне маската си? — попита майката на Арабела, подозрително присвила очи.

Сайма пристъпи между двете и избута Мара назад.

— О, не, мисис, не искайте това. Шарката не пожали лицето на дъщеря ми, както направи с моето. Почти половината й буза сякаш е разядена, тъй си е, дори някой мъж ще се разплаче само като я погледне. Онзи страхливец Джеймс Мартин, нейният годеник, щом я видя, хукна да бяга. Сърцето й все още е разбито.

Тя потупа Мара по ръката.

— Всичко е наред, мила. Не можеш вечно да криеш лицето си под тази маска, нали знаеш. Все някой ден ще трябва да я свалиш. Хайде, бъди смела, милинка, покажи им лицето си.

Мара се поколеба, все едно че се опитваше да събере смелост, за да посегне към маската си с ръка, която бе покрита с онази отвратителна кална смес. Сърцето яростно се удряше в гърдите й, защото знаеше, че собственото й лице не е намазано, чудеше се какво да прави и се надяваше, че майката на Арабела ще я спре преди…

— Почакайте!

Мара бързо отдръпна ръката си.

Майката на Арабела отстъпи назад и с отвращение поклати глава.

— Моля ви, мис, не сваляйте маската си. Не е нужно да откривате лицето си. Напълно разбирам колебанието ви и ви изказвам най-дълбокото си съчувствие за случилото се. Можете да благодарите на Бога, че все още сте жива. Той милостиво е спасил живота ви, докато други не са имали това щастие. — Тя отстъпи назад и се прекръсти, докато продължаваше да нарежда: — Много добре стана, че дойдохте да ни посрещнете. Можете да се върнете в каретата на лорда без нас. Благодаря ви, че сте изминали целия този път дотук.

— Какво искате да кажете, мисис? — попита Сайма, като се преструваше на изненадана.

— Казах, че можете да ни оставите тук.

— Няма ли да дойдете в Кулхейвън?

— Не. Ние няма да отидем в Кулхейвън, нито където и да било другаде на този забравен и от Бога езически остров. Никъде няма да ходим, ще се върнем там, откъдето дойдохме. Ще отведа дъщеря си у дома. Можете да кажете на лорд Сейнт Обин, че внезапно сме се разболели и е трябвало да се върнем обратно. Ако искате, кажете му, че корабът ни е потънал в Ирландско море и затова сватба няма да има. Нито сега, нито когато и да било!

След това тя се обърна към Арабела и я сграбчи за лакътя.

— Той ни каза, че в Ирландия всичко било променено. Това било сигурно място, където човек можел да забогатее. Знаех си, че идването ни тук предвещава ужасни неща, но твоят кръстник Оливър не искаше и да чуе. Казваше, че тук ще си на сигурно място. Казваше, че можел да накара цялата армия да те защити. Е, и хиляда армии не биха могли да спрат шарката. Без дори да се посъветва с мен, той уреди да се омъжиш за един непознат, за човек, чието семейство предизвика един от най-големите скандали в лондонското общество, за човек, който е известен из цяла Англия като незаконородения лорд Сейнт Обин. Знаеш ли, че майка му беше прелюбодейка?

— Мамо…

— Наистина, Арабела, неговият собствен баща се опита да го лиши от наследство, защото не вярваше, че му е роден син, но после горкият човек беше принуден да го приеме. Ето това е… — тя разпери едната си ръка — … това е мъжът, когото баща ти одобри за твой съпруг, мъжът, заради когото прекосихме океана. И идваме тук, за да открием какво? — Тя разпери и другата си ръка. — Болести и мръсотия, а ето че се появи и дребна шарка. Това е лошо знамение, казвам ти. Опитах се да предупредя баща ти, казах му, че нещо такова ще се случи, но той не искаше да ме слуша. Бог изля гнева си върху ирландците, защото не желаят да се откажат от тази тяхна католическа религия.

После разярената жена се обърна към Мара и Сайма, които я гледаха с разширени от удивление очи.

— Няма да позволя моята дъщеря да страда заради вашите грехове. Това е Божие наказание, и още как. Помнете ми думата. Вие си докарахте Армагедон[2] на главите, но аз нямам никакво намерение да бъда сред жертвите. Слава богу, че двамата още не са си дали клетви за вярност. Хайде, Арабела, ще се погрижа да се качим на първия кораб за Англия. А после ще се постараем да ти намерим нов съпруг, добър съпруг, който не е замесен в разни скандали и не страда от болести.

— Ами куфарите ни, мамо? Ами чеизът ми? Не можем да ги оставим…

— Ще си купим нови дрехи, когато стигнем в Англия, Арабела. Доколкото разбирам, сигурно всичките ни вещи вече са заразени. Искаш ли лицето ти да заприлича на това тук? Хайде. Побързай. Не дишай дълбоко и покрий носа и устата си с носната си кърпичка, преди и ние с теб да сме пипнали смъртоносната болест. О, мила, струва ми се, че вече имам сърбеж. Казват, че в началния стадий болестта можела да предизвика сърцебиене и ето че на мен малко ми прилошава. Може би вече съм се заразила. Побързай, Арабела, раздвижи се.

Преди Мара да успее да гъкне, жените изчезнаха. Двете със Сайма стояха и мълчаливо гледаха след тях. Мара си каза, че несъмнено прави услуга на Сейнт Обин, като отпраща това плашливо момиче и неговата злонравна майка.

— Представяш ли си — рече Сайма, — младата годеница вече си е имала едно наум за женитбата с Негова светлост или поне така излиза. Дори ти остави куфарите си. Много разумно от нейна страна, нали?

— И й трябваше само един миг, за да вземе решение. — Мара погледна към каруцата. Беше празна — и последната бучила въглища бе отмъкната. Падналото колело вече бе на мястото си. Каруцарят, истинският каруцар, беше дотичал от кръчмата с чаша пенлива бира в ръка и шумно оплакваше загубата на товара си. Той тежко се качи в каруцата, размаха юмрук и отвърна с ругатня на ругатнята на кочияша на каретата от Кулхейвън.

— Хайде, Сайма, по-бързо си сложи маската. Няма време да се измиеш. Каретата на лорда пристига, за да откара неговата дългоочаквана възлюблена и ние не бива да го разочароваме.

Бележки

[1] Северна морска риба, от която добиват рибено масло. — Б.пр.

[2] Сцената на последната битка между силите на доброто и злото в деня на Страшния съд. — Б.пр.