Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (11)

Десета глава
Врява и безумство^[1]

— Клер!?

Вдигнах рязко глава от бюрото си. Кървясалите ми очи се присвиха гневно на флуоресцентната светлина. Пак ли? Главата ми пулсираше от болка и исках да я отпусна съвсем за кратко, ала като гледам малката локвичка слюнка, която бе покапала върху ръкописа, над който работех, изглежда, съм поспала малко. Нищо чудно, като знам, че почти не бях спала снощи заради най-въодушевяващата тема в момента — мемоарите на мъжа с най-големия…

— Чуваш ли, Клер? — прогърмя интеркомът отново. Гласът на Вивиан беше враждебен и недоволен.

— Тук съм, тук съм — измърморих аз и натиснах червеното копче.

— В кабинета ми — изрева тя. — Веднага!

В кабинета й ли? Стомахът ми се сви болезнено при тази мисъл. Бях успяла да не се мяркам в онова змийско гнездо цяла седмица. Вече мина един безкраен адски месец, откакто Вивиан ми се развика за пръв път, и сега се опитвах да изкарам деня, без да ме вижда и чува. И без това ме обиждаше, когато и както пожелаеше по интеркома, докато в кабинета, натруфен като палат, където температурите бяха много под нулата и стените бяха изолирани, тя се развихряше както си иска.

— Идвам веднага — отвърнах аз. Умората ми се стопи пред обхваналата ме паника. Бързо прокарах пръсти през пуснатата до раменете ми коса, мита за последен път преди три дни (бях пожертвала хигиената в името на работата), и реших, че е най-добре да я прибера на кок с някой молив.

След това се погледнах и чак сега забелязах, че без дори да помисля, съм си облякла първата блуза, която съм напипала — същата черна блуза с копчета отпред, която бях облякла миналия петък, ден, в който стресът май ми дойде повечко. Блузата изглеждаше като извадена от боклука, да не говорим, че от нея лъхаше на пот и застояло.

Докато пристъпвах към вратата, мярнах огромния календар на стената. Януари — най-сетне бях влязла в седмия месец от работата си в „Грант“. Това бе средата. Коледа дойде и си отиде, горката мама седя до мен на канапето и ме наблюдаваше как работя… така беше и на Нова година. Графикът на Рандъл беше същият като моя, но той поне успя да отдели малко време, за да пие кафе с нас с мама. Не беше много, но поне най-сетне се запозна с мама. Тя реши, че новият ми приятел е свестен. Знам, че все още се тревожи заради преместването, но се старае да ме подкрепя.

Задрасках и понеделника на календара. Извоювана с много труд чертичка. Върховният момент на всеки ден бе задраскването му в календара, а след това радостта от отминаващите дни и седмици. Понякога се чувствах като затворник, който маркира дните по стената на килията си, ала обикновено това е начинът да се почувствам по-добре, защото всяка червена чертичка ме доближава до самоналожената едногодишна присъда в „Грант Букс“.

Началото на новата година бе повече от противно. Списъкът ми с наследени от други колеги книги бе нараснал на трийсет и две — напоследък текучеството бе направо неудържимо. Следващата седмица бе маркетинговата ни конференция, затова трескаво се опитвах да направя нещо, каквото и да е, за да представя книгите от списъка си. Това означаваше да отложа срещата си с Рандъл. Снощи, например, стоях тук до 3,30 ч. след полунощ. Този уикенд щях да се преместя официално благодарение на Диърдри и Лусил, които заедно уточниха всички подробности. Лусил бе невероятно щастлива, че ще живея в грях със сина й. Тя дори свикна да звъни в офиса ми по няколко пъти на ден, за да обсъжда разни неща около преместването (като например дали предпочитам закачалки, облечени в сатен или коприна, за новия си гардероб).

— Мама ти стара, Клер, ти къде се завря? — избръмча отново интеркомът. — Когато кажа веднага, ти да не би да си въобразяваш, че говоря празни приказки?

Ръцете ми трепереха. Лявото ми око потръпваше от новопоявил се тик. Трябваха ми пет секунди, за да се взема в ръце. Стомахът ми отново се сви. Какво бях направила, за да предизвикам гнева на Вивиан тази сутрин? Както обикновено, шефката ми бе подготвила тежката артилерия.

Поех си дълбоко дъх и поех по лабиринта от коридори към кабинета на Вивиан, подминах кабинета на Лулу и не се сдържах да погледна към вратата. Съвсем наскоро Вивиан размени кабинетите ни и ме завря в кутийка без нито един прозорец, а Лулу получи стаята с големите прозорци.

Зад безупречно подреденото й бюро Лулу пиеше кафе, купено от „Старбъкс“, и не вдигаше глава от клавиатурата. Косата й бе съвършена като на Дженифър Анистън (дълга, права, без нито един щръкнал косъм), а яркожълтият й пуловер изглеждаше чист.

Дяволите да я вземат.

Като дете наивно вярвах, че когато порасна, няма да ми се налага повече да се разправям с побойника на класа, нито пък с любимците на учителите, ала през последните седем месеца натрупах стабилни доказателства, че тези неприятни личности стават все повече с напредването на годините. Вивиан бе превъплъщение на най-злобните побойници от училище — от онези, които с удоволствие биха наврели главата на някое дете в тоалетната, за да му откраднат парите, да го сритат и да обидят майка му. А пък Лулу беше трийсет и няколко годишната версия на въртиопашката и подмазвачката на класа, нетърпимо съвършено създание, което винаги седеше на първия чин и вдигаше с готовност ръка, за да отговори на всеки зададен от учителката въпрос. На пръв поглед бе невероятно амбициозна, докато в себе си таеше гняв и несигурност. На такива хора не биваше да се има доверие.

Фактът, че Лулу отново бе станала любимката на Вивиан — а мен ме заточиха в забвение, — съвсем не ме накара да я заобичам. Всичко бе повече от ясно. Лулу бе в онзи кратък списък от хора, които нямах нищо против да спусна с парашут в центъра на Могадишу.

— Фил! — възкликнах аз, когато се сблъсках с него точно пред кабинета на Вивиан. Днес изглеждаше особено съсипан. Напоследък не се бяхме виждали често, защото и той имаше няколко спешни големи заглавия.

— На твое място не бих влязъл там, освен ако не се налага — предупреди ме Фил. — Драконката е обезумяла от глад.

— За съжаление тя лично ме призова — преглътнах с усилие буцата, надигнала се в гърлото ми. Когато Вивиан беше в по-лошо от обичайното си настроение, единственото ми желание бе да побягна и да се покрия някъде. Прегърнах Фил. — Няма нищо, приятелю. Не го приемай лично.

— И ти — той въздъхна и се затътри с бавна стъпка по коридора.

Поех си дълбоко дъх, натиснах с рамо тежката врата към кабинета на Вивиан и влязох. Както обикновено, тук цареше непоносим студ и аз веднага усетих как устните ми посиняват, а косъмчетата по ръцете ми настръхват. Вивиан говореше по телефона и вдигна пръст, за да ми подскаже да изчакам. Седнах на канапето с изпънат гръб.

Спомних си уютния кабинет на Джаксън в „П&П“, меките кожени канапета, приятната светлина, семейните снимки, лавиците по стените, пълни с книги, старите пишещи машини. Много вечери, когато работех над някой ръкопис, си купувах нещо за ядене, настанявах се в едно от креслата и четях часове наред, докато Джаксън работеше на бюрото си. Мара често правеше същото. Кабинетът му бе нещо като семейна библиотека. А ние се чувствахме като част от голямо семейство.

Това обаче бе минало.

Сега бях заобиколена от черните кожени кресла на Вивиан, които бяха удобни като пейки в парка. Светлината блестеше ослепително, произведенията на изкуството залягаха на някакви фалически символи — все небостъргачи, щръкнали над Ню Йорк. Нямаше книги, вместо тях се виждаха стъклени витрини. Във витрината най-близо до мен бе поставено първото й издание на „Принца“, а от другата страна на канапето бе първото й издание на „Щастливата проститутка“. Човек лесно можеше да прецени шефката ми по книгите, които толкова много обичаше.

— Нерез нещастен, ти нямаш никаква представа какви ги дрънкаш. Господи! Номинирали са те за една национална награда и вече си въобразяваш, че… — Вивиан замълча, което бе нетипично за нея, ала дългият й нокът забарабани истерично по бюрото, също като мощна картечница.

Приличаше ми на гангстер от старата школа: небезизвестните костюми на тънко райе с огромни ревери, пръстен със скъпоценен камък на малкия пръст, цял отбор безгръбначни служители от отдел „Кадри“ на „Мадър-Холингер“ се въртят около нея и не смеят да кажат и дума накриво. Неведнъж ми беше минавала мисълта, че някоя сутрин като нищо може да се събудя до отрязана конска глава, навряна в леглото ми.^[2]

Ако някой я ядосаше, Вивиан бе готова да го унищожи, с каквито средства й попаднат в момента. Тя прекратяваше договори, когато й скимнеше, съсипваше репутацията на хората, изпадаше в истерия. Най-лошото бе, когато Вивиан откриеше огън по човек, уж обидил я с нещо. Тогава тя сравняваше нещастника със земята, а никой не беше наясно какво може да предизвика острата форма на параноя, от която страдаше. Според Вивиан всички си бяха наумили да я прецакат, да я окрадат, да подронят авторитета и положението й.

— Какво каза? — изръмжа тя в слушалката и ми даде знак да продължа да чакам. — Дай да се разберем веднъж и завинаги, лайнян нещастнико. Аз не съм просто гаднярка, аз съм най-голямата гаднярка, която си срещал през жалкия си животец. Ако не получа ръкописа до четвъртък… да, за този четвъртък говоря… ще разбереш на бърза ръка, че аз съм гаднярката, която ще ти ореже целия аванс. Схвана ли? Пет пари не давам, че на майка ти й оставали часове на този свят…

Тя тресна телефона, след това позвъни на Тад, асистентът й за деня (той беше на двайсет и четири, манекен на бельо, който днес сутринта бе написал „афтор“ в някакъв имейл до редакторите в издателството).

— Задраскай Хайръм Питърс от контактите ми — излая тя по интеркома. — Педераст гърбав.

О, не. Горкият Хайръм. Фил направо ще се поболее. Беше положил огромни усилия, за да задържи Хайръм в издателството. Последният роман на Хайръм бе номиниран за национална литературна награда, той бе известен, харесваха го много, да не говорим, че бе един от най-милите хора, които познавах, Фил бе споменал, че Хайръм закъснява с предаването на последния си ръкопис две седмици, защото майка му била тежко болна — нещо, което накара Вивиан да присвие очи и да го нарече „педераст гърбав“.

Вивиан обърна ледения си поглед към мен и аз усетих как кръвта ми се вледенява.

— Ти видя ли корицата на „Поверително от Белия дом“? — попита тихо тя. Прекалено тихо.

Спомних си едно от последните предавания по канал „Експлорър“. Група плувци бяха наблюдавали как акулите кръжат около тях почти цял час, ала чак когато те престанали да кръжат и перките им се скрили под водата, те разбрали, че са в голяма беда. Както предполагали, акулите изплували от дълбокото, раззинали челюсти, за да се вкопчат в краката им. Един-единствен плувец бе оцелял и разказваше преживяния ужас. Тишината не вещаеше нищо добро. Акулата Вивиан се готвеше за атака.

— Ами, да, Вивиан, видях я. Според мен Карън се е справила чудесно. Корицата е въздействаща, цветовете са отлично подбрани… — прочистих гърлото си, докато се опитвах отчаяно да измисля някой подходящ епитет. Още в самото начало на кариерата си научих, че издателският бизнес се крепи на гръмки епитети. Ръкописът не беше добър или лош, той беше „експлозивен, възхитителен, уникален или несистематизиран, банален, елементарен“. — Провокативни са — заявих накрая аз. Карън бе шефката на художествения отдел, много талантлива и изобретателна, но когато тази сутрин чух приглушените ридания иззад затворената врата на кабинета й, предположих, че Вивиан я е накълцала на парченца. Аз лично останах очарована от корицата, която Карън бе направила за „Поверително от Белия дом“, както и всички останали, които я видяха.

— Провокативна ли? Наистина ли мислиш, че е провокативна? — гласът на Вивиан изригна извън пределите на кабинета. Крясъците й се чуха сигурно и на улицата. — Честно да ти кажа, Клер, ти не би познала нещо провокативно дори да ти се представи, а след това да те захапе по задника. Значи продължаваш да се спотайваш в измислената си кула от слонова кост. Няма нужда да ти казвам, че е повече от отвратителна. Отвратителна! Това е най-нескопосаната корица, която съм виждала през живота си. А ти, като ре-дак-тор-ка би трябвало да дадеш някаква насока за художественото оформление и да се увериш, че празноглавата глупачка е разбрала смисъла на шибаната книга! Ти си тази, която е длъжна да контролира целия процес, Клер.

Неволно ахнах. Вивиан притежаваше невероятното умение да произнася името ми като псувня.

— Как е възможно да съм единствената тук, която разбира нещо? — крещеше тя, а очите й блестяха диво.

В девет от десет случая Вивиан пробутваше три изтъркани тиради: 1) Как е възможно да съм единствената тук, която разбира нещо; 2) Аз да не съм скапаната ти майка? 3) Защо се налага да върша смрадливата работа на всички тук? Или, ако извадите голям късмет, щеше да ви натресе нещо ново и напълно неочаквано.

— Извинявай, Вивиан — измрънках аз. — Ще се отбия при Карън веднага. Вината е моя. Трябваше да я въведа по-добре в книгата — двете с Карън бяхме обсъждали корицата няколко пъти, а тя бе прочела целия ръкопис. Корицата, която тя направи, много ми допадна. Беше достойна за награда. Само че да се опъвам на Вивиан беше напълно безсмислено, а и Фил ме посъветва да си мълча.

Надявах се двете с Карън да измислим нещо, което да одобри. Това означаваше някое сгърчено от похот голо тяло, ала въпросната книга бе една от малкото, в която не се говореше единствено за секс — така че се налагаше да сме по-изобретателни.

— Не мога да ви върша тъпата работа — продължи да крещи Вивиан. След това се обърна към компютъра си. Предположих, че това е знак да си вървя и бавно заотстъпвах към вратата, сякаш Вивиан бе диво животно, чиито хищнически инстинкти могат да се събудят и от най-незначителното движение.

— Да не си болна, Клер? — попита Лулу, когато я подминах край автомата за вода. — Много си бледа. Я чакай… да не би да е защото в кабинета ти не влиза никаква светлина? — тя запърха с мигли, преструвайки се на загрижена.

— Добре съм, Лулу — отвърнах аз и отново стиснах зъби.

Останалата част от деня премина в срещи, гневни обаждания от агенти и отхвърляне на огромно количество работа. Така и не разбрах кога е минал обяд, сигурно нямаше да усетя и времето за вечеря, ако ръцете ми не бяха започнали да треперят на клавиатурата. Затова посегнах към недояден „Сникърс“, който бях оставила преди седмица в едно от чекмеджетата. Помолих Дейвид да не ме свързва с никого, освен с Вивиан и отхвърлих доста работа. Към десет вечерта реших, че е крайно време да си тръгвам.

Въздухът навън ми се стори свеж и приятен. Беше толкова приятно да усетя студа. Зимата скоро щеше да отстъпи на пролетта и още един сезон щеше да премине, докато аз работех по четиринайсет часа на ден. Реших да повървя до станцията на метрото, просто за да се пораздвижа малко, прегърнах чантата си, пълна с ръкописи, с които трябваше да се заема у дома.

Днес сутринта Рандъл замина на важна среща в Лондон. Не съжалявах, защото това бяха последните ми вечери в гарсониерата. Имах чувството, че това е краят на една ера.

В този момент си спомних, че съм забравила да позвъня на Люк Мейвил. Беше ме търсил днес сутринта, но денят ми отлетя неусетно и аз така и не се сетих да му звънна. Извадих мобилния телефон, въпреки че бе прекалено късно, за да звъня. Люк се обади на второто позвъняване.

— Здрасти, Клер се обажда. Извинявай, че те безпокоя в този час, просто не ми остана нито една свободна секунда и исках да ти кажа, че до края на следващата седмица ще бъда готова с редакцията. Извинявай, че те забавих толкова много… просто напоследък е голяма истерия.

— Ще приема напълно ненужното извинение, ако се видим да изпием по нещо — заяви Люк. Чувах гласове около него. — Аз съм на Пери стрийт, много близо до вас. Искаш ли да се видим в „Адърум“?

— С удоволствие — отвърнах аз и едва сега си дадох сметка, че тъкмо затова съм му се обадила. Трябваше да се видя с приятел. И да пийна нещо.