Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (5)

Четвърта глава
Много шум за нищо^[1]

 

— Добре че дойде, Клер — изпъшка Вивиан и се отпусна на председателското място.

Ето че първият ми работен ден като редактор в „Грант Букс“ настъпи. Пропилях цялата сутрин в отдел „Кадри“, за да ми надуят главата с престижната история на „Мадър-Холингер“, а сега се бях настанила в самия край на конферентната зала — на същия стол, на който бях по време на интервюто преди по-малко от седмица.

— Ще припадна — продължи да се жалва Вивиан. — Тези шибани невежи тук… Скоро сама ще се убедиш в думите ми, Клер. Добре че вече мога да разчитам на опитна редакторка!

Мъжът до мен прочисти гърлото си. Почувствах се ужасно неловко, защото двама от така наречените невежи — мъж и жена, и двамата в средата на трийсетте — също присъстваха, ровеха из някакви папки и си водеха бележки. Те дори не трепнаха при грубата преценка, която Вивиан даде за способностите им. Изглежда дори не бяха чули думите й.

— Да знаеш, че те чакат десет книги. Започваш веднага — занарежда жената с остър глас. — От четири седмици никой не се занимава с тях, понеже редакторката напусна без предупреждение, така че сама ще се оправяш с писателите и гледай да им обясниш защо ги бавим.

— Аз… между другото, аз съм Клер — обадих се аз и протегнах ръка. Жената беше късо подстригана и беше втренчила в мен блестящи немигащи очи, които издаваха нездраво пристрастие към кофеина. Освен това бе от най-чистите представителки на бялата раса, която някога бях виждала. Кожата й бе снежнобяла, въпреки че бяхме средата на юли.

— Боже, колко грубо от моя страна! — извини се тя с усмивка. — Аз съм Дон Джефърс, главната редакторка — Вивиан я стрелна с поглед и Дон побърза да сведе очи над папката. Очевидно това бе краят на любезностите. — Значи, поемаш готварската книга, която подготвяме с главен готвач Марио, чаровника, дето върти известния италиански ресторант в Бронкс — Дон замълча и захапа крайчеца на химикалката. — Правила ли си досега готварска книга, Клер?

Въпреки че си придаваше вид на строга и непоколебима професионалистка, Дон бе приятна жена, която в момента се опитваше да прецени доколко ще ми е необходима помощ. Беше много мило от нейна страна. Никога досега не бях работила над готварска книга и макар винаги да можех да позвъня на Мара и да я попитам, ако не знаех нещо, щях да съм много благодарна, ако Дон ми подадеше ръка.

Вивиан обаче не ми даде възможност да отговоря.

— Няма никакво значение дали е правила готварска книга. Клер е умна жена, Дон, ще се оправи сама! — Вивиан се обърна към мен, лицето й бе разкривено от възмущение. — В този бизнес е пълно с кръгли идиоти, които са си втълпили, че трябва да си правил нещо поне десет пъти, за да го можеш. Не разбират ли, че хората разчитат на инстинкти.

Вивиан наистина ли нарече главната редакторка „идиотка“, при това пред мен, и то още на първия ми работен ден — още по-точно в третия час от постъпването ми тук? Погледнах Дон, готова да видя възмущението й, ала тя бе напълно спокойна.

— Втората книга, по която ще работиш — продължи Дон със спокоен и уверен глас, — е сборник от съвети…

— Знаеш ли какво? — прекъсна я гръмогласно Вивиан. — Не знам защо изобщо се занимавам с вас, Дон! В момента нямам време за твоите простотии. Твое задължение е да обясниш на Клер по какви проекти ще работи, не мое! Греъм, искам да ти кажа, че е задължение на отговорния редактор да следи в подобни моменти да няма трудности! Мама ви стара, няма аз да се занимавам с всичко! Нямам време за всички лайна и помия, дето ги забърквате! Мен ме чака многомилионна компания, която трябва да носи печалба, нещо, което вие, плиткоумни изроди, така и не успявате да разберете — Вивиан скочи от мястото си и се наведе над масата. Тънка вена на дясното й слепоочие пулсираше ожесточено.

Сърцето ми се бе качило в гърлото. Това било значи. Още отсега ли си показваше рогата?

— Разбира се, Вивиан — отвърна спокойно Дон. — Ние ще поемем оттук.

— Няма проблем — отвърна равнодушно и спокойно Греъм.

Вивиан профуча начумерена покрай масата. На вратата на залата си обърна към мен и ми отправи лъчезарна усмивка, която я преобрази.

— Ще се отбия в кабинета ти по-късно, Клер — каза мило тя. В гласа й не бе останала и следа от раздразнение. — Може да излезем да обядваме заедно през седмицата.

— С ууудоволствие — заекнах аз.

Обърнах се към Греъм и Дон и се почувствах виновна, задето тя им се беше развикала. И двамата подреждаха папките си.

Как бе възможно нито един от тях да не трепне при избухването на Вивиан? Та тя крещя с пълно гърло! Да не би нервите на тези хора да бяха от желязо? Как е възможно това да не им направи впечатление? Да не би толкова да са свикнали с обидите, че вече да не ги забелязват?

Тази последна мисъл ме ужаси.

— Втората книга — продължи Дон — са съветите на четиринайсетгодишен ученик, който поддържал три години любовна връзка с учителка. Бил на единайсет, когато се свалили. Кръстихме я „Секс уроци“, но това е работното заглавие. Естествено пуснахме на малкия опитен писател мистификатор. Карл Хауърд го дундурка. Често ползваме услугите му, защото Вивиан го харесва. Телефоните му са в папката, която ти дадох.

— Следва книгата с диети на Алекса Ханли — продължи бързо Греъм.

Да не би да недочувам, помислих си аз. Ханли не беше ли онази тийнейджърка, дето стана известна, защото беше ненормално кльощава? Клюкарските списания и вестници се надпреварваха да публикуват снимки на Алекса от Шато Мармонт, на които тя приличаше на ходещ скелет. Заглавията бяха от рода на:

„Внимание! Кльоща!“

„Да не би Лекси още да е олекнала?“

Самата мисъл Алекса Ханли да напише сборник с диети бе абсурдна. Какво ли съдържаха рецептите? Може би разхлабваща супа с кубчета лед.

— Вивиан иска книгата да е специално за тийнейджърките — уточни напълно сериозно Греъм. — Свържи се с отдела по художествено оформление, за да измислят нещо хитро, дето да хваща окото.

Той побутна нова папка. Господи! Те не се шегуваха.

— Това не е ли… нередно? — осмелих се да се обадя аз. — Това е реклама на известна личност, която очевидно има здравословни проблеми. Не е това начинът да привлечем младите момичета, които лесно се влияят от подобни неща.

Греъм ме зяпна. Беше нисък закръглен мъж с дебели очила. Имаше вид на човек, който не е свалял дрехите от гърба си поне една седмица. (По-късно научих, че е спал с тези дрехи дни наред. Наложило му се да работи с виден адвокат, който разполагал с много малко време, затова Греъм сложил походно легло в кабинета си и винаги когато му оставало малко време, дремвал. Не се бил прибирал от миналия петък.)

— Вивиан купи книгата на Алекса — побърза да ми обясни той и отвори със замах следващата папка. Очевидно нямаше място, за какъвто и да е коментар.

През следващия час Дон и Греъм ме запознаха с проектите, които трябваше да поема. Всяко изречение започваше с „Вивиан иска“, „Вивиан настоява“ или „Вивиан каза“.

Вече ми беше ясно. Ако можех да съдя по тези първи десет задачи, от мен се искаше да се съобразявам с желанията на Вивиан. Добре. Тъкмо ще разбера подхода й на работа, реших аз. Не че горях от желание да се занимавам с поверените ми книги. Нито една от тях не бе в състояние да разпали творческия ми интерес. Щях да проявя повече инициатива и амбиция, когато работех над книгите, които сама намерех.

— Разбра ли всичко? — попита Дон и почукна по масата с молива.

— Струва ми се, че да. Ако имам въпроси, просто ще…

— Ние с Греъм може и да успеем да отговорим на някои от въпросите ти. Въпреки че цялата информация, която ти е нужна, е в папките. Успех, Клер. Знам, че не е никак лесно да поемеш вече започната работа — по устните й пробягна нещо като усмивка, Греъм кимна и двамата се изнизаха от залата. Оставиха ме сама с папките.

Време бе да запретна ръкави и да се хвана на работа.

Имаше обаче един незначителен проблем. Нямах никаква представа къде се намира кабинетът ми. Нито пък как да стигна до дамската тоалетна. Останах на масата с надеждата да измисля какво да правя.

— Много се извинявам — Дон надникна в конферентната зала. — Ела с мен. Ще те разведа набързо.

 

 

— Поздравете новата редакторка — започна Дон и аз махнах на насядалите около масата. Започваше първата ми редакторска оперативка. Вече бе третият ми работен ден в „Грант Букс“. — Клер идва от „П&П“. Радваме се, че ще работим заедно, Клер.

Усмихнах се с огромна благодарност на Дон и бързо се огледах с надеждата да забележа още някое приятелски настроено лице. Хм. Бях заобиколена от уморени, напрегнати хора. Повечето дори не си направиха труд да се обърнат към мен. Фил Стърн, старшият редактор, с когото се запознах онзи ден, докато Дон ме развеждаше из офиса, бе единственият, който ми се усмихна искрено.

Редакторските оперативки са обичайни в нашия занаят. В „П&П“ присъстваха служители от всички отдели — и редактори, и хора от рекламата, и от авторски права, — за да задават въпроси, да споделят проблемите си, да докладват за свършената работа, да искат още време и като цяло да разберат докъде са стигнали нещата. Очаквах тези ежеседмични срещи с огромно удоволствие главно заради чувството за хумор на Гордън.

Доколкото успях да преценя от кратката обиколка из редакцията с Дон, редакторските оперативки в „Грант Букс“ щяха да са коренно различни. Първо, новите ми колеги не бяха никак общителни — или може би трудно приемаха новопостъпилите. След като Дон почука на всички затворени врати, редакторът, скрил се вътре, подаваше подозрително глава, подаваше ми ръка, след това бързо се скриваше отново. За разлика от колегите в „П&П“, които отделяха по малко време, за да си поприказват с теб, служителите в „Грант Букс“ не подаваха носове от кабинетите си по цял ден, показваха се единствено за да похапнат, да си купят вода или да отидат до тоалетната.

Моят кабинет се оказа значително по-голям, отколкото очаквах, с изглед към центъра. Нямаше нищо общо с теснотията, на която бях свикнала през изминалите пет години.

— Предлагам да започнем без Вивиан — заяви бързо Дон. Думите й нарушиха мълчанието и привлякоха вниманието ми. Тя се обърна към Карън Хефернън, талантливата директорка на художествения отдел. „Грант Букс“ се славеше с необичайните си нестандартни корици. Вивиан имаше важна роля в художественото оформление, но и заслугата на Карън не беше малка. Бях силно впечатлена от нея. Дребна, симпатична, на двайсет и няколко, Карен преливаше от идеи и дързост. На вчерашната оперативка, без дори да се поколебае, тя се опъна на Вивиан и успя да я накара да промени мнението си. Прямотата и напористото й отношение много ми допаднаха.

— Никак не й харесва корицата на „Камшици и вериги“ — заяви Дон. — Тя обади ли ти се? Искаше да се свърже с теб. Никак не й хареса.

Карън въздъхна дълбоко.

— Да, да, знам. Работя по въпроса. За кога трябва да е готов каталогът?

— За миналия четвъртък — отвърна Дон, след като погледна записките си.

Греъм, настанил се на председателското място на масата, прочисти гърлото си, за да привлече вниманието на останалите.

— Кой се занимава с новия проект за филмите за възрастни?

Огледах насъбралите се и веднага се усетих, защото тя се беше изчервила цялата.

— Аз — обади се Мелиса, една от помощник редакторките, завършила колеж едва преди няколко седмици. — Вивиан ми го възложи преди час.

— И? Казвай! Какво мислиш? — попита нетърпеливо Греъм.

Мелиса сведе глава над бележника, оставен на масата. Гледаше го толкова напрегнато, че очаквах всеки момент да се помести. Личеше, че е срамежлива и се притеснява да говори пред насъбралите се генерали, още повече че трябваше да обяснява за създаването на порнофилми.

— Ами… доста е… грубичко — обясни след кратко мълчание тя. — Всъщност, доста несвързано е. Ако имам възможност да довърша книгата, защото ще се наложи да преместя крайната дата…

— Много ми помагаш, Мелиса — изсумтя саркастично Греъм. — Въпросът ми беше дали ще се продава? Нали това се иска от вас — помощник-редакторите. Ние и сами ще се оправим с написания бълвоч. Това е наша работа, да оправим простотиите — никой ли не ти е казал досега? От теб искам да ми кажеш дали книгата ще се продава. Вие, помощниците, така и не се научихте, че когато Вивиан ви даде нещо да четете, то е на първо място. Зарязвате всичко останало. Недейте да й губите безценното време. Тя иска да й представите грамотно написана преценка дали книгата ще върви на пазара, затова трябва да й я представите веднага! — по бузите на Греъм бяха избили червени петна с цвета на варено цвекло.

Забелязах как Фил Стърн извива очи към тавана.

— Много се извинявам, аз… — Мелиса бе силно притеснена.

Усмихнах й се окуражително и си казах, че трябва на всяка цена днес следобед да намеря време да си побъбря с нея.

Преди злостните забележки да продължат, вратата на конферентната зала се отвори със замах. Вивиан влетя в стаята. Фил скочи от мястото си, за да й направи място да седне. Насъбралите се не смееха да гъкнат.

Вивиан притежаваше едно изключително опасно качество. Приличаше ми на развилняло се торнадо, което се приближаваше с опасна бързина откъм хоризонта. Не можеш да откъснеш очи от природната стихия, въпреки че усещаш с всяка клетка на тялото си надвисналата беда.

— Събрали сте се, а? — изгледа тя начумерено групата. Отметна коса през рамо с такава сила, че чух свистенето й. Някои от редакторите се усмихнаха притеснено и се наместиха на столовете си. Часовникът ни стената тиктакаше шумно. Сякаш присъствието на Вивиан бе парализирало присъстващите.

Най-сетне Дон се съвзе.

— Здравей, Вивиан! — поздрави тя. — Днес ни чакат доста задачки.

Ако човек наблюдаваше сцената на екран без звук и някой го помолеше да познае какво е казала Дон, съдейки по изражението на Вивиан, всеки би предположил, че редакторката бе казала нещо много обидно. Вивиан не отговори на Дон, но лицето й се сгърчи така, сякаш бе подушила развалено месо.

Настъпи ново мълчание. Дон сведе поглед над бележника си.

— Както сигурно сте чули — обади се най-сетне Вивиан, изговаряйки всяка дума много внимателно, сякаш я изплюваше, компанията настоява да увелича заплатите на асистентите. — Цял час висях на телефона да се обяснявам с отдел „Кадри“ и се опитвах да разбера защо, по дяволите, да им се плащат по-високи заплати от бюджета ми, предназначен за редакторите, след като миналата година те се нагъзиха, за да ги наебат профсъюзите — гласът й ставаше все по-пронизителен. — Очевидно са решили да ме повлекат надолу със себе си! Както обикновено! Тази компания ме изцежда до последната капка! Както и да е. Помощници, получавате допълнителна стотачка на месец. Гледайте да си я заслужите.

Всички на масата бяха свели глави и не смееха да я погледнат.

— Хайде, казвайте! — сопна се Вивиан. — Какво трябва да знам за тази седмица? Почвайте и да ви чуя един след друг.

Сцената, която последва, ме шокира. Гледах в пълно недоумение как група доказали се професионалисти заекват и сринат с наведени глави. Сякаш целият персонал се сгърчваше под огнения поглед на Вивиан.

Една-единствена жена — великолепна блондинка с орлов нос, съвършен грим и елегантен черен костюм, остана напълно спокойна и заговори уверено, когато дойде редът й. Тя бе пример за самообладание, като се започне от семплите, но очевидно скъпи ниски обувки и се стигне до наситенорозовия маникюр. Не се бях запознала с нея по време на обиколката с Дон и сега искрено се надявах да се окаже приятелски настроена.

— И накрая, Вивиан, успях да убедя автора, че цената на редактора, фотографа и рекламата ще са от аванса му, въпреки че се бяхме съгласили да покрием всички разноски — заяви накрая жената, очевидно доволна от себе си.

— Естествено, Лулу — измърмори разсеяно Вивиан. След това впи поглед в мен.

— Клер! — започна въодушевено тя. — Запознахте ли се всички с Клер?

Насъбралите се закимаха, ала никой не посмя да вдигне очи.

— Здравейте, всички — започнах ведро аз. — Много се вълнувам…

— А, да, Вивиан, забравих да спомена, че „Юнивърсъл“ проявяват огромен интерес към „Стриптийзьорката в расо“ — прекъсна ме жената, която очевидно се казваше Лулу.

— Ще ме кажеш по-късно — сопна се Вивиан. — Не чу ли, че Клер говори?

Набързо споменах някои от проектите, с които се бях заела, плюс две книги, които се готвех да привлека за издателството, и Вивиан грейна така, сякаш току-що бях успяла да разбия атома на съставните му части.

— Браво бе, Клер! — възкликна тя. — Надявам се всички на тази маса да се научите какво е инициатива. Едва от няколко дни е при нас и вече сама ни осигурява книгите! Такива хора ми трябват… с хъс и усет!

След тези думи Вивиан стана от стола с едно-единствено движение и изфуча от конферентната зала. Оперативката не бе приключила и от изражението по лицето на Дон разбрах, че е искала да обсъди важни въпроси с Вивиан. Въпреки това никой не помръдна от мястото си.

Когато Вивиан излезе, Лулу ме погледна зверски.

— Радвай се на славата си, Клер, защото няма да бъде задълго — ухили се тя. В гласа й личеше истинска злоба и аз неволно ахнах.

Изглежда, никой не бе чул обидните й думи. Останалите служители на „Грант Букс“ се заизмъкваха от залата без дори да ме погледнат.

— Кажи как върви, малката? — Фил Стърн надникна в кабинета ми. Сигурно бе пет, не повече от седем години по-голям от мен, ала торбичките под очите му го състаряваха. Гъстата му коса бе прошарена.

— Добре съм, благодаря — отвърнах неуверено аз. Заядливата забележка на Лулу все още ми държеше влага, ала едва ли бе много разумно да наливам масло в огъня, като обсъждам случката.

— Не се притеснявай за Лулу — Фил се настани на стола до бюрото ми. — Известно време беше любимката на Вивиан. А и този кабинет беше неин. Една от подлярските маневри на Вивиан е да ни мести от кабинет в кабинет и така създава в нас усещането, че ни повишава или понижава. Както и да е, Лулу и без това беше навирила прекалено много нос. Ще й мине. Амбициозна е до полуда.

Кимнах, все още потисната, въпреки това благодарна на Фил за успокоението.

— Благодаря. Знам, че понякога имаш нужда от време, за да опознаеш колегите си. Някой ден ще омекне.

— Де да беше така. С нея трудно ще се разбереш. Лулу е посветила живота си на Вивиан Грант и ще премаже всеки, който се опитва да застане на пътя й. Тя е изключение. Останалите са много по-приятни, отколкото са ти се сторили в началото. Работата е там, че оборотът на „Грант Букс“ е невероятен и понякога колегите нямат нито време, нито сили да се сприятеляват с новопостъпилите. Повечето са нови, като теб, а онези, които са се задържали по-дълго, вече са се уморили да поздравяват и помнят новите редактори, които се сменят на всеки три седмици. Тук трудно можеш да хванеш края кой постъпва и кой напуска. Сама ще видиш. Не им се сърди. Всички са страхотни хора — е, с изключение на Греъм и Лулу, — сама ще усетиш, стига да се задържиш достатъчно дълго, за да направят усилие да те опознаят.

Усмихнах се.

— Благодаря ти, Фил. Много ти благодаря, че ми каза.

— А, да, още един съвет — кимна Фил, наведе се напред и зашепна: — Да ти кажа как да се оправяш с Вивиан. Сама си разбрала, че това тук не е най-спокойното и приятно място за работа. Тя не е от лесните шефове и хората трудно издържат.

— Чух разни неща — признах аз. — Сигурна съм, че са доста преувеличени.

Фил се засмя мрачно.

— Не бъди толкова сигурна. Не се опитвам да те стресна, Клер, но искам да те уверя, че повечето от онова, което си чула за Вивиан — дори най-ужасните клюки, — съвсем не са преувеличени. Може и да си мислиш, че не е нормално, но има бивши служители, на които отдел „Кадри“ е платил щедро обезщетение при условие, че ще си държат езика зад зъбите. Накарали са ги дори да подпишат нотариално заверена клетвена декларация за поверителност.

— Какво? — усетих как по гърба ми пролазва студена тръпка. За какво ставаше въпрос? Да не би в склада да криеха трупове? Да не би на Коледа да принасяха човешки жертви? Имах чувството, че съм попаднала на летен лагер, а Фил е възпитателят, насочил фенерче право в лицето ми.

— Някой друг път, когато остане време, ще ти кажа — отряза ме той.

— След като тук е толкова зле, ти как успя да се задържиш толкова години?

Фил се ококори невинно.

— Спазвам петте задължителни правила в „Грант Букс“. Казаха ми ги, когато постъпих, и сега ще ги предам на теб.

— Фил, ти да не би да си учил актьорско майсторство в колежа?

— Да, в „Обърлин“, как разбра? — попита той, искрено изненадан.

— Имах предчувствие — разсмях се аз. — Извинявай, че те прекъснах. Кажи ми кои са петте задължителни правила в „Грант Букс“.

Фил прочисти гърлото си и вдигна показалец.

— Първо. При никакви обстоятелства не давай нито на нея, нито на човек от екипа домашния си телефон, независимо от причината. Да знаеш, че след това няма да имаш мира.

— Така ли? — асистентката на Вивиан ми беше пратила имейл днес сутринта с молба да й кажа телефоните си, но не ми беше останало време да й отговоря. — Ами ако…

Фил ми се закани с пръст.

— Дай й номера на мобилния си. Да не си посмяла да й кажеш телефона си вкъщи! Разбрахме ли се?

— Да, разбрах.

— Второ правило. Не се доверявай нито на Лулу нито на Греъм. На него дори още по-малко — помощник-редакторите са го кръстили Химлер. Всеки път, когато Вивиан го обиди, той си го изкарва на нещастните помощник-редактори. Истериите му са не по-малко известни от нейните. Някой ден ще го видиш, да те предупредя още отсега, че е наистина ужасно. Същото важи и за целия отдел „Кадри“. Там са истинска сбирщина от гадове. Ще те накиснат в лайната, стига по този начин да се докарат пред Вивиан.

— Ясно — отвърнах немощно аз.

— Трето правило… — Фил бръкна в джоба си, извади визитка и ми я подаде. — Трябва ти добър психоаналитик. Започни да ходиш на терапия още отсега. Тази жена работи със служители на „Грант Букс“ от години, така че знае какво да прави. Скъпа е, застраховката не покрива подобни разходи, но отдел „Кадри“ ще платят. Благодарение на „Грант Букс“ децата й завършват най-престижните гимназии, а и това е най-малкото, което „Кадри“ могат да направят за теб.

— Благодаря, но аз май нямам нужда…

— Да, сигурен съм, че в момента нямаш — прекъсна ме Фил. — Почакай малко и сама ще се убедиш. Четвърто правило. Не твърдя, че телефоните се подслушват. Просто те предупреждавам, че е желателно да излизаш извън сградата, когато провеждаш личен разговор.

— Чакай, Фил, да не би да се опитваш да ми кажеш…

— И последно… Златното правило… — прошепна поверително Фил. — Когато Вивиан се разбеснее, никога, абсолютно никога не я гледай в очите. Ако размаха томахавката, наведи се ниско.

— Томахавката ли? — ахнах аз.

— Виж, Клер, знам, че говоря като истински страхливец — обясни той, — но когато Вивиан изпадне в амок, само ще влошиш нещата, ако вземеш да й се озъбиш. Не се разправяй с нея. Не си подлагай врата. Просто се спотайваш някъде и си трайкаш.

Телефонът ми звънна. На дисплея се изписа номерът на Вивиан. Двамата с Фил го погледнахме.

— За вълка говорим… — измърмори той и се измъкна от кабинета ми.