Барбара Делински
Крайбрежен път (13)

Дванадесета глава

След като Катрин си тръгна, Джак поседя доста време на леглото на Рейчъл. Погали пръстите й, новия й белег. Мислеше си за помятането, за малкото момче, което биха могли да имат, и за всичко онова, което можеше да бъде. Мислеше си за кънтри музика и за ревност. Мислеше си и за онова, което никога не бе предполагал, че Катрин може да е преживяла.

— Въобразяваме си, че знаем толкова много — каза той на Рейчъл и осъзна, че Катрин каза същото с други думи. Значи имаше какво да научи. Може и да възприемаше бавно, но не беше безнадежден случай.

 

 

Фей Либерман дойде на обед. Усмивката й бе толкова топла, колкото и сребристата й коса. Костюмът й беше копринен, в успокояващи тонове. Този път тя донесе огромна кутия с домашни манджи и чантичка с два сандвича.

— Още не сте яли, нали? — попита тя и извади двата сандвича, увити в плътна бяла хартия. — От магазина на Илайза са. Единият е с пуешко и с швейцарско сирене, маруля, домат и горчица. Другият е с печено говеждо и със зряло сирене. Избирайте!

— Вие кой искате?

Фей се усмихна:

— Ако бях на ваше място, щях да си избера това, което обичам. Може да не ви се предостави избор отново.

Още от самото начало му беше спокойно с Фей. Той се усмихна и посегна към сандвича с печено говеждо.

— Благодаря, това се казва почерпка.

Фей извади две бутилки диетична кока-кола и му подаде едната.

— Виждате ли? Нямате избор — обърна се към Рейчъл: — Като за бивш съпруг не е толкова лош — усмивката изчезна от лицето й и тя погали Рейчъл по бузата.

— Ще се оправи — каза Джак. — Веднага щом травмата в мозъка премине, тя ще се събуди. Веднага след това ще я изстрелят вкъщи.

Фей кимна мълчаливо. После притисна ръка към гърдите си, преглътна и си пое дълбоко въздух:

— Знаете ли, че миналия понеделник вечер Рейчъл за пръв път пропусна събиране на читателската ни групичка. След цели пет години!

— Толкова ли много означаваше тя за нея?

— За нея и за всички нас.

Той й подаде стола, за да седне по-близко до Рейчъл, и придърпа друг за себе си. Стига вече се е отдръпвал до прозореца, когато идват нейни приятели.

Отхапа от сандвича и задъвка замислено.

— И защо означаваше толкова много?

Фей поразмисли малко:

— Защото сме добри приятелки, всички сме различни. Имаме си собствен живот и невинаги се срещаме между събиранията. Но станахме близки, нещо се случва, когато обсъждаш книга и засягаш лични въпроси. Човек се открива пред другите. Вероятно познавам тези жени по-добре от някои, които виждам всеки ден. Смятам, че добиваме тази свобода да говорим, защото всяка от нас води съвсем отделен живот.

— Нещо като харесване от пръв поглед ли?

— Не от пръв, нужно беше известно време някои от нас да се почувстват удобно, слушайки чуждите изповеди. Доста време беше нужно да… се привържем — тя се засмя. — Банална дума, но точно това стана. Научихме се да се доверяваме. Не сме уникални, има дузина други читателски групи в града.

— И всичко заради Опра?

Фей се изкиска.

— Нашите започнаха години преди нейната. Някои от другите групи са от още по-отдавна. Чувала съм за такива, които продължават вече второ поколение. Освен това нашите не са фенклубове. Ние не се страхуваме да обсъждаме и недостатъците на книгите — тя отхапа от сандвича. Когато спря да дъвче, го върна обратно в опаковката му. — Шейсет и няколко годишните като мен знаят какво означава да живееш в някаква общност. Когато бях дете, баба и дядо живееха в апартамента над нас, две лели и техните семейства — от другата страна на улицата, а вторите ми баба и дядо — преди следващата пресечка… После един по един нашите родители си купиха къщи и се преместиха в предградията, а ние отидохме в колеж, оженихме се и заживяхме там, където ни отведоха съпрузите ни.

— И изведнъж нашата общност изчезна. Затова започнахме да бутаме количките из махалата, да се сприятеляваме с други майки, и се чувствахме чудесно. После децата пораснаха и ние се върнахме на работа, а там нямахме никого. Сега повечето млади жени работят. Коя е тяхната група?

Джак си представи Рейчъл преди години в Сан Франциско.

— Техните съпрузи и деца?

Фей се усмихна тъжно.

— Не са достатъчно добри за това. Мъжете не знаят какво чувстват жените, а децата са си деца. Жените се нуждаят от други жени — усмихната доста по-бодро, тя докосна рамото на Рейчъл и я попита дали си спомня Чисто и просто. — Това е една малка книга от жена, която напуска големия град, за да живее с амишите^[1] — каза тя на Джак.

— Там намира групи жени, които живеят, работят и играят близо една до друга. Говорят по цял ден, помагат си в домакинската работа, подкрепят се. Това е такава система за подкрепа, каквато и ние имахме, но изгубихме.

Джак беше проектирал езиков център за един колеж в Ланкастър. Тъй като той беше в сърцето на страната на амишите, знаеше нещо за тази секта.

— Бихте ли искали да живеете като жена амиша?

— За нищо на света — заяви Фей. — Аз обичам лукса. Но понякога, когато съм самотна, а съпругът ми играе голф, ми се приисква да има въжета за пране в задния двор. И докато простираме прането с други жени от съседните дворове, да говорим. Сега всички имаме сушилни.

— Но задните дворове са за клюки, а читателските групи са за интелектуални дискусии.

— Не могат ли да са и за двете? Интелектуалната дискусия може да е персонална. Понякога се случва да обсъждаме книгата, понякога — самите нас. Книгите просто ни стават улеснители.

Джак се усмихна. Улеснители — никога не беше чувал да се използва такъв термин досега, но предположи, че е подходящ.

— Всъщност — продължи Фей — никога не знаем как ще протече сбирката, докато не започнем. Обещанието за интелектуални дискусии е това, от което се нуждаят някои от нас. Аз например. Програмирана съм да съм вкъщи със съпруга си през нощта. Никога не бих имала смелостта да го оставя само за да си бъбря с момичетата. Същото е и с Ян. Тя има четири малки деца. Въпреки че имат бавачка — Ян преподава голф в един от клубовете, — тя си тръгва в шест. Съпругът на Ян не би си и помислил да гледа вечер децата, ако Ян нямаше основателна причина да отсъства.

— Ами ако някое от децата се разболее?

— Винаги някое от децата е болно — тя се усмихна. — Очевидно има и непредвидени случаи — погали отново Рейчъл. — Няма да я изхвърлим от групата, защото е пропуснала събирането миналия понеделник — изведнъж осъзна думите си и помръкна.

Джак разбираше какво изпитва. Понякога и той разговаряше нормално, сякаш всичко е наред. После поглеждаше към Рейчъл и изведнъж се връщаше към реалността. Сега, когато синината на лицето й вече изчезваше, то изглеждаше някак по-бледо. Луничките й светеха, сякаш чакаха останалата част от нея да се върне към живота.

Не можеше да си представи това да не стане. Но вече бе минала цяла седмица. Може би наистина беше премигнала тази сутрин? Но оттогава — нищо.

— Участието в читателска група изисква цялостно посвещаване — продължи Фей е твърдото намерение да разведри обстановката. — Това е основно правило. Имаме само седем члена. Ако половината не се появят, вече не е същото.

— Все още ми е чудно — каза той. — Рейчъл винаги е била необщителна.

— В големия град е различно. Има много хора и е шумно навсякъде. От всички страни кипи активност. В Биг Сур не е така. Каньонът е голям изолатор. Онова, което Рейчъл харесва на мястото, е всъщност най-големият му недостатък. Един художник има нужда от усамотение, но не през цялото време. Мисля, че Рейчъл изпитва по-голяма нужда да членува в някаква група тук, отколкото в големия град.

— Кой избира книгите?

— Този, който е домакин на събирането.

— Рейчъл домакинствала ли е?

— Всеки го е правил, това също е установено правило.

— Не е ли малко неудобно всички да идват чак в Биг Сур.

— Не повече, отколкото на нея да идва при нас — тя въздъхна и отново се върна към действителността. Джак чудесно я разбираше за какво си мисли.

— Катастрофата можеше да стане къде ли не — опита се да я убеди той, спомняйки си онова, което полицаят беше казал на мястото на злополуката. — Можеше да тръгне към Кармел по съвсем различен повод и да е много по-лошо. Веднъж да се събуди, всичко ще бъде наред — когато Фей остана мрачна, той я попита: — Какви книги избираше Рейчъл?

Както се беше надявал, лицето й светна. Харесваше му да е усмихната, така по-лесно приемаше действителността, Фей гледаше Рейчъл дяволито.

— Тази жена е с романтична душа. Една година ни накара да обсъдим „Сбогом на оръжията“, другата — „Тес от рода Д'Ърбървил“. И двете я накарали да плаче.

Джак се опита да си спомни дали беше виждал Рейчъл да плаче над някоя книга.

— След като се родиха момичетата, вече не четеше толкова много. Само списания. Но момичетата тогава бяха малки и много активни. Ако не се занимаваше с тях, рисуваше. Пет минути с книгата вечер в леглото — и заспиваше като труп.

— Големият град я е изтощавал — намеси се Чарли Авалон от вратата. Беше с къса поличка и високи обувки. Вниманието привличаше някаква трепкаща на светлината сребриста обица, която висеше от лявото й ухо. Розовият кичур си стоеше в косата й, но самата тя беше някак смирена. Очите й бяха приковани върху Рейчъл. Застанала на вратата, тя изглеждаше млада и уязвима като Хоуп.

Джак стана. Когато Чарли не влезе, Фей отиде при нея. За миг те останаха прегърнати — една несъвместима на пръв поглед двойка, но не толкова, ако се имаше предвид казаното от Фей. Чарли отказа предложения стол, както и сандвича. Остана с ръце върху перилата на леглото, вперила очи в Рейчъл.

— Някога и аз живеех в Сан Франциско — въздъхна тя.

— Говорили сме за него.

— И вие ли го мразехте толкова? — попита Джак.

— Дори повече. Тя беше тази, която защитаваше това място. Ресторанти, бутици за дрехи. Въпреки че Сан Франциско е мястото, където бракът й се е разпаднал. Нещата се промениха след Сега я виждаш — книга за една жена, която става на четирийсет и изведнъж започва да изчезва…

— Как така да изчезва?

— Наистина. Рейчъл сподели, че се е чувствала тъй в Сан Франциско. Имало твърде много художници, твърде много хора, твърде много неща, ставащи едновременно. Така че не могла да си проясни главата и да рисува. Била без котва. Части от нея се носели навсякъде.

— Чарли, това е малко драматично — скара й се Фей и се обърна към Джак: — Книгата е за една жена, чиято идентичност се проявява само чрез други хора. Разбирате ли — жената на Джак, майката на Саманта, приятелката на Чарли…

— Но Рейчъл си имаше своя идентичност — оспори Джак. — Тя беше художничка.

— Но не е могла да бъде независима — настоя Чарли. — Не и в Сан Франциско. Трябвало е да разчита на вас за основните си нужди.

— Аз бях неин съпруг. Какъв е проблемът?

Чарли погледна Фей, която махна предупредително с ръка. Но Чарли Авалон не приемаше предупреждения. Тя изтърси предизвикателно:

— Рейчъл мрази начина, по който майка й смята, че парите са всичко в този живот. Страхуваше се, че ще станете същия.

— Кога съм пилял пари? — изнедоволства Джак.

— Купили сте й камък.

Мина почти минута, докато разбере какво има предвид Чарли. Сведе глава и се замисли.

— Не беше камък. Беше трикаратов диамантен пръстен.

— Това е камък.

Той въздъхна. Започваше да го присвива стомахът.

— Познавах една нейна приятелка — съвсем артистична натура, — изработи го в легло от платина и злато. Беше необикновен. Мислех, че много ще го хареса.

— Тя каза, че това било утешителна награда заради вашите пътувания.

— Опитвах се да я убедя, че тя струва повече от проклетия диамантен пръстен. Тъй като не бях имал пари за диамантен пръстен, когато се сгодихме, тя заслужаваше нещо по-специално. Опитвах се да й внуша, че я обичам.

Настъпи мълчание. Като побутна остатъците от сандвича си настрана, Джак стана от стола и опря лакти на перилата до главата на Рейчъл. Не беше казала, че пръстенът не й харесва. Просто не го бе носила така, както той се беше надявал. А трябваше да му каже. Би могъл да й обясни какво изпитва.

Той разглеждаше лицето й и търсеше отговора. Хвана брадичката й и леко я разтърка. Накрая се изправи.

— Очевидно — тихо и извинително се обади Фей — пръстенът не е бил онова, от което се е нуждаела.

— А от какво тогава?

Тя се замисли за малко. После погледна с тъжна усмивка колко близо до Рейчъл е застанал той.

— Може би от това?

 

 

Саманта напълни раничката си с учебници, които трябваше да отнесе вкъщи, после надникна в огледалото на вратата на шкафчето си. Среса косата си. Изтри с пръст мястото под очите, за да заличи излишния грим, после се вгледа в нещо зачервено на челото си. Ако станеше пъпка точно преди бала, щеше да умре. Отметна назад косата си. Прехапа устни няколко пъти, за да ги направи почервени. Накрая, след като Лидия не се появи, взе бейзболното си яке от закачалката. Тъкмо затваряше шкафчето, когато Пам Ардли се появи зад ъгъла.

— Хей, Саманта! — извика тя и заприпка леко. — Чакай!

Белите й зъби и лъскавата й черна коса веднага грабваха погледите. Тъй като беше помощник-капитан на състава на клакьорките, тя вероятно беше най-популярното момиче в класа. Саманта нямаше намерение да ходи никъде — не и когато я викаше Пам Ардли.

Пам спря и се облегна на ръба на шкафчето.

— Тийг казва, че си го поканила на бала. Мисля, че това е страхотно. Той е готин. Ще правим парти у Джейк Дръмбъл. Може би двамата ще пожелаете да дойдете?

Саманта не можеше да повярва на ушите си. Джейк Дръмбъл играеше футбол, баскетбол и бейзбол. Както Пам беше най-известна сред момичетата, и той се славеше като най-известен сред момчетата. Беше страхотен, направо да паднеш!

— С удоволствие — каза тя, без да повишава глас. Не искаше да изглежда прекалено нетърпелива.

— Какво можеш да донесеш? — попита Пам.

— От какво имате нужда? — попита хитро тя. Нещо й подсказваше, че чипсът и салцата не са в списъка на желаните неща. Не и за парти у Джейк. Това беше голяма работа, невероятно!

— Няма значение, каквото имате вкъщи — водка, джин. Нямаш карта за самоличност, нали?

Не, нямаше.

Пам махна с ръка.

— Не е важно. Донеси каквото и да е.

— Може да имам проблем — предупреди я Саманта, но смело. Ако звучеше несигурно, щеше да се издаде. — Майка ми е в кома от една седмица, затова татко е с нас. Истински кошмар. Кара ни дотук и обратно, следи ни като ястреб. Ако само за миг се усъмни, че изнасям водка… — като че ли имаше водка в къщата. У тях нямаше абсолютно никакво питие.

— Не го прави тогава — успокои я небрежно Пам. — Ще се оправим някак — тя отстъпи назад и се усмихна широко. — Радвам се, че ще дойдеш, Саманта. Така и не разбирах какво правиш с Лидия и другите дребосъци. Те са още много малки.

— Сякаш не знам.

Пам започна да пристъпва от крак на крак. Беше обута в чисто бели маратонки.

— Естествено, че знаеш. Значи в събота в шест, за нещо преди бала. Довиждане.

И тя се отдалечи, като подтичваше леко.

Хоуп беше тръгнала към сестра си, но без да знае какво става, веднага спря и започна да наблюдава от другия край на коридора. Не помръдна, докато Пам не си тръгна.

— Сам?

Саманта се извърна стреснато и сложи ръка на гърдите си.

— Уплаши ме!

— Какво искаше тя?

Изведнъж сестра й заговори съвсем небрежно:

— Нищо особено — затвори шкафчето и метна раницата си през рамо. — Пам ми е приятелка — допълни тя и тръгна по коридора.

Хоуп припна редом с нея.

— Откога?

— Какво искаш да кажеш с това? Двете сме в един и същи клас от години.

— Лидия харесва ли я?

— Лидия — отчетливо произнесе Саманта — не може да се мери с нея.

— Защо? Да не сте се скарали?

— Не се наложи. Двете с Лидия вървим в различни посоки вече цяла година. Онези е нея са твърде малки — тя тръгна надолу по стълбите.

Хоуп побърза да я догони.

— На години са колкото теб.

— На години! Това е всичко. Нямат никаква представа как да се забавляват.

— Но ти отиваш с тях на бала, нали?

— Още не съм решила — каза Саманта, отвори външната врата и заслиза по стълбището.

Хоуп я последва, примижавайки срещу слънцето.

— Малъри Джоунс каза, че ще ходиш с Тийг Раниян. Не мисля, че мама ще одобри това.

Саманта спря рязко, приближи се и каза заплашително, но спокойно:

— Мама е в кома и ако кажеш само думичка на татко, свършено е с теб — и тръгна отново.

Хоуп я наблюдаваше слисано. Лидия, Брендън и Шели също гледаха, но от доста по-голямо разстояние.

Като стигна до средата на улицата, Саманта се обърна и изкрещя троснато:

— Идваш ли?

Хоуп изтича напред, защото Джак беше там, а тя не искаше да го кара да чака. През целия път до болницата се опитваше да реши какво да прави. Саманта никога нямаше да й прости, ако му кажеше. И без това той, изглежда, си мислеше за нещо съвсем друго. Ако Рейчъл беше все още в кома, оставаше Катрин. Но тя не беше в болницата. А когато най-сетне дойде, Джак каза, че иска да говори с нея, и я изведе в коридора.

И така, докато Саманта си гледаше челото в огледалото в банята, Хоуп забоде с кабарче върху дъската за съобщения една рисунка, която беше направила за майка си. После седна до Рейчъл и й разказа, че майката на Анджела Даунинг ще организира пикника в петък, а Джак ще занесе напитките. Шепнешком прочете на Рейчъл стихотворение, което беше написала за смъртта на Гуинивер. После извади едно бурканче от раницата си и го отвори под носа на Рейчъл.

— Това пък какво е? — попита Саманта.

— Лепило. Помниш ли колко табели правехме едно време? За Деня на благодарността, за Коледа, за края на учебната година… — разни хартиени конструкции, залепени на дъската за съобщения. — Тя обича миризмата му.

Саманта изсумтя и се обърна, но на Хоуп не й пукаше от това. Не можеше да направи кой знае колко, за да попречи на Саманта да обърка живота си с Тийг Раниян. Но ако това се случеше, искаше поне Рейчъл да е будна, за да оправи нещата.

Джак стоеше в коридора, облегнат на стената, с ръце в джобовете. Не знаеше какво точно изпитва — смущение, яд или обида.

— Толкова бях горд от себе си, задавах въпроси и научавах някои дребни неща, свързани с Рейчъл, а после Чарли ме нападна с историята, че съм се опитвал да я купя с някакъв пръстен. Знаеш ли нещо за това?

Катрин беше невъзмутима.

— Не знаех, че Чарли го е казала, но съм виждала пръстена.

— Какво правеше Рейчъл? Представяше го като доказателство номер осемнайсет за материализма на Джак ли? Умирахте ли си от смях? Ако е смятала, че е толкова безвкусен, защо не го е продала и не е превела парите на Международната фондация „Спасете моржовете“ или нещо такова?

Катрин, изглежда, се забавляваше.

— Искам да отбележа, че смятам пръстена за красив. Така смята и Рейчъл.

— Чарли каза…

— Чарли е млада, бедна е. Чарли е продукт на всички възможни видове насилие. Тя е похвално лоялна към жените от групата и придава различни нюанси на разговорите ни, но онова, което ти е казала, може да е било оцветено от собствените й чувства. Най-слабото от тях може да е завистта. Чарли би дала дясната си ръка само за да е омъжена за някого, който да я издържа, докато работи. Тя ти е придала своето собствено отношение към пръстена. Може да не е интерпретирала точно думите на Рейчъл.

— А какво в действителност каза Рейчъл? — когато Катрин му отправи умоляващ поглед, той продължи: — Дадох й пръстена, защото я обичах. Не мога да повярвам, че го е приела в някакъв друг смисъл.

— Дал си й го по време, когато е искала теб, а не пръстени. Тя се тревожи, Джак. Вижда, че купуваш разточителни подаръци на децата.

— За рожден ден, за Коледа. А какво би трябвало да правя? Ако искат стереоуредби или якета от Патагония, или кожени раници, а аз имам парите, защо не? И без това не ги виждам често.

— Наистина ли си вярваш? А какво ще кажеш за това просто да прекарваш повече време с тях? Рейчъл го е искала най-много, то й е липсвало. Не е искала парите, тя ги е имала някога.

— И преди сме говорили за това с Рейчъл. Тя ги е имала и ги е отритнала с презрение. Аз обаче израснах в бедност, голяма бедност. Затова за мен парите значат нещо — настоя Джак.

— Въпросът не е в парите — изведнъж се разпали Катрин. — Можеше да си натрупал милиарди и Рейчъл да не протестира за това, стига емоционално да си бил с нея. Но ти си бил толкова погълнат от работа, че си загубил представа какво има значение. Дните ти са били изтощителни, а вечер си обръщал все по-малко и по-малко внимание на Рейчъл и децата. Аз наблюдавам същото. Ти влизаш тук всеки ден с куфарче, лаптоп и мобифон. Ако си бил наполовина толкова отзивчив, когато сте били женени, щяхте да запазите брака си. Но това прави ли ти удоволствие? На мен поне не ми се струва така. Изглеждаш настръхнал. Знам, че се притесняваш за Рейчъл, но те виждам също как говориш по телефона. Не ти е приятно. Кога ще кажеш стига?

Джак я изгледа мълчаливо, после сведе очи.

— Не знам — призна накрая той.

 

 

Продължи да размишлява над тези неща и когато се прибра в къщата. Помисли върху тях и когато се събуди посред нощ и намери Хоуп заспала със следи от сълзи по лицето, увита в юргана си в другия край на леглото на Рейчъл. Още веднъж размисли, когато се събуди и видя, че Хоуп се беше махнала.

Джак седна на ръба на леглото и започна да разтрива изтръпналото си рамо. Все още не знаеше как да постъпи. Отвори прозореца, хладният утринен въздух приятно погали кожата му. Протегна се, разкърши още веднъж изтръпналото си рамо и опря ръце на перваза.

Мястото беше чудесно. Беше различно. Нямаше цена, нито такса за вход. Всичко, което трябваше да направи, беше да ходи, да диша, да слуша и гледа тази невероятна красота.

И тогава почувства, че само това е достатъчно.

Дръпна се вътре и затвори прозореца. Взе телефона и се обади на вероятния клиент в Бока. Каза спокойно, че „Сънг и Макджил“ се оттеглят от проекта. Животът беше твърде кратък, за да бъде искан като откуп от някакви набедени политици. Вече бе направил достатъчно компромиси. Да, знаеше, че няма да му платят, ако се оттегли. Но той, така или иначе, губеше, когато отличните му проекти се превръщаха в някакви интерпретации, скалъпени в последния момент. По този начин дори намаляваше загубите си.

Когато затвори телефона, вече се чувстваше по-добре. Нищо чудно, товарът беше олекнал малко. Дейвид щеше да се разстрои. Тази мисъл обаче не го занимава особено дълго време. Нямаше търпение да каже на Рейчъл.