Барбара Делински
Случайна жена (5)

Четвърта глава

Грифин караше сиво порше. Но най-ценното му притежание беше Джи Пи Ес системата, която беше монтирал предната година. Тъй като обичаше да шофира и непрекъснато беше зад волана, докато обикаляше пътищата и проследяваше нишките на разни истории, с течение на времето се бе губил неведнъж. Но вече край на това. Сега трябваше само да изпише мястото, където иска да отиде, и сексапилен женски глас започваше да му дава инструкции, които се появяваха и на екрана в колата му.

Беше избрал точно този глас сред няколкото други възможности, защото така не се чувстваше толкова самотен. Наричаше въображаемата жена Сейдж и си я представяше като босонога и добросърдечна сирена, земна и близка. Но това беше, преди да срещне Попи. Сега, докато разговаряше със Сейдж, си представяше Попи.

В действителност, ако отиваше направо в Лейк Хенри, нямаше да има нужда изобщо да се консултира със Сейдж. Знаеше пътя наизуст, защото срещу всяко реално пътуване дотам стояха поне десет въображаеми, които бе направил в мислите си.

Но сега отиваше към друг град в Ню Хемпшър — Уест Иймс. Беше следил развитието на делото по радиото, докато пътуваше на север от Ню Джърси, и смяташе, че ще успее да пристигне навреме за изслушването.

Клетъчният му телефон иззвъня. На екрана се изписа номер, който се бе опитвал да набере час по-рано.

— Здрасти, Дънкан. Какво откри?

Дънкан Клейс му беше стар приятел от колежа, който в момента беше репортер в Сан Франциско Дейли.

— Лиса Матлок е родена и отраснала в Сакраменто — каза той с глас, който подсказваше, че чете от бележките си. — Майката напуснала семейството, когато момичето било на пет години. Отгледал я баща й. Години преди това лежал в затвора заради влизане с взлом. По време на убийството на Роб Диченца е работел като разносвач на поръчки в един ресторант. Живеели са доста скромно.

Грифин вече знаеше какво е било финансовото положение на семейството. Научи го от един разговор, който беше провел малко след като бе преминал по моста „Тапан Зий“. Сега, по време на разговора си с Дънкан, търсеше подробности, които можеха да докажат или да отрекат връзката на цялата история с Хедър Малоун.

— Бащата жив ли е?

— Не, починал от инфаркт две години след изчезването на Лиса. Федералните държали под око гроба му в продължение на месеци, но тя не се появила.

— А майката?

— И тя. Нито когато той умрял, нито когато момичето изчезнало. От ФБР нямат представа къде е — както тогава, така и сега.

— Има ли братя или сестри?

— Не.

— Други роднини?

— Леля от страна на бащата, федералните я държали под денонощно наблюдение в продължение на седмици след смъртта на Диченца и подслушвали телефона й. Направили го още веднъж, когато починал бащата. Ако Лиса е установила контакт с нея, те не са успели да го разберат.

— Лиса имала ли е приятели?

— Баща й твърди, че е имала по времето, когато е изчезнала, но никой от тях не го е признал открито и не й е помогнал. Според баща й някой е стигнал до тях преди това.

— Някой от семейство Диченца ли?

— Вероятно. Роб не си е поплювал особено. Сменял е момиче след момиче. Явно е харесвал младички и невинни.

— А каква е била връзката между Роб и Лиса? — попита Грифин.

— Първоначално семейство Диченца отричали да е имало някаква връзка. Но след убийството приятелите на Диченца свидетелствали, че Лиса и Роб са се скарали през онази нощ, което означава, че са се познавали. Когато започнало да се споменава за сексуална връзка, семейството променило версията и започнало да говори за изнудване. Твърдели, че Роб излизал един-два пъти с момичето и възнамерявал да скъса с нея, но Лиса искала пари, за да си държи устата затворена.

— За какво? — попита Грифин. — Какво толкова е могла да научи за една-две срещи, та да трябва да мълчи?

— Била е дъщеря на бивш затворник и е била бедна, а това не е типът момиче, който родителите му биха одобрили. Понеже семейството се намирало в центъра на общественото внимание с издигането на кандидатурата на бащата за вицепрезидент, тя можела да изнудва Роб за пари. Фамилията много държала на имиджа си. Ама наистина много.

Грифин знаеше това. Беше публична тайна, а и още един негов източник му го бе напомнил само двайсетина минути по-рано.

— Значи според общественото мнение тя е гонела парите?

— Общественото мнение, подхранвано от семейството. Тя изчезнала, което понамирисва на вина, и колкото повече продължавало това, толкова повече се влошавали нещата. Кандидатурата на Чарлс Диченца за поста вицепрезидент била издигната три седмици след смъртта на сина му и партийните функционери издоили цялото възможно състрадание от страна на обществеността. Ако Лиса се бе появила внезапно по онова време, сигурно са щели да я убият с камъни.

— Отбивката ви е след километър и половина — предупреди го Сейдж. — Моля, завийте наляво след отклонението.

Грифин се престрои в съответното платно.

— Откъде изрови всичко това? — попита приятеля си.

— От архива на вестника.

— Има ли и друго?

— Бих могъл да потърся. Не ми даде много време.

— Намери още.

— Нещо по-конкретно или всичко?

Грифин не бе наясно. Когато предприе пътуването, проведе само един разговор с надеждата да получи малко обща информация. Но той го отведе към втори. Дънкан беше третият човек, с когото разговаряше. Грифин предполагаше, че журналистическият му инстинкт се обажда и непрекъснато поддържа любопитството му. Но освен това, колкото повече научеше, толкова повече щеше да може да предложи, когато пристигне в Лейк Хенри. Затова каза на Дънкан:

— Всякакви подробности и колкото снимки на Лиса Матлок можеш да намериш. Прати ми ги до поискване в пощата в Лейк Хенри. Направи го и сме квит.

Няколко години преди това, докато пишеше един от задълбочените си материали като журналист на свободна практика, с които беше известен, Грифин се беше натъкнал на ценна следа за една съпътстваща история. Предостави информацията на Дънкан, който имаше нужда от нея. В резултат кариерата на приятеля му бързо потръгна и той се бе заклел, че ако може да направи нещо за Грифин, трябва само да му го поиска.

В момента Грифин се възползваше точно от това. Когато стигна до отбивката, той прекъсна разговора. Пое по отклонението и зави наляво.

— Продължете направо осем километра — каза Сейдж.

Той погледна към монитора, когато направи завоя, и се опита да прецени какво би могло да го забави. Искаше да пристигне в съда преди края на цялата процедура, но този път не беше магистрала. Платната наистина бяха широки, но само по едно в двете посоки. Тези осем километра можеха като нищо да му отнемат петнайсетина минути.

Пресегна се към телефона, за да се обади на Попи, но размисли, ориентира се към нещо с повече изгледи за успех и набра друг номер. Беше телефонният номер на Ралф Хаскинс, стар семеен приятел, чиито умения като частен детектив се бяха оказали безценни за бащата на Грифин през годините. Ралф винаги се радваше да поговори с някого от семейството. Освен това беше съвсем наясно със събитията в Ню Хемпшър, така че не се наложи Грифин да му разказва нещо или да му дава обяснения, когато го помоли да събере всички сведения за Лиса Матлок, до които успее да се докопа. Рандъл сигурно имаше доклади, но неговите канали бяха публични, а от гордост и още повече от раздразнение Грифин искаше да надмине брат си в това дело. Ралф беше най-голямата му надежда. Той работеше зад кулисите, между редовете и в сянка. Разполагаше с впечатляваща мрежа от информатори и имаше начини да се добере до недостъпни за други хора сведения. Грифин знаеше, че дори най-незначителният факт от някой медицински картон, училищно досие, сметка за телефон или кредитна карта може да предложи разрешение на загадката.

Ралф не бе успял да открие сестра му Синди, но тя го познаваше и знаеше как действа той, което й помагаше да мисли с един ход напред. Може би неуспехът му в този случай бе причината за горещото му желание да помогне сега.

Грифин го остави да си върши работата и потърси местните радиостанции. След малко слушаше тези, които се ловяха най-ясно, и непрекъснато ги сменяше. Така разбра, че предварителното изслушване все още не е приключило.

 

 

Когато не след дълго пристигна в Уест Иймс, съвсем лесно откри съда. Беше красива сграда, която приличаше на църква, но едва ли човек би могъл да я сбърка с цялата тълпа, струпана на стълбите. Забеляза няколко екипа местни репортери, а докато търсеше място да паркира, още екипи се засуетиха, за да заемат местата си на отсрещния тротоар.

Паркира поршето в странична уличка и студът го прониза, когато излезе навън. Навлече кожуха си и притича покрай няколко малки къщички, от чиито стрехи висяха ледени висулки, към две високи преспи разчистен сняг в центъра на града. Стигна до съда тъкмо когато хората вътре отвориха тежките гранитно сиви двойни врати и се изсипаха навън.

Не видя Хедър. Нито Мика или Каси. Хората, които излизаха, изглеждаха ядосани, а това не беше добър знак за човек, който се надява цялата работа да приключи още тук.

Със стаен в сърцето ужас Грифин се насочи към най-близкия телевизионен екип и застана близо до озвучителя. Само след минута кореспондентката се измъкна от навалицата, сложи слушалката, която й подадоха, взе микрофона и погледна към камерата в очакване да й дадат знак.

— Изглеждаш чудесно, Амбър — провикна се Грифин.

Амбър Ебът го погледна учудено, след това се усмихна.

— Ти също, Гриф. Материал ли готвиш?

— Не знам. Може би. Какво стана?

Амбър отново погледна към камерата и оправи яката на елегантното си вълнено палто, за да не се допира до брадичката й.

— Задържат я без гаранция за трийсет дни.

Сърцето на Грифин се сви.

— Задържат я?

— Докато чакат заповедта от губернатора на Калифорния. — Амбър получи знак и заговори пред камерата: — Да, Филип, предварителното изслушване тук, в Уест Иймс, приключи…

Грифин се отдръпна и се запромъква през тълпата, която бе оградила плътно сградата. Част от него го подтикваше да се скрие, защото смяташе, че всички ще го разпознаят като предателя, но по-силната му половинка настояваше да получи още информация.

Огледа се наоколо за познато лице и с облекчение забеляза как Джон Киплинг с неговата кестенява коса, късо подстригана брада и кожено яке излиза от сградата на съда на яркото зимно слънце. Но облекчението на Грифин изчезна, когато зърна гневното му изражение.

След секунди погледът на Джон срещна неговия. Бяха го забелязали. Нямаше връщане назад.

Грифин с мъка си проправи път през хората по стълбите и му подаде ръка. Почувства облекчение, когато ръкостискането му бе посрещнато добронамерено, и бързо прогони чувството си за вина.

— Как е възможно да я задържат? Та тя е образцов гражданин!

Джон го подкани да слязат по стълбите с движение на брадичката си.

— Каси изложи този довод, но просто нямаше шанс да спечели. Лиса Матлок е изчезнала преди цели петнайсет години. Твърде вероятно е да го направи отново, ако има възможност.

— Значи ти допускаш, че тази жена е Лиса.

— Не аз — поправи го Джон, — а съдията, прокурорът и ФБР. И семейство Диченца — добави сухо. — Чарли Диченца може и да е бил кандидат за вицепрезидент, но все още е боклук. Твърди се, че е пуснал пипалата си тук много преди всички останали и е започнал да върти телефоните. Иска да заловят и да накажат убийцата на сина му. Освен ако някой не бе доказал с ДНК проба, че Хедър не е Лиса, това изслушване имаше предрешен край. Беше свършило още преди да започне. Нямаше никакъв начин да бъде освободена.

— Има ли ДНК проба?

— Не.

— Което повдига въпроса защо тя умишлено е прегазила онзи тип. Била е само на осемнайсет години. Била е красива и умна. Била е приета в Бъркли със стипендия. Звучи ли ти като човек, който има нужда да прибягва до изнудване?

— Не бих казал — отвърна Джон, когато стигнаха до най-долното стъпало. Щом тръгнаха по алеята, той стрелна Грифин с поглед: — Със стипендия ли? Това пишеше ли го във вестниците?

— Не, получих данните от един приятел.

Джон не му отвърна. Щом тълпата оредя, закрачи по-бързо, очевидно потънал в мислите си. Внезапно се закова на място и погледна Грифин отнесено:

— Трябваше да бъдеш там, човече. Съдията почти не слуша, а след това заяви, че ще я задържат за трийсет дни без право на гаранция. Настана пълна тишина — никой не повярва на ушите си, — а след това се разнесе страхотна врява. Не съм сигурен обаче дали Хедър разбра, че хората са на нейна страна. Приставът я изведе, а тя се обърна назад, за да погледне Мика с обляно от сълзи лице — замълча и преглътна. — Никога не съм ставал свидетел на такава болка.

Грифин усети тази болка в тона на Джон и вината го загриза с нова сила. Крепеше го единствено мисълта, че това положение е временно.

— Каси ще я измъкне.

Джон вдигна яка и отново тръгна.

— Да, но на каква цена? Само малка част от всичко са трийсетте дни от живота на Хедър, а също и този на Мика, Миси и Стар. Тя има семейство. Другата страна на нещата са парите. Имаш ли представа колко ще струва това? Добре, Каси няма да вземе хонорар, но разходите й по подобно дело сигурно ще бъдат огромни.

— Тя е невинна — настоя Грифин.

— Е, ще й струва много да го докаже. Не знам как ще се оправят. Мика не разполага с толкова средства.

Но Грифин разполагаше. Можеше да плати сметката на часа. Не че Попи щеше да му позволи да го направи, ако узнаеше истината. Не че Мика би приел. Не биха взели пари от човека, който бе предизвикал цялата бъркотия.

— Мика не би имал парите, особено ако си позволи да провали тазгодишната реколта — продължи Джон. — Взе заеми за новото оборудване и всичко е изчислено: точно колко трябва да печели всяка година, за да успее да ги погаси.

Ако Хедър е в затвора, а той е разтревожен, или ако нещо не се получи — ако дори едно парченце от пъзела не пасне, — чакат го големи неприятности. Сокът ще потече след по-малко от месец, а Хедър ще бъде в затвора. Моментът е крайно неподходящ — спря и изгледа Грифин със странен поглед: — Ти какво търсиш тук?

Грифин спря до него и потърка ръце, за да се стопли.

— Тук ли? Отивах към Лейк Хенри и се отбих.

— Къде се изгуби? Когато разговаряхме последния път, проявяваше интерес към Попи. Да изчезнеш за седмици не говори добре за теб — заяви Джон и отново закрачи.

Грифин го догони и каза:

— Тя не ме насърчи особено.

— Ти бе наясно, че ще стане така и че тя си има своите съображения. Знае ли, че ще идваш?

— Не, мислех да я изненадам.

— Попи не обича изненадите.

— Знам — съгласи се Грифин, — но това е единственият ми шанс да прекрача прага й.

Джон спря пред едно „Тахо“ с надпис „Лейк Нюз“ на вратата.

— Защо точно сега? — попита той и извади ключа от джоба си. — Ако възнамеряваш да пишеш за Хедър, помисли добре. Нали знаеш какво мисли Попи за хората, които печелят пари от чуждото нещастие?

— Несъмнено — отвърна Грифин. — Сама ми го каза през септември. Но не смятам да пиша за Хедър. Не мога. В момента работя над нещо съвсем различно.

— Тогава защо си разпитвал приятелите си за Хедър?

— Ако открия нещо, което може да е от помощ…

— Защо искаш да го направиш?

— Защото според мен Хедър е набедена.

— Смяташ, че е невинна? Само защото е приятелка на Попи?

— Отчасти.

Джон го погледна и настоя:

— Не спирай. Попи ще иска да узнае и останалото.

Грифин замълча. Киплинг не отстъпи и той усети как му прималява отвътре. Значи Джон знаеше. Беше гледал интервюто с Ранди и беше събрал две и две.

Ако отрича, само ще влоши нещата. Затова си призна:

— Да, ще поиска да узнае и останалото, но ще ми бъде много трудно да й го обясня. Не го направих умишлено. Когато споменах за снимката, окачена в кабинета на брат ми, никога не бих предположил, че Ранди ще дойде да души тук.

Погледът на Джон стана още по-безизразен, преди лицето му отново да възвърне учуденото си изражение.

— Рандъл Хюс. Боже, колко бавно загрявам!

След секунда Грифин осъзна какво бе направил. Главата му клюмна с безпомощна въздишка. След малко се изправи и пое дъх. Не знаеше какво според Джон крие от Попи, но осъзна, че е влязъл в капана.

— Сигурно аз загрявам по-бавно и от теб.

Джон изглеждаше толкова ядосан, колкото бе и на излизане от съда:

— Ти си ги довел тук.

— Не — отвърна Грифин. — Просто отбелязах приликата. Ранди е поел нещата оттам нататък.

— Все едно. Попи подозираше, че е човек, който е бил тук през есента. Никак няма да е доволна, че си се оказал ти.

Всъщност Грифин възприе това като добър знак, защото означаваше, че тя изпитва нещо към него.

— Смяташ ли да й кажеш? — попита Джон.

— Вероятно. Не ме бива да пазя тайни — прииска му се да добави: Както сам се убеди, но се въздържа. — От друга страна, ако някой от моите хора успее да намери доказателства, че Хедър не е Лиса, ще бъда на чисто — понеже другият мъж не отговори, Грифин запита не толкова уверено: — Не си ли съгласен?

Джон го изгледа продължително още веднъж, поклати глава и отключи колата си.

— Ама че бъркотия — промърмори той и влезе вътре.

Грифин хвана вратата, преди събеседникът му да успее да я затвори.

— Трябва да отседна някъде. Дали някой в града ще ми даде стая под наем?

Най-близкият хотел беше на петдесет минути път с кола от Лейк Хенри. Не искаше да бъде толкова далеч, особено през зимата и в местност, където често валеше сняг. Ако имаше намерение да помогне, трябваше да се навърта в универсалния магазин и да слуша клюките в пощата. Хората трябваше да го виждат в града достатъчно често, за да могат да свикнат с него. Това беше единственият начин да се добере до вътрешна информация за Хедър, а той имаше нужда от нея. Задълбоченото проучване на изчезването на Лиса беше едната половина от историята, а задълбоченото проучване на Хедър — другата.

Не че той възнамеряваше да пише тази история. Трябваше да завърши книгата си и не разполагаше с време. Но, боже господи, тази тема го въодушевяваше много повече от желанието да засвидетелства почитта си към Прентис Хейдън!

Джон погледна през прозореца и каза:

— Градът ще се затвори за пресата.

— Аз не съм пресата. Аз съм приятел на Попи.

Киплинг гневно го изгледа:

— Още по-зле. Нали знаеш колко закрилнически се отнася Лейк Хенри към Попи? Тя е специална. Много специална. Може да изглежда силна и енергична, но животът й никак не е лек.

— Известно ми е — отвърна Грифин и наистина беше така. Знаеше някои неща за Попи, които едва ли бяха известни дори на зет й, и не ги бе научил нито чрез Ралф Хаскинс, нито чрез някой друг. Беше се заел с въпроса лично.

Джон запали колата, форсира двигателя веднъж, след това отпусна газта и отново форсира. Очите му потърсиха тези на Грифин.

— Чарли Оуенс, собственикът на магазина, нали помниш? Брат му се изнесе преди дванайсет години, но остави къщата си, която някой трябва да наглежда през зимата. Ако искаш да спечелиш червени точки пред Чарли, а те биха ти свършили много добра работа в градчето, можеш да останеш там и да се грижиш за имота — но след това го изгледа преценяващо и каза: — Не. Може би няма да се справиш.

— Защо?

— Ще бъде трудно. Мястото е доста голо. И е посред зима. Кофти работа.

— Мога да се справям с трудностите — заяви Грифин. Доста пъти се бе катерил в Апалачите и бе запознат с живота сред природата. Нима вече не носеше дебели туристически обувки? Освен това щеше да е много по-добре да разполага с цяла къща, отколкото само с една стая. Така щеше да има място да си устрои кабинет. Чакаше го цяла биография. — Нали има покрив?

— Да.

— Отопление?

— Има печка с дърва.

— Какъв е проблемът тогава?

— Вятърът. Снегът. Достъпът. Литъл Беър е остров. И се намира на около четиристотин метра от сушата.

Грифин Никога не бе живял на остров.

— Как се стига дотам през зимата?

— Пеш или с кола. Щеше да е по-лесно, ако имаше пикап, но с това порше… — Джон го бе забелязал с известна завист при последното посещение на Грифин в града. — Съмнявам се.

Протегна се да затвори вратата, но Грифин я държеше здраво.

— Ще наема пикап. И бездруго смятах да го направя, когато пристигна.

Джон грейна:

— Не е лоша идея. Братовчед ми Бък се опитва да продаде своя. Момичето му тъкмо роди. Можеш да му платиш двойно цената, която иска, и така ще си спечелиш още почитатели в града.

— Решено е — каза Грифин. — Къде да отида?

 

 

Бък, братовчедът на Джон, живееше на хребета, което беше местната версия на другия край на света. Предвид това, че поршето нямаше да стигне дотам или по-точно нямаше да стигне в пълния си блясък, та хората да се изсипят от домовете си и да поискат парченце от него, Джон предложи на Грифин да го остави в навеса за лодки на местния кей по време на престоя си в градчето. Така Грифин се озова в колата на Джон на път за хребета.

Но когато Попи подмина тахото в центъра на града, бе твърде заета със собствените си мисли, за да го огледа внимателно. Махна в отговор на клаксона на зет си, но изобщо не помисли, че вътре седи още един човек, нито пък имаше време да спре. Мика се бе обадил и я бе помолил да вземе момичетата от училище. Потегли да изпълни поръката му в мига, в който Ани Джонсън пристигна в дома й, за да поеме телефоните.

Слънцето вече се спускаше зад вечнозелените дървета и тя пришпори блейзъра колкото бе възможно по отново заледяващите се пътища. Вниманието, необходимо й, за да шофира, бе добре дошло, защото я отклони от мислите й, които се лутаха между гневното възмущение, че Хедър е задържана в затвора, и паниката. Не знаеше със сигурност откъде е дошла приятелката й, но бе убедена, че тя е добър човек. Попи искаше да смята, че самата тя е добър човек, но също си имаше минало. Защо това да не важи и за Хедър?

Тази посока на разсъждения никак не й хареса и тя бе доволна, че стигна до училището. Сложи ръкавиците си, които бяха подплатени и бяха с пет пръста, за да може спокойно да управлява инвалидната си количка през зимата, излезе от автомобила и с известни усилия успя да застане на място, където момичетата щяха лесно да я забележат. Не беше единствената, дошла да прибере децата си от училище, но само тя бе имала глупостта да излезе на студа. Другите родители чакаха на топло в пикапите си, докато училищните автобуси се подреждаха отстрани на пътя.

Попи познаваше родителите в тези автомобили, но не погледна към тях. Ако го направеше, щеше да означава покана да разговарят за Хедър, която щеше да се предаде от един отворен прозорец на друг. Вместо това се сгуши в кожуха си, който беше тюркоазнозелен като стола й, придърпа шала около яката, пъхна ръце в джобовете и се опита да не трепери. Скоро удари училищният звънец и от вратите на сградата се изсипаха деца, облечени в кожухчета във всички цветове на дъгата, и се пръснаха в различни посоки към домовете си.

Обикновено Хедър стоеше в редицата с другите родители. Макар момичетата да можеха да се приберат с училищния автобус, тя предпочиташе да ги взема лично. Сега вместо нея бе дошла Попи. Каза си, че след като Хедър ще остане в затвора трийсет дни, едва ли това ще е единственият път, когато ще й се наложи да идва — трябваше да го прави до края на този кошмар. Хедър й беше приятелка, но Попи изпитваше отговорност, която се простираше отвъд това.

Миси и Стар излязоха и я избавиха от мислите й. Застанали една до друга и изпълнени с нетърпение, те се втурнаха към редицата автомобили с родители. Почти веднага забелязаха младата жена и се заковаха на място. Въодушевлението им се изпари. Попи не беше Хедър.

Миси първа тръгна към нея, Стар я последва по-бавно. Докато децата се приближат, Попи осъзна факта, че не само не е Хедър, но не е и родител, терапевт или адвокат. Не знаеше как да им обясни случилото се. Мика може би щеше да знае, но не беше тук. Тя беше сама и нямаше никаква представа какво трябва да каже.

За нещастие, това не бе достатъчно. Въпросите я засипаха веднага щом Миси стигна до нея:

— Къде е Хедър?

Попи загърна разкопчаното кожухче на детето с една ръка и разтвори другата, за да прегърне Стар.

— В Уест Иймс.

— Защо е там? — попита Мелиса.

Каква част от истината да им каже?

— Трябва да свърши някои неща — усмихна се Попи, за да придаде по-небрежно звучене на думите си, и направи знак на Стар да се приближи. — Затова ви прибирам аз.

Но малката продължи да настоява:

— Но тя каза, че ще се върне.

— Кога ви го каза?

— Когато замина сутринта. Но не изглеждаше добре. Май не искаше да ходи никъде.

— Понякога ни се налага да правим неща, които не искаме.

Като например да увъртаме пред децата — помисли си Попи и проплака наум: — Никак не ме бива в това! Опита да се усмихне по-широко и успя да привлече Стар към себе си.

— Мислех, че може да отидем у дома и да си направим сладки с кленова захар.

— В чий дом? — находчиво попита Миси.

— Във вашия — отвърна Попи.

Нейната къща може и да бе по-добре пригодена за човек в инвалидна количка, но не смееше да ги отведе там с всички онези светещи лампички и Ани, която или обсъждаше новините с местните хора, или отклоняваше пресата.

— Татко там ли е? — поинтересува се Мелиса.

Младата жена се престори, че безгрижно се опитва да прецени.

— Струва ми се, че… още не се е прибрал.

— А би трябвало. Нали е нужно да наглежда дърветата!

Стар най-сетне се бе приближила достатъчно. Попи я придърпа по-близо до стола и попита сестра й:

— За какво да ги проверява?

Миси въздъхна и отговори:

— Дали няма паднали, които трябва да нареже. В участъка със захарните кленове. Хедър ще си дойде ли за вечеря?

— Всъщност… едва ли — отново с престорено безгрижие отвърна жената.

— А кога ще се върне?

След десет дни? Двайсет? Трийсет? Как, за бога, да го обясня на едно дете? Никак не ме бива в тези работи!, отново си каза Попи. Започваше да трепери.

— Скоро, надявам се, но вече ми е много студено, Миси. Ако останем тук още минута, няма да мога да мърдам не само десетте пръста на краката си, но и колелата на инвалидния стол. Хайде да се качваме в колата. Искаш ли да ви закарам, Стар?

Долната устна на Стар потрепваше. Тя кимна с изпълнени с тъга очи.

— Тогава помогни на Миси отзад — каза Попи и бутна колелата, за да им помогне да потеглят. Щом се настаниха в автомобила, наду парното, но дори и тогава не стана горещо, което беше показателно за студа навън.

Времето обаче беше последната грижа на младата жена, когато трите потеглиха с колата. Въпросите на Миси просто нямаха край:

— Ами ако Хедър не се прибере и утре сутринта?

— Тогава баща ви ще ви помогне да се приготвите, както направи и днес.

— Ами ако не може? Понякога излиза преди Хедър. Ако не успеем да закусим, както стана днес?

— Закусихте.

Попи спря, включи левия мигач и изчака колите пред нея да завият от улицата на училището и да поемат по пътя към центъра на града.

— Закусихте в моята къща.

— Ще ни приготвиш ли закуска и утре?

Тя се престори, че приема всичко за игра, и каза:

— Ще ви приготвям закуска всеки път, когато поискате.

Стигна до началото на колоната, но трябваше да изчака раздрънкания пикап на Бък Киплинг да премине. Едва бе взела завоя, когато усети малка ръчичка върху рамото си. Беше на Стар, която попита с тъничко гласче:

— Мама заминала ли си е?

— Не, миличка, просто е в Уест Иймс — Попи искаше да каже на момиченцето да си сложи колана, но Стар изглеждаше толкова уплашена, че не можа да се насили да бъде строга. Вместо това подкара още по-внимателно и наведе глава, за да докосне с бузата си ръчичката на детето. — Не е заминала завинаги.

— Ами ако не се върне повече?

— Ще се върне. Тя ви обича.

След минутка Стар се обади отново, но беше по-скоро болезнена въздишка:

— Искам мама.

Попи никога не се бе чувствала толкова безпомощна.

— Знам, че е така, миличка. Сигурна съм.

* * *

Грифин подмина червения блейзър, преди да разбере кой е шофьорът, но така беше по-добре. Все още не беше готов да се изправи пред нея. Трябваше да спре в кафенето на Чарли, за да получи инструкции и да си набави провизии, а след това да кара чак до другия край на езерото. Разполагаше с по-малко от два часа да се добере до Литъл Беър, да отключи къщата, да напали печката и да включи тока, преди да се е мръкнало. Нямаше време за губене.

Магазинът беше претъпкан с хора, които се връщаха от Уест Иймс, и с други, които искаха да чуят новините. Някои стояха и разговаряха по пътеките в магазина, а други се запътиха към кафенето. Най-многобройна беше скупчената около печката група.

Като внимаваше да не привлича вниманието върху себе си, Грифин намери Чарли на касата. Бързо му обясни какво иска да направи. Оуенс се съгласи, макар по-скоро предпазливо, отколкото сърдечно.

— Има ли ключ? — попита Грифин.

— Не, вратата никога не се заключва — поклати глава Чарли.

— Какво трябва да знам?

С ръка върху чекмеджето на касата, собственикът на магазина се позамисли за миг и каза:

— Дървата са на купчина на верандата. Ако трябва да поразръчкаш малко тръбите за водата, използвай длетото за лед. За тока просто натисни бушона.

Всичко това прозвуча твърде лесно за Грифин, който не искаше да насилва късмета си с местните, затова остана само колкото да купи кафе, хляб, яйца, сирене, малко колбаси и една консерва супа. В последния момент взе и шест бири и няколко литра бутилирана вода. Помисли си, че сигурно ще му трябва нещо, с което да разпали огъня, затова най-отгоре в торбите сложи няколко вестника. След това се върна в пикапа на Бък и понеже не беше сигурен, че храната няма да замръзне при непрекъснато понижаващите се температури, ако я остави в каросерията, сложи торбите в кабината. Наложи се няколко пъти да пробва да запали двигателя, но най-сетне потегли.

Напусна града по пътя, който обикаляше около езерото, и следвайки указанията на Джон, премина покрай отклонения с чудати названия, които водеха към множеството малки заливчета на езерото. Лошото бе, че най-близкият достъп до остров Литъл Беър се намираше възможно най-далеч от града, след множество завои по пътя, който първо се отклоняваше от брега на езерото, а после се връщаше обратно. И така, вместо да пътува около пет минути, ако караше направо, му бяха нужни цели трийсет и пет. Хубавото бе, че пикапът на Бък се държеше добре на пътя и че щеше да разполага със собствен дом по време на престоя си, да не говорим за червените точки, които щеше да натрупа пред Чарли, когато му останеше време да размисли над този факт.

Пътят за Литъл Беър беше безупречно маркиран със същия добре поддържан знак, който отбелязваше и останалите отбивки в градчето. Карай чак до края и след това завий надясно по езерото, гласеше указанието на Джон.

Грифин се бе усъмнил, че ще може да шофира по повърхността на езерото, но Киплинг го бе уверил: Не се безпокой. Вчера малко се размрази, но днес отново е замръзнало. Непрекъснато минават коли за рибарските къщурки. Тази година още никой не е пропаднал.

Грифин имаше нужда да се убеди, че ще се справи с предизвикателството, затова изтика всичките си опасения на заден план, особено когато видя, че пътят към Литъл Беър е добре почистен. Зави по него и включи високите фарове, щом навлезе в гъста гора, чиито дървета препречваха пътя на вече бледата дневна светлина.

Няма защо да бързам, помисли и погледна часовника си. Разполагаше с повече от час, за да стигне до къщата и да се установи, фасулска работа!

Когато пътят отпред се проясни и се показа езерото, той се усмихна. Но само след секунди усмивката му се стопи, защото обработената част от пътя свърши и пикапът му неочаквано заседна. Грифин се помоли това да е само временно затруднение, превключи скоростите, даде на заден ход, превключи отново и се опита да форсира и да потегли напред. Придвижи се съвсем малко и след това пак заседна. Но този път, когато се опита да даде на заден, не успя да помръдне дори в тази посока. Колкото и да превключваше и да форсираше и каквато и блестяща тактика да използва, не можеше да помръдне. И четирите гуми на автомобила бяха хлътнали в снега почти догоре, както установи, когато слезе и спортните боти, с които толкова се гордееше, затънаха. Огледа трийсетината метра непочистен сняг отпред и след това отправи поглед към езерото. Повърхността му беше с около половин метър по-ниска от сушата и бе покрита с не по-малко сняг.

Грифин не искаше да губи време, понеже сенките върху езерото се издължаваха с всяка изминала минута, затова огледа Литъл Беър. Джон му бе казал, че островът се намира на четиристотин метра навътре. Не изглеждаше далеч. Реши, че лесно би могъл да измине разстоянието пеша. Нямаше ръкавици, защото ги беше оставил в Принстън, но ръцете му и друг път бяха измръзвали. Нищо нямаше да му стане.

Нахлупи любимата си износена шапка с емблемата на „Янките“ и излезе от пикапа. Преметна сака си през рамо, лаптопа и куфарчето през другото, взе в ръце торбите с провизиите и тръгна.

Добре че ледът го издържаше. Не скърцаше и не пращеше, нито пък се движеше и явно наистина бе доста дебел, както твърдеше Джон. Лошата новина беше, че ушите му измръзнаха, а джинсите не го пазеха от снега по-успешно от спортните му боти.

Залязващото слънце го подкани да побърза. Усещаше, че под снега има лед, защото от време на време се подхлъзваше. За щастие беше достатъчно атлетичен, за да пази равновесие.

Дори и температурата да падаше, Грифин не го усещаше. Налагаше му се да вдига крака високо, за да прекрачва преспите, затова много скоро целият плувна в пот. Тази влага контрастираше със снега, който се промъкваше през панталоните му. Но фактът, че му беше топло, не спираше протестите на уморените му бедра. Не беше свикнал да пристъпва по този начин. Не можеше да го прави бързо, особено толкова натоварен. Освен това, макар от брега разстоянието да изглеждаше кратко, сякаш му отне цяла вечност да се добере до къщата, а и оставаше проблемът с ръцете му. Измръзвал беше и друг път, но сега наистина бе страшно.

Решително впери поглед в дърветата отпред и принуди краката си да продължават да се движат. Не можеше дори да види къщата, докато не стигна по-близо и не заобиколи острова, но когато най-сетне пристигна, изпита истинско удоволствие. Хижата беше направена от дървени трупи и бе наистина очарователна в своята примитивност. Заемаше единствената просека на острова, който не беше по-голям от половин хектар.

Запробива си път към входа. Дървата за огрев наистина бяха натрупани на купчина отляво под верандата, която, макар да имаше навес, не бе попречила на снега да затрупа целия куп.

Обзет от нетърпение да се подслони, да не говорим за желанието да освободи ръцете си, които го боляха ужасно, а дланите му направо горяха, той се опита да отвори входната врата. Тя не поддаде, затова Грифин остави единия кафяв плик върху купчината дърва и опита отново. Едва когато остави и втория хартиен плик и напъна вратата с всички сили, ледената й покривка се пропука. Грабна торбите, вмъкна се вътре и затвори вратата.

Мрак. Студ. И плесен.

За тока само натисни бушона, гласеше лаконичното наставление на Чарли. Да, но трябваше най-напред да го открие в тъмното.

Грифин остави вещите си и дръпна малките перденца на прозорците. Това поразсея мрака, макар че светлината навън беше доста слаба. Забеляза някакъв ключ на стената, натисна го, но нищо не стана. Опита още няколко копчета, ала най-сетне се досети, че трябва да потърси главния бушон. Реши да звънне на Чарли и извади клетъчния си телефон, но установи, че няма обхват.

Не му стана никак приятно. Без телефон нямаше да може да разговаря с приятели, да получава съобщения по електронната поща или да се свърже с Интернет. Без телефон просто не можеше да работи. Освен ако не поставеше антена. Можеше да го направи и сам, но не тази вечер, не и при бързо падащия мрак.

Притесни се, че само си губи времето, затова се огледа наоколо. Помещението, в което се намираше, беше едновременно дневна и кухня. Запъти се към шкафовете в кухнята, отвори ги един по един, докато не намери свещи, фенер и кибрит. Бързо запали фенера, но това не му донесе особено облекчение. Печката се намираше в нещо като огнище и беше тъмна като хижата и два пъти по-студена.

Дъхна в ръцете си и ги разтърка, за да се стопли, след това отново излезе навън. Почисти снега от купчината дърва, но му трябваше още малко време, преди да успее да отдели няколко дървета от замръзналия куп. Искаше да се запази максимално сух, затова удари няколко дървета, за да ги освободи от натрупания сняг и лед, но нарани палеца си.

Добрата новина беше, че го заболя, което изключваше вероятността да е измръзнал. Лошата новина бе, че го заболя много.

Без да обръща внимание на болката, Грифин внесе вътре колкото успя дърва. Нави на плътно руло няколко вестника, сложи ги в печката, нареди отгоре цепениците, отвори прозорчето и драсна клечка кибрит. Хартията се запали и изгоря, но дървата не прихванаха.

Тъй като вече бе престанал да се поти, той усети как с всяка изминала минута му става все по-студено. Изруга тихичко и започна да цепи един от пъновете с някаква брадва, която беше намерил точно до вратата. Когато се сдоби с достатъчно подпалки, извади дървата, сложи още хартия, после треските и най-отгоре цепениците.

Притаи дъх, което си беше истинско предизвикателство предвид това, че целият трепереше, и загледа как хартията гори и подпалките най-сетне се разпалват. Не посмя да си поеме дъх, докато един от пъновете не изсъска тихо и не се разпали с пукот.

Въодушевен от мисълта, че огънят ще се разгори и ще стане по-топло, той излезе навън, внесе сака си, извади оттам един пуловер и го уви около ушите си. Взе чифт чорапи, нахлузи ги на ръцете си и отново пое в мрака, за да донесе и останалите си неща от пикапа.