Джорджия Боковън
Сам в тълпата (10)

Глава девета

Холи спря своята „Корсика“ на паркинга пред болницата и изгаси двигателя. Поемайки си дълбоко въздух, тя демонстративно и шумно излезе от колата и тръгна със забързана решителна походка към главния вход. Продължаваше да се усмихва, когато спря пред рецепцията и попита къде би могла да намери Нийл Чапмън. Но когато се качи в асансьора и вратите се затвориха, усмивката й угасна. Погледна ръцете си. Бяха спокойни и не трепереха. Много добре. Очевидно от упреците, които сама си бе отправила, докато чистеше стаите в мотела, имаше полза. Още преди време бе открила, че ако имаше нужда да помисли за нещо или изникнеше някакъв проблем, който изискваше цялото й внимание, почистването вървеше два пъти по-бързо. Не в буквалния смисъл, разбира се. Да се сменят всички чаршафи и да се измият баните отнемаше доста време, независимо колко погълната бе в собствените си мисли.

Още в самото начало, когато започна работа в мотела, Арнолд й бе казал, че разполага със записани на касети книги. Той имаше цяла библиотека зад бюрото в офиса си и тя бе свободна да си избира, когато пожелаеше. Четенето бе страст, на която нямаше много време да се посвещава, особено откакто се премести в старата къща на дядо си в Меривил преди три месеца. През повечето време бе толкова изморена, че дори нямаше сили да държи книга в ръцете си. Записите не й доставяха такова удоволствие, но бе по-добре от нищо.

Вратите на асансьора се отвориха и Холи се сепна, осъзнавайки, че е пристигнала. Пристъпи колебливо в коридора и веднага забеляза голямата метална табела с номерата на стаите със стрелки в съответните посоки. Разбра, че трябва да тръгне наляво.

Бе твърдо решена да не поглежда в стаите, покрай които минаваше, но въпреки това се улови, че погледът й неволно се насочва именно натам. Някои от хората изглеждаха в отчайващо състояние, други нямаха вид на по-болни от тези, с които се разминаваше в коридора.

Най-после стигна до стая 436. Вратата бе затворена. Холи почука леко, но не получи отговор. Почука още веднъж, по-силно. Когато и този път нищо не последва, тя открехна леко вратата и надникна предпазливо вътре. Леглото бе празно. Объркана, Холи отвори по-широко вратата и влезе. Само след миг го видя, застанал до прозореца; болничният му халат бе разтворен, но вече бе твърде късно да се измъкне незабелязано.

— Красива гледка, нали? — осмели се да се обади.

Той моментално загърна халата си и се обърна с лице към нея.

— Холи?

— Да, аз съм — пъхна ръка в джоба си и извади очилата му. — Съжалявам, че не успях да дойда по-рано, но наистина имах много работа.

— Забравих, че ще дойдеш.

— Случило ли се е нещо? — тя му подаде очилата.

— Защо питаш?

— Не знам. Изглеждаш някак променен.

— Вероятно е заради дрехите — погледна босите си крака и размърда пръсти. — Или по-точно липсата им.

— Какво казаха от полицията?

— Почти нищо.

— Изнесох нещата ти от стаята, за да не ти се налага да плащаш за още една нощ.

— Благодаря, макар че това вече няма голямо значение — усмихна се горчиво. — Особено в положението, в което се намирам.

— Всъщност, мислех колкото за теб, толкова и за Арнолд. Той не може да си позволи да държи празна стая, още повече през август, когато активният сезон е към края си.

Коул се отпусна на стола до леглото.

— Една от сестрите идва преди малко и ме пита дали мотелът е застрахован.

Холи трепна изплашено.

— Да, поне до миналия месец беше.

Бе направила всичко възможно да убеди Арнолд да плати вноската, но точно по това време пристигна и сметката за надгробния камък на жена му, а той можеше да плати само едната.

— Няма значение. Казах й, че сам ще се погрижа за сметката.

— Тя спомена ли колко ще струва?

Не питаше само от празно любопитство. Имаше намерение да говори с лекаря каква сума да очаква, но все още не бе повдигала този въпрос.

— Не, не спомена. А и аз не попитах.

— Някога питал ли си се кой е измислил това? Толкова е грозно и безформено — тя посочи дрехите му.

Коул наклони глава настрани, като че ли обмисляше въпроса й. Това, което каза, нямаше нищо общо с болничния халат или пижамата под него.

— Ти се оказа по-възрастна, отколкото си мислех.

Холи автоматично вдигна ръка да оправи косата си.

— Звучи така, сякаш съм на сто години.

— Нямах предвид това. Просто когато те видях за пръв път, си помислих, че си още дете.

— Предполагам, заради лицето ми. С някои хора е така — винаги можеш да ги сравняваш с деца.

Знаеше, че не е красавица — Синди Крауфорд нямаше защо да се страхува от Холи Мърдок.

Време беше да си тръгва. Когато се обади в ресторанта да попита дали би могла да закъснее малко за работа тази вечер, телефона вдигна Линда Джийн и я помоли да вземе и нейната смяна, а за да успее, Холи трябваше да отиде три часа по-рано. Трудно й бе да каже „не“ на Линда. Тя много пъти се бе съгласявала да я замества, когато миналата зима Холи отчаяно се нуждаеше от това.

— Сигурен ли си, че не искаш да се обадя на някого вместо теб? Приятел? Роднина?

— Сигурен съм. Няма на кого да се обадиш.

Но как бе възможно да си няма никого? Знаеше какво ще последва, чувстваше го.

— Знам, че това не е моя работа, но къде ще отидеш, когато излезеш оттук? Искам да кажа без пари и…

По дяволите, по дяволите! Ето че пак правеше това, което се бе заклела никога да не прави. Когато се премести да живее в Меривил, бе си обещала никога повече да не приема странници вкъщи.

— Все още не знам.

— Искаш ли да проверя дали някой не би желал да си купи китара? Няма да получиш много за нея, по тези места са прекалено евтини, но ако не харчиш много, ще можеш да се прибереш вкъщи.

— Китарата е всичко, което имам — отвърна й с извинителна усмивка. — А домът ми е там, където спра с камиона си.

О, чудесно! Трябваше веднага да стане и да си тръгне. Никога ли нямаше да се научи? Отново го погледна изпитателно. Не представляваше кой знае каква гледка с тази коса, стърчаща на всички страни от превръзката на главата му, а и болничният халат му бе с няколко номера по-голям. Но погледът му бе толкова топъл, в него имаше нещо познато, което неволно внушаваше доверие. Струваше й се, че в неговия образ вижда всички свои приятели и съседи, всички добри и порядъчни момчета, които бе познавала. Рано или късно щеше да се предаде и да го вземе при себе си — чувстваше, че не може да не го направи, беше неизбежно.

— Имам стая над гаража на къщата си. Ако искаш, можеш да се настаниш там. Не е кой знае какво, но във всеки случай ще ти бъде по-удобно, отколкото в камиона.

— Защо правиш това?

— Вероятно защото не притежавам благоразумието и здравия разум, с който ни е надарил Господ. В противен случай щях да оставя очилата ти долу на рецепцията и да си тръгна. Но не, трябваше да се кача в стаята ти и да видя как си. Каква глупачка съм да си помисля, че сигурно се чувстваш самотен и ще се зарадваш да ме видиш.

— Съжалявам. Всеки, който някога ми е дал нещо, обикновено е искал нещо в замяна.

Ако той си мислеше, че ще подхранва егото му, не бе попаднал на подходящия човек. За да няма недоразумения между тях относно намеренията й спрямо него, Холи реши да кара направо.

— Не мога да си представя, че има нещо, което бих могла да взема от теб.

— Искаш да кажеш, че едва ли си струва труда изобщо да ме поглеждаш, нали?

— Не исках да наранявам чувствата ти.

— Всичко е наред. Няма нужда да казваш нищо повече. Представям си каква гледка представлявам.

Не трябваше да изпитва съчувствие към него, не можеше да си го позволи.

— Смятам да се разберем предварително за някои неща, щом като ще живееш при мен. Имаш една седмица, за да се възстановиш. Ако решиш да останеш по-дълго, ще трябва да си платиш.

— И колко ще ми струва това?

— Двеста и петдесет долара на месец за стаята и храна — цената й хрумна в момента. — Или ще работиш вкъщи, като извършваш някои необходими поправки.

Изненада се, когато осъзна, че идеята всъщност много й харесва. Парите щяха да й послужат повече, но мисълта, че той можеше да постегне малко къщата я изпълни със задоволство.

— Ще ти давам по пет долара на час за всяка свършена работа.

— И дядо ти няма да има нищо против?

— Какво общо има дядо ми с това?

— Нали каза, че къщата е негова.

— Е, да, отчасти. Поне беше, преди да тръгне за Аризона с намерението да си намери някоя богата вдовица и да се научи да играе голф.

— Изглежда, е намерил и двете — усмихна се Коул.

— Просто една сутрин се събуди с мисълта, че ако не опита, ще пропилее останалата част от живота си.

— Ами ако работя повече от петдесет часа на месец? Ще ми платиш ли разликата?

— Не мога. Нужен ми е всеки цент. Но пък Арнолд има нужда от помощник за някои неща в мотела. Можеш да изкараш някой и друг долар при него. Няма да бъде много, вероятно само колкото да заредиш камиона си, но нали това търсиш?

— Вече не съм сигурен какво търся.

Холи не очакваше такъв отговор. Имаше нещо в Нийл Чапмън, което я озадачаваше. Нещо ставаше с него, но каквото и да беше, тя не искаше да знае. Имаше си достатъчно проблеми, които щяха да й стигнат за цял живот, и повече дори. За да избегне евентуални по-нататъшни недоразумения между тях, тя се обърна към него и повтори с решителен тон:

— Това е просто сделка, Нийл. Имам нужда от помощник, това е всичко.

— Друго дори и през ум не би ми минало. Честно, Холи, ти не си моя тип.

Тя едва не се разсмя с глас на внезапната си защитна реакция, която предизвикаха думите му. Би трябвало да бъде доволна, че не представляваше интерес за него. Вместо това се почувства засегната. Да отхвърлиш някого бе едно, съвсем друго бе тя да бъде отблъсната.

— Значи ще се разбираме добре.

— Ако почакаш малко отвън, само за няколко минути ще бъда готов.

Разбира се, той не говореше сериозно. Сигурно не бе чула добре.

— За какво говориш?

— За това, че трябва да излезеш за малко.

— Не можеш да направиш това.

Мисълта да си тръгне с някой, който може да припадне всеки момент, да изпадне в кома или дори нещо по-лошо, я ужаси.

— Сестрата от долния етаж ми спомена, че докторът казал да стоиш тук поне още двадесет и четири часа.

— Това не е необходимо, имам само някаква си цицина на главата — той се приближи до шкафчето и извади оттам една найлонова чанта, в която бяха дрехите му. — Преживял съм и по-лоши неща.

— Не можеш да облечеш това! — Холи протегна ръка към чантата. — По дрехите има кръв. Ще ги взема вкъщи да ги изпера и ще ти ги донеса утре сутринта.

Коул отвори чантата и погледна вътре. Макар и неохотно, трябваше да се съгласи с Холи.

— Носиш ли със себе си нещата ми, които останаха в мотела? В пътната чанта имам чисти дрехи.

— Занесох всичко в офиса.

— Би ли могла…

— Не мога да се върна там тази вечер. Вече съм закъсняла за работа — осъзна, че той няма начин да знае за какво говори, затова добави: — Нощем работя като келнерка.

Той се замисли за миг.

— Добре, и сам мога да отида. Ако ми дадеш адреса си, ще хвана такси до мотела, за да си взема камиона и ще се видим по-късно у вас.

— Такси?

— О, да, забравих. Сега, предполагам, трябва да взема назаем няколко долара.

— Вече ти казах, че…

— Холи, обещавам, че ще ти върна парите, дори ако искаш, ще ти дам двойно — прекъсна я той. — Моля те, не ми отказвай точно сега.

Защо стана така? Едно малко „моля“ от негова страна и съпротивата й се стопи. Свали чантата, която бе преметнала през рамо, извади портмонето си и му подаде няколко банкноти, след което се отправи към вратата.

— А адреса? — напомни й той.

В чантата си не можа да открие нищо, на което да го запише, затова Нийл й подаде лист, който случайно се намираше на шкафчето му.

— Арнолд каза ли ти как да стигнеш до там? — Холи му подаде листчето с написания адрес. — Ако се появи нещо, което трябва да знаеш, ще оставя бележка на масата в кухнята.

— Много добре, но как ще вляза да я прочета? Нямам ключ.

— Вратата отзад не се заключва. Едно от нещата, за които ти говорих, че трябва да се поправят.

— Преди да си тръгнеш…

— Какво има пак? — вече започваше да губи търпение.

— Просто исках да ти благодаря.

Тя нямаше намерение да се усмихва. Освен това трябваше да шофира по-бързо от обикновено или да закъснее за работа заради него, но не можа да устои на искреността и топлите нотки в гласа му. Усмихна му се топло.

— Няма защо.

 

 

След като излезе от болницата и се отправи към Меривил, Коул впери поглед в пътя и се замисли. Все още бе объркан от реакцията на жената на рецепцията, която настоятелно го молеше да остане, знаейки много добре, че той не може веднага да си плати сметката. Каза му, че никога не е виждала някой да се измъква по този начин, въпреки съветите на лекаря. Стори му се, че бе приела държанието му като лична обида. Докато излизаше от болницата, за да си повика такси, се огледа за миг в голямото огледало в коридора. Това, което видя, никак не му хареса. В резултат на бюрократичния ад, през който бе преминал, изглеждаше изтощен, а под очите му имаше тъмни кръгове. А изцапаните му с кръв дрехи, превръзката на главата му и уморената походка допълваха картината. Но пък ако изглеждаше по-добре, шофьорът на линейката, когото бе срещнал в коридора и бе попитал откъде може да вземе такси, нямаше да изпита съчувствие към него и нямаше да му предложи да го остави в мотела на връщане от Пиджън Фордж. И, разбира се, сега нямаше да пътува към къщата на Холи, държейки все още у себе си парите, които му бе дала.

След един завой се появи група стари масивни тухлени сгради, които, без съмнение, представляваха „Меривил Колидж“. Според Арнолд, това бе едно от най-добрите частни училища в Юга. Старият човек беше искрено изненадан, че Коул никога не бе чувал за него и тъкмо щеше да изреди цял списък с известни личности, завършили колежа с пълно отличие, когато Коул внезапно го бе прекъснал, за да го разпитва за Холи. На въпроса от колко време тя работи за него, Арнолд беше отговорил ясно и кратко:

— Два месеца.

Коул изчака, но обикновено словоохотливият старец не прояви никакво желание да се впуска в подробности. Опита отново, като му зададе още по-безобиден въпрос, как Холи е дошла да работи в мотела, но Арнолд само каза, че не може точно да си спомни как са се срещнали за първи път. Очевидно се опитваше да я защити, макар да не беше ясно дали тя наистина имаше нужда от това, или той просто се чувстваше задължен да предпазва своята млада приятелка от любопитни типове като него. Каквато и да бе причината, на Коул му бе дадено да разбере, че ако не се държи прилично, щеше скъпо да си плати за това.

В този момент Коул забеляза разклонението в подножието на хълма, където Арнолд му бе казал да завие наляво. Навлезе в някакъв квартал с огромни стари дървета, чиито корони покриваха като с балдахин къщите и образуваха живописен тунел над улицата. Тук цареше оживление, навсякъде имаше деца, яхнали велосипедите си, а по тротоарите се разхождаха влюбени двойки, хванати за ръце. На предните веранди лениво се изтягаха кучета, които от време на време лаеха по някой минувач. Тук-там зад прозорците, оставени отворени с надеждата да уловят някой случаен полъх на вятъра, проблясваха първите вечерни светлини. Въздухът бе тежък, изпълнен с аромати, познат и някак си типично южняшки. Усещането не можеше да се сравни с нищо друго.

Мъчителни, горчиво-сладки спомени връхлетяха Коул. Отново се пренесе в детството си, но пред очите му изплуваха не толкова образи, колкото се събудиха стари усещания и чувства. Никога преди не бе идвал на това място, и все пак го познаваше — къщите, хората с техните очаквания, мечти и надежди. Тук човек можеше изобщо да не заключва задната си врата, или ако ключалката бе счупена, да не я поправя, и въпреки това на обитателите на къщата нямаше да се случи нищо лошо. Тук всяко дете принадлежеше не само на семейството си, а и на цялата околност; всички съседи, млади и стари, се грижеха за него — да бъде нахранено и обелените му колене превързани така, както би направила собствената му майка. Въпреки че детството на Коул бе съвсем различно, той много пъти бе ставал свидетел на подобно отношение в стотиците южняшки градове, през които бе минавал. А това, което не знаеше със сигурност, лесно можеше да си представи. После заспиваше, представяйки си, че двамата с Ранди водят такъв прекрасен, обикновен живот.

Достигна върха на хълма, където пътят свършваше, и сега трябваше да завие надясно. Къщите продължаваха и по-нататък, заобиколени от огромни дворове, в които спокойно можеха да се отглеждат плодни дървета или да се построят отделни гаражи. Холи му бе казала, че къщата се намира отляво на пътя, че е облицована с бели дъски и има зелени первази. Бе забравила да му спомене обаче, че всички къщи, покрай които щеше да мине, бяха или бели, или кремави, или бежови. На няколко от тях первазите бяха зелени — от ябълковозелено до цвета на авокадо, а около всички къщи растяха гъсти и високи храсти, като живо доказателство за най-новите постижения на химическата индустрия в областта на изкуствените торове. Още повече, че тези храсти закриваха както верандите и прозорците, така и номерата на къщите. И като връх на всичко слънцето жареше безмилостно.

След като направи два курса нагоре-надолу по улицата без никакъв резултат, Коул се спря пред една къща, пред която бяха метнати да съхнат само женски дрехи. Пое по насипаната с чакъл алея и спря пред гаража.

По навик почука, преди да отвори задната врата. Когато не получи отговор, натисна бравата и влезе. Озова се в едно помещение, което някога очевидно е било задна веранда, но сега бе превърнато в стая, в която се събираше прането. Премина през още една незаключена врата и се намери в кухнята. Там цареше полумрак; единственото място, от което струеше светлина, бе големият прозорец над мивката, но въпреки това в стаята се различаваха само сенките на предметите. Той опипа с ръка стената и почти веднага намери ключа. Малък месингов полилей освети безупречно чистата кухничка. Намери бележката на Холи върху масата, затисната под една стъклена солница.

„Нийл, появи се малък проблем. Забравих, че до стаята над гаража се стига по стълби и освен това няма легло. Има един диван, но мисля, че ще ти е твърде малък, и ако спиш на него, или главата ти, или краката ти ще стърчат навън. Така че, ако не настояваш за абсолютно уединение и не смяташ да спазваш съветите на лекаря, и нямаш нищо против да спиш на пода (в такъв случай в гардероба ще намериш чаршафи, одеяла и допълнителна възглавница), можеш да се настаниш в спалнята отпред. Всъщност, можеш да си избереш, която и да е спалня, освен моята.

Ще се върна около полунощ. Не ме чакай. Наспи се утре добре, ще поговорим, след като се върна от мотела. Ако огладнееш, в кухнята ще намериш храна, въпреки че, за съжаление, не разполагам с кой знае какво. Както сам виждаш, при мен не може да се говори за лукс.

Холи“

Коул клатеше невярващо глава, докато четеше бележката. Холи или бе попаднала тук от някое друго време, или бе невероятно наивна. Коя жена щеше да покани мъж, за когото не знаеше нищо, да спи в спалнята точно до нейната? Някой трябваше да й покаже какво представлява действителността.

При споменаването за храна изведнъж почувства глад. В болницата му бяха предложили обяд, но той отказа, тъй като искаше да стигне до мотела колкото е възможно по-бързо. След това пък тръгна да търси къщата на Холи, а и искаше да го направи, преди да се е стъмнило. Коул обходи с поглед кухнята, опитвайки се да прецени в кой шкаф биха могли да бъдат консервите. Спря се на един, който се намираше над печката, прекоси износения линолеум и посегна, за да погледне вътре. Дръжката остана в ръката му. Той я сложи на перваза на прозореца и се опита, но без успех, да отвори шкафа с пръсти. След това надникна в следващия шкаф. Там имаше само една полица, върху която бяха поставени различни домакински съдове. Забеляза, че и дръжките на другите шкафове се бяха разхлабили. Продължи да се движи из кухнята, разтваряйки вратички и чекмеджета. Накъдето и да погледнеше, все намираше, че нещо липсва или бе счупено. Застана в средата на стаята, пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и бавно се огледа наоколо. Всичко беше в окаяно състояние. От тавана се белеше боя, а на линолеума пред мивката зееше голяма дупка. Можеше да си изкара наема за месеца, без дори да му се налага да излиза от кухнята.