Джорджия Боковън
Сам в тълпата (3)

Глава втора

Лекият бриз леко поклащаше дантелената завеса на прозореца. Коул лежеше, изпънат в цял ръст на леглото, небрежно преметнал чаршаф върху голите си крака и пъхнал ръце под главата си. Втренчил поглед в танцуващите сенки по тавана, той си припомни стотиците нощи, когато стаята му огряваха не лунни лъчи, а светлината от неоновите надписи. От катастрофата насам в съзнанието му се въртяха десетки въпроси, които така и си оставаха без отговор. Измъчваше го глухо безпокойство и това се бе превърнало в част от ежедневието му и от самия него. Лягаше си изтощен, останал без сили, а в три или четири сутринта бе все още буден. Не можеше да заспи. Ако не беше моментът на катастрофата, която изникваше пред погледа му отново и отново, налягаха го нерадостни мисли, свързани с кариерата му. Това, което го разтърси от дъното на душата му, не беше дали ще може да се върне на сцената и да убеди критиците, които винаги бяха готови с унищожителните си нападки, че гласът и стилът му не се бяха променили, въпреки че за лицето му — символ на „калифорнийския каубой“ — не можеше да се каже същото; Коул усещаше, че всичко това вече изобщо не го интересува. Колкото и да мислеше за това и да се стараеше да се концентрира, не можеше да си спомни радостта от това да излезе на сцената или да пее пред пълен стадион негови фенове, които знаеха всяка дума от песните му.

Но вече и пет пари не даваше. За нищо.

Беше ужасно да се чувства по този начин.

В този момент Белинда, която бе до него, въздъхна леко, обърна се по корем и се настани удобно. По-рано същата вечер, когато след вечеря Коул стана от масата и съобщи, че има намерение да си ляга, тя настоя да го придружи. Той започна да протестира, но Белинда бе твърдо решена да не допусне да бъде отпратена толкова лесно и постигна своето.

След като останаха сами, тя започна внимателно да сваля дрехите му една по една, като в същото време не преставаше да му говори, че това, от което има нужда, е масаж, „за да те отпусне и да спиш по-добре“, казваше тя, но и двамата знаеха какво се крие зад тези думи. Тя си имаше свои методи, които в миналото даваха безпогрешни резултати и Белинда не виждаше защо и сега да не бъде така. Особено след толкова месеци въздържание. А когато ставаше дума за изкуството на съблазняването и чувственото наслаждение, нямаше по-добра от Белинда. Само с върха на езика си тя можеше да му достави такова удоволствие, каквото други жени не можеха с цялото си тяло.

Но този път не се получи. Отдадоха неуспеха на нервно напрежение. Но имаше и такива части на тялото му, които толкова го боляха, че той едва се сдържаше да не изкрещи, независимо колко нежно го докосваше тя, например по гърба или по крака. Такива места имаше и по лицето му, особено белегът на слепоочието и още един под окото. Понякога му се струваше, че очилата, които бе принуден да носи вместо обичайните контактни лещи, тежаха поне десет фунта^[1]. За да почувства облекчение, трябваше да ги махне, но тогава пък попадаше в нереалния свят на светлини и сенки, защото оставаше полусляп.

Бръсненето бе истинско мъчение. Той или се порязваше на места, където кожата бе безчувствена, или стискаше зъби от болка, когато бръсначът попаднеше на особено болезнено и чувствително място. Затова предпочете да си остави брада, въпреки че всички около него го гледаха с неодобрение. Отегчен до смърт от необходимостта да говори за състоянието си, той не си правеше труд да обяснява на никого защо си бе пуснал брада. Казваше само, че ще я обръсне, когато му дойде времето. Според доктора можеха да минат седмици, преди тази болезнена чувствителност да изчезне, можеше да отнеме дори месеци, а не бе изключено и цял живот да си останеше така. Така че какво от това, ако изглеждаше малко по-различно, или пък гласът му звучеше по-иначе, или пък че накуцваше и не можеше да понася хората да го докосват? Бе останал жив.

Как можеше да вижда и разбира всичко това, а да не чувства нищо? Коул затвори очи и се заслуша в звуците, изпълващи нощта — хор от щурци, жаби и нощни птици. За миг остана вцепенен от изненада. Шумът беше достатъчно силен да събуди и мъртвец, а той толкова време не чуваше и не обръщаше внимание на нищо. Усмихна се вътрешно на изтърканата фраза, както и на мисълта, че ако това можеше наистина да се случи, то би станало вероятно, защото мъртвите бяха по-малко заети със себе си, отколкото той.

Докато стоеше така, заслушан в нощните звуци и потънал в мисли, изведнъж долови нещо странно. Звукът бе толкова различен и чужд на всички останали шумове, че той остана неподвижен няколко секунди, опитвайки се да определи какво точно бе това. Изправи се, сграбчи очилата си, оставени на нощното шкафче, и внимателно спусна крака на земята, стараейки се да не събуди Белинда.

След като не без усилия стигна до прозореца, той дръпна завесата и погледна навън. Точно в този момент Ранди, който се готвеше да хвърли друго камъче по стъклото на прозореца, го забеляза. По тялото на Коул премина радостна тръпка. Като че ли само за миг се бе върнал двадесет години назад, в нощта, когато двамата с Ранди избягаха. Само че тогава бе единайсетгодишен и той бе този, който стоеше пред стаята на Ранди, викайки го със себе си.

Коул повдигна двойния прозорец и се надвеси навън.

— Не знам какво си пил, но смятам, че ти е достатъчно.

— И капка не съм слагал в уста — отвърна Ранди шепнешком, но все пак достатъчно силно, за да го чуе. — Хайде, слез долу, по-големи братко. Ще те отведа от това място.

Коул хвърли поглед към Белинда, за да се увери, че шумът не я беше събудил. В същия момент си спомни, че заедно с витамините, които задължително взимаше всяка вечер, тя бе взела и хапче за сън. Изглеждаше малко вероятно да се събуди по-рано от десет часа сутринта. Той отново се обърна към Ранди.

— Какъв е поводът?

— Изненада.

След като Ранди си бе направил труда да дойде посред нощ да го извика, най-малкото, което можеше да направи Коул, бе да продължи играта. Той подаде глава от прозореца, оглеждайки се за място, откъдето би могъл да се измъкне. Точно под прозореца имаше още един перваз, който служеше само за украса, а под него минаваше улукът. Това крило на къщата бе доста старо и Коул предположи, че и первазът, и улукът са направени от по-здрав материал от тези в новото крило.

— Не знам…

— За Бога, не те карам да бягаш от къщи. Искам само да дойдеш с мен тази нощ. Хайде, обличай се и идвай, ще те чакам отпред — Ранди хвърли камъчетата, които все още стискаше в едната си ръка, точно в цветната леха под прозореца. — И се погрижи като слизаш по стълбите да не разбудиш всичко живо в къщата.

Коул се запита дали имаше някаква причина да не последва по-малкия си брат, но като не откри такава, изведнъж се реши. Идеята на Ранди беше чудесна и с всеки миг му се струваше все по-съблазнителна. Хвърли поглед назад. Внезапно го осени една мисъл и за миг се поколеба. След това отново подаде глава през прозореца.

— Ранди, чакай там.

— Да не си се побъркал? — извика той изумен, след като се увери, че Коул не се шегува и действително има намерение да излезе през прозореца.

— Ще видим.

Коул се върна в спалнята, нахлузи джинсите си, една тениска и обу маратонките си. Опита се да пренебрегне факта, че едно просто действие като обличането например го остави без дъх, като че ли бе пробягал пет мили. Без да се замисля повече над това, той се върна при прозореца, преметна здравия си крак през него и стъпи на перваза. Ранди го гледаше с разширени от ужас очи.

— Господи Исусе, онова дърво, в което се блъсна, не само размаза физиономията ти, но, както изглежда, доста е разстроило ума ти. Какво си мислиш, че правиш? Хей, помисли малко!

— Май напоследък мисля твърде много.

Коул бавно прехвърли тежестта си върху крака, с който бе стъпил на перваза. Изглеждаше достатъчно здрав.

— Стига, Коул, престани. Това е истинско безумие — в гласа на Ранди се долавяше страх и молба.

— Шшшт! — Коул кимна с глава към стаята. — Ако не млъкнеш, Франк ще довтаса тук още преди да се усетиш.

Сядайки на перваза на прозореца, Коул прехвърли навън и другия си крак. След това се изправи и леко подскочи, за да изпробва здравината на долния перваз. Доволен от резултата, бавно продължи към водосточната тръба. Докато внимателно се отдалечаваше от прозореца, един глас от детството му нашепваше, че е необходимо само да разпери ръце и да скочи, така, както правеше някога. Въпреки че много му се искаше да се подчини на внезапния импулс, Коул се опомни навреме. Веднъж, когато бе на седем години, бе направил точно това и споменът още му причиняваше болка. Тогава вярваше, че е достатъчно само силно да желаеш нещо и то ще бъде твое.

Петнадесет фута под корниза Ранди крачеше бясно напред-назад.

— По дяволите, Коул, защо ми причиняваш това?

Коул погледна брат си и се ухили.

— Ей, това не беше моя идея. Аз никога нямаше да се сетя за нещо толкова глупаво. Много съм чувствителен, нали знаеш?

Все още държейки се с едната си ръка за перваза на прозореца, той протегна другата към водосточната тръба, но пръстите му напипаха само мазилката. Отправи поглед в тази посока, опитвайки се да прецени още колко му остава. Затаи дъх и сърцето му прескочи няколко удара. Оставаха му още шест инча. Разумът му нашепваше да се върне. Пое дълбоко въздух, задържа го за момент и се изсмя високо.

— Хей, Ранди, спомняш ли си за Еспозито Благоразумната?

Ранди се замисли и въпреки мрачното си изражение, се усмихна:

— Не беше ли една от онези стари дами, при които татко ни оставяше, когато ходехме в Нешвил?

— Да, онази с тънките устни и белега на единия клепач, която говореше глупости и заспиваше пред телевизора.

— И която пиеше бренди от един буркан за туршия и казваше, че това било изстуден чай — добави Ранди.

— И тогава изобщо не я слушахме.

Усмивката на Ранди угасна.

— Какво ти става? Да не би да имаш някакво предсмъртно желание?

— Омръзна ми да живея с мисълта, че смъртта е най-лошото нещо, което може да ми се случи.

Вместо да посегне към водосточната тръба, Коул остана за миг така, наслаждавайки се на скъпоценния миг свобода.

— Ранди?

— Сега пък какво?

— Ела по-близо.

Ранди веднага се приближи към къщата.

— Какво искаш да направя?

— Да ме хванеш, ако падна.

— Забрави! — отвърна Ранди, като демонстративно се върна на мястото си.

— Ти го измисли така, сега сам се оправяй.

Коул се ухили и си пое дълбоко дъх. След минута-две сигурно щеше да бъде съвсем различно, но точно сега се чувстваше невероятно — неописуемо жив и свободен.

Още една стъпка встрани и пръстите му докоснаха твърд метал — значи е бил прав: тръбата не беше ламаринена. Когато обви ръка около нея, инстинктът за самосъхранение се събуди с пълна сила в него. Стъпи здраво на пръстите на здравия си крак, осигурявайки си по този начин стабилна опора, извъртя се с лице към къщата и обкрачи тръбата. Започна бавно да се смъква надолу. Мускулите му, които дълги месеци бяха бездействали, сега закрещяха в ням протест срещу необичайното натоварване. Разпределяйки тежестта си върху ръцете и хълбоците си, той опипом затърси със здравия си крак скобата, която придържаше водосточната тръба за стената.

— Остават ти само още два инча — извика Ранди.

Коул се залюля леко и се спусна още по-ниско, докато достигна въпросната скоба. После бърз тласък — и ръбът на перваза остана под него. Внимателно балансирайки тежестта си на единия крак, той спусна другия надолу, търсейки следващата скоба.

— Никога няма да успееш — Ранди се приближи, протегна нагоре ръце и с върха на пръстите си достигна петата на Коул. — Продължавай така… още малко и ще стъпиш на рамото ми.

Мускулите на ръцете му го боляха само от усилието да се държи за тръбата.

— Отмести се и ме остави да скоча.

— Да бе, точно така, за да си счупиш нещо, което предния път не успя.

— Ранди, плъзгам се. Отмести се!

Коул извика последното предупреждение точно когато ръцете му отказаха да държат тежестта на тялото му и започна да пада. Ранди не успя да се отмести, опита се да хване брат си, но не можа да го задържи и Коул падна на земята. Секунда по-късно, неспособен да запази равновесие, и Ранди се строполи до брат си. За миг настъпи мъртва тишина, след което Коул нададе болезнен стон.

— Мисля, че съм си счупил крака.

Ранди моментално се изправи.

— Кой?

— Десният.

Ранди внимателно опипа десния крак на Коул, който отново изстена.

— Не, като че ли е левият.

Ранди съсредоточи вниманието си върху левия му крак.

— Не, сигурен съм, че е десният.

— Я се разкарай оттук, дърт кучи син! — разсмя се той, като отблъсна Коул от себе си.

Коул оправи очилата си и с несигурно движение се изправи до седнало положение. Усилието причини ужасна болка в рамото му, а в главата му като че ли избухна бомба, но това бе нищо в сравнение с опиянението и възторга, които го заляха като вълна.

Ранди стана и му подаде ръка. Коул се изправи бавно, като скърцаше със зъби и ръмжеше от болка. Започна да изтупва дрехите си, когато забеляза, че изражението на Ранди изведнъж се промени.

— Какво има?

— Прозорецът на стаята на татко току-що светна.

— По дяволите! Ако ни хване…

Нямаше нужда да продължава, Коул го сграбчи за ръката.

— Да изчезваме оттук.

Двамата тръгнаха, като Ранди тичаше, а Коул куцукаше зад него.

— Той веднага ще разбере, че сме били ние, още щом види изпочупените храсти — каза Ранди.

— Аз съм инвалид, забрави ли? Как бих могъл да знам какво се е случило с някакви си храсти, намиращи се на петнадесет фута под прозореца ми?

Те заобиколиха къщата, излязоха отпред и се запътиха към допотопния пикап на Ранди, който той обожаваше. Без да кажат дума, задържаха вратите отворени; никой и не мислеше да поеме риска да бъдат чути като ги захлопнат, което би разкрило нощното им бягство. Ранди освободи ръчната спирачка и старият шевролет модел 1953 година безшумно пое към портала.

Чак когато се отдалечиха на значително разстояние и излязоха на главния път, Ранди се осмели да включи двигателя. Караше, разбира се, със загасени фарове. След това, сякаш по предварителна уговорка, двамата отвориха по-широко вратите на пикапа, само за да ги затръшнат секунда по-късно. Погледнаха се в очите и се разсмяха.

— Двама мъже би трябвало да прекарват нощите си по друг начин, а не да се измъкват тайно от къщи, надявайки се баща им да не ги хване — каза Коул, но въпреки назидателните думи в гласа му се долавяше неподправено удоволствие.

Ранди свали прозореца откъм своята страна. Топлият нощен въздух веднага нахлу в кабината. Коул направи същото.

— И така, къде отиваме всъщност? — попита той.

— Казах ти, че е изненада. Отпусни се и се наслаждавай на разходката.

Чак когато малко по-късно Ранди спря и изгаси двигателя. Коул внезапно излезе от унеса си и разбра, че неусетно бе задрямал. Той се изправи, протегна се и се огледа наоколо. Ранди бе отбил от пътя и бе паркирал пикапа на едно равно място. Пред тях се издигаше стръмен хълм, а зад тях бе океанът и до слуха им достигаше шум от разбиващи се вълни. Ранди слезе пръв и отвори задната врата на пикапа. Извади два сгъваеми стола и ги сложи в каросерията, подпирайки облегалките до кабината. Коул се измъкна навън, надникна през отворената врата и съзря голяма хладилна чанта и два навити на руло спални чувала. По устните му заигра дяволита усмивка: значи дойдоха тук да празнуват. Точно както в миналото, когато се измъкваха тихомълком от къщи, рискувайки да си навлекат гнева на Франк заради това, че си бяха позволили една нощ свобода, нещо, което, разбира се, никога не им разрешаваха. Само че този път, след толкова години, това бягство бе идея на Ранди.

— Откъде разбра, че имам нужда точно от това?

Ранди спря със заниманията си в каросерията, зарея поглед към океана, след това погледна към брат си.

— Вече два месеца се преструвам, че съм Коул Уебстър — каза бавно той. — И ми е напълно достатъчно. Никога не съм искал това да се случи с теб, братле.

Още докато говореше, отвори хладилната чанта и му подаде бутилка бира.

— Съжалявам, че татко те застави да вършиш всичко това.

Коул взе бирата, но се поколеба дали да я отвори, мислейки си за последиците. Не бе сигурен дали е разумно да изтърпи главоболието от махмурлука в добавка към тъпата болка в главата, която вече от месеци го измъчваше.

— Не съжалявай, Коул, това ми даде възможност да осъзная някои неща, за които не си бях давал сметка преди.

Коул продължи да се взира в бутилката. После изсумтя презрително на собствената си нерешителност и бързо отвинти капачката. Ако трябваше сутринта да си плати за това удоволствие, щеше да го направи и толкова. Това засягаше само него. Вдигна бутилката и отпи дълго и жадно. Не бе хапвал нищо и студеното питие веднага го преряза болезнено.

— По дяволите, Коул, давай по-внимателно. Имаме на разположение цялата нощ.

Коул се залюля на задната врата, размахвайки крака във въздуха. Това бе твърде много за изтерзаното му тяло, но болката, която го прониза, бе нищо в сравнение с опиянението и радостта да се чувства свободен и всичко да бъде почти както преди.

— Може би имам нужда точно от това. Да се напия. Точно както в добрите стари времена. А ние двамата имаме нощи, които не се забравят така лесно.

Ранди се засмя и се настани до него.

— Не съм сигурен колко от тези нощи си спомням, но мога да ти опиша с пълни подробности всяка сутрин, когато се събуждах с метален вкус в устата и адско главоболие, резултат от поредното напиване през нощта.

Коул отпи още веднъж от бирата си, но този път бе по-внимателен. Зарея поглед към океана и се остави магията на лятната нощ да го обгърне. Лунната светлина бе очертала сребърна пътека по водната повърхност.

— Когато съм на сцената, винаги съм се питал какво представляват хората от другата страна на прожекторите. Тези, които идват да видят, да ни чуят, плащайки понякога доста скъпо за това удоволствие.

— И те са като нас. Само че си имат свои проблеми — Ранди остави бутилката до бедрото си и избърса от джинсите си ледените кристалчета, които бяха започнали да се топят…

— Как се случи така, че аз съм този, който успя, а не ти?

— И откъде ти хрумна това? — Ранди бавно се обърна към брат си и се взря в очите му.

— Напоследък доста си мисля за тези неща.

— Ти си просто подходящият човек, появил се в подходящото време. Хората търсеха нов певец, който да бъде въплъщение на южняшкия дух, погребан в сърцата на онези, които вече не живеят на юг.

— Имаш предвид „Калифорнийския каубой“?

Това бе прякор, лепнат му от един критик, който го бе обвинил, че е забравил и изоставил корените си. Франк с обичайната си находчивост бе приел негативното прозвище и веднага му бе придал положителен смисъл. Тогава се бяха преместили в Лос Анжелис и смениха заглавието на следващия албум, наричайки го „Кънтри Соул“^[2]. Нямаше значение, че Коул бе роден в Северна Каролина и бе прекарал първите двадесет и пет години от живота си в Мейзън Диксън Лайн, и Калифорния бе негов дом точно толкова, колкото и на каролинския кардинал^[3]. Но Франк отново се върна на изток. Не знаеше, че каньонът, където се бяха установили, бе средоточие на пожари и земетресения, иначе би си тръгнал още по-бързо.

— Подай ми още една бира, моля те — Коул направи кисела физиономия. — Писна ми да говорим само за мен.

Ранди отвори чантата, взе две бутилки и му подаде едната.

— Трябва да престанеш да се измъчваш от мисълта, че един ден ще се събудиш и ще видиш, че всичко това вече го няма.

Коул се усмихна и се запита какво ли би казал Ранди, ако му заявеше, че анонимността бе за него направо мечта, а не кошмар.

— Говорил ли си скоро с момчетата от стария състав, с Майк и Ерик например?

— Напоследък само с Бъди. Обаждам му се два пъти в годината, за да видя как я кара.

Бъди Чапмън бе свирил на мандолина и цигулка в първия състав на Коул — „Мисисипи Роуд Уориърс“. Пътуваха по турнета от град на град с една стара каравана и освен всичко друго бяха и големи приятели. Коул все още се учудваше на промяната, настъпила в живота му през последните седем години. Автобусът, който използваше сега, струваше над половин милион долара, а „Коул Уебстър Ентърпрайзис“ имаха четири такива. Майк свиреше на бас китара, а Ерик — на йоника и пиано. Известно време съставът продължи да свири, след като Франк прекрати договорите им, но след това всеки пое по свой собствен път. Точно тогава Коул започна да прави кариера и скоро тя го погълна изцяло. След няколко неуспешни опита да се съберат отново, членовете на състава се пръснаха в различни посоки. През последната година бе мислил много за момчетата, дори бе питал някои от другите музиканти за тях, но от това не излезе нищо.

— Той още ли е с онзи състав, който свиреше „блу грас“?

— Бъди?

— Да, последния път, когато говорих с него…

— За Бога, Коул, това бе преди три или четири години. В облаците ли витаеш?

— Наистина ли мина толкова време? Как е възможно? Като че ли беше вчера.

Наистина ли разговорите, които си мислеше, че бе водил с Бъди, съществуваха само във въображението му?

— Не четеш ли онези ужасно безсмислени и разхвърляни писма, които Сузи изпраща всяка година?

Бъди и Сузи се бяха оженили година преди „Мисисипи Роуд Уориърс“ да се разпадне.

— Никога не съм получавал нито едно от тях.

— Сигурен съм, че не си. Защото той ми каза, че са ти писали и не мога да измисля никаква причина, поради която би излъгал.

— Сигурно са го получили в офиса.

Там имаше цял екип, който не правеше нищо друго, освен да се занимава с кореспонденцията на Коул. Само в редки случаи, когато молбата беше „спешна“ или Франк мислеше, че е добре Коул сам да прегледа нещо, защото е и негов интерес, само тогава някои писма биваха предоставяни на вниманието му. Това бе друга сфера от живота на Коул, където нещата се изплъзваха от неговия контрол, или защото постоянно бе зает, или поради някаква друга причина.

— Изглежда татко е сметнал, че е по-добре да не го получиш.

— Какво трябва да означава това?

Ранди вдигна ръце над главата си и се протегна. След това стана и отиде да седне в сгъваемия си стол. Протегна напред дългите си крака, кръстосвайки ги небрежно. Коул взе още две бири от хладилната чанта и зае другия стол.

— По-добре внимавай с това, братле. От доста време не си пил нищо по-силно от кафето, което ти приготвяше татко.

— Знам какво правя — възрази остро Коул.

Ранди вдигна ръце в жест на примирение.

— Няма нужда да си го изкарваш на мен.

Двамата потънаха в неловко мълчание. Коул се облегна тежко назад и изпусна дълбока въздишка.

— Съжалявам. Просто дяволски ми е писнало да ми казват къде да ходя, какво да правя и как да го правя. И как трябва да се чувствам, след като всичко приключи.

— От мен не си чувал нищо подобно, Коул. Не и от мен — отвърна Ранди, като наблягаше на всяка дума.

— Какво искаше да кажеш с това, че татко не ми е дал писмото от Бъди?

— Той мисли, че трябва да те закриля.

— От Бъди?

— От всеки, когото не може да държи в подчинение и който не мисли като него.

— Но това е нелепо.

— Някога да ти е искал мнението за хората, които назначава, или да те е уведомявал, когато реши да уволни някого?

— Но той е мой импресарио. Точно това му е работата.

— Той се страхува, Коул, и върши това, което мисли за правилно, само за да се задържи на положение. Ти се издигна твърде много, дори за него.

— Защо бих навредил на татко? На него дължа това, което съм.

— Освен това знае по-добре от всеки друг какви долни машинации ръководеше и през какво те накара да преминеш, за да стигнеш дотук и може би смята, че точно това си мислиш всеки път, когато го погледнеш. При това положение ти имаш пълното право да назначаваш всеки твой подчинен. А и всеки импресарио или продуцент би бил извън себе си от щастие дори само заради шанса да работи с теб.

— Татко е нашето семейство.

— Ако говориш за лоялност, трябва да ти припомня, че това е понятие, което той не разбира. Очаква от теб да вършиш това, което ти нареди.

Коул се приведе напред. Облегна лакти на коленете си и се загледа във вълните, които се разбиваха о брега. Спомни си как бяха отгледани двамата с Ранди — те познаваха места, а не хора. Последният път, когато бе видял роднините си, бе на погребението на майка им. Тогава той бе на седем години, а Ранди — на четири.

Коул довърши бирата си и кимна към хладилната чанта.

— Имаш ли нещо за ядене там?

— Всъщност да.

Ранди остави бирата си, бръкна в чантата и извади розова кутия, в която имаше торта, пъхната в найлонов плик.

— Само погледни това.

Коул се втренчи учудено в тортата. Цялата бе покрита с бели захаросани рози, каквито в детството си двамата обожаваха и водеха същинска битка кой ще получи повече. По средата тортата бе синя, а с по-тъмносиньо бе изписан някакъв надпис, който той не можа да разчете.

— Какво пише?

— Оригиналният надпис е: „Честит рожден ден, Сюзън“.

Ранди се усмихна.

— Не беше никак лесно да поправят „Сюзън“ на „Ранди“. В действителност доста ги измъчих.

Коул зяпна. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Жестът на брат му го трогна дълбоко.

— Днес е твоят рожден ден — каза му тихо.

— Недей да се разчувстваш толкова заради мен. Не те доведох тук за това.

— Никога няма да забравя това, Ранди. Един ден ще ти се отплатя, обещавам. Не знам как, но ще намеря начин.

Ранди постави тортата между тях.

— Не мислех да я вземам — заяви той. — Но знаех как ще се почувстваш, когато се сетиш, че днес е рожденият ми ден, така че какво пък, нека това бъде моето парти. Хайде, започвай.

И той си взе огромно парче от тортата. Коул се поколеба само за миг, след което и той посегна към сладкото изкушение. Обърна се към Ранди със светнали от вълнение очи.

— Честит рожден ден, малко братче.

После, след минутно размишление, добави:

— И на теб, Сюзън.

Ранди се ухили и преди Коул да има време да реагира, удари длан в дланта на брат си, изразявайки с този жест своята обич и привързаност. По косите, дрехите и ръцете им полепнаха парченца торта.

— Не е ли чудесен животът! — възкликна Ранди.

Коул облиза с език парченце от захаросана розичка, залепнала за ъгъла на устните му. В паметта му изникнаха спомени за много такива рождени дни, които двамата с Ранди бяха празнували. Бяха си поделяли купени от магазина торти, но нито веднъж не бяха яли пухкава, чудесна, домашно приготвена торта.

— Благодаря ти — каза простичко Коул.

— За какво? — брат му бе искрено изненадан.

— Че винаги си до мен, когато имам нужда от теб.

— Казах ти да не се размекваш — Ранди тикна под носа му изцапания си с шоколадов крем юмрук.

— Хайде, давай — предизвика го Коул. — Но да знаеш, че ще ти го върна тъпкано.

Ръката на Ранди мина на сантиметри от бузата му и го удари по челото.

— Дявол да го вземе, не исках да направя това. Стана случайно.

— Да, виждам, че направо се разтапяш от съжаление — отвърна Коул и се пресегна за още едно парче от тортата.