Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (18)

18

Прозрението осени Мара чак когато се върна в конюшнята в Кулхейвън. Тогава неочаквано си спомни думите, произнесени от Оуън на раздяла.

Другият му човек за свръзка.

Адриан?

Не беше възможно. Ако ездачът, идващ на среща с Оуън, беше Адриан върху своя кон Хюджин, това би означавало, че съпругът й беше шпионин, което бе направо смешно.

Но тя беше сигурна, че конят, който носеше ездача към къщата, беше точно неговият черен жребец Хюджин.

За да се увери, че греши, Мара влезе в къщата и се запъти направо към кабинета на Адриан. Малко се изненада, че го намира празен. Когато сутринта каза на Адриан, че ще излезе да поязди, той й отвърна да се забавлява и добави, че смята да остане затворен в кабинета си през целия ден, за да оправи някои книжа във връзка с имението. Но къде беше отишъл?

Тя започна да го търси и откри иконома Питър Шипли в топлата кухня на мисис Пилпот, където двамата с Хоръс Кроу, счетоводителя на замъка, обсъждаха нещо на кана бира.

— Да, милейди? — обърна се към нея Шипли, моментално преустановил разговора си.

— Мистър Шипли, знаете ли къде е отишъл лордът?

— Да, милейди. Излезе да изпълни една поръчка. Каза, че има много работа и ще се върне съвсем скоро.

Мара го гледаше недоумяващо. Не можеше да повярва, но, изглежда, беше истина. Адриан шпионин? Беше съвсем неправдоподобно.

— Благодаря, мистър Шипли — разсеяно каза тя и се обърна да си върви.

— О, милейди — извика я Шипли, преди да е стигнала до стълбището. — Мисис Данбъри току-що ми каза, че Негово благородие и Пъдж са впрегнали каретата и са отишли до Килкъни, за да купят нов кон на Ваше благородие. Той казал да ви предадем, че ще се върне за вечеря.

Ако Адриан е взел каретата, за да изпълни своята поръчка, тогава кой е бил ездачът на Хюджин? Може би не е бил Хюджин, а някой подобен по цвят и ръст кон. Да, сигурно е било така.

„Всъщност — помисли си, — ако сега отида да проверя, вероятно ще намеря Хюджин в обора да си дъвче спокойно овеса.“ И за да се увери, че е права, тя се отправи към конюшнята.

Дреди да стигне до задния вход през кухнята, срещна мисис Данбъри, която я беше настигнала, тичайки.

— О, милейди, толкова съм доволна, че ви настигнах. Страхувам се, че има един въпрос, който изисква незабавното ви присъствие в трапезарията.

— Не може ли да почака, мисис Данбъри? В момента трябва да направя нещо друго.

Мисис Данбъри настояваше:

— Опасявам се, че не може, милейди. Лорд Сейнт Обин е поканил гости за вечеря днес — лорд и лейди Лейкууд от отвъдната страна на река Хор — и възникна въпрос кой сервиз да използвам. Аз предложих костния порцелан, който е по-подходящ за гости, но това магаре, мистър Шипли, настоява за оловния. Тъй като не можахме да стигнем до разрешение на въпроса помежду си, решихме да оставим на Ваше благородие да направи избора.

Мисис Данбъри я гледаше с очакване.

— Милейди?

Мара все още се питаше къде ли е бил конят на Адриан.

— Хм?

— Кой сервиз предпочитате да използваме за вечеря, милейди, порцелановия или оловния?

— Какво? О, който вие решите, мисис Данбъри. — Тя се отправи към вратата. — Имам пълно доверие в добрия ви вкус по тези въпроси.

По лицето на мисис Данбъри се разля широка усмивка.

— Благодаря ви, милейди. Веднага ще се погрижа за всичко. — Тя се обърна. — О, мистър Шипли…

Мара затвори вратата и тръгна през двора. Точно в този момент нямаше никакво време за дребните разногласия между членовете на персонала. Имаше нещо друго, което трябваше да провери, за да се увери, че е сбъркала относно коня на Адриан.

Почти беше стигнала до вратата на конюшнята, когато се сблъска с Дейви, който носеше наръч дърва. И дървата, и Дейви се озоваха на земята. Тя дори не го беше забелязала да се приближава.

— О, Дейви, съжалявам. Не те видях.

Момчето бързо скочи на крака и като вдигна шапката си от земята, поизтупа я от праха.

— Няма нищо, милейди. Трябваше да внимавам къде вървя.

Той започна да събира падналите дървета.

— Чакай, нека ти помогна. — Мара се наведе да събира цепеници.

— О, не, не е нужно, милейди. Ще се оправя и сам.

— Глупости, Дейви. Аз мога… — Мара спря по средата на изречението, когато забеляза Ролф да излиза от конюшнята. Той носеше широкопола шапка и се огледа да види кой беше наоколо, а после бързо се отправи към портата, която водеше от задния към предния двор на замъка. Беше сигурна, че е бил той.

Когато се обърна, Дейви стоеше с наръча цепеници и я чакаше. Тя сложи дървото, което държеше, най-отгоре.

— Ето, Дейви.

— Благодаря, милейди. Има ли нещо, което искате да направя за вас? Да ви оседлая ли някой кон да пояздите?

— Не. Сигурно съм забравила ръкавиците си в яслата, след като ходих да яздя тази сутрин. Тъкмо отивах да проверя дали са там. Извинявай отново, че те накарах да изпуснеш дървата.

Щом се озова в конюшнята, Мара се насочи право към мястото на Хюджин. Едрото черно животно дъвчеше овеса си, точно както беше предположила, че ще го завари. Тя понечи да се обърне да си върви, доволна, че е сгрешила в преценката си за коня, когото беше видяла да се приближава към къщата сутринта. Изведнъж спря като закована.

Страните на Хюджин бяха потни, а гърбът му беше направо мокър там, където беше мястото на седлото. Тя отвори вратичката на неговата клетка и го погали нежно по хълбока. Кожата му направо гореше. Явно току-що беше препускал, и то доста изморително, а онзи, който го беше яздил, не си беше направил труда да го поразходи, за да му мине потта или пък да го подсуши.

Мара го потупа приятелски по муцуната и се обърна да си върви.

— Дейви — каза тя, когато излезе от конюшнята. — Негово благородие върна ли се вече?

— Не, милейди. Но ги очаквам скоро да си дойдат. И мама чака татко, защото го помоли да избере някакъв плат за роклята, която шие. Ако искате, когато се върне, ще кажа на Негово благородие, че го търсите.

— Не, не е необходимо. Попитах само защото ми се стори, че Хюджин съвсем скоро е бил язден.

Дейви кимна.

— Да, милейди, така е. Лорд Блакуд го изведе малко преди пладне. Спомена нещо за някаква среща и понеже щеше да закъснее, имаше нужда от бърз кон.

 

 

— О, Адриан, тя е направо прекрасна!

И наистина беше така. Пред нея стоеше пъргава дореста кобила с бели ботушки на четирите крака и звезда на челото, разположена точно между красивите й черни очи. Мара я галеше нежно по муцуната и я чешеше зад ушите, докато животното дъвчеше сладкия морков, който му беше дала.

— Как ще я наречете?

Мара се замисли за миг.

— Предполагам, че ще я нарека Мюнин.

Адриан се усмихна, но не каза нищо.

— Намирате името за смешно, така ли, милорд?

— Не, за мен е изненадващо, че млада англичанка като вас може да познава скандинавските легенди. Не мислех, че норвежката митология е предмет, който се преподава на младите дами.

— Прав сте, че не е обичаен учебен предмет за представителките на женския пол. Всъщност мама щеше да ми изнесе цяла нравоучителна лекция, ако разбереше какво съм ви казала сега. Единствената причина да съм запозната с легендите е, че някога прочетох една книга за норвежката митология. От нея си спомням, че най-важният норвежки бог Один имал два гарвана, от които черпел всичките си знания. Единият бил Хюджин — или Мисъл — и така е наречен жребецът ви. Другият бил Мюнин — или Памет.

— Сигурно тази история ви е направила доста голямо впечатление, щом я помните през всичките тези години.

Тя сви рамене.

— Не, не чак толкова. Както ви казах преди, когато чуя или прочета някои неща, изглежда, просто имам способността да ги помня, независимо колко маловажни могат да бъдат те.

Адриан се засмя.

— Е, тогава конят ви е кръстен много подходящо. Кажете ми обаче — наистина съм любопитен да разбера — защо майка ви щеше да ви изнесе нравоучителна лекция само защото знаете нещо толкова незначително като някаква норвежка легенда?

Мара сведе очи, както предполагаше, че би направила Арабела.

— Някога мама ми каза, че мъжете не обичат образовани жени. Всъщност тя не ми позволяваше да чета друго, освен готварски рецепти и модели за бродерия. Баща ми най-сетне я убеди да ми позволи да чета, но само при условие, че никога няма да разкрия пред когото и да било, че знам нещо повече от обичайните неща, преподавани на млади дами.

Мара не беше предала правдоподобно отношението на родителите си към образованието. Макар майка й да й беше казала, че мъжете не обичат образовани жени, и двамата с баща й смятаха, че жената се нуждае от също толкова знания, колкото и мъжът. И тъй като братята й бяха на най-различна възраст, Мара беше имала предимството да използва техните учители през по-голямата част от детството си.

— Но защо тогава разкрихте факта, че сте образована, пред мен?

Мара се усмихна едва забележимо.

— Е, вече сте венчан за мен и е твърде късно. Попаднахте в капана на брак с образована жена. Това неприятно ли ви е, милорд?

Адриан се изсмя гърлено.

— Ни най-малко. Дори напротив, безкрайно съм доволен, защото, както знаете, аз не разбирам нищо от бродерия, така че без вашето нетрадиционно образование разговорът помежду ни би бил твърде ограничен. А аз обичам разговорите вечер, и то съдържателните, затова не се чувствайте длъжна да криете повече знанията си. Винаги съм смятал, че умът на жената не отстъпва по нищо пред ума на мъжа. — И добави под носа си: — Понякога това е повече от вярно.

— Какво казахте, милорд?

— Нищо. А сега, след като нарекохте тази прекрасна кобила с име, което намирам за напълно подходящо, няма ли да проверим дали предишният й собственик е бил прав, като казваше, че тя е добре обучено и кротко животно за езда? Ще накарам Дейви да оседлае Хюджин. Сигурно е нетърпелив да напусне клетката си в обора за малка разходка.

Мара използва момента да спомене за излизането на Ролф по-рано през деня.

— О, но той вече беше на разходка. Лорд Блакуд го язди днес.

Адриан се поколеба само за миг и ако Мара не беше наблюдавала реакциите му, вероятно нямаше да забележи колебанието му.

— Не, Арабела, сигурно грешите. Ролф не е бил в Кулхейвън днес. Той е в Дъблин, на два дни път оттук, с намерение да хване кораб, който ще отплава за Англия.

Преди тя да продължи да спори с него, той се обърна и тръгна към конюшнята да оседлае Хюджин. Мара объркана стоеше и го гледаше в гръб.

Нито за миг не повярва, че Ролф е в Дъблин. Беше го видяла със собствените си очи да излиза от конюшнята. Освен това беше видяла и Хюджин да се приближава по хълма към къщата, в която чакаше Оуън. Въпросът беше дали Адриан наистина не знаеше къде се намира приятелят му, или се опитваше да го прикрива.

Адриан беше един от най-доверените съветници на Кромуел. Сигурно не знаеше за срещата на Ролф с Оуън. Вероятно Ролф използваше приятелството си с Адриан, за да получава информация, която да предава на Оуън. Беше шпионин, който използва положението на Адриан.

Спомни си нощта скоро след своето пристигане в Кулхейвън, когато срещна Ролф за пръв път. Беше дошъл да вечеря с тях. Разпитваше я за плановете на нейния „кръстник“ Кромуел. Спомни си как Адриан му каза, че тя едва ли е запозната с тези неща. Не беше се замислила много върху думите му тогава, но сега й се виждаше странно, че е могъл да пита една жена за такава информация.

Това, което й се стори още по-любопитно, беше, че дейността на Ролф не й се понрави особено. Макар да не заставаше на ничия страна във войната — искаше единствено мир, — тя беше разтревожена, че този човек, който претендираше, че е най-близкият приятел на Адриан, го използваше по този начин.

Но защо трябваше това да я безпокои? „Аз не съм по-добра“ — каза си тя. Използваше Адриан като средство да постигне своите цели, заблуждаваше го, че е Арабела. Но като виждаше, че Адриан смята Ролф за свой верен приятел, а онзи само използва приятелството му, на Мара й се прииска да разобличи истинската му сатанинска същност.

Естествено знаеше, че никога не би могла да го направи, защото в противен случай щеше да разкрие и собственото си предателство.

Почитаемият Адриан Август Рос, лорд Сейнт Обин.

По-късно същата вечер Мара седеше сама в стаята си и на светлината на единствената свещ върху писалището от палисандър се упражняваше в имитирането на подписа на Адриан. С всяко движение на перото тя все повече се намразваше заради това, което правеше, принудена от Оуън. Искаше й се да отиде при Адриан и да му каже истината, но знаеше, че тази мисъл е направо абсурдна. Той незабавно щеше да нареди да я арестуват и хвърлят в затвора и така шансът да си върне Кулхейвън щеше да бъде безвъзвратно загубен.

Въпреки това дълбоко в душата си желаеше нещата да бъдат по-различни. Чудеше се какво ли щеше да се случи, как ли щеше да протече животът й, ако обстоятелствата бяха други, ако не беше тази война и Кромуел изобщо не беше съществувал.

Мара беше така унесена в мисли и така вглъбена в подписа, който упражняваше, че не чу отварянето на вратата зад нея. С крайчеца на окото си долови някакво движение и я обзе истински ужас, когато забеляза Адриан да прекосява стаята.

— Адриан! — Тя грабна пергамента и го придърпа към себе си, за да му попречи да види какво пише върху него. Отвореното шише с мастило, което беше поставено върху горния му край, се обърна при това рязко движение и черната течност се разля върху писалището, както и върху всичко, което се намираше върху него, включително и пергамента. — О, боже…

Мара грабна друго парче пергамент и докато привидно се опитваше да почисти изцапаното, успя да заличи всичко, което можеше да издаде, че беше се опитвала да копира подписа на Адриан. Щом свърши, писалището и ръцете и бяха целите оплескани в мастило, но затова пък не беше останала дори една заврънкулка, излязла изпод перото й.

Когато отново го погледна, мислено си каза, че Адриан с пълно право можеше да смята, че се е оженил за идиотка — толкова непохватна ставаше в негово присъствие.

— Нека ви помогна — каза той и посегна към боклука, който тя държеше.

— Не, Адриан, няма смисъл и двамата да изживеем живота си с черни пръсти. Ако обичате, повикайте моята прислужница да ми помогне.

Адриан прекоси стаята и почука на вратата, която водеше към стаята на Сайма. След миг, все още с нощната шапчица на глава, тя се втурна на помощ и изгледа въпросително господарката си. Адриан стоеше настрани, докато двете жени се мъчеха да почистят писалището. След около половин час единственото нещо, което напомняше за случилото се, бяха черните пръсти на Мара и тъмното петно върху плота на бюрото.

— Надявам се, че онова, което пишехте, не е било чак толкова важно — каза Адриан, щом Сайма затвори вратата след себе си.

Мара го погледна.

— Извинете?

— Говорех за написаното. Надявам се, че не е било толкова важно.

— О, не, беше просто едно писмо до майка ми. Нещо, което мога да напиша и друг път. Съжалявам, че оплесках писалището. Може би ще може да се боядиса отново, за да се заличи петното.

Адриан кимна.

— Няма защо да се тревожите. Съжалявам, че ви изплаших така. Трябваше да почукам, преди да вляза в стаята ви. Исках само да ви кажа лека нощ.

Чак сега Мара забеляза, че той беше облечен за излизане.

— Отивате ли някъде?

— Да. Налага се да отида до Дъблин.

— Дъблин? Но това е на два дни път оттук! Колко време ще отсъствате?

— Ако всичко върви добре, ще се върна до края на седмицата. Ако имате нужда от нещо, трябва само да попитате за него. Питър Шипли и мисис Данбъри ще бъдат на ваше разположение. Съжалявам, че не можах да ви предупредя навреме, но току-що получих съобщение, че се изисква моето присъствие.

— И се налага да тръгнете посред нощ? Не е ли опасно? Няма ли да е по-добре да тръгнете рано сутринта, веднага щом се зазори?

Адриан поклати глава.

— Всъщност за мен е по-безопасно да яздя през нощта, отколкото през деня, когато ирландските патриоти наблюдават пътищата. Ще се върна колкото мога по-скоро. За вас няма никаква опасност. Гледайте да сте близо до замъка и взимайте Дейви с вас, когато излизате на езда. Има ли нещо, което желаете да ви донеса от града? Ако предпочитате, мога да почакам, докато напишете писмото до майка ви и да го взема със себе си, за да го изпратя по пощата в града.

Мара поклати глава.

— Не, не е необходимо. Всъщност бях започнала да се уморявам, а и нямах за какво да пиша. Нямам нужда от нищо, което да ми вземете от града, но ви благодаря, че ме попитахте. Приберете се по-бързо у дома.

Адриан се усмихна.

— Ще се постарая. — Той се приближи и я притегли в обятията си. — А когато си дойда, надявам се, че можем да продължим с опитите да имаме дете. Първият ми достави истинско удоволствие.

Мара усети, че се изчервява и побърза да сведе очи.

— Това е добра идея.

— Арабела, знам, че са ви възпитавали да не обсъждате тези неща открито и се смущавате от моята прямота. Няма от какво да се срамувате, когато става дума за интимните взаимоотношения между съпруг и съпруга. Не е грешно да покажете, че ви е било приятно да споделите леглото с мен, всъщност бих искал да го правите. Освен това не е нужно да правим любов в абсолютен мрак, сякаш се крием. Не трябва да се смущавате от мен.

— Съжалявам, Адриан. Възпитана съм така, че да приемам отношенията между мъжа и жената като нещо, което трябва, така да се каже, да остане забулено, да не се обсъжда открито.

— Арабела, ако мъжете и жените не извършваха този акт, не би имало продължение на човешкия род. Животът — такъв, какъвто го познаваме — би спрял да съществува. Никога няма да проумея защо майките продължават да втълпяват на дъщерите си, че съвкуплението с техните съпрузи е техен дълг или нещо неприятно, което трябва да изтърпят. Наистина ли ви се стори толкова неприятно?

Мара наведе глава, за да прикрие руменината, която заля страните й.

— Не.

— Добре. Тогава отсега нататък няма да има криене зад нощници с високи яки или пълен мрак. Когато се върна, ще се заемем със задачата да заличим всичко, което ви е казвано относно правенето на любов със съпруга ви, като започнем с теорията за тъмнината. Искам да виждам, а също и да чувам, че ви е приятно онова, което правя с вас. Понякога дори ще ви е по-добре така. Ще се любим сутрин, по пладне, а също и на брега на езерото при залез-слънце.

— Адриан!

— Няма нищо срамно. Доверете ми се. Ще ви покажа, че майка ви изобщо не е била права. Имате пет дни да се приготвите за моето завръщане. Когато отново бъда тук, искам да не заваря нито една от моминските ви нощници. Изгорете ги всичките. Аз ще ви донеса нови — от коприна и дантела. Искам да горят много свещи, за да видя дали ви отиват. Пет дни, Арабела.

При тези думи той я целуна така страстно, че й се зави свят. Не й остави никаква възможност да му противоречи, защото изчезна веднага щом отдели устни от нейните.