Джорджия Боковън
Сам в тълпата (14)

Глава тринадесета

Поради разликата във времето между Тенеси и Калифорния, Коул трябваше да почака, докато Холи тръгне на работа в ресторанта, преди да се обади на Ранди. През изминалата седмица се бе обаждал два пъти на Бъди, но от обществени телефони. За пръв път, след като го бяха ограбили, се опитваше да позвъни вкъщи. За добро или зло, Франк вдигна телефона.

— Ало — гласът му бе необичайно любезен.

— Все още ли държиш онова устройство? — попита Коул, опитвайки се да потисне стария гняв.

— Не, махнах го след последното ти обаждане.

Франк бе напълно способен да направи нещо зад гърба на синовете си, но доколкото Коул го познаваше, когато му зададяха конкретен въпрос, никога не бе лъгал.

— Има ли нещо друго, което би трябвало да знам?

— Предполагам, искаш да знаеш дали още се опитвам да те намеря.

— И опитваш ли се?

— Не.

Коул не очакваше подобна реакция.

— Ранди там ли е?

— Ще го повикам.

— Почакай! — нямаше никаква причина да не каже на Франк какво възнамеряваше да прави.

— Какво има, Коул?

— Чух сингъла по радиото.

— Съжалявам. Исках да говоря с теб, преди да го пуснем, но нямаше как да отлагам повече.

— Така си помислих и аз.

— Ще пуснем видеоклипа следващата седмица.

Разговорът започваше да приема някаква сюрреалистична реалност, като че ли всичко между тях винаги е било нормално. В тона им нямаше враждебност, нещо, което да подскаже напрежението, под което се намираха и двамата.

— Взех решение.

Последва дълга пауза.

— Това ли е причината да се обадиш?

— Искам да съобщиш на всички, че се чувствам изтощен и затова се оттеглям за известно време.

На Коул му се стори, че всеки момент във въздуха ще започнат да прехвърчат волтови дъги.

— За колко време? — осведоми се Франк.

— Шест месеца.

Баща му въздъхна тежко, но не каза нищо. Очевидно бе изненадан, а Коул още повече. Нямаше представа защо каза това. Когато набираше номера, имаше предвид само две седмици.

— Това включва ли времето, през което те нямаше, или говориш за допълнителни шест месеца?

— Допълнителни шест.

— Добре — съгласи се Франк след дълга пауза. — Ако това е, което искаш, ще направя каквото мога. Това идеално се вмества в плановете ни и информацията, която разгласяваме наоколо. Но, Коул, искам да съм сигурен, че осъзнаваш какво вършиш. Ще отсъстваш от света на кънтри музиката почти година. Може би ще успееш да се справиш след това, а може би не.

Коул бе поразен. Не тези думи очакваше от баща си. По гръбнака му полазиха студени тръпки.

— Франк, добре ли си?

— Разбира се, че съм добре. Какво те кара да мислиш, че не съм?

— Това, че не ме нападаш и не настояваш на своето.

— Затова ли не искаш да се върнеш вкъщи? Заради мен?

— Знаеш, че нещата са много по-сложни.

— Е, добре, а от моето отношение може ли да има полза? Ще те накара ли това да се върнеш по-рано?

— Не.

— Може би съм твърде изморен да водя битки с теб, Коул. Ако все още не си решил какво да правиш, просто не знам какво да ти кажа или да сторя, за да те убедя да се върнеш.

Коул свали очилата си и ги сложи на масата. Потърка очи и постави длан на челото си. Чувстваше се дяволски изморен от всичко.

— Знам какво правя, Франк. Мисля за това през цялото време. Проблемът е в това, че в себе си не изпитвам никакво съжаление, ако с кариерата ми, както казваш ти, е свършено.

— Коул, не искам да се събудиш една сутрин и да решиш, че това, което си обичал най-много, ти се е изплъзнало, и то по твоя вина.

Думите бяха пропити с чувство, но тонът на Франк си остана унил, като че ли наистина се бе отказал от борбата. Коул не го познаваше такъв, чужди му бяха примирителните нотки в гласа му, затова не можеше да му се довери. Нямаше да се хване на въдицата му — много добре знаеше, че Франк е способен на всичко, дори на лъжливо примирение и лицемерие, само за да постигне каквото си е наумил.

— Сега ще извикам Ранди — обади се той.

Преди Коул да отговори, баща му вече не бе на телефона. Няколко минути по-късно Ранди вдигна слушалката.

— Татко ми каза какво си намислил — започна той без предисловия. — За Бога, Коул, защо шест месеца?

— Не знам. Струва ми се хубаво число.

— Белинда сигурно ще получи удар, когато научи. Или смяташ да я извикаш при себе си?

Коул почувства как в стомаха му се появи някаква тежест. Изобщо не се бе сетил за нея. Как бе възможно?

— Няма да й хареса, Ранди, особено там, където се намирам.

— Все още ли си в Тенеси?

— Да.

— Нешвил?

— Боже мой, не! Избягвам местата, където всеки би очаквал да се появя. На два пъти едва не ме познаха по онези глупави плакати в естествен ръст.

— Все още ли си с къса коса? — полюбопитства Ранди.

— Да — Коул попипа едва наболата си коса на тила. — Всъщност преди седмица я обръснах.

— Замислял ли си се някога какво правиш? Наистина ли си толкова сигурен, че това, което имаш тук, е толкова лошо, че дори не искаш да се върнеш, поне да опиташ пак?

— Звучи ми, като че ли си говорил с Франк.

— Да, така е.

— И откога? — леко подигравателният тон издаде недоверието му.

— Мисля, че твоето заминаване го промени.

— Хайде, Ранди. Хората не се променят, поне не тези от типа на Франк. Не може да получи това, което иска, по един начин, затова опитва по друг.

— Не знам. Може би си прав. Но предполагам, че не се обаждаш, за да говориш за Франк. Какво искаш от мен? Да ти изпратя пари? Не е необходимо да ми казваш къде се намираш. Бих могъл да ги изпратя на Бъди и ти да ги вземеш от него.

Идеята наистина си я биваше.

— Може би действително е по-добре да използваме Бъди като посредник. По такъв начин татко не може да те притиска да му кажеш къде съм.

— Той няма да направи това. Вече не. Но си прав, че е по-добре да не знам къде си. Така по-лесно ще мога да се оправя с Белинда.

Коул почувства, че по отношение на Франк двамата с Ранди вече не бяха на едно мнение. Не, че брат му щеше да застане на страната на баща им, но с него вече не бяха един отбор. Усещаше промяната съвсем осезателно.

— Исках да говоря с теб за онзи запис, който намерих в пикапа ти. Откри ли автора на песента?

— Да, беше много развълнуван, че именно ти си проявил интерес.

— Не е много правилно да искам от него да не се обръща към друг продуцент, докато ме няма, но наистина не желая да се откажа от тази песен.

— Престани да се притесняваш. Този тип гори от желание да работи с теб. Дори вчера получихме още една касета от него.

— Много добре — неприятно му бе да повдига този въпрос, но се налагаше: — Не знам какво да правя с Белинда.

— Предполагам, трябва да й кажеш как стоят нещата. Новините няма да й харесат, но ще й мине. Тя те разбира, Коул, и знае колко нещастен се чувстваше в последно време.

Очевидно Ранди го бе разбрал погрешно. Той си мислеше, че Коул се страхува да не загуби Белинда, докато в действителност смяташе, че няма право да я кара да го чака цели шест месеца. Ако го направеше, това щеше да означава да се обвърже с нея и да поеме известни ангажименти, а той не беше готов за каквото и да било нито заради нея, нито заради себе си. Реши, че трябва да й каже истината.

— Тя там ли е?

— Отиде да обядва с Ронда. След това каза, че ще ходи да пазарува. Спомена нещо за последните есенни колекции и колко била изостанала в това отношение.

За пръв път Коул улавяше неодобрение в гласа на Ранди, когато се отнасяше до Белинда.

— Кажи й, че ще й се обадя след два дни.

— Колко пари да изпратя чрез Бъди?

— Пет-шестстотин долара.

— Защо толкова малко?

— Ако ме хванат, че имам по-голяма сума, малко ще ми е трудно да обясня откъде ги имам.

— Какво, по дяволите, означава това? — възкликна смаяно Ранди. — Да не би да си се забъркал в нещо? Някакви неприятности?

— Само тези, които сам си създадох. Хората тук ме мислят за скитник, разчитащ само на късмета си.

— Много ще ми е интересно да видя реакцията им, когато научат истината.

Точно в този момент, обаче, Коул предпочиташе да не мисли за това.

— Не ме предавай, Ранди. Моля те! — гласът му бе дрезгав от вълнение.

— Но защо да го правя?

— Не знам. Не искам нещата между нас да се променят. Това пътуване възкреси много спомени за времето, когато бяхме деца и през какво трябваше да преминем двамата. Накара ме да осъзная колко всъщност държа на теб, Ранди.

Той хлъцна изненадано, а Коул се разсмя.

— Така вече е по-добре — обади се Ранди. — Бях започнал да се тревожа за теб.

След това вече със сериозен глас добави:

— Промените невинаги са нещо лошо, Коул.

— Защо не кажеш това на Франк?

Тъкмо се сбогуваха, когато Коул си спомни още нещо.

— Когато пратиш парите…

— Да?

— Изпрати и касетата с новите песни.

Бе сигурен, че брат му се усмихва, макар че не можеше да го види.

— Ако можех, щях да го направя на секундата. За съжаление, не мога да изпратя касета по телефона.

— Тогава я дай на Бъди и му поръчай да ми я изпрати с обикновена поща.

— Хей, ама ти наистина харесваш песните на онзи тип!

Коул не отговори веднага.

— Имам чувството, че това може да се окаже ключът към всичко, Ранди.

Този път наистина си казаха „дочуване“ и Коул затвори. Но още не бе отдръпнал ръката си от слушалката, когато телефонът иззвъня.

— Ало?

— Нийл, Холи е. От половин час се опитвам да се свържа с теб.

— Извинявай, но един приятел очакваше да му се обадя. Трябваше да му кажа, че в крайна сметка няма да пътуваме заедно.

Надяваше се да „спечели“ достатъчно пари, за да покрие разходите по телефонния разговор, преди да й каже.

— Какво правиш в момента?

— Аз…

— Няма значение. Искам да дойдеш тук колкото е възможно по-скоро. И си вземи китарата.

— Защо? — попита предпазливо.

— Току-що научих, че Лерой е уволнил певеца, който работеше тук. Ако си говорим честно, не го обвинявам. На негово място бих го направила много по-рано. Както и да е, казах му, че имам приятел, който свири фантастично на китара и отчаяно се нуждае от работа. Казах му, че можеш да пееш. Можеш ли?

— Малко. Холи, не мисля, че идеята ти е много добра.

— За Бога, може би това ще се окаже възможността, която търсиш.

— Искаш да кажеш, че хора от музикалния бизнес посещават ресторанта?

Не беше за вярване, но все пак Меривил бе на пътя на един от най-големите курортни райони в щата.

— Не, посещават го повече местни хора — призна тя. — Но това не означава, че щастието няма да ти се усмихне.

— От дълго време не съм се качвал на сцена, Холи. Не съм сигурен…

— Хайде, не ми излизай с това. Чух те да свириш и трябва да призная, че се справяш отлично.

Ако продължаваше да си търси извинения, можеше да предизвика подозренията й.

— Тръгвам веднага.

— За твое сведение, ако те вземат, ще се храниш в ресторанта, така че няма да ти се налага да плащаш допълнително.

— Чудесно.

— Видя ли, казах ти, че нещата ще се оправят.

— Е, не прибързвай. Все още не съм получил работата.

И щеше да направи всичко възможно, за да не я получи.

Ресторантът на Лерой „Уърлд Феймъс Барбекю“ се намираше от другата страна на улицата срещу Фуутхилс Мол, главният търговски район на града. Коул спря на паркинга отпред и почувства болезнено присвиване в стомаха си. Идеята, че може да изпитва сценична треска бе толкова абсурдна, че той дори не й обърна внимание. Очевидно Холи го бе очаквала, стоейки до прозореца, защото го посрещна на вратата, хвана го за ръката и го поведе навътре, лавирайки ловко между масите.

— Ето там — тя посочи към неголяма платформа, издигната на около един фут от пода. Върху нея се виждаха само един стол без облегалка, микрофон, голямо изкуствено растение и купа за парите, които посетителите оставяха за изпълнителя. От ъгъла струеше приглушена светлина.

— Къде е Лерой?

— В офиса.

— Там ли трябва да се явя на прослушване?

— Няма нужда от никакво прослушване — усмихна се тя. — Вече имаш работата. Лерой казва, че щом аз мисля, че си добър, той няма причина да мисли обратното.

Сега какво? Можеше или да си тръгне и да остави Холи да обяснява странното му поведение на Лерой, или да се качи на тази импровизирана сцена с риск някой да познае гласа му, а впоследствие и него самия.

— Какво има? — учуди се Холи. — Мислех си, че ще се радваш на възможността да спечелиш малко пари.

Коул почувства второ болезнено бодване в стомаха.

— Мина твърде много време, Холи.

— Просто свири същите неща, които изпълни под дъба миналия ден и всичко ще е наред. Хората тук не са претенциозни.

Коул се огледа наоколо. На две от масите седяха семейства с децата си, останалите бяха двойки, повечето от които под тридесет и пет години, мъже и жени, които харесваха „ново“ кънтри. Те биха могли да са тук както заради музиката, така и заради храната. Имаше чувството, че в стомаха му е заседнала оловна топка, а когато облиза нервно устни, почувства в устата си метален вкус. Сърцето му ускори ритъма си.

Холи постави ръка на рамото му.

— Нийл?

Изведнъж той разбра.

— Невероятно — прошепна тихо на себе си.

— Но какво има? — недоумяваше Холи.

— Наистина ми се случва точно това. Сценична треска.

— Това ли било?

— От толкова отдавна не бях изпитвал това чувство, че почти бях забравил какво е.

Тя хвърли поглед към кухнята и го побутна към сцената.

— Ще тръгна да си върша работата, когато започнеш да свириш.

Но той не искаше чувството на трескаво очакване, на нервно напрежение и смут да изчезне. От дълго време не се бе чувствал толкова жизнен. Прокара палец по дланта си. Беше влажна. Погледна към Холи и се усмихна. Тя не би могла дори и да предположи какъв подарък му бе направила. В сравнение с това възможността да бъде разпознат бе без значение.

— Благодаря, Холи.

— По-късно ще ми благодариш. Сега трябва да се връщам на работа — тя го смуши в ребрата още веднъж.

Коул импулсивно се наведе и я целуна по бузата. Холи вдигна ръка и попипа мястото, където само преди секунда бяха устните му. То гореше и сигурно щеше да гори още часове наред.

— Просто ти намерих работа, а не лотариен билет, Нийл.

— А аз просто ти благодарих.

Последното нещо, което искаше, бе да развали приятелството им с някоя необмислена постъпка. Тя му се усмихна, обърна се и почти се затича към кухнята.

Коул извади китарата от калъфа, провери дали е настроена добре, нагласи микрофона и се настани удобно на стола. Накрая извади шапката на Ранди от задния си джоб, сложи я на главата си и нахлупи ниско козирката, за да скрие лицето си. Що се отнася до външността, той разчиташе на белезите, на променената форма на носа си и късо подстриганата коса, която от сламенорус бе придобила светлокестеняв цвят. Освен това очилата и едноседмичната брада пречеха да бъде разпознат. Но нищо не можеше да направи, за да прикрие гласа си.

Ако това беше краят на анонимността му, поне щеше да се върне в Лос Анжелис, знаейки, че все още може да изпитва очакване и трепет преди излизането на сцена. Това едва ли бе всичко, на което се бе надявал, но все пак бе нещо.

Зае удобна стойка, нервно прочисти гърлото си и започна с „Когато мисля за вчерашния ден“ — песен, която бе написал за третия си албум. Бе изпаднала от него заради едно родео парче, което Франк и хората от звукозаписната компания мислеха, че ще има по-голям успех. Оттогава песента все чакаше да бъде включена в друг албум, обаче винаги отпадаше в полза на някоя друга, по-комерсиална. След катастрофата на два пъти бе свирил на китара, но ограничи пеенето само до акомпанимент, когато изпълняваха нещо по радиото. Когато отвори уста и започна да пее, изведнъж го обхвана страх. Но миг след това се отпусна. Всъщност получи се доста добре. Не беше върхът, но бе се справял и много по-зле, като например, когато свиреха с още три групи в една кръчма в Тексас. Тогава, за да убият времето, Ранди го бе убедил да се състезават кой повече алкохол ще погълне. Докато дойде техният ред, микрофонът бе единственото нещо, което го държеше на крака.

Когато наближи края на първия куплет, Коул се изкуши да види каква е реакцията на публиката, но в последния момент се отказа. Колкото по-дълго останеше скрит от тях, макар и само в мислите си, толкова по-дълго оставаше свободен. Завърши песента с кратък акорд, вдигна поглед и едва не падна от стола от изненада. Нямаше вперени, в него втрещени погледи. Всички спокойно вечеряха, пиеха кафе и разговаряха помежду си, никой не ръкопляскаше и никъде сред посетителите не се долавяше и най-малкото вълнение. Те изобщо не го забелязваха! Със същия успех можеше да бъде и джубокс, поставен в ъгъла. Коул потупа с пръст микрофона, за да разбере дали работи. Работеше. Огледа бързо помещението и забеляза Холи, която стоеше до една от масите с молив в едната ръка и бележник в другата. И тя, също като останалите, като че ли бе забравила за него. Накрая обърна поглед в неговата посока, усмихна му се и му пожела късмет с вдигнат нагоре палец. След като тя го бе чула, значи това важеше и за всички останали. Какво, по дяволите, ставаше с тези хора? Дотолкова ли бяха изостанали, че не можаха да познаят Коул Уебстър, след като го чуха да пее?

Тази мисъл има неочакван ефект върху него. Усмихна се. Усмивката премина в сподавен кикот, миг след това — в гръмогласен смях. Сега вече успя да привлече всички погледи. Въпреки това не можеше да спре.

Холи се насочи към него, почти тичайки между масите и разтревожено сложи ръка върху микрофона.

— Добре ли си?

Той кимна, опитвайки се да бъде сериозен, но без успех. Нова вълна неудържим смях разтърси цялото му тяло и той се предаде.

— Да не би нещо главата ти… където те удари оня тип? — промълви тя уплашено.

Накрая страхът в очите й го отрезви.

— Нещо изведнъж ме напуши на смях. Не мога да ти обясня.

— Може би е твърде рано да се връщаш на работа. Искаш ли да си починеш?

— Добре съм. Наистина.

— Сигурен ли си?

Коул се опита да се пошегува с нея, имитирайки италиански акцент.

— Какво има? Никога ли не си чувала някой да се смее?

Тя отстъпи крачка назад.

— Ще се навъртам наблизо.

Загрижеността й към него го трогна. Нагласи удобно китарата си и пръстите му леко преминаха по струните.

— Ще те извикам, ако имам нужда от теб.

Холи се усмихна едва-едва, но очите й останаха сериозни. Коул отправи поглед към хората, които изобщо не му обръщаха внимание. По един или друг начин, той щеше да ги накара да го забележат.

Минаваше полунощ, когато Коул прибра китарата в калъфа и призна пред себе си, че това бе най-изтощителната и най-неуспешна нощ в цялата му кариера. Бе изсвирил и изпял всяка песен, която бе записвал, няколко от песните на Гарт Брукс, Винс Гил, Кати Матио и Мери Чаплин-Карпентър. Нито едно от изпълненията не предизвика повече от вяли ръкопляскания. Никога не се бе старал толкова много и с толкова малък успех, но и никога и никъде не се бе забавлявал повече.

Лерой Хигинс му направи знак да го изчака, докато говореше в другия край на ресторанта с една от келнерките.

Коул седна отново на стола, скръсти ръце върху калъфа с китарата и хвърли изучаващ поглед на новия си работодател. Лерой, като че ли си бе поставил за цел да опровергае общоприетото мнение, че пълните мъже са отпуснати и грозни. Той бе по-скоро як и набит, отколкото дебел. Не, че не се усмихваше, но изглеждаше така, сякаш усмивката бе обида за неговата чувствителност.

След като приключи разговора си с жената, Лерой я изпрати до предната врата, обгърнал раменете й с ръка. После се отправи към Коул.

— Имаш ли няколко минути? Искам да говоря с теб.

— Разбира се.

Лерой взе един стол и седна.

— Трябва да призная, че си дяволски добър музикант.

— Благодаря.

— Но, надявам се, нямаш нищо против, ако ти дам един съвет.

— Не, разбира се.

Не можа да се сдържи и се усмихна. Почеса се по наболата брада, опитвайки се да прикрие усмивката си.

— Разбирам, че идеята да дадеш на хората това, което харесват, е твърде изкусителна, но да изпълняваш песни, които са станали известни благодарение на някой друг, няма да ти донесе нищо добро. Трябва да си изработиш свой собствен стил и да спреш да се опитваш толкова отчаяно да имитираш Коул Уебстър. Не си толкова добър като него, нито пееш толкова добре, но свириш страхотно. Не е лошо като идея да започнеш именно с това. Знам, че не е справедливо, особено след като имаш някаква бегла прилика с него, но Уебстър първи е заел своето място, приятел, и той няма да се махне, за да направи място за теб. Ако искаш да успееш в този бизнес, ще трябва да си намериш свой собствен път.

Колко странно бе да чуе собствените си думи, насочени срещу самия него.

— Това означава ли, че съм уволнен?

— По дяволите, не! — Лерой изтупа небрежно тъмносините си панталони. — Както вече ти казах, ти имаш талант. Трябва само да решиш какво да правиш с него. Колко изкара тази вечер?

Коул не изпитваше никакво желание да му казва. Лерой забеляза неохотата му и я изтълкува правилно.

— Не е чак толкова голяма тайна, че не си изкарал кой знае какво.

— Всъщност са три долара и петдесет и седем цента.

— И кой е бил оня пинтия, който не си е направил труда да ти остави поне долар?

— Не знам.

— Е, не си струва да се тревожиш.

Лерой бръкна в джоба на панталоните си, измъкна пачка банкноти, взе няколко от тях и ги подаде на Коул.

— Не е необходимо…

— Да не би да искаш да кажеш, че ще работиш за нищо? — отвърна почти сърдито Лерой. — Холи не мисли, че би могъл да си го позволиш.

— Кой говори за мен? — обади се тя.

Коул вдигна глава и я видя да се приближава към тях. Изглеждаше изморена. След цялата нощ, която бе прекарала в товарене и разтоварване на мебелите, Коул се чудеше как изобщо още се държеше на крака.

— Не трябваше ли вече да си на път за вкъщи? — попита я меко той.

— И това ще стане, но след като свърша.

— Тук няма нищо, за което да не мога да се погрижа и сам — намеси се Лерой. — А сега послушай Нийл и се приготви да си ходиш.

Холи сложи ръце на кръста си и хвърли унищожителен поглед към Лерой, после към Коул. Опита се да изглежда ядосана, но не можа да скрие дяволитите пламъчета в очите си.

— Запомнете добре, вие двамата, никой не може да казва на Холи Мърдок какво да прави.

— Дори не съм си го и помислял — засмя се Коул.

— И тъй като се разбрахме по този въпрос, мисля, че наистина трябва да свършвам — с тези думи тя развърза престилката си.

— Добра идея, Холи.

Топлата й, интимна усмивка го накара да се почувства като някой много специален човек за нея.

— Лека нощ, Лерой.

— Карай внимателно, Холи — той се изправи и протегна ръка на Коул. — Ще се видим утре вечер, нали?

— Ще бъда тук.