Барбара Делински
Случайна жена (14)

Тринадесета глава

Рано сутринта във вторник Грифин се събуди от силното слънце, което струеше в хижата. Не беше дръпнал перденцата предната вечер, рядко го правеше. Нуждата от усамотение е характерна за града. Тук никой не надничаше през прозорците му. Дори не минаваше покрай хижата. На Литъл Беър той разполагаше със свое собствено кътче от света. Имаше електричество, но осъзна, че често използва и свещите. Беше се научил как да поддържа печката запалена, приготвяше си аламинути и ходеше до тоалетна в гората, но се чувстваше удивително удобно. Клетъчният му телефон все още нямаше обхват, но това имаше и своите предимства. За всеки желан разговор, който провеждаше едва когато стигне до брега, където имаше покритие, получаваше поне три, които с радост би пропуснал. Имаше много приятели и те често му се обаждаха. Като си припомни предишния си живот, Грифин установи, че отделно от работата си е прекарвал поне два часа на ден на телефона и тогава не е имал нищо против това. Такъв беше начинът му на живот.

Тук обаче телефонът беше придатък, а не център на съществуването му. Тук се срещаше с хората очи в очи и ако в началото те не одобряваха присъствието му, сега това важеше с по-малка сила. Познаваха го и го поздравяваха по име. Вече свикваха да го виждат в пощата, в магазина, в пералнята и на бензиностанцията. Позволяваха му да надава ухо към разговорите им, което си беше голяма отстъпка от тяхна страна.

Тук не се нуждаеше от телефон, за да запълва времето си. Непрекъснато беше с хора, дори на закуска — ако не с Попи, с Били Фарадей. Старецът беше свикнал да се отбива за едно пържено яйце и препечена филийка, а бе толкова слаб и измършавял, че Грифин му приготвяше нещо за хапване дори когато щеше да закусва с Попи. В Лейк Хенри Били беше останка от времето, когато кафенето на Чарли бе заемало само едната стена от магазина и бе предлагало само шунка и боб. Не говореше много, но разказите му бяха очарователни.

Тази сутрин още нямаше седем, когато старецът пристигна. Това бе другото нещо, което Грифин бе забелязал — ранното ставане. Тук то ставаше някак естествено. Разбира се, нямаше бог знае какъв нощен живот, но младият мъж не усещаше липсата му. Чувстваше се добре. Ожулването на лицето му беше зараснало, мускулите вече не го боляха. Чувстваше се по-силен от когато и да било, изпълнен с повече енергия.

Това бе една от причините да се отправи към града веднага след като Били си тръгна. Другата причина беше мотото на стареца. Тук човек трябва да гледа нагоре, за да живее правилно. Гледай нагоре към слънцето, към гарваните, към короните на дърветата. Хубавите корони означават хубав сок. Шумните гарвани — шумно бликащ сок, бе казал той с дрезгавия си глас.

Грифин спря в универмага колкото да напълни термоса си с кафе и да усети пулса на града, преди да тръгне към дома на Мика. Пристигна точно когато мъжът се връщаше, след като бе закарал дъщеричките си до училище.

Грифин пресуши чашата си с кафе и слезе от пикапа.

— Предадох информацията на познатия ми частен детектив — каза той и закрачи редом с по-високия мъж. — Той е специалист. Ще звънне, когато научи нещо. Имаш ли нужда от помощ тук?

Мика го измери с поглед, излъчващ общото становище на всички в кафенето на Чарли. Сезонът за добив на захар бързо приближаваше. Слънцето грееше силно вече втори ден, снегът по покривите се топеше, ледените висулки се откъсваха от стрехите, въздухът не прерязваше дробовете, а светът ухаеше многообещаващо — всичко това събуждаше някакво очакване в сърцата на хората от градчето и тревожна напрегнатост у Мика, който трябваше да постави маркучите в кленовата плантация за броени дни. Състезанието бе започнало. Всички бяха наясно, че първият сок е най-хубав. Знаеха и това, че Мика отказваше помощ. Твърдеше, че не иска други хора там. Можел да се оправя и сам. Нямал нужда от услуги.

Честно казано, с идването си тук Грифин правеше услуга на самия себе си. Предната вечер бе провел поредния отегчителен разговор с Прентис Хейдън и за него беше въпрос на принцип днес да не работи върху биографията на политика. Искаше да е навън — на слънце, на чист въздух и в снега.

Мика се запъти към задната врата на къщата, за да си сложи шапка и ръкавици. Подаде на Грифин чифт снегоходки и хвърли в каросерията на пикапа един и за себе си. От работилницата двамата натовариха навитите на руло маркучи в колата и се запътиха към кленовете.

Първата част от пътя вече бе почистена, а когато тя свърши, Мика пусна греблото и започна да избутва снега настрани със скорост, която накара Грифин да се втренчи смаяно напред. Ако се движеха около езерото, щеше да се уплаши да не излязат от пътя. Тук опасността беше само да не се блъснат в някое дърво, а Мика не би направил подобна грешка. Вместо това изкачиха няколко възвишения и упорито се закатериха към едно място над езерото.

— Захарните кленове обичат стръмните склонове — обясни Мика.

Точно в този момент Грифин не даваше и пет пари какво обичат захарните кленове.

— Откъде знаеш къде е пътят? — попита той, докато се катереха нагоре.

— Познавам дърветата и знам всяко от тях от коя страна на пътя се намира.

Грифин виждаше дебели и тънки дървета. И дебелите, и тънките изглеждаха съвсем еднакви. Просто не съзираше разликата.

— Как така?

— Те са моят живот. Освен това знам къде е пътят. Аз съм го прокарвал — отвърна Мика, превключи и намали скоростта.

Казаното значително успокои Грифин.

— Кога си го прокарвал?

— Преди над десет години. Непрекъснато купувах земя и плантацията се разрастваше, така че вече не бе възможно да се обхожда пеш. Преди това я обикаляхме на кон.

— На кон ли? — усмихна се Грифин. — Допреди само десет години?

— И с кофи. Някои хора още ги използват. Знаеш ли какво е да носиш кофи, пълни със сок, от две-три хиляди дървета?

Спря на снега, дръпна спирачката и скочи от пикапа.

Грифин слезе навреме, за да си сложи снегоходките, както правеше другият мъж, и да метне през рамо няколко рула от намотани сини маркучи. Мика закрепи на кръста си колан с инструменти, натовари се с маркучи и тръгна.

Грифин беше използвал снегоходки на вилата на дядо си, но онези бяха старомодни. Тези бяха по-малки и направени от алуминий. След първите няколко несигурни крачки започна да върви с учудваща лекота. Това, че успяваше да се задържи на повърхността, беше удивителен напредък в сравнение с последния му опит да помогне на Смит, когато бе затъвал на всяка крачка.

Мика мислеше единствено за работата си:

— Виждаш ли онази черна тръба?

Грифин я намери с поглед. Беше около два и половина сантиметра в диаметър и ограждаше мястото, към което се бяха запътили.

— Това е централният тръбопровод — обясни му Мика. — По-широк е от маркучите, които носим сега, и стои тук целогодишно. Ако човек го оставя навън, трябва да полага повече грижи, но е по-лесно, отколкото ако го сваляш.

Грифин разбираше защо е така. Тръбопроводът бе закрепен посредством система от стоманени подпори, жици и малки пластмасови свръзки, поставени през трийсет сантиметра. И това на площ от дванайсет хектара. Дори не бе в състояние да пресметне свръзките, които бяха използвани.

— В края на сезона — продължаваше Мика, — след като съм източил всичко, запушвам отворите с лепенки, защото иначе вътре влизат насекоми и снасят яйцата си. През последните няколко седмици прегледах всеки сантиметър от тръбата. Трябваше да подменя няколко места, които бяха повредени от катериците и сърните. Сега ще поставим страничните маркучи. Те отвеждат сока от всяко дърво до тръбата, а тя, от своя страна, го провежда до работилницата.

Процесът заинтригува Грифин. Както и това, че Мика го каза на един дъх, без да се запъва. Очевидно производството на захар означаваше много за него.

Сега мълчеше, но действията му говореха сами за себе си. Завърза единия край на тънкия син маркуч около дървото, което се намираше най-далеч от централния тръбопровод, опъна го до следващото най-близко дърво, после до следващото и така нататък. Работеше от различни страни на всяко дърво — отляво на едното, отдясно на другото, като по този начин създаваше възможно най-голямото напрежение, което да държи маркуча на място.

От време на време даваше знак на помощника си да опъне, докато той осигури необходимото напрежение, но и за това не му трябваха думи. Грифин се включи в процеса и започна да усеща къде и кога има нужда от него.

— НОП — каза Мика. — Надолу по хълма, опънато и право. Това също говореше само за себе си.

Грифин не подценяваше работата. Тя очевидно изискваше огромни умения, а Мика беше майстор. Той знаеше колко високо да върже маркуча, колко силно да опъне и как да се справи, когато маркучът се отпуснеше на някое място. Знаеше как да го свърже с централния тръбопровод, като използваше малки сглобки и накрайници, които вадеше от колана около кръста си. Нещо повече, явно в главата си пазеше карта на цялата плантация, защото само поглеждаше малката табелка в края на маркуча — и вече знаеше кой за кои дървета е предназначен.

— Ще прескочиш ли тези? — попита го Грифин, когато пропусна няколко дървета.

— Много са млади — обясни му Мика. — След няколко години те ще дават сок, а тези големите ще излязат в пенсия. Такава е теорията за изграждане на захарната плантация.

Той посочи дърветата с очи, не спирайки да работи. Ръцете му не знаеха отдих. Те непрекъснато се трудеха — връзваха, опъваха, свързваха, режеха.

Свързваше не повече от четири дървета към централния тръбопровод, приключваше с даден участък, преместваше се на следващия, свършваше и с него и продължаваше нататък. Пикапът беше почти празен, когато иззвъня нечий клетъчен телефон.

Обзет от очакване и надежда, че Ралф може да е открил Ейдън Грийн, Грифин бръкна в джоба си, но всъщност звънеше този на Мика.

— Да — каза той. — Нищо… не… двайсет минути. — Пъхна телефона в джоба си и се зае с последното руло. — Попи ни е приготвила обяд в къщата.

Грифин отново бе завладян от очакване. Този път то продължи не само през двайсетте минути, които бяха необходими, за да се поставят последните метри от маркучите и да се върнат в къщата, но и по време на целия обяд. Трябваше само да погледне към Попи, за да усети как духът му се повдига. Кафявите й очи светеха топло, страните й бяха розови, а косата й — очарователно разчорлена. Тя се усмихваше непринудено, настоя Грифин да изяде половината от нейния сандвич с риба тон, с който не можела да се справи, и непрекъснато уверяваше Мика, че Ейдън Грийн е следата, която им е нужна. Държа се великолепно и когато се обадиха от училището и съобщиха, че Стар не се чувства добре.

— Веднага тръгвам — каза Попи и навлече якето си. Но след това спря.

Имаше нещо, което трябваше да каже. То витаеше в кухнята между следите, които Хедър бе оставила навсякъде, и мрачното настроение на Мика. В момента той стоеше до телефона със сключени вежди и прикован в пода поглед. Тя отиде с количката до него.

— Не сме разговаряли за проблема с онова дете — започна тихо. — Нали това не те тревожи?

Мика вдигна сериозния си поглед и отвърна:

— Напротив. Тя трябваше да ми каже.

Попи бе съгласна с него, но виждаше нещата и от гледната точка на Хедър.

— Това е било част от миналото й, а то включва и друг мъж. Може би е смятала, че няма да искаш да слушаш за него.

— Знам, че е била и с други мъже преди мен. Не съм глупак. Не беше девствена. Освен това не беше влюбена в друг мъж, когато дойде тук. Не въздишаше по никого. Знаех го. Тогава защо не е можела да ми каже за детето?

— Сигурно го е свързвала с мъжа.

— Детето си е дете. Ако беше бременна, когато започнахме да се виждаме, аз щях да го приема. Не би ми пукало за другия мъж, ако и с нея е така.

— Но това е част от миналото й — повтори Попи, защото искаше да изтъкне значението на този факт. — Всичко е приключило. Защо да ти казва?

— Защото ме обичаше — натърти Мика. — Поне така твърдеше. Не пазиш подобни тайни от човека, когото обичаш. Да има дете е важно нещо за една жена. Как е възможно да не ми спомене и дума?

— Може би просто не е могла.

— Не е могла не ми е достатъчно.

Но Попи знаеше, че е напълно възможно.

— Сам го каза — умолително поде тя. — Да има дете е важно нещо за една жена. А да се наложи да се откаже от него може би е още по-важно. Твърде силни чувства са свързани с подобна постъпка.

— Е, вече започна да ми писва — избухна Мика. — Аз също изпитвам чувства. Освен това имам две малки дъщери и не знам какво да им кажа. Някои неща започват да излизат наяве, а аз си мисля, че не знам дори и половината.

Попи можеше да каже същото. Не бе очаквала подобно нещо. Не бе очаквала и да се чувства виновна заради Хедър, но това обясняваше крещящата нужда да я защитава.

— Що се отнася до детето, сигурна съм, че се е бояла да не те нарани.

Мика явно бе обмислял и това. Обикновено беше мълчалив, но този път се впусна в дълга тирада:

— Можеше да ми каже, че бременността е била трудна и няма да може да се справи с още една. Или да ми довери, че след като е дала едно дете за осиновяване, просто не е в състояние да има друго. Нямаше да се съглася с нея, но щеше да е по-добре, отколкото да не ми каже нищо. А ти, Попи, си нейна приятелка. Можеше да сподели поне с теб, като жена с жена. Това не те ли притеснява?

— Да — призна тя. Тревожеше я, и то много. — Но не знам обстоятелствата около раждането на това дете.

— Защото тя не ни ги съобщи.

Попи се облегна назад. Просто не знаеше докъде ще ги доведе този разговор, особено в присъствието на Грифин.

Той не се намесваше — и добре правеше, — но тя бе сигурна, че слуша внимателно.

Затова усети, че не може да каже нищо повече, или поне — че не може да изтъкне аргументи, които биха убедили Мика. Освен това, да защитава Хедър беше едно, а да продължат напред — съвсем друго. А те трябваше да продължат напред.

Погледна Мика, изпълнена с нова решимост, и каза:

— Тя се нуждае от помощ. Може би ние трябва да изговорим тези думи вместо нея. Да разчупим леда. Да й покажем, че не й се сърдим.

Мика се приближи до масата и засъбира хартиите от сандвичите.

— Не мога да кажа, че не й се сърдя — призна той, но по-тихо.

Твърдението му разтревожи Попи. Тя завъртя стола си, за да го последва.

— Искаш да кажеш, че не можеш да й простиш, така ли?

Той смачка хартиите.

Мика беше добър човек. Беше честен, свестен и предан. Попи трябваше да се увери, че е способен и да прощава, а ако не беше така, просто не искаше да го знае. Освен това Стар я чакаше.

— Може ли да поговорим за това друг път? — попита тя.

Мика пъхна смачканите хартии в кошчето за боклук. Изправи се и се намръщи. Най-накрая кимна отсечено.

Тя стисна ръката му, обърна се и тръгна към вратата.

Грифин я последва до колата й. Не повдигна въпроса, не я попита как така разбира Хедър толкова добре, не спомена за преживяната от Попи катастрофа, макар тя да знаеше, че той осъзнава връзката между двете неща. Малко преди да се качи на асансьорчето, Грифин обхвана главата й с ръце изотзад, наклони я и я целуна по челото.

— Ти си много добър човек — прошепна той.

Тя не можа да промълви и дума. Просто не бе в състояние, защото нещо бе заседнало в гърлото й.

 

 

Стар не беше сериозно болна. Беше уморена и твърдеше, че я боли главата, но нямаше температура и се оживи, щом Попи я закопча с колана към седалката на автомобила си. Разбра, че детето се нуждае по-скоро от нежни грижи, отколкото от лекарства, затова го заведе в дома си да види Виктория. Остави Ани на телефоните, а те трите се пъхнаха в леглото и пуснаха телевизора съвсем тихичко.

Стар се интересуваше повече от котката, отколкото от телевизията.

— Тя с теб ли спи? — попита момиченцето.

— Аха — отвърна Попи. — Всяка нощ. Мисля, че юрганът много й харесва. Виж какво гнезденце си е направила ей там.

— Как разбираш, че спи, след като очите й са затворени през цялото време?

— Виждаш ли как се е извила и е сложила главичката си върху лапите? Това е сигурен знак, че спи.

— Ушите й се мърдат.

— Слуша какво си говорим.

Стар прошепна едно драматично Шшшт! и съвсем леко погали рижата козина на животинчето. Изкиска се, когато Виктория подуши с нослето си дланта й. Малко след това котето стана и тръгна по завивката към ръба на леглото.

— Край на дрямката — напевно обяви момиченцето и уплашено възкликна, когато котката сякаш падна от леглото. Стар скочи, пролази на четири крака и надникна надолу. — Добре е — съобщи на Попи. — Сигурно иска да бъде по-близо до телевизора.

Виктория се вдигна на задните си лапи пред бюрото. След секунди се опита да скочи върху него. Не успя за съвсем малко. Направи и втори неуспешен опит, но на третия се озова отгоре. Проучи телевизора с мустачките си.

Детето отново се сгуши до младата жена и угрижено, попита шепнешком:

— Тя знае ли, че е сляпа?

— Не както знаят хората — тихо отговори Попи. — Не го съзнава по същия начин.

— Сигурно й е мъчно, че е такава.

— Че за какво да й е мъчно? Според мен и така успява да се справи с всичко.

— Не може да вижда птичките.

— Но ги чува по-добре от нас. Наблюдавах я вчера. Стоеше на прозореца и слушаше граченето на един голям стар гарван.

— Татко също слуша гарваните. Така разбира кога сокът ще започне да тече. Попи, очите на котенцето са винаги затворени. То има ли очи под клепачите? Искам да кажа, истински очи.

— Така мисля — отвърна Попи, макар и тя да се съмняваше. Предполагаше, че клепачите на Виктория са били зашити точно защото под тях няма нищо, но не искаше да разкрива този жесток факт пред детето.

— След като клепачите й са затворени — продължи да разсъждава Стар, — значи през цялото време е на тъмно. Мен щеше много да ме е страх, защото не обичам да стоя на тъмно. Но тя май не е уплашена. Просто опитва по няколко пъти. — След това изписка радостно: — Виж, ето я там, върху телевизора. И изобщо не изглежда уплашена!

— Котките са по-скоро любопитни, отколкото страхливи.

Стар отметна глава върху рамото на Попи, за да може да я погледне в очите. От тези на детето беше изчезнало цялото веселие.

— Мама казва, че не бива да се страхувам, но понякога просто не мога.

— А от какво се плашиш?

— От тъмното.

— От какво още?

— Че татко ще си тръгне.

Попи тъкмо се канеше да я увери, че Мика няма да си тръгне, когато Стар продължи:

— Страхувам се Миси да не ме заключи в банята и никой да не знае, че съм там. Ако бях котка, можех да изскоча през прозореца, да заобиколя отпред и да уплаша Миси. Толкова ми се иска да съм котка!

Младата жена я прегърна и я притисна към себе си, защото Стар беше най-красивото дете на света и успя да превърне този момент в нещо много трогателно, когато всичко останало бе грозно и жестоко. Не, може би не жестоко, а плашещо. Ако Попи беше котка, вероятно щеше да се справя с нещата по-добре. Може би щеше да се изправи срещу Хедър или щеше да каже истината на Мейда. Или щеше да целуне Грифин.

Стар й даде извинение да прогони тези мисли. Детето беше толкова топличко. Не искаше нищо друго, освен прегръдката на Попи и й отвръщаше с безусловната обич, с която я даряваше Виктория. Точно в този момент изглеждаше напълно доволно и това бе най-важно за Попи. Изпитваше нужда да знае, че е в състояние да направи правилното нещо, макар и само за малко. Трябваше да се съсредоточи върху Стар, за да не й се налага да мисли за Грифин.

Мейда, Пери, Хедър или детето, което приятелката й бе дала за осиновяване. Особено за това.

Ако нещата стояха по друг начин, Попи сигурно би искала да има дете. Пред себе си можеше да го признае. Щеше да е хубаво, ако нещата бяха различни.

 

 

Ако нещата бяха различни, Попи може би щеше да покани Грифин да остане за вечеря. Миси и Стар си бяха у дома с Мика, тримата се бяха нахранили с телешката яхния, която Мейда бе донесла за Попи, а тя я бе разпределила между тях. С тях остана и Грифин, който цял ден бе помагал на Мика и също се нуждаеше от храна и душ.

Но всеки вторник вечерта бе отделена за срещите на Комитета по гостоприемството в Лейк Хенри, а това означаваше, че Мариан, Зигрид и Каси ще дойдат в дома й. Донякъде Попи би искала да не идват. Знаеше, че ще разговарят за Хедър, ще преповтарят старите неща, ще си въобразяват нови и ще преливат от пусто в празно. До известна степен й се искаше да прекара вечерта с Грифин.

Вместо това го покани за сряда вечерта, но когато моментът настъпи, започна да изпитва сериозни съмнения. Взе си душ, облече си копринена риза, черни джинси и боти и се позанима с косата, очите и страните си — все неща, които не би трябвало да прави, ако не смяташе срещата за романтична.

Но му дължеше благодарност, задето бе помогнал на Мика и продължаваше да го прави. Освен това той идваше да си взима душ всеки ден, независимо дали носеше новини за Хедър, а и имаше право да вижда котката, макар Попи да нямаше никакво намерение да му позволи да я отведе със себе си в Принстън.

Отгоре на всичко тя го харесваше.

Затова подреди двете места в кухнята, като използва керемиденочервените подложки за чинии, салфетките и поставките за чаши, които Зигрид й беше изплела за Коледа, и тъкмо бе нагледала ароматното печено пиле във фурната, когато Грифин се появи, току-що излязъл изпод душа. Беше очарователен, с влажна коса, ухаеше приятно, извади бутилка вино, която беше няколко класи над обичайното за нея, и сръчно я отвори.

— Трябва да празнуваме — обяви той и напълни две чаши. — Намерили са Ейдън Грийн.

Попи се ококори насреща му. Искаше да го пита за много неща, но едновременно с това се боеше да го стори. Затова се задоволи просто с едно:

— Мили боже!

Грифин се усмихна и й подаде чашата.

— Изражението на Мика беше точно като твоето — сякаш откриването на Ейдън Грийн е едновременно най-хубавата и най-лошата новина на света.

Тя тихо му обясни:

— Загрижена съм за Хедър.

Не искаше да чува нищо лошо. Но можеше да има и добри новини, затова любопитно го попита:

— Важен ли е за нас Ейдън Грийн?

— Според мен — да. Бил е най-добрият приятел на Роб Диченца.

Сърцето й се сви. Най-добрият приятел на Роб вероятно щеше да застане на негова страна.

— В такъв случай едва ли ще помогне.

— Не би го направил по време на инцидента — каза Грифин, отвори фурната и надникна вътре. — Ти ли го приготви?

— Не, майка ми. Аз само го притоплям.

— Ухае невероятно — заяви той и затвори фурната. — По онова време Ейдън Грийн твърдял, че бил в тоалетната, далеч от паркинга, където се е разиграла трагедията. По-късно, когато полицията го разпитвала за отношенията между Роб и Лиса, той вмъкнал версията за купона. Но след по-малко от година направо се изпарил.

— Изпарил ли се? — учуди се Попи. — Това да не би да означава, че има нещо общо с бебето на Хедър?

Детето заемаше най-предно място в мислите й.

— Не, просто напуснал Сакраменто и изчезнал от полезрението. Имал е страхотна работа във фондацията на Диченца, но я напуснал, преместил се и прекратил връзките с всичките си приятели. Затова го открихме много трудно. Хората предполагаха, че може да е на различни места, но никой не знаеше със сигурност.

— И къде се оказа?

— В Минеаполис. Работи като правен съветник към едно училище. Има жена и две деца и живее спокойно, като внимава да стои далеч от вестниците, обществените кръгове и политическите среди. Ралф го проследи дотам чрез свой братовчед, който случайно се натъкнал на него на летището.

Попи отпи от виното си. Не искаше да научава нищо. Ала трябваше.

— Какво каза той?

— Нищо. Ралф още не се е свързал с него. Помислил, че ще поискам да го направя лично, но аз не мога — поне не преди следващите два или три дни, докато не поставим всички маркучи. Затова той ще се срещне с Грийн утре.

Попи остана предпазлива:

— Защо смятаме, че ще каже нещо по-различно от онова, което е твърдял тогава?

Грифин отново отвори фурната. Този път се пресегна за кухненските ръкавици и издърпа съда.

— Това е готово — реши той. Остави настрани ръкавиците, дръпна приборите за сервиране и започна да пълни всяка от чиниите с месо, картофи и зеленчуци. — Смятаме, че ще каже нещо по-различно, защото са минали петнайсет години и човекът напълно е променил живота си. Тогава е имал чудесна работа, много приятели и достъп до семейство Диченца. В момента няма нищо подобно. Потънал е в пълно забвение. Хората обикновено не стигат от една крайност до друга, ако нямат причина за това.

— Може би просто му е писнало от Калифорния — предположи тя. — Може преместването да е било част от големия му план.

— Може би. Но е възможно да не е искал да живее с ограниченията, наложени от семейство Диченца. Навярно не му е харесвало да му нареждат да си държи устата затворена.

— Ако е така и ако има да каже нещо различно, защо досега не е отишъл в полицията? Сигурно е чел вестниците. Вероятно знае, че Хедър е арестувана.

Грифин сервира чиниите.

— Може би трябва някой да го побутне малко. Ралф ще опита. Ако той не успее, аз ще отида — покани я с жест на масата. — Съжалявам, че съм толкова нетърпелив, но тялото ми подсказва, че днес е заслужило храната си. Умирам от глад, вечерята ухае божествено и няма защо да чакаме и минута повече. Позволете да ви помогна със стола ви, мадам!

Попи не можа да сдържи усмивката си.

* * *

Тя не слезе от лицето й и по-късно вечерта. Пилето, картофите и зеленчуците бяха ометени. Виното — изпито. Масата също я нямаше, по-точно те се бяха махнали оттам и се бяха настанили на дивана пред камината. Дори количката на Попи бе изместена встрани, където тя не можеше да я вижда, за да може да се престори, че е съвсем пълноценна физически. Звучеше тихата музика на Хари Коник Джуниър. Огънят се разгаряше с пращене при всяка нова брезова цепеница, която Грифин добавяше. Самият той се бе разположил на дивана съвсем близо до нея, но не я докосваше.

Близо, но не съвсем, помисли си тя, докато изучаваше профила му. Струваше й се познат по начин, който не бе допускала за възможен. Чувстваше се абсурдно близо до него, абсурдно свързана с този мъж.

— Толкова съм отпусната — призна Попи. — Не би трябвало при всичко, което се случва.

Грифин се извърна към нея, както се бе облегнал на дивана. При липсата на силна електрическа светлина косата му изглеждаше по-тъмнокестенява, а очите му — по-тъмносини.

— Като че ли изпитваш вина.

— Така е.

— Ти не си виновна за нещата, които Хедър е или не е направила.

— Знам, но… Тя ми е приятелка.

Той не отвърна и Попи отново насочи поглед към огъня. След секунди Грифин хвана ръката й. Не направи нищо, просто преплете пръсти с нейните. Усещането беше приятно и безопасно, затова тя не ги дръпна.

— Искаш ли целувка? — попита той и бръкна в джоба си със свободната си ръка.

— Не, никакви целувки. Направо преядох.

Грифин отново се намести и промълви:

— Разкажи ми за катастрофата.

Очите й се стрелнаха към неговите. Изобщо не си помисли, че говори за инцидента в Сакраменто. Върху лицето му беше изписана интимност, самият момент бе задушевен. В мечтите си тя изливаше цялата си душа и мъжът продължаваше да я обича.

— Беше много отдавна — рече му с тъжна усмивка.

— Нищо, въпреки това ми разкажи.

— Какво знаеш вече? — попита тя малко по-сухо.

Той й се усмихна толкова мило, че сърцето й се преобърна в гърдите.

— Няма да ти се извинявам за това. Такъв съм си. След като се запознах с теб през есента, просто исках да узная какво се е случило.

— Кажи ми какво знаеш — настоя тя.

— Имало е купон на открито в средата на декември, с голям огън на една просека в планината. Всички сте отишли дотам със снегомобили и сте изпили доста алкохол. Двамата с Пери сте си тръгнали. Снегомобилът взел твърде рязко един завой и се блъснал в една скала. И двамата сте изхвърчали. Пери загинал. Ти си оцеляла.

Попи впери поглед в огъня и си позволи да си припомни всичко.

— Отначало не исках. Не исках да оживея.

— Заради Пери ли?

— Да. И заради краката ми. Това е едно от онези ужасни неща, които толкова лесно биха могли да станат другояче. Ако бяхме само на метър встрани, и двамата щяхме да оживеем.

— Ти си жива.

Тя не отвърна.

Той притисна ръката й към гърдите си.

— С Пери бяхте ли влюбени?

— Не мисля. Бяхме любовници, но връзката ни едва ли щеше да продължи дълго. Бяхме твърде различни. — Премисли и каза: — Всъщност не бяхме толкова различни. И точно в това беше проблемът. И двамата бяхме необуздани и се бунтувахме срещу всичко. Никой от нас не можеше да овладява другия, а според мен в хубавата връзка партньорите трябва да правят това, да се допълват, да бъдат като ин и ян.

— Често ли мислиш за него?

— Опитвам се да не мисля.

— Това не е отговор на въпроса ми.

Тя вдигна глава към него и срещна вперения му в нея поглед.

— Мисля за него по-често, откакто ти дойде.

— Защо?

— Знаеш защо — отвърна му с крива усмивка.

— Не съм сигурен. Бих искал да вярвам, че е, защото аз съм първият мъж, когото чувстваш близък след него.

Тя не каза нищо.

— Накъде сме се запътили, Попи? Ето, стоя тук и все още искам да те целуна, но не смея, защото може да не отвърнеш на целувката ми, а да ме сдъвчеш.

Не би го сдъвкала, реши тя. Мисълта да отвърне на целувката му й се стори доста привлекателна. Тя беше част от хубавото вино, приятната компания и прекрасния огън. Беше част от мечтата й.

— Кажи нещо — прошепна Грифин.

Тя не знаеше какво.

— Каза на Мика — меко поде той, — че вероятно ще се наложи да разчупим леда и да изречем нещата, които Хедър не може. Ако аз трябва да направя същото с теб, бих казал, че ме харесваш — повече от всички останали мъже, които си срещала, — но смяташ, че нямаш право да вършиш някои от нещата, които би искала. Това е нещо като наказание. Заради Пери.

Попи не възнамеряваше да отрича:

— Той е мъртъв, а аз съм жива.

— Но трябва ли да се наказваш заради това? Откога продължава наказанието? Кога ще свърши? Кога ще започнеш да живееш?

Тя не знаеше.

— Греша ли? — несигурно попита Грифин.

Попи дръпна ръката си, все още сплетена с неговата, и разгледа пръстите им. Неговите бяха по-мъжествени, но бяха преплетени с нейните здраво — като нишките от рогозките на Зигрид.

— Не, не грешиш — тихо отвърна тя. Беше й по-лесно да не поглежда към него. — Може би наистина се наказвам.

— Било е нещастен случай.

— Но можеше да се предотврати. Ако бяхме карали по-бавно, ако не бяхме пили толкова, ако не беше толкова късно през нощта и ако не бяхме толкова изморени. Смятахме, че сме безсмъртни.

— Всички се чувстваме безсмъртни на тази възраст. А и ти не се наказваш във всяко отношение, Попи. Успяваш да водиш смислен живот. Работиш. Чувстваш се удобно. Просто не си позволяваш да преминеш отвъд дадена граница.

Очите й срещнаха неговите:

— Каква граница?

— Приключението. Ските. Снегомобилите. Поемането на рискове. Това да имаш съпруг и деца.

— Роуз смята, че не ставам за майка.

— Сестра ти нищо не разбира.

— Грифин, аз наистина не мога да върша всичко. Истината е, че никога повече няма да мога да ходя.

— Може би не като мен.

— Или да танцувам. Дори да успея да превъзмогна вината си, ако се свържа с някой мъж, ще продължа да изпитвам вина, че го дърпам назад.

Грифин се намръщи:

— Това също е пълна глупост, Попи.

След секунда той стана от дивана, отиде до уредбата и смени дисковете. Когато се върна, в стаята вече звучаха първите акорди от песента на Колин Рей „В този живот“.

Той се надвеси над нея.

— Искам да ти покажа как можем да танцуваме, но трябва да ми вярваш.

Попи му вярваше, ала бе уплашена.

Преди да успее да му го каже, той плъзна ръце под тялото й и я повдигна.

— Прегърни ме през врата — каза й, когато вече бяха станали, отчасти за да се преборят със страха. Притисна я до себе си и започна да се поклаща в ритъма на музиката, но не беше просто това. Горната част на тялото му се движеше плавно и ритмично и тя го усещаше. Грифин продължи да танцува, като плавно обикаляше стаята, а тялото му се носеше в такт с музиката. — Отпусни се — прошепна след първото завъртане.

Нима можеше да не му се подчини? Да, беше уплашена. Страхуваше се да не се провали. Харесваше музиката, допадаше й ритъмът, както и начинът, по който Грифин я притискаше към себе си, освен това обичаше да танцува. Инцидентът не бе потушил това нейно желание. Често стоеше в количката си и се поклащаше в такт с музиката. Но не беше опитвала да танцува с мъж.

Получи се само след няколко акорда, които изтанцуваха със същата лекота. Горната част на гръбнака й се отпусна и ръцете й обгърнаха шията му по-скоро от желание, а не защото имаше нужда. Остави тялото си да почувства ритъма, позволи му да се разлее по раменете и в гърдите й. Облегна бузата си на рамото му и започна да се поклаща в неговия ритъм. Това също не й бе никак трудно. Телата им се движеха в пълен синхрон.

Попи тъкмо започваше да се отдава на насладата, когато песента свърши.

— Пусни я пак — нареди му тя и сама натисна копчето, когато той я отнесе до уредбата с танцова стъпка. Този път изиграха цялата песен, а накрая тя вдигна глава към него, срещна погледа му и се усмихна.

Той целуна устните й и тя остана без дъх, но едновременно с това изтръпна от страх, че не може да го направи, че няма да се получи, че нещо ще се обърка и ще развали прекрасното видение. Чувстваше се замаяна, когато той се отдръпна.

— Не спирай — прошепна, зарови пръсти в косата му и отвърна на целувката. Но и този път нищо не се обърка — устните и дъхът им се сляха, докато ръцете му не се разтрепериха. Тя не се възпротиви, когато той я отнесе на дивана и продължи да я целува и там, нито когато плъзна устни към шията й, нито когато обхвана гърдите й с ръце. Стенанието й нямаше нищо общо с протеста.

— Чувстваш ли това? — прошепна той.

— О, да — промълви тя в отговор.

— Приятно ли ти е?

— Много.

Чувстваше се невероятно жива. След дванайсет години, прекарани без ласки, сега бе направо смаяна. Усещането беше много по-силно, отколкото си бе представяла. Вероятно просто бе забравила. Навярно спомените й бяха заменени от една нова реалност. Сигурно — подобно на Виктория, която чуваше по-добре, защото бе изгубила зрението си — гърдите й бяха станали по-чувствителни, за да компенсират безчувствените й нозе. Но работата беше в това, че долната част на тялото не се оказа безчувствена. Не, не беше каквото си го спомняше, но се чувстваше невероятно пълноценна.

Помисли си, че тази пълнота е нещо специално и че трябва да види докъде ще стигне всичко, когато Грифин се отдръпна. Страните му бяха пламнали, челото му беше потно, а очите му бяха с най-тъмносиния цвят, който бе виждала. Засмя се.

Очите му се разшириха и той запротестира:

— Няма нищо смешно.

Тя погали бузата му и прокара палеца си по почти невидимата следа от ожулването, което бе получил в първия ден след пристигането си в града. Беше толкова мил.

— Съжалявам. Просто се сетих, че ме предупреди през октомври. Каза, че очите ти стават тъмносини по време на секс. Това не е секс, не точно, не напълно, но очите ти наистина са такива.

— Защо да не е секс? — попита той.

— Защото не е… нали разбираш — посочи тя телата им, — не е… докрай…

Грифин си пое дъх дълбоко и малко накъсано. След това издиша и каза:

— Не се дължи на нежелание от моя страна.

— Усещам го — напомни му тя шепнешком.

Той се пресегна, взе ръката й и щеше да й покаже, ако тя не я бе дръпнала. Не искаше да усеща как желанието му отмира, не искаше да почувства как интересът му се стопява.

Той се надигна на лакти и каза съвсем тихо, нежно и чувствено:

— Тогава ще трябва да повярваш на думите ми, Попи. Но искам да ми повярваш и за нещо друго. Ако не желаеш да го направим сега, нямам нищо против. Няма да те карам да вършиш нещо, което не искаш. Това е твърде важно.

Невероятно, но тя усети как в очите й бликват сълзи.

— Съгласна ли си? — попита той.

Тя кимна, защото не можеше да продума.

— Но това си има цена — продължи Грифин. — Знам за сбирките в четвъртък в задния салон на заведението На Чарли. Искам да отида. Ще бъдеш ли моята дама?