Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coast Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Крайбрежен път

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Красимир Димовски

Коректор: Атанаска Кузманова

ISBN: 954–459–655–0

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

Джак задъхано се изкачваше по хълма. Почти не усещаше ранния утринен хлад, не виждаше и слънцето, което се издигаше достатъчно високо, за да кацне върху гребена на планината. Уханието на свежия въздух едва го предпазваше от пълното паникьосване. Въображението му работеше бясно — представяше си какви ли не грозни картини на всякакви перверзни. Като ускори крачка, той изруга няколко пъти, задето не беше действал по-решително.

Дървената къщичка изглеждаше като кутийка, която би могла да се вмести в едно ъгълче на съседната кошара. Хамбарът зад нея беше по-нов и по-голям. Овцете проблейваха, скупчени между кошарата и хамбара.

Прекоси верандата и удари с юмрук по вратата. После зачака със стиснати зъби и ръце на хълбоците. Когато Дънкан отвори, Джак му викна сърдито:

— Не знам какво, по дяволите, става тук, но искам дъщеря си, и то веднага!

Но Дънкан невъзмутимо изшътка с пръст на устните и погледна към вътрешността на къщичката. Жестът му още повече притесни Джак. Питайки се какво още не си беше представил, той се втурна покрай него. Не измина и няколко крачки, когато внезапно спря.

В голяма камина пламтеше буен огън и осветяваше стаичката. Джак зърна русата коса на Хоуп. Момичето беше полегнало върху нечий скут… Мина цяла минута, докато различи в полуздрача някаква дребна фигура в инвалидна количка.

— Време беше да се запознаеш с Фейт[1] — измърмори Дънкан и мина край него. Наведе се над фигурата в инвалидната количка и каза нещо, което Джак не можа да чуе. После нетърпеливо му махна да мине напред. — Запознай се с жена ми.

Жената в инвалидната количка погледна към Джак. Косата й беше бяла, лицето й — сбръчкано, очилата й — малки и кръгли, а усмивката й — топла като огъня.

— Здравейте — поздрави тя повече с устни, отколкото с глас. Ръката й лежеше върху главицата на Хоуп, отпусната върху вълнен шал на големи квадрати, който покриваше нозете на жената. — Хоуп — прошепна тя, но не беше нужно да успокоява Джак. Само един поглед към тази жена и милата й усмивка — и страховете му бяха изчезнали. Дънкан има своята вяра! Не можеше да си спомни колко пъти беше чувал тази фраза, произнесена като утеха и спокойствие. Жената и усмивката й обясняваха всичко. Вярата на Дънкан…

Джак си пое дълбоко дъх. Трябваше да дойде по-рано! Какъв глупак беше! Той протегна ръка.

— Джак Макджил — ръката й беше много крехка, но му я подаде с достойнство. — Приятно ми е да се запознаем.

Фейт кимна:

— Хоуп май не ви е казала, че ще идва.

— Не — погледна към Дънкан, който наблюдаваше жена си с такава нежност, че Джак изпита още по-голямо смирение. Вярата на Дънкан… Защо не беше научил по-рано за това!

Защото беше заслепен от ревност, когато ставаше въпрос за семейството му, защото правеше прибързани заключения. А може би и момичетата го бяха заблудили.

Дънкан излезе. Джак приклекна пред огъня до Фейт.

— Много й е трудно — каза тя тихо и напевно, за да не събуди Хоуп. — Мисля, че нощем не може да спи. Как е Рейчъл?

Джак не се беше обаждал в болницата тази сутрин. Знаеше, че щяха да го уведомят, ако през нощта е настъпила някаква промяна.

— Все така. Знаете ли, нямах представа, че ви има… Момичетата говореха за вяра, сякаш беше някаква религия. Опасявам се, че се оказах доста невъзпитан. Не дойдох да ви благодаря по-рано.

— За какво да ми благодарите?

Фейт Блай излъчваше доброта. Джак не се чувстваше притеснен да разкрие чувствата си.

— За това, че сте толкова добра с момичетата. За грижите около Гуинивер — той се присмя гласно на себе си: — Не можех да разбера защо котката ще се чувства по-добре тук, щом Дънкан е по цял ден навън с овцете — в този момент Дънкан миеше чинии в кухнята, която всъщност заемаше най-отдалечения ъгъл от всекидневната. — Сега ми става ясно.

— Той идва да ме види през няколко часа. — Тя отново се усмихна. — Не че мога да отида някъде.

— Излизате ли навън?

— О, да, мога да закарам количката до верандата. Изгледът към долината е прекрасен. Но Дънкан ми е нужен за много други неща.

Джак си спомни нещо, което Хоуп каза още първата сутрин след катастрофата на Рейчъл. Беше се опитал да я увери, че счупените крака оздравяват. Тя бе убедена, че невинаги е така.

— Някои хора си мислят, че съм луда да живея тук, горе, но винаги съм имала слабост към тези хълмове — благият глас на Фейт прекъсна мислите му. — Ако трябва да съм затворена, това е едно чудесно място за тази цел. Двамата с Дънкан прекарвахме отпуските тук, преди да се случи нещастието.

— Преди колко време стана?

— Катастрофата ли? Дванайсет години. Скъса се един лифт за ски. Краката ми бяха счупени на толкова много места, че ходенето щеше да е истинска мъка, даже и ако гръбнакът ми не беше увреден.

— Съжалявам…

— Недейте, трима загинаха тогава. Можеше аз да съм една от тях и тогава щях да пропусна живота, който открихме тук — очите й искряха. — Моят Дънкан караше камион, никога не го виждах. А сега не е така.

Хоуп размърда глава. Тя потърка бузката си в шала, обърна се към огъня, отвори бавно очи и видя Джак.

— Тате! — ахна тя и бързо се изправи.

— Притесних се — каза й нежно тъй. В този дом не можеше да се говори по друг начин.

— Мама винаги знае, че съм тук.

— Е — усмихна се той, като се изправи, — може би и аз също ще се науча — подаде й ръка. — Ще ходиш на училище, Саманта чака.

— Тя закуси с нас — каза Фейт и погледна с обич Хоуп.

— Съжалявам, стига повече сме се натрапвали.

— Натрапвали? О, не, Хоуп не е натрапница, а истинска радост за душата. Това е най-малкото, което мога да направя след всичко, което Рейчъл е направила — тя посегна към свободната ръка на Хоуп. — Моля те, целуни майка си от мен.

 

 

— Окей — каза той на момичетата, като ги подкани да побързат към колата. — Майтапът свърши, разкажете ми за майка ви и семейство Блай.

— Те са добри приятели — каза Саманта. — Може ли да поговорим за моя бал?

— Още не — сряза я Джак. Чувстваше се глупаво, като знаеше толкова малко. — Как така се сприятелиха толкова? — попита той и даде на задна скорост, за да излезе от алеята.

— Мама се разхождаше наоколо скоро след като се преместихме тук. Попадна на тяхната къща, а Фейт беше на верандата — обясни Хоуп.

— За моя бал…

— Не още — каза Джак и подкара надолу по хълма. — Длъжници сте ми. И двете. Никой не ми каза, че Фейт е човешко същество.

— Но и никой не ти е казал, че не е.

— Вие двечките ме накарахте да мисля, че майка ви излиза с Дънкан.

— Никога не сме казвали такова нещо.

— Въпросът е — кротко започна Хоуп, — че винаги излиза неуместно да говорим за Дънкан и Фейт. Мама им помага с пазаруване или с нещо друго. Винаги е казвала, че Фейт е като любима леля. Често пие кафе при нея. Седят и си говорят. С Фейт дори не е нужно да говориш, за да се чувстваш добре.

Само след една среща с жената Джак знаеше какво има предвид Хоуп, Фейт излъчваше разбиране, одобрение и спокойствие.

Гласът на Саманта прозвуча рязко и натрапчиво:

— Татко, трябва да поговорим за моя бал. Има промяна в плановете.

Искаше му се да чуе повече за Фейт, защото, дори като си я представяше, се успокояваше. Но Саманта имаше други планове. Вярно е, че в колата той беше принуден да изпълнява ролята на слушател, но това се отнасяше и за нея. Не можеше да тропне с крак и да излезе, когато не е съгласна с мнението му.

Зави на север по шосе № 1.

— И каква е промяната?

— Преди всичко — няма да ходя с Брендън. Ще бъда с Тийг.

Джак почувства нещо до рамото си, съвсем близо до тила. Хоуп се беше притиснала отзад до седалката му.

— Тийг?

— Тийг Раниян. Той е страхотен.

— И защо е тази смяна?

— Двамата с Брендън не се погаждаме. Няма смисъл да се насилваме да бъдем заедно, когато той иска да бъде с Яна, а аз искам да бъда с Тийг. Искам да кажа, че всеки, ще е с всекиго, така или иначе… Промяната не е кой знае каква, освен по отношение на отиването и прибирането.

Джак я слушаше, но не съвсем внимателно.

— Все още ли ще тръгваш от къщата на Лидия?

— Не, това е втората промяна. Тийг ще ме вземе оттук.

Хоуп се размърда неспокойно. Джак почувства движението й с рамото си и реши, че наистина се нуждае от по-голяма кола. Погледна Саманта.

— На колко години е Тийг?

— На седемнайсет. Добър шофьор е и има джип. Той е… направо неразбиваем.

По времето на Джак момчетата за нищо на света не биха взели момичето си с джип, ако имаха друга възможност. Така че може би Тийг нямаше. Или пък просто времената се бяха променили. Джиповете излизаха на мода. Освен това на Джак му хареса това неразбиваем. Не му харесаха годините — седемнайсет. Това беше опасна възраст.

— Окей. Значи ще се запозная с него, когато дойде?

— Ами да — каза Саманта малко пресилено бодро.

— Какво друго има още?

— Друго ли?

— Това ли е всичко за промяната в плановете? Все още остава в сила отиването с лимузина от къщата на Лидия и връщането там, нали?

— Партито е у Джейк Дръмбъл.

— Това име също не съм го чувал досега — каза Джак, вече доста по-неспокойно. Катрин го беше предупредила, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Но засега с Хоуп се бяха оказали дори по-добри. Чувстваше обаче, че няма да е така със Саманта. — Кой е Джейк Дръмбъл? Къде живее? Какво стана с партито у Лидия?

— О, боже, пак се почва! — извика Саманта. — Знаех си, че ще ти е трудно да схванеш. Ти си най-назадничавият човек, когото познавам.

— Просто попитах.

— Това ми прилича на Инквизицията — възмути се тя. — Сякаш е… кой знае какво. Що се отнася до теб, единствената разлика е, че Тийг ще ме вземе в събота и ще ме върне в неделя.

— Да, но това означава доста безотчетни часове — отново почувства Хоуп, дали не го буташе нарочно? — И така — партито е у Джейк. И преди, и след бала?

— Така мисля. Не е много сигурно за след бала.

— Но ти отиваш у Лидия да преспиш.

— Не — Саманта изведнъж стана нетърпелива. — Няма да ходя с Лидия.

— Изобщо ли?

— Точно това исках да ти кажа. Тази група е съвсем различна. Лидия ще бъде с Брендън и Яна, е Адам и Шели. Аз ще бъда с Тийг и Пам, и Джейк и Хедър.

Започна да му става ясно.

— Значи партито у Лидия си остава, но ти няма да ходиш там. Та тя е най-добрата ти приятелка.

— И какво от това?

Той й хвърли един поглед.

— Просто не ми изглежда логично.

Саманта въздъхна дълбоко. Скръсти ръце и се загледа напред. Джак се изкушаваше да спре дотук. Тишината беше добре дошла за него, тъй като умът му гъмжеше от толкова много други неща. Но едно от тях беше загрижеността на Катрин за момичетата на тази възраст и техните балове. Освен това му се стори, че усеща в гърба си пръста на Хоуп — забоден на място, където Саманта не можеше да види.

— Разкажи ми, Сам — непринудено подхвърли той.

— Какво искаш да ти кажа? Лидия просто не е…

— Не е… достатъчно отракана ли?

— Не е! И ако съм с нея, не мога да бъда с други, които са.

— Защото онези другите няма да те харесват, ако си с Лидия ли?

— Да, няма.

Джак се замисли. Хоуп вече не го побутваше с пръст. Нямаше нужда. Той сам знаеше, че нещо не е наред.

— Ами лоялността? — попита накрая той. — Вече шест години Лидия е най-добрата ти приятелка. Не бива всичко да свърши за един ден.

Последва мълчание, а после едно остро:

— Като твоя брак.

Джак си пое дъх, за да се окопити. Отвърна й твърдо:

— Не, не като него. Месеци наред водеха към края и той беше болезнен. Беше нещо, което никой от двама ни не искаше.

— Тогава защо стана така?

— Защото бяхме в задънена улица, но това беше само между майка ти и мен, и никой друг. Нямаше трета страна. Не избирахме между една или друга групичка.

— Само между един стил на живот и друг.

— Окей. Мога да приема това. Но то едва ли има нещо общо с твоето приятелство с Лидия, което ти прекъсваш един ден просто защото решаваш, че тя вече не е достатъчно добра за теб. И така, значи тя не е отракана. — Какво означава това? Че не използва грим? Че тениските й не са достатъчно прилепнали по тялото? Изглеждаше ми в съвсем добри отношения с нея миналия уикенд. Или си се преструвала?

— Не — изсумтя тя. — Ти не разбираш.

— Е, опитвам се. Но нещо не е както трябва.

— Това е бал — каза тя, произнасяйки отчетливо всяка дума. — Само за една нощ.

— На мен ми звучи така, сякаш е повече от това. Нещо като избор на стил на живот — използва нейната дума той. — Правиш избор между групи приятели. Нещо, което ще има дълготрайни последствия. Значи Лидия не е толкова отракана като… как й беше името?

— Пам. Това е и заради другите, които не са толкова готини.

— Но те са много свестни деца. Семействата им са добри. Не съм видял Пам на посещение при майка ти в болницата. Нито пък Тийг или когото и да било от онези, които спомена.

— Само защото са мои нови приятели. Още не познават мама. И защо приемаш, че те не са добри. Това, че са различни, не означава, че не са толкова добри — гласът й стана умоляващ: — Ти не разбираш, толкова се вълнувам, че ще ходя на бала с тях. Ще бъде страхотно! — развълнувано каза тя и тъй като Джак наистина искаше да бъде щастлива, продължи да шофира в мълчание.

Не можа обаче да се отърве от неприятното усещане. След като се беше срещнал с майката на Лидия, се беше успокоил за бала. Но какво знаеше за някаква си Пам или пък за Тийг Раниян? По дяволите, дори не му харесваше името на хлапака. Но Джак беше баща на Саманта. А беше и мъж, знаеше какво вършеха мъжете. Знаеше какво вършеха младите мъже. Седемнайсетгодишните бяха като неуправляеми оръдия.

Наближаваха трилентовия участък при възвишенията на Кармел, когато той каза:

— Притеснен съм за твоята безопасност. Родителите на Джейк ще си бъдат ли у тях?

— Доколкото знам… — тя бързо добави: — Да не си посмял да се обаждаш — ще ме унижиш.

Е, не искаше да прави това. Искаше да се отнася към Саманта като към зряло момиче.

— И все пак — каза той, защото не можеше да възприеме цялата работа с Лидия — има какво да се каже за верността.

— О! — възкликна Саманта. — Затова ли ще препускаш днес към града, за да обядваш с Джил? Заряза мама, защото тя не беше достатъчно отракана.

— Моля?

Саманта продължи да атакува, очевидно тласкана от желанието да постигне своето.

— Не искаше да ходи непрекъснато по партита, затова я смени с Джил. Това да не е по-различно от моята постъпка?

— Напълно. Първо, не съм зарязал майка ти. По-скоро тя ме заряза. Второ, започнах да излизам с Джил доста време след като се разделихме.

— Ходиш с нея от две години. Сериозно ли е? Дал ли си й пръстен или нещо такова?

— Не, ние сме просто приятели.

— Не смяташ ли, че и тя си мисли за някаква лоялност?

— Саманта — каза той с въздишка, — това не е твоя работа.

— Защо не? Искам да знам защо лоялността трябва да има значение за мен, но не и за теб.

— Тя има значение за мен. Защо, смяташ, съм тук? Защо, смяташ, прекарах по-голямата част от миналите десетина дни до леглото на майка ти?

— И защо наистина? — попита Саманта. — Не ти ли е минавало през ум, че тя може и да не те иска там?

— Да, минавало ми е. Но това не променя начина, по който се чувствам аз. Да седя при нея ми изглежда най-правилно. Така че попитай себе си какво ти се струва правилно — да идеш на бала с приятелите, които познаваш и на които можеш да се довериш, или да ги отхвърлиш, за да идеш със съвсем друга група?

— Няма смисъл — измърмори тя и каза май за трети път: — Ти не разбираш.

Този път отвърна глава настрани.

— Не — въздъхна той. Чувстваше се победен. — Мисля, че не.

 

 

Джил живееше в скромна къща в Сийклиф, който беше в северозападната част на Сан Франциско и гледаше към Тихия океан. Когато Джак пристигна, изпита някакъв неопределен страх. Джил беше идеална. Русата й коса беше възхитително подредена, гримът й — приятен и едва забележим, полата и блузата — стилни, парфюмът — леко възбуждащ.

Пикантно ухание идваше от кухнята. Беше се отказала от ориза, който смяташе да готви в понеделник, и вместо него бе приготвила топла ориенталска салата от прясна риба тон в повечко тънък като спагети чипс, със заливка с билки, за които Джак никога не бе чувал. Имаше и топъл домашно печен хляб с маслини.

Кухненският й остров беше декориран с палмови килимчета, ленени покривки, салфетки и свежи цветя. Само един поглед, едно вдишване на аромата — и Джак почувства усилията, които беше положила, за да придаде по-специален вид на всичко. Целувката й имаше вкуса на облекчението и това го накара да се почувства още по-зле.

Седнаха плътно един до друг на високите табуретки, като от време на време сплитаха ръце. Джил попита първо за Рейчъл и изслуша загрижено опитите му да предаде с думи онова, което изпитваше всяка сутрин, когато влизаше в болничната стая и я виждаше да лежи безжизнено. Разказа как помага на сестрата да я мие и как раздвижва крайниците й, за да останат гъвкави. Разказа й как говори на Рейчъл за момичетата и за миналото с надеждата да предизвика някакъв отговор.

После Джил го попита за работата. Току-що прекарал два часа в офиса си, той поговори малко и за нея. Дейвид се беше разтревожил за Бока, но бяха постигнали разбирателство. По-тревожен за Джак беше хладният отклик на партньора му на последния му проект за Монтана, които той описа на Джил под одобрителното й кимане. Каза й, че е пратил Брина в Бъфало, издигнал е Алекс до ръководител на проектите в Напа и Сан Хосе и е алармирал останалите, че има нужда от подкрепа за Остин. Каза й, че току-що е научил за някакъв нов проект, който обещаваше да бъде интересен.

Попита Джил за подробности от благотворителната вечер предишната седмица и я изслуша, докато очертаваше плановете за предложената й преди няколко дни благотворителна вечер за следващата година. Попита за уроците й по тенис и за болната й от диабет майка.

Когато спряха да говорят, Джил плъзна ръце около кръста му, положи глава на рамото му, после вдигна лице. Целунаха се веднъж, после отново. Тя се изплъзна от стола, застана между краката му и обви шията му с ръце. Почувства гърдите й. Докато го целуваше, тя съблазнително се отъркваше в него.

Джак се опита да се вживее в това. Каза си, че Джил е невероятна жена, че ще бъде глупак да я изпусне. Опита се да изпита нещо, но не се получаваше, затова започна да си фантазира. Единственото лице, което виждаше обаче, беше това на Рейчъл, а тялото му не откликваше както трябва. То познаваше различията между двете жени. Напоследък беше прекарал не един час болезнено възбуден в леглото на Рейчъл. Единствената болка, която изпитваше сега, се дължеше на убедеността му, че не може да продължи да върши това и че ще нарани Джил.

Тя се стараеше максимално, докато устните й се плъзгаха по шията му, но той я хвана нежно за раменете и се освободи. После опря чело в нейното.

— Не ми действа — тихо каза той. — Аз… не мога.

Тя се отдръпна уплашена и се вгледа в лицето му.

— Заради Рейчъл ли?

— Заради всичко…

— Но все пак и заради нея.

Не беше сигурен. По-рано Катрин го беше попитала защо още стои до леглото й. Саманта го попита същото тази сутрин.

— Обичаш ли я? — прошепна Джил.

— Не знам. Животът ми, изглежда, непрекъснато се преобръща.

— Нужно ти е пространство. Добре, ще почакам. Можеш да не бързаш, аз няма да ходя никъде.

Джак изпита някакво внезапно раздразнение. Мина цяла минута, докато осъзнае, че то не произлиза от нея, а заради нея. Беше твърде добра. Можеше веднага да се възползва от предложението й.

Хвана двете й ръце в своите:

— Не мога повече така, Джил. Не е честно спрямо теб.

— Нима се оплаквам? — гласът й беше напрегнат.

— В това е проблемът, не се оплакваш. Не изискваш. Не ми даваш ултиматуми.

— Не е нужно. Ти знаеш какво искам.

— Да, и ти си търпелива, чакаща, желаеща това да стане. Но то няма да стане.

— Откъде знаеш? Животът ти непрекъснато се преобръща, току-що го каза. Защо да не почакаш? Защо да се отказваш сега?

— Защото — отвърна той тихо — няма да стане. Просто няма, Джил.

— Но…

— Шшшт! — той притисна с пръсти устните й и погали русата й коса, която толкова приличаше на тази на Рейчъл, но не беше същата. Заговори нетърпеливо, почти шепнешком: — Чуй ме, моля те. Обичам те, Джил, наистина, но като човек и приятел. Никога няма да стигна до женитба, а това е, което искаш ти и което трябва да получиш.

Сълзи напираха в очите й.

— Защо… няма ли? Какво… ни липсва?

— Нищо. Нищо от твоя страна. Вината е моя. Аз съм… Аз съм просто…

— … все още влюбен в Рейчъл?

Той въздъхна.

— Може би. Честно казано, не зная. Но сега не се чувствам свободен. Моят брак още присъства в живота ми. Недовършена работа.

— Рейчъл го е разтрогнала. Тя те е напуснала, винаги си ми го казвал.

— Това ми помагаше да бъда гневен, но е имало причини да ме напусне — неща, за които не съм знаел досега. Трябва да говоря с нея, Джил. Няма да знам накъде вървя, докато не го направя.

Джил изумено го попита:

— Нима беше толкова хубаво с Рейчъл?

Толкова, дори и повече, би казал той, ако не смяташе, че и без това я наранява много.

— Беше различно. Уникално по собствен начин. Двамата с Рейчъл имаме своя история, Джил. И то доста дълга.

— Ами ако не се събуди?

— Тогава ще имам момичетата. Както и за какво да съжалявам — той въздъхна, като продължаваше да я гали по раменете. — Не добавяй още към нещата, за които ще съжалявам, Джил. Бих могъл да поддържам връзката ни още и да взема от нея само онова, което искам. Но се опитвам да постъпя честно. Ще ми помогнеш ли? Моля те!

 

 

— Свърши се — каза той на Рейчъл два часа по-късно. Накрая Джил се беше разплакала. Бяха решили, че ще се чуват от време на време. Чувстваше се празен, сам. — Тя е идеална жена, но, господи, ти ме държиш в плен. Винаги е било така. Аз ходех с друга, когато се срещнахме, помниш ли? С нея също прекъснах връзката.

Само че тогава Джак беше лудо влюбен в Рейчъл. Той ясно си спомни онзи вътрешен гъдел, който изпитваше винаги, когато тя говореше, докосваше го или дори само го поглеждаше. Спомни си с какъв трепет очакваше да я види. Това продължи дори след раждането на децата.

— Толкова ли лоши бяха нещата накрая? — попита той, изучавайки лицето й. Раната оздравяваше с всеки изминат ден. Цветът на кожата й се възвръщаше. Искаше му се да мисли, че това са благоприятни признаци.

Той свиваше и разтваряше пръстите на ръцете си, продължавайки да говори:

— Може би прибързахме. Отказахме се твърде рано. Оставихме това да се случи без никаква съпротива от наша страна. Иначе всичко между нас вървеше много добре. Нали? — взираше се в лицето й в търсене на някакво трепване. — Непрекъснато мисля за това, мила. Преживявам тази загуба. Мисля си, че това може би щеше да помогне — да крещим и викаме, за да се освободим от всичко. Шест години! Какво само бихме могли да имаме и да направим през тези шест години — почувства, че го обзема умора. — Поговори ми — прошепна умолително той, — кажи ми нещо!

Катрин се появи в стаята. Той си пое бавно въздух, въздъхна и се изправи.

— Как върви?

— Не лошо. А тук?

Джак вдигна рамене. Проследи погледа й, отправен към покритата с документи подвижна масичка.

— Успяваш ли да свършиш много работа? — попита го тя без злоба.

— Ами! Разстилам нещата и се преструвам, че работя, но е трудно да се съсредоточа. Това, върху което се трудя, ми се струва остаряло. Бях в офиса тази сутрин, обадиха ми се за нов проект. Добре че се случих там, никога нямаше да науча за него. Партньорът ми просто би отвърнал: Благодаря, но не приемаме.

— Защо?

— Искането е да се построи частен дом. При положение, че има четири акра и клиентът желае повече оформление на имота, отколкото на дома, този проект е по-малък от последните ни поръчки. Дейвид смята, че това е крачка назад за нас.

— А ти какво мислиш?

— Ще бъде забавно занимание. Намира се в Хилсбъро. Парцелирането е направено. Клиентът познава работата ми. Иска от мен да използвам нещо като онова, което навремето ми послужи за трамплин, с други думи — нещо смело и артистично.

Катрин кимна в знак на одобрение. Искаше му се да мисли, че Рейчъл също го одобрява. Облегна се назад и се усмихна.

— Е, как е добрият лекар?

За миг видя старата настръхнала Катрин. Но тя усети, че в усмивката му нямаше присмех, и омекна.

— Изпрати ми цветя вчера следобед.

— Впечатляващо.

— Байрън също ми изпращаше цветя. Добрият лекар е толкова наясно с онези неща, колкото беше Байрън тогава.

— Не мислиш ли, че Бауер е свикнал с медицинските номера?

— Номера? Добре казано. Сигурна съм, че е. Но това само по себе си е проблем. Ако се занимава с медицински… номера по цял ден, защо ще иска да се занимава с тях и нощем?

— Другата страна на въпроса е, че може толкова да е свикнал с тях, че да не забележи нищо.

— Ще забележи.

— Толкова ли са зле? — попита Джак с искрено любопитство. Външно всичко беше наред.

— Е, не са — отстъпи Катрин. — Те просто… трябва малко време, за да се свикне с гледката. Има белези.

— Малко хора изкарват до четирийсет без такива.

— Но все пак запазват представата за цялост.

— Това може би е само твое внушение.

— Възможно е — тя замълча. — Защо настояваш за това?

— За кое?

— За доктора и мен. Защо ми трябва мъж?

— Интересен въпрос — присви очи Джак. — От това, което съм разбрал, с Рейчъл си приличате като две капки вода, нали? Силни, независими жени.

Катрин се замисли:

— Да речем, е така.

— Добре. По-рано споменах, че Рейчъл никога всъщност нямаше нужда от мен. Ти каза, че не съм прав. Ако ми обясниш защо е имала нужда от мен, може би ще разбереш нещо и за себе си — когато тя не му отвърна веднага, продължи: — Предполагам, че вие двете сте говорили за това.

— Не чак толкова обстойно. Силни, независими жени като нас не използват думата нуждая се. Ние използваме искам, сякаш имаме властта да избираме — Катрин се загледа в Рейчъл и се замисли. — Тя понякога говори за неща, които й липсват.

— Като какво например?

— Липсва й помощта за момичетата. Отглеждането на две деца е тежко. Колкото по-големи стават, толкова по-големи са изискванията.

— Тя винаги знаеше какво да ги посъветва.

— Може би когато момичетата са били малки. Не си бил наоколо, но с малките деца трябва да се реагира бързо. А големите деца си имат големи проблеми. Изисква се повече мислене. Липсват й именно тези обсъждания на проблемите.

Не е бил наоколо. Е, бил е, но не достатъчно. Беше пропуснал важни за момичетата моменти. А за Рейчъл? Окей, трябваше да бъде вкъщи повече. Със сигурност трябваше да знае за това бебе. Трябваше да прекъсне пътуването си и да се прибере. Ако сега го преследваше загубата на това дете, можеше да си представи какво е изпитала Рейчъл на времето.

Приемайки своя дял от вината, Джак въздъхна.

— Какво още й липсваше?

— Не знам — каза Катрин видимо смутена. — Знам какво липсва на мен. Липсва ми някой, с когото да бъда след работа, с когото да споделя виното, с когото да споделя тишината. Бих се осмелила да кажа, че и на Рейчъл й липсва същото.

— Струва ми се, че известен отдушник за нея е била Фейт Блай. Споделяли са тишината, докато пият кафе.

— Не е същото като това да сте заедно в леглото късно вечер или много рано сутрин, говорейки, мълчейки или правейки каквото и да било.

Спомените го върнаха точно в тези мигове, когато лежеше с Рейчъл — изключителни моменти, започнали да стават все по-редки и по-редки. Накрая секнаха.

— Когато работиш и имаш деца, си направо изтощен.

Това беше глупаво оправдание. Вдигнатите вежди на Катрин го потвърждаваха.

Намираш време за онова, което искаш, беше казала Рейчъл. Спомни си веднъж, когато трябваше да се прибере от някакво пътуване вечерта. Седмица преди това тя нае детегледачка и направи резервации в „Пострио“, после го взе от летището и го закара в ресторанта. А той й изтърси, че е ял на това място шест пъти през последния месец и не може да издържи да го направи отново.

Беше пропуснал да види скрития смисъл на жеста й. Съзнаваше това сега и никак не беше горд със себе си.

— Липсват ми отпуските с Рейчъл — подхвърли той.

Катрин неочаквано му призна:

— И на нея й липсва да бъде глезена от време на време.

— Силните и независими жени имат нужда от глезене, така ли?

— И ние сме човешки същества.

— Всеки мъж може да свърши това.

Тя поклати глава:

— Само някои. Това е нещо… неосезаемо. Един мъж може да бъде в стая с петдесет жени и да хареса само една. Една жена може да бъде в стая с петдесет мъже и да хареса само един. Защо? Не знам отговора. А ти?

Джак също не го знаеше. Но той се беше влюбил в Джил също толкова необяснимо.

— Рейчъл изпитва ли това… нещо с Бен?

Катрин се изсмя:

— Не съвсем.

Джак остана особено доволен.

— Наистина ли?

— А ти как смяташ?

— Е, този човек определено не ме възбужда — отвърна той, после предпазливо попита: — Открила ли го е с някого другиго?

Катрин бавно поклати глава.

— Рейчъл го е изпитала с теб — тихо каза тя. — Все още мисли за това. И то доста често.

Също и аз, помисли си Джак, забелязал, че Катрин употребява сегашно време. Не би го приел сериозно, ако му го беше казал някой друг. Но Катрин говореше, каквото мислеше. Можеше да я попита за подробности, да доизясни нещата. Но наистина ли искаше да рискува да чуе, че Рейчъл просто е анализирала миналото, без сега да изпитва същото?

Защото истината бе, че той изпитваше това чудно чувство и сега: когато я докосваше — независимо дали я мажеше с крем, или правеше упражнения на ръцете и краката й; когато гледаше устните й или пък светещите й лунички; изпитваше нещо особено дори когато вървеше по болничния коридор и свърнеше в стаята й.

В началото си мислеше, че беше тук поради чувство за вина или заради момичетата, или заради старото приятелство, но сега осъзна, че все още се чувства свързан с Рейчъл. Недовършена работа, беше казал той на Джил. Чудеше се дали не е нещо повече от това. Едно от нещата, които най-много хареса още когато се срещнаха с Рейчъл за пръв път, беше вярата, че тя събужда най-доброто у него. Чудеше се дали все още е така.

Джак седеше до Рейчъл след разговора си с Катрин и макар да се стараеше да не мисли за работата си, умът му сам го отвеждаше към нея. Като държеше ръката й, той започна да описва проекта в Монтана и изведнъж видя една друга възможност за изпълнението му. Не онази, която първоначално бе искал, нито някоя от последвалите версии, но наистина щеше да свърши работа.

Уплашен, че може да я изгуби, щом напусне Рейчъл, той извади бележник и бързо скицира идеите си, после включи лаптопа и ги прехвърли там. Запази това, което бе начертал, и започна да го разучава внимателно.

Мъките му бяха свършили. Най-сетне клиентът щеше да е доволен. Курортът щеше да бъде построен по този проект. Сделката бе готова.

Джак отново рисува в ателието на Рейчъл цялата нощ. Остана до четири сутринта, но задоволството, което изпита накрая, си струваше. Събуди се, за да закуси с децата и да ги закара до автобусната спирка, да се обади в болницата за новини около Рейчъл, да изпрати по факса от лаптопа новия проект до офиса си. Пренебрегвайки обаждането на Дейвид по електронната поща, той се върна в леглото и спа до десет. Тогава дори си позволи да изпие чаша кафе на спокойствие, седнал на падналия дънер в гората на Рейчъл, загледан в няколко диви пуйки, които кълвяха наблизо.

Не си направи труда да се обръсне — Рейчъл нямаше нищо против наболата му брада. Спря на пазара за дузина двулитрови бутилки газирана вода и чувствайки отново, че е сторил нещо добро, ги остави в училището точно навреме за пикника на класа на Хоуп. После продължи към Монтерей.

Знаеше, че Рейчъл ще е все още в кома. Но не предполагаше, че тя има нови гости.

Бележки

[1] Faith (англ.) — вяра. — Б.пр.