Барбара Делински
Случайна жена (6)

Пета глава

Попи беше притеснена, фурната отдавна бе изстинала, ароматът на кленовите сладки започваше да отслабва, чашите от мляко бяха измити и момичетата скоро щяха да поискат да вечерят, което само по себе си не представляваше проблем. С радост щеше да им приготви вечеря, но те чакаха баща си.

Тя — също, ако не за друго, поне да разбере какво става. Приятелите й бяха започнали да се обаждат тук, но и тя не знаеше много повече от тях. С всеки следващ разговор тревогата на момичетата растеше. След първоначалния порой от въпроси сега просто седяха мълчаливо до инвалидната й количка. Почете им, но те бяха разсеяни и не им беше интересно. Опита се да ги заинтригува с кукленото селище в съседната стая, но скоро и то им омръзна. В момента, притихнали и смълчани, гледаха телевизия. Дори Барни^[1] не можеше да изтръгне от тях усмивка.

Попи едва чу шума от пикапа на Мика, когато децата скочиха и хукнаха към вратата. Остана вътре и го изчака отново да ги прибере. Лицето му беше смъртнобледо, а очите му — толкова тъмни, че тя потръпна. От години не бе виждала тези очи така помръкнали. Пламъчето, което Хедър бе разпалила у тях, бе угаснало.

Момичетата седяха до вратата, наблюдаваха баща си и чакаха.

Попи изви вежди, за да го подкани да говори.

Мика просто поклати глава и се запъти към кухнята.

* * *

Докато стигне до пикапа, прибере останалите си неща и си проправи път обратно към хижата, Грифин ужасно измръзна. Имаше нужда от топлина — и то много силна, — но всичко в хижата беше студено от дълго време и топлината от печката се разпространяваше бавно.

Трябваше да се бори със замръзналите и покрити със сняг връзки и със скованите си пръсти, за да свали ботушите си, след това обу два чифта чорапи и сухи джинси. Навлече пуловера, с който бе загърнал главата си, върху онзи, с който беше облечен, а шапката с емблемата на „Янките“ отново кацна върху главата му. Освети с фенера всяко кътче на хижата, но така и не успя да намери централния бушон, за да пусне тока.

Без електричество разполагаше с около два часа, преди батерията на компютъра му да се изтощи. В дългосрочна перспектива това щеше да се окаже проблем, но на първо време най-голямото му притеснение беше студът.

Затова отново огледа хижата. Този път откри кутия керосин и газена лампа. Запали я и отиде в банята. Беше мъничко помещение с миниатюрна мивка, тоалетна чиния и с душ кабина, която също би била твърде малка, ако имаше какво да я затваря, но на Грифин му беше все едно. Последното му желание в момента бе да си взима душ. Достатъчно трудно бе успял да свали мокрите си джинси и да обуе сухи. Мисълта да се съблече в стая, която изглеждаше и беше студена като хладилник, не му се стори никак привлекателна.

Но с тоалетната нещата стояха иначе. Само дето нямаше вода. Натисна сифона върху казанчето. Нищо. Същото стана и когато се опита да пусне вода в мивката. Отново нищо.

Трябва само да поразръчкаш малко тръбите с длетото за лед от вътрешната страна на вратата, беше му казал Чарли, затова Грифин тръгна да търси въпросното длето. Да, беше си на мястото, точно зад вратата, между брадвата и една лопата. Взе го и се огледа. Да поразръчка малко тръбите ли? Кои тръби?

Тогава му хрумна, че са му скроили номер. Ако Джон не познаваше капаните в хижата на Литъл Беър, Чарли със сигурност ги знаеше. Искаха да се провали и да хукне да търси помощ на сушата.

Е, нямаше да им достави това удоволствие. Пусна длетото до вратата, напъха крака в мокрите си ботуши и без да ги завързва, излезе навън и се облекчи върху купчината дърва. Тъкмо се връщаше по стъпките си, когато забеляза генератора ниско долу до задната страна на хижата. Победоносно се запъти към него и го почисти от снега. Провери пропана и маслото — не беше глупак. След това намери пусковата ръчка и я завъртя. Нищо не се случи, затова дръпна отново втори и трети път. Боеше се, че може да е задавил генератора, затова изчака, но пак не постигна никакъв успех.

Ритна го за собствено удовлетворение и се върна вътре, където печката вече бе започнала да затопля пространството в непосредствена близост. Грифин си каза, че това е добър знак, и понеже изпитваше нужда да държи нещата под контрол, взе една тенджера от кухнята и се залови да затопля супата върху печката.

Тъкмо успя да я притопли, когато осъзна, че тихото драскане, което чува, не идва от съда.

* * *

Попи спря пред дома на Каси на път за вкъщи и свирна с клаксона. Каси притича навън без палто, бързо се вмъкна в колата и затвори вратата.

— Какво става? — тихо попита Попи.

Мълчанието на Мика я бе разтърсило. То подсказваше много по-сериозни проблеми, а не просто случай на объркана самоличност.

Лицето на Каси отразяваше единствено червените светлинки на таблото.

— Какво каза Мика?

— Не много. Не беше на себе си, а аз не исках да го притискам в присъствието на момичетата. Би трябвало да е лесно да се докаже коя е Хедър. Намери нещо от детството й — някакъв роднина, свидетелство, ученически бележник, лекар, приятел. Тя даде ли ти някакви имена?

Каси бавно поклати глава.

— Защо не? — попита Попи, разтревожена от този жест не по-малко, отколкото от мълчанието на Мика.

— Не искаше да говори.

— Но защо?

— Не знам. Беше много разстроена. И травмирана от самия арест.

— И аз бих била на нейно място — заяви Попи, защото усещаше паниката, която вероятно бе изпитвала Хедър. — Но тя винаги е подхождала практично към нещата. Винаги ги е приемала и е продължавала напред.

— Става нещо много дълбоко у нея.

— Какво? Защо?

— Не знам.

— Но как ще решиш проблема тогава? — настоя Попи. Когато Каси й метна кос поглед, тя се реши да изкаже страха, който я гризеше: — Опитах да си припомня нещо, което знам за Хедър отпреди да дойде тук, но не успях. А ти?

Адвокатката не отвърна.

— Добре — не се отказа Попи. — Но Мика не може да не знае нещо. Ти попита ли го?

— Поне десетина пъти — сопна се Каси. — Питах и двамата. Нарича се алиби и се установява лесно при нормални обстоятелства, но тези не са такива — тя внезапно замълча.

— Какво? — прегракнало попита Попи.

Каси понечи да каже нещо, след това спря и сякаш промени намерението си.

— Може някой в града да знае. Например Чарли. Той я е наел на работа, когато е пристигнала тук. Ще го разпитам още утре сутринта.

Попи беше ужасена:

— Тя крие нещо, нали?

— Не знам.

— Нещо й се е случило, преди да дойде тук.

— Така ли мислиш?

— Да, така мисля, защото не се сещам за нищо друго. Как иначе ще обясниш нежеланието й да говори? Или това, че не ни е казала нищо за живота си?

— И какво може да е станало?

Попи се замисли и промълви:

— Изнасилване. Домашно насилие. Ако е така, сигурно все още се намира в посттравматичен стрес. Или пък е изгубила семейството си по ужасно трагичен начин, например… например… — потърси подходящ образ и продължи: — … пожар. Преживяването е било толкова ужасно, че е блокирала всичките си спомени. Може пък да е преживяла нещастен случай като моя, само че без парализата. Нали каза, че белегът й е от катастрофа.

Стреснаха се от внезапното почукване по прозореца откъм Каси. Тя изпухтя тихичко и свали стъклото, зад което се показа лицето на съпруга й Марк.

— Здравей, скъпи — каза тя.

— Часовникът на печката звънна.

— Извади тавата от фурната и я остави върху плота.

— Децата те чакат. Не са те виждали цял ден.

— Знам. Ей сега идвам.

Марк я изгледа скептично, след това се обърна и влезе в къщата.

— Той е страхотен — отбеляза Попи.

Каси вдигна прозореца си и рече:

— Да, но търпението му започва да се изчерпва. И бездруго смяташе, че работя прекалено, а сега и това. По дяволите, Попи, не съм искала подобни случаи, но когато станат, не мога да им обърна гръб! Знам, че имам три деца. Знам също, че най-голямото е само на шест години и че това е много важен период от живота на всички тях. Ето защо се възползвам от факта, че съпругът ми е преподавател по история в гимназията и има за тях повече време от мен. Така е, признавам. Но правя всичко по силите си — въздъхна, после се наведе и прегърна Попи. — Обади ми се, ако научиш нещо, става ли?

Попи не научи нищо ново или полезно, поне не във връзка с Хедър. Хората се бяха прибрали по домовете си, сами вдигаха телефоните си, а малцината, които й се обадиха, й зададоха същите въпроси, за които бяха попитали и Каси. Смайването се превърна в безпомощност. Хората търсеха нещо сигурно, което да реабилитира Хедър. И те се опитваха да намерят алиби.

Тези обаждания само накараха Попи да се почувства още по-зле. Очевидно никой не знаеше за миналото на Хедър повече, отколкото бе известно и на нея. Всички се надяваха, че Мика ще разполага с повече сведения, затова тя опита да му се обади. Но когато той най-сетне вдигна след четвъртото позвъняване, отговорите му бяха съвсем лаконични. Да, нахранил момичетата. Не, не били доволни. Да, звънели от пресата. Не, не бил разговарял с тях. Да, опитвал да си припомни какво му е казвала Хедър за това къде, кога и с кого е била, преди да пристигне в градчето. Не, още не успял да си спомни нищо конкретно.

Попи искаше да знае защо. Искаше да разбере как е възможно мъж, който четири години е живял с една жена, да не е разбрал нищо за миналото й. Искаше й се да научи за какво са си говорели, когато са оставали насаме.

Но Мика не й предостави тази информация доброволно, а тя не се реши да попита. След това нещо друго отклони вниманието й.

Обади й се Мари-Джоан Суийт, председателката на местния клуб по градинарство, която я уверяваше, че е видяла Грифин Хюс да шофира стария пикап на Бък Киплинг в града. Но всички знаеха, че Мари-Джоан с нейното нежно като теменуга лице и тъничка прошарена коса е късогледа, затова Попи не можеше да разчита на казаното от нея. Ала Лийла Хигинс беше надежден източник на информация. Тя се обади на Попи, за да й съобщи, че е видяла Грифин в универмага, което много лесно можеше да се докаже. Попи позвъни на Чарли.

— Аха — потвърди Оуенс, — той е в града. Това е най-добрата новина в този скапан ден. Ще отседне в хижата на брат ми на Литъл Беър.

Попи не чу последните му думи, защото още разсъждаваше върху първите.

— Защо е дошъл?

— Преследва те — подразни я Чарли, но тя не усети и това. Беше казала на Грифин, че не се интересува от връзка с него. При това неведнъж.

— Най-вероятно преследва историята на Хедър — реши и изля раздразнението си върху събеседника си: — Не мога да повярвам, че си му осигурил място, където да отседне.

— Искаше да остане в града.

— Той е журналист. Ще ни използва.

— Твърди, че работи върху нещо съвсем различно, но ако е решил да души наоколо, най-добре да ми е подръка, та да го наглеждам. Освен това трябва да научим някои неща за Хедър. Може би той ще успее да ги изрови. След като ще ни използва, ние ще направим същото. И ние я владеем тази игра.

— Добре — рече Попи. — Забрави за Грифин. Кажи ми какво знаеш. Ти нае Хедър, когато пристигна в града. Тогава тя осведоми ли те откъде идва?

— От Атланта.

Атланта ли? Никога не бе чувала Хедър да е ходила в Атланта.

— Работела в някакъв ресторант там — съобщи й Чарли, — но само за няколко седмици. Имала нужда от пари.

— За какво?

— За да живее. Да дойде тук.

— Защо точно тук?

— Не знам.

Попи имаше нужда да чуе някаква причина. Това щеше да придаде достоверност на версията на Хедър.

— Защото е малко градче? Заради езерото? Заради гмурците? Защо?

— Не знам.

— Не я ли попита?

— Попи, това беше преди четиринайсет години — повиши тон Чарли. — Може и да съм полюбопитствал в даден момент, но всъщност много повече ме интересуваше дали може да работи като сервитьорка.

— Не провери ли препоръките й, преди да я наемеш на работа?

— Естествено. Собственикът на ресторанта я похвали щедро точно както бих направил и аз, ако ме запитат.

Това върна мислите на Попи към Грифин.

— Той ще те попита. Ще настоява. Може и да работи над нещо друго, но хора като него тъкат на много станове едновременно. Повярвай ми. Ще измъкне от теб неща, които не си подозирал, че знаеш.

— Може пък така да е по-добре, ако успея да се сетя за нещо, което да помогне на Хедър. На мен присъствието на Грифин в Литъл Беър със сигурност ми помага. Толкова е далече, че никак не ми се ходеше там, за да наглеждам къщата.

Думите му най-сетне стигнаха до съзнанието на Попи.

— Грифин е на Литъл Беър? Но нали там е затворено през зимата?

— Аха.

— Сигурно всичко е замръзнало.

— Аха.

— Няма да има вода.

— Не и през този сезон.

Тя сякаш видя усмивката му и внезапно й се стори справедливо, че човек, който разполага с достатъчно пари в банката, за да си навира носа в чуждите работи, се е озовал на студа със съвсем малко удобства. Попи не успя да устои на изкушението да изпита, макар и мимолетно удовлетворение и си позволи също да се усмихне:

— Ах, ти, Чарли!

 

 

Червени катерици. Грифин не би разбрал това, ако не беше проследил драскането до едно място точно над главата си, недалеч от печката. Отмести една керемида и хвана две катерици, които точно разкъсваха изолацията. Върху му се посипаха някакви неща, но не всички бяха парченца от изолационния материал. Не изгаряше от желание да установява какви са другите, затова постави керемидата на мястото й по възможно най-бързия начин и се върна до печката.

Чувстваше се осакатен. Не ставаше въпрос само за палеца, който пулсираше от болка, и кокалчетата му, разранени от студа. Цялото тяло го болеше — краката, ръцете, гърбът. Човек убиваше за един горещ душ. По дяволите, готов бе на убийство дори за хладен душ! Забрани си да мисли и за двете неща и замечта — наистина замечта — за спалния чувал, който бе напъхан в дрешника му в Принстън. Беше много модерен и издържаше дори на двайсет градуса под нулата. Макар печката да бе започнала да топли доста добре, всичко в хижата бе до такава степен просмукано от студа, че обстановката не успяваше да се промени много.

Обикновено Грифин прекарваше вечерите у дома пред телевизора, в Интернет и дори в работа върху биографията на Хейдън, но тук не можеше да прави каквото и да е от тези неща. Не можеше и да изтича до кръчмата малко по-надолу по улицата, за да гледа някой мач или да поговори с приятели. Кафенето на Чарли беше най-близкото подобие на кръчма в градчето, но нощем затваряше, а дори да не бе така, едва ли щеше да отърчи дотам. Не и тази вечер, не сред непрогледния мрак, не и в този вятър и в студа навън, какъвто не бе изпитвал през целия си живот. Положението вътре в хижата не беше много по-различно.

Всичко това бе, преди да се сети за пикапа. Да, имаше парно, беше го усетил, докато караше към това забравено от бога място в края на езерото. Но колата беше затънала в снега и до сутринта сигурно всичко в нея щеше да замръзне, а това правеше нещата много интересни, особено като се вземе предвид, че мобилният му телефон нямаше обхват.

Разбира се, че му бяха устроили капан! Нямаше никакво съмнение. Представяше си, че в града сигурно има хора, които в този момент седят в кафенето на Чарли след работа и се подхилкват при мисълта, че градското момче сигурно трепери от студ в тъмното, без течаща вода, електричество и телефон. Запита се дали и Попи е там, но отхвърли хрумването. Честно казано, не искаше дори да допусне, че затрудненото му положение може да й достави удоволствие.

Освен това беше ужасно изморен, след като бе шофирал седем часа, а после бе газил снега в щипещия студ. Взе възглавниците от дивана, сложи ги на пода близо до печката и донесе одеялата от спалнята — единственото друго помещение в хижата. Излегна се върху възглавниците и се зави, но само след секунди отметна одеялата. И те бяха почти замръзнали. Реши да се уповава единствено на пряката топлина от печката, сви се на кълбо и остави решимостта да го приспи.

* * *

Мика не можеше да заспи. Отдавна минаваше полунощ, но той все още лежеше буден. Леглото му беше твърде празно, а страхът — твърде силен. Изпитваше необходимост да направи нещо полезно, затова обу джинсите си, напъха краката си в ботушите, навлече кожуха, отиде в работилницата и светна лампите. Умишлено не обърна внимание на купчината дърва, където бе скрил раничката на Хедър, а вместо това взе навит на руло маркуч от купчината и започна да го проверява много грижливо за изтънели места. Те лесно можеха да се превърнат в малки дупчици, през които сокът да изтече на снега и да се изгуби. Не можеше да си го позволи. Във всички случаи имаше нужда от сто и шейсет литра сок, за да произведе четирийсет литра сироп. Загубата на сок означаваше загуба на сироп, загубата на сироп означаваше провален бизнес, а бизнесът беше нещото, в което Хедър бе най-добра.

Пусна маркуча и отиде в пристройката. Застана с гръб към кухнята и се обърна към офиса, разгледа книжата върху бюрото й и усети как започва да го обзема паника. Документите бяха разпределени в папки и изрядно подредени, както работеше и умът на Хедър. За разлика от нея, Мика не беше такъв. Знаеше, че в папката с надпис „Проекти“ са скиците за новите етикети, които щяха да използват върху консервите със сиропа, а в папката с надпис „Вакуум“ се намираха данните за новата вакуумна система, която бяха монтирали, за да извличат повече сок от дърветата. Производството беше свързано с купища документи, а до последната папка стоеше друга с надпис „Изпарител“, съхраняваща информацията за новия, по-голям изпарител, който бяха закупили и използвали и предишния сезон. Беше много ефективен и те се бяха убедили, че могат да се справят с по-голямо количество сироп, поради което бяха поръчали модерната вакуумна система, новите етикети и бяха издигнали пристройката.

Информацията за всичко това се пазеше в компютъра, клечащ върху бюрото като някакъв грозен трол. Чрез него поддържаха и електронната поща — основната връзка на Хедър с доставчиците и клиентите.

Мика беше майстор с триона, бургията и свредела, но не разбираше нищо от компютри. Това не важеше за Хедър. Хардуер… софтуер… всичко й беше ясно. Познаваше в детайли нещата върху бюрото. А те до едно бяха свързани с бизнеса му. Ако тя не се върнеше скоро, Мика щеше да загази здравата.

Плувна в пот от притеснение и се върна в къщата, но и там всичко му напомняше за присъствието на Хедър. Медните канички висяха в кухнята от една рамка, която тя го бе помолила да закрепи за тавана. Растения цъфтяха по прозорците на парника, който бе устроила зад мивката. Канапетата бяха покрити с покривчици, които тя бе изплела. Наполовина ушити рокли за момичетата в красиви разцветки стояха сгънати до шевната машина.

Не му се искаше да наблюдава повече, затова угаси светлините и се върна в спалнята. Седеше в тъмното и усети как се вцепенява, макар и не от студ. Къщата беше достатъчно топла благодарение на котела, който разпределяше топлината във всички помещения.

Когато се запозна с Хедър, котела го нямаше. Разполагаше с вентилационна система, която провеждаше топлината от печката с дърва и работеше добре, стига да се поддържа огънят. Тази печка беше причина за постоянни разпри между него и Марси. Тя смяташе, че не е длъжна непрекъснато да се навърта у дома, за да поддържа огъня, не и когато съпругът й все сновеше навътре и навън от къщи през целия ден — и донякъде имаше право. Той наистина винаги беше наблизо. Дори и когато правеше ремонти или пристройки за други хора, работеше недалеч и можеше да се прибира на обяд. А по време на сезона на захарта почти постоянно си беше у дома.

Мика обаче твърдеше, че къщата е нейна грижа. Беше силна и здрава, а и той не я караше да сече дърва, да ги цепи и да ги пренася на ръце до печката. Той вършеше това. От нея се искаше само да слага по някое дърво в огъня, за да го поддържа.

В действителност Мика просто не разбираше защо тя трябва непрекъснато да отсъства от къщи, но го осъзна едва след смъртта й. Раждането на децата не я бе успокоило. Марси качваше момичетата на колата и отиваше да се срещне с приятели, да напазарува или каквото й хрумнеше в съответния ден. Изгаряше от някаква неукротима енергия, която в началото му се стори вълнуваща. Родена и отраснала на хребета, тя беше като ярка светлина, която никога не се задържаше на едно място. Беше се опитал да я последва, но накрая се бе провалил. Бе твърде голям роб на навиците си.

Навици ли? По-скоро необходимост. Наследи захарната плантация от баща си, а сезонът на сока беше съвсем кратък. Трябваше да извлече максимума от всяка минута, не можеше да си позволи да се отпуска. Щом всичко свършеше, когато сиропът беше готов, бутилиран и разпратен в множеството магазини в Нова Англия, които го продаваха през цялата година, трябваше да измисли и други начини за печелене на пари. Френетичната енергия беше лукс, който не можеше да си позволи.

Тъкмо тя бе убила Марси. Никой не го изказа гласно, но беше ясно като бял ден. Караше твърде бързо по заледените пътища. Винаги припираше прекалено, все беше нетърпелива да отиде някъде.

Хедър беше пълната й противоположност със своя спокоен и мек глас, с ясните си сребристи очи и здравия си разум. Тя обичаше да си стои у дома. Харесваше работата по добива на захар. Обичаше и момичетата. Макар и понякога с чувство на вина, Мика смяташе, че тя е много по-добър пример за тях от майка им. Винаги бе имал доверие на Хедър, когато беше с тях, и никога не се бе притеснявал — нито веднъж, дори и в началото.

Откъм вратата се разнесе лек шум. Обърна се и видя как Стар се вмъква в стаята. Не каза нищо, просто притича до леглото и се облегна на бедрото му.

Докато галеше косата й, той усети как гърлото му се свива. Беше красиво дете — и на външен вид, и по душа — и бе много чувствителна. Нямаше нужда да я пита защо не спи. Тревогите й сигурно не бяха колкото неговите, но в голяма степен бяха същите.

Къде е мама? Защо не е тук? Кога ще се върне? Защо е заминала?

Искаше му се да й каже, че не ги е напуснала, че ще се върне на сутринта. Но не знаеше дали е истина. Почувства се изгубен като Стар, грабна детето в обятията си и го притисна към себе си, докато страшният миг премине. След това я отнесе обратно в леглото й, защото искаше да остане насаме с обърканите си мисли.

* * *

Грифин спа зле. Беше му студено и всичко го болеше. Възглавниците на пода бяха твърде тънки и не можеха да се сравняват със собственото му легло, а дори и някога да успееше да затопли останалата част от хижата, спалнята не му изглеждаше особено удобна. Беше висок около метър и осемдесет и нормално сложен. Братът на Чарли вероятно бе доста по-нисък и със сигурност не бе споделял дома си с жена. В леглото едва имаше място за един човек, камо ли за двама. В действителност почти нищо в хижата не подсказваше женско присъствие. Имаше само най-необходимите неща, обстановката бе спартанска, а и вероятно точно така трябваше да изглежда една хижа насред езерото.

Започна да си внушава това. Казваше си, че си го заслужава. И че все пак дължи всичко на добрината на Чарли.

Заповтаря тази мисъл като заклинание и най-накрая задряма, но се събуди отново два часа по-късно. Вятърът се бе усилил, но го бе събудил не толкова воят му, макар да беше доста зловещ, колкото това, че хижата се разтрисаше при всеки негов порив. Сети се за дърветата, които сигурно също здравата се клатеха, и се запита какво ще стане с него, ако някое от тях падне и го затрупа в хижата, без да може да повика помощ.

Трябваше да отиде до тоалетната, но за нищо на света не би излязъл навън. Затова потисна нуждата си и отново се опита да заспи.

Събуди се посред нощ и сложи още дърва в огъня. След като одеялата се стоплиха, успя да се настани по-удобно и се отпусна в по-спокоен сън. Пробуди се от утринната светлина, която струеше между кафеникавите перденца.

Добрата новина бе, че вятърът е утихнал. Лошата беше, че в последвалата тишина той чуваше съвсем ясно трополенето на малките крачета, което показваше, че катериците отново са се скупчили около топлината. Опита се да стои възможно най-далеч от тях, стана и колебливо разтри схванатите си мускули, докато започнаха да се затоплят.

Дръпна перденцата и отвън го посрещна гъста мъгла. Виждаше само на четири-пет метра от хижата. Езерото преспокойно можеше да бъде океан, а той да се намира на хиляди километри от брега.

Разтревожен, Грифин се върна до печката. Ботушите му все още бяха влажни. Разтвори ги по-широко и ги премести. След това си свари кафе, за да се съвземе. Щом кипна, го наля в чаша и го изпи, докато си приготвяше бъркани яйца в голям железен тиган. Изяде ги направо от съда, като пристъпваше от крак на крак. После, когато вече нямаше какво да отвлича вниманието му и той не можеше да чака повече, нахлузи ботушите си, излезе навън и хукна към дърветата.

Облекчението си струваше хапещия мраз. Пое си дълбоко дъх, отметна глава, за да погледне високо към елите, и се усмихна на свежия въздух и на удоволствието от физическия комфорт. Отново тръгна към хижата и зърна езерото. Мъглата бе започнала да се вдига и на нейно място се стелеха красиви пластове светлина. Най-отгоре бяха облаците във всички нюанси на сивото, под тях се виждаше брегът в преливащо се сивкаво и зеленикавото на мъха, а след това идваше езерото, чиято покрита със сняг повърхност беше набраздена от нощния вятър.

Облаците се вдигаха буквално пред погледа му. Когато изтъняха достатъчно, за да позволят на слънчевите лъчи да пробият, снегът заблестя, но точно в този момент той чу шум, който го накара да притаи дъх. Отнякъде — кой знае откъде — се разнесе настойчивият призив на гмурец. Поне той го взе за гмурец. Беше ги чувал по време на посещението си в Лейк Хенри през октомври и беше зървал няколко в езерото. Сега не виждаше никакви птици върху замръзналата водна повърхност и предположи, че се крият в някакъв незамръзнал участък, но това не намали ефекта. Ако не друго, крясъкът на птиците направи сцената още по-сюрреалистична.

В този момент вече не мислеше, че така му се пада, че трябва да се доказва или да спечели някакъв човек на своя страна. Винаги бе обичал природата, а тук тя беше неземно красива. Както си стоеше, заслушан във втория призив на гмуреца, брегът започна да се очертава по-отчетливо. Съзря пикапа си. Малко по-надолу по брега забеляза друга малка хижа, след това втора, трета. Разнесе се ръмженето на двигател или на автоматичен трион — не знаеше кое от двете, но и нямаше значение. Звукът прекрасно хармонираше с мириса на пушек от печката в хижата му.

Гмурецът се премести и престана да крещи. Грифин потрепери от студ, но остана на брега на малкия остров, докато ушите не го заболяха. Когато се върна в хижата, установи, че вътре е приятно топло, и усети прилив на сили.

Реши, че ще успее да се справи. Можеше да намери бушона и да включи тока, можеше да пусне водата, можеше да съживи тази къщурка.

Трябваше само да измъкне пикапа си от снега и да поеме по пътя си.

* * *

Попи се упражнява, докато ръцете и раменете не я заболяха. Застанала с лице към езерото и загледана в мъглата, тя се съсредоточи върху горната част на тялото си, работейки с различни части от сложния спортен уред. Задвижваше педалите на велосипеда с ръце, а той на свой ред караше краката й да извършват най-различни движения. Използваше малката платформа, за да накара долните си крайници да понесат колкото е възможно по-голямо натоварване. Но умишлено избягваше успоредката в другия край на стаята. Този уред беше идея на физиотерапевта й, а не нейна. Не го искаше тук, просто не виждаше смисъл. Никога повече нямаше да ходи. Беше се примирила с този факт.

Когато приключи, се изкъпа, закуси и отговаря на обаждания достатъчно дълго, за да разбере, че Мика е завел момичетата на училище, Каси не е научила от Чарли нищо повече от това, което бе успяла да узнае Попи предишната вечер, а Грифин е оцелял след нощта, прекарана на Литъл Беър. Беше се появил в универсалния магазин с наранен палец, понеже се опитвал да отдели едно от друго замръзналите дърва, с морава синина, получена, когато се подхлъзнал и се ударил в пикапа, докато пробвал да пъхне под гумите брезова кора, за да предизвика триене, и с истории за някакъв гмурец. Според мълвата не се бил отказал да живее там, но дошъл да си купи ръкавици, високи зимни ботуши, топло бельо и да научи тайната за пускането на тока.

Всички в градчето знаеха, че бушоните се намират в малка кутийка зад кухненския шкаф с фъстъченото масло, че гмурците бяха отлетели за през зимата и че Бък Киплинг държеше вериги за гумите под седалката на пикапа си.

Попи се питаше дали някой е казал на Грифин за веригите.

Питаше се и дали някой му беше казал, че няма да има течаща вода, докато не поправят тръбите, а това щеше да стане едва през пролетта.

Питаше се дали ще дойде да я посети.

Тъй като не искаше да си е у дома, когато той го направи, тя запали блейзъра в мига, в който Силия Макензи се появи, за да се заеме с централата. В десет часа вече бе в офиса на Каси в града, а минути след това се бе запътила да посети Хедър в затвора в Уест Иймс.