Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (8)

Седма глава
Любов по време на холера^[1]

 

— Клер? — Дейвид почука на вратата ми. Вече четири часа превивах гръб над един ръкопис и бях схваната. — Долу те чака един мъж. Казва се Люк.

Люк Мейвил? Казах на Дейвид да го покани да се качи.

— Беа е на телефона. Отново.

— Здрасти — поздравих тихо аз, когато вдигнах слушалката. Тази сутрин се обаждаше за трети път.

— И какво? — попита нетърпеливо тя.

— Да, снощи се случи — отвърнах аз. Нямах никакво желание да обсъждам събитието, да го анализирам, а и, честно казано, дори не ми се мислеше за него. В момента имах толкова много работа, че не можех да вдигна глава, а цял ден ме чакаха срещи. Да не говорим, че понякога кихавиците ми продължаваха по-дълго от „събитието“. Не се притеснявах особено. Двамата с Рандъл просто се нуждаехме от малко време. Обикновено първият път носеше разочарование. Това бе почти правило. Въпреки това нямах желание да си припомням какво стана, дори пред Беатрис.

Люк надникна в кабинета ми. Щом видя, че съм на телефона, понечи да излезе.

— Ще ти звънна малко по-късно — заявих на Беа. — Чакат ме…

— Добре — отвърна тя, без да крие разочарованието си, задето все още не бе чула за снощните ми приключения в най-големи подробности. — Между другото, двамата с Хари резервирахме билети за Айова. Ще ти пратя резервацията по имейла. Знам, че има още много време… но нали знаеш как е за Айова в средата на януари?

— Да, същата работа като Сейнт Бартс, знам. Мама ще бъде на върха на щастието, че ще отиде. Мислех да поканя Рандъл, но дотогава има страшно много време и…

— На всяка цена го покани. Добре, да не забравиш да ми се обадиш.

Излязох в коридора, за да потърся Люк. Той оглеждаше полиците, по които бяха подредени всички книги, издадени от „Грант“ през последните десет години.

— Абе, хора, вие тук имате страхотни автори! — отбеляза силно впечатлен той, както и други, които откриваха, че в „Грант Букс“ се издава не само порнография и политика. — Да не би да идвам в неподходящ момент? Извинявай, че пристигам без предварителна уговорка.

— Шегуваш ли се? Винаги си добре дошъл — след като Джаксън се пенсионира и замина за Вирджиния, Люк бе единствената ми връзка със семейство Мейвил. Семейната прилика беше невероятна, въпреки че не се дължеше на външния вид. Люк бе по-нисък от Джаксън, който бе слаб, метър и осемдесет, с остри черти и мургава кожа. Имаше нещо много общо в държанието на двамата от семейство Мейвил.

Не можех да отрека, че днес Люк изглеждаше голям симпатяга в избеляла тениска и широки панталони с външни джобове — доста по-добре от онзи път, когато го видях с плаката, закичен с биберон. Хм. Трябва да помисля за някое готино момиче, с което да го сватосам, стига да не е обвързан. След като вече си имах Рандъл, ми се искаше целият свят да се влюби. Дали да не го запозная с Мара? Тя напоследък беше станала доста дръпната и нямаше да й се отрази зле, ако я запознаех с някой като Люк.

— Благодаря. Много съжалявам, че ти се натрапвам в такъв ден — извини се той. След това вдигна над главата си купчина листа също като щангист. Торбичките под очите му… облекчението по лицето му…

— Това трябва да е великата творба! — възкликнах аз. — Готова ли е?

Люк се разсмя, отпусна се на стола за гости и протегна дългите си крака.

— Може и така да се каже. Нищо не смея да кажа. Но съм сигурен, че ще ти хареса, ако имаш проблеми със съня.

— Ами? — разсмях се аз. — Та като стана въпрос за сън, ти кога за последен път си спал?

— Не се подвеждай — Люк потри очи. — Много добре съм си починал. Само че когато ходя в някое издателство, полагам огромни усилия, за да скрия този факт. Трябва да давам вид на омърлян в мастило писател, който пуши цигара след цигара, пребледнял, изгладнял, на крачка от смъртта, истинска дрипа. Само така ще погледнат сериозно на мен.

— Сигурно. Вторият вариант е да нахлупиш бебешко боне. — Не се сдържах и се изкисках при спомена.

— Точно така — закима сериозно той. — И така става, и иначе става, стига да впечатлиш, когото трябва.

След това, без повече излишни приказки, той ми подаде ръкописа си. Беше тежък.

— Това не е окончателният вариант — обясни той. — Има още много работа по него. Края го лепнах доста прибързано, действието върви бавно, а заглавие дори да ме убиеш, не мога да измисля. Така че хич не се притеснявай, ако не ти остане време да…

— Люк — прекъснах го аз и той си пое дълбоко дъх. — Ще го прочета с огромно удоволствие. Благодаря ти.

Винаги съм си представяла, че за един писател този момент е все едно да остави детето си на училище за пръв ден — ден на гордост, на очаквания, но също така и на страх, че ще го преценяват, ще се заяждат с него, ще го пренебрегват. Един от приоритетите ми като редактор бе да не позволявам тази агония да се протака.

Виждах, че Люк се притеснява повече, отколкото останалите автори, с които се срещах, затова си обещах да не позволя върху неговия ръкопис да падне дори една прашинка. Независимо от работата, която ме чакаше, щях да намеря време, за да прочета незабавно поне една или две глави. Освен това бях наистина любопитна да разбера какво е написал — Джаксън открай време повтаряше колко бил умен племенникът му. Разгърнах първата страница, погледнах първите няколко реда и побързах да вдигна поглед, защото усетих, че притеснявам Люк още повече, като започвам да чета пред него.

— Като гледам, можем да празнуваме — заяви той и наруши мълчанието. — Просто защото е завършен. Един господ знае дали ще успея да продам това чудо. Освен ако не прецениш цялата книга по блестящото първо изречение…

— Ще помисля по този въпрос. Истината е, че трябва да празнуваш. Това е невероятно постижение.

— Имам ли шанс да те придумам да вечеряш с мен довечера? Напоследък съм се пристрастил към едно италианско заведение в Уест Вилидж, казва се „При Мими“…

— Обожавам „При Мими“! — възкликнах аз шокирана, че още някой сред познатите ми знае дупката, където ходеха главно старчоци, мястото, което ми служеше за собствена кухня през изминалите няколко години. Макароните им със зеленчуци бяха истинска фантазия, а пък ниоките… Само като си помислех за ниоките, ми потичаха лигите.

— Супер! Какво ще кажеш за осем? — попита Люк, решил, че съм се съгласила. Не го поправих. Той не ме канеше на среща. С него бяхме приятели. Е, не точно приятели, но ни свързваше Джаксън. А и Люк сигурно се опитваше да ме размекне, за да прочета по-бързо романа му.

След като мухата за „При Мими“ ми влезе в главата, връщане назад нямаше. Вече шест седмици бях толкова заета, че ако успеех да хапна веднъж на ден, бях доволна и щастлива, а мисълта за великолепната храна „При Мими“ беше истинско блаженство. И без това Рандъл щеше да работи до късно, така че бях свободна.

Телефонът ми звънна и на екрана се изписа номерът на Вивиан.

— Шефката — извиних се аз на Люк. — Осем часа става.

— Ще се видим довечера, Клер — Люк махна с ръка и излезе.

— Не ми се обажда вече три седмици, Клер. Клиентът ми няма представа какво става! Не мога да накарам нито нея, нито проклетия Греъм да вдигне телефона — Дерек Хилман, агент от Ел Ей, който дундуркаше порнокралицата Минди Мъри, беше силно притеснен. Обикновено беше напорист и нагъл, но ето че нещата се променяха.

Въпросът беше следният. Минди беше направила предложение за втора книга още преди месец — наръчник за жени как да накарат мъжете да се откажат от порното и да се върнат в леглото, където им е мястото, — но кой знае защо, въпреки че Вивиан беше проявила интерес, не отговаряше нито на обажданията, нито на имейлите, а аз не можех да я накарам да поеме ангажимент. Вече бях изразходвала всичките си извинения пред Дерек и знаех, че няма да мога да го удържам още дълго.

— Виж, Дерек — започнах аз, — в момента уточняваме проектите си и…

— Стига дивотии. Направил съм поне двайсет книги с Вивиан, съкровище, и знам, че няма какво да уточнява, когато иска да направи оферта. Какъв й е проблемът? Днес в офиса ли е? Вече съм готов да й пусна Харолд. Виж какво. Защо не й предадеш, че може би е най-добре Харолд да се заеме с договора — Харолд Креймър, безпощаден адвокат, за когото не бе проблем да осъди и кон, задето се е изпотил, бе сред хората, които Вивиан мразеше със страст. Нямаше съмнение, че не би позволила той да се намеси.

— Изчакай още малко, Дерек. До края на седмицата ще имам отговор от нея. Тогава ще се върне от Ел Ей.

— Вивиан в Ел Ей ли е? Виж ти, нямах представа! Обикновено разбирам, когато дойде… на небето се изписва пентаграм, по стените започва да капе кръв. Слушай, съкровище, до края на деня трябва да разбера какво става, иначе обръщаме друга страница. Чакахме повече от достатъчно.

— Ще направя всичко по силите си, Дерек. Много се извинявам, просто…

— Просто тя е невероятно заета. Знам, знам. Спести си извиненията, спести ги. Просто ми се обади с офертата — той тресна телефона.

— Как си, малката? — попита Фил от вратата на кабинета. Държеше двайсетина папки. — Идваш ли?

— Къде? — попитах аз и в същия момент усетих как ме обзема паника. Да не би да съм забравила за някоя оперативка?

— На оперативката на търговския отдел. Ти нямаш ли поне десет книги, включени в пролетния каталог.

Усетих как кръвта бумти в ушите ми. Оперативката на търговския отдел — единственият шанс, който редакторите имаха, за да представят заглавията си на целия търговски отдел — беше запланувана за следващата седмица.

— Объркал си датите, Фил — отвърнах аз и се опитах да запазя спокойствие. — Оперативката е следващата сряда.

Фил ме гледаше недоумяващо. Лицето му стана на петна, сякаш бе играл футбол на минусови температури.

— Не е възможно да го е направила… не мога да повярвам… Клер, Лулу изпрати имейли в понеделник, за да съобщи, че оперативката ще се проведе една седмица по-рано. Днес е, след около десет минути! Дни наред се чудим кои заглавия да изберем и описваме достойнствата им. Сигурна ли си, че не си получила имейл от нея?

С треперещи пръсти прегледах цялата поща. През изминалата седмица не бях получавала нищо от Лулу.

— Възможно ли е да изпратила имейли на всички, освен на мен? — попитах аз, защото не можех да повярвам, че е толкова злобна.

— И аз не съм получил нищо — обади се застаналият зад Фил Дейвид.

Мръсница.

Нямах време да се ядосвам. Нямах време и да обмислям отмъщението си.

— Колко точно време ми остава? — провикнах се към Фил, докато се втурвах към шкафа, за да извадя необходимите папки. Дванайсет книги. Имах дванайсет книги, които трябваше да представя и да опиша пред търговския отдел, за да преценят кога и как да ги пуснат. Първата ми оперативка с търговския отдел — несъмнено най-важната за целия сезон, — а Лулу успешно ми беше подляла вода!

Това, че разбрах в последния момент не беше единствената причина, поради която изпаднах в паника. На подобни места езикът ми се връзваше и не можех да обеля и дума. Единствената ми надежда беше предварителната подготовка — имах намерение да прекарам цялата седмица над бележките си, — а сега тази възможност бе пропиляна.

— Ще започна пръв, за да ти спечеля няколко допълнителни минути — обеща все още слисаният Фил. — По моя преценка разполагаш с петнайсет минути. Честно да ти кажа, едва ли ще успея да се забавя повече.

Погледнах Дейвид, моята подкрепа, който се втурна към шкафа, за да ми помогне.

— Ти вземи горните шест — наредих аз и посочих списъка, който той бе измъкнал. — Аз ще взема долните. Три ключови точки за всяка книга. Ще бъда кратка и много точна — Дейвид кимна и се захвана за работа. И двамата започнахме да записваме необходимото и да събираме материали с трескава бързина в пълно мълчание.

— Остават две минути — обяви Дейвид, когато погледна часовника си. — Аз съм готов.

— И аз. Ще прегледам твоите бележки в асансьора. Да вървим!

Хукнахме към асансьора и натиснахме копчето за третия етаж. Докато асансьорът се спускаше, аз прегледах написаното.

— Къде е конферентната зала? — попитах задъхана аз и се огледах и наляво, и надясно.

— Трябва да е наляво… — Дейвид посочи двойна врата на десетина метра надолу по коридора. Хукнах натам, отворих вратата със замах и…

— Клер? — възкликна Греъм и ме погледна от единия край на масата, около която бе пълно с народ. Присъстваше целият редакторски състав на „Грант Букс“ — с изключение на Вивиан, която бе в Ел Ей. Забелязах празно място до Фил и погледнах злобно самодоволната Лулу, която седеше с невинно изражение.

Щях да я убия малко по-късно. Точно сега ме чакаше работа.

— Да представя на всички най-новата ни редакторка, Клер Труман — обяви Греъм. — Клер, идваш тъкмо навреме, за да представиш пред колегите дванайсетте заглавия за пролетта.

Седнах и извадих отделните листчета, на които бяха написани заглавията ми. Забелязах нещо удивително — не бях никак притеснена. Кой знае как паниката, обзела ме през последните петнайсет минути, адреналинът, който фучеше във вените ми, и лудият бяг по коридора по магически начин бяха излекували страха ми да говоря пред публика. Когато започнах да представям първото заглавие, се почувствах още по-спокойна и уверена, заговорих ясно и стегнато, нещо, което не ми се беше случвало никога досега. Бележките на Дейвид бяха точни и конкретни и аз лесно отговорих на въпросите на хората от търговския отдел.

Когато приключих, погледнах към Лулу. Тя бе скръстила ръце пред скелетоподобното си тяло и лицето й се бе разкривило от злоба. По всичко личеше, че не може да си намери място от яд.

— Браво, малката — похвали ме Фил и ме прегърна през раменете, докато се качвахме в асансьора за дванайсетия етаж.

— Благодарение на Дейвид — признах аз. Чакахме останалите колеги да се качат. — Лулу, питам се как така не съм получила имейла за новата дата на оперативката, защо не съм била включена в списъка?

— Не си ли била включена в списъка на редакторите? — попита тя, без дори да се обърне към мен. — Май ще трябва да го прегледам пак.

— Какво чудесно искрено извинение, Лулу — отбеляза Фил, докато слизахме на дванайсетия етаж. — Да ти кажа, ако Клер и Дейвид не се справяха така блестящо, когато са под напрежение, щеше успешно да прецакаш дванайсет книги на издателството. Много ми е интересно как ще го приеме Вивиан.

Лулу се извърна рязко и в очите й проблесна страх.

— Провери си списъка с редакторския състав — подхвърлих аз и се врътнах към кабинета си. Отсега нататък щях да си пазя гърба, ала гневът ми почти се беше стопил, Фил беше напълно прав: бях се справила отлично.

 

 

— Клер! — Мими се втурна през малкия ресторант и ме прегърна мечешката. — Я се погледни! Само кожа и кости си станала, bella^[2]. Защо си отслабнала толкова? — след това се обърна към Люк и щипна силно бузата му. Личеше, че го заболя, ала той смело се усмихна и преглътна болката. — Любимите ми клиенти са дошли заедно! Мими е на върха на щастието! — кудкудякаше тя, докато ни отвеждаше към масата.

Заведението на Мими бе съвсем стандартно — червени карирани покривки, свещите, боднати в стари бутилки, капеха отстрани, чуваше се тихият глас на Синатра — но истината бе, че нито едно заведение в Ню Йорк не можеше да се сравнява с удоволствието, когато Мими те посрещнеше лично на входа. Почти стокилограмовата жена те караше да се чувстваш като част от la famiglia^[3].

Люк ми се усмихна хитро, докато се настанявахме на масата. Той бе с хубава тениска, а тъмната му коса беше леко разрошена.

— Приятелят ми много обича спагети „Болонезе“ — заявих аз и погледнах менюто. Това нямаше нищо общо с истината, разбира се — Рандъл дори не би помирисал нещо толкова калорично, да не говорим, че все още не бяхме официално гаджета. Въпреки снощното фиаско аз все още бях луда по него, затова имах нужда да обявя съществуването му. Последното, което исках, бе да подведа любимия племенник на Джаксън, като го оставя да си мисли, че това е нещо повече от приятелска вечеря.

— Значи имаш късмет — усмихна се Люк и вдигна поглед от менюто. — Моята приятелка пък е заклета вегетарианка, което означава, че ми се налага да търпя „Зен Палът“. Съвсем наскоро успях да се убедя, че соевите хапки стават за ядене — той се замисли. — Не, истината е, че все още не ги признавам за годни за ядене.

Приятелка ли каза той? Защо реших, че е необвързан? Въпросната приятелка ми дойде изневиделица… и ми развали настроението. Люк беше изключително подходящ за Мара. Готин, умен, от сплотено семейство и с толкова сексапилни тъмни очи. А пък Мара страшно си падаше по такива мъже. Какво пък. Опитите ми на сватовница може и да се провалиха, но май е по-добре, че Люк излиза с някоя. Така няма опасност да си създаде погрешно впечатление. Отпуснах се на стола и отпих глътка вино.

— Имам чувството, че те познавам благодарение приказките на чичо Джак — обясни Люк. — Той ти е страхотен фен.

— Да знаеш само колко ми липсва. Ти успя ли да отидеш до Вирджиния? Кари ми каза, че яздела всеки ден, а Джаксън непрекъснато ходел на разходки — потиснах смеха си, щом си го представих. Едва ли имаше друг, когото по-малко да го влечеше към природата. Просто не го виждах да обикаля горите. Дори не можех да си го представя по къси панталони.

— Точно така е. Според мен разходките за чичо Джак са равносилни на отказ от камериер.

Усмихнах се.

— Не знам как преживява без червената си химикалка. Ти срещал ли си някога човек, който да обича да редактира повече от Джаксън? Виждала съм го да поправя вече издадени книги със същата химикалка.

— Знам. Веднъж двамата с него се разхождахме по някаква улица и той спря, за да поправи едни графити, надраскани на автобусната спирка. Чичо Джак може и да се пенсионира, но мога да гарантирам, че червената химикалка продължава да е в непрекъсната употреба.

Капнах малко зехтин върху прясно опечения от Мими хляб.

— Пенсионирането е много странен преход. Вече не ходиш на работа. Не мога да си представя какво е да не работиш по цял ден.

— Така е. Значи и ти си родена редакторка? — усмихна се Люк.

— Това е малко преувеличено. Истината е, че си обичам работата. Баща ми ме научи да редактирам. Навремето ми купи „Ръководство по стилистика“. Все още чувам гласа му понякога как ми обясняваше кога да използвам „който“ и „когото“, поправяше ме, когато случайно сливах по две думи…

— А пък аз си мислех, че моето семейство знае как да се забавлява — пошегува се Люк. — Баща ти редактор ли е?

— Беше поет и преподаваше в Университета на Айова. Почина преди пет години.

— Много съжалявам, Клер — кимна Люк. Доля вино в чашите и бързо вдигна поглед. — Я чакай. Малкото му име, да не би да е Чарлс?

— Да, Чарлс Труман. Чел ли си нещо негово?

— Дали съм чел… Обожавам творбите му! Бях закачил „Покой“ над бюрото си, докато учех в колежа! Сигурно съм чел това стихотворение повече от сто пъти! Не мога да повярвам, че Чарлс Труман ти е баща.

Грейнах. Страстта на баща ми към поезията отстъпваше единствено на безкрайната му обич към нас с мама, фактът, че и други бяха оценили творбите му, накара сърцето ми да прелее от щастие.

— Искам да ви кажа, че тази вечер е специална — заговори сервитьорът ни и ни представи ястия, всяко по-вкусно от предишното.

— Може би ще е по-лесно, ако ви кажем какво не искаме — пошегува се Люк с блеснали очи.

Поръчахме толкова много неща, сякаш бяхме стояли на самотен остров месеци наред и това бе първото ни истинско ядене след завръщането в цивилизацията.

Часовете отлетяха неусетно. Двамата с Люк скачахме от тема на тема — от любимите ни писатели (неговите: Фокнър и Хемингуей; моите: Селинджър и Кундера) до най-омразните ни неща (неговото: храна между зъбите; моето: американците, които изпъстряха речта си с типично британски изрази).

— Заповядайте — сервитьорът остави сметката между нас с топла усмивка. Посегнахме към нея едновременно, ала Люк сграбчи ръката ми и аз усетих как цялата потръпвам.

— Моля те, нека аз — настоях. — Аз мога да си позволя, а ти си начинаещ писател… — никак не исках той да плати — беше гладуващ човек на изкуството, не съвсем, но почти, а аз сама бях видяла каква работа поема, за да свърже двата края.

Люк не помръдна.

— В никакъв случай, Клер. Ти беше толкова мила, съгласи се да излезеш с мен, за да празнуваме, а знам колко си заета. Да не говорим, че съвсем наскоро ме видя в бебешко боне.

Той се усмихна и аз отново забелязах как греят очите му. Може пък с вегетарианката да не потръгне и ще успея да уредя Мара с него.

След като спечели битката за сметката, Люк настоя да ме изпрати до нас, въпреки че изобщо не му бях на път. Когато стигнахме пред входа на сградата ми, той ме целуна нежно по бузата.

Докато се качвах по стълбите, се усмихвах. Обикновено бях зачервена и намръщена. Щом влязох, веднага си сложих пижамата, прехвърлих в чиния макароните, които той настоя да взема за вкъщи, отпуснах се в леглото и зачетох ръкописа му.

 

 

На следващия ден изтощена, но въодушевена, почуках на вратата на Вивиан. Носех ново копие от ръкописа на Люк. Още щом пристигнах, помолих Дейвид да направи десет копия, да мога да го дам за работа веднага. Самият Дейвид бе омагьосан от написаното и не вдигна глава, откакто се зачете.

— Влез — провикна се далечен глас. Отворих тежката врата и усетих полъх леден въздух (Вивиан поддържаше в офиса си арктически температури). Заварих шефката си надвесена над пет или шест разгърнати списания. Когато приближих, забелязах, че всички до едно са броеве на „Хъслър“.

— Какво ще кажеш да вземем това момиче за корицата на „Просто ме изчукай“? — попита тя.

„Просто ме изчукай“ беше предизвикателен роман за двайсет години от живота на една жена, за сексуалните й похождения, за оргиите на летен лагер и отношенията й с друга жена, чието дете е в един отбор по футбол със сина й. Тази книга бе съвършеният антоним на „прилична“ или „благочестива“.

— Според мен книгата ще се продава най-добре, ако преобразим корицата — продължи Вивиан, отгърна нова двойна страница от списанието и я вдигна, за да я огледам.

Да промени корицата на „Просто ме изчукай“ бе все едно да смени шезлонгите в „Титаник“. Избегнах въпроса, като закимах и се престорих, че кашлям.

— Вивиан, искам да говоря с теб за книга, която много ми се иска да купим — започнах сериозно аз. — Никога досега не бях чела подобно нещо. Започнах снощи и цяла нощ не можах да я оставя. Става въпрос за близък план на…

— Стойностна литература или комерсиална? — попита Вивиан, докато отваряше капачката на бутилка, която изглежда беше пълна с водорасли. Отпи. — Започнах нова диета. Мога да ям единствено къдраво зеле и лук.

— Всъщност е наистина стойностна с универсални…

— И разни морализми. Какво пък, има и хора, които четат подобни простотии. Интересува ме дали ще се продава — повечето въпроси на Вивиан бяха всъщност окончателни решения и нареждания. Сякаш тя не искаше да признае, че може и на нея да се случи да попита за нещо.

— Да, според мен, определено…

— Какво е заглавието?

— Още няма заглавие. Авторът се казва Люк… Всъщност той е племенник на Джаксън Мейвил. Наскоро е завършил писателски курс в „Колумбия“ и…

— Племенник на Джаксън ли? — Вивиан отметна назад глава и изсумтя като кон. — Господи, защо не каза веднага? Та това ще накара дъртия Джаксън да прокълне пенсионирането си. Чакай само да разбере, че аз ще издам творба на негов роднина! С удоволствие ще се заема! На това му се вика кеф! Давай! Колко ти трябват, за да пуснем книгата веднага?

Какво? Толкова ли било просто? Докато идвах на работа сутринта, се опитвах безброй пъти да проведа същия този разговор наум и нито веднъж не се получи както сега. Вивиан не беше прочела дори ред от ръкописа на Люк. Нима бе възможно да вземе решение единствено за да подразни Джаксън?

— Земята вика Клер! — ревна Вивиан. — Попитах те колко?

— Нямам представа, все още не сме говорили за пари. Той ми даде ръкописа вчера.

— Някой от „Мадър-Холингер“ има ли го? — попита тя.

— Не, но Люк спомена, че го бил дал на друг приятел в „Еф Ес Джи“.

— Няма ли агент?

— Няма — признах аз.

Вивиан остана изключително доволна.

— Предложи му сто. Струва си всяка стотинка, защото знам, че Джаксън ще се сгърчи.

Застинах на място за момент, ала след това се съвзех, благодарих на Вивиан и излязох от кабинета й. Причините, поради които се съгласи, никак не ми допадаха, но исках да се заема с тази книга прекалено много, затова не се колебах. Добре че неприязънта на Джаксън към Вивиан като издател щеше да бъде смекчена от факта, че аз ще бъда редактор на Люк.

Петнайсет минути по-късно, след като той прие с огромен възторг предложението ни, аз официално станах редактор на Люк Мейвил.